Крис Юън
Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам (27)

27.

Никога не бях виждал „Кафе де Бруг“ толкова препълнено. Всички маси бяха заети и над помещението се виеше цигарен дим. На бара бяха и момичето, и младежът и заради навалицата тя първоначално не ме видя. Седнах на един висок стол и си запалих цигара с кибритче от съседния пепелник, приличах малко, поне според мен, на Клинт Истууд в някой от уестърните му. Хич и не исках да знам как изглеждам в действителност.

Когато най-накрая ме видя, разбрах, че е решила да не ме обслужва, а да ме остави на бързоръкия си приятел. После обаче размисли и ми наля една бира.

— Благодаря, Ким — казах аз, когато я сложи пред мен.

Ръката й не пусна чашата. В момента единственото важно нещо беше, че ме чу да произнасям истинското й име.

— Можеш да я оставиш вече — продължих. — Иначе ще ми бъде много трудно да пия.

Когато пак не помръдна, отлепих пръстите й от чашата и я вдигнах към устните си, отпих глътка от леденостудената течност. После дръпнах още веднъж от цигарата. Гръдният кош още ме болеше, когато вдишвах дълбоко, макар че направих всичко възможно да не го показвам. Издишах пушека през ноздрите си, бръкнах в джоба на якето и извадих паспорта й. Плъзнах го към нея.

— Хайде да се поразходим — предложих. — Кажи на приятелчето си да си заработи надницата сам.

Изпих още една голяма глътка бира, след това станах от бара и я изчаках навън. Появи се след пет минути, беше й трябвало повече време, отколкото очаквах, да си сложи черното пухено яке и ръкавиците. Поведох я към осветения мост на канала, без да продумам нито дума, и изчаках, докато стигнем до средата на моста, преди да си дръпна за последно от цигарата, после хвърлих фаса в покритите с мазут води отдолу и се облегнах върху тухления парапет.

— Майкъл е знаел — започнах, докато гледах надолу в тъмната, подобна на извара, повърхност. — Открих фотокопие в апартамента му.

Посрещна думите ми с мълчание. Или не знаеше какво да каже, или чакаше да чуе докъде ще стигна. Истината беше, че и аз не знаех, но явно трябваше да кажа още нещо.

— Беше в тръбата на преливника на ваната. Знам, че е имал копието, преди да излезе от затвора. Така че е знаел коя си. Знаел е, че е убил баща ти.

Извади ръце от джобовете на якето си и ги обви около себе си. После ритна покритите със сажди тухли, наведе глава, сякаш част от нея вече го знаеше.

— Не ти ли каза? — попитах и тя мрачно поклати глава. — Спала си с мъжа, който е убил баща ти — продължих, думите прозвучаха по-жестоко, отколкото ми се искаше.

Накрая тя рече:

— Не бях аз.

— Освен ако нямаш двойничка, за която да не знам, сигурен съм, че си била ти.

— Не. Марике, може би, но не и аз.

— Не разбирам добре каква е разликата.

— Не знаеш какво е — рече тя и ме погледна ядосано.

— Предполагам, че не знам. Предполагам, че изобщо не разбирам.

Тя се обърна и се облегна с гръб върху парапета, подпря се с лакти върху каменния цокъл и погледна нагоре към тъмното нощно небе. Дъхът й се изпаряваше във въздуха, замъгляваше лицето й, но видях, че кожата й бе поруменяла от студа и така скулите й изпъкваха повече. С русата коса, която висеше свободно на раменете, и хлътналите очи в нея имаше някакъв наркомански шик, приличаше на модел от модните подиуми от 90-те години.

— Нямах намерение да хлътвам по него — каза тя, съвсем тихо, полу на себе си. — Първоначално ми беше неприятно. Но все пак истина беше. Ако се бяхме срещнали случайно и не знаех кой е, щях да бъда привлечена от него.

— Но ти винаги си знаела кой е. Какво е направил.

Затвори очи, сякаш за да попречи на думите ми да стигнат до съзнанието й и да се съсредоточи върху своите.

— Когато за пръв път ми каза, че е невинен, бях толкова шокирана. Не защото се ядосах — обърна се към мен, — а защото исках да повярвам, че е истина.

— Може и да е било.

Прехапа леко долната си устна и кръвта се дръпна от нея.

— Не — рече тя и поклати глава.

— Разбрах, че го е казал на много хора.

— Малко убийци признават вината си.

— Някои държат на това. Някои дори пледират, че са виновни.

Тя си пое дълбоко въздух, овладя се.

— Бях на девет години, когато се случи. Видях снимката му във вестниците. Видях очите му и разбрах, че е бил той, още преди процеса. И тогава изведнъж всичко свърши. Той беше в затвора и аз не знаех нищо за него. Дали мислеше за мен? Дали изобщо знаеше, че съществувам? Дали знаеше какво ми е отнел?

— Едва ли е можел да го забрави.

— Защо не. Тогава не го познавах. Знаех само това, което казваше майка ми, просъскваше името му, говореше ужасни неща. Наричаше го чудовище.

— Предполагам, че е било по-лесно да мислиш за него по този начин?

— Разбира се — отвърна тя. — Беше просто. Но после, когато разговаряхме за пръв път — не знам, той беше толкова… различен.

— И те заболя.

— Да.

— Но нещата се промениха.

Тя се напрегна и за миг се почудих дали ще продължи. Имаше всички основания да не го направи. Не бях неин адвокат, нито пък бях от полицията. Можех да заявя, че ми дължи истината, но какво всъщност означава това? Вероятно тя просто искаше някой да я изслуша, защото след кратка пауза продължи отново.

— Не се промениха дълго време — продължи колебливо тя. — Първоначално едвам си поемах въздух, когато разговаряхме. Но се научих да се владея, блокирах част от себе си. И открих, че искам да чуя това, което имаше да ми каже.

— На Фройд много щеше да му хареса.

Ким затропа с крака по земята и притисна още по-здраво ръце към тялото си. Явно трепереше.

— Можем да влезем вътре — предложих. — И да ми разкажеш останалото на топло.

— Не. Тук е добре.

— Обичаш да ти е гадно?

Повдигна рамене.

— Кога реши да вземеш диамантите? Защото това е бил планът, нали?

Погледна ме, беше ужасена.

— О, може би първоначално си мислела да му навредиш по някакъв начин, може би дори да го убиеш, но както разбирам всичко се е променило, когато си започнала да го харесваш. Предполагам, че си се уверила, че най-добрият начин да му отмъстиш е, като му вземеш онова, което е чакал дванайсет години. Разбира се, нямало е нищо лошо в това, че диамантите са стрували малко състояние.

— Не — отвърна тя и погледна към краката си.

— Така мисля. Според мен точно така е станало. Само че си започнала да задаваш прекалено много въпроси и Майкъл е станал подозрителен. Накарал е свой приятел да поразрови наоколо и той е открил нещо наистина шокиращо — момичето, което толкова е харесвал, е същото онова момиче, чийто баща е убил.

Ким бавно поклати глава, сякаш се опитваше да отрече логиката в това, което казвах.

— Това, което не разбирам, е защо се е оставил да го лъжеш. Защо е продължил с играта?

— Обичаше ме — отвърна тя с равен глас.

— О, сигурен съм, че така ти е казал. Въпросът е, защо ти си се престорила, че му вярваш?

Тогава се разплака, но без да прави циркове. Леки конвулсии разтърсваха тялото й и тя трепереше до мен с наведено лице, сополи проблясваха в ноздрите й. Прехапа отново долната си устна, по-силно този път, но аз се опитах да не се разчувствам.

— Не си го убила ти — рекох, изведнъж бях сигурен в това.

— Не — прошепна тя.

— Защото не си могла. Дори и част от теб да се е радвала, когато си го видяла в това състояние. Затова припадна, според мен, когато видя, че нещо, което толкова силно си искала, се е случило. Това е нормално. Така си мисля. Макар че истината е, че не ме интересува особено. Сега искам само трите маймунки. И мисля, че третата е у теб.

Тя ме погледна смаяно.

— Не.

— Казваш ми, че не е в апартамента ти, че ако се качим горе сега, няма да я намеря сред вещите ти?

— Не е у мен. И какво значение има изобщо? Ти ми каза, че другите две не са у теб.

Погледна ме, челюстта й се стегна и зъбите й изтракаха, зърнах известно предизвикателство в очите й. Определено ме подозираше, и не можех да я виня. Но нямах време да мисля повече, защото чух изскърцване на спирачки и се обърнах точно навреме, за да видя как познатият бял микробус се носи право към мен.

— Ти ли им се обади? — извиках. — Преди да излезеш ли?

Нещо в очите й ми подсказа, че съм прав. Погледнах я, после я сграбчих за ръката и я блъснах към здравеняка, който току-що беше изскочил от шофьорската кабина с бейзболна бухалка в ръце. Блъсна се в нея, бутна я настрани и се засили, като вдигна бухалката на рамото си и замахна с все сили, пристъпвайки към мен. Този път знаех какво ще последва и отскочих назад, глътнах си стомаха точно навреме, за да избегна удара, после се втурнах и го блъснах в каросерията на вана, сграбчих го в мечешка прегръдка, преди да успее да замахне втори път. Забих коляно в корема му, и още веднъж — в слабините. Изпусна бухалката с пъшкане и се преви, но все още имаше достатъчно сили, за да се протегне и да ме сграбчи за врата, стисна ме здраво с ръкавиците си. Опитах се да се откопча от пръстите му, като междувременно се мъчех да му бръкна в очите, но той дръпна глава, за да не мога да го стигна и преди да успея да се освободя, Слаботелесния също се присъедини и изви ръката ми назад под ужасен ъгъл, за малко да я счупи при рамото. Изревах от болка, ритах безполезно с крака и политнах назад, за малко щях да се прехвърля през парапета на моста. Точно бях на ръба да се предам, когато чух силен гърмеж в нощното небе и напрягайки очи, успях да зърна Стюарт, вдигнал над главата си димящия пистолет, който бях взел от апартамента на здравеняка.

— Пуснете го — извика той, играейки съвсем достоверно ролята на отчаян стрелец. — Пуснете го веднага, по дяволите!

Здравеняка и Слаботелесния замръзнаха, все още ме държаха за врата и рамото.

— Пуснете го — повтори Стюарт, този път вдигна пистолета и го насочи към Слаботелесния.

Хватките около врата и рамото ми бавно започнаха да се отпускат и не след дълго успях да се освободя и да се отдалеча от тях. Преглътнах внимателно и предпазливо завъртях рамото си.

— Да се махаме оттук — извиках аз и махнах със здравата си ръка към Стюарт.

Стюарт обаче имаше други намерения. Докато стоях и гледах, той прекоси моста и сграбчи Ким за косата, изви главата й назад и опря дулото на пистолета в слепоочието й, така че кожата й се нагърчи около него. Погледна към мен, в широко отворените й очи се четеше страх и аз на свой ред я изгледах уплашено, докато Стюарт изсъска.

— Къде е? Къде е третата маймуна?

Поклати глава, изгубила ума и дума.

— Не е у нея — отвърнах аз, колкото се може по-спокойно.

— Кажи къде е, кучко? Кажи ми или господ ми е свидетел, ще дръпна проклетия спусък.

Изхлипа, думите й убягваха. На улицата при кафенето вече се бяха събрали зяпачи и нямаше да мине много време, преди някой да извика полиция или да реши да се направи на герой. Не можех да си представя как ще обясня всичко това на Бургграве.

— Не е у нея — повторих, този път по-високо. — Пусни я. Знам къде е. Повярвай ми, има само едно място, на което може да бъде.

Той се обърна, най-после схвана, че говоря на него и пусна косата й.

— Ела с мен — рекох аз. — Трябва да вървим.

Свали пистолета от слепоочието на Ким и пусна предпазителя почти в транс, сякаш машиналните действия можеха да отклонят вниманието му от белята, която беше направил с момичето, което се свлече на земята пред него. Погледна към нея, без да помръдне, пристъпих напред, за да измъкна пистолета от увисналата му ръка. Стиснах го за китката и го дръпнах да дойде с мен. Когато пак не помръдна, го сграбчих за ръката и го задърпах към най-близката оживена улица.