Никола Баро
Париж винаги си заслужава (7)

7

Париж винаги си заслужава, беше казала майка му. Независимо дали си щастлив, или нещастен, дали си влюбен, или не си. Ако си нещастен или не си влюбен, Париж определено си заслужава.

Сигурно за това си мислеше Робърт Шърман, когато няколко часа по-късно пухтеше и бършеше с навит вестник остатъците от кучешко лайно по обувката си.

Намираше се на улица „Драгон“, на няколко крачки от една малка книжарница, и проклинаше пристъпа си на сантименталност, който го бе довел в Париж.

Стаята с изглед към двора се оказа истинско разочарование. Когато жадно отвори капаците на прозореца на предизвикващото клаустрофобия малко помещение на четвъртия етаж на хотела, насреща му изскочи сив каменен зид. Ако си обърнеш главата наляво и се надвесиш над прозореца толкова, че да рискуваш живота си, можеш все пак да видиш малка ивица от вълшебния вътрешен двор, в който между статуите и розите няколко старомодни, боядисани в бяло железни столове и маси с извити крака приканваха на закуска.

Малкият асансьор, с който слезе да се оплаче, издаваше обезпокоителни звуци. А младата брюнетка на рецепцията го изгледа учудено, когато й върна ключовете и поиска друга стая.

— Но, господине, не разбирам. Тази стая е с изглед към двора — каза много любезно тя.

— Възможно е, но аз не го виждам — отвърна не толкова любезно Робърт.

Момичето заразлиства една голяма книга вероятно за негово успокоение.

— Съжалявам — рече съчувствено брюнетката. — Всичко е заето.

След този колкото кратък, толкова и безсмислен разговор Робърт ядно хвана куфара, който бе оставил на рецепцията в очакване някой добър дух да му го отнесе в стаята (което така и не се случи), и натисна нетърпеливо копчето. Но междувременно малкият асансьор съвсем се бе повредил и момичето на рецепцията отново вдигна съжалително рамене и сложи на вратата на асансьора една табела с надпис „Не работи“.

И Робърт помъкна куфара нагоре по тясната стълба, която очевидно не бе предназначена за пренасяне на обемист багаж, чак до четвъртия етаж. Поседя известно време апатично на леглото, покрито със старомодна покривка, втренчен през прозореца в зида, после реши да се изкъпе.

Банята беше мраморна приказка и със своите старомодни воднистосини плочки му се стори много приятна, макар че, ако се съдеше по размерите й, бе предназначена по-скоро за джуджета. Робърт седна с протегнати крака в седящата вана, пъхна глава под чучура и отново се запита дали все пак си заслужаваше идването в Париж.

Май представите му бяха твърде романтични. А спомените за първото му идване тук — осветени от златистата светлина на носталгията.

Той беше чужденец в един чужд град, американец в Париж, само дето засега не бе толкова прекрасно и забавно като в старите филми с Джийн Кели и Одри Хепбърн, които майка му толкова обичаше да гледа.

Дъждът беше спрял и Робърт се отправи на малка опознавателна разходка из Сен Жермен. Един начумерен сервитьор в близкото до хотела кафене известно време се правеше, че не го забелязва, но накрая му донесе кафе и сандвич с шунка. Робърт си спомни с тъга за любезното обслужване в нюйоркските кафенета. Липсваше му баналното: Hi, how are you today? или I like your sweater, looks really neat!^[1].

Когато се спусна замислен по улица „Бонапарт“, едва не го блъсна един колоездач и дори не му се извини. После си купи вестник от булевард „Сен Жермен“ и малко след това на улица „Драгон“, на няколко крачки от една книжарничка, стъпи върху кучешко лайно. Явно този ден нищо не можеше да е както трябва.

Само че тук Робърт Шърман жестоко се лъжеше. Само няколко крачки го деляха от най-голямото приключение в живота му. И тъй като най-големите приключения в живота са тези на сърцето, можеше да се каже, че американския преподавател по литература го деляха само няколко крачки от любовта.

Разбира се, Робърт Шърман нямаше как да знае това, когато мимоходом погледна към хубавата витрина на една книжарница.

И се спря озадачено.