Никола Баро
Париж винаги си заслужава (6)

6

Над Париж се изливаше дъжд като из ведро.

Също както когато за първи път дойде тук. Тъкмо беше навършил дванайсет — един върлинест тийнейджър, с дълга до раменете руса коса, когото да го духнеш, ще падне, и чиито дълги крака бяха пъхнати в неизменните джинси. Майка му му беше подарила това пътуване за рождения ден.

— Какво ще кажеш, Робърт — една седмица в Париж само ти и аз, не е ли прекрасно? Париж е великолепен град. Ще видиш, че ще ти хареса.

Беше изминала половин година от смъртта на баща му, адвоката Пол Шърман от прочутата нюйоркска кантора „Шърман и синове“, и вече нищо не можеше да бъде прекрасно. Въпреки това пътуването до Париж щеше да бъде своеобразна емоция за Робърт. По онова време цялото му семейство живееше в заспалото градче Маунт Киско, намиращо се на цял час път северно от Ню Йорк сити. Обаче майка му, чиято майка беше родом от Франция, понякога му разказваше за Париж. Там като млада — по настояване на родителите си — прекарала едно лято. Това беше и причината да говори така добре френски, а също и да настоява и синът й да научи езика.

Докато пътуваха с таксито из нощния Париж и дъждовните капки чукаха по покрива на колата, той прихвана от възторга на майка си и си изкриви врата да гледа през мокрия прозорец блестящата Айфелова кула, Лувъра, сферичните лампи на един разкошен мост, чието име веднага забрави, и широките булеварди, обточени с тъмни дървета. От чворестите, безлистни клони, които пробождаха небето, висяха лампички.

Мокрите улици отразяваха светлините на града и размиваха контурите на високите каменни сгради с техните вити железни балкони и безбройните кафенета и ресторанти със светещи прозорци. Робърт имаше усещането, че се пързаля из град от злато.

Постепенно улиците започнаха да стават все по-грапави и по-тесни, докато накрая таксито спря пред един малък хотел, и на слизане той цопна до кокалчето в една локва и си намокри маратонките.

Странно е какви подробности си спомня понякога човек. Съвсем незначителни неща, които се загнездват в някое ъгълче на съзнанието му и след десетки години изпълзяват отново.

Трябва да беше ноември, когато пристигнаха в Париж, студеният вятър метеше улици и паркове, но най-много му се бе запечатало това, колко много валеше. Неведнъж се шмугваха мокри до кости в някое от многото малки кафенета с весели сенници, за да изпият по едно мляко с кафе.

Тогава за първи път пи истинско кафе и това го накара да се почувства голям и зрял, истински мъж.

Спомняше си и мургавата жена с широката усмивка и пъстрата кърпа на папагали на главата, която всяка сутрин им носеше закуска в стаята, понеже във френските хотели бе напълно в реда на нещата да закусваш в леглото. И да ти сервират плато сирена, каквито той си поръчваше в кафене „Фльор“ („кафенето на поетите“, както му обясни майка му). Това плато представляваше чиния с най-различни видове сирене, които му бяха напълно непознати, подредени като хапки в кръг, от меки до пикантни. Това го впечатли най-много. Вечер ходеха в един сумрачен джаз-бар в Сен Жермен, където вечеряха и той опита за първи път в живота си крема брюле. Кремът бе покрит с хрупкава захарна глазура, която се разтапяше в устата. Спомняше си и Мона Лиза, пред която висяха хора с шлифери, миришещи на дъжд, за разходката с лодка по Сена, водеща до „Нотр-Дам“, и тогава беше валяло, за запалката с надпис „Париж“, която си купи горе от Айфеловата кула, която изкачиха заедно.

— Щом се пооправи времето, трябва пак да дойдем — каза майка му, когато застанаха на платформата и вятърът духаше в лицата им. — Щом се дипломираш, ще се върнем и ще изпием по едно шампанско. — Тя се засмя. — Но се боя, че тогава няма да мога да се изкача пеша. Добре че има асансьор.

Но се случи така, че плановете относно Айфеловата кула пропаднаха, както обикновено се случва със спонтанно направените планове, за които все не остава време да се реализират.

Следобед се разхождаха из един от големите градски паркове — вече не помнеше дали в Люксембургската градина, или в Тюйлери, но нямаше да забрави паметника, по който се беше покатерил. „Пол Сезан“ бе изписано на него със златни букви. Това му напомни за баща му и за надписа, издълбан на надгробната плоча в Маунт Киско, и той се почувства така, сякаш баща му е с тях. Снимката, която тогава му направи майка му и от която се усмихваше русо момче с шапка и шал, със запалка на голяма бяла каменна плоча, висеше на стената в кухнята чак до смъртта й. Когато се изнасяше от къщата, Робърт взе снимката и се разплака.

Спомняше си и как си бяха купили от една пекарна огромни розови целувки с вкус на захар, въздух и бадеми, спомни си и как палтата им се посипаха с розов прах, както и веселия смях на майка му. След толкова време очите й най-после бяха възвърнали блясъка си. Но тогава не разбираше как това радостно вълнение отстъпваше внезапно пред тъгата, която тя се опитваше да надмогне, но той все пак усещаше.

Последния ден бяха ходили в оранжерията и стояха хванати за ръце пред големите „Водни лилии“ на Моне. И когато Робърт тревожно я попита дали всичко е наред, тя просто кимна и се усмихна, но неволно стисна по-здраво ръката му.

 

 

Робърт вероятно си мислеше за всичко това, когато пристигна тази сутрин в Париж. От последното му идване тук бяха минали двайсет и шест години. Още си пазеше запалката. Но този път бе дошъл сам. И то, защото търсеше отговор.

Майка му бе починала преди няколко месеца. Приятелката му му беше поставила ултиматум. Трябваше да подреди живота си, а не знаеше по кой път да поеме. Трябваше да вземе решение. И изведнъж му се стори, че ще е най-добре да замине колкото се може по-далеч от Ню Йорк, да дойде в Париж и да размисли на спокойствие.

Рейчъл побесня. Тя разтърси тъмночервените си къдри, скръсти ръце на гърдите си, а треперещото й тяло въплъщаваше самия упрек.

— Не те разбирам, Робърт — каза тя и малкото й остро носле стана още по-остро, ако това изобщо беше възможно. — Наистина не те разбирам. Имаш невероятния шанс да направиш кариера в „Шърман и синове“, а вместо това се захващаш с тази несериозна, нископлатена временна работа в университета — с литература?! — Тя изплю с погнуса думата, сякаш беше хлебарка.

Е, „несериозната работа“ беше гостуващ преподавател, но и той донякъде разбираше разочарованието й.

Като син на Пол Шърман, един адвокат до мозъка на костите си (каквито бяха впрочем и дядо му и прадядо му), пътеката на юрист му беше утъпкана. Но ако трябваше да бъде честен, още по време на следването имаше тягостното усещане, че е неточният човек на неточното място, когато сутрин пътуваше до Манхатън. Ето защо — за изненада на цялото семейство — той не се поколеба да започне да следва друго и да го завърши като бакалавър по изкуствата.

— Щом това те удовлетворява — беше казала майка му, която, макар да не споделяше в същата степен неговата страст към книгите, имаше достатъчно въображение да си представи какво е да си обсебен от нещо. Тя самата беше луда по музеите. Още когато Робърт беше малък, за майка му беше толкова естествено да го води в музей, колкото за другите хора беше нормално да отидат на разходка — и то по същите причини. Когато беше в настроение, тя казваше на сина си: „Какъв прекрасен ден — дали да не посетим някой музей?!“. А когато беше тъжна и замислена или когато се бе случило нещо лошо, тя го хващаше за ръка, качваше се на влака за Ню Йорк и завличаше детето си из Гугенхайм, Музея на изкуството „Метрополитън“ или „Фрик Колекшън“.

След смъртта на баща му Робърт си спомняше това, майка му от мъка прекарваше часове наред в Музея на модерното изкуство.

Като тийнейджър Робърт често имаше усещането, че у него се борят две души. От една страна, не искаше да разочарова баща си, който ако беше жив, със сигурност щеше да иска единственият му син да продължи традицията на „Шърман и синове“ и да стане добър адвокат. От друга страна, ясно усещаше, че сърцето му копнее по нещо друго.

Когато най-накрая реши да напусне „Шърман и синове“ и да работи в университета като доцент по английска литература, всички си помислиха, че това е временна прищявка.

Чичо му Джонатан (естествено, и той адвокат!) след смъртта на брат си ръководеше сам кантората и с разочаровано изражение го потупа по рамото:

— Съжалявам, моето момче, много съжалявам! Юриспруденцията е в кръвта ти. Всички Шърман са били адвокати. Е, надявам се, че след като си поначешеш крастата, ще се завърнеш в семейния бизнес.

Но надеждата на чичо му така и не се осъществи. Робърт бързо пусна корени в университета и се чувстваше там много добре, макар и да печелеше значително по-малко. Той специализира в областта на театъра от елизабетинската епоха, пишеше есета за „Сън в лятна нощ“ и студии за сонетите на Шекспир, изнасяше доклади, които се радваха на популярност и извън Ню Йорк.

Един ден, на една пейка в Сентръл Парк, под бронзовия паметник на Ханс Кристиан Андерсен, той се запозна с Рейчъл, амбициозна специалистка по икономика и организация на предприятието, с прекрасни зелени очи, която се смая, като чу, че симпатичният младеж, който така увлекателно разказваше и рецитираше стихове, е един Шърман от „Шърман и синове“. Двамата бързо се сближиха и заживяха заедно в малък и твърде скъп за външния си вид апартамент в Сохо.

— Трябваше да останеш в кантората — казваше Рейчъл. Към тогавашния момент все още на шега.

Но след няколко години — в един слънчев ден в началото на март, когато светът си показва измамно красивото лице — доцентът по литература с небесносините очи бе връхлетян от катастрофа. Той тъкмо се бе заровил в библиотеката „Макнели“ — едно от любимите му занимания в събота сутринта — и тъкмо се канеше да седне на една от малките маси в кафенето на библиотеката с книгите, които току-що беше взел, и капучиното (капучиното в „Макнели“ предизвикваше същото удоволствие като избора на книги), когато телефонът му иззвъня.

Беше майка му. Гласът й звучеше притеснено.

— Скъпи, в Музея на модерното изкуство съм — каза тя с треперещ глас, който според Робърт не вещаеше нищо добро.

— Какво има, мамо? — попита.

Тя си пое дълбоко въздух и тежко въздъхна в слушалката, преди да отговори.

— Трябва да ти кажа нещо, миличък, но обещай ми да не се тревожиш.

— Аз ще умра. Скоро. — Майка му беше събрала цялата ужасна истина в четири думи, всяка от които се стоварваше върху него като боксова круша.

 

 

Беше рак на панкреаса в напреднал стадий. Като гръм от ясно небе. Нищо вече не можеше да се направи. Според майка му така беше дори по-добре. Никакви операции, никакви химиотерапии. Без цялото това безумно изтезание, което нямаше да отмени неизбежния край, а само щеше да го отложи.

Голямото количество морфин и един много разбран лекар бяха облекчили смъртта й. Всичко стана много бързо. Поразително бързо.

Майка му умря само след три месеца. Тя, която винаги бе имала невероятен страх от смъртта, най-накрая се предаде — с някакво почти ведро спокойствие, което беше смутило Робърт.

— Мило момче — каза тя. Беше хванала ръката му и силно я стискаше. — Всичко е наред. Не трябва да тъгуваш. Отивам на място, което е толкова далеч, че не можеш да дойдеш със самолет. — Тя му намигна и Робърт преглътна. — Но знай, че винаги ще бъда с теб. Толкова те обичам, детето ми.

— И аз те обичам, мамо — добави тихо той, също както някога след приказката за „лека нощ“, когато майка му се надвесваше над леглото му, целуваше го и излизаше от стаята, и сълзите потекоха по лицето му.

— Само дето няма да отидем пак на Айфеловата кула — внезапно измърмори тя и усмивката й го докосна като крило на гълъб. — Не помниш ли — двамата се бяхме уговорили да посетим пак Париж.

— О, мамо — възкликна Робърт и също се усмихна, макар буцата в гърлото му да растеше. — Майната му на Париж!

Тя поклати незабележимо глава.

— Не, не, детето ми, повярвай ми: Париж винаги си заслужава.

 

 

В деня на погребението грееше слънце. Дойдоха много хора. Майка му беше мил и много обичан човек. Най-ценното й качество бе, че умееше по детски да се радва и да изпитва възторг. Това каза той и в надгробното си слово. И наистина — Робърт не познаваше човек, който така да умее да се радва като майка му.

Тя почина на шейсет и три. Твърде рано, казваха опечалените, които се ръкуваха с него и слагаха ръка на рамото му. Но за Робърт смъртта на всеки, когото обичаш, винаги е твърде ранна.

 

 

Нотариусът му връчи дебел плик, който съдържаше последни разпореждания, документи, няколко лични писма и разни други работи, важни за майка му, и Робърт още веднъж обиколи празните помещения на бялата дървена къща с голямата веранда, в която бе преминало цялото му детство.

Дълго стоя пред акварела със слънчогледите, който майка му толкова много харесваше. Отиде в градината и положи ръка върху грубия дънер на стария явор, на който още висеше къщичката за птици, направена лично от баща му преди толкова години. И тази есен, като всички други, листата щяха приказно да се оцветят. Беше странно и в същото време утешаващо. Има неща, които никога не се променят.

Робърт погледна още веднъж в короната на дървото, през която трептеше светлосиньото пролетно небе. Погледна нагоре и се замисли за родителите си.

И чак тогава си взе сбогом. От Маунт Киско. И от детството си.

 

 

Ненадейната смърт на майка му накара чичо Джонатан да се замисли за бъдещето на „Шърман и синове“. Самият той на своите седемдесет и три години далеч не беше в първа младост и виждаше колко бързо става всичко, колко е тънък ледът, по който се движим всички ние.

Той се оттегли за няколко седмици на село, даде на Робърт малко време да потъгува, да уреди нещата си и да се върне към нормалния начин на живот и някъде в средата на август покани своя племенник на вечеря да си поговорят откровено. За нещастие, Рейчъл също беше дошла.

— Трябва най-после да се върнеш в кантората, Робърт — настоя чичо Джонатан. — Ти си истински адвокат и трябва да помислиш малко династично. Не знам още колко време ще мога да ръководя кантората и ми се щеше да я предам на теб. Нужен си ни в „Шърман и синове“. Повече от всякога.

Рейчъл кимаше в знак на съгласие. Виждаше се, че одобрява всяка негова дума.

Робърт се размърда неспокойно на стола и извади колебливо от джоба на сакото си един плик.

— Знаете ли какво е това? — попита той.

И понеже животът е така устроен, че всичко се случва внезапно, та и писмото беше пуснато в пощенската кутия същата сутрин. И представляваше покана от Сорбоната в Париж.

— Наистина само гостуващ преподавател и за срок от една година, но това е нещото, което винаги съм искал да правя. Мога да започна да чета лекции още през януари. — Той се усмихна смутено, защото другите не издадоха и звук и в помещението се възцари неловка тишина. — Аз не съм юрист до мозъка на костите си като татко, чичо Джонатан, колкото и да ти се иска на теб. Аз съм книгоман…

— Но никой не иска от теб да зарязваш книгите си, момче. Това е прекрасно хоби, ала човек може да чете и вечер. Баща ти също го правеше. След работа — каза чичо Джонатан и поклати неразбиращо глава, когато Робърт го помоли да му даде време да помисли.

 

 

Това обаче не беше нищо в сравнение с горчивите упреци, които после му отправи Рейчъл у дома.

— Мислиш само за себе си! — нахвърли му се гневно тя. — А какво ще стане с мен? С нас? Кога най-после ще пораснеш, Робърт? Не разбирам защо трябва да разваляш всичко заради няколко стихотворения!

— Но… това е моята професия — възрази той.

— О, професия, та професия! Каква професия може да бъде това? На всички е известно, че преподавател в университета е несериозна работа. Още малко, и романи ще започнеш да пишеш!

Тя го каза от яд, но Робърт се улови, че идеята да напише книга никак не му се вижда лоша. Всеки, който се е докоснал до литературата или кръжи около нея, поне веднъж се е замислял за това. Но не всеки се поддаваше на изкушението, което може да беше и за добро. В някой по-спокоен момент щеше да помисли за това.

— Честно казано, Робърт, започвам да се съмнявам в здравия ти разум. Това с Париж не е сериозно, нали? Какво ще правиш в страна, в която хората още ядат жабешки крака? — Тя изкриви лице, сякаш на пътя й бе застанал истински канибал.

— Жабешки бутчета, Рейчъл, не крака!

— Все тая. В тази политически сбъркана страна не са и чували за защита на животните.

— Рейчъл, само за една година е — каза той, без да обръща внимание на смехотворния й аргумент.

— Не. — Тя поклати глава. — Не е само за една година и ти много добре го знаеш.

Рейчъл отиде до прозореца и погледна навън.

— Робърт — поде отново тя, този път по-спокойно. — Погледни навън. Погледни този град. Ти си в Ню Йорк, скъпи, на пъпа на света. Какво ще правиш в Париж? Та ти изобщо не познаваш града.

Робърт се сети за седмицата, прекарана в Париж с майка му.

— Ти пък го познаваш още по-малко — отвърна той.

— Стига ми и това, което съм чувала.

— И какво е то?

Рейчъл направи гримаса.

— Ами това е известно на всички, французите са най-големите прелъстители на всички времена, французойките пък са абсолютни кози, които хрупат марули и са адски своенравни. Всичко слагат в найлонови торбички и измъчват гъските и пойните птици. Излежават се до обед и не спират да се превземат.

Той се засмя.

— Не си ли малко предубедена, скъпа?

— Не ме наричай „скъпа“! — изсъска тя. — Ще направиш огромна грешка, ако отблъснеш предложението на чичо си. Днес той ти поднесе бъдещето на сребърен поднос. Иска ти да поемеш кантората. Не разбираш ли какво означава това? Ще станеш могъщ. Никога повече няма да мислим за пари.

— Аха, значи става въпрос за пари — допълни Робърт. Може би не беше особено честно, но Рейчъл се хвана на въдицата като прегладняла риба.

— Да, става въпрос и за пари. Парите са важни в този живот, идиот такъв! Не всеки е имал твоето безгрижно детство!

Рейчъл, която бе принудена сама да си плаща образованието, сновеше из апартамента. Не след дълго започна да хлипа, докато Робърт седеше на дивана и въздишаше, хванал главата си в ръце.

Накрая тя се спря пред дивана.

— Виж какво — предупреди го Рейчъл. — Ако отидеш в Париж, късаме. — Зелените й очи блеснаха решително.

Робърт вдигна глава и я погледна поразен.

— Добре, Рейчъл — каза той. — Трябва да помисля на спокойствие. Четири седмици. Дай ми четири седмици.

 

 

Няколко дни по-късно той летеше за Париж. В ръчния му багаж имаше пътеводител и старата запалка. Сбогуването мина студено. Все пак Рейчъл прие, че му е нужно време. После щяха да решават.

Когато таксито спря пред малкия хотел на улица „Жакоб“, валеше, както когато бяха пристигнали в Париж с майка му. Само че този път беше в началото на септември и рано сутринта.

Поройният дъжд за секунди препълни канавките. Робърт слезе от таксито и стъпи в една локва. Той изруга и с мокри обувки (този път мокасини от естествена кожа, а не маратонки) затегли куфара по неравния паваж, после влезе в малкия хотел, който си беше намерил в интернет под рубриката „Малък, но изискан“. Казваше се „При кестена“, малко странно име за хотел, но снимките и описанието му бяха харесали:

Разположен в сърцето на Сен Жермен, уютен и спокоен оазис, с розова градина във вътрешния двор и прекрасно обзаведени стаи. Антични мебели.

Съвет: Непременно си вземете стая с изглед към двора!