Никола Баро
Париж винаги си заслужава (14)

14

Още същата вечер, за своя собствена изненада, Розали Лоран се разхождаше приятелски с Робърт Шърман из Тюйлери. След като се намери портмонето, което по необясним начин се беше озовало в кучешката кошница, тя смутено се извини. Но и американецът направи същото. После настъпи неловко мълчание.

Рене объркано местеше поглед от единия към другия. После по елегантен начин направи връзката между портмонето и непознатия с американски акцент.

— Не! — извика той. — Не може да бъде! Това ли е психопатът?

Розали поаленя.

— Ааа… да… в известен смисъл — запелтечи тя. — Това е Робърт Шърман. — Розали хвърли бърз поглед към американеца, който, изглежда, се наслаждаваше на смущението й. — Ние… току-що изяснихме нещо. Може ли да ви представя? Робърт Шърман — Рене Жобер.

— Приятно ми е — каза тактично Шърман.

Рене се изправи в целия си ръст.

— На мен обаче никак не ми е приятно, задник такъв! — изригна той. Пристъпи заплашително към изненадания Шърман, който явно не знаеше как е на френски „задник“, и го погледна право в очите. — Чуй ме добре, защото ще го кажа само веднъж: ако още веднъж оскърбиш приятелката ми, кокалите ще ти потроша.

Шърман схвана удивително бързо. На устните му заигра тънка усмивка.

— О, това ли е вашият приятел? — попита той Розали, на която й идеше направо да потъне в земята от срам. — Какво работи? Бодигард в дискотека ли?

Рене замахна, а Робърт ловко се сниши зад един статив с картички. Ударът попадна в празното и разгневеният Рене се завъртя около себе си и извика на хилещия се Шърман:

— Ела тук, жалък плъх!

— Рене… престани! — намеси се Розали, преди в магазина да се е стигнало до бой, при който на пода щяха да паднат повече неща от няколко картички.

Нужно й бе известно усилие да убеди разярения си приятел, че вече не се нуждае от защита и че господин Шърман се е върнал само за да си вземе портмонето, което е забравил в магазина и което — действително и извън всякакво съмнение — сега е в кошницата на кучето.

— Представяш ли си, Уилям Морис през цялото време е лежал върху него и затова не сме го намерили — каза тя и се засмя, за да разведри обстановката.

Рене сбърчи чело и погледна с недоверие американеца.

— И сега какво? Заради портмонето ли е всичко? Мислех, че е заради книгата ти. Нали ми каза, че този ненормалник открито те е обиждал и заплашвал. Вилнял е в книжарницата ти, а вечерта е буйствал на улицата, та чак си щяла да викаш полиция — нали така ми каза.

Шърман повдигна многозначително вежди. Розали се размърда неспокойно под обърканите погледи на двамата мъже. Може би в гнева си малко бе преувеличила пред Рене.

— Е, да… ами… заплашвал може би е малко силно казано — рече накрая тя. — Но вчера не създадохте впечатлението, че идвате с мир, господин Шърман.

— Възможно е да съм казал нещо, без да искам — съгласи се Робърт. — Вчера просто не ми беше ден — неудачите се сипеха една след друга. Но що се отнася до авторството на книгата, съм сто процента сигурен, и ако знаехте цялата история, щяхте да разберете защо.

Розали се покашля.

— Нямам търпение да науча. — Тя се сети за разговора по телефона с Макс Марше. — И аз имам какво да кажа по случая. Трябва пак да поговорим на спокойствие. Но може би не точно тук в магазина, където всеки момент може да дойде клиент.

Накрая се уговориха да се видят по-късно вечерта в кафене „Марли“.

— Сега, след като вече съм с портмоне — добави Шърман, когото облекчението от неочакваното намиране очевидно бе направило щедър, — можем да продължим разговора си и на нещо по-сериозно, като вечеря например. Приятелят ви, естествено, също е добре дошъл и мога лично да ви уверя, че и косъм няма да падне от главата ви.

 

 

Около осем и половина те седяха под колоните на кафене „Марли“ и тъкмо поръчваха — без Рене обаче, който същата вечер имаше уговорка с приятел.

— Мен ако питаш, той изглежда доста нормален — беше казал Рене, след като Шърман си тръгна от магазина.

И Розали си помисли същото, докато дискретно наблюдаваше американеца как се диви на Лувъра и светещата Стъклена пирамида.

— Когато за последно бях в Париж, нея я нямаше тук — уточни той. — Но то измина и доста време оттогава. Бях още малък и всичко, което си спомням от Лувъра, е Мона Лиза със странната усмивка. Знаете ли, че погледът й ви следва навсякъде? Навремето това ме впечатли много. — Той си отряза парче от сандвича на заведението, а Розали се опита да си представи Робърт Шърман като малък.

— Откъде знаете толкова добре френски? — попита тя. — Винаги съм си мислела, че американците не учат чужди езици, защото са наясно, че така и така навсякъде по света се говори техният английски.

— Странно, аз пък съм чувал същото да се говори за французите — отвърна той, като иронията в гласа му не остана незабелязана. — Вие просто отказвате да говорите на език, различен от майчиния ви, така съм чувал. Ей така, от тесногръдие, не защото езикът ви е международен. — Робърт се ухили.

— Нали няма пак да се караме, господин Шърман? — Розали топна парче пилешко във винения сос. — Е, каква е причината? Или е тайна?

Той се засмя.

— Не, не, в живота ми няма тайни. Боя се, че е доста скучен. Майка ми много държеше да уча френски, защото произхождаше от френски род. Говореше с мен на френски още откакто бях дете. Признавам, че на мен не би ми и хрумнало подобно нещо. Навремето този език ми се струваше… ами… как да го кажем… някак си немъжествен… нещо такова — за един истински американец.

— Защо не казахте! — Розали стана. — Явно от доста време сте трупали предразсъдъци. Мога само да ви уверя, че нито френският език, нито френските мъже са немъжествени.

— Много се радвам за вас, госпожице Лоран. Допускам, че говорите от опит. — Очите му блеснаха.

— Засрамете се, господин Шърман. Личният ми живот изобщо не ви засяга. Между другото, за мен е удоволствие.

— Кое? Че френските мъже са толкова мъжествени ли?

— Не, че майка ви е успяла да ви се наложи. Явно е умна жена.

— Хм… — Той взе винената си чаша и известно време я гледа мълчаливо. — Умна… определено беше моята майка. — Той сведе поглед. — За съжаление, вече я няма. Почина преди няколко месеца.

— О! — смути се Розали. — Съжалявам.

— Няма нищо… — Робърт кимна няколко пъти и пресуши чашата си наведнъж. Виждаше се, че раните му още не бяха заздравели. — Сега… по-точно днес, дори се радвам, че е била така настоятелна. Не само защото така се облекчава престоят ми във вашия прекрасен град.

Когато спомена за направеното му предложение за гостуващ преподавател, Розали с мъка прикри изненадата си.

— Шекспировед? Ами за мен адвокатската професия ви подхожда идеално — обясни тя.

— Защо? Защото държа на правото си ли?

— Не, защото сте деспотичен — възрази тя и доволно задъвка пилето си.

— А вие сте бойна също като Шекспировата Кейт.

Розали преглътна хапката си. Шекспировата Кейт нищо не й говореше.

— Аха. И това хубаво ли е, или е лошо? — попита тя.

— Не сте ли чували за „Taming of the Shrew“? „Укротяване на опърничавата“? — добави на френски той и се усмихна.

— Естествено, че съм чувала — отвърна Розали. — Но не помня подробностите.

— Някой път ще ви дам да я прочетете и пак ще си говорим — каза той. — Обзалагам се, че Кейт много ще ви допадне.

Робърт се усмихна така, сякаш е казал кой знае каква шега, но после я погледна и стана сериозен.

— Вижте, госпожице Лоран, с вас трябва да обсъдим нещо. Кой ще започне пръв?

Розали остави приборите и попи устни със салфетката.

— Добре. Ще започна направо — добави тя. — Вашите странни обвинения не ми даваха мира и тази сутрин се обадих на Макс Марше…

— И? — Шърман се наведе напрегнато. Цветът на ризата му пасваше идеално на неговите очи. Това не убягна на Розали, но тя бързо прогони тези мисли и поклати глава.

— Оказа се това, което предполагах. Марше ме увери, че сам си е измислил историята. Дори ще ви го цитирам: „Дума по дума“. За по-сигурно го попитах дали случайно няма някоя приказка, някакъв източник, въз основа на който да е написал книжката си, но се оказа, че няма такова нещо. Много се ядоса, когато му казах, че е обвинен в плагиатство. А името Шърман абсолютно нищо не му говори. Това си е историята на Марше и аз му вярвам, независимо от това, което вие твърдите.

— Но, госпожице Лоран, това не е възможно.

— Какво?! Сериозно ли искате да ми кажете, че вие сте написали тази история? На пет години?

— Никога не съм твърдял, че аз съм авторът на историята — отвърна смаяно Шърман. — Само казах, че не е възможно да е на този Марше.

— Но защо сте толкова сигурен? — Розали опря лакти на бялата покривка, сплете ръце под брадичката си и го погледна въпросително. — Фактът, че сте шекспировед, не може да е аргумент.

— Добре. — Шърман бутна чинията си встрани. — Тогава ще ви разкажа своята версия за историята.

 

 

Робърт Шърман говори доста дълго. Нищо не пропусна. Нито факта, че като дете историята за синия тигър му е била любима, нито обстоятелството, че майка му му е казала, че историята я няма на книга. Когато разказваше за смъртта й и за това, че в последните си часове е споменала момент от „Синият тигър“, за което той чак по-късно си дал сметка, очите на Розали станаха индиговосини. А когато с прекършен глас й разказа как е открил ръкописа в завещанието на майка си — с посвещението и този написан на ръка последен поздрав, — вече не можеше да се владее и очите й се напълниха със сълзи.

Тя слушаше покъртена думите му. Каква тъжна история само. И колко много любов се криеше в нея. Едва когато Шърман спомена за посвещението, й направи впечатление, че имената и на двама им започват с „Р“. Розали… Робърт. Забележително.

— Хм, а аз си мислех, че това „Р“ е за мен — каза тя смутено. — Но сега като ви слушам, ми се струва малко вероятно…

Шърман я погледна смаяно и продължи:

— Не, това е изключено. „Р“-то е за Робърт. Пък и майка ми беше прикрепила бележка към ръкописа, която изяснява всичко.

Розали го слушаше мълчаливо и се опитваше да овладее обърканите си мисли. Тя съвсем логично беше заключила, че това „На Р.“ в книгата се отнася за нея, а Макс Марше ни най-малко не възрази. Въпреки това вече не беше толкова сигурна.

Опита се да си спомни момента, в който беше благодарила на Марше за посвещението. Какво точно й бе отвърнал тогава? Тя помисли малко и се сети.

„Просто не казвайте нищо.“

Естествено, Розали беше толкова развълнувана, че това изобщо не я впечатли, но на него май му стана неприятно, когато откри „Р“-то и си помисли, че е за нея. Видимото смущение на стареца я развълнува, защото си бе въобразила, че неговото старо сърце бие малко по-силно за нея и по тази причина може би се е почувствал засрамен, макар да нямаше причина за това. Любовта никога не може да бъде срамна. Сега обаче се питаше дали не е имало друга причина за странната реакция на писателя. Например тази, че е хванат в лъжа?

Розали замислено си играеше с чашата. Ако Шърман казваше истината — а тя вече не виждаше причина да се съмнява в него, — значи има стар ръкопис, оставен от майка му. С история, която мисис Шърман е измислила за малкия си син.

Горкият Шърман! Не е чудно, че е останал шокиран при вида на книжката във витрината. Бил е наранен и гневен, задето намира „своята“ история между кориците на някаква книга.

 

 

Когато Шърман свърши разказа си, „Марли“ вече почти се беше изпразнило. Тук-таме по масите имаше още хора, които тихо си приказваха. Розали помълча, оставяйки се на въздействието на последните думи на професора по литература. Думите му я засрамиха. Тя вярваше на човека, който седеше насреща й и който сега имаше цялото й съчувствие. Но Розали вярваше и на Макс Марше, чието възмущение бе съвсем непринудено. Толкова странно беше всичко.

Ами ако и двамата бяха прави? Ако имаше две истини?

— Е? Само не казвайте, че нямате думи. — Шърман я гледаше внимателно.

Розали се усмихна замислено и вдигна поглед.

— Напротив — рече тя. — Представете си: наистина нямам думи.

— При все това ще ми помогнете ли да открием истината? — Той неволно хвана ръката й.

Розали кимна.

— Мисля, че ключът към всичко се намира в ръкописа. Може ли някак си да ви го изпратят тук?

 

 

Когато си тръгнаха от кафене „Марли“, вече се беше стъмнило. Пирамидата пред Лувъра блестеше в нощта като загадъчен космически кораб, който се е приземил в Париж.

Малко след дванайсет Розали се пъхна в леглото. Сгуши се до Рене, а той измърмори в просъница „лека нощ“ и пак заспа.

А в нейния син тефтер вече пишеше следното:

Най-лошото днес:

Рене нарече американеца „задник“ и за малко да се стигне до бой. Добре че нямаше клиенти по това време! Много каръшки ден: най-напред Шърман си намери портмонето при мен в кучешката кошница, макар преди това да твърдях, че не е тук, а после Рене ме попита на висок глас това ли е психопатът!

Най-хубавото днес:

Зак Уитман — който е работил с най-известния фитнес гуру Джак Лалан — покани Рене на семинар в Сан Диего. Не съм чувала за него, но явно е нещо много специално — Рене не е на себе си от вълнение. Семинарът ще продължи четири седмици и Рене ме смая, като ме попита дали не искам да заживеем заедно, когато се върне. Никога досега не е повдигал този въпрос!

П.С.: Още един хубав момент в кафене „Марли“:

Шърман ме попита дали не искам да му помогна да разкрие мистерията около ръкописа за тигъра и за малко подържа ръката ми. Стъклената пирамида светеше и всичко бе някак нереално. Аз, естествено, казах „да“ и изведнъж се почувствах много добър човек. Пък и този американец не е чак толкова откачен. Макар и представата му за французите да е толкова възмутителна. Историята с майка му ме трогна истински.