Никола Баро
Париж винаги си заслужава (3)

3

Везине беше приказно градче, намиращо се само на двайсет километра западно от Париж, в една извивка на Сена. И днес има следи от гористата местност, която някога е представлявала тази част от региона Ил дьо Франс и в което в миналото са ловували кралете. Тук са идвали импресионистите да пренесат на лененото платно девствените вълшебни зелени брегове на Сена, които и днес изглеждат като картина от Мане или Моне.

Старите благороднически вили се гушеха зад трънаците и каменните зидове. Зелените морави, парковете и тихите езера радваха окото, а когато минаваш по старите алеи и светлината прониква през високите дървета, много от които на повече от сто години, неусетно те обзема някакво спокойствие. С други думи: Везине беше идеалното място за хора, желаещи спокойствие.

„Макар и да имаш, мислеше си мрачно Макс Марше, издател, който да ти диша във врата и да не ти дава мира.“

Прочутият автор на детски книжки седеше на своето бюро и гледаше навън към пролетното утро, към идиличната градина с голяма поляна, към стария кестен и цъфтящата череша, към малкия, боядисан в тъмнозелено павилион и хортензиите, когато телефонът звънна.

Той звънеше цяла сутрин така и Макс Марше знаеше защо. Когато на този Монсиняк му влезеше муха в главата, ставаше истински териер, захапал жертвата за прасеца — почти невъзможно бе да се откъснеш от него. От една седмица той бомбардираше своя автор с писма, имейли и телефонни обаждания.

Макс Марше се усмихна дяволито. Сега той владееше положението. Признаваше си, че това малко го ласкае.

Първо му се обади някаква си госпожица Мирабо. Вероятно главната редакторка на „Опал за юноши“ — отдел за детски книги на издателство „Опал“, — която се занимаваше с допълнителния тираж на неговите все още успешни детски книжки.

Госпожица Мирабо имаше тънък като на птица глас, който беше любезен, но и страшно упорит. Тя умееше така да го притисне, че да го принуди да измисля все нови и нови проекти за детска книжка.

Понякога Макс й отговаряше с категорично „не“. Какво му е толкова трудно на „не“-то да бъде разбрано?

Не, той нямаше настроение да започва нова книга. Не, не му идваха никакви нови фантастични идеи. Не, не е заради аванса. И не, за щастие, вече не му беше нужно и да печели. Имаше си достатъчно пари. Отдавна не пишеше книжки за деца, а откакто преди четири години почина жена му, Макс Марше бе напуснал окончателно Париж и обществения живот.

Смъртта на Маргьорит беше колкото трагична, толкова и нелепа. И настъпи без всякакво предупреждение.

Както си карала колело най-спокойно по улицата, на път за пазара, вратата на една от паркираните коли внезапно се отворила и Маргьорит паднала толкова лошо, че си счупила врата. Тази гавра на съдбата потресе Макс и той се озлоби. А животът просто си продължи. Само че по-празен.

Макс правеше всекидневната си разходка из приятните улици и паркове на Везине, при хубаво време сядаше на някой плетен стол под кестена и гледаше към градината, която жена му отглеждаше с толкова обич. Сега в нея шеташе градинар.

През останалото време Макс обичаше да седи зад бюрото си и да пише статийки за юбилейни сборници и специализирани списания. Или пък се изпъваше с някоя книга на един от двата дивана в библиотеката с голямата камина, където хилядите книги, подредени във високи до тавана етажерки, създавала задушевна атмосфера.

С възрастта интересът му към развлекателната литература изчезна. Той се върна към класиците, които го очароваха на младини и които не можеха да се сравняват с това, което в днешно време се предлагаше от издателствата като „литературна сензация“. Та кой днес можеше да пише като Хемингуей, Виктор Юго, Маркес, Сартр, Камю или Елза Моранте? Можеше ли вече някой да измисли нещо, което да си заслужава? Нещо, което да остане във времето? Животът ставаше все по-обсебващ, по-забързан, по-плосък — очевидно и с книгите бе така. Най-зле беше положението с романите. Те бяха твърде много за неговия вкус. Пазарът бе залят от баналности. Днес всеки си въобразява, че ако владее що-годе прилично френски, трябва и да пише, мислеше унило Макс. Твърде много и не достатъчно. Нищо ново под слънцето.

Макс се втренчи с досада във все още звънящия телефон на бюрото.

— О, млъквай, Монсиняк! — изръмжа той.

Може и у него да беше причината. Навярно просто бе уморен от непрекъснатия си стремеж да улавя новото, за да се върне накрая пак към познатото. А може и наистина да заприличваше на стар мърморко, както миналата седмица го бе нарекла икономката му Мари-Елен Боне, когато не спря да се оплаква от времето, от бъбривостта на съседа, а накрая — и от яденето.

Нищо чудно!

В последно време болките в гърба отново му напомниха за себе си. Това се отрази на настроението му. Макс въздъхна и опита да си намери що-годе удобна позиция на стола пред бюрото. Не трябваше да мести тежката саксия с чимшира в градината, груба грешка! Да му се не види! Все да внимаваш да не се простудиш, да не си изкълчиш нещо. Старите приятели и познати и те си имаха своите подагри и други болежки, които понасяха все по-тежко. Или просто умираха, което още повече засилваше самотата и чувството, че някой ден ще останеш последен.

Жалка история. Който вярва на приказката за благословените старини, трябва да е или идиот, или циник. Просто няма как хем да си стар, хем да те обичат. Особено в лошите ти дни.

Телефонът млъкна и Макс разтегли лицето си в победоносна усмивка. „Спечелих!“

Той погледна навън и се загледа в хортензиите, които растяха в задната част на градината пред един стар каменен зид. Една катеричка се подаде от скривалището си, стрелна се през моравата и се мушна между розовите пръчки. Хортензиите и розите бяха любимите цветя на жена му, която също беше кръстена на цвете. Маргьорит беше страстна градинарка.

Макс се загледа в снимката на бюрото, на която се виждаше леко усмихната жена със светли приветливи очи.

Липсваше му. Все още. Двамата се запознаха доста късно и спокойната, зряла ведрост, с която Маргьорит приемаше нещата от живота и която до края не я напусна, действаше добре на неговия неспокоен дух.

Той отново се наведе над ръкописите си и набра няколко изречения на компютъра. Това вече беше постижение. Далеч не всичко, което е ново, е лошо. Колко лесно е писането днес. Можеш спокойно да правиш корекции, без да си личи. Навремето, когато в редакцията на вестника още се работеше с пишещи машини, всеки път трябваше да печаташ наново. С едно копие. Нямаше възможност да разпечатваш колкото често искаш, нито дори да снимаш. И като объркаш нещо, поправянето е истинско мъчение.

Той отново се опита да се съсредоточи върху работата си. Трябваше да пише за едно малко издателство за научна литература есе на тема „Разсейването като философски феномен“. Макс Марше невинаги се бе занимавал с писане на книжки за деца. След дипломирането си работеше като журналист и от време на време пописваше статии за научни списания. Но стана известен едва със своите детски книжки, да, стана прочут. Той, който дори нямаше деца! Каква ирония на съдбата! Историите за Зайко Сливоноско, приключенията на малката Ледена фея и седемте тома за Малкия Безделник го бяха направили по-богат, отколкото изобщо е можел да си представи. Но малко след сватбата им Маргьорит преживя кратка абдоминална бременност и това беше. Единственото, което тогава изпита Макс, беше безкрайна благодарност, че не загуби жена си. И без деца щеше да им е добре, на него и на Маргьорит, а годините щяха да си минат и така.

Тази година той стана на седемдесет. Когато беше млад, дори не допускаше възможността това да му се случи. Седемдесет! Никак не му беше приятно.

— По-често трябва да излизате, господин Марше. Заемете се с нещо, идете за малко в Париж, отбийте се в някое кафене, вижте се с приятели, отскочете до вилата си в Трувил или поканете отново сестра си от Монпелие. Не е хубаво така да се затваряте вкъщи. Съвсем ще подивеете. Човек трябва от време на време да общува с някого, така мисля аз.

Мари-Елен понякога го побъркваше със своите словоизлияния.

— Нали си имам вас — казваше той.

— Стига, господин Марше, много добре знаете за какво говоря. Все повече се затваряте в себе си. И изпадате във все по-мрачно настроение. — Мари-Елен сновеше из библиотеката и енергично бършеше праха от рафтовете. — Вече заприличвам на икономката на онзи, уф, как се казваше, на онзи начумерения, който постоянно киснеше вкъщи и се осведомяваше за всичко от икономката си…

— Марсел Пруст — допълни сухо Макс. — Гледайте си работата, Мари-Елен, и не ми говорете глупости. При мен всичко е наред. И харесвам живота си такъв, какъвто е.

— Нима? — каза Мари-Елен и хвана дръжката на метличката си като копие. — Изобщо не ви вярвам, господин Марше. Знаете ли какво сте вие? Вие сте самотен старец в огромна празна къща.

Това беше силно изказване. „Би подхождало на някой роман“, помисли си развеселено Макс.

Глупавото беше, че икономката му бе улучила право в целта.

 

 

Когато два часа по-късно телефонът започна отново да звъни, Макс рязко затвори компютъра и окончателно заряза бележите си по темата за „Разсейването“. Вдигна храбро слушалката.

— Да, моля, слушам — тросна се той.

— Ааа, Марше, най-после ви открих. Викам си, тая птица нещо е отлетяла, ха-ха-ха. Цял ден се опитвам да се свържа с вас.

— Знам. — Макс завъртя очи. Както и предполагаше, беше Монсиняк. Гласът на издателя му преливаше от любезност.

— Драги ми, добри ми Марше, как сте? Наред ли е всичко при вас? Каза ли ви вече нашата очарователна госпожица Мирабо за малкия атентат, който сме замислили срещу вас?

— Да, каза ми — изръмжа той. — Но се боя, че няма да се разберем.

— Но, но, Марше, не бъдете такъв песимист, винаги има начин. Защо не си направим една среща идната седмица в редакцията и не обсъдим нещата на спокойствие, само ние двамата.

— Можете да си спестите усилията, Монсиняк. Отговорът ми е „не“. Ставам на седемдесет, все някога трябваше да се случи.

— Дрън-дрън-шикалки, моля ви, Марше, не ставайте дете. Седемдесет години, що за аргумент е това? Та вие изобщо не сте стар. В днешно време седемдесет години се равняват на петдесет. Познавам много автори, които започват да пишат едва на вашата възраст.

— Чудесно, защо тогава не се обърнете към тях?

Монсиняк не счете за нужно да обърне внимание на забележката и продължи:

— Точно защото ставате на седемдесет, трябва да напишете още една книга, драги ми Марше. Помислете за феновете си, помислете за многото деца, които сте ощастливили с книгите си. Знаете ли, че и до ден-днешен „Зайко Сливоноско“ всеки месец е на щандовете на книжарниците? Вие продължавате да сте най-добрият автор на детски книжки в страната. Нещо като френската Астрид Линдгрен. — Макс го чу да се смее. — С тази малка разлика, че вие и на седемдесет ще можете да пишете книги. — Той изпадна в мечтание. — Нова книга за деца, която ще издадем за кръглата ви годишнина. Край, решено. Това ще бъде истински бум, помнете ми думата. Виждам как взривяваме цялата преса. Виждам трийсет договора за издаване в чужбина. Отново ще бъде най-продаваната книга. Истински триумф!

Макс Марше направо чуваше как старият Монсиняк потрива ръце. Виждаше как „старият Монсиняк“ неволно се усмихва, докато си представя пророчествата на възторжените издатели.

В действителност Монсиняк далече не беше толкова стар. В средата на шейсетте, по-млад от него, но понеже бе висок и снажен, с рано посивяла коса и винаги с искрящо бели ризи, които заплашително се опъваха на корема му, щом изпадаше в ярост, винаги му се бе струвал по-възрастен.

Той познаваше издателя от „Опал“ от цели трийсет години. И макар често да бяха изпадали в люти препирни, ценеше този жизнен, нетърпелив, избухлив, твърдоглав, често несправедлив, но при все това добросърдечен човек, с когото толкова години бяха работили в издателския бранш. Монсиняк издаде първата книга на Макс Марше още докато последният беше недоказал се автор, с вече отхвърлен от много издателски къщи ръкопис, и дори нае за нея един от най-добрите илюстратори на детски книжки.

Неговият издателски размах, който удивяваше Макс, бе пребогато възнаграден. Приключенията на заека с подобния на слива нос имаха огромен успех и се продаваха в много страни. Следващите му книги също бяха издадени в „Опал за юноши“, някои дори се считаха за класика в детската литература.

Когато почина Маргьорит, Монсиняк мигом заряза панаира на книгата и хукна към Везине на погребението, за да стисне ръката му. „Ще мине, Марше, повярвайте ми, ще мине“, пошепна му в ухото и обви приятелски ръка около разтърсените му рамене.

Макс Марше нямаше да забрави това.

— Кажете, Марше… — Гласът на издателя изведнъж стана недоверчив. — Нали няма да ни напуснете? Да няма друго издателство? Има ли? Няма да постъпите така след всичко, което сме направили за вас, нали? — Той смаяно изхриптя.

— Но, моля ви, Монсиняк, за какъв ме мислите!

— Ами тогава не виждам причина да не полеем този прекрасен проект — каза облекчено Монсиняк.

— Какъв проект? — отвърна Макс. — За никакъв проект не си спомням.

— О, стига, Марше, не ме карайте толкова да ви се моля. Ще стане, ще видите! Усещам го. Едно разказче е детска игра за вас.

— Престанете, Монсиняк. Просто ме оставете на мира. Аз съм един начумерен старец, на когото не му се занимава с детски игри.

— Ами че вие го казахте. Браво! Знаете ли какво, Марше? Много ви обичам, но вашето самосъжаление ми идва в повече. Крайно време е да излезете от черупката си. Излезте навън, приятелю. Пишете. Дайте шанс на новото да ви се случи. Пуснете малко светлина в живота си. Твърде дълго се заседяхте зад чимширите си.

— Каменният зид — поправи го Макс и се втренчи в хортензиите, които се виеха по зида в дъното на градината. Вече второ конско слушаше тази седмица. Да не би издателят и икономката да се бяха наговорили? — Но аз отдавна не съм писал книги за деца — възрази след кратка пауза Макс.

— Това е като карането на колело, повярвайте ми — такова нещо не се забравя. Все пак има ли и друга причина? — Монсиняк си беше Монсиняк. Не приемаше „не“ за отговор. Макс въздъхна.

— Просто съм се изчерпал откъм идеи, това е.

Издателят избухна в гръмогласен смях.

— Това беше добро — каза той, след като се успокои.

— Така е, Монсиняк, не ми хрумва нито една свястна история.

— Тогава помислете, Марше, помислете! Абсолютно сигурен съм, че накрая ще измислите страхотна история. — Каза го така, сякаш бе достатъчно само да отиде до шкафа и да измъкне някоя история като чифт стари чорапи. — Значи идния петък в един да сте в редакцията, и без да ми възразявате!

 

 

В издателството много рядко се объркваха да влязат туристи. Някъде зад метростанция „Одеон“ имаше малък ресторант. Тук издателите си организираха срещи със своите автори, хората, уреждащи авторските права, водеха разговори за продажбите с чуждестранните издатели, които пристигаха на Панаира на книгата в Париж. Гостите се настаняваха, заобиколени от книги, в червени кожени кресла, разположени под един огромен гаров часовник, хапваха някое лакомство от менюто и отпиваха кафе или портокалов сок.

Господин Монсиняк, когото иначе не го свърташе на твърдите дървени столове в другите кафенета, защото му бяха твърде неудобни, оценяваше високо предимствата на меките кресла. За него те бяха една от главните причини да идва в малкия ресторант, когато трябваше да води преговори.

Той бъркаше кафето си и гледаше със задоволство своя автор, който бе дошъл в ресторанта в син костюм и с грижливо сресана назад посивяла коса. Напоследък ходеше с бастун (разбира се, елегантен бастун със сребърна лъвска глава за украса, който му трябваше заради болките в гърба, но Монсиняк не можеше да се освободи от усещането, че добрият Марше някак кокетира с възрастта си и за всичко трябва да го умоляваш).

Пък и все още беше мъж, когото да ти е драго да гледаш, мислеше си Монсиняк. Неговите живи светли очи говореха за бодър дух, макар след смъртта на жена си да беше станал неразговорлив.

При вида на Марше, който се отпусна на отсрещното кресло със смутена усмивка, Монсиняк усети, че се задават добри новини.

— Добре бе, досадник такъв — започна без заобикалки той. — Имам още една история.

— Защо ли не съм изненадан?

И Монсиняк доволно се засмя.

 

 

Издателят не беше изненадан — не се изненада и когато само след една седмица Марше му прати по имейла новата история, преди още, както се казва, да е изсъхнало мастилото от договора. На някои автори им трябва само леко побутване, за да им тръгнат нещата.

— Прекрасна история. Разкошна! — извика в слушалката Монсиняк, след като прочете ръкописа, и веднага набра номера на автора си. Сега той вдигна слушалката толкова бързо, сякаш седеше до него. — Този път сте надминали себе си, стари приятелю.

Все пак на Монсиняк му костваше известно усилие да убеди Марше, че трябва обезателно да се намери илюстратор за новата книга.

— Ама как така? — опъна се Макс. — Защо да не се обадим пак на Едуар? Аз много го ценя и сътрудничеството ми с него винаги е било ползотворно.

Монсиняк вътрешно изстена. Тромавите рисунки на Едуар Гризо, който вече гонеше осемдесетте и се беше отдал изцяло на дърворезбите си, не бяха това, което се очакваше днес от една детска книжка. Човек трябва да е в крак с времето. В този случай също.

— Не, не, Марше, трябва да е нещо по-леко. Имам предвид точно определена илюстраторка с доста оригинален стил, който много ми допада. Още не е много известна, но прелива от идеи. Търсеща. Оригинална. Би била идеална за вашата история за синия тигър. Иначе рисува пощенски картички.

— Пощенски картички ли? — отвърна недоверчиво Марше. — Гризо е художник, а вие искате да го замените с някаква дилетантка?

— Не бъдете предубеден, Марше. Дайте й шанс. Тя се казва Розали Лоран и има книжарничка на улица „Драгон“. Защо просто не наминете и после да ми кажете какво мислите?

 

 

И така, след няколко дни Макс Марше застана пред книжарницата на Розали и почука нетърпеливо с бастуна си по заключената входна врата със синя рамка.