Никола Баро
Париж винаги си заслужава (33)

33

Розали лежеше в леглото си и целият свят й беше крив. След като тази неприятна, агресивна червенокоса особа напусна магазина, тя се свлече безпомощно на каменния под и остана там като зашеметена. После стана, залости вратата и затвори книжарницата. Качи се горе, олюлявайки се, и се хвърли с плач на леглото, облечена в синята си копринена рокля. Сгромолясването беше от толкова високо, че болката раздираше стомаха й. „Стойте далеч от бъдещия ми съпруг!“ Унижението я проряза като с нож.

При спомена за победоносната усмивка на Рейчъл тя гневно изкрещя във възглавницата си. Робърт Шърман щеше да се върне в Ню Йорк с прекрасната си бъдеща съпруга. И този проклет мерзавец не й беше казал и дума!

Сигурно последния ден щеше да й дръпне някоя сърцераздирателна тирада и повече нищо нямаше да чуе за него. Беше я излъгал, за всичко я беше излъгал, и Розали се ужаси от тънкия начин, по който се преструваше. Но, разбира се, мислеше горчиво тя, преструвките бяха негова втора природа. Рейчъл недвусмислено намекна, че този — ах! — толкова начетен професор по литература винаги е отворен за дребни авантюри. Шекспир, пфу! По-скоро „Влюбеният Шекспир“, мислеше си ядосано тя. Сигурно затова така добре му се удаваха лъжите.

Сети се за сладките думи, които й шепна в съботната нощ, и със силно хлипане си запуши ушите.

— О, затваряй си плювалника, Робърт Шърман. Вън от главата ми! Не искам никога повече да те видя! — крещеше тя. После се олюля към бюрото си и в порив на ярост помете всички ръчно изработени буркани с четките в тях. От това се почувства по-добре.

Изпи три чаши вино, изпуши осем цигари, при всеки спомен за Робърт избухваше в плач, изпсува по начин, който би накарал майка й да пребледнее, и накрая извади от кошницата Уилям Морис.

Внимателно го сложи на одеялото до себе си. Той с тихо скимтене вдигна глава и я погледна с кафявите си очи с такава неподправена вярност, на каквато само едно куче е способно.

— О, Уилям Морис! — въздъхна Розали, преди да заспи. — Както изглежда, ти ще си единственият мъж в живота ми, който няма да ме напусне.

 

 

Когато на следващия ден Робърт Шърман отново дойде в книжарницата, Розали още беше в леглото. Тя чу възбудените гласове в магазина и се промъкна с боси крака до вратата. Стъпи тихо с единия крак на витата стълба и се наведе да види какво става.

Робърт стоеше с гневно лице насред книжарницата и водеше разгорещен разговор с госпожа Морел, която му препречваше пътя със скръстени ръце.

— Не, господине, няма я! — тъкмо казваше тя.

Розали се сгуши на най-горното стъпало, кимна одобрително и се наведе още малко, за да не изпусне нещо.

— Как така я няма? Що за идиотщина! — чу тя Робърт да вика. — Знам, че е тук. Така че престанете да ме баламосвате и ме пуснете да мина.

Госпожа Морел стоеше пред разгневения Робърт като крепост и клатеше съжалително глава. Справяше се идеално със задачата си.

— Изключително много съжалявам, господин Шърман, но госпожица Лоран наистина не си е вкъщи…

Робърт хвърли раздразнен поглед към стълбата и Розали рязко се отдръпна.

— Ето! — извика. — Току-що видях един крак!

Той бутна настрани госпожа Морел и се втурна нагоре по стълбата.

С два скока Розали се озова отново в леглото си. Имаше време само да оправи одеялото и да приглади безнадеждно разрошената си коса, когато Робърт влезе в стаята. С известно задоволство забеляза, че и той не изглеждаше по-добре от нея с това небръснато лице и огромното тъмно петно на панталона. Сигурно строгата Рейчъл хубавичко го е подредила.

— Какво си въобразяваш! — извика му гневно Розали. — Изчезвай!

Тя хвана една възглавница и я запрати към главата му.

— Розали! — извика Робърт, докато залягаше. — Моля те! Изслушай ме!

Тя поклати глава.

— Не желая! — Присви очи и го погледна с омраза. — Е? Не си ли в самолета с годеницата си?

— Полетът е едва утре. И в самолета ще е само годеницата ми… искам да кажа. — Той разпери ръце с жест на невинност. — Рейчъл не е моя годеница… — Опита се да се усмихне. — Нито годеница, нито приятелка…

— А само позната — прекъсна заекването му Розали.

Робърт се хвана за главата и изстена.

— Добре, добре! Знам, че не трябваше да казвам това. Знам, че всичко говори против мен, но, повярвай ми, всичко това е само едно недоразумение.

Розали се засмя.

— Не вярвам! Не говориш сериозно, нали? — Тя стана и насочи пръст към него. — Твоето всичко-това-е-само-едно-недоразумение вчера беше при мен в магазина и за твое сведение ми разказа всичко. Пръстен показа ли ми? — Тя се удари по челото с престорено объркване. — Да, показа ми го. Каза ли ми да стоя далеч от прекрасния й съпруг? Да, и това ми каза. Беше ли снощи твоето всичко-това-е-само-едно-недоразумение в хотела при теб? — Тя помисли за момент и кимна. — Ама разбира се, че беше!

— Била си в „При кестена“?

Розали поклати глава.

— Не, но позвъних там. Хм, колко глупави могат да са хората! Случайно на рецепцията беше Шарлот Дюбо, моя позната. Казах й, че търся господин Шърман, и тя ме прехвърли. Но когато никой не вдигна телефона, Шарлот ми обясни, кикотейки се, че сигурно си зает, понеже си с годеницата си от Америка.

Розали видя как Робърт пребледня и кимна осведомено.

— Е, какво ще кажеш, лъжецо?!

С отчаян жест Робърт допря ръка до устата и носа си и за миг затвори очи.

— Розали — каза той настойчиво. — Рейчъл е красива и умна и знае как да обърка човек. Когато дойдох в Париж, връзката ни беше под въпрос — заради… най-различни неща. После изведнъж се появи тук и ме издебна в хотела…

— И прекара нощта с теб?

— Не, не е така! Изгоних я. Ако искаш, можеш да попиташ твоята Шарлот. — Той я погледна умоляващо. — Обичам те.

Розали пооправи гневно завивката.

— Ха! Хубави думи — каза накрая тя. — Как може да съм сигурна, че си искрен?

Робърт се усмихна.

— Ела — прикани я той и протегна ръка. — Искам да ти покажа нещо.

Робърт настояваше веднага да тръгнат. Розали приглади, доколкото можа, измачканата си синя копринена рокля и обу балеринките си. После двамата минаха покрай смаяната госпожа Морел и излязоха от „Луна Луна“.

— Къде отиваме? — попита с любопитство тя.

— Ще видиш — каза Робърт и стисна здраво ръката й, докато прекосяваше с широки крачки булевард „Сен Жермен“. Продължи по тихата улица „Клер“ и задърпа Розали по улица „Университетска“, улица „Жакоб“ и „Сена“.

— Робърт, какво ти става? — Розали се засмя учудено и се запита кога ли ще свърши тази мълчалива разходка.

Миг по-късно стигнаха до Моста на изкуствата. Стъпиха на стария мост с черните метални парапети и минаха по дървените талпи. Когато стигнаха някъде до средата на моста, Робърт спря.

— От коя страна? — попита той и бръкна в чантата си.

— Каква… страна? — Не разбираше какво я пита.

— Ами дали искаш откъм Айфеловата кула, или откъм „Нотр Дам“ — попита нетърпеливо той.

Розали вдигна рамене.

— Ами… хм… откъм Айфеловата кула? — ококори се тя.

Той кимна и двамата пристъпиха към парапета.

— Ето — продължи Робърт и извади малко пакетче от чантата. — Това е за теб. — Той се усмихна. — Или по-точно казано — за нас.

Розали объркано посегна към подаръка, който беше подвързан не много умело с копринена хартия и няколко лепенки.

Отвори го и някаква смесица от радост и очакване я сграбчи за гърлото.

В ръката й лежеше златно катинарче, на което някой бе гравирал нещо с дебели, черни букви.

Розали & Робърт. Завинаги.

— Завинаги? — Тя го погледна и усети как сърцето й подскочи. — Вярваш ли, че е завинаги?

Робърт кимна.

— Само в това вярвам. — Той нежно отмести кичур от лицето й. — Колко безутешно място щеше да е светът, ако обичащият мъж не вярваше в това? Не мечтае ли и най-големият реалист дълбоко в сърцето си за същото?

— Да — прошепна Розали, която беше кралица на желанията. Тя погледна към Айфеловата кула, която устремно пробождаше в далечината нощното небе, и се усмихна щастливо и объркано. — Но ти откъде знаеше… искам да кажа…

Робърт вдигна вежди.

— Сродни души? — отвърна той.

Розали се трогна. За щастие, никога нямаше да разбере, че нейният американски професор по литература, който все още носеше със себе си томче на Шекспировата „Укротяване на опърничавата“, в този момент не казваше истината. Той излъга, но съвсем мъничко. И то от любов.

Когато златното катинарче си намери място сред другите, Розали извади и хвърли малкия ключ над блестящата вода.

Завинаги, помисли си тя, и още преди ключът да потъне на дъното на Сена, където да остане вечно заедно с другите любовни обещания, Робърт я привлече в обятията си.

Розали затвори блажено очи и последното, което видя, беше онова невероятно небе над Париж, обагрено с нежни розови, бели и лавандулови петна, които приличаха на целувки.