Робърт Маккамън
Границата (9)

Девет

Бъбреци, стомах.

Дебело черво, тънко черво, панкреас.

Черен дроб, далак, бели дробове.

Мозък, сърце.

Итън се бе разположил на фотьойла в апартамента си. Дамаската беше от износена кафява кожа и фотьойлът имаше разтегателен механизъм, сега заклинен. На малка масичка до момчето гореше фенер със свещ. Масата стоеше накриво, понеже и подът беше крив. Първите мъчителни лъчи на утрото започваха да си проправят път през облепените с тиксо прозорци. Итън беше облякъл сива тениска и тъмнозеленото си долнище от пижама. Почти не беше спал през нощта, може би само няколко часа. Дори насън се ослушваше за сирените, които обозначаваха пришествието на сиваците, понеже бяха минали четири нощи, откакто откри, че може да прави земетресения. Беше напрегнат и скован едновременно. Когато за първи път стана от леглото, отиде с фенера в банята, вдигна тениската си и огледа ребрата си в огледалото. След това — и тази част от гърба си, която успя да види.

Докторът беше прав.

Не смяташе, че следва да е между живите.

Предишния следобед Джон Дъглас му беше заръчал да дойде до болницата за пореден преглед. Не му се искаше, понеже знаеше на какво прилича, но все пак го направи. Инжектираха му физиологичния разтвор, а наблизо стоеше мъж с пушка. „Просто предпазна мярка — каза Джей Ди. — Не че ти нямаме доверие.“

Провериха кръвното налягане на Итън. Нямаше проблеми. След това го помолиха да си свали ризата, за да бъде преслушан, и като видя как изглежда момчето под дрехите, докторът изпъшка ужасено и посегна да притисне длани към устата си, за да задави всякакви други възгласи, но след малко успя да се вземе в ръце и каза с напрегнат глас:

— Виждал си се в огледалото, предполагам.

— Да, сър.

— Обърни се, ако обичаш.

— Гърбът ми е същият — уведоми го Итън.

— Нека погледнем.

Момчето се подчини. Синините се влошаваха. Все още бяха черни като погребение в полунощ, но сега се бяха слели. На гърдите му не беше останала ненасинена плът, нито пък по стомаха или по протежение на целия му гръбнак. Хълбоците му бяха нашарени с пурпурно и зелено, пипалата на едната голяма синина — разперени да се докоснат с другата.

— Дявол го взел — възкликна типът с карабината, чието име, доколкото Итън знаеше, беше Лестър.

Джей Ди се приближи предпазливо до пациента си. С тон, сякаш молеше за разрешение, каза:

— Ще ти преслушам сърцето.

Итън кимна.

— Добре… — промърмори Джей Ди и когато приключи с тази задача, все още държеше стетоскопа пъхнат в ушите си. — А сега искам да ти чуя дробовете. Просто си поеми дълбоко дъх, когато те помоля, и издишай полека. Става ли?

— Ти си докторът — отвърна Итън.

Джей Ди се хвана на работа.

— Вдишай. Това болеше ли?

— Малко.

Той заобиколи откъм гърба му.

— Вдишай. Кашляш ли още кръв?

— Не, сър.

— Поеми си отново дълбоко дъх… — Когато Джей Ди приключи, се върна обратно да погледне Итън в лицето. Свали стетоскопа и докато го прибере, добави тихо: — Лес, вече може да ни оставиш.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Давай! — Докторът изчака Лес да затвори изкривената врата зад гърба си, поне колкото можеше да пасне в касата. Стените бяха нашарени от пукнатини. Заяви: — Можеш да си облечеш ризата…

Итън го стори.

— Седни — посочи му стол Джей Ди.

Момчето отвърна:

— Предпочитам да постоя.

— Е, тогава аз ще поседна. — Джей Ди се намърда на стола. Нещо изпука — може би седалката, а може и уморените му кости да бяха. Докторът изпъна крака пред себе си и втренчен в Итън, потри чисто избръснатата си брадичка. Поде: — Знаеш какво се каня да кажа…

Момчето сви рамене, но да, наясно беше.

— Във време като днешното човек се нуждае от хубава глътка ръжено уиски — обясни Джей Ди. — Това ми беше любимото питие. В спокойни вечери, пред буен огън в камината… Малко Франк Синатра на стереото… Много преди твоето време, знам… И всичко беше наред със света. Дебора, съпругата ми, Бог да благослови душата й… сядаше с мен и слушаше музика или четеше. О, може би това те отегчава? Така ли е? — Този път белите вежди не скочиха нагоре, понеже този въпрос всъщност не изискваше отговор. Джей Ди продължи: — Е, такъв ми беше животът. Дяволски добър живот… — той се усмихна тъжно и криво. — Какво ли не бих дал да си го върна, и нека е колкото се може по-отегчителен. От две години насам… Адът се разтвори на земята. В много форми, твърде ужасни за припомняне… — усмивката му, която не беше истинска, избледня и погледът му отново стана суров. — Разкажи ми за Бялото имение. Така, де… Дейв вече ми разказа. Но искам да го чуя от теб. Става ли? Чакай… преди да кажеш каквото и да е… Нека ти споделя, че преди няколко дни Дейв и Оливия са ходили в училищната библиотека да търсят карти, за да се опитат да отгатнат къде може да се намира твоето Бяло имение. Дейв смята, че може да се окаже град. Все някъде… — Джей Ди подсили последните си думи с доза сарказъм. — Намерили са пътен атлас. Не искат да споменават какво се е случило там, но Оливия си е ударила крака. Докато беше тук, цялата се разтрепери и се разплака, и беше готова да се пречупи. Дадох й успокоително — най-доброто, което мога да сторя. Дейв също не иска да говори за случката. Така че искам да знаеш, Итън… че там ги е сполетяло нещо ужасно… И са отишли… да речем… в опит да ти помогнат. Несъмнено е било много зле… понеже видях изписано на лицето на Дейв колко зле точно. А когато можеш да прочетеш такова нещо на лицето му… братко, значи е било наистина гадно.

Итън кимна. Не знаеше какво да каже. Съумя да измисли единствено:

— Не съм ги молил за нещо подобно.

— Не, не си. Но… разбираш ли… това е то проблемът с Бялото имение. И със земетресението, което твърдиш, че си предизвикал. И освен това Дейв вярва, че някак си знаел за извора под плувния басейн. Такива ми ти работи. Трудничко е да ги преглътне здравомислещ човек, нали?

— Предполагам.

— Но — продължи Джей Ди със смръщени вежди — Дейв е прав. Какво е логичното днес? Какво има смисъл? Виждал съм твар, която досущ прилича на човек, да се обръща взривно в същество, покрито с черни шипове — тъкмо в онази обезопасена стая, където беше заключен, когато първоначално те доведохме тук. Виждал съм лицето на тийнейджърка да изчезва, внезапно заменено от уста, пълна с малки алчни зъби, която се опита да ми отхапе главата, преди Дейв да разстреля тварта на парчета. Това дали е логично? Е… може би за горгоните или мъглявите не е учудващо. Виж сега, смятам, че те превръщат в оръжия онези, които навремето са били човешки същества. Експериментират с тях. С нас. Оръжейната им програма е невероятно мащабна, могат да си позволят да проверяват какво ще им върши работа и какво — не. Може би го правят просто защото могат, защото така се държат по принцип. Как смяташ, Итън? Точно ти спомена, че горгоните и мъглявите се сражавали на граница. Нали така каза?

— Да — отвърна Итън тихо.

— Откъде знаеш? Каква е тази информация, с която разполагаш, а всички останали тук заедно с мен, Дейв и Оливия нямат?

Итън се позабави с отговора. След това също толкова тихо промълви:

— Знам, че е истина. Това е причината за сраженията им. Границата между техните…

— Какво си ти? — внезапно попита Джей Ди и дръпна крака назад, сякаш го заплашваха черни шипове или уста, пълна с малки кинжали. — И двамата с теб знаем… че тези контузии… би трябвало да са те убили. И синините се влошават, нали? Но кръвното ти налягане е наред, дробовете ти са в добро състояние и сърцето ти просто си тупка. Е, нека ти споделя… Дробовете ти би трябвало да са така задръстени с кръв, че да не можеш да си поемеш дъх, и изобщо не си представям как тъй си в състояние да ходиш. Боже, само да имах рентгенов апарат и малко ток да го подкарам! Та… младеж, който не си знае името и не помни нищо за предишния си живот, внезапно се пробужда, тичайки през полето… Какво точно си ти, понеже не смятам, че си човек.

Това твърдение увисна във въздуха. Итън усети искрата гняв да прераства в пожар.

— Смяташ, че съм нещо, направено от тях? Един вид… тайно оръжие? Че се очаква да избухна или да ми пораснат две глави, или нещо подобно? Това ли е?

— Бих казал, че някой, способен да предизвика земетресение, като просто пожелае то да се случи, вече си има собствено тайно оръжие. Въпросът ми е какво още не знаем за теб.

Итън се взираше в Джей Ди. Дали въздухът помежду им не трепна от вълна гореща омара? Каза:

— Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце. Тези органи съм сигурен, че притежавам. Аз съм човек, сър. И даже си връщам някои спомени. Стават все по-ясни и се изпълват с подробности. Намирам се в стая, седя на бюро под зелена настолна лампа и сглобявам модел на „Видимият човек“. Нали знаете какво е?

— Имах си такъв. Сигурно такава играчка си е сглобявало всяко едно хлапе, от което някога е станал лекар.

— Добре. Ето ме, гледам бюрото си и това виждам да се търкаля там. Органите. Бъбреци, стомах, дебело черво, тънко черво, панкреас, черен дроб, далак, бели дробове, мозък и сърце. Подредил съм ги в този ред — за оцветяване. До тях стоят бурканите ми с боя. Марката е „Тесторс“. Жена с тъмна коса влиза в стаята… и започва да говори, но не чувам какво казва… — тъгата прониза Итън като меч: не само тъга, но и дълбоко отчаяние. В очите му запариха сълзи. — Искам да я чуя, но не мога. И… онова, което искам най-силно… повече от всичко… е тя да изрече името ми, понеже мисля, че това е майка ми, но… ако наистина го изрича, аз не я чувам. Или може би просто не мога да го разпозная вече… — той избърса очи и се втренчи в пода. Полази го тръпка, разтърси го и затихна. — Човек съм. Знам, че съм човек! — А след това се взря в намръщените предпазливи очи на Джон Дъглас и изрече на глас онова, което докторът си мислеше: — Не може да не съм.

Джей Ди имаше нужда от малко време да се вземе в ръце. Продължи:

— Знам, ти нямаш представа какво е това Бяло имение? Просто вярваш, че е място, на което трябва да се озовеш?

Итън кимна.

— Ами — поде Джей Ди завалено, все едно устата му беше пълна с пясък — и Дейв вярва в това. Може би и Оливия. Тя много-много не приказва напоследък. Но знам, че Дейв не е спрял да се рови в онзи пътен атлас. Няма град в тези Ща… в тази страна — поправи се докторът — с такова име. Дейв взе назаем лупата ми — случайно е последната, която ми е останала — и сега преглежда атласа страница по страница. Като нищо ще ослепее от взиране. Чух, че не можел и да спи добре. Просто исках да го знаеш.

— Добре — отвърна Итън, понеже от него явно се очакваше някаква реакция.

— Вече можеш да си вървиш, ако желаеш. Аз просто ще си поседя тук и ще поумувам… или може би ще се постарая да не мисля за нищо.

Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце.

Итън седеше в счупеното кресло в апартамента на мъртвец, а през подлепените с тиксо прозорци нахлуваше бледата болезнена светлина на утрото. Като на длан виждаше всички тези пластмасови органи, подредени пред него на бюрото. Тъмнокосата жена влиза. Усмихва се и момчето си мисли, че е красива, но лицето й всъщност представлява просто размазано петно. Много му се иска да й каже „Назови ме по име!“, но не го прави, тя не го вика и той връща поглед върху скелета на „Видимият човек“, който толкова иска да завърши.

Чу почукване на вратата, която — като много, много други — беше издялкана, за да пасне що-годе в изкривената си рамка.

— Кой е?

Гласът отвъд заваляше от умора:

— Дейв съм. Намерих нещо.

Итън незабавно скочи и отвори вратата. Биячът имаше вид на пияница в тридневен запой. Носеше мръсни дънки и избеляла кафява тениска с толкова дупки по нея, че все едно е служила за играчка на питбул. Косата му беше сплескана на мазно кече, а очите му — кървясали и подпухнали може би от разчитане на твърде големи количества ситни букви. В дясната си ръка стискаше откъсната от пътния атлас страница, а в лявата — лупата на доктора.

— Май намерих нещо интересно — поправи се Дейв и вдигна страницата. — Искам да погледнеш и ти!

Щом Итън отстъпи от вратата, той побърза да влезе и се упъти към фенера. Обясни:

— Това е карта на Югоизточна Юта. Вероятно на теб няма да ти трябва лупата, но на мен определено ми беше нужна.

Итън взе листа с картата от Дейв, който я докосна с показалец.

— Тук. На средата между градчетата Монтичело и Бландинг. Намира се на източната граница на националния лесопарк „Манти-Ла-Сал“. Виждаш ли го?

Виждаше го. Вр. Уайт Меншън, пишеше там. 10961 фт.

— От тук до там са над триста мили по права линия. Само дето не сме орли да литнем напряко… — Дейв потри очи. — Та това намерих. Да ти говори нещо?

— Не, нищо. Но може би точно върхът ни трябва.

Дейв се изсмя късо.

— Може би? Може би ли? Знаеш ли какво е да ровиш във всичките тези карти с лупа час след час? Когато не намерих град с такова име… първо реших, че може да е военна база. После — езеро, залив или каньон, или връх. Не знам нищо за този район, но е пределно ясно, че да се доберем дотам, ще е… същинско… чудо. Трябва да се придвижим на юг до Денвър, да пресечем Скалистите планини по Междущатска магистрала 70 и навсякъде е пълно със сиваци и извънземни. Така че, като казваш „може би точно върхът ни трябва“… това не ме изпълва с особена увереност, да знаеш.

— Че как бих могъл да знам със сигурност? — зададе следващия си въпрос Итън, каза го равно и без да влага особени чувства.

Дейв сведе очи към пода, сякаш се опитваше да овладее гневен изблик. Отне му няколко секунди да се вземе в ръце — беше уморен, гладен и жаден и подозираше, че е състарил очите си с поне пет години за изминалите два дни. Но когато отново вдигна поглед към Итън и заговори, лицето му беше спокойно и гласът му — толкова кротък, колкото можеше при тези обстоятелства.

— Това е единственото Бяло имение, което успях да намеря. Или ще е то, или не. Вариантите са два: или там се опитва да те заведе, по твои думи, сила, която не разбираш, или пък просто си сънувал кошмар и чутото в него не означава никакво шибано нищо. Но съм решен да ти повярвам, Итън. Решен съм да те послушам. Разбра ли?

Итън се взираше в очите на Дейв, без собственото му лице да издава и капка емоция. Попита:

— Решил си да се пишеш мой последовател, така ли? Ако тръгна натам, ще дойдеш ли с мен? А Оливия? Д-р Дъглас? Някой друг?

— Самичък няма начин да успееш. Един господ знае дали изобщо някой може да извърши това пътуване.

— Това не беше отговор. Сър! — додаде момчето.

Дейв си взе картата от Итън. Имаше чувството, че всеки момент ще падне, че е на ръба просто да легне в някой ъгъл и да се взира в дулото на магнума, докато не събере достатъчно смелост да дръпне спусъка. Но при все това… мътните го взели… Уайт Меншън. И това момче… Това дяволски странно момче, за което Джей Ди твърдеше, че отдавна трябва да е ритнало кофата. Това хлапе… Възможно ли беше да е експеримент или на горгоните, или на мъглявите? Защо тогава беше тук и какво следваше да прави в случая?

— Задаваш твърде много въпроси — заяви Дейв. — Точно сега възнамерявам да се прибера и да поспя малко. Ще поговорим за това друг път… когато съм в състояние да мисля логично!

С тези думи той обърна гръб на Итън и излезе от апартамента, олюлявайки се на зигзаг с пътната карта в едната ръка и с лупата в другата.

Връх Уайт Меншън — помисли си Итън след тръгването на Дейв. — Иди там. Важно е. Наистина е много… много важно.

И се запита, след като знае, че е наистина важно, защо си няма представа за причината да е така? Подсъзнанието му — или каквото и да беше онова, което го напътстваше — само му отпускаше късчета и парченца, улики, които в момента нямаха никакъв смисъл. Защо не му показваше цялата картинка, така че да я разбере?

Над триста мили по права линия — беше казал Дейв. — Но ние не сме орли да литнем напряко.

Разстоянието беше твърде голямо, че да зависиш от чутото насън и някакъв вътрешен глас, който те подкокоросва да тръгнеш. Дълъг път с всички съпътстващи опасности — гладните за месо сиваци и вечно воюващите горгони и мъгляви. А и как се очакваше да се доберат до върха? Пеша? С конете — което ще рече да отнемат последния източник на храна за тези хора? И как щяха да се изхранват по време на пътуването? Въобще възможно ли беше?

Итън седна и се втренчи в светлината на фенера. През рядката жълтеникава мъглица нахлуваха усилващите се утринни лъчи. Предположи, че денят се очертава от рода на „хубавите“, както им викаха едно време хората, като се има предвид колко беше прецакана атмосферата. Каза си:

„Би трябвало да съм мъртъв. Но съм човек. Знам, че съм. Спомням си майка си и онази къща, и стая с настолна лампа и на масата — шишета с боя «Тесторс» и наредените пластмасови органи. Но би трябвало да съм мъртъв… И вместо това седя тук и се взирам в свещта и се чудя…

… кой ще ме последва, когато потегля на път?“