Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Border, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Павлова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Робърт МакКамън
Заглавие: Границата
Преводач: Елена Павлова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Deja Book“; Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс принт“
Отговорен редактор: Христо Блажев; Благой Иванов
Редактор: Ганка Филиповска
Художник: Живко Петров
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-1899-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1192
История
- — Добавяне
Седем
Малко преди полунощ Дейв изрече думите, които се опитваха да излязат на бял свят от известно време, но не можеше да намери. Сега вече му бяха на езика.
— Ами ако има истинско място, наречено Бялото имение?
— Несъмнено има такова — отвърна Джон Дъглас. — Някой град на име Уайт Меншън[1]. Или селце нейде по света. Може да е и в някоя друга страна… — той нареди на дъската за скрабъл букви, с които написа „оазис“, а след това си взе пет нови плочки, последвани от дълга глътка от чашата му, пълна с прясна вода. — Но просто защото Итън може да го е чул насън… това не означава кой знае какво. Ти как смяташ?
Докторът вдигна очи от дъската и погледна към Дейв. В апартамента му — 108 — горяха две маслени лампи и фенер. От земетресението прозорците се бяха натрошили и по стените имаше половин дузина пукнатини. Вратата беше окастрена с ръчен трион, за да пасне на изкривената каса. При други обстоятелства целият жилищен комплекс следваше да бъде евакуиран и обкръжен с жълта лента като негоден за живеене, но просяците нямат право на избор.
Оливия Куинтеро разгледа дъската, поставена помежду им на издрасканата маса. До креслото й беше облегната пушка. Заради проливния дъжд тази нощ сиваците не бяха дошли. Биха могли да нападнат и призори, но за момента беше спокойно. Оливия имаше нужда от сън, но Дейв я беше помолил да се присъедини към тях с доктора и за нея играта беше начин да се отпусне поне малко. Прецени, че най-добрата й възможност е да добави Ъ и Т към „лак“. Избра си две нови плочки — Д и празна. Попита Джей Ди:
— Какво мислиш за версията на пациента ти? За това, че Итън е бил мъртъв?
— Мисля, че човекът е бил под напрежение и е пропуснал да забележи сърцебиенето и наличието на пулс.
— Може и така да е. Но след онова, което ми каза в кабинета си… за синините. Ти смяташе, че момчето е ударено от взривна вълна и трябва да е мъртво. Нали така?
— Не се изразих точно така.
— Нямаше и нужда… — Оливия се обърна да проследи как Дейв слага Г пред „ребло“. — Знам какво искаше да кажеш. Доколкото си спомням, беше изумен, че няма поне масивни вътрешни наранявания и че изобщо стои на краката си… — тя се облегна по-удобно, за да вижда лицата и на двамата. — Дейв, а ти какво мислиш?
Дейв не бързаше да отговори. Гледаше Джей Ди да изписва „из“ пред „вади“. След това каза, без да поглежда към Оливия:
— Не съм сигурен, че Итън е точно това, което виждаме в него. Не знам какво, по дяволите, би могъл да бъде, но бих казал… че ако наистина е предизвикал трусовете… някак… с помощта на сила, която не…
— Невъзможно! — намръщи се докторът.
— Така ли? — Дейв отпи от собствената си чаша с вода. — Виж какво точно знаем за света напоследък? В какво можем да бъдем сигурни? Всичко, станало през последните две години… то противоречи на онова, в което хората са вярвали цял живот. А и сиваците… мутират толкова бързо. Кой изобщо би си помислил, че е възможно? То и не би било без извънземните. Без онова, каквото и да е то, с което са заразили света. Добре… — той обърна стола си така, че да гледа доктора право в лицето. — Ами ако… Итън е нещо различно. Може би експеримент, направен от горгоните или мъглявите…
— Кръвта му не кипна — напомни му Джей Ди.
— Така си е, но все пак… нещо различно. Нещо по-развито.
— Не-човек ли? — попита Оливия. — Прилича на момче, но не е, така ли?
— Не знам. Просто се опитвам да…
— Да се самонавиеш да вярваш, че Итън Гейнс е дошъл в „Пантър Ридж“ да ни спаси, това ли е то? — Джей Ди вдигна белите си вежди. — Да ни достави могъщи трусове, та да не ни изядат живи сиваците? Ако е така, дори Итън трябва да е наясно, че още един подобен трус и „Пантър Ридж“ ще стане на купчина отломки.
— Той вече си е купчина отломки — върна му го Дейв. Отпи още една глътка вода и се помъчи да си представи, че има вкус на „Бийм“, но и така напитката му си беше прекрасна. — Нещо повече. Живеем в гробище.
Двамата му събеседници не възразиха. Докторът се размърда с неудобство на стола си, а Оливия огледа малката си редичка плочки с букви, сякаш наистина се концентрираше върху играта, а не се опитваше просто да избегне прекалено задълбочения размисъл за надвисналото над главите им бъдеще.
— Всички ще умрем тук — продължи Дейв. — Не можем да издържим повече. Това е невъзможно! — той стрелна доктора с кос, мрачен поглед. — Поразпитах наоколо дали случайно някой не е чувал за това Бяло имение. Засега нямам резултат. Поразпитах и дали няма да се намери пътен атлас, но отново… нищо. Не знам дали на някого ще му хрумне по-добър вариант. Междувременно обаче се сетих, че в гимназията има библиотека…
От гимназията бяха дошли голяма част от запасите на Джей Ди, както и много от консервите, но последното ходене на Дейв дотам беше преди месеци.
— Заранта ще отида и ще видя какво може да се намери… Може би карти… Все нещо, което да е от помощ.
Оливия се обади:
— Не може да идеш сам. Не трябваше да излизаш сам и за Итън. Беше глупаво. И знаеш, че изобщо не бива да напускаш укреплението освен за храна или муниции.
— Да, но въпреки всичко ще ида. Няма да моля никого да дойде с мен, ще се справя и сам.
Оливия замълча и огледа отново плочките си. Реши да играе на сигурно и написа „бегом“ на дъската, след което си взе нови плочки, една от които се оказа гадният Ь.
— Вярваш ли наистина? — попита тихо под съпровода на припукването на маслените лампи. — Че Итън иска да отиде на истинско място? Че се чувства… каква е подходящата дума… призован? И че това чудато Бяло имение не се намира на половин свят разстояние?
— Призован ли? — Джей Ди успя да се усмихне криво, но бързо изтри усмивката си. — Призован от какво? От глас в съня си? На това ли ще разчиташ сега?
Въпросът бе насочен към Дейв, който отвърна твърдо:
— Ще разчитам на онова, което момчето ми казва. Да, наистина само с това разполагам… но знам, че видях трусовете. И ги усетих добре. Вярвам, че той знаеше за наличието на извора още преди да избликне. Мисля, че го е усетил. Не ме питай, не мога да обясня… — той се наведе лекичко напред, като местеше поглед от Джон Дъглас към Оливия и обратно. — Той ме помоли да му помогна в търсенето на това място. Мисли, че е съвсем реално, и казва, че то го зове. Може ли да бъде намерено? — Дейв сви рамене. — На петдесет мили ли е оттук? На сто? На хиляда? Не знам. Трябва да ида до онази библиотека утре и да се опитам да намеря някакви карти. Това е най-доброто, на което съм способен. И Джон… сещаш се как изглеждаха онези синини на гърдите и гърба му. Ти самият каза… Беше изненадан, че дробовете му не са гръмнали и че още диша.
— Вярно си е, бях — отвърна Джей Ди, но говореше като на болен човек. — Изумен съм, че е жив, така е. Но, Дейв… това не означава, че е бил мъртъв и е възкръснал!
Дейв помълча известно време. Дъждът блъскаше още по-силно по килнатите покриви и разбитите стени на комплекса „Пантър Ридж“, чиято слава бе далечен спомен.
Дейв погледна право в очите на Джей Ди. Каза с тих, сдържан глас:
— Ами ако наистина е?
Джей Ди удари ръба на масата с две ръце, размествайки всички малки плочки на всички малки думички. Изправи се, намръщен като буреносен облак.
— Няма да слушам повече глупости. Благодаря ви за компанията. Възнамерявам да поспя малко, така че лека нощ и на двама ви! — той посочи към вратата. — Бутайте здраво, заяжда.
Дейв и Оливия пожелаха лека нощ на доктора. Дейв прибра от пода до стола си узито с кобура му и Оливия вдигна пушката си. Вратата наистина имаше нужда от здраво бутване. Двамата излязоха в коридора и заедно тръгнаха към стълбите.
Оливия първа наруши мълчанието.
— Струва ми се, че ужасно много ти се иска да намериш опора във вярата.
— Аха, сигурно си права. Тъжна работа, нали?
— Не чак тъжна. Трябва да призная… и аз самата се чудя за Итън. Джон също, само че той не иска да си го признае директно. Вече е прекалено трудно да вярваш в нещо. Че съществува по-висша сила… — тя спря да върви, Дейв също. — Значи вярваш, че Итън има цел? И че ще е полезна за нас по един или друг начин? Каква може да е тя?
— Нямам представа. Но онова, което е сторил досега, ни е било от полза. Не знам какво представлява или защо е тук, но бих казал… че ако може да ни помогне… тогава и аз ще съм насреща да му помогна с онова, което иска. Ако това означава, доколкото ми е по силите, да следвам указания, които е чул насън… ами добре, готов съм. Ти също би трябвало да си. Всички трябва да бъдем. Иначе просто ще легнем пълнеж за гробището, а аз не искам повече да чакам това да ме сполети.
— Хммм — Оливия се позамисли, преди да заговори отново. Дъждът плискаше по покрива от дясната им страна. Светкавици проблясваха през угрижения мрак. — Предполагам… че може би ме е страх да повярвам. Това би означавало да се надявам отново, нали? Май ми се струва по-безопасно да се затворя в стаята със снимката на мъртвия си съпруг и да си мисля… че вече не остава много и ще се съберем отново.
— Не се предавай — помоли я Дейв.
— Да се доверя на момче, което няма спомени? Да повярвам в едно име от съня му? На това му се вика надеждата ти да се крепи на косъм, чини ми се.
— Така си е. Но все пак се крепи.
Оливия кимна и се усмихна слабо. Зад усмивката й се криеше много болка и Дейв се принуди да сведе глава и да отклони очи.
— Ще дойда с теб утре — каза му тя.
— Няма нужда да го правиш. Няма нужда и двамата да излизаме оттук.
— Може би аз също искам да се крепя още малко. Освен това конете са мои.
Табунът идваше от ранчото, което бяха притежавали с Винсент. Да гледа как ги изколват и изяждат един подир друг, беше първоначално съсипващо, а сега — въпрос на оцеляване.
— Добре — Дейв положи длан на рамото й. — Среща в корала в осем?
— Ще те чакам.
Той не се съмняваше, че ще я види сутринта. Прикриваха се криво-ляво и в подножието на стълбите се разделиха. Дейв се прибра в апартамента си и при спалния чувал на сивия диван. Оливия се качи в жилището си, погали с кибритена клечка фитила на една от лампите и седна зад бюрото си, където вдигна в ръце „Магическата осмица“ — топката, подарена й от Винсент. Завъртя я между пръстите си, като си припомняше деня, когато я беше получила, увита в червена хартия, и със сребърна панделка. Беше, както й се струваше, част от някакъв съвсем различен живот.
А сега, противно на всякаква логика и разум, имаше нужда да зададе въпрос. Прошепна го, сякаш във внимателното ухо на Винсент:
— Трябва ли да повярвам?
Разклати топката и я обърна.
Малкият бял пластмасов зар изникна от мастилената супа вътре.
Може би онзи, който й отговаряше, беше Винсент, а може би Съдбата или пък просто случайността — което определено смяташе за най-вероятната версия.
Но отговорът беше: Можеш да разчиташ на това.
Оливия взе лампата със себе си, премести се в съседната стая и се съблече. Пъхна се под завивките, където добрите спомени и вярата в чудеса не й се отдаваха лесно, но пък по всяко време имаше скрит под възглавницата пистолет.