Робърт Маккамън
Границата (34)

Тридесет и четири

— Невъзможно е! — беше се ококорил Бийл. — Нищо не може да проникне тук!

— Внимание… внимание… нарушители на всички нива… — повтори женският глас, чиято студена и компютризирана жизнерадостност вече съвсем не беше намясто. — Ехо Сиера. Повтарям… Ехо Сиера!

— Какъв е този код? — поиска да знае Дейв.

— Сценарий за крайни случаи. Всички остават под ключ, докато войниците от „Специални операции“ си свършат работата… само че тук няма такива… — Бийл остави гостите си в стаята с артефактите, за да се съвещава с Деримън и Уинслет, които бяха напът да си изтърват юздите. Старшина Суарес беше заел позиция, от която да вижда стоманената врата. Беше готов да открие огън.

— Той твърди, че тук не може да проникне нищо — отбеляза Джеферсън. Лицето му бе плувнало в пот. — Така се смяташе и за Бялото имение. Итън, знаеш ли къде са и колко са?

— Долавям много — отвърна Итън, но беше съсредоточил вниманието си върху черното кубче.

Сирените все още виеха, от време на време — с трели. Болката го гризеше, отвличаше го от задачата му. Додаде:

— Не са далеч от това помещение. В момента се бият едни с други, което ни печели известно време.

Дейв натисна предпазителя на автоматичната си карабина. Предложи пистолета на Оливия, която с радост го взе.

— Знам, че този куб е дар — повтори Итън. — Трябва все някак да може да се отвори!

— Докато ти хрумне идея, вече ще сме мъртви! — Джеферсън погледна с известно съмнение пистолета в ръката на Оливия. — Няма ли оръжие и за мен? Какво ще кажеш аз да взема тази ютия?

— Нямам нужда от помощ, благодаря — отвърна тя.

— Ти може да държиш това — Итън подаде кубчето на Джеферсън.

— Не искам проклетото нещо. Плаши ме до смърт!

— Моля те, вземи го. Нуждая се от свободна ръка.

Проповедникът колебливо взе кубчето и го вдигна пред себе си в дясната си шепа.

— Ехо Сиера… Ехо Сиера! — повтаряше компютризираният глас, но на помощ не им се притичаха никакви войници от специалните служби.

— С колко време разполагаме според теб? — попита Дейв, опитвайки се да следи едновременно вратата и стените.

— Нямам… — „идея“, канеше се да продължи Итън. Но му хрумна идея и тя беше: Време.

Най-големият дар.

Хиляди пермутации преминаха през главата му за броени секунди. Прецени хиляди варианти, хиляди комбинации и развития.

Погледна към дигиталния часовник на отсрещната стена, който току-що бе сменил цифрите на 20:52. Заяви:

— Ще изпробвам един вариант. Всяка цивилизация разпознава концепцията за положителното и празнотата — за вас това са единицата и нулата. На вашия език — двоичен код… — на Джеферсън нареди: — Каквото и да стане, не го изпускай!

— А какво ще стане?

Итън не му обърна внимание. Часовникът все още показваше 20:52.

Той изговори числото спокойно и ясно в двоичен код:

— Едно, нула нула нула, нула нула нула, нула нула едно, нула нула.

Кубчето не се отвори.

Джеферсън не усети нито движение, нито затопляне от страна на предмета.

Внезапно от горната му страна светнаха две малки квадратчета.

Пасторът изписка тихо, но не изтърва куба.

Във всяко квадратче имаше по два символа, които пулсираха с бяла светлина. Каза си, че му приличат на китайски знаци. Другите стени на кубчето останаха черни.

— Какво е това? — попита Дейв. — Откъде знаеше, че ще стане така?

— Това е склад за време — обясни Итън. — Изговорих настоящия час в двоичен код. Това чудо е настроено да познава часовата система тук и да реагира на човешки глас. И… не съм съвсем сигурен, но приех, че кубчето може да се задейства с нещо друго, освен допир… — той видя че Бийл, Деримън и Уинслет са забелязали светналото кубче и влизат в помещението, като президентът вървеше пръв.

— Какво прави това нещо? — заговори Уинслет с трескава нотка в гласа, изпреварвайки Бийл. — Да не е бомба?

— Не. То е… извънземен часовник — Итън реши да го нарече така в името на простотата и простите умове. — Пробудих го.

— Часовник ли? — озъби се Деримън. — И каква полза от него?

— Внимание… внимание… множество нашественици на всички нива… — обади се женският глас. — Ехо Сиера. Ехо Сиера!

Прозвуча така, сякаш компютърът моли за помощ.

— Съвсем скоро ще бъдем нападнати — обясни миротворецът. — Мъглявите ще нахлуят през стените. Преди това да се случи, трябва да ви обясня за куба… — той вдигна ръка да го вземе и Джеферсън с радост му го връчи. — Знам откъде идва. Разпознах символите. И е малко повече от обикновен часовник.

— Какво е тогава? — подкани го Бийл.

— Това е най-големият дар, който ви е бил даван, сър. Това е вторият шанс на вашия свят.

— Какво имаш предвид?

— Цивилизацията, която ви го е донесла, е много стара. Те са първите, използвали многоизмерните скоростни пътища. Може би са станали свидетели на астероидния удар върху планетата ви преди много векове. Донесли са този склад като дар, за да предотвратят разрушението на вашия свят чрез втори подобен удар или някаква друга катастрофа. Можем да го използваме и сега. В състояние съм да прочета символите, да активирам заложената в този предмет мощ.

— Мощ ли? Каква мощ? — Бийл огледа кубчето със съмнение. — Какво се предполага да действа?

Итън се усмихна лекичко при все болката, която неспирно умъртвяваше тялото му. О, имаше толкова неща, които тази раса не знаеше и все още не беше в състояние да разбере…

— Това е машина на времето.

Всички се смълчаха. Сякаш времето бе спряло, макар отвъд стоманената врата да се разнесе приглушен шум, наподобяващ експлозия. Итън си представи мъглявите и горгоните, които се сражаваха отвън, вкопчени в смъртоносен ръкопашен бой.

— Не съществуват подобни неща — възрази Деримън. — Не могат да съществуват.

— Има си своите ограничения — продължи Итън. — Може да връща времето назад, но не и да прескача напред. Това е и целта на дара. Да се върне и да даде втори шанс… дар от време, за да се разруши астероидът, да се предотврати войната или надвисналата катастрофа.

— Казваш… че с това нещо можем да изтрием случилото се? — уточни Бийл. — Да се върнем назад във времето?

— В определени рамки. Доколкото разбирам това съоръжение, то може да бъде използвано само веднъж. И… мисля, че връщане на повече от две години би било… така да се каже… пресилване на нещата. Умовете ви са такива, че връщане на толкова много време може да предизвика липси в паметта. Някои ще бъдат в състояние да си спомнят, други — не.

Силен сблъсък разтърси стоманената врата, но за момента тя устоя.

— Ехо Сиера… Ехо Сиера! — Умоляваше изгубен глас, призоваващ към изгубена кауза.

— Може да има и други последици — добави миротворецът. — Честно казано, нямам представа.

Бийл си пое дълбоко дъх, задържа го и издиша.

— Можеш ли да го програмираш?

— Да.

— За кога?

— За да сме възможно най-сигурни… най-късната допустима дата. Третият ден от вашия месец април преди две години. Мога да програмирам устройството да… — Итън поспря да огледа символите. — Мисля… да върна времето до няколко минути преди горгоните да минат през порталите си.

— Дори ако проработи, това си е чисто цепене на косъма надве! — обади се Уинслет.

— А ако проработи? — попита Джеферсън. — Какво от това, че можеш да върнеш времето? Не можеш да спреш нашествието на горгоните. Те разбиха световните армии за броени дни! Какво ще попречи нещата да се повторят отново?

Итън кимна, а сребърните му очи сияеха, но под тях имаше черни кръгове от изтощение и физическа болка. В лявото ъгълче на устата му се появиха капки кръв.

— Аз ще ги спра — каза той.

— Как?

— В истинската си форма… ще мога да ви оставя още един подарък. Ще използвам енергията си да създам за вас постоянна защитна мрежа около цялата планета. Тя може да бъде настроена — досущ струни на инструмент — за хармоничните подписи и на горгонските военни кораби, и на мъглявите. Но ако горгоните не успеят да преминат — добави той, — то и мъглявите никога няма да дойдат тук. Войната за тази граница изобщо няма да се състои. Някои хора ще знаят, че е имало такава… спомените на други за тези събития ще бъдат изтрити… — той погледна по ред към Дейв, към Оливия и след това към президента. — Ще се получи много интересно и пълно с предизвикателства бъдеще.

— Мили боже! — възкликна Бийл. — Ако проработи, както ти казваш, как ще се справи светът с всичко това?

— Надявам се, че ще стане точно както се очаква — Земята ще получи втори шанс.

Президентът потърси помощ от Деримън и Уинслет, но те бяха също толкова изгубени, колкото и изгубеният глас с изгубената кауза. Решението оставаше в неговите ръце, но каква алтернатива имаше?

Точно понечи да каже: „Направи го!“, когато първият облечен в черно войник се замъгли през стената и нахлу в залата, в която се намираше стаята с артефактите. Съществото се озова зад старшина Суарес, който се завъртя и незабавно откри огън.

Появи се и втори мъгляв, който взриви Суарес на парчета с двоен смъртоносен изстрел от енергийното си оръжие.

— Действай! — нареди Бийл.

Итън обаче се нуждаеше от собствен дар от време. Двамата мъгляви войници крачеха към стаята с артефактите. Още трима се появиха като призраци през стената. Дейв стреля през стъклото, разбивайки го на сол, и Оливия също откри огън с пистолета.

— Вземи го! — каза Итън на Джеферсън и му подаде кубчето.

Съществото, което беше убило Суарес, се обръщаше и насочваше бластера си към тях.

Джеферсън грабна кубчето от ръката на момчето. Миротворецът стрелна длан напред и от нея излетяха пет копия от светлина, по едно за всеки мъгляв. Улучени, войниците излетяха във въздуха и още преди да се ударят в стената, изгоряха до черни скелети, а след падането се разтекоха по пода като мазни струи.

Прииждаха още. Дейв и Оливия продължаваха да стрелят през счупеното стъкло, но мъглявите вибрираха толкова бързо, че куршумите минаваха през телата им. Двама от войниците стреляха при материализирането си и към стаята с артефактите се понесоха четири червени сфери от пламък с нажежени до бяло центрове. Итън успя да отбие и четирите и ги прати да цвърчат в стената, но осъзна в същия момент, че отслабналото му тяло скоро ще изгуби сили. Още петима войници напредваха през залата. В рамките на кръг от двадесет фута се намираха тринайсет мъгляви и те всички бяха прицелили в синхрон бластерите си към седемте мишени.

С човешка пот по лицето и човешка кръв в устата миротворецът светкавично врътна длан към редицата войници.

Колко хиляди горящи торпеда излетяха от него? Толкова много, че ги виждаше като твърда стена, която се понесе напред с потресаваща скорост. Снарядите му се врязаха във и между мъглявите, разкъсаха ги на горящи черни парчета и оплискаха стените и тавана с късове лъскави, нашарени в червено и жълто вътрешности. Последният изпарен войник успя да стреля, но тъй като половината от съществото вече бе изчезнала, когато облеченият му в черно пръст мръдна върху спусъка от плът, двойните сфери изхвърчаха през укрепения метален таван в оригиналната скала на сребърната мина. Заваля дъжд от камъчета, примесен с облак прах.

Двама войници, които минаваха през стената, сега хлъзгава от мъгляви вътрешности, се оттеглиха, сякаш преценили с роботската си логика, че отстъплението им е напредък в различна посока.

— Ще се върнат — каза Итън и изкашля кръв в шепата на ръката си, която служеше за прицел. Олюля се и президентът го подхвана. — Трябва ми време да го програмирам! — Каза с дрезгав и отслабнал глас. — Тук не сме в безопасност. Да влезем в онова помещение! — Кимна в посока на стоманената врата, която водеше към хирургическия блок.

— Да вървим — съгласи се Бийл. На Джеферсън нареди: — Не го изпускай!

Напуснаха разбитата стая с артефактите и преминаха през облака от прах. Бийл водеше, а Дейв охраняваше отзад. Оливия помагаше на Итън. Той усещаше ясно прииждането на воюващите пришълци, а в облаците прах мърдаха разни твари, но нямаше представа дали бяха горгони или мъгляви. Тъй или иначе, ужасната опасност дебнеше съвсем близо.

Намираха се на около петнайсет фута от вратата, когато Дейв чу звук, подобен на тихо съскане при изместване на въздух или може би стърженето на малко работещо двигателче.

Идваше отляво.

Той се обърна в тази посока и вдигна пушката, понеже вече знаеше какво следва.

Воуп се беше материализирал само на няколко фута разстояние. Беше отново цял и съвършен поне дотолкова, доколкото горгоните успяваха да възпроизведат маската на човешко същество.

Дейв стреля в лицето на тварта и изби дясната му буза. Преди да смогне да натисне спусъка втори път, видя устата отсреща да се разкривява в подобие на триумфална усмивка точно когато шареният шип се заби отдясно в гърдите му. Воуп дръпна ръката си, а Дейв падна на колене.

Нямаше време за размисъл. С вик на ярост и мъка Оливия изпразни последните си три куршума в главата на съществото. Воуп се олюля назад, фалшива човешка кръв плискаше по лицето му. Ръката шиш и тази с абаносовата змийска глава се гърчеха във въздуха, а металните зъби се стрелнаха напред, за да обхванат и смажат черепа на жената.

Итън не го допусна.

Гневът му изскочи под формата на масивен сребърен камшик, който на мига накъса Воуп на парченца. Вече лишеното от емоции лице на пришълеца се разпадна. Наситнените останки от тялото му литнаха назад в облака прахоляк, пламнаха и се взривиха на пара.

— Помогнете му… помогнете… — примоли се Итън.

Деримън и Уинслет се наведоха и извлачиха Дейв през стоманената врата. Бийл я хлопна и щракна двете ключалки.

Оливия бе избухнала в сълзи, стиснала до побеляване пръсти върху празния пистолет. Итън коленичи до Дейв, който се пресегна към него и сграбчи предницата на ризата му.

— По дяволите — прошепна биячът по-скоро от разочарование, отколкото от болка.

Беше съсипан. Беше се превърнал в жив „Видим човек“ със зейнали към света вътрешности. Ръката му трепереше и лицето му бе пребледняло като чаршаф. Беше загубил оръжието и бейзболната си шапка. Пропитата му с пот коса стърчеше във всички посоки.

Итън се взря в очите му и видя гаснещата светлина.

— Почивай — каза миротворецът.

— Аз… аз…

Дейв не успяваше да проговори, да изкара от устата си смислена реч. А имаше да казва толкова много! Обхващаше го студ. Толкова имаше да сподели с Итън и с Оливия! Също и с Джеферсън. Искаше да прегърне за последно Оливия и да й каже колко я е обичал и уважавал, но знаеше, че няма да успее. Надяваше се тя да го знае — смяташе, че е така. Тя също коленичи до него, хвана другата му ръка и я стисна здраво. Беше му все по-трудно да мисли, да осъзнае точно къде се намира и какво му се случва. Всичко стана толкова бързо… така си каза, докато съзнанието му се зарейваше… но беше научил едно… животът не е честен и има силни удари, които все ще те улучат в брадичката, искаш или не.

„Изпитание е“ — каза си. Наистина ли това беше цялата работа? В такъв случай… надяваше се да е взел изпита.

Хлътналите му очи се спряха на куба в ръката на Джеферсън.

Придърпа Итън към себе си, така че да долепи устни до ухото на човешко момче. Прошепна:

— Вярвам в теб!

Напусна този свят с тихата въздишка на човек, който е работил здраво цял живот, видял е много изпитания и мъки, но е познал и радост, и любов в предишния живот. Напусна света, стиснал здраво същество от друга планета или друго измерение, или друга реалност и когато животът се оттече от него и ръката му омекна, миротворецът се изправи с помощта на Бийл. Итън също се чувстваше замаян и несигурен, но не и победен и обърса сребърните си очи, които се бяха навлажнили. В този миг осъзна напълно какво е да си човек и остана възхитен.

Оливия се изправи на крака. Загледа се за момент надолу към Дейв, а след това се обърна към миротвореца. Изражението й отново бе твърдо и на лицето й беше изписана решителност.

— Направи каквото е необходимо — каза му тя. — Направи каквото можеш!

Намираха се в помещение, в което хирурзите са се приготвяли да проучват телата на същества от други светове. Имаше дълга зелена керамична мивка, където си бяха измивали ръцете, преди да надянат гумените ръкавици и да хванат скалпелите си. Двойни врати водеха към операционната, а голям остъклен прозорец разкриваше гледка към две маси от неръждаема стомана, осветителните тела над тях и останалото необходимо оборудване. Итън забеляза две камери, поставени така, че да хващат всички детайли.

— Протегни куба! — каза на Джеферсън.

Разнесе се приглушеният трясък на поредната експлозия — този път голяма, някъде на същото ниво. Подът потрепери под краката им. Горгоните и мъглявите още се занимаваха с вечната си война и щяха до края на вечността да се сражават върху топките от камък, лед и огън, яхнали границата им.

— Побързай! — подкани го президентът.

Само че нямаше начин процедурата да се ускори, защото въпреки че миротворецът познаваше символите, задачата все пак трябваше да бъде изпълнена внимателно. Съществото, донесло този дар, бе имало намерение да научи земни езици, което щеше да е детска игра за онази напреднала цивилизация. След това избраният да получи подаръка щеше да получи и подробни инструкции и се предполагаше, че този човек ще е достатъчно умен да възприеме размерите на могъществото, събрано в този склад за време.

Но нищо подобно не се беше случило и Итън предположи, че приносителят на дара е завършил пътя си, разрязан на някоя от двете операционни маси.

Миротворецът знаеше, че горните символи на двете квадратчета служат за представяне на Най-далечното разстояние, което в случая беше равносилно на годината. По-долните бяха единица и нула, отново двоичен код. Той въведе годината, като натисна квадратчетата общо единадесет пъти. От бяло те светнаха в червено. Посочената като година цел — Най-далечното разстояние във времето от настоящето — бе прието.

Квадратчетата побеляха отново. Най-горните символи се промениха в образ на Средното разстояние, което би следвало да бъде датата. 3 април се падаше 93-тият ден от земната година, така че Итън въведе в двоичен код 1011101. Квадратчетата почервеняха и така денят бе зададен.

За трети път полетата станаха бели. Горните символи се настроиха в образ на Най-близкото разстояние, което щеше да съответства на часовете и минутите.

Итън си спомни как Джей Ди му разказваше: „Помня точно часа. Беше десет и единадесет минути“.

Точно по това време сестрата го беше извикала да гледат по телевизията взривовете в небето и горгонските кораби бяха започнали зловещото си пришествие на тази планета. Миротворецът реши да въведе точно десет часа — 1111101000 в двоичен код. Складът за време бе настроен към двадесет и четири часовия часовник на С4 и щеше правилно да прочете числото като сутрин, а не следобед.

— Когато въведа това — каза Итън на присъстващите, — процесът ще започне. Не знам как ще ви се отрази. Но това тяло повече не ми е необходимо и ще го освободя. Готови ли сте?

— Да — кимна президентът. Тикът му бе престанал, но сега трепкаше стегнатият мускул на челюстта му.

— Готов съм — каза Джеферсън със стъклен поглед. — Христе… надявам се този куб да постигне онова, което твърдиш, че може!

Фоги Уинслет кимна.

— Да — обади се и Деримън.

Итън погледна към Оливия.

— А ти готова ли си?

Тя се обърна към Дейв и след това вдигна уморения си, замъглен от шока поглед към миротвореца.

— Дали… всички загинали… ще се върнат отново?

— Такъв е планът — отвърна той.

— Винсент — уточни Оливия. — И Дейв също. Всичките! — по бузите й потекоха сълзи. — О, мили боже!

— Сега ще го задействам — заяви Итън, доловил движение зад вратата. — Сбогом, Оливия!

Искаше му се да я прегърне и да й благодари за всичко сторено, но реката от време се движеше. Той бързо посегна към куба в ръката на Джеферсън, за да въведе последния код.

Беше вкарал седем числа, когато влезе врагът.

Преди Итън да успее да реагира, две мъгляви енергийни сфери се врязаха през вратата и нахлуха в стаята. По курса си едната улучи Деримън и взриви по-голямата част от торса му. Краката и таза му се олюляха и единствената му останала ръка се вдигна — сякаш в търсене на изчезналите органи — а парцаливите пешове на сакото му пламнаха. Следващите две сфери издухаха изкривената врата навътре заедно със стената. Из стаята полетяха парчета стомана и обхванат от пламъци натрошен бетон. Взривната вълна събори всички на земята и строши наблюдателния прозорец към операционната. Парче от стената с размер на юмрук халоса Джеферсън, строши дясната му ключица и го захвърли на пода. Кубът падна от ръката му и върху него се посипаха горящи останки.

Итън рухна на колене. От разрез над лявото му око струеше кръв и малко парче мазилка бе оставило прорез на лявата му буза. Счупената му ръка се изхлузи от превръзката и висеше безпомощна. Болката, която препускаше през тялото му, буквално го парализираше. Беше вцепенен, беше на ръба да изгуби съзнание. Успя да различи силует, който премина през неравния отвор — войник на мъглявите с бластер, готов за нов изстрел с двете си цеви. Позна малкия червен йероглиф на почетна машина за убийства, гравиран в долния десен ъгъл на лицевата плоча — това беше същият войник, екзекутирал Бенет Джаксън.

Алгоритмите на Смъртоносния цъкаха трескаво. Войникът усещаше наличието на основната си мишена отпред и леко вляво в поза на измамна безпомощност. Но имаше и друг съществен елемент — предмет, издаващ електрическа вибрация, каквато Приносителят на смърт никога преди не бе изпитвал. Този обект имаше формата на куб и лежеше недалеч от основната мишена. На него сияеха две осветени квадратчета. За секунда схемите на Смъртоносеца разпознаха този предмет като неизвестна, подлежаща на унищожение заплаха и мъглявият войник премести прицела на бластера си, за да изгори кубчето до стопена руина.

Парче бетон улучи Смъртоносеца в лицевата плоча и предизвика краткотрайно прекъсване.

— Не! — изпъшка президентът, изпълзял току-що от останките, половината му лице — превърнато в кървава каша.

Итън долови, че в стаята влиза и нещо друго. Намираше се зад него. Беше студено, смъртоносно и непроизносимо.

Мъглявият войник също усети пришествието и се обърна да се прицели с енергийното си оръжие, но преди това да се случи, копие от течност вече летеше във въздуха и премина над миротвореца.

Смъртоносецът започна да се замъглява. Беше бърз, но този път — недостатъчно. Течността плисна по лицевата му плоча и незабавно започна да я прояжда. Замъгляването спря — пришълецът се уплътни отново и понеже киселината стопи материала на маската му и разрушаваше намиращите се под нея микросхеми и живи тъкани, тялото на войника започна да се гърчи и мята, все едно ще се саморазкъса на парчета. Бластерът стреля, щом пръстът върху спусъка се скова. Чифт ярки сфери се стрелнаха между Итън и Джеферсън и се удариха в оборудването на операционната. Войникът се усука в две посоки едновременно, сякаш горната и долната части на тялото му всеки момент щяха да се разделят. Енергийното оръжие стреля отново и сферите се врязаха през стената зад Оливия, която се притисна към пода и се улови за последните останки от здравия си разум.

Смъртоносният продължи да се гърчи в конвулсии, докато киселината изсмукваше жизнените му сили, а Итън обърна глава и се вгледа в съществото, което стоеше зад него.

Мина само част от секундата, преди то да се преобрази в човешка жена с дълга, права кестенява коса и тъжни очи на лице, което навремето е било хубаво. Носеше джинси и бяла блуза, поръбена с розово около яката. Миг преди илюзията да се появи, съществото представляваше кошмарна твар с люспеста жълта плът, пристегната с черни и червени райета. Беше надянало безформена, черна кожена туника, а рубинените зеници на немигащите му очи бяха и отвратителни, и хипнотизиращи.

Жената с тъжните очи заговори с южняшки акцент:

— Мой Джеферсине, ти предаде любовницата си. Такова лошо момче!

Джеферсън виждаше пред него да стои Реджина, но както и миротвореца, знаеше кой е това в действителност. Пулсираща болка начена във врата на пастора — за един удар на сърцето прерасна в такъв пожар, че изцеди агонизиращи сълзи от подутите му очи. Той си помисли, че главата му всеки момент ще гръмне.

— Ти! — Заяви горгонската кралица и спря погледа си върху Итън. — Предизвика грижи за нас. Какво си ти?

Миротворецът не беше в състояние да отговори. Устата му беше пълна с кръв, дробовете се бореха за въздух и тялото му почти бе загинало. Все пак успя да прошепне:

— Не съм ти играчка. А твой господар.

Царицата се усмихна слабо и с голямо задоволство.

Но усмивката й трепна, когато през строшената стена преминаха нови войници на мъглявите и миротворецът разбра, че мигът е настъпил.

Можеше да стигне до куба. Бяха останали за вкарване три числа двоичен код — три нули. Осветените квадратчета се намираха от горната страна на склада — те винаги бяха отгоре, без значение в какво положение е уредът.

Той се протегна и успя да вкара две нули, преди кралицата да осъзнае, че настоящото му занимание представлява заплаха. Лицето й се надипли и маската падна като трепкащ мираж. Отдолу се разкри ужасяващо коброподобно видение, което можеше да смрази сърцето дори на най-силните. Главата на Джеферсън Джерико пулсираше напът да експлодира и мъглявите войници насочваха оръжията си за стрелба, а царицата на горгоните изсъска струя киселина от зъбатата си уста и я плисна в лицето на момчето, което й се бе противопоставило.

Миротворецът вкара последното число точно когато киселината удари в челото и носа му и влезе в сребърните му ириси.

Преди очите му да изгорят, видя квадратчетата да почервеняват.

Излетя на свобода от съсипаното тяло — същество, изградено изцяло от енергия като вихреща се електрическа буря, която изстреля светкавици във всички посоки и взе да расте, изпълвайки стаята, нивото, цялата инсталация, небето от хоризонт до хоризонт… и накрая обгърна изцяло изгарящата в сраженията Земя.

Стените на реалността се изкривиха.

Мембраната, която разделяше настоящето и миналото, започна да се цепи. Оливия имаше чувството, че вече не се намира на пода на разрушената операционна. Сякаш не тялото й се местеше, а самото помещение внезапно изчезна около нея. Рееше се в сумрачен свят, където покрай нея се стрелкаха неразпознаваеми силуети и образи, а движенията им я завъртаха, сякаш гравитацията напълно е спряла да съществува. Намираше се в огромна люлка от лунапарк, която се върти толкова бързо, че тя не успяваше да си поеме дъх и искаше някой да я спре… да спре, моля ви… но тя не забавяше ход, затова Оливия се опита да изпищи, само че гласът й бе изчезнал, всичко се бе превърнало в размазана сивота и звуците — в приглушена буря.

Тя се въртеше до безкрай и си каза, че непременно ще осъди някого, когато това изпитание свърши — ще съди собствениците на лунапарка и Винсент ще й помогне, понеже хората не са в състояние да понасят такова мъчение; тя не можеше да диша, да говори, нечовешко беше да не спират уреда, никой не би издържал… и докато през ума й се търкаляха странни и ужасяващи образи, тя се уплаши за здравия си разум и през паниката си си каза: „Бог да ми е на помощ, разпадам се“.