Робърт Маккамън
Границата (32)

Тридесет и две

Мощен трактор извлачи тъмнозеления „VH-71 Кестрел“ от хангара му до площадката от западната страна на Бялото имение. Тази версия на „Марин Уан“ се разпознаваше само по идентификационния номер — AA3 — встрани от кокпита. Малки сини лампички очертаваха площадката за кацане. Северозападният вятър бе натежал от киселинната миризма на отровния дъжд. Облаците се сгъстяваха с коварен план да затъмнят поне отчасти последните слънчеви лъчи, и светлината бе придобила мрачно сив оттенък.

Пътниците вече се бяха качили на борда. Заедно с президента Бийл и Ванс Деримън щяха да летят Фоги Уинслет, Итън, Дейв и Оливия, а в задната част на кабината седяха двама униформени морски пехотинци с каски, въоръжени с деветмилиметрови картечни пистолети „Колт“ и осколочни гранати.

Седалките бяха тапицирани с бежов плат, по протежение на лявата стена имаше и два дивана в същия цвят. Прозорците бяха закрити с тъмносини завеси. На тавана грееха осветителни пръчки. Имаше и малка маса с лампа на нея. Абажурът, както забеляза Итън, все още беше покрит с пластмасовия предпазител срещу прах. Президентският печат красеше подлакътника на мястото за президента.

Не след дълго се разнесе ниското бучене на включените да се загряват три турбодвигателя. Шумът се усилваше бързо. Пътниците не си говореха — това пътуване щеше да е изпитание за нервите и никой нямаше настроение за приказки. Двамата пехотинци бяха доброволци за мисията, а пилотите — Гарет и Нилсен — бяха пилотирали транспортни „Супер Сталиън“ от самолетоносачи в Ирак. Всички си знаеха задълженията и се държаха професионално, макар че от последния полет на пилотите беше минало толкова време, че те искрено се зарадваха на упражненията в симулатора.

Дейв дръпна настрани завесата и надникна навън. Отвъд прозореца се простираше мътно и заплашително небе, но светлинното представление на бойните кораби бе секнало. Или битката беше приключила с разгрома на едната страна, или сражението се бе изнесло много далеч.

Всички бяха закопчали коланите. Гласът на Гарет се разнесе по интеркома:

— Три минути до излитане, дами и господа. Добре дошли на борда, за нас е привилегия да ви служим!

За негова чест, звучеше стабилно и напълно необезпокоен от идеята да излети с „Марин Уан“ в пастта на извънземния враг.

Перките се завъртяха. Конструкцията на хеликоптера приглушаваше шума им до слабо бучене, така че да позволява на президента да се занимава с работа по време на полет.

Макар че не се водеха разговори, за Итън беше достатъчно да се съсредоточи и да „чуе“ мислите на всекиго като глас в тъмна стая. Огледа пътниците и те го заляха с цяло цунами. Дали съществуваше човешка емоция, която да не лети с този хеликоптер? Извънземното направи най-доброто по силите си: облегна се назад, затвори очи и остави другите в уединение, а на себе си даде възможност за почивка.

Кестрелът се издигна гладко от площадката си и се понесе над Бялото имение. Придържайки се точно под облаците, направи завой на югоизток и полетя към крайната си цел със сто и седемдесет мили в час.

Преди полета Итън, Дейв и Оливия бяха наминали през лазарета да навестят Хана и Ники. Шофьорката им беше упоена и замаяна. Изглеждаше на деветдесет и изгубена като дете сираче. Когато говореше, повечето й думи нямаха смисъл, но лежеше в леглото си и поне изглеждаше, че слушаше, когато Оливия й обясни къде отиват.

— Ще се върнете ли? — попита със завален шепот Хана, сякаш се боеше, че ако говори по-високо, може да извика от гроба някое чудовище. Стисна здраво протегнатата десница на събеседничката си. — Кажи, че ще се върнеш, Оливия. Не може да продължим нататък без теб!

— Ще се върнем — обеща Оливия.

Самата тя имаше нужда от още почивка и някой и друг валиум, но — както го беше обяснил Дейв на Джеферсън — имаше корави топки. Без значение какво предстоеше, тя трябваше да присъства и да види и смяташе, че Винсент би одобрил.

— „Пантър Ридж“ не може да устои без теб — продължи Хана. Потрепери, като че следващата й мисъл я порази като куршум и хватката й върху ръката на Оливия се стегна. — Къде е Джей Ди? Трябва да се видя с Джей Ди!

— Тук е някъде — отвърна Оливия. — Наблизо.

— Ти си водачката — продължи Хана. — Винаги си била водачка. Трябва да се върнеш. И двамата с Дейв да се върнете. Итън ли е това? Очите ми са толкова зле…

— Тук съм — обади се Итън.

— Видях те… когато изтича през паркинга. До гимназията. Видях какво стана с колите и камионите… — тя се опита отново да се фокусира върху Оливия. Прошушна й, сякаш споделяше извънредно изумителна и ужасна тайна: — Те оживяха. Дейв каза да си мълча, така и сторих. Итън?

— Да?

— Пази ги. Те трябва да се върнат в „Пантър Ридж“. Всички трябва да се завърнете!

— Знам, че ще стори всичко по силите си — увери я Оливия. — А ти почивай, опитай се да поспиш. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгнем?

— Време — каза старицата едва чуто. — Трябва ми още време!

Тя вече се унасяше в безопасните обятия, както Оливия се надяваше, на сънищата си. Постояха с нея, докато дланта й не се отпусна, лекарствата не я приспаха отново и поне за малко Хана напусна този разкъсван от битки свят.

— Трябва да видя Ники — каза Итън. — Ще дойда след няколко минути!

Намери я на легло в друга стая, където стените бяха боядисани в бледозелено и имаше рамкирани плакати на цветя. Освен това разполагаше с маса и лампа до нея. Ники беше облегната на две възглавници, а на масата стояха пластмасова чашка с портокалов сок и остатъци от сандвич с фъстъчено масло и желе, поставен на малка синя чинийка. Когато Итън надникна в стаята, момичето разлистваше стар брой на списание на име „Ел“.

— Здрасти — каза той с възможно най-добра имитация на тона на петнайсетгодишно момче. — Може ли да вляза?

Шоколадовото й на цвят око се втренчи в него. Звездата върху превръзката на другото блестеше с отражения от лампата над главите им, захранвана от технология, хиляди пъти по-стара от самото момиче. На лицето й се бе появила малко розовина, беше взела душ и в чистата й, току-що сресана руса коса се бяха образували вълни. Миротворецът си каза, че е много хубаво, че Ники пие, яде и чете, макар че четенето за света отпреди и разглеждането на красиви картинки нямаше с нищо да разсее тъгата в душата й.

Знаеше, че й липсва Итън. Беше потеглила на това пътуване с него, понеже му се довери, а той я напусна, без дори да каже сбогом. Не беше по вина на момчето, а поради нуждите на миротвореца, планът му беше такъв от самия миг на пристигането му. Наистина не беше честно, беше си истинска жестокост и макар че намеренията на миротвореца щяха да бъдат в полза на множеството, той изпитваше емоции към отделната личност.

Беше съществувал дълго време — много по-дълго, отколкото Ники Стануик бе в състояние да си представи. Беше същество, което тя нямаше как да разбере напълно. Но през целия си живот не се бе изправял пред ситуация, подобна на тази, и просто не знаеше какво да каже.

Усещаше как тя се колебае дали да го покани, или не и той почти отстъпи, за да й спести компанията си, но Ники тихичко каза — все още несигурна, но с желание да му даде шанс:

— Влез.

Той влезе. Отбеляза:

— Хубава стая.

— Бива.

— Имаш ли всичко, което ти трябва?

— Така мисля.

— Странно е да няма прозорци.

— Странно — замисли се тя. — Интересно определение в твоята уста.

— Да… — той се поколеба и опита пак. — Аха, знам, че е така.

— Не се опитвай да говориш като него — скара му се Ники. — Ти не си същият. Не се преструвай!

— Ох. Да. Добре — той кимна. — Права си, никога не бих могъл да стана като него.

— По някаква конкретна причина ли идваш?

— Да, така е. След няколко часа ние с Дейв и Оливия заминаваме. Ще летим с президента Бийл на хеликоптера му до Зона 51. Е… до място на име С4. Там се намира изследователски комплекс с извънземни артефакти… — Итън реши да опрости обяснението. — Разни неща, свалени от летящи чинии, които са се разбили. Смятам — надявам се — там да има нещо, което да мога да използвам.

— Искаш да кажеш… като… бластер например?

— Не съм сигурен, че бластер би спрял тази война, но ще взема оттам каквото мога.

— Хм — промърмори Ники. Мина малко време, преди тя да заговори отново, и Итън чу думите още като се оформяха в ума й.

— Всъщност… това е готино.

Извънземният не знаеше къде да спре сребърните си очи. Наясно беше, че те ужасяват събеседничката му. Едно беше „доста яко“, но две й идваха в повече.

— Какво означават онези букви на гърдите ти? — попита Ники. — Защо са се появили? И защо, когато си пипнеш кожата, тя става сребърна?

Всичко идваше от по-висшата сила, помисли си Итън. Трябваше да му напомня, че е на служба на тази сила и въпреки че носеше костюм от кожа, не му беше позволено да вярва, че е един от местните дори за момент.

— Генерал Уинслет носи на гърдите си цветни ленти, които показват в какви битки е участвал или какви медали е получил — обясни миротворецът. — Тези пък са моите. Всеки символ си има значение и заедно те изписват моята цел, което на ваш език ще рече „Пазител“.

— Виждала съм подобни руни и преди. Не са ли от Земята?

— Много са древни. Предполагам, че са намерили по някакъв начин пътя си и до този свят, може би в катастрофирал кораб или като подарък. Сигурен съм, че има и други символи, които сега се смятат за древни или на неизвестни езици. Съжалявам… знам, че това звучи малко… — той потърси нужната дума, но му хрумна само: — „странно“. Що се отнася до кожата ми — тази на Итън — която става сребърна при докосване… Струва ми се, че това е химическа реакция.

„Живата тъкан преминава в такава, която поддържам чрез собствената си жизнена сила“ — каза си той, но не искаше да го изрече на глас, понеже за Ники това щеше да премине отвъд границите на странното.

— Разбирам — отвърна тя. Намръщи се. — Е, така мисля, де. Еха, какво ли щяха да си помислят дружките ми в „Боул-а-Рама“ за това!

— Никога не биха повярвали дори ако стоях редом с теб. Щяха да кажат, че съм създаден за… — той сви рамене.

— За филм на ужасите — продължи мисълта му Ники.

Итън лекичко се усмихна.

— Толкова ли съм зле?

— С тези очи си страховит като стой, та гледай! — увери го тя, което си беше чистата истина.

— Да се надяваме да успея да изплаша и горгоните, и мъглявите, та да приключат тази война.

— Аха. Да се надяваме.

Той отново потърси подходящите за случая изрази. Комуникацията на този свят сякаш беше въпрос на преценка коя поредица думи ще нарани човека отсреща най-малко. Накрая каза:

— Съжалявам, че се наложи да го взема толкова внезапно.

— Ти каза, че му е дошло времето, а и аз самата бях наясно още тогава. Няма нужда да ми казваш, че съжаляваш. Но… ти си нещо — тоест някой — специален. Астрален си. Та коя съм аз да ти казвам, че си постъпил грешно?

— Дори астралните същества могат да допускат грешки. Ти дойде с нас, понеже му вярваше. Аз ти го отнех. Отнех го на всички ви. Трябваше да му позволя да остане по-дълго.

— Е — отвърна Ники, — той вече е свободен дух, нали?

— Да.

— Би трябвало да се радвам за него… но наистина ми липсва. Беше доста готин тип! — Тя озари Итън с нежна, мила усмивка. — А и ти си доста готин, но не си същият.

— Странен, ужасен, но готин — каза миротворецът. — Какво повече може да иска едно астрално същество?

Ники съумя да се засмее и той си каза, че звукът е чудесен. Тя имаше да извърви дълъг път, но щеше да се оправи. Сега му беше ред просто да намери начин да стори нужното — за Ники и за Оливия, за Дейв и Хана, за всички, които се бореха и живееха с гаснеща надежда. Дори в името на спомена за онези, които бяха изтлели и умрели в ужасна мъка, та дори и за Джеферсън Джерико, изпълнил ролята, която Итън не бе осъзнавал напълно, че ще поиска от него.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той.

— Не, добре съм.

— Е… май ми е време да тръгвам… — той отстъпи към вратата.

— Итън?

Пришълецът се спря на излизане.

— Прощавам ти, ако това искаш да чуеш — каза тя. — Но ти постъпи правилно.

— Благодаря ти, Ники! — отвърна той, защото, макар да не беше човек и да се намираше далеч от хората, все пак имаше нужда от опрощение — точно както щеше да има и ако беше роден на тази земя, а не създаден — така понякога му се струваше — в съноподобните мечти на непознаваемото съзнание на по-висшата сила.

И тъй той излезе от стаята и продължи нататък, накъдето го зовеше дългът.

Кестрелът беше в сигурни и стабилни ръце. Летеше в сгъстяващия се мрак с изключени идентификационни светлини, а шумът от двигателите едва се чуваше в звукоизолираната кабина.

Бяха в полет вече над час. Итън отвори очи. Проследяващото устройство на мъглявите пареше върху темето му като горещо петно. Откакто хеликоптерът се откъсна от площадката си, лъчът оставаше фокусиран върху него и го следваше неотклонно. Сега обаче засичаше и други обекти. На извънземния му отне само няколко секунди да прочете хармоничните подписи на два горгонски военни кораба — един от изток и един от запад — които следваха курсове, успоредни на маршрута на полета им. Носеха се плавно, ориентирайки се по сигнализатора, имплантиран между плешките на Джеферсън. И двата кораба се намираха на по над сто мили разстояние — за тях кажи-речи една ръка разстояние, понеже можеха да го глътнат за под десет секунди, ако преминеха на по-висока скорост, но Итън долавяше, че се движат бавно и не искат да се приближават прекомерно. Предположи, че се съобразяват и с възможността да ги усети. На борда на всеки кораб сигурно имаше специализирано същество, което да чете дали извънземният знае за присъствието им. Не бързаха за никъде. Плюс това проявяваха допълнителна предпазливост, понеже на собствения си прецизно настроен умствен радар Итън „виждаше“ движенията на гладките черни кораби на мъглявите, които разрязваха облаците на малко по-голяма височина. Бяха общо пет, строени в прецизна Л-образна формация. Те също се придържаха на разстояние над сто мили, но можеха да се приближат за по-малко от времето, нужно на Итън да каже на Ванс Деримън, че ги дебнат.

Извънземният обаче знаеше — началникът на канцеларията отдавна е наясно, че горгоните и мъглявите няма да закъснеят с появата си. Никой на борда на хеликоптера не се съмняваше, че ги преследват. Така че Итън отново затвори очи и се отпусна, следейки с умствения си взор за промени в скоростта на военните кораби. Нямаше да е от полза да притеснява никого на борда, особено Деримън, генерал Уинслет, президента и пилотите. Те и бездруго бяха нащрек — това стигаше.

Полетът продължи без инциденти. Пътниците имаха пълната свобода да стават, да използват тоалетната, да си вземат вода за пиене или кутийка безалкохолно от бара. По едно време президентът се изправи, протегна се и мина през вратата към кокпита, където остана известно време. Деримън и Уинслет си говореха шепнешком. Итън отказа да подслуша както думите им, така и образуването на мислите в ума им. Но и с просто око се виждаше, че бяха много уплашени. От самото начало на полета и двамата не бяха посмели да дръпнат завеса и да погледнат през прозореца.

Дейв спеше или поне се преструваше, а Джеферсън се оттегли отзад да поговори притеснено, но откровено с двамата пехотинци. Оливия стана да ползва тоалетна, след това се върна на мястото си и се смълча, потънала в мислите си. Итън си позволи да проникне в ума й само веднъж, за да провери какво става там, и откри образа на жилест, красив и загорял от слънцето мъж със сива брадичка, усмихнат, докато тя отваряше подарък на празненство. В стаята имаше и много други весели гости, в огнището припукваха пламъци и мебелите бяха изящни, но не претрупани. На масата стоеше торта за рожден ден с розова глазура, до нея имаше конска глава, гравирана върху парче бял камък. Когато Оливия приключи с отварянето на подаръка — не разкъса златистата опаковка, а я разтвори внимателно, свали старателно и бялата панделка, сякаш и те бяха част от подаръка — и отвори кутията, от нея извади черна сфера с числото осем, оградено в бял кръг.

— Точно такава ми трябваше! — възкликна Оливия. — Топка, пълна с отговори на всички въпроси!

Тя изглеждаше много по-млада и с поне петнайсет паунда здравословно тегло повече от сегашното си състояние. Вдигна топката „Магическа осмица“, за да я видят всички, а Винсент взе чаша с вино и започна да изрича тост — и точно в този момент всичко се замъгли, понеже Оливия губеше спомена как точно е звучал гласът му. Итън напусна мислите й и я остави да прескочи напред и да духне петте бели свещи на ягодовата торта, любимата й.

Президентът се върна на мястото си. Беше си разменял мръсни шегички с пилотите. Знаеше поне милион. Итън забеляза, че е пребледнял и под очите му продължава да има черни кръгове, но се движеше целеустремено и с решителност, пробудена от тази мисия: рискът всъщност го зареждаше с енергия. Итън пресметна, че им остава около половин час полет. Тялото му беше отпуснато, полетът се развиваше, както се беше надявал. След няма и минута обаче се надигна на мястото си, а всичките му вътрешни аларми се бяха включили отведнъж, понеже един от корабите на мъглявите бе напуснал формацията си и ускоряваше, за да ги прихване.

Идваше от югозапад. Миротворецът се чувстваше така, сякаш пред слънцето току-що е преминал буреносен облак. Не биваше да запази новината си в тайна. Изправи се толкова рязко, че двамата пехотинци веднага вдигнаха колтовете си и застанаха нащрек. Итън се наведе към ухото на Деримън и заяви:

— Приближава кораб на мъглявите. Много бързо, от югозапад. Ще пристигне преди…

Канеше се да каже „да свърша да говоря“.

Но този път не беше пресметнал добре.

Отдясно в кабината шурна ужасно ярка червена светлина, която превърна спуснатите завеси в тънка оризова хартия. Итън успя да различи в спектъра на излъчването вълни от по-тъмночервена, почти виолетова енергия, която накара въздуха да заблести и да се раздвижи. Обшивката на хеликоптера започна да пука и да цвърчи.

Последвалият мощен удар събори Итън и го запрати напред. Той се блъсна във вратата на пилотската кабина. Вкуси кръв, видя звезди, които не принадлежаха на тази вселена, и усети смазваща болка в лявото си рамо и по протежение на ребрата от същата страна. В същия миг, докато се бореше срещу късото съединение в мозъка си и потапянето в мрака, осъзна, че хеликоптерът сякаш е бил хванат от гигантска ръка, която забавяше движението му. Всички останали пътници, за щастие, бяха със закопчани колани с изключение на единия пехотинец, разкопчал се, когато Итън се изправи — той също бе запратен напред като кукла без кости и се беше ударил в стената. Лежеше на безформена купчина до извънземния.

Настолната лампа беше литнало смъртоносно оръжие заедно с всичко друго, което не беше закрепено с правителствен образец винтове и болтове. От бара хвръкнаха кутии с безалкохолни, които — същински гюлета — щяха да обезглавят някого, ако барчето не беше обърнато в другата посока; в случая се забиха в корпуса на четири фута встрани и експлодираха. Оливия имаше чувството, че коланът я разрязва надве. Дейв остана без дъх и в пристъпа си на паника се почувства така, сякаш се дави под вода. Блъснат напред и после хвърлен назад, Джеферсън писна, а от болката костите му подскочиха в ставите.

В течение на следващите шест секунди вътрешността на „Марин Уан“ въплъщаваше същински кръг от ада и всеки изживяваше своето собствено малко страдание. След това, в последвалата вцепенена тишина, хеликоптерът започна да се забавя рязко… и още повече… и накрая остана неподвижен в плен на яркочервения лъч, макар че и главната перка, и тази на опашката продължаваха да се въртят. Турбодвигателите виеха и бяха напът да се разпаднат на парчета, а по корпуса на „Кестрела“ започнаха да се появяват пукнатини от вибрациите им.

Итън се надигна на колене. Вече не представляваше един цялостен механизъм. Някои от костите в тялото му бяха счупени. Лявото му рамо гореше от болка и не искаше да се подчини на командата за движение. Беше си прехапал долната устна и тя кървеше. Около него във въздуха блещукаха яростни вълни от енергия, видими само за преобразените му извънземни очи. Хеликоптерът се разтресе още по-силно от носовата кабина до перката на опашката, а двигателите виеха с пресекващо отчаяние — лъчът започна странично да придърпва машината през небесата.

Итън знаеше, че това е наричаният от хората „тракторен лъч“. Опита се да се изправи и не успя. Двигателите на хеликоптера стенеха така, все едно хиляди нокти дерат по стофутова черна дъска. Зад вратата на пилотската кабина дрънчаха и свиреха аларми и Итън чу механичен женски глас да повтаря:

— Внимание… внимание… внимание… — но дори и машината явно не знаеше за какво трябва да се внимава.

Дали пилотите бяха в съзнание и изобщо бяха ли още живи?

Извънземният стана с олюляване, залитна към десния борд на хеликоптера и дръпна завесите от най-близкия прозорец. Лъчът го заслепи. По-скоро долавяше, отколкото виждаше огромния черен боен кораб на мъглявите на около двеста ярда разстояние, самият той — виснал неподвижен, докато ги придърпваше към корема си. По лицето на Итън бликна пот и миротворецът отново за малко да пропадне в черно езеро. Гърбът му… дали и там имаше нещо строшено? Едва успяваше да стои прав. Трябваше да действа бързо, преди да припадне, хеликоптерът да се разпадне на парчета или мъглявият кораб да ги погълне.

Насочи десния си показалец към прозореца. От пръста му се откъсна светещ в бяло снаряд, който излетя с висока скорост и направи стъклото на парчета. Сега между него и кораба на мъглявите нямаше нищо освен тракторния лъч и сто и няколко ярда нощ.

Болката разсейваше вниманието му. Лявата страна на тялото му беше безполезна — строшен лакът, строшено рамо. Контузиите бяха повече, отколкото човешкото тяло бе понасяло досега, но миротворецът не си позволи да падне.

„Сега! — помисли си, стиснал зъби и със стичаща се по лицето пот. — Сега! Искаш разрушение, а? Ще си го получиш.“

Разпери пръсти и си представи точно какво има нужда да направи. Незабавно пет блестящи бели топчета се отделиха от връхчетата на пръстите му и се изстреляха по протежение на тракторния лъч. Възможно беше да ги проследи, ако желае — можеше да се всели във всяко от тях. Всяко сътворено от него оръжие си оставаше част от източника му на енергия, така че той на практика беше самите тези пет блестящи топчета, които сега нарастваха и сияеха по-ярко, и кипяха, и пулсираха с гнева, който изпитваше и той — бяс, породен от глупостта на тези същества, които смятаха, че притежават Вечността, а сега… сега щяха да си получат пълната доза лекарство.

По време на сблъсъка топките бяха вече десет фута в диаметър и сияеха толкова ярко с разрушителна енергия, че ако човешкото око бе в състояние да ги види, щеше да бъде изгорено до дъно, но за щастие, чудовищната им мощ лежеше отвъд спектъра на човешкото зрение.

И петте улучиха точно местата, които Итън си бе представил, че ще поразят, и то в пълен синхрон, без дори милисекунди разлика, със скорост над шестдесет милиона фута в секунда.

Ако земен учен бе пресметнал ефекта, може би щеше да се заинтригува да разбере, че резултатът е равен на мощта на двумегатонна атомна експлозия, постигната току-що без пламък, радиация и взривна вълна. Както корабът на мъглявите висеше на едно място, стабилен като черен камък, с осемстотин фута широк лъскав металически гръб, така в следващата секунда просто се изпари. Беше разкъсан на парчета, разтворен и втечнен и се чу само шумът на бурния вятър. Тракторният лъч бе изчезнал. Хеликоптерът отново се стрелна напред с около четвърт от обичайната си скорост, а повредените му двигатели продължаваха да вият за милост.

Нов отровен дъжд потече към земята. Струите му бяха абаносови на цвят, но със силен мирис на кафявата слуз, която скакалците изстрелват, когато ги обезпокоят грубите пръсти на момчетата в горещ летен ден. Течността зацвърча по червените скали и попи в пясъка и ниските храсталаци, които от векове покриваха пустинята в Ню Мексико между Санта Фе и Розуел.