Робърт Маккамън
Границата (28)

Двадесет и осем

Итън внезапно се надигна с пламтяща синя сфера, засияла в ума му. Каза:

— Нещо се задава. Горгонско е… но не е боен кораб. По-скоро е оръжие.

Джаксън беше извадил комуникатора си още преди момчето да свърши с обяснението.

— Амблър Седем Седем, тук е Джаксън. Чувате ли ме?

— Слушаме те, Бенет!

— Сър, Итън казва, че насам идва горгонско оръжие от неизвестен вид. От коя посока се задава? — обърна се той към миротвореца.

— От юг. Изстреляно е от кораб.

Джаксън предаде информацията.

Итън следеше приближаването на синята сфера, която се ускоряваше над пустинния пейзаж. Беше ярка и ставаше все по-ярка като миниатюрно слънце. Пренасяше огромно количество енергия. Бойните кораби продължаваха да спазват дистанция. Итън си представи прииждащото оръжие като изпитание на защитата на крепостта. Осъзна, че е виждал и преди това ослепително синьо сияние и знае какво представлява.

Изправи се, стряскайки и двамата си пазачи и карайки ги да насочат оръжията към него.

— Автобусът вътре ли е? — попита. Разбра какво се очаква от мисления отговор на Джаксън „Не още“. — Вкарайте го вътре незабавно!

Агентът разговаряше по комуникатора с Деримън и не знаеше как да реагира на тази команда или какво общо има автобусът с оръжието, което се носеше към тях.

— Изпускаме момента — заяви Итън. — Почти ни е достигнало. Излизам, пуснете ме да мина.

— Не, Итън, трябва да…

Миротворецът изблъска пазачите си встрани с две махвания с лявата ръка, от която видя да се стрелва съвсем лек заряд от оцветено в сребърно електричество. И двамата се блъснаха в стената отсреща с може би малко повече от предвидената от Итън сила. Пистолетът на Джаксън гръмна и куршумът се заби в тавана. Другият мъж тупна шумно върху американските орли. Преди агентът да успее да се изправи на крака, момчето вече беше излязло през вратата и се затича към стълбите.

Пронизителна аларма се задейства точно когато Итън се втурна по стъпалата надолу към нивото на гаража. Не разбра, а и не се интересуваше особено дали я е включило бягството му, или задаващото се оръжие. Видя войник, който беше заел позиция в дъното на стълбището. Младежът вдигна автоматичната си карабина и зае стойка за стрелба. Без да забави крачка, Итън го блъсна встрани и войникът се пързулна по пода, а изтръгнатата от ръцете му карабина полетя в обратна посока.

Итън изтича по коридора с металните стълби и се втурна надолу. Алармата продължаваше да вие — пулсиращ звук, който отекваше в стените на нивото на гаража. Видя, че поне входът е бил затворен, но автобусът си стоеше отвън. Когато стигна вратата на гаража, някой му извика и внезапно на пътя му излязоха войници, които го хванаха и се опитаха да го съборят. Извънземният овладя силата си, понеже не искаше да я развърти и евентуално да убие някого от тях.

— Чакайте! Чакайте! — извика, но те не искаха да го изслушат и преливаха от страх; свалиха го на колене, един от тях опря карабината в главата му и точно тогава Итън усети синята сфера да преминава над тях, ярка като светкавица в главата му и студена като настръхване по гърба му.

Сети се къде е усещал същото и преди. Когато още вътре в момчето се криеше под пикапа на паркинга на гимназията. Там, където сферата за кратко бе заляла земята с лъчи, породени от най-тъмните дебри на горгонските умове, и след това камионът и другите изоставени превозни средства на паркинга бяха…

Нещо се удари върху каменната плоча, която запечатваше Бялото имение. Тътнещо ехо изпълни гаража. Всички звуци секнаха. Войниците, които държаха Итън, го пуснаха стреснато и се втренчиха във входа.

Итън се изправи. Нещо масивно отново се блъсна в каменната стена. Алармата се включи като писък на луд. Итън осъзна, че ако горгоните са в състояние да създадат живот в рамките на секунди, за същото време са в състояние да програмират и цел в този живот, а целта на този беше да разбие укреплението на хората.

Трети път тяло се удари в каменната плоча. От нея се вдигна прахоляк. Подът се разтърси и колите подскочиха. В далечния край на гаража нещо изпука и се счупи. Тук и там се задействаха комуникатори, далечни гласове настояваха за подробности. Разтърсването в тази зала бе усетено в цялата планина, на всички нива. За пореден път върху каменната порта се стовари огромната мощ. Чу се изпукване като счупване на дръжка на метла. Разхвърчаха се парчета камък и се хързулнаха по цимента.

— Покажете ми картина! — извика глас от комуникатора. — Какво става?

— Нуждаем се от огнева мощ на Ниво две — обади се Джаксън. Итън се озърна и забеляза, че той е застанал точно зад гърба му с комуникатор и пистолет в ръце. — Код Червено на Ниво две. Прати ни пушкала, Ръста!

Итън бе връхлетян от нов образ в мислите си — четирите големи кораба, нашарени с петна, набираха скорост.

— Горгонските кораби атакуват — каза на Джаксън, който предаде информацията, получи нечленоразделен отговор и се обърна към момчето. — На радара няма нищо!

— Отворете очичките горе! Пригответе оръдията! — раздаваше команди по комуникатора си Деримън — те с Уинслет току-що бяха слезли по стълбите. Точно зад тях се движеха шестима униформени войници с шлемове и автомати. Те се разгърнаха във формация ветрило. Прицелиха се във входа, който понесе още няколко удара и накрая плочата се разпадна на назъбени парчета, а подът потрепери и изстена като човек, който сънува кошмар.

— Какво е това? — обърна се Деримън към Итън. Очилата му бяха накривени, по лицето му блестеше пот и гласът му бе изтънял от страх. — Знаеш ли какво е?

— Да — отвърна Итън. — Доскоро беше училищен автобус.

При следващия удар останките на напуканата каменна плоча рухнаха навътре. През кълбата прах в гаража пропълзя огромен звяр. Беше почти със същия жълт цвят като Номер 712, само че сега имаше в притурка и шарки в черно и червено. Итън забеляза дълъг няколко фута червен рог от кост да стърчи от триъгълна глава с провиснала челюст, пълна с лъскави, остри като бръсначи зъби. Във всеки от върховете на триъгълника беше втъкнато по едно изпъкнало, пурпурно око. Естественият таран беше покрит с увенчани с черно шипове, някои от които — счупени от блъскането в камъка и с капеща от тях млечнобяла течност. Момчето осъзна, че енергийният лъч е преобразил по този начин желязната клетка, която войниците бяха заварили към предницата на автобуса в Денвър.

Номер 712 вече беше триок звяр, целият покрит с набръчкана плът и стегнати, релефни мускули. Примъкна се в гаража на закривени абаносови нокти, които оставяха резки в бетона. Тялото му беше дълго поне колкото самия автобус — към четиридесет фута плюс още пет за тарана му. И в диаметър беше колкото автобуса, а на хълбока му се виждаха черни квадратни петна, които сигурно представляваха отпечатъци от прозорците.

Войниците и всички присъстващи в гаража зяпаха, вцепенени от ужас, а съществото започна да се надига и двуострата му опашка шибаше насам-натам. Главата и раменете му се удариха в тавана и счупиха някои от стъклените тръби на лампите.

— Огън! — изкрещя Уинслет и с какофония от шум и ослепителни проблясъци шестте автомата и всички други оръжия в помещението започнаха да разкъсват звяра с куршуми.

Съществото се отдръпна и заразмахва нокти във въздуха. От пещероподобната му уста под костения таран се разнесе писък, който се надигна до вой и продължи да покачва честотата, докато не натроши прозорците на минивановете и не накара всички в гаража да изтърват оръжията си и да затиснат ушите си с длани. Няколко от войниците паднаха на колене. Итън също се принуди да прикрие ушите си — звукът беше вцепеняващ, оръжие, способно да пречупи волята на всеки изправен пред въздействието му човек. Когато секна, всички отново грабнаха оръжията и стрелбата продължи, но двама от войниците и трима от агентите бяха паднали на пода и лежаха замаяни.

— Огън! Огън! Огън! — крещеше Уинслет.

Дори на Итън гласът му се струваше приглушен, а ушите му още звънтяха от звуковото оръжие на тварта.

От стотици дупки в плътта на звяра бликаше черна течност. Опашката му замахна и метна единия миниван върху другите два. Изправено с лице към хората, чудовището издаде повторен писък, който отново заби звукови остриета от болка в главите и замая сетивата. Този път Деримън падна на колене и Уинслет се олюля крачка назад, притиснал длани към ушите си. Джаксън се опита да продължи стрелбата, но не успя — пистолетът падна от ръката му и той също рухна. Итън се олюля, затиснал здраво уши и с чувството, че цялото му тяло е обвито от пронизващ пламък. Дори в гърча на това мъчение му хрумна, че ултразвуковите писъци на съществото не просто влияят на ума със силата и честотата си, а въздействат и на участък от човешката нервна система, който отразява болка. Падна на колене и след това се катурна на дясната си страна със сключени челюсти и здраво стиснати клепачи. При все цялата мощ, която владееше, притисна колене към гърдите си и тялото му се разтресе в агония, която го връхлиташе на отровни вълни.

* * *

Горе в стая 3А Дейв усети вибрация, долови я и мъжът с карабината, който беше пратен там да го пази.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

Все още пищеше аларма, включила се след отекналия преди няколко секунди изстрел, и тя беше изкарала Дейв от банята, където отиде да си налее вода.

— Сейбър Четири Осем — каза мъжът в комуникатора си. — Какво става, Джоунси?

— Имаме код Червено на Ниво две — дойде кратък и притеснен отговор. — Някакъв пробив. Засега нямам подробности.

— Тъй ли — промърмори Дейв.

— Не мога да говоря. Тръгвам — каза мъжът в другия край на комуникатора.

Пазачът в стаята отвърна:

— Прието.

— Пробив ли? — Дейв усети подът отново да потрепва. — Каквото и да е влязло вътре, ще да е голямо.

— Просто се отпусни. Заповедите ни са да не мърдаме оттук.

— Да се отпусна ли? Да не си луд? Кога ще ми доведеш някого, който е в състояние да ме изслуша?

— Сър, сега не е моментът да…

— Точно сега е моментът! — Дейв тръгна към вратата и пазачът замахна с дулото на карабината към лицето му. Биячът надникна с отвращение в цевта, а после със същото изражение — и в очите на мъжа. — Излизам да видя какво, по дяволите, става. Ако искаш да дойдеш, чудесно. Ако искаш да ме гръмнеш, давай сега, понеже това е единственият начин да ме задържиш в тази стая.

— Сър, имам ясни заповеди! — войникът сложи пръст в спусъка.

Разлюля ги нова вибрация. Алармата продължаваше да вие.

Дейвид каза:

— Стреляй, щом се налага!

Пресегна се да завърти ключалката на вратата, която пазачът беше заключил, и младият, решителен агент от „Сикрет сървис“ пристъпи пред него с карабина, все още прицелена в главата му. Дейв изпита желание да го удари, но веднага щом вдигна юмрук, си помисли, че най-вероятно ще бъде гръмнат — не смъртоносно, а в крака или рамото, и това незабавно ще го извади от играта.

От комуникатора на агента се разнесе глас:

— Майк, код Червено на Ниво две. Нуждаят се от пушки! Слизай веднага долу!

— Пазя един от новодошлите.

— Отменям заповедта. Остави ги заключени и идвай насам!

— Няма да ме заключиш! — възпротиви се Дейв. — Няма начин! Ще разбия проклетата врата!

— Прието — агентът свали комуникатора си, но задържа карабината прицелена. — Отстъпете назад, сър!

— Ще мина през тази врата по един или друг начин! Кълна се, ще я разбия. Застреляй ме намясто, щом трябва.

Младежът се поколеба, а гладко избръснатото му лице остана безизразно. След това, разкъсван от противоречия, внезапно направи гримаса:

— Дявол го взел! Трябва да си човек, толкова дяволски упорит си! — С тези думи отключи вратата. — Може да ме пъхнат в карцера заради това, но ела, само не ми се пречкай в краката!

Излязоха в коридора, където откриха, че Джеферсън Джерико е използвал уменията си, за да убеди своя пазач да го пусне от 1А. Джеферсън и младежът тъкмо излизаха през вратата. Дейв предположи, че и вторият пазач също е бил уведомен за нуждата от оръжия, и мръсникът не е искал да остане в стаята, която е усещал като място, готово да се разпадне по шевовете.

Двамата пазачи се втурнаха по коридора.

— Какво става? — надвика Джеферсън писъка на алармата.

— Някакъв пробив на долното ниво.

— Пробив ли? Какво е влязло?

— Не знам. Каквото и да е, от него подът се…

Дейв мерна странно движение, един вид изкривяване на въздуха отляво на Джеферсън и на около осем фута по-нататък по стълбите. Целият настръхна. Неизвестен звук надмогна писъка на алармата и отекна от стълбите и по коридора и накара и двама им с проповедника да се присвият от болка.

От трепкането на въздуха се оформи туловище.

Беше едър мъж, масивен и широкоплещест, макар скулите му и мъничките абаносови очета да бяха хлътнали от недояждане. Имаше сплъстена, дълга до раменете коса и двумесечна набола брада. Носеше тъмносиня риза, сиви панталони и мръсни черни маратонки.

Воуп каза безизразно:

— Дойдох за момчето, но имам разрешение да позная екстаза, като първо ви убия и двамата.

* * *

Когато чудовището прекрати звуковата си атака, Итън се надигна на колене. Тялото му гореше, беше му трудно да се съсредоточи над болката и усещането, че мозъкът му всеки момент ще гръмне. Видя чудовището да пристъпва напред, приведено под ниския за него таван. Триъгълната му глава разби още няколко лампи, а раздвоената опашка метеше напред-назад по цимента, като този път удари маслените филтри и ги запрати срещу рафтовете, където се съхраняваха акумулаторите.

Войниците бяха парализирани, неспособни да вдигнат оръжията си. Джаксън лежеше на земята заедно с Деримън и генерал Уинслет, всички в агония. На стълбите тъкмо се появяваха още войници. Те спряха, за да стрелят с карабините си по звяра, и макар че куршумите избиваха струйки извънземна кръв, дори не забавиха крачките му.

Преди съществото да успее да извърши следващата атака, миротворецът се прицели, изпънал напред и двете си ръце. С концентрирана мисъл, която проряза болката, той изпрати в посока на чудовището и с почти светлинна скорост светкавици от пукаща енергия и хиляди огнени торпеда, които само той виждаше. Улучи противника си в гърдите, мястото незабавно почерня и хлътна, след това избухна в пламъци. Тварта се олюля заднешком, опашката й се стовари върху единия миниван и го запрати срещу отсрещната стена на няма и дузина фута от Итън и останалите. Както гърдите му горяха, чудовището нададе поредния високочестотен писък, чиято сила бе почти като физически удар, който запрати момчето обратно на пода и преустанови стрелбата на карабините, които мъжете на стълбите изтърваха.

През мъглата от болка и напрежение Итън видя звяра отново да се олюлява крачка напред, а от гърдите му капеха парчета горящо месо. Идваше да смаже него и останалите и извънземният не можеше да се фокусира, за да се бори с неземния писък, който го смазваше. Въпреки това се опита да се изправи на колене, да насочи силата си към прииждащото чудовище, а писъкът продължаваше, взривявайки още лампи по тавана на гаража.

* * *

В коридора на горното ниво Джеферсън каза едно-едничко нещо на Дейв:

— Бягай!

Лицето на Воуп се надипли, сякаш маската му щеше да падне всеки момент. За времето, нужно на Джеферсън да изрече предупреждението, дясната ръка на горгона се превърна в петнисто, люспесто нещо, нашарено с черно и кафяво. Ръката вече не беше ръка, а жълт шиш, покрит с по-малки черни шипчета — всяко назъбено и гърчещо се.

Воуп направи две крачки към жертвите си и смъртоносният крайник се изстреля напред, а Джеферсън и Дейв отстъпиха. Пасторът видя ръката да се удължава и шишът да се насочва към гърдите му със зловеща сила. Осъзна, че дори ако се обърне да побегне, ще бъде пронизан в гърба…

… и след това вратата на 2А се отвори помежду им и прихвана ръката на горгона, а шишът се заби в дъската сред порой от дървени трески. Излизащият от стаята таен агент изпищя ужасено, тъй като извънземното оръжие на косъм бе пропуснало да разсече гърдите му. Мъжът имаше секунда да осъзнае опасността, да обърне карабината към съществото и да пусне три изстрела към областта, където би се намирало сърцето, преди лявата ръка с черната си змийска глава и метални зъби да го сграбчи за главата и да я схруска. Вътре в стаята Хана видя мозъка на младежа да се изплисква и като олимпийски атлет се гмурна в банята, където заключи вратата и дръпна завесата на душа, за да се свие във ваната.

Между Дейв, Джеферсън и Воуп се отвориха още две врати и предупредени от изстрелите, агентите излязоха от стаите си с готови за стрелба оръжия.

— Убийте го! — изкрещя Дейв.

Единият агент се смръзна намясто при вида на същество, чиито ръце се гърчат като змии по коридора, но другият успя да вкара два куршума, които избиха парчета от челото на Воуп. По лицето на извънземния рукна нещо, напомнящо на вид човешка кръв. Изстрелите бяха разкрили вътре в раната пулсиращ и зловещ орган, досущ обезформени кокалчета на поразена от проказа ръка, която свива и отпуска юмрук.

Пронизващата ръка се отдръпна и сега отново се стрелна напред към мъжа, пробил дупки в челото на Воуп, но човекът се оказа по-пъргав и сръчен от нещастниците, които Джеферсън видя изклани във Форт Колинс. Той отскочи встрани и шипът отново се стовари върху вратата зад гърба му. Другият агент успя да се вземе в ръце и започна да стреля със собствената си карабина от разстояние едва няколко крачки. Куршум удари долната челюст на Воуп и я откъсна, друг го прониза в гърлото и трети отлепи парче от лявата му буза. Змиеглавата ръка замахна още докато ръката с шиша се оттегляше, но и от мястото, където стояха по-назад в коридора зад защитата на двете карабини, Дейв и Джеферсън забелязаха, че Воуп не се контролира добре. Металните зъби на змиеглавата ръка се забиха в целотексовите плочки на тавана и ръката с шиша не се прибра изцяло, а остана просната на бежовия мокет като победен питон.

Първият агент от „Сикрет сървис“ отново откри огън, този път с прицел в главата на Воуп. Пронизваше я с куршум след куршум, а съсипаното лице на горгона се гърчеше и кривеше, едното око изскочи от орбитата и носът се превърна в дупка, през която пулсираше отвратителната извънземна тъкан.

Воуп се обърна и побягна към стълбите, влачейки ръката с шиша по пода. Двамата агенти, редом един до друг, го последваха с бърза крачка и не спряха да стрелят по олюляващия се и бягащ пред тях пришълец.

Някъде отдолу се разнесе ехо от пронизващ слуха писък, което ги принуди да застинат намясто, вцепенени от звука. Дейв и Джеферсън усетиха остра като нож болка в тъпанчетата си и гръбначните им стълбове се превърнаха в колони от огън. Парализиран, Дейв осъзна, че каквото и да става там, долу, не върви на добре. Воуп се измъкна по стълбите и двамата агенти предпазливо го последваха.

Откъм етажа на гаража се разнесе трясък на метал и подът отново се разтресе.

Джеферсън изкрещя:

— Аз съм нагоре! — и хукна към другото стълбище в далечния край на коридора, намислил да остави колкото се може повече пространство между себе си и неизвестното чудо, което атакуваше нивото отдолу.

Дейв го остави да се отдалечи. Негова главна грижа бяха приятелите му. Повторен отглас от писък се търколи нагоре по стълбите и бликна в коридора. Този път болката в тъпанчетата и гръбнака беше толкова силна — все едно палеха нервите му с горелка, — че биячът се блъсна в стената и притисна длани към ушите си. Залитна в най-близката стая с намерението да потърси приятелите си и все някакво прикритие.

* * *

В гаража писъците на горящото чудовище кънтяха пронизително, достатъчно силни да нарежат мозъка на лентички и да разрушат всякаква воля за съпротива. Човешките сетива на Итън бяха смазани, изпитваше също толкова силна болка, колкото и мъжете, проснати почти в безсъзнание около него. Усети подът да потръпва, когато съществото се потътри към тях, изпънало нокти да нацепи с тях всяка плът, която успее да докопа.

Писъкът на звяра секна, но отзвукът му още поддържаше кладата в тялото и ума на Итън. Войниците и агентите бяха напълно безпомощни. Момчето с огромно усилие се пребори да се изправи на колене, едва гледаше през кървавата мъгла в очите си. Чудовището почти беше стигнало до защитниците, макар че гърдите му горяха и на земята се стичаше втечнена плът. Итън си помисли, че то ще разкъса човеците, а и неговото собствено тяло, без значение колко много го искаха жив горгоните.

Миротворецът протегна и двете си ръце напред в последен опит да изпари съществото.

През разтърсващата и мъчителна болка осъзна, че зад гърба му стои някой.

Извърна глава и видя към него да се олюлява съществото, което разпозна като Джак Воуп, само че покрит с изкуствена кръв и с почти съсипана човешка маска. Ръцете на горгона бяха с неравна дължина и от петниста плът, която висеше от ръкавите на окървавената му тениска и се влачеше по пода. Променяха се от прилика с човешка плът и човешки ръце до маса от шипове и изкривена змийска глава и обратно.

Итън откъсна очи от гротескната гледка. От прицела на двете си длани изстреля бели торпеда от енергия към главата на чудовището, която вече се беше надвесила над него. Стискаше зад зъбите си твърде човешки писък.

Главата на съществото избухна в пламъци и след това набъбна и се взриви, а парчетата литнаха през смрадливия задимен въздух. Задните му крака се подгънаха и безглавото тяло рухна върху един от минивановете и джипа, смазвайки и двете превозни средства.

Една от удължените ръце на Воуп имаше на края си човешка китка с шест пръста и два палеца, а другата все още я красеше змийска глава. Ръката подскачаше като умираща риба, докато увреденият мозък на горгона се опитваше да й нареди да сграбчи Итън за врата.

В този момент от отсрещната страна на разбития гараж се появиха четири призрачни силуета. Седем фута високите, жилести войници на мъглявите добиха плътност за един удар на сърцето и онзи, който премина първи, стреля с бластера си без колебания. Двойка огнени топки прелетяха над Итън и улучиха Воуп в средата на туловището. Момчето се обърна да види как горгонът пада, пламнал със заслепяващ червен огън и разкъсан почти надве, но точно преди тялото да тупне на пода, то започна да трепка и да избледнява, а когато докосна земята, вече беше почти прозрачно. След него остана само тъмна аура с едва забележим отпечатък от силуета, очертан във въздуха, но и той скоро също избледня и изчезна.

„Кралицата го спаси — помисли си Итън със замаян ум и пламтящо от болка тяло. — Тя го отведе там, където отново могат да го сглобят като нов.“

Сега се налагаше да върне размазания си поглед върху четиримата мъгляви войници, крачещи към него по окървавения бетон. Знаеше, че също като Воуп и те са дошли да го отведат в зала, където остриетата им за дисекция щяха да унищожат тялото му в изучаване на онова, което представлява той, и начините за неговото практическо приложение.

Не можеше да го позволи. Не. Не можеше.

Ушите му още звънтяха, но освен това чу и тихото пук-пук-пук на, както осъзна, огнестрелни оръжия. Обърна се и видя, че още двама души с карабини са се спуснали по металните стъпала, проснали са се по корем на пода и стрелят по мъглявите. Джаксън също се беше надигнал на колене и макар че кървеше от ушите, а очите му бяха кървясали и подпухнали, се беше прицелил и равномерно помпеше куршуми срещу пришълците.

През мъглата на дима, който се виеше от изгорелите гърди на мъртвото чудовище и разкъсаната му шия, Итън видя войниците да вибрират до замъгляване и обратно, а куршумите минаваха през призраците им и рикошираха в стената отзад. Куршум от пистолета на Джаксън успя да улучи лицевата плоча на единия мъгляв точно когато той се връщаше в твърда форма, но отскочи, оставяйки само малка драскотина по черния материал. След това куршумите на агента свършиха и в отчаянието си той посегна към карабината, изтървана от един от другите поразени защитници.

Мъглявите се намираха достатъчно близо, за да може Итън да различи малкия червен йероглиф долу вдясно на лицевите им плочи — прецени, че е почетен знак. Водачът им носеше и допълнителна черта, признак на още по-висока чест. Когато Джаксън се прицели с карабината, командирът на мъглявите прекрати движението си и стреля веднъж с енергийното си оръжие. Двойката топки се стрелнаха към Джаксън, но Итън със също толкова бърз замах ги отклони от смъртоносния им курс и ги прати да цвърчат през стената.

С помощта отново и на двете си ръце той изстреля два от своите заряди към водача на мъглявите. Положеното усилие доведе до нова вълна от болка и усещането, че органите и костите на това тяло са напът да се стопят, но от него изригнаха двойка вихрещи се торнада и полетяха към извънземното. Противникът му се замъгли с невероятна скорост. Войникът зад него не беше толкова бърз и именно това същество разкъса на парчета насочената енергия на Итън. Двамата други войници се замъгляваха стремително и се преместиха, преди да се появят отново на по-широко разделени позиции. Итън долови електрическо смущение точно от дясната си страна — там, където командирът на мъглявите извибрира в плътна форма и посегна към него, за да вкопчи паешката си ръка в рамото му. Миротворецът се боеше от хватката му, понеже предположи, че заряд от нея може да парализира това тяло с болка и да го хвърли в безсъзнание, което — както знаеше — беше и крайната цел. На мъглявия обаче му се наложи да се замъгли отново, преди да успее да го докопа — Джаксън и другите двама с карабините не спираха да стрелят по него и няколко куршума рикошираха от пода в опасна близост до Итън и останалите, които още се бореха с ефектите от звуковата атака на чудовището.

Един от другите мъгляви извибрира обратно достатъчно бързо, за да стреля с оръжието си по двамата с карабините, и Итън отново успя да отклони огнените топки от траекторията им. Куршум от пушката на Джаксън улучи войника в гърдите и го събори по гръб, но преди да падне, той отново се превърна в призрак и този път не се върна. Итън замери със струя огнени сфери и енергийни светкавици останалия самотен войник и го порази, преди той да успее да се защити или дематериализира. Също като предишния и този избухна в порой горящи късове.

Командирът на мъглявите се появи отново на около шест фута отляво на Итън и зад гърба му, почти върху Бенет Джаксън. Докато момчето се обърне и събере сили да смаже противника, войникът простреля агента от упор и двойката топки буквално го разкъса. Подхвърлена от взривната вълна, горната част от тялото на Джаксън — от главата до кръста — прелетя през гаража и точно когато Итън пускаше нова стена от експлозивни сфери и енергийни светкавици, мъглявият извибрира в небитието и отсрещната стена се покри с кратери от удара, а във въздуха се разхвърчаха парчета камък и струи прахоляк.

Итън огледа кълбящата се миазма бял прах, дъхът свиреше в дробовете на тялото му и главата му още тежеше от болка. Огледа гаража в очакване мъглявият водач да го връхлети от произволна посока.

Но той не се появи повече. Секундите отминаваха. Итън предположи, че заповедите на мъглявите са били да го заловят, но не и да го убиват или осакатяват. Те току-що бяха научили, че няма да позволи да бъде заловен жив.

Отмина цяла минута. Миротворецът чакаше, но водачът на мъглявите не извибрира обратно в твърда форма. Накрая Итън погледна към зловещите останки на Бенет Джаксън. Горната част от тялото му гореше, а долната бе просната съвсем наблизо. Изключително високата температура беше каутеризирала двете половини на трупа. Тази екзекуция беше отмъщение за смъртта на войниците на командира на мъглявите. Итън си каза, че битката е преминала на лична основа, ако мъглявите могат да мислят по този начин. Така или иначе, щяха да разрушат онова, което не могат да пленят, и той знаеше, че вече са наясно — беше твърде могъщ, за да му се позволи да живее, без значение какви оръжия биха могли да създадат от него.

Командирът на мъглявите щеше да се върне всеки момент, вече снабден със заповед за убийство. Итън беше сигурен. Но в момента… радарът му беше чист.

Като изключим корабите.

Той се изправи несигурно и отново падна при първата си крачка. Светът сякаш се въртеше около него със зашеметяваща скорост. Надигна се и излезе полека — като плуване насън — през разрушения вход на Бялото имение.

Зрението му още беше замъглено от червеникава мъгла и ушите му продължаваха да звънтят. Но можеше да вдигне очи към жълтите облаци и да види два свята във война.

Високо в небесата се водеше сражение. Корабите на мъглявите нападаха тези на горгоните. Ивици фосфоресциращи червени и сини изстрели се гонеха през облаците. Итън не беше в състояние да види с просто око корабите, нито пък чуваше отгласите от битката им, като изключим ниския тътен, но ги виждаше в ума си — огромните триъгълни пъстри корпуси на горгоните и още по-масивния, елегантен черен кораб на мъглявите, от който се изсипваха стотици по-малки, едноместни лодки. Те се стрелваха напред или за да бъдат разрушени от енергийните топки на горгоните, или, при преминаването си край тях, да се нахвърлят на горгонската плът и да се взривят със смъртоносна сила. Горгоните засега отвръщаха на удара, понеже Итън видя, докато наблюдаваше сражението, един от мъглявите кораби, широк осемстотин фута, да рухва през облаците с горящи в синьо пробойни по корпуса си и да се разбива във върховете на около десетина мили разстояние. Червен енергиен лъч проряза небето и разцепи скалите на друг връх, разхвърляйки във въздуха огромни парчета скала.

Миротворецът стоеше сам.

Не беше сигурен как може да спре тази война. Предполагаше, че Зона 51 можеше да се окаже ключова. Осъзна, че е бил примамен да стигне до това място, преди президентът на САЩ да успее да се самоубие, понеже този човек бе единственият, способен да осигури достъп до комплекса.

Ако в Зона 51 имаше нещо, което наистина би могло да му помогне… нещо от извънземно естество, което може да спре тази война и да спаси планетата от разрушение…

Някой го хвана за рамото.

Обърна се и видя Дейв — пребледнял и разтреперан. До него стоеше Оливия, а зад гърба й — Хана и Ники.

Приятелите му в този бурен и измъчен свят.

Деримън се заолюлява към тях. Лицето и косата му бяха побелели от каменен прах, очилата — накривени, а от дясното му ухо течеше кръв. Той тръскаше глава насам-натам, сякаш в отрицание на кошмара, в който се бе превърнал животът.

Итън се накани да заговори Дейв, но не успя да намери думи. Нямаше какво да каже — ужасът говореше със собствен глас.

Стояха до предпазната мантинела, сякаш на ръба на света, загледани в стрелкащите се лъчи на енергийните оръжия и в експлозиите сред облаците, докато самото небе не се разкъса и не изля порой върху ширналите се мъртви дървета и натрошени скали, където не смееше да стъпи човешки крак.