Силвана де Мари
Последният елф (34)

Двайсет и първа глава

Сърцето на Йорш се изпълни с ужас: докато разказваше приказки, дума след дума, крачка след крачка, той беше довел всички до истинска катастрофа. Чувстваше се унищожен, вцепенен гледаше лъчите на залязващото слънце, осветяващо доспехите на далигарската армия.

Бе докарал хората тук, за да ги избият. От всичко на света най-много му се искаше да снеме от себе си бремето на отговорността, да не решава нищо, да не избира нищо. От всичко на света най-много му се искаше някой да му каже: „Не се безпокой, синко, аз ще се погрижа за всичко, аз ще направя всичко“.

Йорш мълчеше. Тълпата от бежанци спря. Драконът се промъкна напред и застана редом с Мълния и Петниско. Слънцето докосна върховете на Черните планини, върху земята легнаха дълги сенки, после небето отново се покри с облаци и те погълнаха всичко.

— Какъв е планът? — сухо попита драконът.

— Имаш ли някаква идея? — с надежда го погледна Йорш.

— Хайде да ги обкръжим, ти — отдясно, аз — отляво — иронично предложи драконът.

— Веднъж във война с тролове един дракон запалил бойното поле и битката не се състояла. Случило се някъде през четвърти век, по време на Втората руническа династия.

— Било е през пети век, по време на Третата династия — поправи го драконът — и е станало през лятото. Горещо, сухо лято: достатъчно било само да кихне. А сега е краят на есента. Виждаш ли тази тъмнокафява маса под краката ни? Нарича се К-А-Л. Калта има различни свойства, сред които и огнеупорност, а то е противоположно на възпламеняването. Калта не гори. Ако настояваш, ще подпаля няколко снопа трева, при положение че не вали, но се съмнявам доколко това ще направи впечатление на врага.

Йорш и драконът продължаваха да се гледат един друг. Настъпи нощ и заръмя ситен дъжд.

Роби затвори очи: светът отново потъна в синева. На фона на окъпаното в слънце море тя видя дълга редица от фигури: Йорш, Гала, Крескио и Морон, онзи висок мъж, дребната куцаща жена… Всички те бяха там. Щяха да успеят. Всички.

А елфът и драконът ще помогнат и на тези. Просто още не знаеха как. Но трябваше да се побърза. Отчаянието, плъзнало сред бежанците като гладна змия сред мишки, поглъщаше всичко, каквото му попаднеше по пътя. Разнесе се женски плач и се смеси с викове, виковете — с проклятия. Имаше опасност всеки момент тълпата да се разпръсне и да се разбяга из равнината. Така щеше да се превърне в толкова лесна и жалка плячка за въоръжените конници, колкото шепа жаби за лешоядите.

— Ти можеш да летиш и да бълваш огън — без сянка от безпокойство Роби се обърна към дракона, — а той има непобедим меч. Двамата непременно ще успеете.

— Неговият меч съвсем не е непобедим. Не искам да ставам прекалено дребнав в незначителните подробности, но ние двамата сме доста уязвими. Елфът е ранен, а моите гръдни люспи, х-мм… са, как да кажа, тънички за стрелите. Изхвърлям огъня с помощта на възпламенителните си жлези, а те не са неизчерпаеми. И понеже съвсем наскоро бях под влиянието на… х-мм…

— Пиянски хълцания? — услужливо му подсказа Роби.

— Да кажем, че не се намирам на висотата на възможностите си — сухо уточни драконът. — Аз, разбира се, мога да изгоря един-двама кавалеристи, ако присъстващият тук войн ми го позволи, но останалите положително ще успеят да отмъстят за тях.

— Но поне ги изплаши! — предложи Роби. — Те не знаят, че ти… ти… си съвсем изпразнен?

— Изчерпил огнените запаси — поправи я драконът.

— Да, точно така, изчерпил своя огън. Те не го знаят и докато не опечеш някого, всеки ще трепери от страх, да не би да го изгорят пръв. Затова ще се стараят да стоят по-надалече. Виж, това не е съвсем невъзможно: драконът ги отвлича на една страна, а ние ще избягаме през дефилето. Ако някой ни нападне — впрочем желаещите едва ли ще са много — Йорш ще се справи с тях. В Далигар той се сражава с цял куп войници.

— А после? После какво? Аз не мога да ги отвличам вечно! Рано или късно те също ще влязат в дефилето. А водопадът? Дефилето завършва с главозамайващ водопад, Йорш, нали си спомняш? Ненапразно водопадът се нарича „Ужасът на Догон“. През него не може да се мине! Стъпалата към библиотеката са затрупани от срутване — видяхме го в деня на първия ни полет — напомни драконът.

— През водопада може да се мине: жителите на Арстрид са минали през него. И ние ще минем — увери ги Йорш.

— Отлично, тогава след вас ще минат и войниците! Вместо да ви избият тук, ще ви избият на брега на морето.

Настъпи дълго мълчание. Роби усети странно чувство в горната част на стомаха си: не привичния глад, а страх. Научила се бе да вярва на виденията си, но същевременно знаеше, че те са непълни. Навярно бежанците щяха да се доберат до синьото море, но после кой знае дали и войниците на Съдията нямаше да стигнат дотам и тогава пурпурният цвят на кръвта щеше да смени синия цвят на водата. Бързо обаче се съвзе. Затвори очи — морето оставаше синьо и блестеше ярко на слънцето.

— Ние ще минем, но те — не — уверено заяви тя, — защото ние сме умни, а те — глупави! Ние бягаме, за да се спасим, ние браним живота си, а те само изпълняват заповеди. Ние ще измислим нещо, за което те няма да се сетят. Ще се справим! Точно сега! Те носят плащове и доспехи: на тях дъждът им пречи много повече отколкото на нас. Напред! Копитата на техните коне се хлъзгат повече отколкото нашите крака. Трябва да тръгнем напред сега!

— Наистина ли? — попита мократа до кости Гала, надигайки се от голяма кална локва, където беше паднала. — Дъждът наистина ли им пречи повече отколкото на нас? Сигурна ли си? Значи не всичко е изгубено? Значи можем да опитаме?

Роби не й отговори.

— Напред! — за последен път извика тя на елфа и дракона.

Обърна се и огледа жалката банда, разпръсваща се под дъжда. Реши да яхне Петниско, но трите деца, седнали на коня, се държаха така здраво едно за друго, че тя се отказа от намерението си. Отново се опита да събере всички, защото заедно имаха шанс да успеят, а разпръснати ги очакваше неминуема смърт.

Роби тичаше от един към друг, като се хлъзгаше и падаше в калта.

— Имало едно време — отново с цяло гърло извика Йорш и гласът му се разнесе ясно над равнината, заглушавайки стонове и плачове, — много отдавна живял народ от герои, които… които някога били роби. Да, много отдавна живял народ от роби, но те решили, че не искат повече да бъдат роби… и тръгнали към свободата… и затова… тоест, за да станат свободни, трябвало да стигнат до брега на морето…

Йорш започна да разказва дълга и прекрасна приказка. Измисляше имена, обрисуваше войската; описваше бежанците един по един и в тази история всеки намери себе си, макар и под друго име, макар и с друго минало. Страхът постепенно изчезна. Малко по-малко умората започна да отпуска изнурените крака и изтощените умове.

Дъждът престана. Лек вятър разсея облаците. Луната освети равнината и дефилето. От другата страна на планината ги очакваха морето и свободата. Тълпата дрипльовци започна отново да се събира.

— Имало едно време народ от роби. Той намерил свободата си, като прекосил пустинята. На път към морето… преминал през дефиле… Следвайте Роби, дръжте се заедно и вървете към дефилето. Роби знае пътя: тя е живяла тук… Ние с дракона ще защитаваме колоната отзад. Важното е да се държите заедно и да вървите след Роби.

Но на слабата лунна светлина момичето не се виждаше добре. Освен това мнозина я объркваха с Гала. Едни вървяха след едната, други — след другата. Роби все още носеше в джоба си старинната корона. Извади я и я сложи на главата си. Короната заблестя на лунната светлина.

В този момент кавалерията се раздвижи. Започна атаката. Йорш изтегли меча си. Въпреки че беше вървял цял ден, цяла нощ и още един ден, Мълния намери в себе си сили и заплашително се изправи на задните си крака. Мечът на Йорш, както и короната на Роби, блестяха на лунната светлина.

За миг на всички в равнината им се стори, че времето е застинало в светлината на блестящия меч, а мечтите са се слели с действителността. Внезапно обаче нещо наруши тази неподвижност.

Най-сетне Ерброу беше взел решение да се намеси. Разнесе се гръмовито ръмжане. Ужасяващ огнен език разкъса тъмнината и превърна дъждовната вода в лека мъгла.

Кавалерията се спря нерешително. Тълпата от дрипльовци отново събра мъжество. От войниците на Далигар ги отделяше святкащият меч на елфа и унищожителният огън на дракона. В сърцата на бежанците звучеше приказката за робите: как прекосили света и намерили свободата. Тя превръщаше в герой всеки от тях. Короната на момичето-кралица и мечът на елфа-войн блестяха на лунната светлина и им вдъхваха смелост.

Крескио и Морону, въоръжени с тояги, се доближиха до Йорш, за да го прикриват отстрани. Двамата избягали „работници копачи в земите на Далигар“ стискаха здраво лопатите, които носеха със себе си, готови за бой. Дървосекачът, „работник по обработката на дървени стебла“, хвана по-яко брадвата си, решил да използва работния си инструмент не по предназначение. Бежанците набраха решимост да се борят, защото към престъплението им „кражба на държавно оръдие на труда“ се беше добавило още едно: „самоволно напускане на определеното работно място“. Мъжете, жените без деца и по-големите момчета наобиколиха Йорш, а той не спираше да говори нито за минута. Сега разказваше за героичната история на Питроне и Фарнуче, улични разбойници, станали лейтенанти; за Прарт, измъкнал се от дивите лесове със своята вълшебна брадва; за учтивите копачи, току-що освободили се от заклинание…

Буквално като ято ястреби върху хората се посипаха стрели, но драконът застана пред тълпата и стрелите отскачаха от здравите и твърди люспи на гърба му, все едно леблебия се разпръсква, след като е срещнала каменна стена.

— Ура, успяваме! — радостно завика Роби.

— Но докога? — попита Йорш.

Облаците се разпръснаха и небето се проясни напълно. Студът се усили. Луната освети безпощадно жалките останки от Арстрид при завоя на реката, която сребрееше в тъмнината. Едната страна на дефилето представляваше отвесна скала, другата — леко полегата, бе обрасла с огромни столетни дъбове, чиито корени задържаха гигантски блокове бял гранит.

Предпазвани от Йорш и неговата импровизирана армия и най-вече под защитата на мощния непробиваем гръб на дракона, бежанците започнаха един след друг да навлизат в тясното дефиле. Роби мина покрай руините от някогашния й дом и очите й се напълниха със сълзи. Нежно поглади с ръка обгорените стени — само това беше останало от дома й. Спомни си как преди две години я изведоха насила и как пускаше речни камъчета, бели, кръгли, еднакви — за да намери един ден обратния път. Оттогава не беше плакала. Нейното куче, Фидо, се опита да защити стопанката си, но го окуциха. Всеки път, когато сънуваше, че се завръща у дома, Фидо тичаше срещу нея, за да я посрещне, куцайки. Сега търсеше с очи кучето: надяваше се да е останало тук, за да пази къщата и да чака нейното завръщане, но очевидно надеждата беше абсурдна, защото никое куче, колкото и да е вярно, не чака с години. Никъде не се виждаше куцо куче. Очите на Роби се напълниха със сълзи, но както винаги тя ги преглътна. Трябваше да вървят напред.

Роби се обърна. Всички дрипльовци се намираха в безопасност в дефилето. Йорш ги прикриваше с останалите герои по неволя, чиито първи редици вече бяха стигнали до сребристата река. Драконът завършваше шествието и закриваше дефилето. Но докога? Щом се отместеше, кавалеристите щяха да се хвърлят в атака и бежанците да попаднат в ръцете им. Докато ги очакваха, войните си бяха отпочинали добре. А дрипльовците бяха вървели цял ден, от сутринта. Някои вече бяха напълно изнемощели и падаха на земята. И никаква приказка не можеше да им вдъхне сили, за да направят дори и крачка. Малките деца плачеха от страх, студ и глад. Силите на Петниско също се изчерпиха. И Мълния спря.

Драконът се издигна във въздуха.

Разпери крила. Прекрасните му зелени шарки изпъкнаха на лунната светлина.

Беше великолепен.

Великолепен.

Великолепен.

Великолепен.

Великолепен.

Великолепен.

Великолепен.

Великолепен.

Рой стрели полетяха към дракона и дори в нощната тъмнина Роби видя червените струйки кръв, изтичащи от раните му. Една след друга стрелите се забиваха в тънките люспи на драконовите гърди. Сякаш в сън Роби дочу как протяжното „не-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е“ на Йорш се изгуби в тъмнината като никому ненужна молба. Последен, огромен огнен език проряза нощта и освети равнината. Гигантските дъбове, попаднали под убийствения огън, мигом се запалиха въпреки току-що падналия дъжд. Обгорените им клони и корени се трошаха и гранитните блокове, останали без опора, започнаха да се свличат надолу след горящите стволове заедно с пластове земя. С цялата си тежест драконът се хвърли към последните блокове, където едва се крепеше целият планински склон, ала за да го направи, му се наложи да остане във въздуха, обърнал гърди към преследвачите, и множество стрели се забиха в тялото му.

Със страхотен тътен в дефилето се строполи лавина от пръст, гранит и огън, и запуши прохода изцяло.

Само тук-таме останаха блокове гранит, кал и повалени дървета.

Целият планински склон се срина, затваряйки завинаги прохода през дефилето.

Ерброу размаха криле за последен път. После падна и изчезна завинаги отвъд другата страна на образувалата се преграда, която ги защитаваше от преследвачите.

Роби затвори очи. Фигурите им се открояваха ясно на фона на синевата. Морето искреше на слънцето.

Как е могла да не го разбере по-рано? Никъде нямаше нищо зелено.

В нейното видение никога не е имало дракон.

Всички те се спасиха само защото Ерброу бе пожертвал живота си заради тях.

Познаваше дракона само от половин ден. Разменили бяха само няколко грубовати думи, но без него мечтите за свобода завинаги щяха да си останат само мечти. В продължение на две години, докато живееше в Дома за сираци, образът на огромните зелени крила я утешаваше в отчаянието.

Роби избухна в дълбоки ридания, които се сляха с плача на Йорш.