Силвана де Мари
Последният елф (24)

Единайсета глава

Не че Роби не можеше да чете. А и не че четенето беше официално забранено. Тракарна и Страмацо можеха да четат. Придавайки си изключителна важност, по-точно — истинска надменност, и изпъчвайки гърди като пуяци, те четяха редките депеши от Далигар. За всички, които нямаха нищо общо с Администрацията, умението да се чете — така да се каже — не се препоръчваше, или по-правилно казано, беше доста рисковано: представляваше прекалено подозрителна способност. В село Арстрид, където се бе родила Роби, жителите можеха малко да четат и дори имаха нещо като училище. Арстрид беше чудесно селце, около което се въдеха безброй вкусни неща: от едната страна в реката се мятаха пъстърви, от другата — растеше ябълкова градина. Из градините в средата на селото бродеха кокошки, а по зелените ливади зад хълмовете пасяха крави, което значеше мляко, от млякото пък добиваха в изобилие масло.

Когато астридчани не ловяха риба, не беряха ябълки, не дояха кравите или не поправяха оградите, тоест два пъти в годината, селският старейшина събираше с шум децата и се стараеше, без каквато и да е методика, в необразим хаос, да ги научи на азбуката. С това се изчерпваха познанията му. Уроците се провеждаха сред смеха на учениците и комичните гримаси на учителя. По някое време майките прекъсваха с викове занятията, защото си искаха обратно чедата, за да ги изпратят да доят кравите или да берат ябълки. Или да пушат риба. Или да редят гроздето по скелето, та да съхне на слънце — през зимните празници всички обичаха медените хлебчета със стафиди.

Селският първенец беше научил азбуката от някакво загадъчно и легендарно същество с непроизносимо име, пребивавало в селото много преди да се роди Роби, което беше снабдило жителите със знаменития котел за пушене на риба.

От тези невъобразими уроци Роби бе запомнила четирите букви на своето име: РОБИ.

„Р“ — като риза: ако листенцата от цвета на розата се топнат в мед, от тях се правят вкусни сладки.

„О“ — като опечена патица: за последно беше яла опечена патица един ден преди войните от Далигар да връхлетят селото като изгладнели вълци, искайки от жителите всичко, което имали, и дори това, което нямали. Случило се бе последното лято поради неясна история с неплатени навреме данъци. А през зимата разрушили селото и арестували родителите й. Тоест обратното, първо арестували родителите й, после, когато тя вече се намирала в Дома за сираци, разрушили селото. Тракарна бе разказала какво се бе случило. През лятото дошли войните и поискали куп неща, дето селяните дори не били сънували: пшеница, каквато нямали; неимоверно количество пушена риба, каквато и за цяла година не можели да съберат. И всичко това за Далигар и за неговия Съдия-администратор. Старейшината на селото вече не бил между живите — бил умрял предната зима, почти веднага след сватбата на дъщеря си, затова се наложило бащата на Роби да излезе напред и да говори от името на всички. Той казал на войните, че жителите на селото никога не са видели нищо добро от Далигар и затова не дължат нищо на града. И добавил още, че във всеки случай е редно от хората да се иска само част от наличното, а не всичко или даже повече от това, което имат. И тогава един от войните — висок и надут, същински бухал, с бяла като сняг брада — се втренчил в лицата на родителите на Роби и ги познал. Нарекъл ги покровители на елфа, същите, които преди няколко години били помогнали на ужасния елф да избяга, след като бил опустошил Далигар. Роби не повярва на тези думи: нейните родители не биха помогнали на такова отвратително същество като елф. Това положително беше лъжа.

„Б“ — като банички: понякога майка й ги печеше, а Роби ги излапваше, дъвчейки и от двете страни на устата, и същевременно пиеше мляко или пресен ябълков сок.

„И“ — като изобилие: когато Марсия, дъщерята на старейшината, облече прекрасната си дантелена дреха с извезаната буква „М“ на гърдите и с дантелена яка на вълни, имаше ядене в изобилие. На сватбата Роби яде толкова, че после много я боля стомахът поради лошо храносмилане. Наложи се да се откаже от третата порция орехова торта и досега, когато се сетеше за това, очите й се пълнеха със сълзи на съжаление.

Дори и да не знаеше „своите“ четири букви, това утро щеше да бъде същото като всички останали. Единствената разлика се заключаваше в пристигналата от Далигар каруца с обичайния товар — нови „обожаеми гости в Дома за сираци“. Този път гостите бяха две светлоруси, изтощени момчета, съвсем очевидно братчета, и двете с увиснали уши и лунички по лицето. Момчетата стояха свити сред различни хранителни припаси, до един меден котел, изкривен и мръсен, но цял. Котелът очевидно беше предназначен да замени предишния, в който децата варяха супата. Той вече беше продупчен на безброй места и многократно лепен, така че бе станал напълно негоден. Около новия котел и вътре в него имаше множество затворени кошници, всяка с надпис. Тракарна се гордееше с умението си да чете и не пропускаше възможност да го демонстрира. А надписите помагаха и да се спазва тяхното предназначение. Ако при предишното пътуване в кошницата е седяла жива гъска, в нея не биваше да се слага сирене, например. Цветът и миризмата на сиренето щяха да се променят и то съвсем не в добра посока за човек, който не обича патешки курешки.

Сърцето на Роби трепна. На най-малката кошница тя видя три от известните й букви — едната повторена два пъти.

Нямаше никакво съмнение. Там пишеше БУРРО.

На далигарски диалект означаваше „МАСЛО“. От Всички ценни неща маслото беше най-скъпото: бяло като мляко, меко и нежно като милувка. На празниците майка й слагаше масло в качамака.

Маслото е мечта, това е вкусът на изобилието. Понякога, много рядко, с него правеха сухите сладки за зимното слънцестоене — най-краткият ден в годината, когато празнуваха началото на нарастването на деня.

Роби даже не си представяше какво наказание грози някого за кражба на масло. Беше извън възможностите на нейния ум. Но за съжаление не извън способностите на Тракарна. Или може би да? Ако някой те преследва само защото си се осмелил да сложиш в устата си една мизерна къпина, на него и през ум не му минава, че ще посмееш да си присвоиш най-висшето благо, най-висшето наслаждение — маслото.

По-малкото дете в каруцата се разплака. Роби получи заповед да му помогне да слезе. Понеже била ужасно тъпа и непохватна (така й изкрещя яростно в лицето Тракарна), Роби неволно закачи котела и той се търколи на земята с невъобразим грохот. Когато събраха всички паднали от каруцата кошници, маслото беше изчезнало. Тракарна обискира всичко и всички, особено Роби, ала кошничката с маслото сякаш се бе изпарила във въздуха. Накрая решиха, че просто е станала грешка: навярно от Далигар са забравили да им изпратят масло. Обискираха Роби още веднъж, хубаво я набиха — за всеки случай — и с това инцидентът приключи, защото не оставаше нищо друго.

Новодошлите се казваха Мерти и Монти. Вечерта, когато се озоваха в мръсната, полуразрушена кошара, вече си бяха изплакали всичките сълзи. Както обикновено Крескио и Морон раздадоха ябълки и качамак, а децата се пръснаха по ъглите, стараейки се да удължат оскъдната вечеря. Роби огледа внимателно всички: двете новодошли деца, Крескио и Морон, Гала и останалите. След това си огледа синините: тези, които си бе спечелила днес. Още един път погледна децата и отново синините си. Мерти и Монти плачеха, Гала се опитваше безуспешно да ги утеши, Крескио и Морон им заповядаха да престанат да хленчат, но и това не помогна — напротив, новодошлите заридаха още по-силно. Накрая Роби не издържа, излезе навън, преди Крескио и Морон да успеят да я спрат, и се върна с кошничката с маслото в ръка.

— По дяволите — изруга тя, — исках да изям маслото сама и си го заслужих! Вижте колко синини… Важното е да отвлечеш вниманието. Когато котелът падна, за миг всички погледнаха на друга страна и аз скрих маслото под каруцата. Отвлечеш ли вниманието, правиш каквото си решил. Главното е да действаш мигновено, така можеш да откраднеш каквото искаш. Бих откраднала и кралската корона. Прибрах маслото после, когато вече никой не гледаше. А сега… сега престанете да плачете, за всекиго ще има по малко, загребвайте с пръст — и върху качамака… както вкъщи. Ако се бях опитала да го изям сама, щеше да продължи твърде дълго и рано или късно щяха да ме хванат на местопрестъплението.

Последваха овации.

Започна празник!

Не беше същото, както биха се чувствали децата вкъщи, но поне за една вечер тъгата и гладът изчезнаха. Дори Крескио и Морон останаха изключително поразени, изключително възхитени, а и изключително се зарадваха, че могат, както обикновено, да нападат, да досаждат, да заплашват и да отнемат.

Плачът престана. Дори новодошлите деца, притиснати едно в друго, се успокоиха.

Роби обясни многократно как трябва да се краде. Дори даде няколко нагледни примера. Някой попита откъде е знаела, че в тази кошничка има масло, и тя обясни: „Б“ — банички, две „Р“ — Роби и „О“ — опечена патица. Обяснението й направи дори по-голямо впечатление от основните правила в изкуството на кражбата. Работата беше в това, че абсолютно всички деца смятаха умението да се чете за вълшебство! Четенето представляваше непостижима, необяснима и не усвоима способност, разделяща света на две: едните я притежаваха — те бяха в някаква степен висши същества — и другите като тях — през живота им не им е било дадено да постигнат това изкуство. Легнала на утъпканата земя, Роби продължаваше да чертае в праха четирите букви и вълшебството се превърна в реалност. Тя знаеше и буквата „М“, извезана върху дрехата на дъщерята на старейшината. Новодошлите деца съвсем престанаха да плачат и рисуваха с пръст по земята два хълма — първата буква на техните имена. После Роби си спомни „А“ — Арстрид, и така буквите, които знаеше, станаха шест.

Децата дълго ги рисуваха по земята, преди да заспят, и на Роби й се стори, че тези знаци по утъпканата земя са по някакъв начин важни, може би по-важни дори от маслото. От този момент всички деца сякаш станаха по-малко нищожни.

Угасиха свещта и заспаха.

Щом Роби затвори очи, всичко отново стана зелено, зелено с чудесни златни окраски.