Силвана де Мари
Последният елф (29)

Шестнайсета глава

Затворът се оказа много по-студен от Дома за сираци: между каменните стени нямаше други деца, а когато всички дишат в малки помещения, става по-топло. Затова пък тук беше по-сухо от кошарата, сламата — по-свежа, а даваха и повече храна. И никаква работа! Ако в стените не отекваше периодично думата „бесилка“, това място би могло да мине за вид почивка.

Роби се намираше в затвора от предишната вечер. Почти веднага след пристигането й задуха леден вятър и забарабани дъжд. Нямаше никакви изгледи времето да се оправи и тя се питаше дали бурята ще спре принца или въпреки всичко той ще дойде. Сега знаеше, че принцът и драконът не са плод на въображението й. Те наистина съществуваха. Драконът действително беше огромен, а принцът се оказа елф — същото онова малко момче, което нейните родители бяха спасили! И сега той я търсеше — нея, Роби. Тя се замисли с помощта на какви ли вълшебни сили ще я спаси елфът: дали ще разруши стените на затвора, свирейки с някаква тръба, дали ще мине през стените като дух, или ще долети върху дракона и ще разруши покрива с камъни. Или…

Сънищата й се сбъднаха. Откакто пред очите й изникнаха образите на дракона и на принца, Роби се питаше доколко всичко това има смисъл или просто представлява приспиващо, безсмислено, ала утешително безумие, безвредно, но изпълващо с надежда нейния тъжен и разрушен живот, който се състои от студ, носталгия и глад. Сега тя знаеше, че сънищата се сбъдват, макар и не съвсем както са й се привиждали. Принцът наистина съществуваше и той имаше дракон. Така се опровергаваше теорията, че и драконите, и добрите принцове отдавна са изчезнали. Принцът съществуваше и беше добър, е, може би малко странен, но без съмнение добър. Майка й и баща й го бяха обичали. Това, че елфът беше задължен към нейното семейство, увеличаваше възможността… въпреки че го бе заплюла и ритнала, той едва ли се беше разсърдил много.

Дойдоха тъмничарите: дребният и хилав Мелилото и високият Паладио — дебел и червендалест, които постоянно търсеха някоя халба с бира. Бяха мъже на средна възраст, навярно бащи на семейства, държаха се съвсем прилично с Роби, дори — можеше да се каже — бяха учтиви, особено в сравнение с Тракарна и Страмацо. Оставиха й куклата и лодчицата, дадоха й одеяло за през нощта.

В момента тъмничарите изглеждаха изплашени и възбудени: лично Съдията-администратор слизал в подземието, за да поговори с Роби. Такова изключително събитие не се беше случвало никога. Двамата мъже се мятаха насам-натам като две мълнии в отчаяни опити да придадат на мръсното, занемарено от години място що-годе приличен вид. Смехотворно дълго време изгубиха в проточилия се спор дали да оставят на Роби играчките и одеялото: в единия случай щеше да проличи грижа към затворената, в другия — колко малко са склонни да проявят снизходителност. В края на краищата решиха да й оставят всичко, но строго й заповядаха да скрие играчките под одеялото в най-тъмния ъгъл на помещението. Запалиха факли — не го бяха правили от години, затова факлите отдавна бяха овлажнели и мухлясали. И за тази операция отиде доста време, а подземието се напълни с лютив и задушлив дим със странен жълтеникав цвят.

От светлината на факлите не се подобри нито видът на купчините слама, разхвърляна из ъглите, нито на сновящите по пода плъхове. Тъмничарите решиха да съберат поне сламата. Така навярно плъховете щяха да изчезнат и помещението да заприлича повече на дворцово подземие, отколкото на обикновен обор. Спорът кой от двамата е по-подходящ за тази работа също се проточи и само когато вече почти не остана време, и двамата се сетиха, че най-напред трябва незабавно да се избавят от празните глинени халби, категорично доказващи, че основното им занимание по време на служба е да поглъщат пиво. Накрая Паладио с наръч от слама в ръце и Мелилото, награбил куп празни халби, се втурнаха към вратата, ала Съдията бе избрал точно този момент да се появи. Сблъскаха се. Съдията и Паладио паднаха на земята. Мелилото се задържа на крака, но изпусна халбите и те се сурваха към пода. Паладио успя ловко да се отмести, така че всичка халби паднаха върху Съдията. В една имаше достатъчно от пенливата напитка, за да промени цвета на облеклото на Съдията: от нежно матовата белота, като цвета на лилия, дрехите му придобиха мръсножълтеникавия оттенък на бирата. Настроението му също се промени — от „истински разярен“ на „дайте ми да удуша някого и по възможност преди вечеря“.

Роби избухна в смях. Знаеше, че не бива да се смее, защото няма нищо смешно трима души да паднат и дори да се наранят. Но когато нервите ти са изопнати до скъсване и отдавна не спиш, се случва да правиш неща против волята си — например, да се смееш истерично и неудържимо. Най-сетне момичето дойде на себе си, Съдията стоеше пред нея с ръце, опрени на решетката. В този момент той явно беше наистина много разсърден.

— Ти го направи, нали? Ти го предизвика, знам аз! — изсъска той.

Съдията беше висок и слаб, с прошарени коси. Брадата му би се спускала на меки вълни, ако вкиснатата бира не я бе превърнала в лепкава жълта маса, миришеща лошо.

— Ти ги омагьоса и те паднаха, нали? Знам аз! Дошла си тук с единствената цел да разклатиш доверието на хората в мен и да ме опозориш, нали? Да подкопаеш доверието в моето управление и в моята личност. Знам аз.

Роби се запита струва ли си да се оправдава: например да каже, че не е способна да омагьоса никого — нито сега, нито в миналото, нито в бъдеще. А и че не по свое желание са намира тук, пред Съдията. Довели я бяха насила и ако разполагаше с някакви вълшебни сили, веднага щеше да се възползва от тях, за да отвори вратата на килията, където е затворена, и възможно най-бързо да го избави от своето присъствие. Ала Съдията подхвана отново, без да й остави време за отговор:

— Несъмнено знаеш кой съм аз, нали?

За миг Роби се поколеба. Част от нейното същество — тази, където се намираше гордостта и смелостта — искаше да отговори: „Ти си убиецът на моите родители, ти подписа тяхната смъртна присъда, жалък престъпник и кретен, ти сееш несправедливост и мизерия, както свещта разпръсква светлината“. Другата част, която искаше на всяка цена да запази живота й, предпочиташе да се ограничи с официалната формулировка: „Вие сте Съдията…“ — и за по-голямо впечатление да добави още някаква изтъркана характеристика: Велик, благороден и така нататък.

И този път бе избавена от необходимостта да прави избор: думите на Съдията сложиха началото не на диалог, а на монолог, изпъстрен с въпросителни фрази. Речта му не предполагаше момичето да отговаря.

— Аз донесох справедливост в тези земи и изкорених ненаситността, алчността и високомерието. Задължението е твърде високо и благородно, за да имам време за жалост и състрадание. Аз знам! Като хирург, доблестно ампутиращ част от тялото, разложена от гангрена, ще го върна към живот на тази нещастна и горещо обичана земя. Знаеш ли ти, поради каква причина, моята персона, която представлява цялата земя на Далигар, се принизи да разговаря с тебе?

Този път Роби не направи никакво усилие, за да помисли какво да отговори: нямаше ни най-малко понятие.

— Защото желая да разбереш. На някого убийството на дете може да се стори жестоко, аз знам. Затова ще бъдеш обесена не на открития площад като твоите недостойни родители, а тук, в подземието, където не достигат погледите на хората, неспособни да разбират правилно. Но аз желая ти да разбереш, защото иначе твоите жалки мисли биха опетнили великодушието ми с обвинение в несправедливост, нали? За мен това е неприемливо. Знаеш ли, че твоят баща, този дрипльо, се осмели да заяви на всеослушание, че за него единственото важно нещо на света не съм бил аз, не бил Далигар, ами неговата жалка и недостойна съпруга и още повече неговата жалка и недостойна дъщеря?!

Роби съвсем се слиса: често си мислеше за Съдията-администратор и си представяше някакъв владетел на злото, който се гордее със своята жестокост като чудовищата, например. Ала тя го смяташе за по-умен и цивилизован. Освен чудовищата обаче никой не би се обявил за владетел на тъмнината. Излиза, че Съдията-администратор, също както Тракарна и Страмацо, въплъщаваха добротата. За лоши те считаха всички останали: тези, които се опитваха да запазят част от реколтата, за да нахранят децата си; тези, които не желаеха да умират от глад и да ги погребат в общи гробове, където кучетата да глозгат костите им. Жалки роби, едва живи от глад, които не обичат нищо и за нищо повече не се борят — ето в какви поданици ги превръщаха законите на Съдията-администратор. Той целеше да направи от хората същества, които да не обичат никой друг, освен него, да обожават само него и да вярват само в него.

— Заловихме твоя елф! — с тържествуващо злорадство й съобщи Съдията. — Той се предаде доброволно на нашите войници: знае, че сме непобедими и дори не се опита да се сражава. Настъпи моментът на нашата победа! Нали?

Роби разбра какъв път бе избрал принцът, за да я намери — да се предаде. Какъв друг план можеше да бъде по-прост и гениален? Тя въздъхна облекчено и с неимоверна радост. Жестокостта на Съдията бе сравнима единствено с неговата глупост. Той намираше за напълно нормално господинът с изключителните способности, който яздеше дракон, да желае да го ощастливи — него, Съдията-администратор, като се предаде доброволно и позволи да го обесят, без каквито и да е възражения.

Роби се чувстваше в пълна безопасност — принцът бе дошъл за нея. И навярно имаше отличен план — знаеше какво да прави и как да го направи.