Силвана де Мари
Последният елф (19)

Шеста глава

Йорш се събуди и се протегна. Изгарянията по дясната му ръка и челото бяха зараснали бързо и той почти не ги чувстваше, но тези по гърба му го боляха така силно, че от очите му изскачаха искри. Стана, куцайки. Последният сталактит, отронил се от размаха на драконовата опашка, бе попаднал точно върху глезените му. Върху двата. Йорш изглеждаше парализиран, схванат, цялото тяло го болеше. Студът вкочаняваше ръцете и краката му, а коленете му не го държаха.

Чувстваше се като рак, спал в ледник.

В Арстрид, последното отбелязано на картата село, ловецът му бе купил топли и удобни дрехи от сива и синя вълна, но дрехите не растат като децата, без да говорим за продължителното им носене: те се късат, разпарят се, а на места платът просто се беше протрил от носене. Сега всичко останало по него представляваше кажи-речи само превръзка около бедрата, която не го предпазваше твърде от студа.

Йорш си спомни за добрите времена, когато неизменно спеше на топло, покрит с равномерен слой от пеперуди, който топлеше тялото му. И от какво толкова се оплакваше! С достатъчно чувство за хумор съдбата бе изпълнила всичките му желания. Сега имаше изобилие от затруднения и несигурност; би дал много, за да преживее няколко предсказуеми и скучни до смърт дни.

Спомни си как като малък, едва тригодишен, почти не умря от студ, глад и страх в тъмнината и дъжда. Тогава помоли съдбата за малко топлина и малко изобилие, а после в продължение на тринайсет години му втръсна от всичко това. Очевидно съдбата няма понятие за златната среда.

Дракончето още спеше. Лек сняг покриваше гората от лиственица, където бяха прекарали нощта. Йорш предпочете да напусне библиотеката не само за да бъдат спасени останалите книги, но и защото малкият, много жизнерадостен, постоянно махаше с опашка, а събаряните сталактити все пак можеха да са смъртоносни.

Юношата елф излезе от гората. Между последните дървета и ледника растеше арника. Вчера Йоршкрунскваркльорнерстринк с всички сили се бе опитал да внуши на дракончето образа на голямо поле планинска арника с надеждата тя веднага да израсне пред крака му. В отговор той получи всичко на всичко едно отчаяно „пиииииип“, изразяващо неразбиране, и неизбежния смъртоносен пламък — обгореното рамо още му го напомняше.

Явно, че материализацията се осъществяваше само когато малкият изпитваше грандиозни усещания; например купчини радост и наръчи от нежност. Обикновената необходимост от малко арника за лечение или за предотвратяване на изгаряния не влизаше в нужната категория чувства.

Освен това на малкия започнаха да му никнат зъби: средните големи зъби вече почти се виждаха, а започнаха да се забелязват и задните, и страничните. Това, разбира се, причиняваше сърбеж на венците и дракончето постоянно гризеше нещо. Все едно вкъщи да имаш плъх с тегло хиляда и шестстотин фунта. Като се имаше предвид колко книги изгоряха и колко се превърнаха в пепел, възникваше рискът знанията на бъдещите поколения значително да намалеят.

 

 

Йорш докуца до арниката — бяха всичко на всичко няколко стръкчета, но дано да стигнеха за гърба и за рамото му. За да се изгаси дракончето или поне да се намали неговият огън, трябваха още бял равнец и пурпурен напръстник, но в книгата, за съжаление, не се посочваха точните дози. Препоръчваше се в запарката цветовете да са малко, защото голямото количество би отровило или убило дракона. Колко е това малко и голямо?

Поради тези съмнения се налагаше да търпи изгарянията. Оставаше му едно: да се постарае да намали тяхното количество, като избягва причините за каквито и да било неочаквани емоции на малкия.

Йорш приключи с арниката и стана. Зад гърба му в синьото небе се белееха заснежените върхове на Черните планини, а пред него се откриваше широка долина.

Погледът на елфа блуждаеше наоколо. Малката елхова гора, откъдето вчера бе изскочила лисица и изплашила Ерброу с внезапната си поява, още димеше. А бодливите къпинови храсти, където дракончето бе останало поразено от чудесното летене на пеперудите, вече бяха угаснали. Накуцвайки, Йорш се отправи обратно към гората. Ако Ерброу се събудеше и не го видеше до себе си, сигурно щеше да се изплаши и тогава неизвестно още колко дървета щяха да се превърнат в горящи главни.

 

 

Дракончето все още спеше. Йорш седна до него и лекичко го поглади. Почувства под пръстите си меката, топла козина с изумруден цвят. „Новороденият дракон тежи хиляда и шестстотин фунта“ — пишеше в книгата.

Хиляда и шестстотин фунта бедствия и разрушения. Хиляда и шестстотин фунта мека козина и нежности.

Хиляда и шестстотин фунта катастрофи и изгаряния. Хиляда и шестстотин фунта блестящи люспи и обич.

Дракончето се събуди, протегна се и се прозина широко. В резултат върхът на столетния бор в края на гората мигновено се изпепели.

Щом видя елфа, Ерброу се усмихна щастливо и радостно се засмя. Йорш успя да се отдръпне навреме: вече се бе научил да реагира моментално, но розмариновия храст се запали. Йорш продължи да милва дракончето, а то блажено размахваше опашка. Притискаха се един о друг, застанали до пламтящия храст, който приятно затопляше въздуха и хвърляше златни отблясъци върху спускащата се мъгла. Дракончето погледна към него с възторг и Йорш ласкаво целуна малкия по върха на носа. Един вид новородено братче. Ерброу се зарадва, силно замаха с опашка и една от листвениците, разцепвайки се на две, рухна на земята. Йорш отново се отдръпна: определено беше придобил котешки рефлекси. Да, наистина сякаш имаше малко братче. Хиляда и шестстотинфунтово малко братче.

Хиляда и шестстотин фунта, от които поне половин дузина бяха възпламенителни жлези.

Йорш вече не беше сам до хоризонта, но съвсем очевидно съдбата — във всеки случай неговата съдба — нямаше никакво понятие за златната среда. Само да го болеше по-малко гърбът!

Йорш взе старата си бродирана торбичка, която носеше през рамо. Отвори я и извади свитък пергамент и шепа златист фасул за малкия. Дракончето беше лудо по него и радостно започна да яде зърната едно по едно много бавно като всички новородени дракони.

Драконът престава да е новороден, ако започне да лети. Само тогава започва да се проявява неговата безкрайна мъдрост, само тогава проумява смисъла на словото и на писмото, и какви големи повреди нанася неговият огън…

„Ако“, а не „когато“. Причина, а не само времева зависимост. Само след като драконът се научеше да лети, след своя първи полет, той преставаше да е новороден. Към текста бе приложена и илюстрация. Емоциите от полета в съчетание е действието на гръдните и гръбните мускули осигуряваха най-пълно развитие на драконовия мозък.

Накратко казано, опекунът на дракона имаше задължението да го научи да лети. И докато това не се осъществеше, добре беше той да разполага със запаси от големи количества планинска арника.

Въпросът е — как? Можеш да се научиш да летиш, като имитираш някого.

Йорш не можеше да лети. Целият му опит в това отношение се свеждаше до няколко часа люлеене на люлка. Но първата идея, която му дойде в главата, му се стори проста и гениална. Той сложи ръка върху огромната главица на дракончето и с всички сили се съсредоточи върху ятото кръжащи над тях птици. Не проработи. Дракончето започна да прави опити да чурулика (изгаряне по дясната ръка на Йорш и опожарени осем дървета розов грейпфрут) и прекара половин ден, убедено, че тежи само една осма от унцията. През това време изкорени три виещи се храста розови грейпфрути, докато се опитваше се да се задържи върху тях с две лапи, както правят птичките.

Втората идея се оказа по-практична. Йорш си направи две крила от листата на изкоренените грейпфрути вместо пера и се опита да демонстрира механиката на полета. Малкият гледаше напълно объркан как елфът бяга насам-натам по поляната, размахвайки гигантските крила от листа на розов грейпфрут.

В един момент Йорш беше готов да се просне като мъртъв от сърдечен пристъп в резултат на цялото това тичане. И точно тогава най-неочаквано Ерброу намери жаба. Първоначално се уплаши, защото дотогава още не бе виждал жаба, и последвалият пламък изгори напълно една дива слива, растяща недалеч. После обаче дракончето започна да играе, радостно скачайки на всички страни.

Без да пада духом, Йорш реши да усъвършенства своите нагледни лекции: изкачи се на една скалиста теснина, за да се зарее после надолу. Пречката се състоеше в това, че измина много време, откакто бе прочел инструкциите за правене на летящи машини, и, за съжаление, вече беше невъзможно да ги прочете отново — книгата за летящите апарати се бе овъглила по време на второто кихане на малкия, а текстовете за въздушните балони и за вятърните хвърчила — по време на първото кихане.

Или крилата бяха недостатъчно големи, или ъгълът на наклона на листата-крила беше неправилен… След първия опит Йорш жалко се строполи в израсналата тинтява, обвит в облак грейпфрутови листа. Дракончето изпадна в ужас: по планинския склон задълго останаха следи от неговия безутешен плач. Йорш се научи да гаси пожари, прибягвайки към преобърнатата формула за запалването на огън. Ала енергията на огъня не изчезваше напълно, тя се концентрираше в главата на юношата, по-точно в областта на челото, около носа, където оставаше да гори. Наподобяваше нещо средно между вътрешно изгаряне и убийствено главоболие. Елфът, разбира се, би го понесъл без проблем, ако не изпитваше болките в глезените, изгарянията по гърба и дълбоките драскотини на лявото коляно, без да броим натъртените лакти и навяхването на палеца на левия крак.

Очите и пръстите на юношата елф пробягаха по редовете на старинния пергамент, независимо че вече го знаеше наизуст. Държеше в ръка цветове от планинска арника и свеж сняг и с тях обтриваше всички болни места — изгаряния, порязвания, контузии, драскотини, навяхвания, разкъсана кожа и синини. Изведнъж той подскочи. Имаше още един лист, последният лист на книгата, който не бе успял да разлепи. Сега той неочаквано се отлепи сам и текстът можеше да се чете. Оказа се, че планинска арника заедно със свеж сняг и дим от розмарин ефикасно помагат за реставрацията на плесенясали пергаменти! Това представляваше истинско откритие, достойно да бъде вписано в_„Инструкция за съхраняване и реставрация на древни ръкописи“_ ако малкият вече не я е беше изгризал.

На последния лист се четяха няколко реда.

Ако не се намери кой да разказва на дракона приказки за изгубени принцеси и прекрасни принцове, има още една възможност: да се четат книги. Едно ново племе живи същества се роди от съюза между хора и елфи. Те не са като елфите, които обичат само книги за науката или книги, обясняващи как се правят нещата; не са и като хората, които не познават всички книги, защото след разрушаването на империята и идването на мръсните варварски народи, те станаха простаци, свине и още по-лошо от тях.

 

 

Йорш прочете текста още веднъж, после го препрочете и продължи да препрочита редовете, докато не остана и сянка съмнение, че всяка дума, всяка сричка и всяка буква са се запечатали в главата му буквално като нагорещено желязо върху кожа.

Ерброу дояде фасула и блажен, и щастлив, дойде да получи своята порция нежност.

Създания, родени от хора и елфи. Следователно браковете между хора и елфи невинаги са били забранени, невинаги за това са изгаряли на клада. Всъщност, ако добре се помислеше, щом са ги забранявали, това означава, че някога са били възможни.

Винаги бе мислил за себе си като за единствено същество. Единствен юноша. Единствен младеж, единствен мъж, единствен старик, който умира сам сред книгите си. Сам или в компания на дракона.

А се оказваше, че не всичко е така: той би могъл да се съедини с човешко момиче. От тази мисъл сърцето му тревожно се сви. Човешкото момиче би било човек, тоест с всички свойствени за човека характеристики. Сълзи, които капят като вода от очите и от носа. Хората рядко имат светли коси и сини очи. И най-често зъбите им са гнили. Момичето сигурно щеше да яде мъртво месо и да мачка с пръсти комарите. Не, не от това се свиваше неговото сърце, а по-скоро неговият стомах.

И като добавка техните деца щяха да бълнуват за принцеси, изгубени из полетата с фасул и отново намерени в полета с грах.

А неговото драконче, ако не разрушеше до основи цялата библиотека чрез пожари и срутвания, някога щеше да снесе яйцето си. Осигурени му бяха добре защитено място, плодове в изобилие и колкото иска отвратителни идиотски романи.

Изведнъж в паметта на Йорш изплува предсказанието, прочетено в Далигар.

Там се споменаваше за някакъв елф — най-могъщият и последният. Сега вече знаеше, че всичко това се отнася за него. Най-могъщият и последният елф щеше да се срещне с последния дракон. Йорш изтръпна при тази мисъл. Последен? Последен — в смисъл че сега драконите съществуваха само по един, или защото неговият дракон нямаше да снесе яйцето си и щеше да стане последният в племето?

Струваше му се, че там беше написано и друго: съдбата му бе отредила да се ожени за момиче с името на утринната светлина, дъщеря на мъжа и жената, които… Имаше още четири думи, но той не бе успял да ги дочете. Не е лесно да се чете писмеността на втората руническа династия, особено когато си в ръцете на бягащ човек. Само ако беше успял да прочете последните три думи след „които“! Ако ловецът, който го носеше на ръце, беше забавил малко своя бяг! Тогава щеше да прочете цялото предсказание и сега щеше да знае точно какво му с отредила съдбата. Но ако ловецът се беше позабавил, щяха да ги хванат и да ги обесят. Това навярно също щеше да промени неговата съдба, така че беше по-добре да не се оплаква. Как не намери начин поне да разбере защо тогава им се разсърдиха в Далигар! Той, естествено, беше елф, но единственото, което бе направил с помощта на вълшебство в град Далигар, беше да възкреси кокошката. Беше прекрасна кокошка с пера в топло кафяво.

Но той знаеше точно, че му предстои да се ожени. Да се ожени за момиче е името на утринната светлина.

Необходимо беше да научи дракона да лети. На всяка цена трябваше да научи дракона да лети. Хрумна му нова идея и се надяваше тя да проработи.

Йорш се отправи към заснежените върхове. Ерброу го последва със ситни крачки. Не усещаше студа под топлата си козина и изумруденозелените люспи.

Елфът потръпна зиморничаво. Съсредоточен върху усещането за топло, той успяваше да се спаси от замръзване, ала все едно — беше ужасно студено. Растителността оредя. Снегът стана дълбок. Долу, в долината, неотдавна падналият сняг покриваше едва-едва тревата, но тук, на високото, се беше натрупал върху снега от предишната зима.

Йорш намери подходящо място. Беше го видял още от долината — на голяма, издигаща се към небето скала на двайсетина фута от върха. На около хиляда фута отвесно надолу сред гранитните върхове, стърчащи като десетки кули, започваше дефиле. В края му се откриваха долини с гори от лиственица, които преминава в поляни, а още по-нататък в цялото си великолепие се разкриваше морето.

Цареше непоносим студ. И все пак мястото беше отлично. Йорш смяташе да започне да играе на гоненица с дракончето и да го увлече след себе си до края на скалата. Възнамеряваше неочаквано да скочи от скалата: малко по-надолу се намираше малка ниша, сякаш издълбана нарочно за целта. Догонвайки го, Ерброу щеше да падне и във въздуха неизбежно щеше да разтвори широките си криле, за да полети между скалите. В теснината имаше достатъчно пространство и не съществуваше никакъв риск малкият дракон да се строполи в дефилето. Планът беше прост и гениален.

Йорш започна да тича, размахвайки ръце, смееше се и викаше малкия при себе си. Ерброу, щастлив, пищеше от радост. Малки огнени пламъци топяха снега и затопляха въздуха.

„Сега“ — помисли си елфът и се затича по-бързо. Зад него земята се тресеше от тежкото тропане на малкия дракон. Йорш стигна до ръба, скочи и бързо се скри в нишата. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Зад него дракончето не успя да спре. Неочаквано се оказа без опора под краката си, изплаши се, не разтвори крила и се сгромоляса в скалистата теснина двайсет фута по-надолу.

Ерброу се страхуваше да се надигне: за пръв път в живота му беше болно, много болно. Калната му кожа беше в кръв, а предпазващите го люспи — в драскотини и изпомачкани. Дракончето дори не плачеше. Бавно повдигна глава и се огледа за Йорш. Най-ужасно от всичко беше погледът на малкия. Широко разтворените му очи не се откъсваха от елфа.

Хиляда и шестстотин фунта изумление. Хиляда и шестстотин фунта отчаяние, страдание и разочарование. Дори новороденият осъзнаваше, че това е направено нарочно. Как бе могъл да постъпи така с него? Защо?

Дракончето опусна глава и едва сега заплака жадно. От гърлото му не излизаше никакъв пламък, сякаш огънят в него беше угаснал.

Йорш се чувстваше ужасно. Оброни глава върху гърдите си. Не издържаше да гледа тази картина.

Елфът отново се оказа под похлупака на самотата, не му достигаше въздух да диша.

Преди време се влачеше съвсем сам в тинята и дъжда. Един мъж и една жена го спасиха, ала не успяха да го утешат. Те бяха човеци, а той — елф и стената на различие и неразбиране бе останала между тях.

Повече от десет години прекара с един дракон, дотолкова погълнат да измъти яйцето си, че не само не забелязваше елфа, но и не се интересуваше от неговите мисли. И сега елфът отново беше сам.

Искаше му се някой да го утеши и да му каже: „Браво, ти направи всичко по силите си. Не се безпокой, сега аз ще се погрижа за всичко“.

Никой никога не му беше казвал: „Не се безпокой, сега аз ще се погрижа за всичко“.

Искаше му се някой да го повика, когато вечерята е готова. Искаше му се вечер някой да му подпъхне одеялото.

Искаше му се да дойде някой по-голям и по-силен и да помогне на дракончето, някой, който да знае какво да каже и какво да направи, за да облекчи страданията на малкия.

Но нямаше никой. Беше само той. И малкият отчаян дракон.

Налагаше се да направи нещо. Спомни си как бе възкресил заека и кокошката, когато се намираха отвъд този свят и живот. Как бе помогнал на Сайра да изхвърли водата от белите си дробове. Нямаше по-голям и по-силен. Беше само той. А това беше по-добре от нищо.

Беше само той. И това трябваше да е достатъчно. Трябваше да се доближи до дракончето, да го избави от болките, да заздрави раните му. Йорш не можеше да заличава своите рани, но можеше да заздравява чужди.

Дракончето се нуждаеше от утеха, а също и той. Човек може да се утеши и сам, но с двама става много по-добре: когато утешаваш някого, преминава и твоята болка.

А освен всичко друго трябваше да го научи и да лети. Двамата все пак щяха да успеят. Дракончето просто беше още твърде малко.

След няколко месеца щяха да опитат и навярно тогава то щеше да разбере всичко. Явно бе започнал прекалено рано. Йорш излезе от нишата, вдигна глава, изправи наболяващите го плещи и се отправи към малкия… Но по непредпазливост настъпи един паднал клон, контузеният му глезен не издържа, Йорш изгуби равновесие и полетя надолу по скалите. Пролетя двайсетина фута и падна право върху дракончето. Сдържани вопли замениха жалния плач на малкия. Ерброу подскочи от болка и Йорш отлетя встрани: дълъг полет във формата на съвършен полукръг като арките на първата руническа династия.

Елфът се приземи до самия ръб на скалата — оттатък започваше пропастта. Успя да се хване с ръце за един къпинов храст, наполовина висейки над дефилето. Под него — след скок от хиляда фута — се намираше смъртоносният гранит на дефилето.

— Помогни ми! — извика той с цяло гърло към дракончето. — Протегни ми опашката си! Спаси ме!

Вцепенен, малкият не откъсваше очи от него. Дракончето се бе парализирало от страх.

Хиляда и шестстотин фунта абсолютно неразбиране.

— Опашката! — извика още един път Йорш. — Подай ми опашката си!

Падайки, той си бе наранил ръцете, все още незараснали от старите изгаряния, а сега се бяха набили и с трънчетата на къпините.

Елфът полагаше неимоверни усилия да се задържи, но ръцете му не издържаха.

— Ще умра, не позволявай да умра! Опашката ти, можеш да ме спасиш, проклет звяр, направи нещо!

Хиляда и шестстотин фунта абсолютна, зашеметена безполезност. Ръцете на елфа се разтвориха и той полетя в бездната.

Йорш се опита да помисли какво още да направи, не да се спаси, а да страда по-малко в момента на удара. Зададе си въпроса, дали ще умре веднага и ще почувства ли болка. Спомни си за майка си. Сега навярно щяха да се срещнат. Но тази мисъл не го зарадва. Всяка фибра от тялото на елфа жадуваше да живее.

Изведнъж всичко позеленя. Небето, слънцето, неговите широко разтворени ръце при падането и тялото му, снегът високо по върховете. Всичко. Над него се бяха разтворили две огромни зелени крила, през които просветваше слънчевата светлина.

Дракончето летеше! Все пак го бе научил да лети.

Йорш реши, че не бива да се надява много.

„Той просто ме повтаря — мина му през ума, — имитира ме. Сега ще се чуе радостното «пиииииииииииииииииип» и вместо да се разбия в камъните, ще изгоря жив.“

В този момент погледът му срещна погледа на Ерброу. Хиляда и шестстотин фунта решителност. Хиляда и шестстотин фунта твърдост. Малкият летеше към него на помощ. Когато падна, дракончето се удари силно и разбра, че можеш болезнено да се нараниш. Сега то летеше с желанието да предотврати падането на приятеля си на земята. Малкият се стараеше с всички сили и вече беше почти до него. Йорш затвори очи и затаи дъх — сега дракончето ще сграбчи тялото му с острите си нокти! Вероятно ще го спаси от падане, но ще го прониже с ноктите си.

Почувства хващане, което го изтласка нагоре. С предните си лапи Ерброу го бе хванал за китките. Хващането беше силно, решително и за учудване меко… Лапите на дракончето се оказаха меки като на кутре и то дори не го докосна с ноктите си. Мозъкът му се разбиваше и работеше!

Хиляда и шестстотин фунта ум.

Дракончето отново се издигна решително нагоре и се отправи към хълмовете зад Черните планини. Те вече летяха над живописни местности, където лозята се редуваха с ябълки. Йорш напрегна коремните си мускули и вдигна крака нагоре, сякаш се готвеше да направи кълбо напред. Ерброу схвана намерението му и го улесни, като наведе дясното си рамо и в подходящ момент отпусна хватката на китките на елфа. Йорш се озова върху гърба му. Получи се, сякаш бяха умели акробати, тренирали дълги години. Долу, между редовете на някакво лозе, елфът видя мънички фигури, които се разбягаха на всички страни.

— Да се махаме оттук! — извика той.

След широк завой се насочиха към морето, от другата страна на Черните планини. Понякога се издигаха високо над облаците, друг път едва не докосваха върховете на листвениците. Йорш видя, че неговата библиотека практически е изолирана от околния свят: свличанията, станали по всяка вероятност през последната пролет, с нейните обилни дъждове и топенето на ледника, бяха засипали стъпалата, по които бе дошъл със Сайра и Монсер, и пътя, по който неговите спътници бяха напуснали пещерата. До библиотеката сега беше възможно да се стигне само на крила. И ето че накрая пред тях се откри хоризонтът, чиято ясна линия нарушаваха само летящите чайки. Вятърът развяваше косата на елфа. Шумът на морето се сливаше със свистенето на вятъра и гласовете на птиците.

Гърбът на дракона сякаш бе предназначен за седло на конник: между същинските крила се намираха две вътрешни малки крила, покрити с мека козина. Когато забеляза, че Йорш трепери от студ, драконът го покри с малките крила. Беше невъзможно дори да си представи по-удобно място.

Долината под тях се разстилаше в цялото си великолепие. Ерброу се спусна безстрашно към земята, почти докосна върховете на дърветата, отново се издигна нагоре и пак полетя надолу, почти до тревата на поляната, и пак се устреми към небето.

Небето се огласи от рева на дракона — твърде по-слаб и по-дълбок от неговото обичайно „пиииииииип“ — и пред тях се запали огнена полоса. Бързо преминаха през пламъка, без да го усетят, както не усещаш пламъка, ако бързо прокараш ръка над запалена свещ.

При всеки рев небето за миг се превръщаше в огнено злато и след това изведнъж приемаше обичайното си светлосиньо оцветяване. Дракончето се сниши към повърхността на морето и докосна вълните. Йорш почувства солената пяна по лицето и косата си. Вълните се гонеха една след друга, а чайките кръжаха из безкрайното небе.

Той си каза, че животът се дели на „до“ и „след“: до и след момента, когато за пръв път видиш море. И в живот, в който липсва този момент, навярно не достига нещо.

Ерброу здраво затвори над него вътрешните си малки крила, за да го затопли и задържи сигурно върху гърба си… и след това се потопи. Йорш отново си представи, че е риба. Солената вода около него веднага се превърна в истинска наслада. Срещу тях плуваха група делфини и с интерес наблюдаваха невижданото зрелище. Мярна се делфин майка, редом със своето малко, и за миг сърцето на Йорш се изпълни с тъга по неизживяното детство, но драконът наново се издигна към небесата направо през ято чайки и тъгата на елфа се разсея в капките морска пяна, останала под тях.

Драконът отново изрева със своя нисък и силен като ловджийски рог глас. От устата му не излезе никакъв огън.

Йорш се разсмя: най-сетне бе намерил нужното средство. За да потуши огъня на дракона без аконитум, напръстник и арника, беше достатъчна обикновената морска вода!

Не спираше да се смее, защото да летиш към небето, да се спускаш в морето и отново да се издигаш в небесата с коси, развявани от вятъра, наоколо да кръжат чайки, а от водата да те гледа малък делфин, да се гмурка, да скача и да те кани да си играеш — това е истинско щастие. Йорш се смееше, защото настъпи краят на неговата самота, а това с още по-голямо щастие от летенето. До себе си, или по-точно, под себе си, имаше истински брат, голям и силен.

С този полет той и Ерброу се устремиха към линията на хоризонта, като оставиха зад себе си тъгата и самотата.

Елфът се наклони към дракона и го прегърна. Зарови лицето си в изумрудената козина и замря. Драконът изрева от радост. В същия момент пламъкът му прониза въздуха като дълъг слънчев меч.

Слънцето се спусна зад хоризонта и скоро съвсем изчезна. Звездите осеяха небето. На земята се различаваше единствено малко островче с огромна дива череша и съвършената линия на хоризонта, където морето се слива с небето.