Силвана де Мари
Последният елф (10)

Десета глава

Мъжът и жената изядоха по половин пъстърва. Чувстваха се безсърдечни палачи, защото малкият страдаше в противоположния ъгъл. Ловецът му донесе няколко гъби, които намери в гората, но елфът не пожела и да чуе за ядене. Кучето се сви до него и той го прегърна. После помоли мъжа и жената да погребат с почести останките от пъстървата. Чувствайки се наполовина идиоти и наполовина убийци, те все пак изпълниха молба му.

Върнаха се от погребението, а малкият стана от своя ъгъл и извади изпод жълтите си дрехи изтъркана бродирана торбичка. Изтърси я и от нея изпадаха: дървен пумпал, боядисан в тъмносиньо и светлосиньо, малка книжка, подвързана с изтъркано синьо кадифе, избродирано със сребърни елфски знаци, и навито на тръбичка парче пергамент, превързано със синя кадифена лентичка.

— Синьото е любимият цвят на елфите — обясни той, — но сега ни е забранен. Ние ненавиждаме жълтия цвят.

Мъжът и жената кимнаха.

Малкият развърза лентата и разгърна пергамента.

— Знаете ли какво е това? — попита.

— Парче пергамент.

— Да, но знаете ли какви са тези знаци?

— Рисунки — предположи мъжът.

— Букви ли са? — полюбопитства жената.

— Това е карта! Когато ми каза да тръгвам, баба ми даде книжката със стихове и картата. Книжката бе останала от мама, а картата — от татко. Той е пътешествал много. Заради това и е умрял. Елфите не бива да напускат пределите на „местата за елфи“. Когато се върнал у дома, в „мястото за елфи“, където живеехме, нашите пазачи го заловили и осъдили на смърт. Затова никога не съм виждал баща си. На този пергамент е нарисуван пътят, който изминахме досега, и този, който трябва да изминем. Можете ли да четете карта? Лесно е — всички наименования са написани на езика на елфите и на езика на хората.

Мълчание. Внезапно ужасно подозрение прониза ума на малкия елф.

— Вие въобще не можете да четете! Не само старинните руни, но и на вашия език!

Мълчание. Мъжът вдигна рамене.

Жената кимна.

Какъв ужас!

Малкият елф почувства безкрайно съжаление към тези нещастни, изгубени в света хора, лишени от възможността да съхраняват думите. Той разбра, че трябва са бъде вежлив и търпелив с тях: те бяха изгубени в един свят, където с времето думите изчезват и остават само в паметта на хората.

Малкият им обясни изображенията на картата: от едната страна — Черните планини, а зад тях — морето. В долния ляв ъгъл, на двата бряга на една река, бяха нарисувани къщи, обградени с големи стени. Надписите показваха, че градът се казва Далигар, а реката — Догон, така пишело. Мястото, където се намирали в момента, било тук: ето безименния ручей, редом с него е нарисувана високата кула с дъба на върха. Вече бяха видели полуразрушената кула. Тя била от времето, когато оттук минал неговият баща, кулата се била превърнала в развалина, а дъбът все още стоял. Но така или иначе мястото можело да се познае. Недалеч от него ручеят се вливал в река Догон, която по-нататък преминавала през Арстрид — последното обозначено населено място — и продължавала към Черните планини.

Реката протичаше през дълбока долина, така точно нарисувана на картата, че се различаваше скалата на единия бряг. Над скалата беше изобразена спирала от дим, а ясният надпис HIC SUNT DRACOS в превод от езика на третата руническа династия означавал: „Тук има дракони“.

След изображението на скалата върху картата над реката имаше само една непонятна рисунка.

На малкия всичко му било ясно: трябвало да следват ручея, за да излязат на реката, а после да вървят по брега на реката, за да стигнат до дракона.

Той бил последният елф, а това била неговата задача и имал задължението да я изпълни.

— Откъде си така уверен, че си последният? — попита жената.

— Моето име… Казвам се Йоршкрунскваркльорнерстринк: „нерстринк“ на елфски означава „последен“.

— Това не доказва нищо. Твоето име вероятно е просто набор от звуци без определен смисъл. Ето, аз се казвам Сайра. Така в моето село наричат цветята, които растат по стените на къщите. Да не би аз да съм цвете?

— А какво означава останалата част от името ти? — заинтересува се мъжът.

— Велик и могъщ.

— Е да, със сигурност това е случаен набор от звуци — побърза да заяви уверено ловецът.

— Шк с елфската наставка за абсолютна превъзходна степен.

— Абсолютна какво?

— Означава „най“. „Рунск“ означава „Велик“, а „Варкльор“ — „могъщ“. Моето име се превежда така: „най-велик, най-могъщ и последен“ — тоест, когато няма да има повече друг.

Нещо в малкия незабележимо се промени. Големите му очи, сияещи със зелен и син цвят, който така се харесва на елфите, се осветиха отвътре. Дори сякаш стана по-висок.

— Утре ще тръгнем на път — спокойно обяви той. — Отиваме да търсим последния дракон. Двамата с него сме призвани да разкъсаме последния кръг. Не знам що за кръг е. Не разбирам какво означава всичко това. Но едва тогава слънцето ще се върне.

Вдигна очи и се огледа. Обграждаха го стените на старинната кула.

— Баща ми е бил тук — трогнат каза той. И, разглеждайки вековната стена, нежно докосна с ръка камъните. — Моят баща също е докосвал тези стени.

Малкият отново се вглъби в картата.

— Тук има странна рисунка, която показва нещо под кулата, под земята.

Да, наистина, надолу под земята имаше нещо. Стените на кулата се спускаха надълбоко и след известно търсене те намериха в пода отвор, който ги отведе в малка тайна стая. Там видяха старинно изработен меч, брадва и лък със стрели. Сребърната инкрустация на оръжието се преплиташе и образуваше характерни елфски букви. По стрелите — три на брой — също видяха сребърни спирали, образуващи загадъчни думи.

— Как се с казвал баща ти? — попита мъжът, след като гласът му се възвърна.

— Горнонбенмайергулд.

— И какво означава?

— „Този, който намира пътя и го показва на другите“.

В колчана, заедно със стрелите, беше скрита малка кадифена торбичка с три златни монети.

— Твоят баща ти е оставил истинско наследство — заключи мъжът.

Изведнъж малкият се почувства напълно осиротял. Изпълни го съвсем ново усещане. Сякаш стъклената стена на самотата, която го обграждаше, внезапно бе рухнала.

Беше последният от едно унищожено племе, но любовта към роднините, която не му се беше удало да познае в настоящето, го бе достигнала от миналото.

Ръцете му неспирно галеха намерените предмети: бяха направени и оставени тук за него.

Някой се беше погрижил за него, някой, който го е обичал.

Малкият си пожела смъртта да е място, откъдето баща му може да го види.