Георги Божинов
Караджата (7)

Пътниче,

Ако някога ти се случи да минеш по тия места, когато вървиш по пътя от Вишовград за Добромирка и стигнеш четвъртия мост — свърни надясно. Това е мостът на Черната мома, на това място ще да е бил. От моста тръгва пътечка нагоре и тая пътечка ще те изведе до разклона на Канлъ дере. Там е и оная рътлинка, стои си още такава, каквато била. Свали шапка на това място и постой в тишината му. Гургулици мъркат в усоето наблизо, там, дето спала четата. Шумата я секли, тя расла, пак секли — пак расла. Сто години… Сега пак е гъста и млада. Каквато била тогава. Далече на изток се виждат зелени лозя, бели стърнища, изпънати редове на овошки. Мир и безмълвие наоколо. Само един триклонест, стар, хралупат дъб стои в дъното на рътлинката един той останал същински от онова време. Казват, в тая кухина се бил скрил Караджата. Не вярвай на това, което казват. Вярвай на Караджата, той не може да се крие. Той паднал там, дето стоиш. Тревата там е скоро окосена, земята напукана от сушата и отдавна изпила кървите.

Мир и безмълвие.

… И все така е зелена и тиха оная поляна там, над клонатото дере, в зелените шуми. Стои си тя, обърната към изгрев-слънце и ласкава, цъфти си там и увяхва тихо. А когато вечер изгрее месецът и птиците млъкнат, и звездите обсипят гъсто небесния свод, когато заспят далечните звуци и далечният лай и стане още по-тихо — само щурците тогава остават, църкат с тънки и дебели свирчици и мерят вечността.

Тогава навярно и тук идват самодиви. Играят те щурчовите вечни песни, ронят росни капки плач по тревите.

И търсят духа на Караджата.