Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2017 г.)
Издание:
Автор: Георги Божинов
Заглавие: Караджата
Издание: второ
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип: повест
Националност: българска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 03.12.2015 г.
Отговорен редактор: Мартина Иванова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-1449-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3326
История
- — Добавяне
Недалеч оттук, зад рида, свит като венец около дерето, имаше тогава едно турско село на име Плужна. А това дере, където легна четата — там плужненските турци докарваха добитъка си на паша. Наричаха го това дере Кара къзън Кюпрюсю, което ще рече Мост на Черната мома. Каква ще да е била тая черна мома, какъв ще е бил тоя мост? Не се знае. Деренцето плитко и сухо, вода по него не върви, освен кога вали дъжд, та обере шумките в дъното му и ги понесе надолу. Може да е имало някога кишави години, дъждовни или снежни, може и вода да е текла, а щом е текла — може да е имало и мост. Може. И някоя мургава мома да е паднала от тоя мост и пороят да я завлякъл? Или пък някоя черна мома, някоя мъжка и луда по нрав българка и пастирка да е построила тоя мост, за да си прекарва добитъците? Може. И какъв ли мост ще да е бил тоя, ако е бил само за хора? Две дръвца, препречени от единия до другия край, минутка му казват на такъв простичък мост. Моста на Черната мома…
От днес, сряда, ден четвърти от минуването на четата през Дунава, турците ще забравят това смешно, мирно или невинно име на дерето, ще го нарекат с друго име, гъсто червено — Канль дере.
Кърваво дере. Защото по това сухо дере днес ще протече кръв. И кръвта ще повдигне опадалите лански шумки и ще ги повлече, и ще зашумоли… Защото годината е кишава с кръв. Времето само̀ е кишаво с кръв.
… Вече напълно съмна и от рътлинката можеше да се огледат просторите на изток: далечни стърнища, лозя, горички, хълмове, изваяни обло и меко като вълни. Зашаваха птици из гората, улувицата отдавна бе спряла бдението си и бе отишла да спи. Някъде овчи звънци дрънкат. Някъде куче лае. Куче лае по дивеч някъде през баирите, някой пуснал палаша си и той кляфка по заек някъде далече. Македонски беше седнал под едно дърво на рътлинката горе, срещу спящата чета, която хъркаше през деренцето. Седнал, турил пушка между колене, вече не му се спеше, и гледаше на изток, дето се отваряше гледка, слушаше и си мислеше. Лаят полека изтъня и се изгуби. Слънцето поникна там зад баирите, блесна право в очите му и той замижа. Блесна и тревата, светнаха безбройните капчици роса по нея и всичките капчици светеха елмазено.
Кучето се обади пак изведнъж и го изненада. Прикляфка близо някъде зад гърба му, в гъстия шумарлак. Македонски стана, огледа се, не можа да го види. Барем заека да мерне, зайците излизат на такива полянки, там и авджиите ги причакват. Домиляло му за заек.
Заека не видя. Видя кучето, едно черно куче с кафяво по гърдите и краката, с кафяви вежди. То изскочи от гората, потичвайки, тръгна към него, като душеше тревата — без да го гледа и без да му обръща внимание. Па свърна встрани, покрай полянката, все покрай, и отново хлътна в гората, като покляфкаше рядко, и там се изгуби. А по него, оттам, отдето то бе излязло, изведнъж се показа човек. Затаен до дървото, Македонски се вгледа в него. Черкезин. Държеше пушката с две ръце, пристъпваше напред внимателно и се ослушваше за лая на кучето. Черкезинът спря в края на гората и започна да гледа дирите на кучето по росата. След него от гората се измулиха още трима-четирима черкези с черни остри калпаци и с пушки в ръцете. Те не забелязаха Македонски, който се бе прислонил до дървото си и гледаше само тях. За зайци ли бяха тръгнали тия поганци голи, или търсеха четата? Македонски стоеше зад дървото, без да шава, и не ги изпущаше от очи. Първият от черкезите рече да се измести малко напред, по-надолу по полянката. Тогава Македонски не утрая, дигна пушката и гръмна. Черкезинът извика нещо и се смъкна на тревата. Беше най-близо. Другите се сепнаха и тозчас потънаха назад в шумата. След малко гръмнаха и те, така напосоки, колкото да изкарат набрания страх. А веднага зад баира се обадиха и други пушки.
— Ставайте!… Ставайте!… — развика се Македонски, като прескочи рова на малкото деренце, и почна да буди заспалата чета. — Ставайте, че потерята!…
Може и да не беше потеря това. Може черкезите наистина да бяха излезли на лов. И може би тъкмо гърмежите повикаха потерята. Кой знае.
Момчетата бяха заспали дълбоко, аслъ тъкмо и бяха заспали, и не се дигаха, както и да ги викаше. Тогава Македонски почна да ги блъска с приклада на пушката, да ги рита, да ги изправя сам на крака. Изправяха се, гледаха замаяни, сънени и не можеха да се освестят. Някои лягаха пак. Чак когато потерята наистина дойде там, дето се бяха появили черкезите, дето лежеше убитият, чак тогава четниците започнаха да идват на себе си и да улавят оръжието. Някой изрева, беше ударен от куршум, но леко. Отнякъде дорипа Стефан, изправи се всред четниците и те веднага се струпаха около него и съвсем се разсъниха.
— Дръжте ги, тия цигани!… Дръжте ги, ууу!…
Мислеха, че е някаква случайна потеря, не вчерашната, друга някаква. Пръв Стефан скочи през рова на един крак, покатери се с мъка по стръмното брегче на рътлината и затича, куцайки, през поляната нагоре. Четниците го сподириха, не всичките, само десетина души, които първи се усетиха какво става. Гръмнаха по веднъж на башибозука, който се беше скрил в окрайнината на поляната, башибозукът не устоя и побягна. Бяха наистина повечето черкези и цигани. Главната сила на башибозука още не беше дошла. А най-главната сила, аскерът, беше недалече — във Вишовград, дето нощува. Пукотевицата накара всички вражи сили да се ослушат.
Малцината четници, които заедно със Стефан прогониха потерята като на шега, се върнаха по леговищата си през рова. Момчетата заприказваха, че трябва да се махат от това място, докато е време, да се смъкват веднага по дерето надолу. Къде надолу? Долу е открито, казваха други, няма къде да се заеме пусия. А с башибозука лесно ще се справим и тук. Не им се вярваше, че може да има и аскер, ако има — да е дошъл досега. Вчерашният аскер сигурно си е отишъл след тия жертви и може вече да не ги преследва. А с чакалите, с башибозуците, ще си видим сметките на бърза ръка. „Не се лъжете — каза Стефан. — Аскерът е тука някъде и само чака знак. Стягайте се!“
Той бе седнал на тревата и се мъчеше да нахлузи калеврата на ранения крак, който се бе подул и не влизаше. Петата бе наедряла като топуз и не даваше да се пипне. Той обу полека чорапа, изправи се, опита да ходи така, с една калевра и един чорап. Помисли малко, па свали и другата калевра и остана само по чорапи. Така. „Сега ето какво ще направим, момчета… Хаджи, да направим така: да нагънем потерята, ако е почнала пак да се връща, ще я нагънем всичките, ще я насметем на юг и разпердушиним, докато ни изгуби. А ние ще се върнем назад, на север…“ „Бива — каза Хаджията. — Ще набием гъстаците и там ще чакаме. Може и да не ни усетят. Може пък и да се изскубнем… Бива.“ Хайде, бързо сега!
Излъгаха се само в едно. Помислиха, че аскерът, като по-тежък, може да се забави. А когато изтрещяха първите винчестери откъм рътлинката отпред, отзад — откъм дерето, и отгоре, откъм другата рътлина — разбраха, че четата е заградена и вече е късно.
— По ровината!
Гласът пак блесна, остър като сабята. Тръгна приведен из рова, като се взираше между дърветата, пъргав и настръхнал, ранен, очите му пламнали. Бързо!… Момчетата се разтичаха да се нареждат по ръба на плиткия ров и с непокорни пръсти пригласяха пушките. Никаква стрелба!
Неприятелят все прииждаше, сгъстяваше се, настъпваше дръзко напред и като че се не криеше — като че беше решил да се справи наведнъж с шепата размирници, да ги прегази и стъпче вдън земя. Беше напридошла толкова много всякаква сган, че малката горичка нямаше къде да я побере и скрие цялата. Турци, черкези, татари, абази, голи цигани. Че накрая и редовна войска. Току притичваше насам-натам, току се наместяше, бъбреше високо на езиците си и не се криеше.
По едно време отвъд рътлинката, от дъното на поляната, момчетата забелязаха да се приближава някаква непозната войска — с черни калпаци, плоски отгоре, сури сетрета и потури, черни широки пояси. Момчетата надигнаха глави да разгледат по-добре тая нова войска, да разберат от каква ще да е вяра. Войската приближаваше някак особено, боязливо някак, малко ребром, един до друг, и държеше пушките си наведени към земята.
Задните носеха някакви дълги неща, като парчета от изскубан плет. Вървеше тая войска така предпазливо, че ако й креснеш хубаво, ако й декнеш яката — ще се попилее и дим няма да се види.
— Я!… Че това… това не са ли наши?…
— На българи мязат…
— Чакай, чакай… то… комай вярно…
Вглеждаха се в тая чудновата сбирщина — ни войска, ни башибозук — и се звереха.
— Българи, господ ги бил…
— Наши си, калпаклии…
— Море, да им светнем две-три пушки, че да се научат тия калпаклии как се върви срещу своего брата…
— Брат! Брадва глава да му сече!
— Море, я да им опнем по еднаж! — избоботи Зааралията.
— Стойте — спря ги Стефан. — Да видим какво ще правят…
Той все гледаше към далечния край на поляната. Не, не са пушки това, което държат в ръце… колове са… Другото са плетени ритли… за какво ли? Тъй, тъй… Митиризи ще правят, прикритие за войската. Тъй… Чакайте малко!
— Ей!…
Беше се изправил в цял ръст, турил шепи на устата си, и извика колкото имаше глас:
— Ей… там, вие!… Да се връщате назад, чувате ли?!… Да се връщате, че сега ѐ — сега ще ви натъркаляме калпаците…
Селяните спряха, загледаха насам.
— Къде сте тръгнали, къде?… Резил!… Едноверци уж, братя…
Селяните гледаха, сбрани накуп, поприказваха нещо. Па оставиха колове, ритли и почнаха полека да се измъкват назад, пак на ребро, както дойдоха, на ребро и заднешком. Но след малко се повърнаха неколцина от тях, грабнаха оставените ритли (ще им трябват за снопи) и бързо-бързо се отдалечиха. Четата се разсмя.
— Толко им бил куражът!
Стефане, дай бе, дай да им хвърлим по една пушка над главите, ред да знаят! — напираше Зааралията.
Чакай, Коджа, не тъй!
Само един от селяните остана на поляната. Не беше калпаклия, беше гологлав. Остана, дигна ръка на очите си и дълго гледа към четата. Беше едър, здрав млад мъж, стоеше сам на поляната, гледаше и като да размисляше нещо. Още държеше в ръка кола, един кол, здрав като него. После го пусна, обърна се и полека закрачи назад. Не може да бъде… Същата меча, тантуреста походка, същият здрав, изпечен врат, набъбнал от сила и слят с тила… Като да беше оживял биковратият от вчера. Като да беше му брат…
Стефан гледаше подире му, докато се закри в шубраците. Селяни, надокарани от околните села, може от Вишовград… Да помагат на войската. Може доброволно, може насила. Свои, наши. Братя…
Не, потръпна той, не. Не, Дреновски, не. Видя ли калпаклиите? Аз видях… Не да просичаме, за да стигнем до кокала. После да затънем в просеката и да ни удави тя.
Не.
А да се опрем на Полето…
Видяхте ли, момчета, калпаклиите? Те днес се канеха да угарисват стърнищата или да впрегнат волозците в диканите, или да чушкат боб. А ги докараха тук. Видяхте ли ги какви бяха еднакви, като войска бяха? То е войската, момчета… Истинската, голямата войска, нашата. То е…
Ако можеше да почнем сега… Ах, само ако можеше да почнем…
Той се зарадва.
Той — Стефан, Стефан Тодоров, Тулчалията Стефан, Стефан Пазванчето, Кючюк Стефан, Стефан Сърната, Стефан Караджа…
Зарадва се, усети как лудо блъска кръвта в гърдите му, в лицето му, в гърлото му, в ръцете му, в раните му.
Разбра, че мигът е близък вече, идва.
Насамте, момчета!… Слушайте, момчета: ний няма да умрем!… Слушайте: ний днес ще… сега ще… с нокти и зъби, с гърди… Разбирате ли, момчета? Разбирате ли?… Да прогор… ах, да разкъсаме път… там… при нашите… при братята… калпаклиите и биковратите! Какво се пулите, момчета? Не разбирате ли?… Ще разберете… ще видите… гледайте!…
Блъска и напира кръвта, червена, нетърпимо гореща, напира да плисне по цялата България… да плисне и да се постеле като ален байрак по земята България, да задави с влагата, да ослепи с цвета… Да възпламени цялата земя българска… и цялата войска орачи, и копачи, и овчари… Кръв. Друго си нямаме.
Да можеше да почнем, ах. А ние свършваме…
Той свали джамадана и го захвърли при калеврите, вече няма да му трябва. Подпретна здравия ръкав на ризата. Жалко, ризата не е бяла. Беше бяла, но от пот и прах стана сива, ръждиво захапана с потъмнелите петна. Жалко, трябваше да бъде съвсем бяла и чиста, както се пее в песните. Нищо. Извади сабята, огледа я, отри я с длан. Острецът побит малко. Нищо. Огледа момчетата, преброи ги на око. Малко са. Малко сме. По двайсетина в четеца, ако се поделят на три четици. Вчера бяха по трийсетмина. Останаха там. Колко ще останат тук? Той гледаше лицата на момчетата, едно по едно ги гледаше и сякаш се мъчеше да разбере по тях кои ще оцелеят и кои ще останат тук завинаги. Момчетата гледаха него.
Вижте, врагът свива обръча отдясно и отляво. Рътлинката отдясно и рътлинката отляво — тая, с полянката, с китката дървета. Ще ударим вляво, да вземем поне тая рътлинка. Ще ударим силно, наведнъж, всички. Ще удряме все напред, напред. После ще видим… Хаджията държи средата. Лявата четица да слезе по дерето малко, да завие по другия чатал и да удари в гръб башибозука, там, дето носеха ритлите и коловете ония, нашите братя с калпаците… А дясната четица по мен. Нагоре. Хайде. Прекръстете се, братя… Първо с пушките, по два фишека на гъжва, по два, повече няма. После с ножовете. Па каквото нож покаже. Един път се, братя, умира, ако е речено да умрем. Но ний няма да умрем… Гьорге, развий знамето… Хайде!
Едните отидоха надолу да обикалят рътлината от другата страна. Стефан с момчетата, които му бяха наръки, се плъзна нагоре по плиткия ров, стигна до онова място, от което по рътлината нагоре започваше шумата. Там беше заседнала част от аскера и от башибозука също — познаваше се по виковете, които башибозукът хабеше повече от куршумите си, макар че и куршумите не жалеше. Два-три тъпана лумнаха там, зад шумнатия гъстак, и няколко зурли запищяха, като че ги колят. Стефан разреди момчетата по ръба на рова, точно срещу аскера. Каза им да не гърмят, докато не чуят стрелбата на оная четица, която бе изпратена да обходи башибозука от другата страна. Чакаха да чуят тая стрелба, за да почнат. Доста време чакаха, но стрелба не се чу. Аскерът беше съвсем близко, крачки ги деляха от него през тревистата гола поляна, в очите се гледаха. Солдатите от аскера, скрити в храстите, също ги забелязаха и учестиха гърмежите. Стефан пръв стреля с револвера, барабанът беше пълен, всичките шест куршума се превъртаха и чакаха реда си. По него подкачиха и момчетата. Блъвна пушилка, която застла поляната и бавно почна да се смъква надолу. Бумтенето на тъпаните се усили и зовеше на кръв. Стефан стреля още веднъж по фес, който се подаде непредпазливо иззад един дънер и тутакси клюмна. Останаха четири куршума… И пак се ослуша да чуе ония отсреща не са ли започнали. Нямаше нищо. Все така ревяха от време на време шишанетата и едрите оловни топчета стрижеха клонките. Няма закога да се чака. Стефан мина по средата на малката си групица. „Готови ли сте, момчета?“ „Готови сме“, казаха. Готови сме… Бяха бледни, в очите тъмнееше отчаяние и решителност. Е, хайде, България ни вика, с Бога напред…
— Напред!
Излезе от рова, стъпи на поляната на равно, изправи се — бос, гологлав, разгърден, треперещ — и се втурна напред, като накуцваше, хванал сабята с дясната ръка и револвера с лявата. Четниците, приведени, хукнаха подире му, бяха взели пушките откъм цевите с две ръце, нямаше място, ни време кога да се гърми, нямаше и с какво…
И всичко по-натам стана бързо.
Срещна ги залпов гъст рояк от олово, блъсна ги като вихрушка и ги завъртя, неколцина веднага се строполиха без глас и без звук, отсечени под корен. И нещо шибна някъде, горещата капка метал се впи някъде и кръвта го спря или костта, болка нямаше… Напред!… Удрете!…
Нов гъсто нацеден рой писна. Момчетата се сриваха около него, оцелелите пъхтяха и тичаха нагоре, падаха, ставаха, пълзяха, пак тичаха и той тичаше, викаше нещо, те викаха…
И още веднъж…
Не тичаше, вървеше.
Беше сам, край него нямаше вече никой, всичките паднаха отзад, развлечени из поляната, порой от трупове. Вървеше сам напред, към зиналата паст на скритите пушки, облян в кръв цял, свиреп и ужасен. Вървеше и се люлееше. Нямаше гърмежи, беше тихо. Към него се спуснаха солдати от аскера. „Жив… дръжте!“ — викна по турски чаушинът им. Бяха познали в него главатаря, главатарите се познават. Заградиха го и се хвърлиха стръвно… На̀, дръжте, жив съм!… Дългото криво жило на сабята замахна на цял кръг и събори остротата си по глави, гърбове, ръце. Аааах!… Рев. Писък, пушек, вой, пъхтене, дзвек на желязо в желязо, хрясък на желязо в кост. Сеч. Аааах!… Неколцина от солдатите изпопадаха тутакси, неколцина изхвърчаха настрана и се уловиха кой за глава, кой за крак, кой за трева. Други тичаха насам. Тутун!… Дръжте!… Дръжте бе!… Хряс… Тутун бе!… Дръжте!… На, дръжте!… Хряп!… Ах, гадина… Револверът блъвна два куршума, бързо, един след друг. На̀, дръжте, псета!… Още един куршум. Избиха револвера от лявата ръка. Един приклад замахна и разби коляното му, коляното увисна. Другото стоеше. Той се надигна — треперещ, изправен на един крак, изправен като самата България, и рухна. Надигна се — и рухна пак. Сабята махна още веднъж от ниско, издрънча в нечия пищялка. Избиха сабята от дясната ръка. Ах, куче клето!… Юмрукът срещна муцуната на едного, диво издадена напред, смачка я. Уловиха юмрука, много бяха. Уловиха другия юмрук. И краката уловиха. И главата уловиха. И снагата — надупчена от куршуми, раздърпана и разбита, обляна с кръв, могъща и вече безсилна… Много бяха. Вече нямаше с какво. С глас: „Удряйте, бракя, удряйте тия келяви кучета, по мене удряйте… по мене… по ме…“
Няколко пушки изпукаха отзад. Куршумите не направиха нищо.
Грабнаха го и го понесоха, много бяха. Караджата викаше, хапеше, псуваше, плюеше. Отнесоха го през гората, далече зад баира, отдето виковете вече не се чуваха.
Ни викове, ни пушки, ни тъпани.
Свърши големият миг, мигът, който ще стане вечност. Търсеше смърт, проста смърт. Намери безсмъртие, което не му трябваше…
Рътлинката млъкна и оглуша, осиротяла изведнъж.
Четата млъкна попарена, осиротяла и тя. Няма го сърцето й, живата главина. Караджата го няма.
Дотук беше ти, Стефане Караджа…
Всички гледаха, видяха: дотук беше. И сведоха глави.
Тогава всред посърналата чета, всред това, което бе останало от четата, се изправи Хаджията. Посърнал, бурен и настръхнал като планината, в която отиваше. Изправи се и свали калпака… Главите, момчета. Главите изправете. Още сме…
Още бяха. А над тях той, Хаджията, жив смъртник, тръгнал към безсмъртието — там, на Балкана; вожд на живи смъртници, тръгнали към края, който трябваше да сложи планинския, последния, докрай изплетения венец на едно юнашко дело.
Там — на Балкана.
А де й Караджата?