Тоя ден караисенци се бяха изпокрили по къщите си, чуваха гърмежи татък из лозята, някакви викове и шумотевици, гюрултии големи, нещо ставаше там, но не знаеха какво е то. До вечерта всичко утихна. А на другия ден беше мирно, нямаше гърмежи и башибозукът се запиля нанякъде. И те пак тръгнаха по работата си, дожънваха и возеха снопи, почнаха да вършеят, почнаха да наобикалят бостаните. Шепнеха, че някакви момчета българчета били минали Дунава и тука били водили война, сражение, и уж случайно, по работа уж, отиваха да видят къде е станало сражението. Ама какво е било това сражение и тая война, какви точно са били тия момчета — не знаеха. Питаха дядо Станчо, но и той не знаеше много. През нощта куче едно довлякло в селото една човешка глава, дядо Станчо я отървал от кучето и я погребал по християнски под хамбара си. Пак през нощта, но по-късно малко, черкезите потропали на дядо Станчовия вратник, че бил открая, и той помислил: идат за главата. Не било за главата. Черкезите довели в двора на дядо Станчо и там запрели до сутринта две от момчетата. Те били се отделили от дружината и отишли на чешмите да пият вода — там ги и бастисали черкезите, хванали ги и ги навързали. Дали им да носят и едни дисаги, а в дисагите — две отрязани глави. Та тоз дядо Станчо погледнал главите в дисагите, погледнал после момчетата, па ги съжалил и ги попитал: „Къде бре, момчета, сте тръгнали, такива млади и зелени?“. А младите и зелени момчета (едно от тях било Боздугански) били отговорили: „За вас сме тръгнали, дядо, вас, каже, да освобождаваме…“ Тъй били казали момчетата. На тия думи най се чудеха селяните. Как тъй за вас — за нас, демек де, — но за кои нас, за караисенци ли? И какви били тия момчета, нашенчета ли, казваш, а, дядо Станчо? Да не са били московци брей, дядо Станчо? „А, не, не са, не са московци — казва дядо Станчо, — знам ги аз московците, ходят с едни такива големи коне… Знам ги московците аз, не са московци…“ А беки по нашему си приказваха? „Чисто си по нашему, на, кръст“ — кълнеше се дядо Станчо. Да са хаирсъзи някои, разбойници, тръгнали да обират търговци и чорбаджии, да завардват лоши турци по джендемите — това го разбираме. Ама не са. Тръгнали, каже, да освобождават… а, дядо Станчо?…

Селяните пак ходиха на самото място в лозята, ровиха, заничаха, някои мислеха, че там може да има заровени пари. Но нямаше нищо. Парцали се търкаляха някакви само, една празна матара за фишеци намериха, също и една строшена пушка. Друго нищо. Двата трупа без глава ги погребаха така, без поп, попът не иска да ги опее, за да му е мирна главата. После заораха трапчетата, когато угарисваха стърнищата. Заораха също и матарата и пушката, за да не си отворят заради тях някоя беля с турците. Селяните поприказваха за тая случка, поприказваха, па потънаха в грижите си и я забравиха. Но не я забравиха напълно.

И пак тръгнаха летата и зимите, еднакви и неразличими. Но чудно нещо, колкото по̀ минаваше времето, толкова по̀ живееше случката край тяхното село. Спомняха си я, допълваха я с нови случки, кой какво бил видял или чул за момчетата, изравяха нови подробности и ги лепяха около нея. И случката растеше, растеше и добиваше зарята на голям и далечен пожар. Сражението ставаше истинска война, войната беше война за свобода, и то на цялата България. И то край тяхното село станала тая война.

Убитите се превърнаха на мъченици, а войводите и другарите им станаха като светци.

Тогава на това място се появи първото паметниче. То беше просто. Постави го Даки, един човек от селото. Цяла неделя си игра с една каменна плоча, дяла, дълба, шари букви и цифри, подсвирква си замислено и накрая заби плочата горе в лозята, на междата на своето лозе. По-късно, когато минаха много години и Даки вече не беше жив, селяните поставиха друго паметниче, на него имаше едно ангелче с крилца и надпис, който времето след това замръчка. Сега вече има съвсем друг паметник, бял един, съвсем нов, малко по-голям и малко по-хубав. На камъка издълбани човеци едни, свирепо устремени нанякъде, така устремени и наведени, че може да паднат и от паметника… Има нещо неловко в новия паметник. Паметниците трябва да остареят, да станат старинни. Тогава старинността става искреност някак, а искреността пробива пласта на годините и идва към нас от лишасалите, кривите редове на първата каменна плоча, която най-напред е забучил в земята на сражението караисенецът Даки:

на 1868 г. за памет на войната за свободата на българiа

от с. караджа и х. димитра в Караисен исписа даки тодоров 1884

покойни † 5 души.

Стефан спря и огледа падината. Същата падина, същи и храсталаците, дето бяха причакали първата атака на черкезите. По-нагоре някъде се намираха чешмите, невидими сега в мрака, зад тях още по-нагоре блещукаха тук-там светлинки, от селото, види се. Момчетата стояха и гледаха натам. „Жадни ли сте?“ — попита полугласно Стефан. Не отговори никой. Гледаха нагоре, едва отлепяха уста, за да помляскат, нямаше и слюнка в устата, за да преглътнат. „И аз съм жаден…“ — добави той.

И тръгна. Не към чешмите. Към височинката, отдето бяха слезли през деня и дето бяха оставили колите на бея. Сега колите ги нямаше. Гледаха го смаяни, постояха, той крачеше сам по върлото и не се отбиваше надясно към чешмите. Па полека се потътриха подире му, но извръщаха глави встрани и гледаха все още там, в тъмнината, отдето им се счуваше от време на време ръмол и звън на пълни чучури. Все още чакаха, Стефан ще завие към чешмите. Но той не зави. Няколко души все пак се отделиха от четата, наговориха се и тръгнаха към чешмите, без да обадят никому. Водеше ги Насо някой. „Ще пием — каза им Насо, — после ще настигнем четата…“ И тихо изостанаха назад, после все по падината, по падината, започнаха да се промъкват нагоре…

Денят продължаваше в нощта, тоя горещ и дълъг, много дълъг ден. Ходеха на збуна, нямаше десетки сега, бяха разбити и нямаше кога да се преброят, нямаше как да се видят всички накуп, задните бяха се провлекли много назад. Тогава назад отиде Хаджията да ги подбира, за да не се разпилеят из тъмниците. Когато се събраха горе всичките, колкото бяха, пристигна Хаджията и каза да седнат, да си починат малко, да се посъвземат и пооправят; който има нужда някаква да си види нуждата, сега е спокойно вече и безопасно, башибозукът ни чака другаде и няма да ни дочака, макар че още не е разминато. Но момчетата не искаха да сядат, искаха да вървят, само да вървят, да бягат по-скоро от това място, да вървят все натам, където има вода, колкото и много да вървят за тая вода. „Вода ще найдем — каза Стефан, — вода тряба да има някъде, не може да няма. — Той обхождаше момчетата. — Потрайте, момчета, цял ден сме траяли, даже не цял ден, а половин, още малко ще потраем, но ще найдем вода, каквото ще да става. Най-лесно е да прескочим до чешмите, ѐ ги де са, но що да даваме жертва?… Татък… — забелязахте ли днеска? — татък навлизаме все в горици. А където има горица, все има и водица някаква. Ще я найдем, ще пием колкото си искаме, ще се поизмием. Па ще се задъним после в някой гъсталак да денуваме. Ще си отспим там, ще си отпием. Пък на другата нощ, здраве да е и Бог на помощ — на другата нощ ще се емнем пак. За една нощ сме в Балкана. На Агликина поляна — там са нашите побратими. Нека ни гонят тогава…“

Така каза Стефан и момчетата се пооживиха. „Да вървим, да вървим, хайде, какво се маем?…“ — разбъбриха се. „Чакайте, по-тихо, да съберем душа, че тогава“ — обадиха се други. Все пак постояха малко. Стефан минаваше от човек на човек, взираше се в лицата, смъкнати за един ден, казваше по някоя дума. Постегнете се малко, казваше. Гледайте да не затриете нещо. Тепърва имаме работа ний, че сега почва. Най-вече оружието вардете и джепането. Без оружие един народен поборник не е никакъв поборник, а чучело за талим — да се учат да стрелят на него башибозуците… А сега какво, да хващаме мекия? Че за хора от нашата черга, бунтовници и царски душмани, никой не е правил царски път… Карай, карай — обадиха се, — да караме. Ще цепим направо…

И наставаха, които бяха седнали.

Няколко пушки припукаха, слети в залп, след малко още две, поотделно. Идваха отдолу, откъм падината. Стефан видя късите огънчета на двата последни изстрела, после ги чу. Ослуша се, ослушаха се всички, но повече нищо не се чу. „От чешмите тряба да е — помисли Стефан, — там някъде са чешмите.“ Кой стреляше и по какво? Кого изгориха? Не се знаеше.

Тръгнаха.

— Горят слами там — каза някой и всички се обърнаха на изток да гледат.

— Я някое село, я…

На изток зад горите и рътлините се надигаше огнено зарево, то растеше, ставаше по-бяло и по-широко.

— Месечината е… — каза Стефан.

Месечината се показа иззад горите, голяма и пълна, и бързо започна да се търкаля по пътя си нагоре. Поляната, по която вървяха, се бялна, стана видело като ден.

Дано не ни забележат…

Наоколо беше тихо и чисто. Поляната леко се наклони, огъна се и пак потъна в падинка.

— Вода ми чучурика… — прошепна Хаджията.

Хаджията имаше остър слух.

В дъното на падинката, не по-широко от ръкав, течеше и побляскваше слабо ручейче. Дружината се сурна към него, без да гледа ред и команда, и наляга край ручейчето като убита. Някое време не се чу глас, чуваше се само едно лакомо преглъщане на много гърла. Ручейчето, отбито в толкова гърла, понамаля и престана да бълбука. „Ей, пуснете малко вода!…“ — подвикнаха тихо ония, които бяха налягали по-надолу. Но никой не им отвърна. Момчетата пиеха, надигаха глави като кокошки, да поемат водата и да си починат, после пак се навеждаха и пак сърбаха. Само това се и чуваше — едно всеобщо многогласо сърбане. Стефан се отлепи от ручейчето, изправи се на колене. Все едно, при тая жажда няма напиване, ако ще коремът ти да се издуе като тъпан. Водата като че идеше от чешмите, като че на това място бяха срещнали черкезите. Но днеска я нямаше. Може денем да пресъхва, а нощем да тръгва пак? Не, не може да бъде, чешмите останаха назад. Чудно нещо. Или беше рекичка някоя? Както и да е, беше вода и нямаше цена. Дружината, натежала и отмаляла изведнъж, насяда от двете страни на ручейчето. От време на време някой се навеждаше и почваше да лочи отново. Друг го сподиряше. Някой се сети за празната си кратунка, подложи я и водата засвири в нея. „Напълнете всички съдини — рече Стефан, — който каквото има.“ Напълниха съдините, както можаха — изкопаха трапче, за да пада водата. После пиха още веднъж. Сега можем да тръгваме, време е, хайде. Че лятна нощ е къса… Не им се ставаше, беше толкова хубаво тук, да се отпуснеш на меката тревица, да пиеш и да се занесеш, да забравиш днешния ден и утрешния… Но ставаха и се повличаха сънени, омекнали от умората.

Месечината се бе дигнала високо в небето, когато тръгнаха пак. Накъде? Натам, където е месечината, натам, с усета на прелетните птици. Водата кламбучкаше в коремите, коремите бяха се препълнили с вода и бяха още жадни. Все пак пийнаха, не е както преди. Пийнаха и скоро усетиха как са отпаднали всички, колко са изнемощели. Очите се затваряха, краката ходеха сами. Вървяха и спяха. Буторясваха се едни други в съня, сепваха се за миг и пак заспиваха. И все вървяха, вървяха. Ех, да можеше да се прилегне за малко, само за малко, там, където вървяха, тъй само да се отпуснат на тая поляна. И да си останат там, па каквото ще да бъде…

Вървяха, разточени в дълга върволица, един по един.

Захвана да става хладничко. Тогава Стефан забеляза, че луната полека-лека почва да бледнее, че изток като че ли се разбелява. Не може да бъде, мигар си отиваше нощта? Бяха спрели при едни лозя в ниското и най-сънените се събудиха, щом спряха. Наоколо стърнища, окосени ливади, тук-там купи сено, пак стърнища. Отсреща, откъм източна страна, се изтакаха гори или редки горички, разкъсани от стърнищата. Развиделяваше се все повече, но беше още рано и наоколо не се виждаше нищо живо, полето бе празно.

— Не ще да сме изминали много — каза Хаджията, като се изправи и огледа полето. — Тия гори се виждаха и оттам.

— За денуване, викам, тука да дирим място.

— Ония там горички…

— Ония ли? То аслъ другаде няма и къде. Бива.

— Хайде!

И Хаджията закрачи нататък, загледан в горичките. Лицето му като да бе се стопило за една нощ. Но и всички лица бяха такива.

Стефан стана, наставаха и момчетата, едва се привдигаха. Някои бяха откъртили така дълбоко, че трябваше да ги ръчкат силиичко, докато се събудят. Тогава те рипаха стреснати и още сънени, полюляваха се и очите им бяха широко отворени, но не виждаха. Гледайте да не забравим някого, да не го събудят черкезите. Е, оная корийка — видите ли? Там сме, момчета. Ще му дръпнем един сън хайдушки най-напред. След туй ще видим какво господ оставил в торбите, все нещо е оставил. Ще денуваме тук, па като се смръкне — друм. Ама друм юнашки, момчета, не като сега. Утре пладнуваме на Агликина поляна, това ви го казвам…

Стефан тръгна след Хаджията из падината нагоре. Малката горица отсреща беше по-близо до Агликина поляна и четниците, усетили скорошна почивка, забързаха. До десетина декара, има-няма, толкова беше тая горица. Сама всред стърнищата, склонът й гледаше на юг. Не беше съвсем сама. И не беше кой знае какъв склон. Така, полегато малко, а инак равно. Наблизо имаше и други горички, но те бяха раздрипавени, омешани с нивите, не им се виждаше ни началото, ни краят. А тая беше цяла, орязана равно отвсякъде, на открито и височко място, та хем да се скриеш в нея, хем да гледаш на всички страни и да се вардиш. Допадна на Стефан, окото му я бе премерило добре отдалече, а и отблизо я хареса. Дърветата едри, около дънерите шубраки.

Момчетата нахълтаха в гората почти тичешком, пръснаха се из храстите и налягаха кой къде завърне. За миг стана това, нямаше кога да се оглежда и избира място. Някои разхвърлиха пушки и ножове наоколо, други не смогнаха и това да направят, ами се натръшкаха въз дънерите така, както си бяха, опетлани с оръжието, с чантите, каишите и ремъчките като неразпрегнати кираджийски коне. Още шумолеше някой там невидимо в шубрачките, някой все избираше място да свре глава и дълго се наместваше. После утихна. Скоро нечие гърло засвири и заклокочи издълбоко. Други още се щураха насам-натам, пречеха се между дърветата, като да търсеха нещо изгубено.

— Турете стража, десетарите… по четирите кьошета… Да не сядат, да стоят…

Стефан вървеше из горичката и я оглеждаше, пращаше десетките по всичките страни, викаше да се не събират накуп. „Не се трупайте, поразпръснете се.“

Кой чул, кой недочул, кой заспал вече…

Цер, едър, с лъскави продълговати шумки, надвиснали отгоре гъсто и зелено. Мирише на зелено, на цер, на Балкан. Де го Балкана сега… Съвсем се раздени, скоро ще се покаже слънцето, пилците в гората отдавна са се събудили, скачат от клон на клон и цъцрят всяко на своя глас. Мирно и тихо. Ех, дай боже, тъй да бъде цял ден. Морни са момчетата, да се напият със сън… Прохладно и свежо. Тревата не е косена, на сянка расла и рядка. Жилест мек типец, него коса не го хваща и без туй. И гали като свила… да легнеш, па да се занесеш. Ех, дай боже… Три, четири, пет… Така, така… Осем… десет… гъсто е, добре е… Осемнайсет от южна страна… Стефан обикаляше и броеше дърветата. Стъпи на нечий крак и отскочи веднага, а кракът и не мръдна. Не можа да го види чий е, само кракът стърчеше навън, главата навряна в шумата на храста. И кълколи гърлото, че чак шумата трепери. Там един се облегнал на дънера и го гледа, иска нещо да каже. „Тошоолу, ти ли си бре?“ Прилича на него, не се отзова. Нищо не иска да каже. Спи. Горкият, заспал с отворени очи. Стефан се загледа в побледнялото лице, на което мустаците висяха като залепени, и му дожаля за момъка. Като да бе обречен, като да бе пътник днес-утре, така нежив изглеждаше. Няма жал, няма жал, сурово е времето, няма място за жал… Четиресет и две, и четири… Ометени стърнища, стрънта гъста, снопите не са много гъсти, возят ги вече. Има си хас да почнат да обикалят тъдява селяни с коли, да дигат врява, да се размърдат насам-натам, тогава и в горичката ще надзърнат, то се знае, на сянка, и ще ги видят. Денят се познава от сутринта, а сутринта е хладничка, имаше малко росоляк, като че долу в падината и денят ще бъде като под връшник. Нищо, на сянка сме. От северна страна зад стърнищата — ниско хребетче, драки по него се редят като почупените зъби на гребен. Не, там не е опасно. От юг, от юг, откъм ония лозя зад стърнищата, там са и пътищата. Осемдесет и осем, деветдесет… Пък кой знае. Дано е мирно и тихо, да се посвестят момчетата, че е мъка да ги гледаш. Те ще се освестят, ще станат и те върли комити, ама полека, време иска. Де да имаше малко повечко време, в Петрушан можеше и на талим да се поучат, да въртят саби и да мерят с пушки. Да се пообиграят и хванат шия. Че само с голо родолюбие не става. Божке ле, ако те има в небесата, дай ми тоя ден, само тоя, тих да бъде, божке, да ми заякнат момчетата, да ми се уловят веднъж за балканските шуми. Па после изпращай над нас всичките си ужасии. Вода има там, стада има, може да се живее. Но не тука в това поле, не тука, недей тука…

Спокойно навсякъде. Птичета се разшавали и пеят ли, пеят, като да е празник. Първите лъчи като шипове пробождат горицата, опипват я. Сто, сто и две, сто и четири… Там далече зад лозята пълзят две волски коли, дълги ритли с разнища, за снопи. Не идват насам, слава богу. Първият селянин, турил остена на кръста, под лактите, като пъдар, пълзи и той. Карат си нататък. Карайте си. Подир колите прах се задава, от какво ли… Говеда. Селските говеда отиват на паша. От кое село и къде? Кой го знае. Трябаше момчетата да навлязат по-навътре.

Стефан се спъна в един изпъкнал над земята церов корен, насмалко да се строполи. Хвана се за една тънка дъбица, окастрена да расте, храстът под нея се разклати и изшумтя. Смок или гущер. Не, бай Зайо един издръсна из шумата, виж къде му било легалото, издръсна и заскача полека през поляната, прескочи двама-трима налягали там юнаци и се заподмята нагоре. Спря в края на горицата, ослуша се и все така полека започна да подхвърля задница към стърнището — и там се загуби из снопите и високата стрън.

— Повече от сто и двайсет, Хаджи…

— А? — сепна се Хаджията, както беше облегнат на дървото и дигна глава.

— Казвам, за сякого ще има по едно дърво. Ако потряба…

— Хм. Дано не потряба…

Хаджията пак опря глава на гърдите си и притвори очи. Калпакът му се килна ниско над веждите и лицето му остана сурово и строго и в съня. Ех, дано… Стефан се изпъна по гръб до него, подложи ръце на темето си и въздъхна. И веднага започна да потъва някъде плавно и меко. Тогава видя Арсо, велешанчето, все така пъргав като топка и засмян, натоварен по харамийски тежко, но не му тежи, а му приляга всичко, калпакът бутнат на една страна и светлата коса бликнала изпод него — усмихнат идва насам. Лягай, лягай — сили се да му каже Стефан, — внимавай, Арсо, черната ноздра на един пищов души вече дирята ти… А не може да му каже, от устата му не излиза дума, само дрезгав и мъчителен звук. Арсо идва уж право насам, а отминава някак, все така усмихнат и загледан надалече — плува нататък безшумно. Арсо, върни се, чуваш ли?… — в гърлото дращи и гъргори все тоя звук, от който не се разбира нищо. А в гърдите го дави. Арсо не чува и отминава, Стефан тича подире му и все не може да го настигне. Арсо върви полека уж и не бърза, а все се отдалечава и постепенно се стапя в синята омара. И над омарата се дигат кули или куполи някакви, като облаци… не, не са облаци, то е Варош капия, ето я старата лишасала стена, горе по стената израсли високи и сухи буренаци, ето го мостчето за капията, долу ровът. А пред мостчето се изсипали турците… Бяха повече от нас. Но всред нас стоеше той. Като слънце стоеше Раковски с оня бял калпак, султан-перо на калпака, червена куртка и зелен старобългарски панталон, на чизмите махмузи, в ръката сабя. Раковски, оня от Първата легия, млад, по-хубав от бога, цял пламнал, изгарян от охтика и родолюбие. Господи, как го обичах! Той само посочи със сабята. Само посочи — и се хвърлих, и се хвърлихме. По ножа ми още имаше засъхнала кръв от кръвта на бинбашията. Ножът не трябаше. С две ръце сграбих двамина и… от един път отидоха в рова. Всичко после стана бързо. И взехме Варош капия…

И като облак се кълбеше кубето на Байраклъ джамия. Ние отвън, ония вътре, па бяха много и стреляха, прозорците четинясали от пушки — блюват огън в здрача. Пет-шестима паднаха от нашите. И Раковски тогава рече: „Я, двама…“ Само хванах едного над лакътя, беше Васил, Дякончего Васил, и се спуснахме към прозорците. Две-три пушки само теглихме през прозорците, вътре в гъстото на навалицата, и ония зареваха и завикаха: „Аман, даваме се на ръцете ти, Раковски капетан…“ И Раковски им рече: „Запалете една свещ!…“

Ония запалиха една свещ…

Стефан отвори очи, слънцето от една пролука в клоните биеше право в очите му. Вдигна се на лакът и се огледа. Тихо. Хаджията го нямаше. Стефан понечи да стане, но залитна и се хвана за дървото. Като че някаква горчива мътилка някъде в него се разклати, още повече се размъти и загорча. Постоя така, докато мътилката се разнесе и обистри и мине тръпката в краката му. Тогава се изправи окончателно, подпрян на дървото. Гърдите го поболваха леко. Гората още спи. Кое време е? Колко време е лежал? Не знаеше. Нещо бе го събудило, не слънцето само. Сънят изтичаше от него. И чудно, като че слънцето бе изгряло от запад и всичко се преобърнало. Или залязваше вече слънцето? Стефан бръкна в чантата, набара парче сухар и го постави в устата си, облиза го и почна да го смуче. После тръгна полека към отсрещния край на гората, като се провираше между дърветата и храстите. Момчетата, налягали в безреда, кой по гръб, кой по очи, двама се бяха прегърнали, и двамата подложили калпаците за възглавета. Спъна се в една пушка — много са си разпилели оружието, трябаше да каже да го приберат — пушката беше хвърлена напреки и добре че не бе запретната да изгърми. Чак тогава в главата му се проясни съвсем, слънцето отиде на изток и вече се надигаше. Светът застана на краката си, гората, стърнищата, ливадите отсреща и лозята се обърнаха и заеха предишните си места. Такааа… Да видим пак: гората е полегата към пладне; Хаджията сигурно се намира на оная страна, северната, а тая в южна. Така… Слънцето стоеше още ниско, но вече видимо се издигаше и почваше да напича, прохладата бе изгубила ранната си свежест. Стефан усети как се наливат бавно с бодрост първо краката му, след като мина тръпката им, после и цялото тяло. Той тръгна по края на гората, любопитен да погледа пак, да разгледа всичко още веднъж и да пресметне. Та после спокойно да се свре и той като момчетата някъде в шумата на южния край, да си доспи. Първо да види стражата. Пъшкане едно го накара да се обърне. Четник седеше на тревата гърбом към него, наведен, разглеждаше нещо. „Мънза, ти ли си? Какво правиш?“ Мънзата се обърна, изгледа го и пак се наведе напред, без да отговори. „Що не лягаш, Мънза?…“ Мънзата гледаше краката си. Калеврите ги нямаше. Омотал краката си с някакви парцали, сега ги размотаваше и разглеждаше. Не две ходила, а две рани грозни, като от изгорено, кожата висеше на парцали и месото се червенееше.

— Тц-тц, докъде си я докарал, Мънза… — угрижено рече Стефан. — Казвах ти аз да обуеш цървули…

Видя Дреновски — стоеше снишен до един храст, краката му се бяха раздалечили още повече, гледаше напрегнато към низината, очите му зачервени и изпъкнали. „Защо си ти на стража, малко ли са човеци от десетката?“ Дреновски само махна ръка, без да погледне, махна надолу и не можеше да се разбере какво казва тоя знак — да се сниши ли и той, или да приближи още малко. Стефан приближи и загледа в посоката, в която гледаше и Дреновски. Какво е, какво има?

— Ето пак… — прошепна Дреновски.

— Какво е? Не виждам…

Но видя. Нещо се белееше там долу в низината, белееше се и мърдаше из храстите и избуялите треви, бавно се местеше. Ето, бялото излезе малко по на открито, нещо се преметна там и махна кратко.

— Няма нищо — каза Стефан. — Добитък тряба да е. Пасе…

— Волове… — отдъхна Дреновски. — Да ги газят мътните, акъла ми взеха. Но за тия волове тряба воловар, а воловар се не види, това е…

Дреновски извади кожена пунгия, приклекна и като подпря пушката на бедрото си, започна да свива цигара. После подаде пунгията и на Стефан, мълчаливо и без да се обръща. Стефан продължаваше да гледа надолу. Воловете се показаха съвсем, те пасяха обърнати към гората, пристъпяха и често-често размахваха опашки. Никакъв човек нямаше около тях. Воловете по едно време дигнаха глави и тръгнаха към гората, като усилено работеха с опашки да се бранят от мухите, които се въртяха на гъсти рояци около тях.

— Напекла ги е жегата… и търсят сянка.

Зад воловете се показа и техният пастир, сигурно бе лежал някъде в тревите досега, може и него да бе напекла жегата. Бе метнал абичка на рамото си и се тътрузеше лениво подир воловете, които идваха все по-близо. Те вече не дърпаха трева по пътя си, а вървяха с дигнати глави, жадни да потънат в зелената хладинка на гората, и отчаяно се бранеха от мухите.

— Ама че и беля с тия волове!… — избъбри ядосан Дреновски и хвърли цигарото си, но като видя, че дими, го размаза с крак.

— Добре си пасяха там, какво им хрумна изведнъж?…

Двамата се вгледаха във воловаря и зашепнаха. Българин ли е, или турчин? Кое е по-добре? Или е все едно? Дреновски смяташе, че е турчин: „Не видиш ли гъжвата, що е увил на главата си?“. „Не — каза Стефан, — това, което стои на воловарската глава, не е гъжва, а кърпа. Нашите българи си поставят такива кърпи на главите, кога жънат или косят, кога им е жега.“ Добре де, като наближи, ще видим… Море, няма какво да гледаме, ами да скачаме да го ловим. Че може да свърши някоя поразия, бил българин или турчин…

Воловете наближиха съвсем, вече навираха муцуна в шумата и се готвеха да се наврат целите в гъстака, за да отрият сърбежа си о дърветата и да се избавят от мухите. Но спряха изведнъж. Изправени, дигнали глави, те гледаха с неподвижни големи очи пред себе си и стояха така. Бяха видели нещо. Единият вол кимна с рога и изпухтя силно. След това възви и побягна тръсом покрай гората към съседния шумак, на стотина крачки отдолу. Другият го сподири. Воловарят загледа учуден след воловете, но не тръгна по тях. Рече, види се, да провери какво ги е сепнало и пристъпи напред. Пристъпи и спря и той. Май че и той видя това, което видяха воловете му — някоя пушка или нож, хвърлени небрежно на тревата, или някого от спящите четници. Постоя, позанича оттук-оттам. Па се връцна и побягна на другата страна, остави и волове, и всичко… Това беше толкова ненадейно, че Дреновскн и Стефан стояха и гледаха подире му със зяпнали уста, гледаха го как прескача тръначките и бързо се отдалечава. Не иде ни да му гърмиш, ни да го гониш — гони ли се наплашен човек и стига ли се? Никак не иде. Късно се усетиха, късно. Когато се усетиха — човекът беше далече.

— Убегна, синковецът! — затюхка се Дреновски. — Ама че сме и ние… Сега ще ни обади. Щом стигне до първия келяв мюсюлманин, що има нож на кълката си и се мисли за бабаит — и ще ни обади. Язък, трябаше да го уловим. Язък!… „Бе, де да знаеш, може и да не ни обади — искаше да го успокои Стефан. — Може и нищо да не е видял. Мярнало му се нещо и се уплашил, колко му тряба на човек да се уплаши. Пък и наш българин ако е, няма да хукне сега да ни издава…“ Стефан мислеше това, но не го каза, сам не го вярваше. Току-така един човек няма да зареже добитъка си и да хване друга посока. Току-така не ще да е тая…

Двамата продължаваха да гледат все така безпомощно към човека, който тичаше, без да спира, слезе в ниското и свърна по някакъв невидим оттук път надясно — отдето четата бе дошла тая сутрин, — смали се и се изгуби.

А сега?

Дреновски и Стефан се гледаха мълчаливо, нямаше какво да си кажат. Какво да си казват, всичко е ясно. По-важното е какво да правят. Да будим четата и да се омитаме? Или да стоим, па каквото ще става — да става?

Може и нищо да не стане. Трепнал човекът, видял непознати хора, трепнал и побягнал, това е. Може да са тайфа жътвари, слезли от Балкана и пътьом легнали на стан в сенките. Може и царска войска да е или потеря за нещо. Може и пазванти да са, пазванти на търговците, що идат от Свищов и карат сол и клинци. Всичко може. А и човекът може да е добър човек, добър българин. Е, поуплашил се малко, като видял тия хъшове, препасани с всякакво оръжие. Поуплашил се, заиграло му окото, но ще му мине. Няма да вземе сега да търчи право при потераджиите, я… А воловете ще набият гъстака и ще останат, докато се захлади, няма къде да бягат…

Стефан смътно се досещаше, че това са детински утехи; че воловарят, какъвто и да е, ще отиде право при потераджиите и ще им обади какво е видял; че потераджиите от башибозушкия сбиротък сега сигурно ръшнат навсякъде и търсят четата, а този воловар ще им дойде като дар божи от небето. Така е и другояче не може. Няма какво да се лъжем. Такава е орисията, ще я приемем такава. Ами да видим Хаджията, да дигаме хората и да дирим ново място. Тая, ехе, ще провлече време, пък и кой знае дали това място ще е добро, тепърва да го дириш и избираш, може и сами да се издадем, като се размърдаме… А, е го и Хаджията. Хаджи, видя ли? Сега какво? Да се местим? „Не! — отвърна Хаджията, като приближи. — Няма закога. Тук ще срещаме добро и лошо…“ Стефан трябваше да мисли най-напред за лошото, па ако вместо него дойде добро — добре дошло. Кой бяга от добро? И все пак, все пак дълбоко в себе си той пазеше с шепи една светлинка, една мъничка надежда: дано се размине лошото, дано тая случка с воловаря излезе афиф, излезе нищо, та тревогата да остане за него и за Дреновски. Дано.

Той се изправи и закрачи по края на гората, като се промъкваше из шубраките и пазеше да не шуми. Полето наоколо се виждаше чисто. Момчето, което стоеше на стража в западния ъгъл, беше будно и му се усмихна стеснително. Стефан го попита кога се е сменил и то отговори. То като че искаше да му каже още нещо, но Стефан вече отминаваше към съседния ъгъл, като търсеше с очи часовоя. Видя го подпрян на дървото. По-право, беше се похлупил на дървото, подпрян на пушката си, и явно задрямал. Стефан сърдито дръпна пушката изпод мишницата му. Четникът залитна, стресна се, сънлив и засрамен. „Срамота е — каза му Стефан, — твоите другари знаят, че ги вардиш, а ти спиш. Кой е десетарят ти?“

Мина му през ума да събуди всички десетари, но размисли. Нека поспят, убити са момчетата. Той ще поварди. И нему се спи, но ще си отспи в Балкана. Па май вече и не му се спи чак толкова. Да, да, вече се поразсъни, ще кара и така. Нека спят всички, да се наспят добре и да наберат сила. Ще разпусне и часовите скоро, ще им каже да лягат, всички да лягат. Ще ми станат момчетата пак бодри както преди, както вчера, ще забравят вчерашното премеждие. Няма да го забравят съвсем, някои неща не могат се забрави и болят, като си ги спомни човек. Нищо, нека. Не е сватба това и не е сбор, нека да се знае, куршумите са истински и кръвта е истинска. Ще се накървавят момчетата малко, но ще закоравеят и ще се успокоят. Така става тая. Жертвите… без жертви не може. А тая горица… Нищо, добра е, сенки балкански… Само да не дойдат снопари днес, ще има да се навъртат из гората. Па и да дойдат, има колай, ще се намери колай… И вода тряба да се намери. В низината може да има. Всяко долче дава изворче в нашата земя, тая златна, зелена наша земя. Ето, спокойно е всичко. Воловарят е някой добър човек, ще мине само с уплах. Кое време стана, нищо няма. Мирно е всичко навред, почва един мирен, работен ден…

Стефан понечи да тръгне пак към крайния северозападен ъгъл на горичката, да види и там пазвантина и да го пусне да ляга. Чу гърмеж и спря. Ослуша се дали ще повтори. Беше като от пищов, кратък и не много силен, но доста ясен, и ехото му прошумоля из горите нагоре. Отекна в сърцето му тоя тревожен звук и го накара да чука по-бързо. Беше отпред, но откъде точно? От низината или от шумнатото ридче над гората? Стефан още веднъж огледа местата отпред. Не прилича гърмежът да е изтърван от мирен и случаен пищов. А ако е така, нищо добро не предвещава.

— Ставайте! — повика той тихо.

Но никой не го чу и никой не стана.

— Стража, дигайте хората!

Зад гърба му се размърдаха, той усети как се разтичаха, чу шумолене на разгръщани храсти, сънено и глухо пробучаха гласове. Дотърча Дреновски и клекна до него, като се мъчеше да задържи запъхтяното си дишане. „От какво е… какво става, къде са?…“ — попита на един дъх. Е, че нищо се не види, празна тупурдия някоя…

— Тряба да се махаме оттук, викай десетниците…

— Къде да се махаме?

— Към изгрева. Ще се измъкваме от гора в гора, нагоре…

— Не е ли опасно сега да… Стефане, пък може и янлъш да излезе тая…

— Чу ли пищова?

— Някое овчарче зад ридината може да го е изпуснало… Я!… Чакай…

В дъното на низината, оттам, отдето се бе скрил воловарят, се показа конник, после още един. После една черна навалица от конници. Подире им пешаци.

— Влачат се… ѐ ги… по корем да се повлекат, проклетниците…

Вървяха разбъркано и бързо се приближаваха, като да тичаха.

Но конете вървяха ходом. И не по пътя на воловаря, а право към горичката идеха. Много сган наведнъж, низинката бълваше непрекъснато още по-много. Чакай… като че се разделиха… едни идват право насам, друга държат все низинката. И трета редица се разклони, тя хвана ридината откъм север. Ясно.

Вече нямаше време да се излиза от гората. Тук — па каквото излезе.

Момчетата се трупаха около Стефан в западния край на леговището си, стягаха се мълчаливо, търкаха очи и гледаха. Никой не каза дума. Нямаше време за губене. Тия пълчища, полазили като мравуняци, означаваха бой. Това е. Стефан тръгна с десетарите из гората да им покаже къде да залегнат с хората си. Цялата окрайнина да бъде опасана с четници, зад всеки дънер да стърчи пушка. Не знаем къде ще ударят най-силно, може да ударят отвсякъде наведнъж, тряба да сме готови… И не им се бойте, от нищо се не бойте. Те се боят от нас. Вчера видяхте колко пари им чинат капите. А днеска сме по-добре от вчера. На сянка сме. Хайде… И както сме си приказвали, момчета — не хвърляйте нахалост. С гърмене няма да ги уплашим. Сяко едно оловце да пада на месо, момчета, на месо. Сигурно да е. Требете я тая сган, до крак я требете! Хайдете, бракя! Ще се забавим с един ден, ама баре ще си очистим пътя за Балкана…

Башибозукът приближаваше. Чуха се крясъци, зурли и тъпани, които думкаха от няколко места, двамина от предните играеха кючек. Врява напълни изведнъж тихата долина.

— Я… че това не са мъже, а жени, дето играят… — каза някой.

— Гевендии водят, мръсниците… виж как им лъщят голите кореми… тръгнали като на теферич.

— Живот си живеят, коя им е…

— Гледайте, гледайте оня Сербезлията, пак се ерчи на коня си!…

— Нема куршум за него, и това е…

Беше един снажен чернобрад черкезин. Вчера го видяха при лозята за пръв път. Обикаляше непрекъснато из лозята, викаше, кършеше се на коня си, идваше близо до четата и псуваше, после пак бягаше бързо назад. Като живак мърдаше, ни миг не стоеше на едно място, та и не можеха да му се премерят добре. Конят му се мяташе и изправяше неспокойно на задните крака, извил шия като лък, горд и той като стопанина си. Кръстиха го Сербезлията. Мнозина му точеха зъби и му гърмяха, но не можеха да го улучат. Спиро беше позеленял от яд, че похарчи две шепи куршуми по него и нищо не можа да му направи. Сега Сербезлията пак препускаше тръсом отпред и веднага го познаха. Беше прихванал късата си рязана пушка с една ръка като пищов, с цевта обърната надолу. Той се отдели от другите и препусна пръв към горичката, аха да влезе в нея. Не влезе, ами завъртя коня на горна страна, после обходи на галоп цялата горичка и пак се прибра при своите, като крещеше и псуваше на три езика, разбъркани в един. Никой не му стреля. Момчетата се въздържаха и чакаха. Бяха преживели треската на първия бой и можеха да чакат по-спокойно сега. Стефан беше заръчал да се крият добре и първи да се не обаждат. Черкезинът ги дразнеше, но ги безпокоеше не той, а башибозукът, който се трупаше непрекъснат по-многоброен от вчера, и заграждаше гората от три страни едновременно. Най-много башибозук се набра откъм южната страна, бяха повечето гъжвалии турци, те залягаха по синорите, обрасли с трънки, както и зад кръстците в стърнището. Оттам троснаха и първите изстрели. Треснаха изведнъж и така гръмовно, та четниците помислиха, някои и се развикаха, че турците докарали топ. Топ нямаше. Просто турците стреляха на залпове. Дебелите им тъпкани шишанета, възпламенени от един път, цепеха въздуха като топ. Бяха видели от комитите вчера при лозята тоя мурафет и бяха го научили. Куршумите чаткаха по стволите на старите церове, лющеха кората им и събаряха тънките вейки, които се сипеха по земята като градушка. Стефан пълзеше от дърво на дърво, за да окуражи момчетата с дума или само с присъствието си — те му се радваха и се успокояваха дори само да го видят около тях. Той каза да се поразредят сега и да не се събират накуп. Също и да не стрелят залпово тоя път. Фишеците малко. Ако фишеците ти са се преполовили, това не е твоя беда само, а беда на цялата чета. „Това яко да помните — каза Стефан. — Ние сме един за друг и един без друг не можем. Но всеки стреля сам за себе си. Затова — целете право. Цели дълго, а тегли петлеца веднъж, но тъй, че куршумът да не падне на сухо…“

Той беше на южната страна, дето се стреляше най-гъсто и турците втори път се дигаха на юруш — и втори път се връщаха зад слоговете, влачеха ранените и виеха като зверове. И се зарадва, като видя, че боят се разгаря по-спокойно и по-улегнало от вчера. Момчетата бяха по-спокойни. Криеха се по-добре, стреляха рядко. Може би и по-сполучливо, защото башибозукът си дереше гърлата и псуваше на провала, лют и дързък повече от вчера. „Тия, както ги гледам, искат емен-емен да ни прегазят“ — каза Дреновски, който беше с четниците си от тая страна. „Мераклии са, ама не смеят.“ „И кучето е мераклия да стане касапин, адаш, ама не може — обади се един от четниците, набит и с дебели бърни, наричаха го Хитрия, или Итрия, Стефан Итрия. — Така и тия, таман наберат кураж, аха да стъпят на вратовете ни — и им притреперят потурите. Живи и здрави да са башибозушките потури, те ни крепят“ — добави Итрия сериозно и неколцина се разсмяха. „Тогава дръжте ги тия потури“, рече Стефан. „Държим ги — отвърна бързо Итрия, — а за да не се препълнят дъната им от зор, ще гледаме от време на време да им правим по някоя дупчица…“ Наоколо се умълчаха, след малко избухна още по-силен смях.

… Години по-късно, па и досега за тоя бой ще разказва една рисунка, рисунката на Дембицки (Хенрих Дембицки (1830–1906 г.) — полски художник и карикатурист, свързан с идеите на българското националноосвободително движение.). Нарисувана някаква чутовна гора, издигната нависоко като орлово гнездо. Знамена се веят там, тръба една се надува и свири, гъсто настръхнали саби и щикове, трясък, пушек и ад… Е, няма чак такова нещо. Всичко беше по-просто, не така бляскаво и много по-страшно. Пак е трясък и пушек, но гората си е една обикновена, мирновременна проста горичка всред голото ожънато поле. Полето равно като дъска, дъската леко наведена на юг. Горичката — наричаха я Карапановата кория, и сега я наричат така, защото тя и сега си стои — наистина е най-обикновена. През юни нейният стопанин коси оплешивялата тревица, расла в сенките, през август кастри шумата за овцете. Това е. Но беше писано на тая горица да се прочуе по цяла България. Един ден от нейния многовековен живот й даде слава за век напред, може би за векове.

… Допълзя Ванката Христович и пошушна на Стефан да дойде веднага на срещуположния край на гората, „Там става една работа“, каза Ванката. Стефан скочи веднага и без да гледа дали след него иде писарят, се совна като невестулка между дърветата към другня край. Наведе се зад храста, до който бе залегнал Хаджията, полека го отгърна. От северна страна, откъм ридчето, то се дигаше слабо над гората, се бе появил нов неприятел. Аскер, казаха момчетата. Стефан разгледа внимателно гъмжилото горе, „Не, не е аскер — промълви Хаджията, — заптии са.“ Дългите байонети, набучени на пушките им, лъщяха на слънце, а по еднаквите си униформи те приличаха на редовен аскер. Колко са, не можеше да се познае, но бяха много, а изглежда, че бяха и повече, отколкото се виждат. Защото оттатък ридината имаше шубраки, а униформите пъкаха все от тия шубраки. Всред тях на най-високото място седеше на кон началникът им, беше извадил шашка, гледаше насам към гората и даваше някакви разпореждания. „Отде се взеха пък тия?“ — помисли Стефан и през тялото му мина вълна на смут, когато видя как щиковете се изравниха в редица и тръгнаха напред, лъскави и остри. Заптиите вървяха изправени, не се криеха, не бяха и много разредени и все идваха, идваха, наближаваха с всяка крачка.

— Стефане!… — прошептя силно Ванката, но Стефан го спря с ръка. Заптиите приближаваха и вече можеше да се разгледат едно по едно напрегнатите им лица.

— Сега! — викна Стефан и махна с ръка надолу, викът му излезе не толкова силен, колкото задавен.

Запукаха отделни изстрели. Заптиите вървяха нагъсто, двама или трима паднаха веднага като подсечени. „Да е жив юзбашията ви, че ви праща така, като леш“ — измърмори Ванката. Другите извървяха още няколко крачки, но колебливо вече, поразбъркаха се и започнаха да залягат сами — зад попадналите им отпреде снопи или направо в стрънта, дето се виждаха открито като сини купчинки. Залегнаха и веднага започнаха да стрелят. Куршумите им се различаваха от башибозушките, жъкаха по-тънко и биеха ниско — биеха на месо и те. До Стефан едно момче само хлъцна „ъъък“ и се захлупи върху приклада на пушката си. Стефан нема̀ време дори да го обърне и види кое е, защото гледаше напред, без да сваля очи. Там горе, под командата на заптийския началник с коня, тръгваше вече нова редица от щикове. Посрещнаха я с гъста стрелба от гората под команда на Хаджията. Заптиите вървяха безшумно, не викаха и не псуваха. Даже не стреляха. Само вървяха напред, щиковете им, насочени за мушкане, светеха със студен железен блясък. Едни падаха и оставаха назад, другите вървяха и не спираха, без да бързат, но и без да намаляват крачка, сякаш бяха от желязо и те като щиковете си. Ето отминаха първата редица. Тук изведнъж усилиха крачка и затичаха напред. Стефан разбра веднага. На това място окрайнината на гората се издаваше малко на север, като тясно полуостровче — към това полуостровче се бе нацедила неприятелската верига. Стигне ли до него — вече е в гората. Той видя това чак сега и усети как раменете му и гърдите му плувнаха изведнъж в пот.

— Не пущайте ги!…

Цялата сила на гърлото му се сбра за тоя вик. Изправи се и хукна към издатината, не гледаше нищо, ни свои, ни чужди, не се пазеше и не чуваше виковете и от двете страни, нито запъхтяното тичане на Ванката отзад. Когато стигна до мястото, опасният ход на тая редица от щикове бе свършил. Заптиите бяха залегнали зад дългия кръстец, най-близкия до гората — сянката на крайните дървета стигаше до него.

— Иванчо… кибритя!…

Две кутийки каф-кибрит пазеше Ванката в своята свещена писарска чанта, дето държеше списъците, закона, клетвата и другите писарски потреби. Пазеше ги тия кутийки и не даваше на никоя любопитна тютюнджийска ръка да припари до тях. Сега той извади едната кутийка и без да чака повече приказки, залази напред. Стефан видя как той спря, пресегна иззад храста да оскубе наръч стрън, как отупа сламките от пръстта и ги посмачка малко. После ги запали и ги метна към кръстците. Като добре изсъхнат барут, снопите пламнаха веднага. Един по един заптиите заизскачака, приведени зад огъня, и бързо запремятаха дъната си назад. Шарете ги сега по дъната!… Тия повлякоха и първата редица, тя се спусна назад с викове, разбъркана и ужасена, и напразно един от нейните заповедници с гола калъчка, навярно чаушинът й, се опитваше да я спре. Докато удариха и самия чауш, удариха го не смъртоносно. Той падна, но веднага запълзя на четири крака назад, като се озърташе към горичката да види дали го гонят, драпаше отчаяно назад, настрана от пламтящите снопи — без фес, без сабя и без достойнство на чауш. „Не му хвърляйте — каза Стефан, — оставете го жив, да разправя на другите живи…“ Щикове, фесове, трупове се разпиляха по стрънта и я напъстриха с червено и синьо. Машаллах, Ванка!… Ванката е същи юнак, около него са се събрали няколко от момчетата, той им разправя нещо разгорещено и сочи нагоре. И Стефан погледна натам. Заптийският началник още стоеше на коня си и махаше гневно със сабя. Трета редица се готвеше да тръгне, беше по-дълга от другите две, и като че самият началник (може и бинбашия да е, на бинбашия мяза) се канеше да я води. В тая кратка минута на затишие пукна пушка, само една, и от групата на Ванката няколко гласа изреваха нещо силно и ликуващо. В същото време Стефан съгледа как бинбашията се заваля чудновато върху гърба на коня, като да бе слънчасал внезапно, и как няколко ръце го поеха да не падне и го понесоха към шубраците. Конят сам ги последва. Веднага и редицата пред него се разбърка и започна да се свлича още там, на ридината, без да направи й крачка напред. Така бива. Браво, юнаци. Това е вече работа.

В тишината след това кратко объркване на врага се чу учестеният пукот на пушките от другите места. Особено от юг, гдето, както се виждаше, бе струпана главната башибозушка сила.

Стефан затърча натам по западния край на гората, мина до един четник, който бе заголил крака си над коляното и съсредоточено го превързваше с бяла кърпа, и излезе на долния ъгъл на гората, обрасъл с гъста китка дървета. Тук го пресрещнаха няколко четници и между тях едно шипченче, Христо на име, го помоли да помогне: „Виж — каза, — байо Стефане, не можем се оправи с тогози, Сербезлията. Пукахме му, и така го мъчихме, и инак — не става. Като гевендия се върти, псето, а куршум го не фаща. Фишеците ни отидоха по него. Та виж, да му светиш ти маслото, ако можеш…“

„Мъчна работа е тая“ — каза Стефан, като се вгледа в малкия черкезки конен отряд, който вършееше стърнището на запад и юг от гората, налиташе бързо, изпразваше бързо късите си пушки към дърветата, без да се цели даже, и отстъпваше пак така бързо, колкото да напълни пушките отново. Най-близко до гората стигаше чернобрадият и дързък Сербезлия, който водеше отряда и налиташе пръв пред него. Той и викаше по-много от другите, викаше и псуваше на турски, черкезки и малко български. Разбра се постепенно, че черкезите не са опасни, те не се мереха добре и напразно си хабяха оловото. А главно, не прекрачваха гората. Но те даваха кураж на целия башибозушки сбиротък да налита по-стръвно. Само дърветата ги спираха да прегазят рядката верига на четниците от тая страна. Но Сербезлията не го спираха и дърветата, той стигаше до самата гора, може би сам той вярваше, че куршум го не лови, та идваше все по-близо и все по-дълго се застояваше край гората. И викаше гърлесто, викаше, плюеше и се смееше, само зъбите му се белееха хищно в косматото лице. Море, че си найдеш и ти мастора, глей си ти… — ядосваха се момчетата, но колкото и да го дебнеха, напусто беше. Кончето на черкезина, младо и нервозно конче, трептеше и играеше непрекъснато, като да му бе несгодно под седлото на стопанина му. И нито една драскотина нямаше нито по него, нито по стопанина му.

— Мъчна работа — повтори Стефан. — Шавлив е много, кучето. Ама да видим…

Той взе дългата пушка на шипченчето и се залости между два церови ствола, които растяха от един дънер. Черкезите ги нямаше още, те се бавеха някъде на юг, той ги следеше как се стрелкат насам-натам между групите от пеш башибозук като ято риби и не му беше много ясно какво точно правят там. Най-сетне те се изнесоха към западната страна, разтеглени на дълго повесмо, и препуснаха на бавен галоп из стърнището, по което вече не личаха кръстци — снопите бяха разришкани, сламата стъпкана и смляна като на харман. Стефан се вгледа — чернобрадия го нямаше между предните. Конниците стигнаха до мястото, където бяха залегнали заптиите, и се повърнаха обратно. Но възвиха към гората и минаха близо до нея. Тогава го видя, яздеше по-встрани. Беше спрял и викаше нещо към своите, кончето чевръсто местеше краката си на едно място и изглеждаше, като че не стъпва на земята. Трийсет-четиресет разкрача, не повече — пресметна Стефан. И без да иска, натисна петлеца в бързината. Почака малко да види какво ще стане. Нищо не стана. Черкезинът си беше читав, даже не се заварди, като че не куршум, а бръмбар бе прелетял край него. Ах, тряба по-спокойно, по-спокойно, не бързай… Това беше миг. Когато пушката гръмна втори път, Стефан помисли, че пак не е улучил. Кончето продължаваше да тъпче ръченица намясто, черкезинът продължаваше да седи отгоре му, опрян с една ръка на шията му, и да гледа към другарите си. Някое от момчетата извика: „Ааа, намери ли мастора…“ Чак тогава видя как черкезинът се наклони на едната страна, после на другата, наклони се още повече и тупна на земята тежко и внезапно като чувал. Кончето не му обърна никакво внимание, то престана да играе и веднага тръгна към гората, дето започна да пасе трева в сенките. Кончето не се смяташе за враг на четниците и спокойно идеше при тях. Уловиха го и го поведоха навътре в гората, там го и вързаха. Черкезите завиха диво отдалеч, но не се спуснаха да вдигат трупа на своя предводител, завеяха се надолу. Стефан се изправи на колене и протегна ръка да върне пушката на шипченчето. Тогава усети, че нещо го блъсна силно по ръката. Не болка усети, а тласък, силен, който го завъртя. Той не каза нищо, само подаде пушката, момчетата бяха наставали и го гледаха възхитени, те не разбраха какво стана. После тръгна сам навътре в гората, озърна се да не го видят и коленичи. Огледа ръкава, отгоре не личеше нищо. Отзад и отдолу ръкавът беше прокъсан, а по ръката пълзеше мокрота. Свали джамадана и запретна ризата чак до рамото, опипа ръката, дигна я и я свали. Костта цяла, добре. Още не боли, но кръвоточи силно. Той докъса скъсания от вчера ръкав на ризата. Куршумът бе пробил месото от едната страна и излязъл от другата. Уви раната с парчето от ръкава, пристегна колкото можа със зъби и пръсти. Опита ръката дали се свива — свива се. И то добре. Още не го болеше истински, само лютеше и тръпнеше.

Изправи се и без да бърза, тръгна пак към южната страна на гората, по-вдясно, там, дето бе поставил десетката на Йеремия. Йеремия сам го бе помолил да смести до него и хората на Македончето — вчера бяха пак заедно и бяха свикнали да се опират едни на други. Бива… Да ги види живи ли са, какво правят. Че са живи, се познава по пушките им, попукват навремени, а пред крясъците на башибозука предпочитаха да си лежат на сянка и да се таят. Пак добре, че сме на сянка, но и на сянка е горещо.

Допи му се вода, допи му се повече, отколкото вчера, когато беше по-горещо. Пък за беля в манерката няма нито капка, кандилка се празна и дрънчи на сухо. Имаше малко вода в нея доскоро, сигурно се е разляла. Хаджията е там сега, на горния край, дето го остави още сабайле. Лежи там и стреля с барабанлията си. „С пищов той мери по-добре от мене — помисли Стефан — и куршум негов не пропада; може дори да се каже, че колкото са куршумите му, толкова ще бъдат и уцелените от него неприятели.“

Наоколо беше нападала от дърветата прясна шума, лъскави церови шумки застилаха тревата, храстите обръстени от куршумите като от стадо гладни кози. Стефан се приведе, повървя малко така. Позна Спиро по дългите крака. Спиро лежеше по корем, разкрачен, и подвикваше нещо късо и отсечено на околните до него момчета. Стефан набързо го мярна отстрани и едва го позна — устните му, надебелени, се бяха спекли с черна корица. Легна до него. „Какво се чува при вас, каква я квасите?“ „Те, слушай“ — отвърна Спиро.

Стрелбата беше поспряла и отпред, всред башибозука, се вдигаше силна врява. За какво? „Карат се — каза Спиро. — Карат се на черкезите, че като заобиколели от другата страна, куршумите им падали на тях. Ударили били двамина.“ „Тряба да почерпим тогава тия черкези, че ни помагат“ — поусмихна се Стефан. „Ти не бой се — отвърна намръщен Спиро. — Черпят ги. Погледни долу…“

Стефан се надигна. В низината като броеница се бяха напоточили мъже и жени. Носеха стомни и бъкли, едни отиваха, други се връщаха. Носеха вода на башибозука, който пладнуваше на слънце и от злоба дърляше сам себе си. („Не е лесна и тяхната“ — беше отбелязал Хитрия.) Чу как един подвикна сърдито: „Чабук бе, пезевенклер!…“ — и се вгледа по-добре във върволицата от мъже и жени, които разнасяха стомните и кратунките зад кръстците и слоговете насреща.

Селяни от някое близко село…

Студена, мокра вода, налята от някое скрито в тревистата низина или в шумите наоколо студено и сладко кладенче… и клокочи така прохладно, сладко в гърлото…

Може би не от кладенче носеха водата, а чак от селото, кой го знае колко е далече оттук.

Стефан въздъхна.

Седна и сплете ръце на коляното, но лявата ръка го заболя и той я пусна. Спиро му подаде книжка с насипан тютюн. Пое я, наплюнчи и запали от праханта, Спиро му поднесе и нея.

Може да са ги докарали зорлан. Така е, зорлан…

Много му се допи вода, от тютюна — още повече. Нямаше вода. По изнурените лица на момчетата, по напуканите им устни, по очите им, които надничаха иззад храстите и завистливо гледаха към водарите, Стефан разбра, че и в другите манерки не е останало нищо.

… Боят подкачи отново късно следобед, неохотно и вяло и от двете страни. Припукваха отделни пушки, които се дебнеха тук и там, от всичките краища на гората и стърнището. „Само да се изтрае до довечера — мислеше Стефан, — само до довечера.“ Дано само удържи на жаждата. Па и на глада, че вече и торбите изтъняха и увиснаха празни и те като манерките. Но жаждата, главно жаждата мори хората, мори ги повече от башибозука. Де сега малко водица, мъничко, тъй, само да лизнеш…

Стефан тръгна пак из гората. И пак гледаше как мълчаливо страдат момчетата, беше му жал за тях.

Нищо, момчета. Потрайте, момчета. Пак ще пием вода, потрайте. Още малко, вечерта е близо. Кой пък хептен не може да търпи, нека тури в устата си оловце от куршум и го посмуче. Помага по някой път…

Сам страдаше. Болката в задната страна на ръката се усилваше от час на час. Той отиде навътре в шубраките, дето нямаше четници, и отхлаби малко превръзката. Мястото над лакътя се бе подуло и зачервило, не даваше да се пипне. Стефан полека отви превръзката, кръвта бе избила през нея и бе се запекла, кърпата не се отлепяше. Той я стегна полека отново. Като се изправяше, повикаха го да дойде бързо. Дреновски или хората на Дреновски го викат. Беше станало нещо с Дреновски… Какво? Той изстина и се сбързи подир четника…

Бяха изнесли Дреновски малко назад от мястото му, той лежеше на ребро, чантата подложена под главата му. Като видя Стефан, рече да се повдигне малко на лакът, но не можа и се усмихна само. Рядко се усмихваше и сега в усмивката му имаше вина някаква: не се опазих, прощавай, Стефане… Лицето му прежълтяло. Долната устна, винаги издадена малко напред, беше по-издадена сега и увиснала безпомощно.

— Е… втасахме я… — промълви Дреновски със слаб глас.

— Къде?

Дреновски посочи с пръст към корема, пръстът му трепереше. „Да видя“, рече Стефан, но Дреновски поклати глава: няма да ме бъде. „Да видя, да видя“, повтори Стефан нетърпеливо и коленичи до него. „Няма какво, полза няма, недей“ — прошепна Дреновски и го погледна с молба в очите:

— Викам… ти, с револвера… по-леко е…

Стефан вдигна глава към неколцината четници, които бяха наобиколили ранения и го гледаха с мълчалива жалост. Махна им с ръка да се дръпнат и те безшумно, на пръстици се дръпнаха назад.

— Ти луд ли си, Ристе, чуваш ли се?… Дума да не става! На ръце ще те носим, ти да си жив… Ще живееш, ще видиш…

В окото му залази сълза, не можа да я спре.

— Няма… — Дреновски поклати глава. — Няма да ме бъде, Стефане. Моята свърши… знам аз…

Стефан едва можа да съгледа малката звездичка от разкъсана кожа в слабината на своя другар — една нищожна дупчица, дето беше влязъл куршумът, около нея нямаше дори капка кръв. Там, дето излязъл, през кръста беше разрушено всичко и всичко нагизнало в тежка, лепкава мокрота.

— Лошо ли е? — попита Дреновски.

— Не приказвай.

— Пие ми се вода.

— Ще потърпиш.

„Корубата е пълна с кръв и тя“, помисли Стефан. Ранените в корема жадуват страшно. Пият ли — това е краят.

— Ще потърпиш малко, скоро ще мръкне. Ще кажа да направят носилка…

— Защо да тежа? На всички е тежко…

— Дай… дай да те превържа… — Гласът на Стефан затрепери. — Па като навлезем в Балкана… до някой и друг ден ще стъпиш на крака… Я го Балкана къде е…

— Защо… лъжеш, Стефане…

Момчетата отново бяха приближили и мълчаха наоколо, навели глави, бояха се да погледнат към своя десетар, който лежеше и също мълчеше. Мълчеше и Стефан.

— Имаш там… в джамадана… зашита една книжка… — зашушна пак Дреновски. — Брат бъди ми, дай… защо да се мъча?…

Стефан прилегна близо до своя другар и се загледа в него. Лицето на ранения беше омършавяло изведнъж и бързо добиваше една страшна синкава бледност. Попипа челото — изстиваше…

— Стефане…

Няма надежда. Стефан отпра дрехата си от вътрешната страна, извади прахчето, увито в книжка, и я подаде на едного от четниците. После отиде навътре в гората, да не гледа. Дреновски му беше другар и брат, трябаше завинаги да остане жив в него.

… Знаеха се отдавна, още от Тулча, къде Христо имаше дюкян. Заедно прекарваха вечерите си в малкия градец, заедно скитаха из околностите и в глухите места стреляха на нишан. После в легията… А бяха съвсем различни. Христо — спокоен и разсъдлив, Стефан — буен и сприхав, но и малко по-малодушен от него, и все по него се водеше. Отдавна бе то. Оттогава се разделяха по работите си много пъти и пак се събираха, и Стефан знаеше, че винаги може да се облегне на ръката на своя другар, когато и да е, където и да е. Като рождени братя се имаха, един от друг не се деляха, бяха като едно. Когато се отвори дума за четата и започна подготовката, Дреновски разпродаде набързо дюкяните си по Влашко, купи наперени гарибалдийски дрехи за себе си и за десетина момчета още. Останалите пари до грош даде на Стефан да тъкми и потяга четата. И от богато младо търговче, което позаглеждаха дори влашките чокойски хубавици, стана изведнъж сетен сиромах. Най-голямото му богатство беше България, за нея беше тръгнал да умира. И умря.

Беше за Стефан като здраве, като въздух беше. Знаеш, че ги има безмерно всякога, и си живееш, и нехаеш за тях. А сега ги няма. И нещо негово, съкровено негово, щеше да остане при мъртвия завинаги, щеше да остане празно и празнината ще зее винаги и винаги ще боли.

Стефан заплака тихо. Той не се върна да види другаря си как издъхва, да склопи очите му. Не искаше да го види мъртъв, не можеше…

… Привечер дойде подкрепа на башибозука. Турците и черкезите заградиха гората от всички страни и на два пъти налитаха да скочат в нея на юруш. Не можаха. Четата стоеше и не ги пусна. Щом залезе слънцето, тръбата на заптиите засвири отбой, макар да бе още светло. Хаджията заповяда на чирпанлийчето, четния тръбач, да свири и то отбой. А Стефан тръгна из гората да събира момчетата, да ги види колко са и как са. Освен Дреновски, убити бяха още двама. Петима други ранени. Стефан прегледа раните им и им каза да се стягат и те за път. Предложиха му да отсекат главите на убитите, за да не ги отсекат и разнасят турците. Отказа. Все не му се вярваше, че Дреновски е вече мъртъв и изстинал отдавна. Не му се искаше и да отиде да се прости с него. Поръча само да поставят убитите в храстите и да ги укрият добре с шума. Белки ги не види неприятелят. Преди да се смрачи съвсем, Стефан забеляза раздвижване в башибозушкия лагер. По един, по двама турците се дигаха от запад и север и отиваха на юг и изток, към пръснатите горички зад стърнищата. Мислеха, че четата ще мине оттам, и там се трупаха да я причакат. Добре, чакайте. Отвързаха тогава кончето на убития черкезин и повдигнаха на гърба му Мънзата, който все охкаше и се вайкаше (припадаше повече на едина крак, май като че беше и ранен), а отзад още един ранен, който се хвана за него. Един здрав трябваше да води кончето. „Ако почне да цвили — каза Стефан, — с ножа по̀глав…“ Повикаха часовоите от ъглите на гората и тръгнаха. „По-бързо, по-бързо… — шепнеше Стефан. — Няма време за маене, скоро ще изгрее месечината и ще ни издаде.“ Тръгнаха през стърнището на север, спъваха се в неприбраните трупове на заптиите, към ридината, дето заптиите стояха през деня. Спуснаха се от другата страна на рида, там бе пълно с глогове и шипки, изподраха се из тях — и почнаха да заобикалят издалеч. Четворица, разделени един от друг, Стефан постави отпред да водят и проправят път. Сменяха ги често. Беше съвсем тъмно и тихо, само щурците църкаха и улувица една плачеше някъде из горите. Заобиколиха, прехвърлиха отново рида, дето той беше вече съвсем нисък и слаб, и се спуснаха пак в низината, най-опасното място. Гората тъмнееше вече назад. Беше забранено да се говори, манерките увиха с трева да не дрънкат. До Стефан приближи един от четниците, от Търново беше и го викаха Златарчето, и му каза тихо, че е забравил чантата си в гората и че иска да се върне, за да си я прибере. „Ще ви настигна“, каза той. Златарчето отиде по пряк път да си търси чантата, но вече не се върна. И какво стана с него после, никой не узна.

Като премина опасната низина, дето можеха да се очакват засади, но засади нямаше или бяха по-нагоре, четата продължи да върви още малко на запад, после зави на юг, водена от няколко души, на които тия места бяха по-познати. Стана по-светло, луната изгряваше. Можеше да се приказва вече, но никой не приказваше. Всички бяха морни и жадни, всички мислеха само за вода и за сън и ако някой им кажеше, че отзад, при башибозука, има изобилни кладенци — щяха да се върнат назад. „Карайте — подканваше ги Стефан, — карайте, утре ще осъмнем на някоя балканска поляна… ако не на Агликина…“ Той знаеше, че Агликина поляна е далече, много далече, и че утре няма да стигнат до нея, ако ще да вървят цяла нощ и цял ден непрекъснато. Искаше момчетата да повярват, че поляната е близо, колко ти е една нощ добро ходене за калени бунтовници и харамии като тях. Искаше и сам да повярва, и вече вярваше малко като че ли. Защото така беше по-леко да се ходи и да се живее.

Предните обадиха, че им се счува глух тътен някакъв, като да иде изпод земи. Четата спря. Хаджията легна по корем и долепи ухо до земята, постоя така, после се изправи и каза, че наистина се чува нещо, прилича на тропота на много коне и тропотът идва право насам. „Лягайте и ни дума!“ — заповяда Хаджията. Всички, както си бяха, залегнаха зад едни тръначки и се стаиха. Не мина много време и стърнището отпред зашушна. Ясно на месечината се открои група черни конници, те вървяха ходом и спряха до самите тръначки. Постояха, поприказваха нещо тихо, па обърнаха конете назад. Стефан ги почака да отминат, да затихне всичко, тогава вдигна четата и я поведе право след тия неизвестни нощни конници, за които не разбраха какви са и що са. За чудо конниците не бяха забелязали черкезкото конче, което вървеше с четата, то беше съвсем рехаво закрито зад тръните. Нито пък кончето издаде звук. Но Мънзата се развика, че иска да слезе от него, не му се язди вече, заболяло го седалището от яздене. И слезе, тръгна пак пеша с разкрачени широко крака, по ръбовете на стъпалата си. Вървяха така доста време, редицата се поразтегна и най-отзад се влачеха ранените. Стефан на няколко пъти спираше четата — тя бързаше, защото беше жадна — и после постави при всеки ранен по един здрав да му помага. Вървяха до бялото голо поле, заляно от луна, луната се бе дигнала и светеше пълно. Все на юг вървяха. Навадиха по едно време в едно ниско долче и забелязаха — на дъното му блещука мъртво някакво продълговато заоблено петно, като огледало. Вода!… Спуснаха се урбулешки надолу, забравили рани и умора, към водата. Беше една нищо и никаква локва, гъсто вмирисана на тиня и пълна с жаби. Кой ти гледа жабите. Налягаха по края на локвата и засмукаха. Та даже и не стигна за всички водата. Скоро жабите останаха на сухо, започнаха да подскачат и опулено гледаха тия брадясали страшни мъже, които бяха изпили жилището им. Добре че не изпиха и тях самите…

Стефан не им попречи да пият, сам той гореше от жад и смукна няколко пъти през кърпата си. Като пресушиха локвата, момчетата постояха до нея, помаяха се, като да чакаха отново да се напълни с вода, но вода повече не излезе. Локвата си остана суха. Тръгнаха пак. На неколцина призля, на останалите нищо им нямаше. Те си останаха жадни както преди, само дето стомасите им бяха залъгани с малко мокра тиня.

Но на вода все пак им провървя тая нощ. Тъкмо се отделиха от локвата и забелязаха на височинката двама орачи, две черни сенки срещу луната — вървят приведени над ралата и подвикват на воловете си. По псувните, с които обсипваха добичетата, познаха ги, че са българи, и завиха всичките към тях. Подвикнаха им: знаят ли вода наблизо? Орачите позапряха малко да разберат добре кой ги вика и за какво. А като разбраха — удариха през угарта, свиха зад едни трънясали слогове и се джендемосаха в мрачините. Зарязаха волове и всичко, отидоха и се не видяха.

— Уплашиха се тия чичовци… — проломоти някой.

Под дървото, което тъмнееше сред нивата, намериха бъкел, пълен с вода, една торбичка, а в торбичката — комат хляб, спечен и грапав, две-три глави лук и захлупци шарена сол.

Торбичката Стефан даде на ранените — даде я на Мънзата той вървеше заедно с ранените. Стефан взе и бъкела, поклати го — беше почти пълен, и започна да го дава поред на момчетата. По за две глътки само, по за две, да има за всички. Накрая го поднесе и на Хаджията, който също стоеше и чакаше реда си. Пи и сам той две глътки, а в бъкела остана още малко вода. Даде я повторно на ранените. Поради раните си те изнемогваха за вода повече от другите.

И тръгнаха пак. Стърнища, поляни, пак стърнища — вечни стърнища. Някакъв плитък валог, обрасъл с драки. Спуснаха се надолу. Неколцина от предните се развикаха — намерили вода. Дружината се затече бързо-бързо по гласовете. Беше истинско изворче, с истинска вода, която тече — бистра, студена и сладка водица. И главно имаше я за всички, не по две глътки, а да пият колкото искат. Над изворчето върби надвесени. Спряха под върбите, пиха, миха се, пиха, седнаха, пиха, забъбриха по човешки, пиха, заблещукаха тук-там с цигарки. И пак пиха. Отдавна не бяха виждали толкова много вода. От вчера сутринта, когато минаха Дунава. Вчера… а като че беше лани. Разположиха се около изворчето и не можеха да му се нарадват. Прилегнаха, ей тъй, само да слушат как им чучурика водицата. Някой спомена, че няма да бъде лошо да останат тук на денувка. Някои се оклюмаха, но Стефан не им даде да задремят. Вдигна ги. „Хайде — каза той, — хайде, братя. Потерите са наблизо, ония с конете търсеха нас, може и още да се въртят тъдява и да ни сгазят. А тук, в тия редки драки, и заек не може да се закрие, като зайци ще да ни изловят с голи ръце. Хайдете, момчета, Балканът не е далеко, не усещате ли, че нощя започва да става по-хладничко. Балкан гоним тая нощ, няма лъжа. Влезем ли в горите — да ни ловят. Цървулите ни ще уловят. Хайдете, братя, леката-полеката…“

Не им се ставаше. Ставаха, един по един изправяха наболелите колена и снаги, с пъшкане и ръмжене ставаха. Пак се поклониха на водата и пиха още един път, за последно. Напълниха и съдини, де що ги имаше. Позаплискаха се още веднъж. И един по един се навървиха след Стефан, който вече бе поел сам по късата стръмнина. Пораздвижиха се и се пооживиха всички, даже и ранените замърдаха по-бодро и спряха да охкат. Случи се и равно място, месечината светеше отсред небе с пълна сила, та се виждаше далече напред и вървежът се усили. За вода никой не мислеше и не говореше вече. Но водата изпра стомасите добре и глад ги загложди. Глад. „Ех, да има сега едно сугарно шиленце… — помечта някой на глас. — Да направим една жар дебела, горуньова, па като изостря един кол — сам ще го извъртя, докато хване червена корица… не ща друго, само корицата ми дайте…“ „По-полека (обади се друг), и на гол качамак скланяш, ама няма.“ „Качамак — качамак, ама топъл да е…“ „Бе, и студен няма да остане…“ „Е, може и студен, ама да е барем с лютеница или топла рибена чорба.“ „Море, и без чорба и без лютеница няма да го хвърлиш на кучетата…“ „Е, то се знае, няма да го хвърля, само къде е?…“ „Ей, щом се карате, няма качамак за вас!“ — изгърмя гласът на Итрия. И се раздаде ситен смях — смееха се момчетата, над които цял ден вися смъртта. Обърнаха го на смях. Млади момчета, коя им е?! Бърже забравят теглила и несгоди, битките и кървищата. Глад не е като жажда. На глад се трае. Ще траят.

И все вървяха.

По едно време забелязаха, че черкезкото конче го няма. Няма го заедно с ранения, който беше на него, и със здравия, който го водеше. Стефан поразпита дали са го виждали там при изворчето, дето спряха последния път, спомнял ли си някой дали бяха там? Но никой не можа да си спомни и каже. Постояха, погледаха, взираха се в здрачевината — нямаше нищо отзад, нито наоколо. Повикнаха няколко пъти тихо, подсвирнаха — никой не се отзова. Кончето с двамата четници беше изчезнало и никой не знаеше нито кога, нито накъде. Какво ли може да е станало? Някой каза, че кончето сигурно се е подплашило от нещо и побягнало, не могли да го озаптят, останали назад и изостанали. Може и така да е. Но нали щеше да се чуе и разбере?! „Я двама да се върнат и ги потърсят“, каза Стефан. Никой не искаше да се връща. Тръгна тогава сам, след малко тръгнаха подпре му други двама. Ходиха, обикаляха, свиреха с уста тихо — никой и нищо не се обади.

Съмваше се, бледнееха звездите. Нямаше закога да се чака повече, нямаше защо да губят време да търсят изгубените, кой знае къде са сега. Търсачите се върнаха при четата.

И тръгнаха пак напред, напред.

Някаква тъмна и широка разлата грамада се изпречи напреде им. Село едно, доста големшко. Заобиколиха го, да не разбудят кучетата. Продължиха на юг без спиране. Стефан все подтикваше, подканяше, повикваше тихо. „Хайдете, момчета. Още малко, момчета, още малко, дайте зор още малко, турете душа на мъка. Че ѐ го, месечината белее, изток се е изцибрил и скоро ще пукне зората. Добър път минахме тая нощ, браво, момчета, и на ходене сте юнаци. Нощта си отива, а ни тряба още малко, още мъничко, за да изминем полето и да стъпим с един крак на баирите, ей ги — ония баири, виждат се вече!… Още малко, момчета, хайде! Там ще да се изскубнем от потерите и ще си отдъхнем… живот ще живеем…“

Върволицата пак се бе разточила. Стефан даде почивка, колкото да се приберат ранените отзад, да вземат малко душа и те, спокойно да се наохкат. Седнете сега, сядайте… И за нищо не мислете.

А сам мислеше. За Дреновски, макар че не искаше да мисли за него. Няма да го прежали. Ех, Дреновски, Дреновски… къде е сега душата ти? Ходеше, стреляше, пушеше, понякога приказваше, улегнал и хладен, неизменен и без страх, тръгнал не на бой, а на работа. И крачката му улегнала, разсъдлива някак. Постоянен, знаеш го, разчиташ на това, което знаеш — винаги.

Няма го вече Дреновски. Беше и го няма. Това е. И половината на това, което е Стефан, сякаш остана с Дреновски там, в горичката. А другата половина ходи вцепенена, приказва, пие вода, боли я ръката и е като оглушала, и още не знае колко е загубила — много или малко. Дреновски… Може цял ден да го не видиш и чуеш и може да не ти потряба цял ден, стига ти само да знаеш, че е тук някъде — и си спокоен. Защото знаеш, че стои добре на мястото си и каквото прави — прави го издъно някак, окръгля го и го докарва до самия край, и никой не може да го направи като него. Ех, Дреновски, Дреновски…

Стига. Няма жалост. Той умря. Ще умрем и ние.

Напред, напред.

… Беше съмнало, когато минаха близо до западния край на селото. Горни турчета, казаха. Един от четниците беше го познал, дюлгерувал тук едно лято. Някога тук бил чифликът на един турчин, някой Мурад бей, а селото, което постепенно се струпало около него от чифлишки ратаи, нарекли Мурад бей кьой. После за по-кратко и по-лесно почнали да го наричат Мрадего. По-надолу по Росица имало и друг турски чифлик. Два чифлика, горен и долен. Два вида турци, горни и долни. Хората от околните села отивали да работят на тия чифлици. Къде отивате, бре? На горните турчета, казва, отиваме. Горните турчета, горните турчета, Горни турчета… Така останало името на селото. А на другото село, долното село — Долни турчета… Така разказа четникът дюлгерин. Но всичко не можеше да разкаже, защото всичко не знаеше, пък и никой тогава не знаеше. След Освобождението Горни турчета било преименувано на Бяла черква. Имало една много стара черква в околността, на нея и го нарекли, за да махнат турското в името му. Не стига, че турско миналото, ами и името. Не. Бяла черква, така е по-добре. Хубаво име, Бяла черква, едно от най-хубавите… А още преди Освобождението в селото живеели и турци, и българи, но българите повече. Турците били все келяви някакви, така ги помнят и знаят — келяви, страдали все от кел. Решили българите да си направят нова черква. Докарали камъни от Дъскот, отлични камъни, само за строеж, издялали ги, ще почнат вече да зидат. Добре, ама турците харесали тия дялани камъни. А като ги харесали, задигнали ги и си направили с тях една нова джамия, че пък и те нямали джамия. Българите гледали как трудът им се превръща на джамия. Погледали, погледали, какво да правят? Няма какво. Впрегнали пак биволите, хайде пак на Дъскот, пак за камъни. Карали, дялали, карали, дялали — струпали камъни за една черква пак. И сградили черквата. Това било две години преди да мине тук четата на Хаджията и Караджата. Но те не забравили ония, първите камъни, които се превърнали на джамия. Българинът не забравя труда си. И когато настанало българско, белочерковчани съборили джамията, а от камъните й издигнали камбанария — паметник на всички борци за освобождение. Тя още стои насред село, тая камбанария. Стои си, за да ни показва как по някой път се обръщат работите на тоя свят…

… Четата мина съвсем по видело край селото, селото се бе разшавало вече, говедарят изкарваше селските говеда на паша. Дружината прекоси мерата спокойно и без да се крие, нямаше къде да се крие и нямаше защо. Стигна до брега на Росица и спря на малка почивка при една бачия — лятна овча кошара. Овчарите тъкмо дояха овцете. Почакаха да ги издоят, после Стефан прибра ведрата с димящото прясно мляко, то бе непрецедено и из него плуваха овчи барабонки, сламки и други боклуци. Прибра го и го раздаде на момчетата да го изпият. Така, неварено и сурово. На десетка по ведро, не е чак толкова много. На овчарите каза, че тия момчета са народни поборници, тръгнали за България… и прочее. Значи, тръгнали и зарад тях, овчарите. Та тряба да се нахранят добре.

Овчарите стояха пред Стефан с оръфаните си овчи кожуси, вмирисани на мърша — те не ги свалят и през деня, макар да е сред лято, — стояха, пристъпваха от крак на крак, поглеждаха към оръжието на народните поборници.

Хаджията бутна в ръката на най-стария от тях една-две бели меджидии. „Време робско и невярно е — каза Хаджията, — всичко може да стане, момчета. Нека поне тия прости овчари си спомнят за нас с меджидиите, а не с изпитото мляко, което иначе може да допълни сиренарските им чебри. Нека. Наши другари умряха за вас, байовци, може и ние да умрем и вие няма да узнаете… Запалете — добави Хаджията — барем по една свещ за умрелите…“

Овчарят погледна среброто в шепата си, окашля се, па го прибра в кожуха.

Хай, останете си.

А сега, момчета, на път.

Росица беше поизмършавяла от горещините и нямаше нужда да питат за брод. Четата и не питаше, но се намери една българска душа от Горни турчета, която попита нея. Дядо Стоян я викаха тая душа, тоя дядо Стоян се завъртя около четата. По-право, четата го настигна. Тръгнал беше старецът да лови риба, на рамото му се тръскаше серкме. Бос, запретнал крачолите на потурите заедно с крачолите на долните гащи. Беше едър човек тоя старец, белите му старешки крака, изпреплетени със сини жили, крачеха едро и спорно. Като усети хора зад гърба си, спря и загледа любопитно, мустаците му се поразтегнаха.

— Къде бре, момчета, сте тръгнали така?

— Нали видиш, дядо?! — каза му Стефан тихо, като спря до него и кимна на другите да продължават. — Нали видиш каяфета ни…

— Видим яз, видим… — отвърна тихо и старецът. — Току насреща е реката, как ще я минете?

— Ще газим.

Старецът поклати глава.

— Росица е мъжка река, синко, и не се гази така. Току ха с мене, да ви покажа брод. Има там под Бабин вир едно добро място, по-нагорце тъй…

И дядо Стоян посочи брод под Бабиния вир — там Росица се бе разляла нашироко и не може човек да я прецапа. Прецапа-прецапа — до пояс, че и до гърди таман. Кой събут, кой обут, кой запретнал крачоли, кой с крачоли, все то, до гърди всичко се измокри — и нагазиха в реката. Напред дядо Стоян, по него Стефан, подире останалите, по един, по двама, по трима, хванати за ръце. Най-яките вдигнаха на гръб ранените, да не намокрят и подлютят раните им. От другия бряг веднага почваха баирите, те бяха по-големи от досегашните, бяха първи знак на Балкана. Дядо Стоян посочи и пътеката нагоре.

— Това от мене, синко… — каза старецът. — Да поменувате дяда си Стояна.

— Благодарим, дядо Стояне, ще те поменуваме.

— Със здраве, момче. И Господ да помага…

Старецът се прекръсти едро. „Ех, не ща да съм чак толкоз млад като вазе… — мислеше си той. — Само двайсет години да бях по-млад, двайсет… де ги сега ония години… нямаше да нося серкме на туй рамо…“

Той остана долу в ливадите и дълго гледа след четата, която се изнизваше нагоре. Разбутана бе старческата душа от тая среща и вече не й се ловеше риба. Но остана до реката, уж че лови. Метна старецът няколко пъти мрежата, за да не го набедят после турците, че имал работа с комити.

От баирите нагоре почваха, но далече нагоре, драчовските гори, гори гъсти и добри да се скрие човек и да си поеме дъх. „Веднъж да хлътнем в горите и да заметем дирите си, да изберем място за денуване. Напнете сега, момчета — каза Стефан, — малко остана. Мъжката напнете…“

В Горни турчета по теза време учеше децата някой си даскал Киро Петроз. Той още не беше станал Бачо Киро, както го знаем от читанките по история, оня Бачо Киро, който сам отива на бесилото. Той беше само Киро, един даскал, който даваше ухо на народните работи, помагаше им колкото можеше, а народът го почиташе и го наричаше Бачо. Лани по същия път беше минала четицата на Филип Тотя, тя беше отседнала край селото и войводата тогава написа до селския даскал Киро писъмце — да дойде да се повидят, но и да донесе някои работи, твърде потребни на гладните и жадни комити. Знаеха го и го имаха за свой човек. Тоя път четата на Стефан и Хаджията няма време да опре до Бачото. Бързаше. Бързаше да напусне полето, бързаше да потъне в горите драчовски и да спусне тия гори като перде пред окото на потерите, които сигурно душеха по петите й. Така и беше. Мълвата за четата бе изпреварила самата чета. Както вълните отиват далеч пред камъка, хвърлен в тиха вода. Мълвата, невидима, лазеше вече наоколо, плашеше и окуражаваше. Още първия ден от минаването на Дунава тя стигна до Търново и вдигна на крак аскера заедно с търновския паша. Аскерът бе тръгнал вече да дири четата, вече се бе разчуло и се знаеше, че натук са се насочили и оттук някъде се чака да минат хъшовете. Нали и лани минаха оттук? Тия места бяха станали като комитско вървище. Аскерът ръшнеше из селата и горите, когато съобщиха, че комитите били току-що прегазили Росица при Горни турчета — някое айдушко око все пак ги бе съгледало. Ха, най-сетне! Бе напипана вярна следа и войската се запъти към нея, за да я улови наздраво. Пашата довтаса в Горни турчета още същата сутрин, за да изпита селото и провери какво е чуло, видяло и какво знае по тая работа…

В това време четата, която не знаеше нищо за тия приготовления, се възземаше нагоре по височините, навлизаше вече в голямата гора и мислеше, че се е отървала от преследвания. Момчетата не жадуваха вече, бяха и сити криво-ляво, пък и Стефан не ги гонеше така припряно да вървят. Бяха се поолабили малко и поосвободили. Но все вървяха. Стигнаха до едни други кошари, овчарите още не бяха изкарали овцете на паша, чакаха да се дигне росата. Там Мънзата се притръшка изведнъж, седна и каза, че не мърда ни крачка повече. Останал без крака. Беше вярно. И душа, каза, не му останала. Примоли се на Стефан да го остави тук, в тия кошари. Гледаха го, гледаха — какво да го правят? Да го мъкнат на гръб — не могат; едва мъкнат себе си. Да го крепят — не ще. Гледаха го, па се съгласиха. „Да остане, щом иска“ — каза Хаджията. Дадоха на овчарите половин лира пари, заръчаха им да хранят Мънзова, да го гледат, докато оздравее и стъпи на крака. Овчарите кимнаха косматите си глави: щем, бъдете раат… Стефан ги попита за хляб, намира ли им се хляб нещо. Те обърнаха торбите и ги изтърсиха пред него — изпадаха само трохи. Чакаме, казаха овчарите, да донесат и нам тая сутрин от село, и ние не сме яли ляб. Ама се забавиха. Та ляб няма… освен някое и друго пролетошно шиленце да земнете, друго какво… Може, казаха момчетата. Подбраха няколко шилета и едного от овчарите да ги кара — ще пекат шилетата нагоре, като стигнат до някое по-закътано място. Шилетата са хубаво хайдушко ядене, но това ядене щеше да се пече тепърва, а момчетата бяха гладни сега. Млякото не засища хайдутин човек, прегладясал от два-три дни. Окото на момчетата съгледа две-три цедила с прясно сирене, те висяха по дърветата наоколо да се изцеждат. Откачиха ги и почнаха да натъпкват сиренето в празните торби. Половината го изядоха още от цедилата, макар че Стефан им викаше да не ядат без хляб това безсолно сирене. Не го слушаха, гладки бяха, ядяха и като че огладняваха повече.

Когато в цедилата не остана нищо — тръгнаха. По пътеката, която взе овчарят с шилетата.

В колибата останаха другите овчари. Остана и Мънзов.

Там го и намериха турците същия ден. Не се маяха много с него. Съсякоха го веднага там, на самото място.

… Може би това бяха същите турци, които четата пресрещна на пътя си. Слизаха отгоре, бяха до десетина човека и нямаше къде да бягат — ненадейна стана тая среща, а и пътеката тясна. Па и отстрани храсти от бодлив клечат — габър, гъсти като четка. Няма накъде. Стефан веднага изскочи отпреде им и разпери ръце.

— Стой! Какви сте, що сте, къде сте тръгнали?

Изгубиха се ония турци съвсем: воловете…

— Какви волове?

Загубили им се били воловете… тръгнали да си търсят воловете… воловете… да ги търсят…

— Воловете… А що щете с това оружие, да ги трепете ли?

Гледаше ги право в очите, един по един ги изгледа, ще ги изпие. Бяха средна ръка турци, дребосък, дрипав и гол, и прост, ни един не изпъкваше с нещо между другите. Имаше само един, стоеше отзад, беше млад и едър, най-едрият от всички, но се снишаваше малко като че ли и се тулеше между другите. Само той гологлав, косата му се спускаше на диви фъндъци отпред и отзад, шията червена и яка, лицето тъмночервено от здраве и сила, раменете му като рамене на двама. „Вол, истински вол — помисли Стефан. — Само да измучи…“ Но волът мълчеше и гледаше надолу.

Стефан взе пушките им, прегледа ги една по една. Всичките бяха пълни.

— Такааа, воловете, демек… Или мечки ще биете? Или нас?

До него мълчаливо застана Хаджията и загледа турците, които стояха смирени и жалки.

— Стефане, остави… Не сме тръгнали да закачаме мирните турци…

— Мирни? Хайде де! — живо се обърна Стефан и подскочи. — Ама мирни! Не ги ли видиш — натоварени с желязо като добитъци…

— Може пък наистина да търсят воловете си.

— Нас търсят, а не воловете си! — Стефан пламна и се разтрепери. — И ще станем ние волове, ако ги пуснем!

Турците стояха, смирено навели глави, и смирено чакаха присъдата си. Четниците се бяха струпали около тях, стояха и те и слушаха. Слушаха само и дума не каза никой.

Стефан огледа скупчената, притихнала чета, която стоеше зад гърба му и сякаш очакваше с по-голямо нетърпение изхода от препирнята, отколкото изхода на съдбата на тия нещастни, разтреперени турци.

— Добре, тъй да бъде!… — каза той сопнато и въздъхна. — Хайде, друм! И да ви няма!

Турците се посъживиха и плахо, един през друг пресягаха да вземат обратно пушките си, смаяни, че така лесно им е даруван животът, и един по един заслизаха из пътеката надолу. Четата им правеше път, те се изнизаха между нея, приведени и покорни като овчици, тръпни да не изядат някой нож по вратовете си. Стефан все гледаше подире им.

— Я чакайте! — подвикна.

Спряха веднага.

— Чакайте!… Я… оставете пушките тука. Хвърлете ги!

Поколебаха се за миг, посбутаха се, като да не бяха чули добре. После един полека остави пушката си на земята. И всички след това почнаха да хвърлят пушките си накуп насред пътеката.

— Ха вървете сега! И слушайте… да не съм ви видял да се мешате у потери… че… главите ви вземам като на пилета, да знаете!

— Сакън, чорбаджи! — отвърна тоя, който вървеше последен, един бял и съвсем окапал турчин, тръгнал и той наред с младите. — Нема, чорбаджи! На, валлаха-билляха!… Ний чифчии о̀ра, чорбаджи, орачи ора…

Стефан гледаше след тях как стъпват бавно и предпазливо, като по тръни, сякаш се бояха да не би и с походката си да подразнят нещо тия върли комити, които няма да си поплюват да им вземат главите, ако изведнъж рекат да върнат думата си. Стефан видя как оня, гологлавият, завъртя якия си бичи врат и хвърли крадлив поглед към купчината пушки насред пътеката, после към него. Но като разбра, че Стефан го гледа, бързо се обърна напреде си. Изгърбави се и пак се потули между другите, кои го стъпваха на пръстици, па като се отдалечиха — изведнъж усилиха крачка и скривиха из пътеката. Сигурно са бягали надолу.

— Ах, забравих да им взема ножовете! — затюхка се Стефан.

— Е, нищо. Едни ножове…

— Нищо ли? Те днеска ще бъдат с нашите неприятели!

Стефан погледна към Хаджията. За пръв път, откакто бяха потеглили из Влашко, в душата му се надигаше ропот. Ропот и яд, който подлютяваше кръвта му и го задушаваше. А боят днес няма да се размине. Стефан видя това съвсем ясно, видя го, преди другите да го видят. Усети го, преди да го помисли. А тъкмо смяташе, че се е разминало вече. Че потерите и битките, и първите останаха назад. Че вече навлизат в балканските гъстаци, където и господ няма да ги открие. Там горе, в светия Балкан, дето ще почне другата, голямата работа на четата, нещо смътно и много голямо, широко като България — въстание на всичко, що е българско!… Да ти спре душата пред едно такова голямо и страшно нещо… А излезе — какво? Излезе: тук се закачиш, там се откачиш, гонят те с дудукане като дивеч, като на хайка някаква. Разни шугави читаци те гонят, пазарят се за главата ти, после разправят по селата, че си бил пладнешки айдук и кокошар…

… Таман що бе заминала четата, и Горни турнета се напълни изведнъж с войска, още и с башибозук, сметен от все, що е турско, из околните села. Като глутница гладни кучета се хвърлиха башибозуците по къщята да търсят ядене и ракия, да събуват цървулите и навущата от краката на мирните жители, за да се обуят те, че бяха голи и боси. Вик и олелия из цялото село.

Най-напред дигнаха дядо Стоян — някой от овчарите може би беше обадил, че го видял да превожда четата през росишкия брод. Сам пашата го извика да каже какво знае. Старецът каза, че нищо не знае — чул-нечул, видял-невидял. Че бил на Росица — бил, ама си гледач рибата, ловил риба. Друго не гледал. Повече бяла риба се намира сега там, мряната е по-малко, а има подмоли, дето се въди и сом. Ама сомът е башка̀ риба, в серкме не влиза, сом се лови с чалъм. „Се пак поналовихме малко рибица, паша ефенди, и много е хубава, ни едра, ни дребна, баш е за тиган, та ако искаш, може да ти донеса…“ На пашата му омръзнаха рибарските приказки на дяда Стоян, той бързаше и не му беше до риба. Предаде стареца на своите хора, те го грабнаха като вълци и му изкривиха кокалите от бой…

Пашата седна пред дюкяните сред село и каза да повикат селските първенци. Те доприпкаха скоро-скоро, като да чакаха по домовете си само да ги повикат. Чинно застанаха пред пашата един до друг и снеха калпаците си. Пашата, един сух като прът турчин, още млад, с провиснали надолу тънки мустаци, цял в златния блясък на униформата си, ги изгледа поред като ястреб и неочаквано тихо и спокойно попита какво знаят за комитите. Те отговориха, че знаят само това, което чули. Комитите били минали рано сабайле, пили вода на сейковския геран, не се бавили много и заминали нагоре. Това са чули, това знаят. А така ли е, не е ли така, не знаят, паша ефенди, не са видели…

— Не сте видели, демек… — повтори замислено пашата и отново ги изгледа поред, й попита пак така тихо: — Защо бре, вие, пезевенклер и царски душмани, като сте чули — защо не скочихте подире им да ги изловите?

— Паша ефенди! — рече един от стареите. — Тие са оружени хора, а ние какво, с тояги ли…

— Сус бе! — пресече го пашата. — Защо тогива не сторихте по-скоро хабер?

Селяните мълчаха, навели глави.

— Бей… — продължи пашата, — и вие сте техни ортаци, ама де да видим… Яз дорде не обеся пет-шест души от туй село, няма да я бъде!… Как тъй се случва комитите все край ваше село да минуват?

Пашата говореше все така с равен глас, той може би щеше да ги гълчи още някое време и да ги гълчи беше по-добре за тях. Но той можеше и да изпълни заплахата си и да обеси неколцина. Беше зъл човек, лицето му, черномуресто и жълтеникаво, жестоко лице, показваше, че много-много няма да му мисли. И че не само плаши орталъка, ами може да мине от дума на дело така лесно, както минава от дума на дума. Тогава един от агите, които се навъртаха около него, се наведе и му прошепна нещо на ухото.

— Да додат, буюрум! — каза пашата, като се надигна и пак седна. Пред него се изправиха десетина души турци, от башибозука бяха, и всички наведнъж започнаха да разправят как срещнали комитите горе, комитите били накуп всичките в гората, на половин-един сахат място оттук, отивали нагоре към горите между село Вишовград и село Калакастро. Най-много викаше измежду башибозуците, най-разпалено и подробно обясняваше как станала срещата, един избелял и скапан старец, нисичък такъв, кльощав и скоклив, нищо човек. Комитите минали през урушките лозя, нагоре през Боаза, после край даймата — зимната кошара — на Сърболакоолу, после край даймата на Кабакчиолу и там ги срещнахме, паша ефенди, баш там. Отиваха нагоре къде кладенеца на Дечоолу, паша ефенди, а може да отидат и по-нагоре, къде ялварските гори, или още по-нагоре, паша ефенди, къде…

— Доста! — спря го пашата, като се свъси леко. — Ако приказваш все така нагоре и надълго, може да изпуснем комитите…

Пашата поразпита още малко за броя на комитите, за въоръжението им, па пусна башибозуците. Стана сам и даде заповед башибозукът да търчи веднага подир комитите и да се мъчи да ги спре както може и знае. А аскерът да се дига и той и да тегли подир башибозука. Чабук, айде чабук! И да се знае, че пашата дава по три алтъна за една проста комитска глава. По три алтъна. Било на доброволец от народната гвардия, наречена башибозук, било на редовен аскерлия. По три. А за главата на баш комитата и баш главатаря — на седем места по три алтъна. Ако е жив — още толкова. Айде, чабук, чабук!…

… Четата се възкачваше нагоре през дребните горички, през поляните и подрасналите сеченини, край малките нивички, пръснати из гората и лепнати по баира като сиромашии кръпки. Прясното сирене, грабено с шепи от цедилата кой как завърне и изядено веднага — това сирене скоро се оказа много неприятно нещо. Един след друг четниците почнаха да се отбиват от пътеката, присвити от болки в коремите, отбиваха се и щукваха из храстите. После се връщаха, като се държаха за своите юнашки колчаклии потури и беневреци, пребледнели и измъчени. Другите им се смееха, подиграваха им се, дрисльовци им викаха, мамини дрисльовци. Но тия, които се смееха, скоро преставаха да се смеят, позамисляха се, после се хващаха за потурите и се отбиваха и те из храстите. Доста се забавиха тук момчетата, докато се съберат, и все някой изчезваше нанякъде. Но другите вървяха, не спираха, все вървяха.

Тук някое тясно стърнище, врязано в дребака, с редки, слегнали, самотни кръстци. Там царевичка, израсла до под коленете и позасушена — балканското място не е като полето, да буѝ. Стефан крачеше отпред, приведен и замислен, след овчаря, който ръкаше на шилетата и им говореше да вървят по-бързо, и от време на време поглеждаше обезпокоен към войводата. Момче бе, казваше му, ха стига толкоз, много отидохме, да спрем веки, е тука има една полянка… че тия тумбаци не искат да ходят (тумбаци той наричаше шилетата). Карай! — махаше му само с ръка Стефан и оглеждаше набързо баира — той все отиваше нагоре, уж не много върло, но краят му се не виждаше. Мястото пресечено и малко затулено, та няма проглед. Момчетата също искаха да спрат вече, стига толко ходене, не стига цяла нощ ходене, ами и дене… Морни са вече, а и ранените капят като круши. Па и гладни са, голо мляко не засища, а със сиренето видя се каква стана… Пък и тия шилета плачат само за жар, една дебела дъбова жар, а тя не става лесно. Да я разринеш тая жар по тревата малко, отстрани да забиеш два чепати кола, а по тях да въртиш другия кол с шилето, докато шилето се зачерви, и от време на време да го обливаш с разтопена лой, за да не прегори… Еха!… Или не, чакай, другояче… Ще изкопаем една дупка в земята, колкото да побере едно шиле, ще наринем жар в дупката и ще погребем шилето в тая жар, ама преди това ще го увием добре в покрова на неговата си кожа. После кожата у жижната. Ще натурим още жар отгоре, да го покрие добре. А най-отгоре пръст… Ще почакаме малко-много, наспоред глада. Па ще го извадим тогава това шиле и ще го разкършим на шумата… То добре да има орехова шума, ама няма, та може и на букова или някаква друга, ама повечко да я разстелеш така, до една педя дебелшко да бъде… Ела гледай тогава каква става. Прекръсти се само и почвай… Еха! Де гиди горо зелена… До сто годин се кара така, че и нагоре от сто… Ама да има и пет-шест бъкли с Червен Петко, та да видиш тогава как се даяни. Може и един бъкъл, ама тоя бъкъл да е по-порасъл така, колко един тъпан, да го речем… Та като го надуеш — да му припукат обръчите… Стига ей, Плюшко, Лакомийо такава, затвори си зурлата!… „Чакайте бе, бракя, стойте бе, бракя — вика Плюшко, — сега ми е паднало… Яз два пъти у моя живот съм се наядал как тряба. Сега — треки път…“ То тебе човек може ли да те изхрани, я се виж — мечка. Ни да те пои, ни па да те облача… Едно шиле само на тебе не стига… Стефане бре, Плюшко затова е дошъл с четата — да яде… Обери си лигите, ей, народни поборниче! Охо-хо-хоооо!… Само хляб за него, да ръфа — стига му… Плюшко крачеше и мълчеше, дълъг, позасрамен и безпомощен, увесил дългите си ръце, увесил нос. И някой се сети: ами хляб? Хляб като няма? Българин без хляб сяда ли? Де бе, карай без хляб…

Стефан слушаше това невинно, безгрижно бърборене, слушаше и мълчеше, не спираше да върви и дърпаше четата все нагоре и нагоре. Слънцето отдавна изгряло, но още не бе се показало иззад баира, беше хладовина, гората миришеше на гора и зелено. Само за ходене време. Той гледаше пътеката пред себе си и ходеше. Ха още малко, още малко… дано да се открие някъде място за гледане, че тука е затънтено…

Като в просъница му се мержелееше истина една, ту тънеше в здрач, ту се проясняваше, окръгляше се и зрееше като парчето тесто, което хлебарят прехвърля от длан на длан. Може би Дреновски бе стигнал до тая истина и затова умря така гордо? Кой знае, може… Тряба да има някаква истина, която да тегли калем на всичко, за всичко, било досега, и да пресметне отдолу. Да, да. Беше близо до тая истина и сега е близо, усеща я като жива, усеща как се премята в душата му от длан на длан. А му се изплъзва някак и не може да я улови цялата. Или това беше само прашинка от нея, само частица, и не може да я види цялата, защото не му стига поглед да я обгърне? Сбърка ли в нещо? Скриви ли някъде и къде е правото?… Истината се мярка за миг и пак се дави в дълбините и потъмнява. Какво сме ние в това, което правим? Правим ли? Още малко — и той ще разбере всичко, ще разбере…

Отде започнахме? Може би от даскал Енчо в Тулча, който ни казваше да обичаме земята българска и всичко българско. А после Раковски даде на тая обич луд пламък…

Прати ни веднъж да очистим търновския владика и ние тръгнахме. Бяхме с Хаджията, Странджата даскал, Дишлията идруги неколцина. Четири дни ни валя дъжд в Балкана… После се върнахме и се намерихме из Влашко. Не я свършихме никаква… После гостилницата, Гюргево… Хъшовете, сиромашките, се навъртели въз мене като гладни кучета, ритани отвред. И им търсех работа по дунавската скеля. А Плюшко все ме молеше да го направя байрактар и му виках, че си изплюскал късметя… а той ме гледаше в очите като куче и мълчеше… Ех, какво кучешко време… Не, то беше по-късно, по-късно… По-късно, другата година, Костадиновден… помня, събота беше, не, беше неделя тогаз, през май, и отидохме при Раковски с Хаджията и Инджето, стягахме чета. Раковски ни каза да се пазиме, да се подчиняваме един на друг, за да успеем. Та един ден да развеем знамето по Стара планина, по Ирин-Пирин планина и по Доспат. Да екне гласът на свобода или смърт — да се чуй по целия свят, че българинът иска свобода. И тоя глас да бъде нашият. Да покажем на турчина, че можем за тая свобода да паднем и жертва…

Така ни говореше Раковски. Нямаше друг такъв българин тогаз, па и сега няма, да ти говори така, че да те стисне за гърлото. Само той знаеше какво става в сърцата ни. Едничък той можеше да изкаже с ясни думи туй, което беше в сърцата ни — даже ние не можехме.

Скритом си поплаках сетне…

Гърдите болят. Главата тежи.

… Посочиха му — там, в оня валог, дето шаренеят редовете на царевици. Мяркат се забрадки и калпаци там. Копачи ще са, копаят сигур хората. Време на копан е тъкмо. „Да им поискаме малко хляб, а, байо Стефане, бива ли?…“

Неколцина вече се наканиха да се отбият. Но не само те бяха забелязали калпаците и забрадките, а и калпаците и забрадките забелязаха тях. А като ги забелязаха — изправиха се, подпряха се на мотиките и загледаха. Да разберат (българинът първо трябва да разбере) като от каква вера са тия рунтави мъже, окичени с такива неселски товари. Да разберат, за да знаят какво да правят — да бягат или да стоят… Едва неколцината четници излязоха от пътеката и се показаха ниско над валога, копачите трепнаха и не ги дочакаха. Дръпнаха се назад, те бяха малко, да имаше седем-осем души мъже и жени, все от съседни царевички насъбрани. Копаеха на меджия, както му казваха, или на зареда, всички първо на едного, после на другиго. Дръпнаха се, па чевръсто се спуснаха по долчето, което водеше към друг, по-голям дол. И там спряха на безопасно място, при една изоставена зимна овча кошара, която по тоя край наричат дайма. Спряха на купчина и пак загледаха насам.

Четниците се върнаха — къде ще вървят да ги гонят. „Избягаха — рече един, но то се виждаше и без него. — Че и торбите си задигнаха — рече, — мани друго. Та че и мотиките. Много са ни запотрябали мотиките им, ама и човеци…“

Нищо, карай.

Четата пак шавна нагоре.

— Я…

Току до пътеката се показа, като месал тясна, друга царевична нивица, тя не се виждаше отдолу, трябва да дойдеш до нея, за да я видиш. Закриваха я като стена храсти от бодлив клечат. На края й едро крушово дърво, под дървото вързана люлка. И врещи в тая люлка пеленак, ама врещи. Четата спря, погледа, послуша, посмя се малко. Па отмина нагоре полека. А детето продължаваше да реве, само̀ и изоставено. Стефан остана неволно, загледан в люлката. Жал му стана за детенцето, оставено горкото така безпомощно. Майка му избягала с другите и в бързината го забравила, види се. Жал му беше да го слуша как се дави в плач, а с нищо не може да му помогне. „Чакай — хрумна му, — чакай барем да го полюлея. И една пара ще оставя в люлката. Детето все ще дойдат да го приберат, ще намерят и парата. Като я намерят, ще знаят, че и ние сме от майка раждани, че и ние майки имаме. Па и за малкото да остане спомен, като порасте…“

Той тъкмо се бъркаше в пояса да извади кесията, когато забеляза, че от гъстака излезе опърпан човечец, огледа се насам-натам като лалугер — не го видя, — после приближи до люлката и бързо грабна детето от нея. То млъкна веднага. Човекът се затече към шумата пак и тогава Стефан му се обади. „Спри се“, викна му и селянинът се скова намясто. Стефан пристъпи към него. Беше беден човечец, личеше си. Капицата му охлузена и като че отесняла, вместо да се разшири от носене с времето. И целият той охлузен, смален, разтреперен. А си му викнал по-силно — а му паднала капицата, па и сам той.

— Нямай страх от нищо, байно! — каза му Стефан. — Ние не сме лошави… Помага бог. Какво, копаем, а?… Добре, добре. Рекох само да те попитам една работа, бае. Ти не бой се…

Човекът стоеше и държеше в ръце детето, овързано и стегнато с повоя, мирясало вече, стоеше и гледаше към Стефан, не сваляше очи от него като магьосан.

— Защо, бре, вие бягате така от нас?… Като от чумави бягате?…

Селянинът стоеше и мълчеше, само гледаше, отворил уста.

— Не е ли срамота, бре… за вас сме дошле… за вас се бием и мрем, а се криете!…

Човекът стоеше пред него, държеше новороденото, примигваше и нищо не отвърна. Какво може да отвърне такъв като него?…

— Пу!…

Стефан така го и остави, да стои и да гледа, онемял и едва жив от страх. Повърна се, скочи на пътеката, вдълбана между храстите от множество копита и цървули, и забърза да настигне дружината, която бе отминала нагоре.

Вгорча му всичко.

Дреновски… Бог да го прости и дано душата му намери упокой на оня свят… Дреновски говореше едно време, че народът много работи не ги усеща. Като тлъстина. Тук пипнеш, там и хабер няма. Тряба дълбоко-дълбоко да се врежеш, остро да проникнеш, за да усети. Чак до месото да стигнеш — та да заболи, да се размърда, да му стане несгодно и да те познае. И още по-дълбоко тряба да барнеш, до кокала да опреш, за да стане… Че не народа освобождаваме, а себе си, покрай себе си — и него. Че борейки се, вече сме свободни и нищо по-свободно няма от борбата, и нищо по-хубаво, по-хубаво дори от победата, по-хубаво дори от ако успеем. Ако не успеем — баре имената ни ще останат…

Така викаше Дреновски.

Ах, Дреновски, Дреновски! Нищо не е тая за имената, братко! Имената умират и те като хората — ако не ги чуеш, ако не ги разбереш, ако не ти трябат. Умират. Борба, борба! Като вятър е борбата… Дига шумки и сламки и сламките може да си мислят, че те правят вятъра, който ги носи…

Вятър е и тая, за вятъра.

Ние искаме да успеем, това искаме!

Ако не успеем — да умрем. Да умрат и имената с нас. Други ще дойдат, с други имена, ще победят. Не може иначе, няма как иначе. Едни шумки падат, други се дигат, вятърът остава. Робията ражда борба. „Гедже гебедър“ — казваше саръярският бей, помниш ли? „Нощта е бременна.“

Борбата трае, докато трае робията и нощта…

Към следващата част или към съдържанието

Георги Божинов Караджата (3)

Метаданни

Данни

Караджата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Георги Божинов
Караджата (3)