Георги Божинов
Караджата (2)

Възземаха се по височината, слънцето биеше в очите им право насреща. Колкото по се възземаха, толкова повече се откриваше селото. То беше голямо, по-голямо от ония, които отминаха вече. Караасан, мълвяха в редицата. Или Караасен. Та Караисен ли… Някой все пак беше го познал, много народ, все някой ще го познае. Беше споменал името му и мълвата сега го подемаше, прехвърляше от уста на уста и оглаждаше.

— Чер Асан, чер гарван… — бърбореше тихо на себе си Спиро. Стефан наздраво му се сопна да не тревожи момчетата с такива приказки и Спиро най-сетне млъкна.

В селото не се виждаше жива душа. Стефан и не гледаше натам. Той поглеждаше зорко към чешмите, дето стояха черкезите — те още стояха там и мируваха. И чак когато четата се разтегна нагоре, прекоси мерата и първите нагазиха в стърнището — чак тогава те се разшаваха. Няколко конници препуснаха нагоре през мерата, дето се виждаха изровени от пороите хендеци, препуснаха все така далеч от четата, но наспоред нея и други следваха един по един.

— Сетиха се тия шебеци, ала е късно! — каза Дреновски и се позасмя.

Късно беше. Спиро бе стъпил вече на равното място на възвишението. Бе обърнал хората си на юг към лозята и сега те пренасяха снопи, удължаваха кръстците, правеха митиризи и се наместваха зад тях. Спиро стоеше прав, така го мярна Стефан в тоя миг, когато трябваше да гледа наведнъж много работи. Стоеше прав, само леко приведен, беше се вглъбил в нещо. Снагата му тънка, много мъжка в кръста и сухите плещи, изплетени от една цяла жила — на такива плещи можеш да се опреш, кога падаш. Припукаха пушки отзад и куршумите минаха високо. Там долу, из хендеците в лозята, бяха струпани на едно място конете, черкезите ги нямаше. Къде изчезнаха? Спиро все така стоеше и не чуваше редките, случайни куршуми, лицето му светнало като празник. Държеше в ръка ятаган, беше го взел от някого, може би от черкезина. Завит като коса ятаган, с много широк резец. Тръскаше го — дали за да изцеди шарлана, с който бе намазан, или за да опита тежината му и да я нагоди за ръката си? Един селянин така опитва сечивото си, преди да почне работа… Боже, каква селска земя, която ражда селяни… Каква сладка, благословена наша земя. Ей я, проснала се от тук на там и навред — зелена и златна наша земя…

Гърмежите бяха накарали и останалата част от четата да побърза. Стефан ги чу, когато сините клъбца пушек се разнасяха вече, тогава съгледа и башибозука, който настъпваше по петите им. Момчетата наваляха на тумби, на тумби горе, плувнали в пот, изгорели и жадясали. Питаха за вода — има ли кладенче, питаха, тъдява някъде. Какво ти кладенче на тоя сух баир, не го ли видиш, няма и сянка даже. Ще пограем малко, момчета, вече е голяма икиндия, ще потраем… Скоро ще се захлади… Опустяла му и голямата икиндия, жари, та няма къде… даже и шумата на лозите повехнала, камо ли жива душа човешка…

Дойде и Хаджията е едри крачки, забързан.

— Дебела ще е тя, брате! — каза и кимна назад.

Ще я видим каква е… Стефан поемаше десетките, като да ги прехвърляше през ръка и ги мяташе: ти тук, ти там, ти по-натам. Харман, широк харман, смок да не може да се просуне през него. И копайте, бракя, копайте. С ножове, с пръсти, с нокти и зъби, с каквото може — копайте, дълбайте. Наврете барем само глава в земята. Без ръка може и без крак. Без глава не може…

Стефан обикаляше хармана, гледаше как момчетата копаят напуканата пръст на стърнището, как я вадят на едри блани заедно със стрънта и я трупат на малки купчинки пред себе си. По-дълбочко, момчета, по-дълбочко. Глава да не се вижда. Че не се знае каква ще е… Ти бе, аратлик, нож нямаш ли, та си седнал да ровиш с пушката?! Ще затиснеш цевта, после ще се пръсне в ръцете ти и ще те осакати. Главата ти тряба на тебе. Ръцете ти трябат на всички ни, на делото, на тая земя около тебе. На България трябат, хубаво да помниш… Барута на една страна, фишеците на друга. Нагодете кремъците здраво, които са с кремъци, очукайте ги да секат огън от един път… На изток — по-нагъсто десетките. По-нагъсто. Също и на юг. Я прехвърлете се вие оттатък насам. И няма да пукате, докато не дам знак. Пестувайте джепането. Още нямаме своя царщина да ни дава джепане, това е, дето го имаме с нас си — и за хоп, и за гроб. Десетарите, ще командвате залпов огън. Само на месо, на кръв, да чувам как плющи олово по кокал. Шии да падат, шии!… Да научим тия кучета как българин знае… Ти, Георге, и ти, Коджа — побийте байраците тук, на най-високото, да се гледат. От цялото голямо отечество наше, додето се види и дето се не види — тоя харман е сега нашето мило отечество. Само тука е то свободно… До ще ден, близък е, братя, и тоя харман ще стане голям, колко цялата България голям. Няма кой друг да ни поднесе България на тепсия. Ние си… Така. Побийте ги тука двата, в тая пукнатина, здраво ги забийте да не паднат, че е лоша личба, ако паднат. Тъй съм чувал, а вярно ли е, не е ли — не знам… Дайте, аз сам… И ако е писано да се пада — да паднем, но да си изпълним длъжността докрай…

Джамадана той свали от рамо и го захвърли там, дето стоеше Македончето. Остана по бялата риза, цялата на мокри петна, залепнала и изопната по могъщите му гърди. Беше запретнал ръкавите и стоеше, едната ръка на дръжката на байрака, другата — на сабята, вирната малко назад с кривия си край. Стоеше и гледаше, погледът му искаше да улови всичко наведнъж: и свои, и чужди, да проникне в близкия сблъсък и да мине зад него; в очите му, в гърдите му, в ръцете му — с тия тежки лапи като чукове — е набрана сила немерена, дълго време е сбирана тя, сега иска да излезе, иска да удари, дето е най-твърдо, и да съкруши с едно замахване; тая сила, която се е стекла в гърдите му като че ли от цялата чета и като че ли цялата чета е в него. Висеше от пръта, изплезен от жега, нагърчен в безветрието, оня лъв с мирната муцуна. Свобода и независим… Не лъва, не. Него са могли да изпишат на плата, него, Караджата, такъв, какъвто е сега — настръхнал и пламнал, побрал в себе си всичките тия рунтави мъже наоколо. Не, неее… Побрал в себе си всичката България, все що има мъжко и юнашко в нея, сега, тук, на това напечено от жегата стърнище.

… Башибозука, аха, ето го… ѐ го там, изтака се на повесма долу към ровините, дето останаха черкезките коне. Той не е толкова голям, както се видя първия път. Може, защото не е разпилян така. Петдесет до шейсет. Да бъдат сто. До довечера ще намалеят. До довечера… Но слънцето не бърза. А черкезите, черкезите къде се дянаха? Е ги, псетата… Спиро, без да гледа, сочи с ятагана на юг, в лозята. Но в лозята не се вижда нищо… Таме са, таме, видим ги. И Спиро се подсмихва. Прекарва леко големия си нож по дланта като бръснач и тихо си подсвирква „Откога се, момне ле, покалугери“. Той, който винаги е помръкнал, изяждан от прокоби, злокоби и поличби — сега си подсвирква, лицето му светнало и продължава да се занимава със своя ятаган, май от черкезина го докопа. Опитва резеца на нокът. Реже сламки. Играе си. Замахне изведнъж, та по най-горния сноп на кръстеца — като с бръснач го отреже равно там, дето е стегнат с въжето от слама, и житните класове се посипят. Не, не е селянин тоя човек, вижда се. В снопа е вързана мъката на някой сиромах, а той с нож през мъката. Но в стърнището е вързана и нашата мъка, и мъката на България, един сноп ли ще гледаме сега!?!…

— Бричи, бричи!… Лют е, море, како змия люта…

Доволен, нахлузва широкия острец в канията: ссссъп!

Хитър е Спиро, обрал всичките снопи между лозето и своите момчета. Да е чисто, да се види свой и враг. Не е вчерашен Спиро. А ето от изток, пред Арсо, останаха сума ти кръстци неприбрани. Но там и ожънатото е къде по-голямо, опира в мерата.

Там долу някъде, дето се трупа сганта, удари тъпан. И още един тъпан. Писна пиян гъши крясък на зурла. Викове се усукаха около крясъка. Гърмеж, далечен и къс, от пищов. Изви се и пламна, разлюшкан на дълъг прът, аленият език на байрак. Изви се и близна стърнището. Тръгна по него башибозушката върволица, отначало бавно, пипнешком, после бегом. Групички от по двама-трима се хвърляха и пребягваха, залягаха, после пак се хвърляха така. Постепенно опасваха цялото стърнище от изток. Все така косо, все по-близо. Първите се добраха до кръстците, там се загнездиха и притаиха, само гъжвите се подават понявга. А отдолу идваха все нови групи, по-големи и по-гъсти, не пребягваха и не залягаха, вървяха изправени и без страх.

— Хвърляйте, бракя!…

Шшшт! Кой се е развикал там? Мешо ли е? Мешо, ти ли пак? Седи миром, Мешо. Никой да не хвърля…

Все пак припукаха две-три пушки, полъгани и нетърпеливи. Спрете. Тайте се и чакайте…

(Нещо става с Мешо. Очите му са такива изпъкнали, така широко отворени и гледат страшно — не може да се разбере ужас ли има в тях или кураж, или всякога са си такива.)

Стефан, коленичил зад кръстеца, наблюдаваше внимателно какво става напред. Те пълзят и идват все по-близо. Елате, елате. Колкото по-близо, толкова по-добре. Елате. Ние стоим и чакаме, ще ви дочакаме… Сега ще се подравнят, ще сгъстят редицата, ще кажат на тъпаните да удрят по-силно и по-бързо — като на кушия.

И ще тръгнат на юруш. Юрушът е страшен от първия път, ако не устискаш. Но на юруша най-много капят. Стефан знае това добре. Той чака юруш, стои на колене и чака, ръката му потръпва леко и ще стопи като восък дръжката на сабята…

— Какво, да почваме ли? — попита шепнешком някое от момчетата и по очите му, широко отворени, се познаваше, че е силно развълнувано.

— Не бива още! — обади се високо Хаджията. — Нека захванат първо те…

Тогава иззад един от средните кръстци се надигна старец с къса и заоблена бяла брада, обвила челюстите му, с яркочервен фес и навъртяна около феса бяла чалма. Тъпаните и куршумите спряха изведнъж. Старецът иска да каже нещо. Да чуем. Изправи се той в цял ръст, висок, кокалест и мършав като смърт, и завика на малко завален български:

— Ей, вие, които носите уста на гяурски свини и от Аллаха сте отредени да служите на синовете му, и не заслужавате по-добро с вашите дебели глави!… Вие, ей… какъв ви е зорът бре, хъшлаци недни?… Къде сте тръгнали на майка си в…

— Арсо! — подвикна Стефан.

Гръм. И още един отляво, оттам, дето е Хаджията. И още няколко, разбъркано отпред. Събраният накуп трясък на толкова пушки удари рязко в ушите и ги накара да писнат. Преди димът да се разстеле по стърнището, Стефан видя как старецът се смъкна окосен зад сноповете. Колко много олово за едного.

— Готово. Иди при майка си… — каза Арсо и зъбите му лъснаха.

Но когато димът изтъня и кръстецът отново се откри — зад него пак беше се изправил същият старец.

— Ей, вие, говеда гяурски… кожите ви ще дерем, така да знаете. И тъпани ще направим от кожите ви… И да знаете, че…

— Ах, куче, докога ще ни въртиш!

Стефан протегна ръка и взе пушката на най-близкия четник, полека я вдигна и подпря на снопа, прицели се. Старецът много мърдаше. Така… раз!… В следния миг той видя как старецът се заваля, вече истински, как го подемат няколко ръце, чуват се викове оттам. След малко го влачат за краката надолу, назад някъде.

— Така… наприказва ли се? Има ли друг мераклия да приказва?

Забумкаха пак тъпаните, запищя тържествено и треперливо зурлата. Заобаждаха се башибозушките шишанета едно през друго, от единия край на стърнището до другия, до лозята, лозята още мълчаха. Башибозукът се понесе нагоре, не на юруш, а така, пълзешком, по няколко човека, настойчиво и все напред и нагоре.

— Удрете! — викна Стефан.

— Удрете! — повтори Мешо и се изправи, и разпери дългите си ръце, очите му изцъклени. Насила го задърпаха да легне.

— На месо, момчета!

Пламнаха игленките, шишанетата, арнаутските. Гъст барутен дим напълни стърнището и легна като памук наоколо, обви слънцето, то слиза надолу вече, мътно, кървясало като око… В гърлото стърже, като да си глътнал пясък. Гърдите няма какво да дишат… А после всичко се омеси в едно дълго и тегаво, замесено с кръв и пушек месиво. Отдясно се чуха къси тревожни викове, псувни, съсък на падащи снопи, глух тропот на крака, после шумът се премести татък из лозята. Спиро го няма, момчетата му също ги няма. Къде са, какво стана?… В гърдите на Стефан стана празно от смут. Пометоха ли ги?… Ха, ѐ го, ѐ го къде бил… Тича Спиро из лозята и размахва широкия си нож където завърне, лозето ли сече тоя луд човек?! Момчетата му и те тичат нагоре-надолу из лозето, мярнат се и се покажат, ту се наведат, ту се изправят, и около тях е необикновено тихо вече, шум няма и гърмежи няма. Стефан се сбързи натам да види каква е работата, но Спиро се връщаше вече назад към снопите, крачолът му разпран додолу, а под крачола кракът му бял като липово дърво, на което са забелили кората. „Черкезите“ — каза той само. После се навежда, скубе трева и стрън и трие ножа си. И тихо почва да мърка за себе си все старата песен за момата калугерица. „Караджа, Караджа!…“ — някъде викат. Гърмежите отсреща букват в синьо и черно, после се разпукват, оловото пищи зло и дига пушилка в пръстта, кога се забива. Вурун!… Тутун!… Дръжте ги!… Елате ни дръжте. Ха. Ако можете.

Гърмежите оредяват и през черния дим се надига черна стена, тя се надига и идва. През снопите, през стрънта, пълзи страшно насам, жива, разкъсана тук, по-плътна там, идва, топки се премятат насам, насам, насам…

— Караджа!… — продра някой гърло.

„Стига рева, тук съм…“ Приведен като за борба, стиснал сабята в едната ръка, пищова в другата, Стефан се придеби напред. Ах, там зад снопите, зад снопите, зад проклетите снопи, които не прибрахме… Там. Да ги повдигнем като черга тия снопи и да ги изтръскаме от бълхи, да изпопадат бълхите башибозуци… Той разрина с крака първата петина, която се изпречи отпреде му, снопите се разбишкаха по земята — и между снопите се измулиха две голи и бръснати глави, ау, мамините, какви са слисани, какви са отворили уста и двете… Ударът падна по темето на единия, отскочи, та по рамото на другия, леко, само с върха. Изпълзя и побягна на четири крака. Къде? Желязото махна колкото можа и като си пробиваше тесния път, изхряска — не ухото, а ръката го чу — и се заби в нещо твърдо, и така силно потрепери, че ръката изтръпна… Някакъв як набитак, гол до кръста, с увиснал гол корем, с дебели мустаци и дебело, кръвено лице, бръкна в силяха. Много ловко дойде, много наръки: там, дето свършва дебелият врат и почва дебелото рамо. Точно там. Желязото потъна дълбоко, много дълбоко, и от дълбоката цепка, от парцалите кожа и бризналото алено излезе само: ааа… — като от продупчен мех. Остави меха да спада и мина на тия двамата, които изведнъж се изправиха пред него. Само разпери ръце и ги прегърна, сбра главите им само, тресна ги една в друга и те издумкаха. Бутна с коляно после — те се обърнаха и побягнаха замаяни и ужасени. С всичка сила ритна тогава едного отзад и той грохна в стрънта и запълзя бързо-бързо с обърната назад глава, с кървав нос и очи, големи от ужас. Хайде, живей ти… Отде сега изникна пък тоя? Един неправдоподобен гигант с увиснали джуки на устата, черен и космат като арапин, китките цели лопати, лопатите награбили шишането за цевта, шишането замахнало мощно — и го стовариха с цялата си зверска мощ надолу. Насмалко остана, ах, съвсем насмалко. Щеше да го свърши наведнъж. На мига Стефан изви снага, шишането мина по лявата ръка, от горе до долу, отнесе половината ръкав заедно с пищова. И още един замах… Шишането падна на земята заедно с лопатата, която го стискаше и продължаваше да го стиска още, една лопата — китка на ръка. И една зверска удивена муцуна, която още не знае какво е станало и още не усеща болка… Като насън Стефан мярна около себе си кривокракия Дреновски, тича нанякъде да прави нещо, все така сериозно като всяко нещо, което прави, и канията на калъча му дъдри по сухата пръст и подскача празна. Мярна грубия Зааралия, лицето му като на бесен разкривено, нямаше ни пушка, ни нож, държеше само дълга и дебела сопа, пръта на знамето може би, и налагаше тая сопа, дигаше я и я сваляше, хъкаше и парчета хвърчаха от пръта с трясък. А от гърдите му, гъстообрасли с косми, черни от косми през разкъсаната риза, а от гърдите му, това ковашко духало, духаше като пламък — ъъъх!… ъъъх!… — сякаш цялата му сила изскачаше през гърдите. Караджа!… (Кой там се дере все така?) Стефан се засука и клекна, прибра падналия пищов, беше бейският гюмюштепелия пищов, който светеше в стрънта с лъскавата цев, изплетена от тел змиеобразно. Тогава съгледа Хаджията, далеч на северния край на пусията, беше излязъл напред, беше сам, заобиколен от трима, които налитаха да го хванат. Видя го как махна тежкия приклад на едно шишане, замахна ниско, в кръг, и го строполи по краката. Двамина от турците се превиха и паднаха веднага. Падна и прикладът на шишането, отхвръкна настрани, отцепен от желязото. Третият се хвърли на Хаджията и се счепка люто с него, гуша за гуша. Сега!… Идвам, Хаджи, дръж се!… Към Хаджията се втурнаха неколцина от четниците, на същия миг от другата страна се затекоха неколцина башибозуци. И се затегна възел от яростни викове, удари и сеч. Стефан се спусна нататък през снопи, през хора, свои и чужди, не гледаше къде гази и нищо не чуваше. Последното, което видя, бе шишането с отцепения кондак, Хаджията го бе докопал отнякъде — не беше негово, — шишането летеше и се премяташе във въздуха, хвърлено от силна ръка, закачи едного турчина по плешката, турчинът залетя да пада, като спънат, но не падна, както бягаше назад. Бягаха назад и другите, бягаха, сриваха се надолу из падината от северната страна, съпиняха се в лозите, ставаха и пак бягаха. Хаджията беше здрав и читав, беше само тежко задъхан и триеше с ръкав челото си от буйно рукналата пот. Но от падината почти веднага се чуха викове: „Вурун, вурун!“.

Нова тълпа башибозук залази нагоре.

Начело на тълпата вървеше — далеч пред нея на десетина крачки — един възрастен турчин, почти старец, и той като предишния, само че по-нисък и по-пълен, още як, въртеше бързо ятагана над главата си и викаше нещо. Личеше да е нещо като башибозушки главатар, защото го слушаха и му се подчиняваха.

— Не пушкайте още! — извика дрезгаво Хаджията на момчетата наоколо. — Дайте ги по-близо…

Възрастният турчин излезе на открито, гръмна с пищова си веднъж към четата, възвърна се и махна с ножа в другата ръка към тълпата зад него да тича по-бързо. Тогава се чу гръм отнякъде, Стефан видя как се заклати гъжвата на стария турчин, как турчинът стъпи на коляно и се хвана за другия крак, и започна да се смъква на рамо и в ръката му пищов. Видя през мъглата Арсо, почернял, само зъбите му святкат, той си е все засмян, каквото и да става, и да не се смее, е засмян… тича Арсо и се навежда над падналия. Твоята верица, откоги те вардя… И бърка за ножа си, но канията нещо заяда, та не може да го изтегли бързо, изтегля го малко, ръждясала ли е пуста кания?… А ръката отдолу примърдва несигурно… Арсо, внимавай!… Жив е!… Не, спри, не смей!… Арсо!… Гръм. Ах, закъсня само с един скок. Видя как ножът бавно слезе надолу и падна изтърван, как Арсо стои и леко се заваля като пиян, и все още се усмихва, леко се люлее намясто като пийнал веселяк. И рухва по очи на гъжвата. Арсо?!… Ех, Арсо, Арсо… Втурна се и стъпи на гушата на турчина, както смазващо стъпват на гушата на змия. Вдигна другаря си и го обърна. Куршумът минат през гърдите, а през ризата на гърба — дупка, разцъфтяла розово-пенесто. Арсо… една дума, момчето ми, само една, чуваш ли?!…

Не чуваше Арсо.

„… Ке га опраим…“ И всичко прави той леко и безгрижно, все засмян. Светът е светъл, животът лесен и весел — ке га опраим. Всичко оправя. И около него сякаш е по-светло и по-чисто, няма бъркотия, няма смут. А, това ли? Ке га опраим… И отива към страшното нехайно и без страх. Не защото е безстрашен, а защото не знае страх, като младенец. Просто не знае…

Няма го вече Арсо, велешанчето Арсо. И Светът потъмня.

Стефан хвърли сабята. Звуци, натрупани в гърлото, изведнъж задъниха гърлото и изригнаха, виещи и диви. Той слушаше някъде около себе си, като изпод земята, гласа на Хаджията, но не виждаше него. Бъди мъж, казваше равно и глухо гласът, бъди мъж, бъди мъж, мъж…

Поиска джамадана си. Донесоха го. С него покри лицето на убития. Не можеше да гледа това младо, още живо лице, тая равнозъба широка усмивка, която още стоеше на лицето и затвърдяваше… Взе сабята от земята, изправи се треперещ, подпря се с две ръце на нея и тя хлътна в пръстта. Нямаше сила; силата, която гореше, угасна. Усети лявата ръка, усети, че има лява ръка. Кожата охлузена и смъди. Гледаше момчетата, всички бяха тук, около него, всичките без Арсо. Гледаше ги с тия опушени и засъхнали лица, само очите не бяха опушени и светеха още — и бавно, бавно се връщаше на земята. Ни крачка назад, момчета. Ни крачка назад. Тая земя е България, разбирате ли? Разбирате ли? Ни крачка назад от България… Очите отвред го гледат с надежда и казват тихо очите: бъди с нас, бъди с нас, всякога бъди…

… Там отпред, далече нататък, зад най-далечните снопи, шарят черни малки фигурки, шават там, влачат нещо някъде, влачат, влачат също такива черни малки фигурки. Плякат отделни случайни изстрели. Тъпаните пак се обадиха. Идат? Няма страшно, вече няма. Ей, комиталар бе, къде сте тръгнали бе, какво сте намислили, проклети да сте? Коркма бе, не бойте се, давранма, дайте се в ръцете ни и няма да ви сторим нищо… В сухите гърла стърже, ръмжи ръждясал смях. Ей, башибозук гиди, торбалари бе, елате по-близо да ни вземете в ръцете си бе! И вода донесете малко бе…

— Удрете, бракя!

Вържете го тоя Мешо, стига е бракял, стига е удрял и лудувал, ушите ни проглуши… от устата му пяна лети, пушката му никаква я няма…

Майчице, няма ли край тоя ден, тоя дълъг-дълъг ден…

Въздухът трепери насветлян, накален. Пещ-пек, отникъде ветрец, никъде хладинка, в жега да се удавиш като във вир. Ех, барем една капка… Напукани, кървясали, запалени уста сънуват капка вода. Ни капка.

Тогава видяха Лександърчо, Цанко. Легнал на ребро като заспало детенце, юмручетата до брадата, коленете свити напред, мъничък и розовичък като момиченце, с нежен розов врат. И на нежния розов врат — една малка розова дупчица, съвсем мъничка.

Вчера, спомня тогава някой, той, горкият, цял ден писа и съчинява, писа и бриса, тая сутрин изпрати писмото с чама, то още пътува с чама надолу. „Любезни и прелюбезни татко — пише писмото, — днес аз отивам в наша земя прадедна. Там ще, мили мой татко, да живея свободно…“

Ще да живея свободно. Горкият Лександърчо. Отиде в наша земя прадедна. Стефан го гледа и от челюстта му се издуват две корави буци, космите щръкват на тях. Борбата е без пощада, такава е борбата. Падналият — паднал, лека му пръст, ние да сме живи, Стефане… Стефан взема настрана Зааралията и нещо му говори, Зааралията кима — разбрано, добре. После грубият продран глас на Зааралията разтласква насъбралите се и ги гони: „Я, вардете се малко… какво сте се натрупали, невидели мъртвец?! Ама ха!… Я! Бегайте по-настрана, да не гледате…“

Пада здрач. Свири тръба там долу, някоя смачкана циганска тръба, и Хаджията сочи натам към ровините, дето останаха черкезките коне, дето сега се стичат черните фигурки. „Те ще ни вардят от юг — шепне бавно и замислено Хаджията, изправен в здрача с набита, едра снага. — Те от юг, а ние от север… Ще се спуснем, ще завием, ще хванем, отдето минахме. И ще ударим пак на юг, дето се чернее нещо там на баирите отсреща — гори ли са, какво е там…“ Слушат мълчаливо думите му. Слушат и един друг звук, приглушен и тъп, от който косите на душата се изправят. Удар на нож по кост. Хряп, хряп… Ножът на Зааралията, който сече главите на Арсо и Лександърчо… За да зарови после главите в едно плитко трапче. Обади се и един ранен — Коло, прилепчанчето. Други го обадиха. „Къде си ранен?“ — пита Стефан. Хъката, мъката, свива се, мълчи и не казва. Кажи, бре. „Е, тука… тука отзад… На онова място, дето се седи…“ Аааа!… (Приглушен смях наоколо.) Така речи, аркадаш. Няма нищо, няма нищо, превърза ли го? Сваляй тогава гащите… Така… кокалът не е закачен… Сега ще го притегнем малко… Боли ли така? Ще можеш ли да ходиш сам?… Нищо ти няма, я колчав си мъж… с такава рана — у Цариград… Я ти, Македонски, Христо — въз него да си, да го крепиш…

… И настъпи най-после дългожадуваната вечер. Обади се щурче, по него друго, припламна звездица и по нея сипнаха останалите. Постърви се плявата на Млечния път, лято е, плява много. Вечер, лятна като всяка друга, прохладна, но безводна като деня. Замлъкна хълмчето. Замлъкнаха и бавно изстиваха нагорещените пушки. Изстиваха труповете, изстиваше пръстта, която искаше да ги прибере. Башибозукът се срина надолу към селото да търси ракия, разлаяха се кучета там, имаше много кучета, дигна се пияна врява. Черкезите се затаиха в лозята. Настана тишина. Само Мешо продължаваше да крещи: „Удрете, бракя!… Бийте, бракя!… Ууу, дръжте!… На, на, на, кучета, яжте ми месата…“

Слушаха го и се правеха, че не слушат, и беше чоглаво и смутно на душите им. Бяха наставали и се готвеха за път трескаво, който и да е път, стига да води към вода и по-далеч. И по-скоро, по-скоро. Встрани войводите си приказваха полугласно какво да се прави с Мешо. Сиромах Мешо, съвсем се е побъркал, дрехите му раздрани, устата му в пяна… Несвестен е, лоша му е работата. „Много вика и ще ни издаде, ако го вземем — каза Ванката Христович. — Както и да го мислим, не става…“ „Няма какво да му мислим — боботи Зааралията, — ще го оставим тук и това е, да вика колкото си ще…“ А, не, не може, не бива — отвръщат, — не е човешко… И си мислят: а човешко ли е да пропаднем всички заради един? И това не е човешко… Не иде никак… „Ще го оставим тук — повтаря Зааралията, — хем читаците да смятат, че още сме тука…“

Хванаха се за това — тъй и решиха. Жестоко беше, а нямаше как. Гузно се разделиха с Мешо, просто се измъкнаха да не ги усети. Не ги усети. Дано някак се умири, думаха си, от само себе си да му дойде свестта, та да тръгне подир четата. Някак си дано тъй стане, казаха си. И тайно мислеха, че тая надежда е празна работа. Чакаха дълго, докато притъми добре и всичко се стиши. Жадните напираха да вървят. Всички бяха жадни. „Сега тихо — рече Стефан. — Тихо, без тракане на оръжие и без приказки. Умрелите — умрели, Бог да ги прости, живите — напред. Хайде.“

И тихо, приведени един по един в мрачината, почнаха да се смъкват по северния склон на хълмчето, надолу, през лозята, Хаджията водеше напред. Спъваха се в главините и шепнешком кълняха. Все надолу, надолу, надолу се смъкваха, за да завият после отдалече и да хванат пак старата посока. Бълнуваха: вода. Тоя дълъг ден няма свършек. Вода. Дано се вода намери, боже. Вода. Душите ни изгоряха.

На хълмчето, то още светлееше горе, останаха щурците. Остана Мешо, той продължаваше да вика и отдалече гласът се чуваше още по-ясен и зловещ. Сякаш битката още кипеше там, на върха, пищяха куршуми и звънтеше нож в нож. Сякаш самото хълмче викаше — това мирно селско, житено и лозово хълмче беше полудяло заедно с Мешо. А когато затихнеше за миг — все така тихо и равно църтяха щурците…

Какво стана после с Мешо, къде намери упокой бедната му душа — никой не знае. Дали черкезите усетиха, че е сам, и го съсякоха? Или той усети, че е сам, и хвана невярна посока? Казваха после, някъде към Сломер бил застигнат и заклан. Други мълвяха — не, някъде из неданските гори имало гроб и той бил на полуделия Мешо. Кой знае. Всякакво се мълви.