Сергей Лукяненко
Геном (7)

Глава 2

Сивото черво на хиперканала изглеждаше безкрайно. Движението се усещаше — бавно, ако се измерва с планетарни мерки — двеста и двайсет, двеста и трийсет километра в час. Сякаш яхтата се беше превърнала в автомобил, носещ се в тъмен тунел.

Разбира се, това нямаше никакво отношение към реалната скорост. Чисто субективно усещане.

— Екипаж, поздравявам ви с успешното влизане в канала. — Алекс направи пауза. — Джанет Руело, лекар-спец, от името на компанията ви благодаря за решителните и своевременни действия в критична ситуация.

С тази фраза той поемаше отговорността. Ако по някаква причина изстрелът на Джанет не бъдеше одобрен, цялата вина щеше да се стовари върху него.

— Благодаря, капитане — отвърна Джанет.

Алекс се поколеба.

— Джанет, това импровизация ли беше?

— Не, капитане. Обучението на пилоти на Абанос включва нетрадиционни начини на въздействие върху вражеските кораби. Корабите на брауни използват живака като реакторно гориво… аналогията ми се стори удачна.

— Иска ми се да благодаря на учителите ти, Джанет.

Жената изсумтя:

— Защо не? След триста години, когато карантинното поле се разсее.

— Капитане, да подготвя ли официално оплакване до профсъюза? — попита неочаквано Генералов.

— Това е мое задължение — каза Алекс.

— А имате ли голям опит в юридическите формалности? — поинтересува се навигаторът. — Разбира се, под доклада трябва да стои вашият подпис, но самото му съставяне…

Алекс не се колеба дълго. Изглежда, навигаторът наистина беше най-опитният сред тях в съставянето на оплаквания.

— Добре, Пак. Подгответе текста и го изпратете на моя терминал за подпис. Не забравяйте да наблегнете на обстоятелството, че излизането в пространството на халфлингите би довело до оглед на кораба и пленяването на нашите уважаеми пътнички цзигу. Морисън!

— Да, капитане?

— Време на скока към Гама Змиеносец — шест часа и тринайсет минути. Поемете пилотирането.

— Слушам, капитане. Ще разрешите ли да направя междинни маневри в системата на Гама?

Алекс се усмихна. Разбира се, полетът в хиперканал не е сред любимите развлечения на пилотите, а явно Морисън беше решил да се бори със зъби и нокти за всеки миг нормално пилотиране.

— Добре, Морисън. Само не забравяйте да ме извикате в командната каюта преди излизането от канала. Екипаж, всички освен втория пилот — почивка. Енергетик, реакторът да мине на минимален режим.

Сега, когато корабът се плъзгаше по невидимите течения на хиперпространството, на кораба не му трябваше нито управление, нито енергия, нито защита.

— Вахтата приета — отговори Морисън.

Алекс се забави още малко, за да види как се стопяват разноцветните огънчета — екипажът излизаше от системите за управление.

— И умната… — прошепна Алекс. Не на хората, на кораба. В отговор го плисна топла вълна, нежно и успокояващо. Сякаш шепнеше: „Не се бой, всичко ще бъде наред…“

Когато във виртуалното пространство остана само зелената спирала, излезе и Алекс.

Коланите на ложемента се отключиха с леко пляскане. Той стана, раздвижи глава и погледна към екраните. Гладко сиво черво, опакото на пространството; в което се плъзгаше корабът. Морисън беше застинал като неподвижна кукла в съседния ложемент.

Горкичкият. Той не можеше да изпита този екстаз. Да бъдеш пилот е огромно щастие, но толкова по-радостно е да си капитан…

— Успешна вахта, Ханг — каза меко Алекс и излезе от командната каюта.

 

 

Джанет само му помаха отдалеч, а Ким се насочи решително към него, докато той влизаше в каютата си.

— После, малката… — Хвана я за рамото. — Сега имам важен разговор.

Ким се намръщи.

— Алекс, сега ще чувам постоянно тази фраза, нали?

Но как да се поддържа субординацията при такива условия? Енергетикът, който тъкмо отваряше вратата на каютата си, с любопитство погледна към тях.

— Ким, ела при мен след половин час, става ли? — каза Алекс и я погледна в очите. Не беше ясно какво усети тя в гласа му, но се усмихна радостно.

— Добре… А-алекс…

След миг се прибра в каютата си. Алекс влезе в своята и поклати глава. Да. Това беше проблем, специализацията караше Ким да търси любовта му… единственото, което той не можеше да й даде.

Добре, сега не му беше до това…

— Кораб, свържи ме с пътника Ка-трети, капитански приоритет, открит канал.

Екранът светна. Ка-трети, за най-голяма изненада на Алекс, спокойно си спеше в леглото. Гравикомпенсаторите на яхтата бяха достатъчно силни, за да избавят пътниците от претоварване при влизането в канала, но така или иначе самообладанието на клонинга беше достойно за възхищение. Или всичко му беше безразлично, или летеше толкова често, че не изпитваше никакво вълнение преди хиперпреход.

— Ка-трети…

Клонингът се събуди мигновено. Както си лежеше, плътно завит с одеялото, след миг вече стоеше до леглото и гледаше екрана.

— Капитанът е — кой знае защо уточни Алекс. — Елате в каютата ми. Незабавно.

Ка-трети не каза нито дума, само кимна и изчезна от полезрението му.

Алекс седна в креслото и подпря главата си с ръце. Той беше абсолютно спокоен, скорошното произшествие беше отнело толкова малко реално време, че организмът му дори не бе успял да реагира с освобождаване на адреналин. Вече всичко беше приключило, а пилотите бяха избавени от вълненията по повод на неслучили се нещастия.

Но ако не беше Джанет…

Вратата изпиука.

— Отваряне — нареди Алекс.

Влезе Ка-трети. Дори не си беше направил труда да се облече — бе дошъл по нелепо детска пижама, синя с червени и бели звездички. Алекс си отбеляза, че следващия път трябва да е по-внимателен с думата „незабавно“.

— Какво е станало, капитане?

Резкият тон на клонинга никак не се връзваше с веселяшката му пижама. А ако се съдеше по изражението му, Ка-трети с удоволствие би пребил някого.

— Седнете. Ще пиете ли нещо?

Алекс се протегна и отвори малък бар. Погледна плоските бутилки… не беше никак зле!

— Бренди — каза клонингът с отвращение. — Малко.

Той изчака капитана да налее бренди в чашите и вече по-спокойно попита:

— Та какво се е случило?

— При влизането в канала едва не ни удари танкер, натоварен с живак.

— Нападение? — напрегна се клонингът.

— По думите на пилота, самостоятелно включване на двигателите. На старите товарни съдове това наистина е възможно, техните компютри са крайно примитивни и нестабилни.

Ка-трети се намръщи:

— Капитане, би трябвало този кораб да е добре защитен… и въоръжен. Ако не греша, според закона защитните станции са длъжни да унищожат танкера. Вие също сте имали това право.

— Не, нямах. Сблъсъкът нямаше да доведе до катастрофа, само щяхме да влезем в канала по неизчислена траектория.

— Имаше ли сблъсък? — поинтересува се клонингът.

— Не. Щяхте да го почувствате, уверявам ви. Ние… се изплъзнахме.

Ка-трети допи на екс коняка си и попита раздразнено:

— Тогава какъв е проблемът? Разбирам, че не сме на разходка в парка. Можехте да ми съобщите за случилото се сутринта…

— Ка-трети, работата е там, че по странно стечение на обстоятелствата новият курс щеше да ни отведе в пространството на халфлингите…

Клонингът потрепери. Повъртя в ръце празната чаша и попита:

— Но това не се случи?

— Не. Отиваме към Гама Змиеносец, всичко е наред. Представяте ли си до какво би довела появата ни в зоната на халфлингите?

Ка-трети присви очи.

— Оглед. Пленяване на цзигу. По-точно — опит за пленяване. Аз съм длъжен да ги защитавам.

— Аз също съм длъжен да защитавам… всичките си пътници. — Алекс отново напълни чашите. Двамата мълчаливо отпиха.

— Явно съм длъжен да ви благодаря… — кимна Ка-трети. — Крайно неприятна ситуация.

— Длъжен сте, но не на мен, а на Джанет Руело. Впрочем, не става въпрос за това. Как оценявате вероятността за случаен сблъсък?

— Пренебрежимо малка.

— Аз също. Ка-трети, това не ми харесва. Наеха ни за извършване на граждански курсове.

— Това си е граждански курс. Най-обикновен туризъм…

— Така ли?

Няколко секунди двамата се взираха един в друг, после клонингът сви рамене.

— Капитане, по дяволите… Работя на подобни маршрути от седем години. Три години в компанията „Бисер“, четири години в компанията „Небе“. Съпровождал съм цзигу, брауни, халфлинги, фенхуан… и десетки други раси, с които хората почти не контактуват. Аз съм експерт по пришълците, разбирате ли?

— Разбирам.

Ка-трети продължи по-меко, убедително:

— Алекс, попадал съм в различни инциденти. Сблъсъци с ксенофоби. Агресия от страна на собствените ми подопечни. Веднъж ми се наложи да убия брауни… той изпадна в буйство извън периода, в който това им се случва. Веднъж ни плениха терористи от Нова Украйна и едва след осем седмици един полицейски катер на цзигу ни освободи. Всичко се случва. И все пак това си е обикновена цивилна работа. Рискът е малко по-висок… но сигурно и заплащането ви е над стандартното?

— Кой и защо може да е организирал този инцидент?

— Имате ли цигари?

Алекс безмълвно му подаде пакет и двамата запалиха.

— Туристическият бизнес за пришълци не е най-развитият отрасъл… — каза замислено клонингът и издиша струя дим. — Що за гадост пушите, капитане… Но все пак има четири компании. Нашата е най-голямата. Инцидент като пленяването на нашите подопечни от халфлингите би довел до пълен срив на доверието към нашата компания. Разбирате ли?

— Разбирам. — Тези непрекъснати уточнения вече започваха да го дразнят. Сякаш клонингът се съмняваше в способностите му да събере две и две. — Значи интриги на конкурентите?

— Възможно е. Ще се обърнем към следствените органи… и незабавно ще проведем собствено разследване.

— Представяте ли си колко струва да се подкупи един пилот?

Клонингът се усмихна:

— Не.

— Аз също не си представям. Ако бъде доказана вината на онзи нещастник от танкера… той ще се лиши завинаги от пилотския си лиценз. Това не може да се измери с пари, Ка-трети. Това е… като да ти отнемат голяма част от живота. Като да те лишат от всички цветове и да те накарат да гледаш света през тъмно мътно стъкло. Ние, пилотите, нямаме чак толкова много обикновени човешки радости.

— Но нали са възможни изключения?

— Възможни са. Теоретично пилотът на танкера може да е натурал, за когото пилотирането е само едно от достъпните удоволствия. Би трябвало да се забрани… — Алекс се сепна, спомняйки си за Генералов.

— Дискриминация — отсече Ка-трети. — А вариантът с препрограмирането на корабния компютър?

Алекс помисли няколко секунди. Компютрите на танкерите наистина бяха примитивни.

— Обикновеното препрограмиране не върши работа. Без помощта на пилота компютърът на танкера не е способен да изчисли толкова сложна маневра. Но виж, дистанционно управление — това е възможно.

— Съгласен съм — кимна клонингът. — Терористът може да се намира където и да е: на защитните станции или на друг кораб, чакащ реда си. Вградили са в танкера биологичен блок за отдалечен достъп, за да може след приключване на акцията той да се разпадне.

— Гадно.

Клонингът кимна.

— И още как. Но във всеки бизнес се срещат хора, за които не съществуват морални норми. Все още не са измислили бизнесмени-спецове, знаете ли?

И двамата се усмихнаха.

— Нали не прекъснах напразно съня ви? — поинтересува се Алекс.

— Не, разбира се. Ситуацията наистина е била крайно опасна. Сутринта, когато излезем от канала, ще се свържа с ръководството на компанията.

— С господин Ли Цин?

Клонингът се намръщи.

— Не. Господин президентът не се занимава с дребни произшествия. Ще се свържа със своята основа, с Данийл Шустов. Той ще разбере.

— Вие много ли сте? — поинтересува се Алекс.

— Клонинги? Четирима. Но Данийл Ка-първи Шустов загина преди година.

— Моите съболезнования.

Клонингът кимна.

— Всички работим в туристическия бизнес, капитане. Ка-първи беше в някаква степен мой антипод… съпровождаше хора в секторите на пришълците. Станала досадна случайност… по време на пребиваване при фенхуан била организирана екскурзия на инкубаторен плаж. Малко момиченце се отдалечило от майка си и отишло да разгледа едно яйце… нали знаете, те са много красиви, разноцветни и пеят… После наплюнчило пръст и потъркало яйцето… искало да разгледа зародиша.

Алекс се намръщи.

— На брат ми не му оставал друг изход. — В гласа на Ка-трети се усещаше горчивина. — Той поел вината върху себе си. Фенхуан извършили ритуално пречистване, след което върнаха останките му на Земята. С всички възможни извинения, разбира се. В такива случаи нищо не може да се направи. Оттогава, когато компанията организира пътешествия на хора на планети на пришълци, децата трябва да се водят на къса каишка и с намордник.

— Разумно — кимна Алекс. — А не можахте ли да се сетите по-рано за това?

— Някои родители протестираха. И сега протестират, но вселената не е особено уютно място.

Клонингът се изправи и подаде ръка. Без да се колебае, Алекс я стисна.

— Благодаря ви, че сте намерили изход от ситуацията. Ще помоля компанията за допълнителни премии за екипажа, особено за вас и за Джанет Руело.

— Още веднъж извинявайте, че смутих съня ви.

Когато Ка-трети излезе, Алекс се замисли и напълни отново чашата си. Случилото се — по-точно онова, което за малко да се случи — беше намерило своето обяснение.

Значи такива страсти кипят в тихия и мирен туристически бизнес. Впрочем, къде ги няма? Навярно дори сред чистачите и боклукчиите кипят невидими за света страсти.

Алекс си представи как късно нощем чистачът-спец, нисък, широкоплещест и дългорък, се промъква в чужд участък, вади от джоба на корема си събран през деня боклук и го разпръсква. После тихичко се засмива, напрягайки генетично отслабените си гласови връзки, и с чувство на изпълнен дълг се прибира вкъщи. Не, глупости! Чистачът-спец не е способен да прави боклук. Виж, натуралът — като нищо…

Вратата отново изписука.

— Отваряне.

Кой знае защо, беше очаквал от Ким малка провокация. Например да дойде по пижама, или просто гола. Или да намъкне нещо от купеното на Живачен Донец — черно-сребристият костюм, подчертаващ фигурата й, или полупрозрачната вечерна рокля…

Беше я подценил.

Ким беше облечена с обикновена бяла рокля и сандали. На шията й беше завързано черно памучно шалче.

Пак провокация, само че по-умна. Примерна ученичка, избягала от абитуриентския си бал. Елемент от еротичните фантазии на всеки възрастен мъж.

— Ким… — каза меко Алекс.

— Всичко разбирам. — Тя приседна до краката му и се усмихна жално и умолително. — Ти си уморен. Алекс… не ме прогонвай. Става ли? Просто не ме прогонвай… Може ли да поседя при теб?

— Ким. — Алекс я вдигна от пода и я настани на коленете си. — Момиче, правиш грешка…

— Каква?

— Напразно си се влюбила в мен.

Ким се намръщи.

— Откъде ти хрумна? Просто съм ти много благодарна…

— Няма за какво.

— Освен това сме съпруг и съпруга… още цели осем часа.

Алекс я целуна по меките влажни устни и прошепна:

— Ким, само ще стане по-лошо. Повярвай…

— Като твоя съпруга съм в правото си да настоявам да изпълниш съпружеските си задължения. — Тя го погледна строго и сериозно. — И аз настоявам!

Очите й бяха жадни, желаещи. Очи на хетера-спец. Влюбена хетера.

— Не се отказвам от задълженията си — рече Алекс. Целувката му не позволи на Ким да отговори. Той я вдигна, без да спира да я целува, и я отнесе на леглото. Легна до нея и без да се откъсва от настойчивите устни, започна да сваля роклята й. Ръцете на Ким се плъзнаха по тялото му и разкопчаха панталона му. За миг тя се отдръпна и прошепна горещо и искрено, сякаш даваше клетва:

— Ако някой ни попречи, ще го убия!

Алекс огледа тялото й: тънка, идеална фигура, разрошени коси, свити, сякаш предчувстващи екстаза пръсти.

— Съгласен съм… ще го убием заедно.

В края на краищата той беше лишен от нормален секс сто и петдесет дни, а унилият виртуален секс имитатор в болницата съдържаше програми, които му бяха доскучали още в пубертета.

— Алекс…

Изглежда, думата „убием“ беше грешка. Все пак Ким беше странен хибрид между боец и хетера. Явно насилието я възбуждаше не по-малко от секса — тя се нахвърли върху него със страст, каквато не беше срещал и у най-опитните професионалистки.

— Ще направя за теб всичко, всичко — шепнеше Ким, помагайки му да се съблече. — Само ме обичай, ще видиш, тебе никой друг няма да те обича така, само ме обичай…

Алекс отново я целуна, избягвайки отговора.

… Тя наистина се оказа невероятна в секса. Алекс не се възторгваше особено много от хетери, специализирани като нимфетки, но това беше нещо съвсем друго. Възникваше усещането, че Ким ще бъде толкова прелъстителна и когато постигне пълния разцвет на женските си форми, и в зряла възраст, че и в старостта си. Възможно бе тя, подобно на някои спецове, да е програмирана на скокообразно остаряване, осигуряващо й почти стогодишна младост, а можеше и да расте и да се променя като обикновена жена. Във всеки случай лъхащият от нея сексуален заряд изглеждаше неизчерпаем. Алекс се люби с нея четири пъти подред, като всеки път я довеждаше до оргазъм. Но, изглежда, нямаше да му омръзне и цяло денонощие да се занимава с това.

Тя си отдъхваше само за няколко минути. Алекс почувства върху тялото си бързите й целувки, горещите устни, тънките бързи пръсти.

— Ким… аз съм пас…

Тя се засмя тихо, притискайки се към него със същата готовност и страст.

— Хубаво ли ти беше?

— Да, Ким. Много. Благодаря ти… — Той леко я целуна по върха на носа. — Ти си чудо. Никога не съм срещал такава.

Ким гордо се усмихна, но усмивката й веднага угасна.

— Алекс…

— Какво, Ким?

— Знаеш ли… нещо не е наред.

Тя приседна в леглото и се загърна с тънкото одеяло. Погледна го с подозрение.

— Кажи, наистина ли те привличам?

— А ти не почувства ли?

Този път усмивката й беше още по-мимолетна.

— Алекс… просто нещо не е наред! Ти… не ме ли обичаш?

Сега щеше да е толкова хубаво да поспи… вместо да започва този безсмислен разговор…

— Не.

— Никак? — уточни Ким.

— Никак, момиче.

— Но защо? — Тя тръсна глава. — Мислиш ли, че съм маниак на тема секс? Не! Ако искаш, изобщо няма да те докосвам. Просто виждах, че имаш нужда от това.

— Ким, та аз съм пилот-спец.

— Е, и какво?

— По дяволите! Ким, при мен е премахната способността да обичам. Изкуствено.

Лицето й застина. После се мярна слаба усмивка.

— Алекс… шегуваш ли се?

— Не. Това е самата истина. Не умея да обичам. Всичко друго, но не и това.

— Как може… да се отнеме от някого любовта? — Гласът й потрепна. — Та това е същото като да дишаш… да ходиш… да мислиш… Алекс! Ти се шегуваш! Подиграваш ми се, нали?

— Ким, това е истина. Всички знаят, че следователите, пилотите и данъчните инспектори са генетично лишени от способността да обичат.

— Защо? Защо и пилотите?

— Ние имаме чувство за сливане с кораба, Ким. То… е, предполагам, е подобно. Нали разбираш, като с хиперканала — във вселената не може да има повече от един хиперканал. Така е и с любовта. Или можеш да се сливаш с кораба, или да обичаш хората.

— И ти избра тенекията?

— Корабът не е тенекия, Ким — каза тихо Алекс. — Това е жив, макар и неразумен, биомеханичен организъм. И не съм избирал. Никой от нас не е избирал, все още не са се научили да искат съгласие от ембрионите.

— Алекс…

Беше очаквал бурна реакция. Предварително се беше примирил с нея. И с това, че Ким може да го удари, ако надделеят инстинктите на боеца-спец. И с това, че може да избяга, обляна в сълзи.

Ким отново го изненада.

— Горкичкият ми…

Тя го прегърна със страстта на хетера и със силата на боец. Накара го да седне и притисна главата му към малките си силни гърди.

— Алекс… колко ти е тежко… мили мой.

Да, адски тежко му беше в тази неудобна поза. Освен всичко останало, инстинктите на пилот-спец смятаха тази поза за крайно опасна в случай на внезапна смяна на гравитационния вектор. Но Алекс търпеше.

— Няма да те изоставя! — каза изведнъж Ким. — Така или иначе няма да те изоставя, чуваш ли? Никой не може да ти отнеме любовта напълно! Ще ме обикнеш, чуваш ли? Ще те науча да обичаш, непременно ще те науча!

Кожата й ухаеше нежно и прохладно. Може би парфюм, може би естествени феромони. Когато мирисът стана пикантен и вълнуващ, Алекс осъзна, че все пак са феромони.

Той освободи главата си и отвърна на новата целувка.

Алекс никога не се беше стремил към сексуални подвизи. Най-значителното му постижение беше участието в традиционната оргия на випускниците на пилотското училище, която започваше със залеза и приключваше по изгрев-слънце. Но тогава всичко беше адски разнообразно: куп сексстимулатори, тонизиращи средства, поканени гейши, състудентки, дори ексклузивни виртуални образи от колекциите на най-добрите модни къщи — за тях беше събирал пари целият курс. Алекс изобщо не подозираше, че една млада и неопитна девойка може да предизвика у него такава страст.

Но Ким много се стараеше. Изпробваха няколко стари, но забавни начина на сексуално общуване, изпиха бутилка сухо вино от бара и отново се заеха с любене. Но веднага щом на Алекс започна да му се струва, че взима участие в някакво изтощително спортно състезание, Ким се усмири. Може би прекрасно чувстваше емоциите му, или не забравяше да поглежда към Бес.

— Не ти давам да си отдъхнеш… нали? — Ким лежеше по корем и го поглаждаше по рамото. Позата й беше компромис между поредния опит да го възбуди и неизбежната потребност от почивка. — Ти нали скоро си на вахта.

— Още три часа и седемнайсет минути, Ким.

— Имаш много добро чувство за време.

— До една десета от секундата. Това ми е специализация.

Той прекара длан по гърба й. Слава богу, тя беше изоставила темата за неспособността му да обича — или беше сметнала секса за достойна алтернатива, или правеше някакви безумни планове за преработване на спецификацията.

— А тук имаш белегче…

Алекс погледна накриво корема си. Вярно. Белегът наистина беше тънък, затова пък опасваше цялото му тяло малко под пъпа.

— Нали ти казах — имах авария. Бях разкъсан на две. Ким се намръщи.

— Горкичкият. Много ли те болеше?

— Съзнанието ми се изключи веднага. Не помня почти нищо.

— А как се случи?

— Ние не възнамерявахме да кацаме на Живачен Донец. Прикачихме се към орбитален док и започнахме да зареждаме гориво. В двигателите за ориентация имаше малки неизправности… отидох в агрегатния отсек. Това също е част от работата на пилота — малък ремонт на двигателните системи. А после…

Алекс се замисли.

— Не, не помня. Избухване… и край. Генераторът на защитното поле не беше в изправност и плазмата се измъкнала точно в момента на влизането ми в отсека. Изхвърлянето на енергия не било голямо, не ме изпепелило, но отломка от генератора ме разрязала на две: Провървяло ми е — нашият боец-спец вървял по коридора, чул взрива, измъкнал ме, сложил ме в реанимационния блок, натоварил го в катера, откарал го на планетата и го доставил в болницата. Надявам се, че Уилям няма да пострада заради това.

— Да пострада?

— Знаеш ли колко струва възстановяването на половината тяло? Аз имах пълна застраховка и на компанията й се наложи да плати. Но мисля, че биха предпочели да организират едно хубаво, разкошно погребение.

— А не можеха ли просто да ти зашият долната половина?

— Не. Уилям много бързал и това ме е спасило. Но е имало само един реанимационен блок на разположение. Трябвало е да избира кое е по-ценно — горната или долната половина.

Ким се усмихна.

— Горната… долната и така добре са я оправили.

— По-добре, отколкото беше. Имах две тежки счупвания на левия крак.

— Също авария?

— Не. Още в детските години… Обичайните лудории. Хванах се на бас, че ще скоча от петия етаж. Бях чел, че пилотите-спецове могат да понесат такова нещо, но не бях взел предвид, че още не съм минал през метаморфозата.

— Аз също съм скачала. Но от по-ниско, костите ми не са толкова здрави.

Алекс се усмихна и обхвана с два пръста китката на Ким. Тя го погледна замислено.

— Знаеш ли… длъжна съм да ти разкажа едно нещо.

— Ким, с нищо не си ми длъжна.

— Длъжна съм, и още как — отвърна тя сериозно. — То е… затова.

Пъхна ръка под себе си и след миг извади гел-кристала.

Алекс не се поколеба:

— Ким, наистина трябва да те предупредя! Ако този кристал е обявен за издирване от Империята, съм длъжен да те задържа и да те предам в ръцете на правосъдието.

— Не е обявен за издирване — поклати глава Ким. — Честна дума. Това е много голям кристал, нали?

— Много голям. И много скъп… ако е в състояние да работи, разбира се.

— Той и сега работи.

Алекс изхъмка. Взе предпазливо кристала в ръка и го погледа на светлината. Или му се стори, или по ръбовете наистина започна да се трупа лека бяла мъгла.

— Тогава трябва да се зареди, Ким. Изглежда, отдавна функционира автономно.

— Затова го извадих. Тук нали имаш резервен център за управление?

— Да.

Ким кимна.

— Терминалът в моята каюта не е способен да поддържа толкова голям кристал, но твоят сигурно ще се справи.

Алекс безшумно се изправи. Приближи се към терминала и отвори процесорния панел. В малка камера, облицована с влажно, потрепващо биопокритие, вече стоеше един кристал — съвсем малък, с големина половин сантиметър. Имаше и слот за втори кристал. Алекс допря до него кристала и кимна доволно. Побираше се. Трудно, но се побираше. Ким също се изправи и притисна към него топлото си силно бедро.

— Знаеш ли какво правя? — Алекс завъртя три тънки крачета на подпори, всяка се въртеше по собствена ос и се фиксираше в две положения.

— Не.

— Това са вериги за изкарване на информацията от кристала.

— Защо?

— Кой знае какви програми има там, нали? Кристалът ще се захрани, ще получи и информация от мрежата. Но няма да може да се намеси в управлението на кораба. Това е препоръчителната процедура при зареждане на несертифицирани гел-кристали.

Алекс сложи кристала във вдлъбнатината. Слотът потрепна и се затвори, обхващайки прозрачния конус. Само трите крачета безпомощно се въртяха във въздуха, неспособни да достигнат кристала.

— Може да се прекъсне и постъпването на информация — добави замислено Алекс. — Да се остави само захранването. Впрочем на нашия кораб няма нищо секретно.

— Не го прекъсвай! — каза бързо Ким. — Ще му стане съвсем скучно!

— На кого?

— По-добре да ти разкажа всичко подред.

Алекс погледна кристала, сви рамене и затвори панела.

— Разказвай, малката.

Ким въздъхна. И каза с такъв тон, сякаш скачаше в пропаст:

— Там вътре е един мой приятел. Най-добрият ми приятел.

— Изкуствен интелект?

— Не. Той е човек. Като нас.

— Добро начало. По-точно — добър край. Ким, ще ми позволиш ли да взема душ и да се облека? А после ще изслушам историята ти.

 

 

Взеха душ заедно. Но в това вече нямаше никаква еротика — просто Ким гореше от търпение да започне разказа си. Сигурно отдавна й се искаше да сподели с някого тайната си.

Алекс намъкна лекия гащеризон и легна в леглото. Ким не отиде в каютата си за дрехи, само се уви в хавлиена кърпа. Алекс не възразяваше — така му беше още по-приятно да я гледа.

— Тогава бях на девет години — започна Ким, като сви крака в креслото. — Е… ами тогава изобщо нямах приятели. Нито момичета, нито момчета. Така се получи. Познати колкото искаш, но нито един приятел.

Алекс кимна.

— Намерих приятел във виртуалността. — Ким даже се усмихна, явно тези спомени й бяха приятни. — Той се казваше Едгар. Беше ми връстник. Сприятелихме се… знаеш ли как става това във виртуалността?

— Знам. На тази възраст аз също обичах виртуалната реалност. Особено космическите полети.

— Е… това не бяха полети. Разбираш ли… той нямаше истинско тяло.

— Какво? — Алекс учудено вдигна вежди.

— Едгар ми разказа, че е попаднал в катастрофа. Съвсем малък, на тригодишна възраст. Не могли да го спасят и затова само копирали съзнанието му в гел-кристал.

— Ким! — вдигна ръка Алекс. — Спри! Това са глупости. Гел-кристал с такива размери струва колкото една хубава болница. Да се възстанови тялото, дори и да е станало на каша, е много по-евтино… и по-хуманно.

— Не са успели да го откарат до болница. Можели само да запишат съзнанието му в кристала.

— Отново спри. Да допуснем, че родителите му са можели да си го позволят… макар и да ми е трудно да си представя такива родители. Защо не са го възпроизвели с обратен процес? Като отгледат ново тяло, клонират старото или създадат от клетките си ново, а после да запишат паметта му в чистия мозък. Чувал съм за два или три подобни опита, само че там ставаше въпрос не за малки деца, а за известни учени и политици.

— Правилно. Всичко, което казах до момента, е лъжа — усмихна се Ким. — Но не моя лъжа, а на онези, които я бяха втълпили на Едгар. Не забравяй, че бяхме на по девет години.

Алекс кимна.

— Добре, продължавай.

— Едгар израснал в кристала. Във виртуалните светове. Другарите му в игрите идвали и си отивали в реалния свят, а той оставал там. Винаги. Отначало родителите му, във виртуалните им тела, често го посещавали. После престанали. Той мислеше, че просто са го забравили и имат нови деца… Много тъгуваше.

— А какво се е случило в действителност?

— Нарочно са го сложили в кристала! — тръсна глава Ким. — Представяш ли си? Не е имало никаква катастрофа! Вкарали са паметта му в кристала, а тялото… не знаем. Може да са го изхвърлили. Може би го поддържат във вегетативно съществуване. А може и да са копирали паметта, без да унищожават оригинала, и сега има още един Едгар, жив и здрав.

— Защо? — сви рамене Алекс. — Ким, това е безумна история. С каква цел ще осакатяват живота на хлапето? Кристал, способен да поддържа съществуването на човешки разум… и вероятно някаква обкръжаваща го среда, струва чудовищни пари!

— Само за пари говориш! — озъби се Ким. — Извинявай, Алекс, но работата е там, че Едгар е много рядък спец. Това била експериментална мутация, той е творец на спецове.

— Генен конструктор?

— Да. За тази професия не е нужно да се променя тялото, така или иначе очите няма да се изравнят с електронния микроскоп. Всички изменения в него са заложени в системата на мислене. Това бил проект на правителството на Едем… и те сметнали, че на Едгар изобщо не му трябва тяло. Че е по-добре да израсне в кристал.

Алекс се вглеждаше внимателно в лицето й. Лъжа? Не… изглежда, вярваше в думите си. Излагайки първата легенда, беше говорила с подигравателен тон, сякаш подчертаваше „ето колко бях глупава, в какво вярвах“. А сега в гласа й имаше неподправена болка. Ким вярваше. И много се стараеше и той да повярва.

— Защо такива трудности? — попита той. — Вярвам, че в правителството на Едем има подлеци. Навсякъде ги има. Подлеци, но не и глупаци. Всички отдавна са се убедили, че пренасянето на съзнанието във виртуалното пространство има куп недостатъци. Илюзорността така или иначе се усеща и постепенно човек… човешкият разум… полудява. Когато през двайсет и първи век за пръв път копирали в компютър човек, компютърния гений Дейвид Крос, той успял да живее пълноценно около трийсет години. А после…

— Знам — кимна Ким. — Изучила съм всичко известно по този въпрос. Разбираш ли, тези изроди… те искали да получат от Едгар пълно отдаване. Искали да работи без никакви препятствия. Не е имал друго, освен работата си. Освен това в случай на успех смятали да размножат съзнанието му.

— Тогава не е трябвало да му осигуряват изход в общата виртуалност.

— Не са го осигурили. Той сам си го пробил. Той е гений, Алекс.

— Добре. Как кристалът се озова у теб?

Ким се усмихна.

— Това беше преди две години. Едгар организира собственото си похищение. Препрограмира един от бойните киборги, охраняващи лабораторията с кристала. Роботът взе кристала и го изпрати на моя адрес, след което унищожи помещението и самия себе си. Бяхме сигурни, че не са останали никакви следи и кристалът се смята за унищожен при пожара… Аз… аз се грижех за Ед. Имах много хубав компютър и успях да свържа кристала с него. Продължавахме да дружим във виртуалността, само че той вече беше свободен. Мислех, че когато започна да работя, бързо ще спестя за ново тяло… е, каквото и да е. Ед казваше: „Ако ще млад, ако ще старец, само не ме прави момиче“. Макар че… според мен беше готов на всичко… Щяхме да презапишем съзнанието му и той отново щеше да стане истински човек.

— „Ако си добра девица, то бъди ни ти сестрица“^[1]… — каза Алекс. — Да допуснем, че е било така. Какво се обърка?

— Преди месец. — Ким стисна устни. — Аз… аз сгреших. Разказах на майка си за Едгар. Бях сигурна, че тя ще разбере! А тя съобщи в същата тази лаборатория! Ето защо не искам да се връщам на Едем! Успяхме да избягаме, но ни търсят.

— Едва ли официално. Тази история понамирисва.

— Службата за безопасност винаги предпочита да търси неофициално.

Алекс забарабани с пръсти по стената. Историята беше… не, не невъзможна, разбира се. Винаги и навсякъде е имало достатъчно идиоти. На някого би могла да му хрумне мисълта да отгледа във виртуалния свят гениален спец. Геният би могъл да излъже службата за безопасност. Една възторжена девойка спец би могла да се влюби във виртуална личност и да се впусне в бягство през цялата Галактика.

Мелодраматичността — ето какво не му хареса. Алекс беше готов да повярва във всякакви съвпадения… но когато заедно образуват нещо, подобно на развлекателен сериал за млади истерични девойки и сантименталните им баби…

— Не ми ли вярваш? — попита направо Ким.

— Не знам. На теб ти вярвам. Навярно.

Ким се навъси…

— Но виж, на твоя безтелесен приятел… Как общуваш с него, Ким?

— През Мрежата.

— Нали разбираш, че не смятам да го пускам в мрежата за управление на кораба… Други варианти?

— Директно свързване с кристала. Той си има там дом… негов собствен виртуален свят. Алекс, само поговори с него. Веднага ще разбереш, че всичко е истина.

— Значи ти го обичаш? — попита Алекс.

— Да, обичам го! — Ким го погледна. — Само че не както обичам теб. Ти си моят мъж. А Ед… той ми е като брат. Може би даже като дете. Той е съвсем безпомощен, когато е в своя кристал. И не разбира много неща, макар че е гений.

— Ким, забъркала си се в колосална авантюра.

— Знам — кимна девойката. — Но не можех да постъпя по друг начин.

Алекс едва не се изпусна, че всичко щеше да се развие по друг начин, ако Ким си беше обикновен боец-спец. Веднага след минаването през метаморфозата щеше да получи такъв заряд лоялност към закона, че сама щеше да отнесе „Едгар“ в онази хипотетична лаборатория.

Но Ким не беше просто боец. Тя беше и хетера. С повишена емоционалност, влюбчива, предана… докато чувства потребност от това.

И ето че брадвата беше ударила в камък.

— Моята етична съставка — каза бавно Алекс — не приема сляпото следване на законите на другите планети. Това би било опасно и по тази причина съм длъжен да взема решения, изхождайки от общочовешкия морал. Но… всичко това е много сложно. Ким, трябва да поговоря с твоя приятел.

— Имаш ли невропреходник? — попита простичко момичето.

— Със сигурност.

Той бръкна в чекмеджето на масата и както очакваше, намери там стандартен преходник, служещ и за четене на книги, за гледане на филми и за екскурзии във виртуалното пространство. Лента за глава с вшити вътре микросхеми на невротерминала и мека пластмасова „лепка“ с гел-порт. Преходникът беше от евтините, лентата и „лепката“ се съединяваха чрез тънко оптично влакно, но това не притесняваше Алекс.

Ким безмълвно го гледаше как си слага лентата и отново отваря процесорния панел. Захранващите влакна вече бяха успели да се впият в гел-кристала, служещ за свят на Едгар; наложи се да ги отмести, за да сложи върху кристала „лепката“.

— Може ли първо аз? — плахо попита Ким.

— После. Първо аз.

— Той може да се изплаши. Не знае нищо, освен че сме избягали от Едем.

— Ще го успокоя.

— Поздрави го от мен! — успя да каже Ким, преди Алекс да седне в креслото и да активира преходника.