Сергей Лукяненко
Геном (14)

Глава 4

Холмс свиреше на цигулката си.

Алекс даже спря на входа на каюткомпанията и се заслуша. И не само той.

Ким, качила краката си в креслото, беше застинала, облегнала брадичка на дланта си. До нея на пода по турски седеше Морисън. На дивана нашироко се беше разположил Генералов… Явно беше заел тази поза, изразяваща лениво безразличие, веднага след като Холмс беше започнал да свири… и беше забравил да я смени. По бузите на Пак се стичаха сълзи, размиващи сложните спирални шарки. Навигаторът от време на време подсмърчаше и бършеше лицето си с длан.

Холмс свиреше.

Старичката „Тошиба“ едва ли беше снабдена с акустичен компенсатор, но или някой при проектирането на каюткомпанията беше предвидил използването й за камерни концерти, или майсторството на Холмс превъзхождаше несъвършенството на инструмента.

Лъкът пееше. Лъкът разговаряше с тях. В музиката имаше всичко — и смъртоносния студ на безкрайния космос, и живия пламък на самотните звезди, и плъзгащите се по границата между живота и смъртта планети. Виртуалните струни припламваха с разноцветни искри под лъка, а в отблясъците им се раждаха и загиваха цивилизации, намираше се и отново губеше себе си разумът, измъчваше се с въпроси, които нямат отговор, и изчезваше в мрака на времето.

Главата на Холмс беше отметната, очите му — затворени. Това не приличаше на онзи малък концерт, който беше спретнал в каютата на Алекс. Сега великият следовател живееше само за едно — инструмента, лъка, леещата се мелодия…

Тихичко влезе в каюткомпанията цзигу, облечена в траурни жълто-бели цветове. Спря се, или изненадана, или също омагьосана от музиката. След нея като печална сянка се появи и Ка-трети. После дойде Лурие. Подир него — Джанет. Последна се появи доктор Уотсън.

Когато Холмс с рязко движение отпусна лъка, всички го слушаха.

— Браво — каза тихо Джанет. — Браво, господин Холмс.

Генералов плачеше, без да се срамува от сълзите си. Днес той беше облечен с килт, груба риза и мокасини. Косата му беше сплетена в сложна форма, полуразмазаните шарки по бузите му бяха нарисувани особено старателно. Изглежда, беше готов на всичко — и на схватка, и на смърт. Алекс би могъл да му направи забележка за неспазване на униформата… но забеляза, че в този ден всички пренебрегваха устава.

Морисън се изправи и се изкашля.

— Холмс… извинявайте, но какво правите сред следователите? Самият Паганини не би изпълнил своя дванайсети концерт толкова виртуозно. Ще рискувам да кажа… че за четиристотинте години от неговата смърт не се е раждал друг такъв изпълнител.

— И аз не съм се раждал — каза меко Холмс. — Такъв са ме създали… какво има да се гордея тук?

— Клонингът не може да надмине оригинала, това е аксиома — не се предаваше Морисън. — Значи Питър Волк е бил гениален цигулар. Вие… вие хабите таланта си…

— Аз съм следовател — поклати глава Холмс. — Аз съм следовател, който обича да свири на цигулка. Радвам се да ви видя тук, приятели. Днес трябва да приключим с този печален проблем, който предизвика появата ми на „Огледало“. Седнете.

Думите му, изглежда, имаха ефект. Алекс гледаше как екипажът се настанява. Генералов, Лурие и Морисън — на единия диван, а Ким и Джанет — на отсрещния. Цзигу и Ка-трети седнаха в кресла, Холмс и Уотсън — също, като при това Уотсън за пръв път пренебрегна маниера си да сяда на страничната облегалка.

Без да бърза, Алекс се настани между Ким и Джанет. Помисли малко, после ги прегърна през раменете.

— И така… — каза замислено Холмс. — Първо няколко несвързани с разследването съобщения. Имперският съвет взе решение — то вече е подписано от императора, — че в случай на широкомащабен военен конфликт ще бъде свалено изолиращото поле от Абанос, след което Империята официално ще се обърне към Съвета на кардиналите с молба за помощ. Уважаема Джанет Руело…

Жената потрепна. Лицето й, на което се бяха смесили радост и тревога, се напрегна.

— Как смятате, ще откликне ли Абанос на молбата за помощ?

— Да — отговори чернокожата жена, без да се замисля. — Несъмнено.

— Благодаря ви… Уважаема Сей-Со, управляващите самки на Сборището разбират ли ситуацията?

— Това не променя нищо… — прошепна цзигу.

— Вярвам ви. Още една… макар и дребна подробност. Започнала е процедура за обявяване на фалит на туристическата компания „Небе“. Всички получени средства ще влязат във фонд, подпомагащ пострадалите от конфликта. Страхувам се, господа, че всички вече сте безработни.

— Никога не ми върви! — плесна с ръце Генералов. — Винаги така става! Веднага щом намерих добра работа и приличен екипаж…

Навигаторът млъкна, вторачвайки се мрачно в Холмс, сякаш той беше взел решението за ликвидирането на компанията.

— От мен изисква ли се официално да сдам пълномощията си? — попита Алекс.

— След приключването на разследването.

Алекс кимна.

— А сега да преминем към най-печалния въпрос — каза Холмс. — Между другото… капитане, не можете ли да ми помогнете относно вниманието на слушателите?

На Алекс му бяха необходими няколко секунди, преди да разбере молбата.

— Да, разбира се. Кораб, капитански достъп. Каюткомпанията — готовност за динамични маневри!

— Изпълнено — отговори обслужващата програма.

На страничните облегалки на креслата и диваните светнаха оранжеви огънчета. Външно не се беше променило нищо, но когато Алекс за проверка се опита да се изправи, невидимата лента на силовото поле меко го отхвърли обратно на дивана. Цзигу вдигна ръка да опипа невидимата преграда и погледна въпросително Алекс.

— Надявам се, че никой няма нищо против тази малка предпазна мярка? — осведоми се Холмс. Разсмя се приглушено. — Не, разбира се, че някой е против, но нищо не може да се направи.

Той извади лулата си и започна да я пълни. След кратко колебание Алекс запали цигара. Бавните движения му се удаваха лесно, макар че еластичната съпротива на силовото поле се усещаше.

— Това е глупаво и не е нужно — каза нервно Генералов. — Не знам как е при вас, Холмс, но мен ме дразни всяко ограничаване на свободата на придвижване!

— Един убиец-спец е основателен довод за силови бариери — каза Лурие. — Пак… не бива да спорите. Че Холмс ще вземе да сметне това за улика.

Холмс пусна първото си кълбо дим. Въздъхна и започна:

— И така, с какво разполагаме, господа? Някаква група от престъпници — на сам човек това просто не би било по силите — си е поставила за цел да провокира война между Империята на хората и Сборището на цзигу. С тази цел е бил събран екипаж, като всеки негов член би могъл да убие принцеса Зей-Со. При това подготовката е започнала поне преди пет месеца — точно тогава Алекс Романов е бил тежко ранен и оставен на планетата, на която Зей-Со и Сей-Со е трябвало да се прекачат на човешки кораб. Мисля, че на всички ще им бъде интересно да узнаят, че персоналът на болницата е получил солиден подкуп с цел лечението на Алекс Романов да продължи месец и половина повече от необходимото.

Алекс кимна. Не беше трудно да повярва в това.

— Сериозна подготовка — каза Холмс без усмивка. — Солидна. Госпожо Сей-Со, кога беше взето решението за пътешествието ви из Империята на хората?

Цзигу въздъхна дълбоко.

— Осемнайсети януари по земното време. По време на дипломатическо посещение на представители на Имперския съвет във владенията на цзигу.

— Аз… пострадах на двайсет и седми януари — каза Алекс.

— Девет дни. Много оперативна работа — кимна Холмс. — Вероятно изборът е бил между астронавти, намиращи се на Живачен Донец, и кораби, навлезли в планетарното пространство. На вас не ви е провървяло, Алекс. Да отбележим този факт. За съжаление това не е гаранция, че сте непричастен към заговора. Може да сте попаднали съзнателно в болницата…

— Холмс, наясно ли сте с усещанията на човек, който няколко месеца няма задник, член и в допълнение — крака? — попита озлобено Алекс.

— Почти съм наясно. Веднъж изгубих и двата си крака — отговори невъзмутимо Холмс. — И бях принуден в течение на месец да използвам механични протези. Нямаше време да вляза в клиника за трансплантация.

Алекс неволно извърна поглед, а и всички останали изглеждаха смутени. Холмс разказваше за толкова неприятна и позорна подробност от своята биография, като използването на механични изкуствени органи, с истинското мъжество на следовател-спец. И все пак беше неловко да се слуша такова признание.

— Но аз съм длъжен да взема предвид всички варианти… включително самоотвержеността на престъпника — продължи Холмс — И така, размахът на операцията позволява да се говори за съществуването на могъща, разклонена, притежаваща пари, връзки и квалифицирани работници структура… заинтересована от избухването на войната.

— Нима все пак е армията? — попита Морисън.

— Армията самостоятелно не би спечелила войната с цзигу. А да се освободи Абанос — това ще означава напълно да се прекрои цялата структура на армията, отново да се разпределят командните длъжности… не. Войната не е желана от армията. Генералите може и да са мечтали за бърз и победоносен конфликт, но не и за такова фундаментално сътресение. Жителите на Абанос? Но те все пак не са толкова много, разхвърляни са из Галактиката и нямат достъп до висшите ешелони на властта. Кой остава?

— Службата за имперска безопасност! — възкликна Джанет. Изглежда, процесът на разследването я беше завладял.

— Именно. Структура, която на практика напълно е изгубила влиянието си след отслабването на властта на императора и получаването на федерален статус на колониите — кимна Холмс. — Интересите на Имперска безопасност не просто допускат, те изискват военен конфликт, нарастване на напрежението, въвеждането в Империята на особен режим на управление.

— Сред нас има имперски агент-спец! — възкликна почти радостно Морисън. — Виж ти! От дете си мечтая да видя герой на тайните операции!

— Вашата мечта вече се е изпълнила — каза сухо Холмс. — И така, да продължим… уважаема Сей-Со, струва ли ви се логично предположението ми?

— Обвинявате за случилото се собствените си спецслужби? Тогава това е акт на държавен тероризъм и войната е неизбежна.

— Аз обвинявам отделни личности от службата за Имперска безопасност — уточни Холмс. — И се боя, госпожо Сей-Со, че дори да изобличим изпълнителя, няма да можем да проследим цялата верига. Този, който е давал заповедите, ще излезе сух от цялата история. Със сигурност. Това, уви, е обичайна ситуация в човешкото общество.

— Това е лоша практика — каза цзигу. — Но… разбирам. Тогава ми предайте поне агента. Изпълнителя!

Пръстите й се свиха, сякаш вече хващаше убиеца за гърлото.

— Да продължим — кимна Холмс. — Разбира се, внедреният агент или агенти трябва да имат убедителна легенда. При това легендата или ще ги представя за абсолютно невинни и непричастни към убийството, или — в рамките на двойната игра — напротив, срещу тях ще има многобройни лъжливи улики. Аз не знам какъв метод на маскировка е използвал противникът. Поредна безизходна ситуация. Методите на апаратното изследване или не са дали резултати, или изискват такова време, с каквото ние просто не разполагаме. И тогава аз обърнах внимание на поведението на капитан Романов…

Алекс усети върху себе си заинтересовани и дори изплашени погледи.

— Капитан Романов или сам беше убиецът, или знаеше кой е престъпникът. Но ако е невинен, защо не ми каза име? Или уликите са крайно косвени… но Алекс Романов не губи надежда да ги провери, или не иска да издава убиеца.

Холмс се усмихна и Алекс учтиво му кимна.

— Какво може така да е напрегнало капитана, мислех си аз? Наложи ми се да съпоставя цялата информация за случилото се, да изслушам всички свидетели, преди да обърна внимание на един дребен детайл… реших, че той може да послужи за отправна точка, и взех решение да подкрепя тактиката на капитана. Каквато и да е тя…

— Благодаря, Холмс — каза Алекс.

— Можете да изложите своята версия за случилото се — предложи любезно Холмс. — Мисля… че ще бъде интересна.

Алекс се изкашля. Извади цигара, запали. Да, лулата на Холмс правеше по-добро впечатление… а и тютюнът беше по-вкусен.

— Цялата сложност беше в недостига на време — започна той. — Няма неразкриваеми престъпления. Рано или късно, като проследи биографията на всеки от нас или прибегне до сложните методи на инструменталните изследвания, господин Холмс би успял да разобличи убиеца. Но престъпникът не се и надява да излезе сух от цялата история. Най-важно за него е да печели време до началото на военните действия. След това или ще се предаде, или… което е по-вероятно, неговите господари ще организират спасителна операция. Ако в историята наистина са забъркани високи чинове от ИБ, то на тях нищо не им пречи да отстранят надзираващия ни „Луцифер“, и да изпратят на „Огледало“ десантна група. Впрочем, агентът-спец и сам е способен да унищожи всички свидетели.

— Нека само опита! — каза тихо Ким.

— Дори и убиецът да не си ти, Ким — каза меланхолично Алекс, — не надценявай силите си. Ти си спец. Но реалният ти боен опит клони към нулата. А когато в битка се изправят две равностойни сили, опитът решава всичко.

Ким изсумтя и с негодувание го сръчка в ребрата. Е, поне не беше приела насериозно подозрението към нея…

— Имам определени догадки… основани на определени улики — продължи Алекс. — Дреболии… детайли… щрихи. Те карат човек да застане нащрек, но боя се, че е безсмислено да ги представям. Косвените улики няма да помогнат. А времето, което ни е останало… поправете ме, ако греша, Сей-Со…

— Осем часа и трийсет и пет минути — каза Генералов. — Точно. След това първата групировка на цзигу ще влезе в огневи контакт с нашия флот в системата Аделаида.

— Осем часа и двайсет и една минути — поправи го цзигу. — Ще ми е необходимо известно време, за да се свържа с главния щаб. Седем хиляди бойни кораба не могат да се спрат веднага… дори от нас.

— Аз бих казал, че са останали седем часа плюс-минус десет минути — възрази Морисън. — Веднага щом корабите на цзигу излязат от хиперканалите — по тях ще бъде нанесен удар. Така че трябва да бъде спрян и нашият флот… а този процес е по-продължителен.

Джанет Руело тихо се засмя.

— Аз бих казала, че са останали четири часа. Свалянето на изолиращото поле от Абанос ще отнеме не по-малко от четири часа. Ако полето изчезне, нашият флот ще започне широкомащабно разгръщане и превантивни удари. Това ще е по-сериозен повод за война, отколкото една пчеличка… простете ми за лексиката, Сей-Со.

Алекс кимна.

— Както виждам, всички тук се занимаваме с изчисления… Какво пък, мнението на Джанет явно е най-песимистично, но и най-правилно. Времето ни изтича… и нека да не го пилеем. Госпожо Сей-Со! Убиецът на вашата придружителка и старша, партньорка е някой от нашия екипаж, нали така?

— Или Ка-трети — рече студено цзигу.

Клонигът сведе глава.

— Или Данийл Ка-трети Шустов — кимна Алекс. — Госпожо Сей-Со, ние не можем да определим еднозначно убиеца. Затова предлагам вие, лично и собственоръчно, да екзекутирате всички ни. Кораб — да се свали силовата бариера за цзигу.

— Изпълнено — каза корабът.

— Кораб — продължи Алек, — нареждам ти да не изпълняваш никакви мои команди, след като произнеса думите: „Нека правосъдието възтържествува“, до момента, в които тези думи бъдат произнесени от цзигу и Питър Ка-четирийсет и четвърти Волк. Нека правосъдието възтържествува!

— Изпълнено.

— Какви ги вършиш! — изкрещя Генералов. — Шибан козел! Алиенофил! Ти…

Той се задави в собствената си фраза и се задърпа в опит да пробие бариерата.

— Успокойте се, Пак Генералов! — повиши глас Алекс. — Разбирам, че за един натурал е по-трудно… но нали все пак си човек, по дяволите! Какво означават нашите животи в сравнение със съдбата на две цивилизации!

Генералов задиша тежко, но премълча.

— Искам да знам вашето мнение, приятели — продължи бързо Алекс. — Пол Лурие! Ти съгласен ли си с моето предложение?

Енергетикът не се поколеба:

— Да, капитане. Това е наш дълг.

— Прекрасно. Ханг Морисън?

— Капитане, идеята не ми изглежда толкова добра — започна предпазливо Морисън. — Да, всички сме готови да се пожертваме, но струва ли си да предприемаме такива мерки, докато все още имаме време…

— Ясно. Джанет Руело?

Чернокожата се намръщи и поклати глава.

— Глупаво, несправедливо и неефективно…

— Ясно. Ким Охара?

Девойката внимателно го докосна по ръката и прошепна:

— Алекс…

— Ким Охара?

Тя погледна към застиналата неподвижно цзигу.

— Аз… аз не искам. Алекс, не смятам да умирам заради някаква гадина!

— Пак Генералов?

Навигаторът бавно вдигна ръка към челото си. Избърса потта си. Прошепна:

— Защо все не ми върви?

— Пак Генералов, отговорете!

Или на Алекс му се стори, или в очите на цзигу припламна искрица на разбиране.

— Проклет да си, специализиран задник! — изтърси навигаторът. — Не съм давал клетва да умирам за цялото човечество! Още по-малко пък за цзигу!

— Твоето решение?

— То ще повлияе ли на нещо? — попита с горчива ирония Генералов.

— Може би. Човечеството е само абстрактен символ. Цзигу — в още по-голяма степен. Но нима няма нещо, за което би умрял?

— Решавай сам! — изтърси Генералов.

— Подкрепяш ли решението ми?

— Въздържам се. — Пак затвори очи и се облегна назад на дивана, сякаш бе решил вече изобщо да не се намесва.

— Ка-трети?

— Аз искам справедливо решение — каза твърдо клонингът. — И не бива така да се бърза с крайните мерки. Може би господин Холмс сега ще успее да назове убиеца?

Холмс се усмихна и почука с лулата по ръба на масата, изтръсквайки пепелта.

— Вашето предложение няма смисъл, капитан Алекс — рече тихо цзигу. — Споделям нежеланието за война между нашите раси, но наказването на невинни противоречи на морала на цзигу.

— Ти предложи глупост, Алекс — потвърди Джанет. — Тези пчели имат странен морал. Максимализъм. Виновният се наказва или лично, или заедно с цялата генетична линия… а в нашия случай това означава: или убиеца, или цялото човечество. Не ги интересува дори ако всички доброволно отидем на смърт. На Абанос наричахме това „тригерна справедливост“, за разлика от човешката, „реостатна“.

— Убиецът е длъжен да знае това — кимна Алекс. Лицето на Джанет застина.

— Коя е главната психична съставка в спецификацията на космонавта? — попита Алекс, без да дава на Джанет време да се опомни.

— Отговорността.

— За кого?

— За екипажа… за човечеството като цяло… — Джанет се навъси. — Отговорността… готовността за саможертва… заради човечеството…

— Ето! — кимна Алекс. — Моето предложение, въпреки цялата му неизпълнимост, отговаря на нашия морал.

— Аз бих казала даже, че е задължително да бъде подкрепено от всеки спец, работещ в космоса — включи се в разговора Уотсън. — Господа! Та вие… та вие всички отказахте! Всички, освен Пол, Алекс и Пак!

Цзигу се наведе над Алекс. В гласа й се долавяше нетърпение:

— Всички, които не подкрепиха предложението ти, не са космонавти-спецове? Всички те са агенти? Те ли са убили Зей-Со?

— Аз не съм агент! Аз съм пилот! — извика Морисън.

Алекс гледаше цзигу в очите. Те отново губеха сходството си с човешките — зеницата се раздробяваше на дребни фасети.

— Не, Сей-Со — меко каза той. — Аз също не подкрепям идеята за колективното наказание. Твоят избор трябва да се ограничи между Генералов и Лурие.

— Не виждам логика… — изрече цзигу със свистящ шепот. — Ти да не се подиграваш с мъката ми?

— Сей-Со… — Алекс потисна леката си паника. — Както твоята раса се състои от управляващи самки и безполови роби, човечеството е разделено на спецове и натурали. Кои от тях са робите?

— Спецовете. — Лицето на цзигу потрепна. — Разбира се. Ние модифицираме работните особи според конкретните потребности на обществото. Така постъпвате и вие. Ето защо ви наричахме слуги.

— Сей-Со, всеки космонавт-спец ще направи всичко, за да не допусне гибелта на човечеството. Такива са ни създали. И всички чужди раси знаят, че хората не се предават в плен, не отстъпват, не предават себеподобните си.

Цзигу кимна.

— Агентът-спец има други задачи, Сей-Со. Друга етика. Бих искал да можех да ти кажа, Сей-Со, че агентът-спец е морално чудовище, извращение на всичко хубаво в човешката душа, но за съжаление това не е така. Агентът-спец не може да бъде лишен от чувството си за страх — иначе би загинал още при първите си задачи. Агентът-спец, при всичките му физически възможности, е обикновен човек, цзигу. Ние сме такива, нищо не може да се направи. Способни да убиваме, да лъжем, да предаваме… и да си спасяваме кожата.

— Продължавам да не разбирам — каза цзигу.

— Агентът е длъжен да съответства на средата. Да не се откроява. Той ще се държи като космонавт-спец, защото знае законите на нашето поведение. Ще бъде неотличим във физическо отношение — със сигурност тялото му отговаря на морфологията на един или друг вид спец. Със сигурност генотипът му е променен така, че измененията да не могат да бъдат засечени с обикновен експресен анализ. Сей-Со, можете ли да подскажете как да се намери бяла врана в ято боядисани в бяло-черни врани?

Очите на Сай-Со отново запулсираха.

— Не помня какво е това врана. Но, разбира се, трябва да се измият черните врани. Търсената няма да промени цвета си.

— Агентът-спец е по-лесно да бъде открит чрез останалите, цзигу. Нали видя какво казаха всички спецове въпреки зададената им програма?

Цзигу кимна.

— Всички, освен Генералов и Лурие — уточни Алекс. — Но Генералов е натурал. И това е лесно доказуемо чрез най-проста генна проверка.

— Капитане, аз не съм агент! — извика Пол.

— Той е агент — без да му обръща внимание, каза Алекс. — Той е убиецът на Зей-Со.

— Какво е предизвикало отклоняването на спецовете от заложените в тях морални норми? — попита цзигу.

— Това не е важно.

— Важно е. Иначе твоите думи са само гимнастика на въображението.

— Капитане, не бива така! — възкликна Генералов. — Чакайте, а ако Пол просто е готов да се пожертва? Ако моралните му качества са толкова високи…

Алекс погледна към Генералов и поклати глава:

— Има един безспорен начин да проверим. Едва ли толкова важна задача ще бъде поверена на неопитен хлапак. Ти си деветнайсетгодишен, Пол, нали така?

— Гад… — прошепна Лурие.

— Доктор Уотсън, бихте ли могли да определите възрастта на Пол Лурие, опирайки се на нещо по-съществено от визуалното впечатление?

— Разбира се — кимна Уотсън. — Нужна ми е само частица от костната тъкан. Бих могла да направя пункция сама или с помощта на Джанет Руело…

В следващия миг Пол Лурие започна да се изправя.

Силовите „колани за безопасност“ бяха предназначени само за фиксация на екипажа при резки динамични маневри, но не и за удържането на агент-спец.

Ръцете на Лурие се сгънаха наобратно в лактите и се опряха в облегалката на дивана. Лицето му почервеня — в кръвта се бяха отделили стресови хормони, придаващи на модифицираното тяло наистина нечовешки сили. Със замряло сърце Алекс видя как чертите на лицето му се размиват и променят. Сякаш под кожата беше скрит пластилин — и сега го мачкаха отвътре. Пол бавно, но безвъзвратно се измъкваше от зоната на действие на силовото поле.

— Ким! — изкрещя Алекс. — Дръж го!

Явно методът за преодоляване на бариерите от спецовете беше стандартен, вграден на ниво рефлекси. Ким реагира мигновено — огъна ръце точно по същия начин и започна да се промъква през полето. Алекс я подпря в гърба, за да й помогне.

— Нека правосъдието възтържествува — каза Холмс и в ръката му проблесна пистолет. Три вълни от синкав пламък се удариха в Пол Лурие. Точността на Ка-четирийсет и четвърти беше изумителна — нито един изстрел не засегна Генералов или Морисън.

Впрочем бившият енергетик на „Огледало“ сякаш не почувства парализиращото излъчване.

— Как успяват… — започна Джанет. — Хайде де, Сей-Со, сваляй полето!

Пришълката не реагираше. Гледаше човека, убил партньорката й, и цялото й тяло трепереше. После с нечленоразделен вик се хвърли върху Лурие.

Късно.

Пол вече беше успял да се промъкне през полето и посрещна Сей-Со с едновременен удар на двата крака, опирайки се във вече преодоляната силова бариера. Сей-Со се сви на две, отлетя към масата, удари главата си в ръба й и застина.

— Не сте чак толкова жилави… — прошепна Пол. Движенията му придобиха странна хищническа припряност, сякаш вече му беше трудно да остава в покой. Той погледна Холмс и поклати глава: — Прибери си играчката. Ако посегнеш към „Булдога“, ще те убия. По-бърз съм от теб, създадения в епруветка…

В този миг Ким Охара се измъкна от полето и с един скок се озова върху масата.

— Не си струва — каза агентът. — Приятелко спец, не си струва…

— Лице към стената, ръце зад главата! — извика Ким.

Бившият Пол Лурие само се усмихна. Лицето му сега беше лице на зрял мъж. Като че ли се беше изменило и цялото му тяло: бяха се разширили раменете, ръстът му се беше увеличил с пет сантиметра.

— Глупаво момиче. Убивал съм десетки като теб. Схватката между бойци-спецове е много скучно нещо, ако не я гледаш с десетократно забавена скорост.

Сей-Со се плъзна по пода, когато изисканата дървена маса се разби на две от нечии недостигнали целта си удари. Двете фигури се въртяха като вихър из каюткомпанията, звуците от нанесените и блокирани удари се сливаха в непрестанно бучене.

Всичко това продължи четири секунди — и приключи.

Бившият Пол Лурие стоеше до стената, насочил към Холмс малък пистолет. Ким беше застинала в ръцете му. Агентът стискаше все по-силно гърлото й с полусвития си лакът и главата й отиваше все по-назад.

— Хвърли „Булдога“ — повтори агентът. — Или ще убия и теб, и девойката.

Изглежда, Шерлок Холмс оценяваше реално своята боеспособност срещу агента-спец. Той разтвори дланта си и полицейският пистолет с дебела оребрена цев падна на пода. В настъпилата тишина особено ясно се чуваше шумоленето на бръмбара-чистач, дотичал от ъгъла, за да опипа падналия предмет. Явно предметът не се вписваше в характеристиката за боклук, защото бръмбарчето разочаровано се оттегли.

— Закрилник на невинните… — каза подигравателно агентът. — Ти си просто робот с човешко тяло. Нима си мислиш, че някой от вас ще си тръгне жив оттук?

Холмс мълчеше и агентът кимна удовлетворено.

— А всъщност ще си тръгнете. Не възнамерявам да ви убивам. Дори нея. — Без да гледа, той подритна Сей-Со и тя слабо извика. — Макар и по други причини.

— Какво целиш? — попита Холмс.

— Вие прекрасно разбрахте това. Война. Свобода за Абанос. Нов ред в Галактиката.

— Ти си безумец. — Холмс бе все така спокоен. — Твоите господари ще те унищожат. Ти си изигра ролята, а такива не ги оставят живи. Дори най-ценният изпълнител си има предел, главна задача… след чието изпълнение става опасен. Пусни Ким и ни помогни да се измъкнем. Заклевам се, че ще те предам в ръцете на човешкото правосъдие, а не на цзигу.

— Кой ти е казал, че съм само изпълнител? — Бившият Пол Лурие се разсмя. Разтвори ръката си и полузадушената Ким падна в краката му. — Жалко, че ти ми попречи. Девойката е прелестна. Нямах нищо против няколко минути спаринг.

Алекс гледаше Ким със замряло сърце. Но ето че тя помръдна… слабо, ала все пак не беше конвулсия.

Алекс прехвърли поглед върху агента. Всички черти на Пол Лурие вече се бяха изтрили от лицето му. Тялото се беше разширило. Сега пред тях стоеше мъж на четирийсет-петдесет години. Силен, мъжествен, с леко неправилни черти на лицето — следствие от твърде много генетични изменения.

— Каква възраст би показал анализът на костите ти? — попита Алекс.

Агентът го погледна и кимна.

— Браво на теб, пилоте. Изумяваш ме. Анализът би показал четирийсет и девет земни години.

— Аз знам кой е той… — прошепна над ухото на пилота Джанет. Гласът й беше изгубил сила, беше станал объркан и безпомощен.

— И аз знам — каза Алекс. — Четирийсет и девет земни години… или четирийсет и четири от годините на Абанос?

Агентът се усмихна.

— Именно. Холмс беше прав… онези, които са били пленени при Битката за Покривалото, са били деморализирани. Промили са им мозъците, държат ги под контрол… — Той погледна Джанет и в очите му се мярна жалост. — Само че не всички патриоти на човечеството бяха известни на Имперската безопасност.

— Христос Разгневени… — каза Джанет. — Комитетът за контрол на човечността!

— Винаги с вас, майор Джанет Руело. — Агентът подигравателно се поклони. — Вие все още имате шанс, майоре. Вие не изпълнихте човешкия си дълг. Не унищожихте пришълка, при положение че имахте всякакви възможности за това. Но аз разбирам цялата тежест на сполетялата ви психологическа обработка… и мога да ви помилвам условно — за времето на военните действия. Вашето решение?

— Аз… аз…

Алекс усещаше, че Джанет трепери, и докосна ръката й.

— Аз съм обвързана с клетва пред капитана на кораба. Не мога.

— Джанет Руело, вие търсите оправдания за собственото си предателство. — Агентът се вглеждаше в лицето й със смесица от погнуса и жалост. — Добре. Като висшестоящ офицер ви освобождавам от принудително поетите задължения.

Джанет мълчеше.

— Имахте шанс, майоре. — Изглежда, агентът беше леко учуден. — Вие направихте своя избор.

Той се наведе над цзигу и рязко я вдигна пред себе си, като я държеше с една ръка за косата.

— Какво възнамерявате да правите с нас? — попита Морисън. — Какъвто и да сте, вие сте човек и…

— Аз съм човек, но вие хора ли сте? — поинтересува се агентът. — Не се притеснявайте. Между другото, тази силова бариера беше много на място — иначе щеше да се наложи да ви убия. Веднага щом започнат военните действия между човечеството и цзигу, ще ви напусна.

Холмс подигравателно вдигна вежда.

— Миноносецът ще си отиде — каза агентът. — А ще дойдат моите приятели.

Цзигу се размърда и просъска нещо.

— Връща ни се дар словото? — попита агентът. Пъхна ръка в джоба си и извади малък универсален нож. — Значи е време да вземем мерки.

В следващия миг Алекс се извърна. Изглежда, всички освен Холмс последваха примера му. Той продължи да наблюдава случващото се с леден поглед.

Пришълката издаде клокочещ, гъргорещ звук. Нещо малко и меко плесна на килима.

Този път бръмбарът-чистач сметна, че това му влиза в работата. Цзигу зашеметено мълчеше, притискайки окървавената си уста, а между пръстите й се процеждаха капки червена кръв. Бръмбарчето се суетеше в краката й, изяждайки петната. Но му се наложи да вика втори чистач, за да отнесат отрязания език.

— Измет — каза Алекс. — Ти какво, специализирал си се като палач?

Агентът поклати глава.

— Скъпи мой капитане, специализирането на психиката е работа за робите. Не го ли казахте вие? Така беше на Абанос, така е и в Империята.

Той избърса окървавените си ръце в роклята на цзигу и я блъсна силно към ъгъла. После извади пистолета си и стреля четири пъти подред. Алекс така и не разбра какъв модел е оръжието, но беше нещо, което използваше нискотемпературна плазма. Може би разработка на Абанос, а може би — на Имперска безопасност. Цзигу изхриптя от болка и започна да храчи кръв. Краката й бяха изгорени в коленете, а ръцете — в лактите. Ка-трети изпищя страшно, пронизително и се зае да блъска полето.

— Ти си палач — каза Алекс.

— Не — поклати глава Пол Лурие. — Не. Те са жилави твари. Сей-Со ще живее… достатъчно дълго, за да чуе за гибелта на своята раса. Дори има шанс да остане последната жива цзигу в Галактиката.

Той пусна пистолета в джоба си и се усмихна открито и непринудено.

— Можете да ме смятате за какъвто си искате. Палач. Ксенофоб. Психар. Всъщност аз съм обикновен човек. Нормален човек с нормални планове за бъдещето. Именно цзигу са основните ни съперници в Галактиката. С брауни имаме различно отношение към експанзията, те вече отдавна не се стремят към завладяване на територии. Фенхуан се стремят да колонизират планети, които не представляват интерес за нас. С халфлингите можем спокойно да съжителстваме — само съюзът ни с цзигу ни пречи да усвояваме съвместно едни и същи планети. Църквата на Разгневения Христос са безумци идеалисти. Спецовете на Абанос са пушечно месо. Спецовете на Империята са кастрирани изроди. Имперската власт е параван за трансгалактическите корпорации. Империята срамно изгуби бойния си юмрук, планетата Абанос. Тези, които винаги са служили на хората… истинските хора. Такива като мен. Тези, които в действителност управляват света. Ние твърде късно отстранихме последния император… истински император, признавам, но изпаднал в глупав идеализъм. Ала всичко е обратимо.

— Защо казваш всичко това, комитконтролец? — извика Джанет.

— Не за да ви ликвидирам като знаещи твърде много — усмихна се агентът. — Ти няма да го разбереш… храбри майоре от флота на Абанос Джанет Руело… Ох, какви надежди възлагах на теб! Но ти ме подведе. Не ме е страх какво ще разкажете — след десет часа разказите ви вече няма да имат никакво значение. Но ми се иска, вие, сбирщина от самодоволни нищожества, да знаете… през целия останал ви живот… да знаете кой управлява света. Не вие, духовно осакатените спецове. И не ортодоксалните натурали, напиващи се от чаша водка, боледуващи от хрема и неприспособени за нито една работа. А онези, които са избрали пълната сила на генетичните изменения, но не са сложили бариери в съзнанието си — те са вашите истински господари! Те управляват планети, те оперират с милиарди, те решават въпросите за мира и войните. А за вас са предназначени илюзиите. Сладък сън. Фалшива вяра в своята изключителност. Така е било, така и ще бъде. Винаги. Господарите и робите не си сменят местата… скъпи мой задружен, весел колектив. Вашето място винаги ще бъде там, където ще прислужвате. В мина на астероид. Зад терминала в кантора. На пулта на кораб. С лъчемет в строя.

Той се наслаждаваше на ситуацията и вече се беше увлякъл — агентът от Имперска безопасност, офицерът от Контрол на човечността на Абанос, тайният политик на Империята… какъвто и да беше този спец, който не е спец. Необвързан от нищо — нито от моралните бариери на спецовете, нито от древния морал на натуралите. И Алекс се улови, че го разбира, че иска да се наприказва. Може би за пръв път от десет години. Да захвърли поредната омръзнала му маска и вече застанал със своето собствено (обаче дали е собствено?) лице пред доскорошните си другари, да каже всичко, което всъщност мисли.

— Мълчите? Може би някой от вас е изненадан? — Агентът ги огледа. — А може би сте вярвали в древните врели-некипели за човешкото равенство? Колко са били — християнството, свободното предприемачество, комунизмът, генетичната революция? И винаги едно и също — равенство на възможностите… което така или иначе го няма изначално. Винаги всичко е било решавано от произхода. Стартовият капитал, социалният статус, направеният от родителите избор — ето кое определя съдбата. И вашата е определена отдавна-отдавна. Съдбата на роба. И родителите роби са говорели на децата роби: „Всичко наоколо е измет, а ти си господар“. И децата роби са говорели едно на друго: „Ние ще станем господари на живота“. А всичко е решено. Дълго преди вас. И управляват винаги онези, които мълчат. През целия си живот мълчат и стоят в сянка. Но ако се наложи…

Алекс вече от минута наблюдаваше Ким. Девойката беше утихнала… съвземаше се.

И в този момент нанесе удара си. Право от пода, без да става, без да поглежда към агента, ръководейки се само от звука, тя се завъртя, заби и двата си крака в корема му, при което се отблъсна с ръце от земята и като пружина се изстреля във въздуха.

Той сякаш не усети удара, способен да разкъса вътрешностите на нормален човек. В неговото тяло наистина бяха вкарани толкова изменения, че агентът само се олюля — и в следващия миг Ким вече отново беше застинала пред него, с жестоко извити зад гърба ръце и лице, изкривено от болка — или от онези усещания, които заместват болката у боеца-спец.

— Ако се наложи — действаме самостоятелно — завърши фразата си агентът. — Нали ти казах, че не искам да те убивам, Ким Охара. Успокой се. Такива като теб са нужни винаги и навсякъде. Върши си работата и се наслаждавай на дългия си и интересен живот.

Ким се засмя и се изплю, като напразно опитваше да извие главата си дотолкова, че да уцели агента:

— Ти… господарю на живота… ти го живееш под чужди имена и в чужди тела… угодничейки на нас, твоите роби!

Агентът се засмя.

— Ти си като импотентен актьор, способен да прави секс само когато играе ролята на Казанова… С какво се гордееш? — извика Ким.

— А това е добра идея. — Бившият енергетик на „Огледало“ погледна Генералов. — Как ми омръзна този вечно влюбен педераст…

— Нали ти харесваше! — изкрещя Пак. Изглежда, беше засегнат до дъното на душата си. — Та ти нали…

Агентът вече не му обръщаше никакво внимание. Ударите, нанесени на Ким, приличаха по-скоро на леки докосвания, но девойката омекна и безволево отпусна глава.

— Нищожество… — прошепна Джанет. — Боже… какво нищожество е този.

— Те всички са нищожества.

Джанет го погледна с омраза.

— И тази твоя заповед… силовата бариера… не можа ли да се досетиш, че един боец-спец ще се промъкне през нея?

— Можах — съгласи се Алекс. — Но на нас ни беше необходим този… морален стриптийз. Дори не се и надявах, че всичко ще приключи с истински стриптийз.

Агентът хвърли Ким на пода. Наведе се над нея и й разкъса дрехите.

— Извинявайте, че не ви каня да участвате, колеги — процеди той. — Всички, които имат воайорски наклонности, могат да задоволят любопитството си.

Той тежко се отпусна върху девойката. Колкото и чудовищно да беше случващото се, Алекс рязко беше връхлетян от странното, неприятно усещане за сходството между насилника и жертвата. И силният, едър агент, и слабата, крехка девойка изглеждаха единни, представляваха някаква извратена, но монолитна двойка, сякаш бяха създадени един за друг…

Алекс затвори очи и само с устни прошепна:

— Капитански достъп. Отговор не е необходим.

На три метра от него агентът от контраразузнаването на Абанос подчиняваше Ким Охара. Алекс изчака четири нетърпимо дълги секунди, през всяка от които се готвеше да приключи заповедта си към кораба. Чака четири безкрайни столетия — преди агентът да закрещи.

В този вопъл нямаше нищо човешко. Болката и паническият, безкрайно древен, идващ от самите дълбини на подсъзнанието ужас се смесиха във вик.

— Да се свали блокировката на каюткомпанията! — извика вече с пълен глас Алекс и скочи.

Разбира се, Шерлок Холмс реагира по-бързо от него. Когато Алекс скочи към агента, конвулсивно гърчещ се върху полуразсъблечената Ким, „Булдогът“ на следователя вече беше притиснат към слепоочието на насилника. Другата ръка на Холмс се впи като стоманени клещи в шията му.

— Стани! — изрева Холмс.

Агентът сякаш не го чуваше или смяташе и пистолета, и раздробяващата прешлените му ръка за дреболии пред това, което му се случваше в момента.

— Пусни го, Ким — каза Алекс, срещайки погледа й. Концентриран, суров, волеви поглед на агент-спец. — Всичко е наред, Ким. Страхотно се справи!

Тя се поколеба за миг. След това с един рязък тласък отхвърли агента от себе си. Холмс не му даде да падне, а го издърпа пред себе си, както неотдавна самият агент беше държал цзигу. Пръстите на следователя продължаваха да лежат върху прешлените на агента, от разкъсаната с нокти кожа се стичаше кръв. Пистолетът сякаш беше залепнал към слепоочието му.

— Джанет! — извика Алекс. — Заеми се със Сей-Со, тя губи кръв!

На Ка-трети не му бяха необходими никакви заповеди, той и без това вече се суетеше над тялото на цзигу. Чернокожата жена все пак попита:

— Защо аз?

— Защото си обучена на това? Ти си палач-спец, познаваш анатомията на цзигу!

След като се поколеба за миг, Джанет Руело се присъедини към клонинга. Алекс помогна на Ким да се изправи и да вдигне разкъсаните си панталони.

— Извинявай, дете — каза й тихо той. — Не можех да се намеся по-рано.

Ким го погледна сериозно и кимна.

— Знам. Той е прекалено силен… би ни убил всичките, дори и да го нападнем едновременно.

През това време доктор Уотсън закрепваше на ръцете на агента силови белезници. Едва изщракали, те с чудовищна сила се понесоха една към друга, извивайки ръцете му, с които преди това притискаше слабините си. Агентът още тихо скимтеше, извиваше се, опитваше се да погледне окървавените си слабини.

— Какво… какво направи с него? — Лицето на Генералов се беше изменило. Изглеждаше така, сякаш беше видял най-страшното нещо в живота си. Ким не отговори, а се мръщеше и опипваше собственото си тяло.

— Нуждаеш ли се от помощ? — делово попита Уотсън. — Ким?

Девойката поклати глава и с лека ирония отвърна:

— Май не. Аз съм силна. Имам нужда само от душ…

Тя отново погледна към Алекс и попита:

— Откъде знаеше за тази моя спецификация? Тя не е документирана никъде.

— Един твой виртуален познат ми намекна за нея.

Ким присви очи и след миг кимна.

Алекс я потупа успокоително по рамото. Приближи се към цзигу.

Тя беше жива и в съзнание — и, колкото и да беше цинично, това беше най-важното.

— Госпожо Сей-Со — каза Алекс, леко отстранявайки Ка-трети, който бинтоваше изгорените лакти на пришълката. — Съберете силите си, госпожо Сей-Со. Бъдещето на нашите раси сега зависи от вашата сила на волята.

Помътнелите от болка, разпаднали се на стотици фасети очи на цзигу, го погледнаха. Пришълката кимна.

— Убедихте ли се, че убиецът на вашата спътничка е човек, предрешил се както наш енергетик?

Тя кимна отново.

— Госпожо Сей-Со… всичко е във вашата власт. Ако го оставим жив, възможно е разследването да се добере и до други участници в този заговор. До окопали се в Имперска безопасност агенти на Абанос, до сдушили се с тях продажни политици, до ръководители на корпорации, произвеждащи оръжие… до всеки, който може да е заинтересован от кървавата война.

Цзигу поклати глава.

— Тя е права — каза зад гърба на Алекс Шерлок Холмс. — Няма да можем да накажем онези, които управляват планетарните администрации и влизат в Имперския съвет… Най-много да постигнем поредица нещастни случаи… с нас.

— А какво стана с „дори да загине светът, нека правосъдието възтържествува“? — попита Алекс, без да се обръща.

— Капитане, аз съм само един лишен от страх, състрадание и любов клонинг. Но не съм глупак. И Сей-Со не по-зле от нас осъзнава, че не е възможно да се изтръгнат всички корени на злото.

— Искате ли да го екзекутирате, Сей-Со? — попита Алекс. — Да го екзекутирате лично? Това необходимо ли е, за да спрете войната?

Цзигу кимна.