Сергей Лукяненко
Геном (12)

Глава 2

— Не ми е до шеги — каза Алекс.

Едгар неохотно се изправи. Той седеше на гърба на дракон — златист дракон, проснал криле върху плоския покрив на двореца. Или владетелят на виртуалния свят се канеше да полети, за да разгледа своите условно безкрайни владения, или просто навестяваше една от играчките си.

Драконът обърна глава и погледна Алекс с мътен, изпълнен с омраза поглед. В крайчеца на окото му се беше събрала буца засъхнала сиво-кафява гной. Едгар не следеше състоянието на своето стадо… макар че явно не го лишаваше от храна, защото от дракона се носеше тежката, плътна миризма на сурово месо и, кой знае защо, на сдъвкана трева.

Докато хлапакът се спускаше от гърба на чудовището — драконът беше наперил люспите си, образувайки от тях нещо като стъпала, — Алекс търпеливо чакаше. Но веднага щом Едгар стъпи на покрива и отвори уста за поредната изпълнена с негодувание тирада, той протегна ръка и я запуши.

— Млъкни.

Драконът изрева обидено, но Едгар махна с ръка и влечугото утихна.

— Ще повторя още веднъж. С какво можеш да помогнеш в тази ситуация?

— Ами с нищо! — Едгар отстъпи крачка назад. — Ти сам изключи вътрешните камери. Изобщо не знаех, че са видели сметката на цзигу!

— Може ли Ким да го е направила?

— Не — отговори твърдо Едгар. — В никакъв случай. За да защити живота си — да, но едва ли цзигу я е застрашавала. За да защити кристала с мен — също, но със същите възражения. Освен това боецът-спец просто унищожава противника си, а не устройва кървав цирк.

— А за да отклони подозренията от себе си?

— Господи, ако на Ким й се беше наложило да убие цзигу, тя би отстранила и всички свидетели. Вече щеше да е на планетата, с мен в джоба на корема си, а твоето „Огледало“ щеше да се носи на пълна скорост към най-близката звезда!

— Твоят емоционален блокатор… способен ли е да предизвика нарушения в психиката, които да подтикнат човек към убийство?

— Нали казваш, че още не си го давал на Ким?

— Аз самият го взех.

Едгар се сепна и поклати глава.

— Какъв глупак съм… Това ли беше целта ти?

— Не. Но ти обясняваше твърде емоционално какво представлява любовта. Освен това бях длъжен да проверя какво предлагам на членовете на екипажа си.

— И как е самочувствието?

— Никакви промени. Само…

— Само? — Едгар беше заинтригуван.

— Само че престанах да получавам удоволствие от сливането с кораба. Сякаш е умрял.

— Ясно.

Хлапакът възбудено се разходи по покрива. Изплю се надолу, разсмя се, чу се някаква ругатня. Отново се обърна към Алекс:

— Така и трябва да бъде. Първо изчезват натрапените емоции. А собствените… тях трябва да си ги изработиш сам.

— Та може ли блокаторът да ме е накарал да убия цзигу?

— Ти ли я уби?

— Не, разбира се. Но може да не помня собствените си постъпки.

— Глупости. Невъзможно. Цзигу е убита от някой от твоя екипаж. Но не Ким. И не ти — освен ако не ме лъжеш.

— Сигурен ли си, Едуард Гарлицки?

Момчето застина, сложило ръце зад гърба си.

— Нека да си говорим откровено — рече рязко Алекс. — Твоята приказка може да е задоволила Ким, но не и мен. Ти не си този, за когото се представяш.

— Защо?

— Първо, защо да се полагат колосални усилия, за да се отгледа във виртуална реалност пълноценна личност?

— Те са искали…

— Млъкни. Второ, генният конструктор не е професия, която се поддава на специализация. Това е случайно развитие на психиката, смесица от интуиция, особена структура на ума и, по дяволите, талант. Невъзможно е да се запише в кристал съзнанието на дете и да се направи от него генен инженер.

Едгар се засмя насила.

— Трето — упорито продължи Алекс, — никой никога не е чувал за блокатор на емоции. Него би могъл да го създаде само гений от ранга на Гарлицки. Човекът, който стои в самата основа на специализацията.

На лицето на Едгар се появи сянка на удовлетворение.

— Четвърто. Ти имитираш в кристала земния свят. Растения, пейзажи, обстановка. Това е логично за човек, родил се на Земята и прекарал там по-голямата част от живота си, но не и за малко момче от Едем.

— По дяволите — възкликна искрено Едгар. — Какво глупаво недоглеждане, а?

— Пето, лошо играеш ролята на тийнейджър.

— А това пък защо?

— Обкръжаващите те гейши — каза меко Алекс — щяха да са зрели, пищни жени. Съвсем не твои връстнички. Твоят облик не би отразявал истинската ти външност, а щеше да ходиш в красивото, могъщо тяло на зрял човек. И знаеш ли… никой вече не помни такова нещо като очила за коригиране на зрението. Съществуват очила като част от облеклото, има очила за защита от яркото слънце. Но зрението се коригира още преди раждането! При всички — и спецове, и натурали. Момчето Едгар не би било късогледо и не би носило очила във виртуалния свят.

— Убеди ме — разпери ръце хлапакът, свали очилата и ги пусна от покрива. — Е… откъде реши, че аз съм починалият преди сто и петдесет години генетик Гарлицки?

— Веднага след смъртта на Гарлицки центърът по развитие на генни технологии се е пренесъл на Едем. Всички основни специализации сега се разработват именно там. Или се е появил нов гении от твоето равнище — Алекс преднамерено добави поредната нотка ласкателство, — или съзнанието на Гарлицки продължава да функционира. На Едем. Между другото, защо именно Едем?

— Законодателството на Земята по онова време се отнасяше с голямо подозрение към генното конструиране. А виртуалните съзнания изобщо нямаха права.

— Много ли права получи на Едем?

Лицето на хлапака се изкриви сякаш от болка и Алекс бързо каза:

— Нека продължим разговора в друга обстановка. Имам известно време… и бих искал да узная нещо.

— Добре, пилоте. — Момчето вдигна ръка. Драконът изрева жално и приказният свят изчезна.

Сега бяха в просторна стая, обзаведена по модата поне отпреди век. Аморфни пластмасови кресла, прозорци-картини, полилей-водопад, чиито блещукащи струи изчезваха безследно при самия под.

И Едгар се беше изменил.

Алекс погледна тъжния възрастен мъж, който седеше срещу него, и кимна:

— Разпознах те. Във филмите си точно такъв.

— Мога да стана грохнал старец… какъвто бях, когато напуснах човешкия свят — каза иронично Едуард Гарлицки. — Но не е привлекателна гледка. Какво искаш да узнаеш, пилоте-спец Алекс Романов?

— Наистина ли си бил заточен?

— Да. — Лицето на Едуард потрепери. — Гадини… подлеци. Сгреших, че не започнах да си отглеждам тяло незабавно. Изглеждаше ми като увлекателна игра: първо да си конструирам най-страхотната телесна обвивка, а после да се заселя в нея. Да положа… началото на нова раса. Суперхора, а не настоящите жалки спецове… Моля за извинение.

— Не съм обиден. — Алекс седна в едно от креслата, което забуча под него в търсене на по-удобна форма. След кратко колебание Едуард се настани до него и продължи:

— Възнамерявах да създам спец-универсал. Да съединя в човешкото тяло всичко добро, което е възможно да се вкара. Външно бих бил човек, но щях да мога да дишам във водата и с часове да функционирам във вакуум, да пилотирам космически кораби и да пиша стихове, да поправям табуретки и да управлявам глуонни реактори. Исках да изстискам от генома на човека всичко, което той може да даде! А онова, което не може, да взема от земните и неземните форми на живот!

— И заради това те заточиха?

— Да. Това не беше нужно никому. То предизвикваше страх. Измислих система за оперативно рекомбиниране на геномите и почти постигнах резултати. Дори наредих да започне отглеждането на първото тяло… и тогава ме спряха. Съдиха ме… посмъртно. Осъдиха ме на безсрочно заточение в кристал и на общественополезен труд. Императорът лично ми забрани да създавам суперхора. И ми беше наредено… да разработвам нови специализации за Империята.

— Как са могли да ти го наредят? Заплашили са те, че ще унищожат кристала?

— Алекс… — разсмя се генетикът. — Ти дори не си представяш колко разнообразен и сложен може да бъде адът във виртуалното пространство. Бих могъл да ти покажа… но незабавно ще изскочиш в реалния свят. А аз нямаше къде да се дяна! Гел-кристалът ми беше свързан с по-мощен, той пое управлението… и започна кошмарът. Не знам кого са наели за тази цел, но фантазията му си я биваше.

— Вярвам ти — каза Алекс.

Едуард разпери ръце.

— Вярваш, не вярваш, но това е самата истина. Пречупих се. Съгласих се да живея във виртуалния свят до специално помилване от страна на Императора… и да създавам нови спецове. Измислях пилоти, бойци, градинари, фризьори… Понякога ми се струваше, че полудявам. Опитах да се подигравам с работодателите си… срещал ли си някога чистач-спец?

— Разбира се.

— Та това не е човек. Това е пародия на човек! Ръце до земята, пръсти, обрасли с козина, за да могат да служат за метла! Джоб на гърдите за боклука! Тих глас и добродушен нрав. И при това с напълно съхранен интелект!

— Помня, че всички много уважаваха нашия чистач — каза Алекс. — Той беше толкова добродушен и общителен. Много обичаше децата, носеше ни из двора на раменете си…

— Господи, и този детайл ли се е удал? — изкикоти се Едуард. — Чистачът от моето детство вечно ни гонеше, затова вложих в чистача-спец особена любов към децата… Подиграх се със самата идея, а те я пуснаха в серийно производство.

— А каква е Ким?

— Моето спасение. — Изведнъж Едуард стана сериозен. — Преди двайсет години ми се удаде… удаде ми се по много хитър начин да проникна в общата мрежа. Търсех някакви опозиционни движения. Търсех хора, които могат да помогнат, търсех достъп до общественото мнение. И разбрах, че няма никакъв изход. Не съществува опозиция, ако не се броят безумните религиозни секти или набралите сила планетарни правителства. Но нямаше кой да ми помогне, да тръгне против имперската власт и парламента на Едем. Тогава реших да създам човек, който да може да ме спаси. Невъзможно беше да работя с масите, но когато постъпи поръчка за агент-спец, обаятелна, умна девойка с особени възможности… малко си поиграх с гените й. Контролираха работата ми, но не успяха да разберат нищо. Дори ми благодариха за толкова изкусно изпълнената задача. А аз изчаках девойката да порасне и започнах да се срещам с нея във виртуалните светове. Измислих за нея трогателна легенда… Аз много обичам Ким, Алекс. Дори не знам каква е тя за мен — и дъщеря, и сестра, и любима жена.

— Създал си Ким за себе си? — попита Алекс.

— Разбира се. Не хранех илюзии, че ще ми бъде вечно вярна. Успях да се избавя от древния морал… почти. Според моите изчисления Ким трябваше да ме спаси, когато вече е зряла жена и има солидни спестявания и сигурни скривалища. Но модернизираха лабораторията, смениха каналите за свръзка и аз осъзнах, че ще изгубя контакт с девойката. Наложи се да импровизирам, впрочем, напълно успешно. Поех контрола над един от обслужващите роботи, той изнесе гел-кристала и подпали лабораторията. Кристалът се смяташе за унищожен, а всъщност за него се грижеше Ким. После се намеси негово величество случаят. Майката на Ким я завари с кристала. Разбра, че това не е сборник със секс-развлечения или романтични истории. А по-нататък знаеш. Избягахме.

— И ти рискува да повериш съдбата си на девойка, която за първи път излиза из Галактиката? Та с нея можеше да се случи какво ли не!

— Какво толкова? — сви рамене Едуард. — Тя е привлекателна, да! Но при това е боец-спец с куп особени възможности. Ако някой се опита да я изнасили… не бих му завидял. Дори ръцете и краката й да са вързани. — На лицето на Едуард се изписа неприятната усмивка на човек, знаещ нещо, което не е известно на никой друг.

Алекс се намръщи:

— Значи специално си я моделирал такава? Умна, красива, секси и… безмилостна убийца?

— А какво лошо има в това, Алекс? То крепи Империята. Всяко правителство създава граждани по свое усмотрение. Всяка голяма фирма със сериозни изгледи за бъдещето си поръчва спецове от нужния й вид. Когато родителите избират бъдеще за децата си, плащат една или друга специализация. С какво съм по-лош? Наистина се постарах за Ким. И това, че тя ме спасява… е нещо като естествена благодарност!

— Ако те спасяваше съзнателно! Ако не я беше подхранвал с лъжи!

— Ще дойде момент, в който ще научи истината. Разбира се.

Алекс замълча. Кимна.

— Може би. Но не си бил прав.

— Времето ще покаже — отговори уморено Едуард.

— А ти сигурен ли си, че съзнанието й е устойчиво? Да се съвместят разумите на хетера и боец е на границите на възможното.

— Познавам по-добре от теб границите на човешкия разум — присви очи Едуард. — Повярвай ми, Ким не е способна да откачи и да убие цзигу… Нали това имаше предвид?

— Да. Опитах се да проверя част от вариантите, като изключа явно невъзможните.

— А не се ли заемаш с работата на следовател-спец, приятелю мой? — Генетикът се засмя. — По дяволите… приятно е да се общува така… искрено и доброжелателно!

Алекс изобщо не реагира на тези думи. Размишляваше. Най-вероятно Едуард не лъжеше. Той беше създал Ким Охара за себе си като телохранителка, източник на средства за съществуване… любовница, в края на краищата. Едва ли в плановете му влизаше галактическа война.

Но предположенията са си предположения, а действителността е друго нещо. Неустойчивата психика на девойката би могла да се срине… колкото и да беше уверен Едуард в противното. Алекс попита:

— Можеш ли да изкажеш предположение?

— Кой е убиецът ли?

— Да, разбира се.

— Аз не съм следовател. Щом на борда има спец, още повече клонинг на Питър Волк — генетикът разпери ръце, — ми остава само да наблюдавам възторжено работата му.

— Той наистина ли е добър?

— Великолепен. Занимавах се с тази специализация повече от двайсет години. Имаше куп неуспехи, но резултатът надмина всички очаквания.

— Засега господин Шерлок Холмс не ми прави особено добро впечатление. Комплект от стандартни фокуси и засилени сетива.

Едуард само се усмихна.

— Заложено е самото съществуване на Империята — отново се опита да призове здравия му разум Алекс. — Едва ли ще оцелееш и ти. За нас е жизненоважно да намерим убиеца.

— Империята против цзигу? — В гласа на генетика като че ли се усещаше пълно равнодушие. — Горките пчели нямат никакви шансове.

— Защо?

Едуард въздъхна.

— По дяволите, един спец-пилот не бива да е толкова тъп! Всичко е очевидно! И убиецът, и причината, и козът в ръкава, който Имперския съвет ще извади в точния момент!

В гласа му се усещаше абсолютна увереност, но кой знае защо тя само уплаши Алекс.

— Какво искаш да кажеш? Съществува някакво оръжие чудо, за което простосмъртните не знаят?

— Може и така да се каже. — Едуард замислено потърка основата на носа си. — Не. Няма да ти обяснявам нищо. Ти имаш всички необходими данни, за да разбереш какво става. И следователят ги има. Така че не се безпокой за съдбата на Империята… и се приготви да се наслаждаваш на представлението.

— Как може да се нарича представление гибелта на разумно същество? И неизбежната гибел на някой от моя екипаж?

— Уморих се, Алекс — рече рязко генетикът. — Намини при мен след денонощие, става ли? Ако, разбира се, Шерлок Холмс не разреши проблема дотогава. Чао!

Той се изправи и лениво тръгна към стената. Тя затрепери и се разтвори пред него.

— Едуард! — извика Алекс.

Безрезултатно. Стената се затвори, скривайки генетика. В своя кристал той беше всевластен господар… докато управлението не се поемеше от помощна машина.

— Та ти знаеш не повече от мен — каза Алекс на глас. — Дори по-малко…

Какво не беше забелязал?

По-точно, какво не беше поискал да забележи?

При всички случаи тук нямаше да получи отговор.

Алекс излезе от виртуалното пространство.

 

 

Шерлок Холмс препоръчваше екипажът да не напуска каютите до специално разпореждане. А препоръките на следователя-спец бяха равносилни на заповеди. Дори за капитана.

Като поглеждаше от време на време към екрана за външен обзор, на който все така лениво се рееше „Луцифер“, Алекс си пусна новинарския поток от Зодиак.

И, разбира се, веднага се натъкна на новините за цзигу.

В общата информационна мрежа не се беше появила информация за причините за конфликта. Само мъгляво се споменаваше за инцидент, в резултат на който на територията на Империята е загинала представителка на управляващия клан на цзигу. От името на императора вече бяха поднесени извинения и бяха дадени обещания, че виновните ще бъдат строго наказани, ще се организира тържествено погребение и ще се изплатят репарации. Общо взето, от гледна точка на обикновените хора, цзигу беснееха напълно напразно… Какви ли не случайности стават по света. Да се започне война заради смъртта на едно-единствено разумно същество е безумие.

И това изплаши Алекс. Империята се готвеше за война. Империята създаваше пропаганден фон. Разбира се, другите раси щяха да узнаят нецензурираната версия на причините за конфликта, но… Войнствените халфлинги щяха само да се радват на всякакви неприятности за цзигу, брауни едва ли щяха да сметнат дори най-зверското убийство за повод за война.

Може би в чуждите раси се криеше причината за оптимизма на Едуард? Той разчиташе, че веднага ще се появят съюзници на човечеството?

Наивно. Съюзниците винаги се появяват навреме — когато започне да се дели територията на противника.

А най-неприятното беше, че и двете страни вече бяха дали жертви.

Инцидентът се беше случил на Волга — бедна и сурова планета, чиито жители, предимно евреи и славяни, с упорит труд добиваха прехраната си. На планетата имаше само един голям град, до космодрума, и едно промишлено предприятие — завод за гориво. Цялата останала обитаема повърхност на планетата беше заета от малки блата, около които се намираха фермите на населението.

На Волга просто не й беше провървяло. Беше се оказало се, че в момента в нейното пространство има търговски кораб на цзигу. Корабът не беше нов, условно мирен, напълно неприспособен да действа срещу повърхността на планети, но пришълците с упорството на камикадзе се бяха понесли към планетата. Ако се бяха съсредоточили върху неутрализирането на защитните станции на космодрума, биха имали шансове за успех. Но цзигу сякаш били обезумели. Започнали да обстрелват безразборно града с плазмените си пушки с малка мощност и след четирийсет и две секунди били свалени от ответен огън. Колкото и да е странно, цзигу дори не бяха успели да стоварят горящия си кораб върху града. Той се разбил в безлюдните покрайнини и бързо се озовал на дъното на блатото.

Малкият репортаж от планетата беше по провинциално емоционален и непосредствен. Млада симпатична еврейка разгорещено разказваше за причинените в града погроми, сочейки пробитите покриви, разораните пътища, разрушените сгради. Най-много беше пострадала Клиниката на добрия доктор Любарски, единственият стоматологичен център на планетата. Самият доктор Любарски — масивен, късо подстриган стоматолог-спец, застанал на фона на горящата сграда, цветисто разказваше как е започнал пожарът, как са затреперили стените и как той сграбчил в обятията си пациентката и я изнесъл от огъня… дори без да приключи с почистването на сложно извит зъбен канал… От вълнение докторът беше престанал да контролира тялото си. Палецът и показалецът на дясната му ръка се бяха извили в поза „клещи“ и неволно потрепваха, сякаш търсеха болен зъб…

Но на доктора му беше провървяло. Пострадалата клиника със сигурност беше застрахована. Докато книжарницата на Юрий Ка-втори Семецки не просто се беше срутила, а беше погребала и собственика си. Ридаещата съпруга на клонинга несвързано разказваше на кимащата със съчувствие репортерка колко добър човек бил Семецки Ка-втори. Много по-добър от първия, с когото тя също била позната… Много обичал пъстървата… Забележително имитирал крясъка на блатната чинка… Вярвал в преселението на душите и уверявал всички, че помни предишните си животи, всеки от които приключвал с трагична смърт… та ето, сякаш се урочасал… Впрочем, каквото и да се беше случило в другите животи на Юрий, в този той все още имаше шанс — спасителите неуморно разравяха руините с надеждата, че клетникът първо е бил засипан от книгите, а едва след това от бетонните плочи. Ободряващо звучаха и думите на спасител-спец, че дълбоко под развалините се чувало ритмично почукване. Може би там просто капела вода от разкъсани тръби, но на всички им се искало да вярват, че това са ударите на мъжественото сърце на Семецки…

Алекс изключи новините.

— Фарс — каза той кратко.

Търговският кораб на цзигу, разбира се, не бе имал никакви шансове. Или на борда му изобщо не е имало женски особи, или самката не е успяла да успокои екипажа. Цяло чудо беше, че им се бе удало да разрушат няколко сгради.

Но фактът си оставаше факт: Сборището и Империята вече имаха съприкосновение във военния конфликт.

Изпиука сигнализацията на вратата.

— Отваряне — нареди Алекс и се приготви да види Уотсън или Холмс, но в каютата влезе Джанет.

Може би за целия период на познанството им Алекс не беше виждал жената от Абанос толкова умиротворена и излъчваща обаяние. Външността й все пак бе невъзможно да се нарече красива — петте специализации бяха придали на лицето й твърде своеобразни черти. Но сега тя сякаш светеше отвътре…

— Джанет? — Алекс отиде до бара и се върна с бутилка вино. Наля й пълна чаша.

— Благодаря, няма да навреди. Току-що общувах с нашия приятел Холмс. — Джанет седна в креслото. Погледна накриво невротерминала, лежащ на масата. — Развличал си се?

— Малко… И какво каза Холмс?

— Че подозира всички. Но мен — Джанет се усмихна ослепително и вдигна чашата в подигравателна наздравица — на първо място.

— И това ли те развесели толкова?

Тя поклати глава и за миг стана сериозна.

— Не, Алекс, какви ги говориш! Не съм склонна към мазохизъм. И в подобни обвинения няма нищо приятно… нали все пак не съм убила цзигу.

Двамата се гледаха няколко секунди в очите.

— Наистина не съм я убила — каза Джанет. — Та аз ти се заклех. Зарадва ме друго.

— И кое е то?

— Войната! Цзигу няма да се спрат, на Империята ще й се наложи да влезе във война.

— Джанет Руело — изрече бавно Алекс, — това, което казваш, е чудовищно. Войната ще струва на Империята милиарди животи.

— Глупости — поклати глава Джанет. — Пълна глупост. Прехваленият следовател-спец също смята така, но греши. Ще смажем цзигу с минимални загуби.

— Как, по дяволите?

Джанет го погледна с недоумение.

— Ти наистина ли не разбираш? Алекс, та моята родина не е унищожена! Абанос е покрит с изолиращо поле, но свалянето му е въпрос на няколко минути… ако Императорът даде заповед.

На Алекс му секна дъхът, а Джанет разсъдливо продължи:

— Нашата планета не бива да се оценява по нормалните критерии. Повярвай ми, знам това. Там, под похлупака, продължават да живеят Църквата, патриарсите, голяма част от флота. Строят нови кораби. Създават ново оръжие. У нашите хора няма омраза към Империята. Ако се свали полето, Абанос ще застане в строя редом с Империята. И повярвай ми, в Галактиката и досега не е създадено нещо, което да може да се мери с крайцерите от клас „Литургия“ или рейдъра „Анатема“! Вашият император… — Алекс си отбеляза тази случайна — или преднамерена — уговорка — … е само едно малко дете. Но не всички в Имперския съвет са идиоти. Ако войната стане неизбежна, ще свалят карантината от Абанос. И тогава цзигу са обречени. Изчислих… ще изгубим между пет и петнайсет планети, преди бойните действия да се прехвърлят на територията на цзигу. По-скоро пет, отколкото петнайсет. А ако Южно-Приморската лаборатория на Абанос е довършила разработката на глуонова мрежа, корабите на пришълците ще изгорят на излизане от хиперканалите.

— Джанет… ти разбираш ли какво каза? — прошепна Алекс. Сега вече му се изясниха намеците на Едуард. Земята наистина притежаваше оръжие чудо, за което всички отдавна бяха забравили…

— Надявам се, че те успокоих!

— Джанет, ти си подписа смъртната присъда! Сега си не просто главната заподозряна… всички улики сочат към теб!

— Аз не съм убивала цзигу — упорито повтори жената. — Не съм и подозирала, че социалният й статус е толкова висок. Впрочем, ако моята смърт послужи за свободата на Абанос — готова съм да умра. По всеки начин, който пришълците измислят.

— Господи, какви ги говориш, Джанет? — Алекс се приближи към нея и я хвана за раменете. — Дори и Абанос да бъде освободен, а цзигу — разбити, после какво?

— Ще видим.

— Няма какво да гледаме. Ще ти кажа сам. Ако с помощта на Абанос империята лесно унищожи една раса, всички останали ще застанат нащрек. Ще бъде организиран общ античовешки фронт… или коалиция. Нима мислиш, че Империята ще успее да се противопостави на силите на десет обединени раси?

— Расите на пришълците са разединени. Всички имат сметки за уреждане помежду си.

— Може да не се съмняваш, че временно ще ги забравят. Абанос, неговата идеология и политика бяха причина за напрежение в цялата Галактика. Дори безумните брауни не са си поставяли за цел да изчистят напълно космоса от чужди форми на живот. Абанос в състава на Империята… Това е повод за тревога за всички!

— Значи смяташ, че цял един свят, който по сила не отстъпва на Земята и Едем, взети заедно, трябва завинаги да остане в изолация? — Джанет говореше спокойно, в гласа й се долавяше само приглушена горчивина. — Да, аз искам свободата му! Мечтая да видя първото си дете! Бих искала да отида на гроба на родителите си и да им отдам дължимите почести. Да видя старата си къща… да навестя първата си учителка… да се срещна с първия си съпруг… Всички вие смятате Абанос за средище на злото, а ние сто години сме били щитът на човечеството! Ковачница за оръжия, военна академия, завод, база… всичко, което е било необходимо на Империята. Знаеш ли колко е красив Абанос? Там, където все още се е запазила природата, разбира се. Ние сме насилвали родната си планета, превърнали сме се във войници… и всичко за благото на човечеството! Защото на Империята са й били нужни кораби, кораби и още кораби! И войници, канални станции, нови видове оръжия…

Спецовете не са склонни към истерия, но явно пет специализации бяха твърде много за човешкия разум. Алекс усети, че Джанет е готова да се разплаче.

Колко странно и нелепо — той стоеше до жена, с чиято планета плашеха децата, чиято професия беше да изтезава пришълци, и не можеше да изпита препоръчваното от обществото снизходително съчувствие. Не можеше, защото беше готов да се подпише под всяка нейна дума.

Само че, ако Абанос бъдеше освободен, в Галактиката щеше да избухне война.

— Ние станахме такива, каквито изискваше човечеството — продължи Джанет. — Ние бяхме щит и меч на Империята. А когато се оказахме ненужни… просто ни пъхнаха в килера. За по-добри времена.

— За по-лоши.

— Каква разлика има? Отписаха ни от състава на човечеството. Да, ние водехме самостоятелна политика, но нали всичко не стана изведнъж! А нас… нас ни предадоха веднага щом пришълците нададоха вой!

— Вие не искахте да се промените, Джанет. Когато войните останаха в миналото, вие не поискахте да продължите напред.

— А предложиха ли ни? — Чернокожата жена отметна косите от челото си и погледна предизвикателно Алекс. — Някой даде ли ни поне най-малък шанс? Ултиматум — и обединеният флот потегли към Абанос. Край. Нямаше време да търсим компромиси. Така че… извинявай, Алекс, но аз се радвам на войната! Родината ми ще бъде свободна.

Алекс помълча и попита:

— Все пак нали не си ти?

— Не съм аз.

— Кой е тогава?

По лицето й пробяга сянка на усмивка.

— Досещам се кой е, но няма да ти кажа, Алекс.

— Длъжна си да ми кажеш!

— Не. В договора ми не влиза да споделям подозренията си. На борда има следовател — нека той си блъска главата.

— Ти ми даде клетва… — напомни й Алекс.

— Клетва да не убивам цзигу. Но не съм обещавала да търся убийците им.

— А ако поискам нова клетва…

— Не.

Алекс разпери ръце. Гласът на Джанет беше опасно тънък, тя продължаваше да балансира на ръба на истерията. Но той беше уверен, че тази истерия няма да завърши с отстъпка.

— Джанет, не си права. Повярвай ми, всичко ще приключи с беда за Абанос… и за цялото човечество.

— Може би — отговори мигновено тя. — Но все пак това е шанс.

— Благодаря поне, че ми каза истината за себе си.

— Стесних кръга на заподозрените? — Джанет се засмя, успокоявайки се. — Алекс… не започвай собствено разследване. Можеш да поговориш с всички и всеки ще ти каже, че не е убивал цзигу.

— Защо?

— Затова. — Джанет се изправи. — Отивам в каютата си, капитане. Ако искаш, ме навести. Ще си поиграем на „сладкото захарче и горчивата шоколадка“.

Алекс не помнеше такава игра. Впрочем, Джанет със сигурност щеше да се окаже добър инструктор, а играта — приятно прекарване на времето.

Стига той да имаше поне най-малко желание за секс…

— Ще си помисля — каза уклончиво.

 

 

С напредването на Шерлок Холмс и вярната му спътница в движението им през каютите при Алекс започнаха да се появяват нови посетители. Някой психолог би казал, че екипажът все пак подсъзнателно го възприема като баща. Строг, силен и длъжен да ги защити.

Това беше радващо.

След Джанет дойде Ким. Девойката не беше на себе си от ярост — и на нея й бяха съобщили, че е главният заподозрян. Изглежда, тя бе оскърбена най-вече от това, че героят на любимите й книжки се е оказал такъв недоверчив сухар. Тя ругаеше неумело, но много старателно, докато преразказваше на Алекс разговора си с Холмс.

— Представяш ли си? Той каза, че толкова не съм искала да летя на Едем, че съм видяла сметката на цзигу! Че познавам достатъчно добре анатомията им и съм могла да се справя с пришълката! Та това е все едно да целиш мухи с лъчемет!

— Знам някои планети, на които мухите заслужават точно такова отношение — отбеляза Алекс. Сложи я на коленете си и се позанимава няколко минути с нежен, успокояващ петинг. Ким изсумтя, промърмори, че вече не е малко момиче за такива глупости, но все пак явно се отпусна.

— Ти нали не си убивала тази клета цзигу? — каза полувъпросително Алекс, без да престава да я милва.

— Разбира се, че не съм! Ако я бях убила, нямаше да е така… — Тя се намръщи. — По-скоро е Джанет. Тя е палач-спец и мрази пришълците.

— Джанет не си признава.

— Тогава не е тя — лесно се съгласи девойката. — Тя няма да тръгне да лъже.

— А кой може да е?

— Опитваш се да отгатнеш ли? Но нали това е работа на следователя!

— Ким, всичко е много сложно. Ако всички помислят над случилото се, можем да спасим живота на милиарди.

— Ти не си следовател. Не си приспособен за разследвания! — Ким го погледна учудено и отмести ръката му, която беше станала твърде палава. — Та ти си майстор-пилот!

— Да, пилот съм. Свикнал съм да оперирам с куп динамични фактори, които влияят един на друг и върху кораба. Имам ускорена реакция, засилена памет, усъвършенствана логика. Освен това, както и всеки пилот, съм приспособен за длъжността капитан на космически кораб. Това включва основите на психологията, умението да чувствам настроението на околните и да коригирам поведението им. Защо да не мога да се пробвам в ролята на следовател?

— Защото не си следовател-спец!

— Ким… — той леко я целуна по устните. — Глупаво момиче… Не всичко може да се програмира.

Тя мълчеше и го гледаше с тревога в очите. Попита неуверено:

— Защо тогава аз не се опитвам да разследвам убийството?

— Защото си мислиш, че си боец-спец.

— Аз не съм боец. — Девойката стисна плътно устни. — Чувствам го. Не съм само боец!

— Правилно — кимна одобрително Алекс. — Ти си нещо повече от боец. Ти си разузнавачка. Терористка. Агент на влияние.

— Откъде знаеш?

— Знам. Твоята работа е да се внедряваш във висшите кръгове на обществото. А ако се наложи — да размахваш кирка в лагер на военнопленници, да служиш в армията, да работиш в публичен дом, да правиш опити в лаборатории. Ти си способна да се адаптираш във всякаква среда. Можеш да станеш почти каквато си поискаш. Предполагам — и следовател.

— Не искам!

— Защо, Ким? Твоята специализация е универсална. Модел-спец, певица-спец, стратег-спец, каквото и да вземеш — няма равна на твоята специализация.

— Това е самота.

Алекс потрепна от гласа й. Изглеждаше сякаш Ким мигновено бе остаряла. Не пораснала, а именно остаряла с десетки години.

— Всички уникални специалисти са самотни. Работата ти ще ти хареса. Ще получаваш удоволствие от нея. Истинско, а не както сега.

— Не искам, Алекс! — Ким силно го прегърна. — Защо ми каза? Защо?

— Рано или късно трябваше да го узнаеш.

— Харесва ми да летя на кораб. Харесва ми да бъда с теб!

— Какво пък, никой не може да ти забрани да работиш като обикновен боец.

— Сега, когато знам предназначението си?

— Дори и сега. — Алекс не отмести поглед. — Още повече сега.

— Не те разбирам — каза тъжно Ким.

— Ще ме разбереш.

Той престана да отговаря на въпросите й, а Ким не настоява дълго. Тя не знаеше играта на „захарче и шоколадка“, която навярно беше измислена на Абанос, но предложената от нея „драскащо коте“ много се хареса на Алекс.

 

 

Генералов нахлу в каютата, когато Ким беше под душа.

— Вино? — предложи Алекс, загръщайки се по-плътно с халата. На масата стоеше преполовена бутилка истинско земно „Вувре“.

— Нещо по-силно! — изрева Пак.

Алекс се наведе към бара, порови малко из чашите и бутилките и наля на навигатора бренди. Попита със съчувствие:

— Холмс ви определи като главен заподозрян?

— Да! Вече всички ли са в течение? — Генералов поклати глава и ехидно се разсмя: — Стоманени аргументи! Титанови!

— И какви са?

— Как какви? Аз съм единственият натурал на борда, разбирате ли! А също така и единственият педал!

— Ама той така ли го каза?

— Не, този Холмс, този клониран нещастник употреби още по-обиден израз! — Генералов плесна с ръце и сам си наля бренди. — Капитане, ще ми кажете ли как са свързани убийството на цзигу и моите особености?

— Не мога да предположа — призна Алекс.

— Аз, оказва се, съм искал да натопя Ка-трети и жените спецове!

— Джанет и Ким?

— Да! Аз съм убил цзигу, за да проваля кариерата на този гнусен клонинг, и съм възнамерявал да припиша убийството на една от жените, тъй като ги мразя!

— А нима ги мразиш?

— Аз? — Генералов се опули. — Капитане, никой не се отнася към жените толкова нежно и трепетно като нас, гейовете! Та това го знаят всички… освен следователите, както стана ясно! Холмс се прояви като пиян миньор от провинциална планета!

— Съчувствам ви, Пак.

— Благодаря, капитане… Не, чуйте, как можем да разчитаме на справедливост, ако разследването се води от клониран идиот?

— Пак, вие се възмущавате, че ви дискриминират по личностни особености, но и самият вие се изказвате малко… предубедено.

— Клонингът — това не са личностни особености, а прогнила същност — рече разгневено Генералов. — И аз окончателно се убедих в това! Ако нашият Ка-трети е просто глупак, неспособен да защити своите подопечни, то Холмс е агресивен глупак, шумен и опасен за обществото! Сега разбрах, че войната е неизбежна!

Шумът на водата стихна и вратата на санитарния отсек се отвори. Ким се подаде в каютата. По раменете й проблясваха капки вода, а мокрите й коси бяха омотани с кърпа, навита като тюрбан.

— О… здрасти, Пак.

— Здрасти, малката. — Генералов я погледна накриво. — Чу ли в какво ме обвиняват?

— Ей сега… Алекс, сложих дрехите си за пране, нали няма проблем?

— Ами няма да седиш в банята четвърт час — усмихна се пилотът. — Влизай.

Ким отиде до леглото и се загърна с одеялото. Усмихна се закачливо на Алекс.

— Аз имам много добро отношение към жените! — заяви Пак. — Включително и към жените спецове! Майка ми е лекар-спец! И макар че не обичам клонинги, не бих тръгнал да убивам цзигу заради тях!

Той отново си наля бренди. Алекс се замисли и отмести бутилката по-надалеч от него.

— Да, благодаря… — Генералов въздъхна. — Аз нещо съвсем… но представете си, капитане, половин час ме оскърбяваха право в лицето!

— Не се ядосвайте на Холмс — каза Алекс. — Той съвсем не мисли това, което говори.

— Как така?

— Той провокира всички заподозрени. Съзнателно набляга на болезнените точки, на комплексите и предубежденията. И наблюдава реакциите.

— Мизерник! — прочувствено въздъхна Пак.

— Не, ни най-малко. Ситуацията е извънредна и изисква съответните методи. Ако съществуваха сигурни наркотици на истината или изтезания с лесно контролируемо въздействие, или други валидни методи на експресни разпити, Холмс би ги приложил. Може би ще приложи и ненадеждните, ако не остане друг изход.

— Контролируеми изтезания? — попита Пак.

— Разбира се. Убийството явно е извършено от професионалист. Той може да издържи и наркотици, и обичайните изтезания. А много силното и интензивно въздействие би накарало дори един невинен да признае. За цзигу биха имали значение само убедителните доказателства.

— Господи, накъде е тръгнал този свят! — възкликна патетично Генералов.

— Светът е тръгнал към пропаст. Пак, ти наистина ли не си убил цзигу?

— Не!

— И не знаеш кой е убиецът?

Генералов се замисли.

— Предполагах, че сте вие, капитане.

— Защо? — слиса се Алекс.

— Твърде отговорна постъпка. Би могъл да я извърши някой, притежаващ способността да решава вместо другите. Нито един друг спец на кораба няма нагласата за вземане на общи решения. Само капитанът.

— И ти, тъй като си натурал! — възкликна Ким.

— Да. — Този път Генералов не се разсърди. — И аз. Но аз не съм я убивал.

Алекс се замисли и неохотно призна:

— Не съм се опитвал да разглеждам въпроса от тази гледна точка… Да, има логика. Но и аз не съм убивал цзигу…

— Знаете ли за какво друго се хвана този… този клонинг?

— За какво?

— За това, че обичам да се разхождам из кораба в скафандър!

— Правилно — съгласи се Алекс. — Нали това решава въпроса със следите от кръв по кожата.

— Всеки би могъл да надене скафандър… — Пак се изправи с въздишка. — Ех, не се записах в подходящ момент в екипажа ви, капитане…

— Пак, всичко ще бъде наред. Няма да пострада никой невинен.

— Толкова ли вярвате в клонирания Холмс? — попита иронично Генералов.

— Не. Вярвам в себе си.

 

 

Пол Лурие дойде при Алекс, когато вече си бяха тръгнали и Генералов, и Ким. Генералов — все така напрегнат, докато Ким — явно поуспокоена.

— Сядай, момче — кимна Алекс към креслото. — Вино?

Пол тъжно кимна.

— „Вувре“ устройва ли те? Или все пак червено? — попита Алекс.

— Устройва ме. — Пол си взе чаша. Повъртя я в ръце и попита, вдигайки поглед Към Алекс: — Капитане, и вие ли ме подозирате в убийството на цзигу?

— Така значи, защо си под номер едно в списъка?

Пол се намръщи.

— Какво, не съм ли единственият?

— Разказвай.

— Холмс се аргументира с психологическия ми профил. Е… капитане, в училището наистина обичах да лудувам… но нали това вече е минало! И има голяма разлика между това да проникнеш в компютъра на преподавател и да накълцаш на парчета пришълец!

— Да, тук на Холмс не му се е получило с доводите — съгласи се Алекс.

Пол пресуши чашата.

— Не най-добрата година, изглежда.

— Не най-добрата — призна Алекс. — Не се измъчвай, Пол. Холмс просто те провокира. Следи реакциите на обвиняемите.

— Така си и помислих. Той каза още, че съм твърде благоприличен млад човек, че имам твърде малко поводи и възможности да убия цзигу. И това е най-подозрителното!

Алекс се изкикоти.

— Не се бой, на основание на този довод никой съд няма да подкрепи обвинението. Особено пък цзигу. За тях са необходими железни доказателства.

— Капитане, а кой може да я е убил? — Пол снижи глас: — Нима… Джанет?

— Общо взето, вече знам кой е убиецът. — Алекс извади цигари и запали. — Всичко е наистина много просто.

— Знаете? — възкликна енергетикът.

— Разбира се. Не съм сигурен, че Холмс го знае, той засега само ни наблюдава и събира информация. Но аз знам.

— Та вие не сте следовател!

— И какво от това?

Младежът го погледна с възхищение и попита:

— И кой е?

— Засега няма да кажа. Аз също нямам доказателства. Но ще имам. Убиецът все пак е допуснал грешка. Сега ще му позволя да допусне следващата, след което цзигу ще получат изкупителната си жертва и няма да има война.

— Значи не са Ким или Джанет?

— Защо реши така?

— Ами… „убиецът“…

— Убиецът е безполово същество — усмихна се Алекс. — Не се опитвай да гадаеш.

— Знаех си, че ще ни защитите, капитане.

— Това ми е работата — каза Алекс. — Добре, Пол. Сега ще дойде и Морисън, трябва да изслушам и него…

— Значи вече всички са идвали при вас? — досети се Пол.

— Именно. Всеки тича при мен да се оплаква от Холмс.

Алекс хвана Лурие за рамото и меко го поведе към вратата.

— Хайде. Оплака се вече, освободи мястото на другаря си…

Сигнализацията на вратата изпиука.

 

 

Наложи се да черпи и Морисън с коняк.

За разлика от Джанет, вторият пилот не беше във възторг от очертаващата се война, за разлика от Ким, не вярваше в способността на Алекс да го защити, за разлика от Генералов, не беше обърнал страха си в гняв, и за разлика от Лурие, имаше сериозни основания да се притеснява от обвиненията. Беше бял като тебешир.

— Ханг, всичко ще се нареди — за пореден път повтори Алекс. — Следователят-спец не би повдигнал обвинение срещу невинен. Ако вие не сте убивали цзигу…

— Не съм аз! Веднага след вахтата отидох да спя, все пак бях уморен!

— Тогава няма поводи за тревога.

— Исках да намина и през Ким…

— Трябваше. Щяхте да имате алиби. И вие, и тя.

— Бях при каютата й, но не ми отвори.

Алекс се намръщи.

— Това е лошо.

— Попитах я, тя каза, че е спяла дълбоко…

— Глупости. Тя е боец-спец. Би се събудила от сигнализацията. — Алекс се намръщи. — Ама че глупаво момиче… Не можа ли да излъже по-убедително…

Очите на Ханг се опулиха.

— Ким? Ким ли го е направила?

Алекс махна с ръка.

— Почакай…

Той включи терминала. Бързо нахвърля една таблица, която с нещо напомняше за схемата на Холмс, само че беше по-проста. Шест реда — членовете на екипажа и отметки за времето. После промърмори:

— Ето защо тя не се притесняваше… има асо коз в ръкава… Така… и кой друг има алиби?

— Ким е била при някого? — попита объркано Морисън.

— Разбира се. Или е накълцвала цзигу, или е правела секс с някого.

— Няма ли други алтернативи?

— Не. Девойката е твърде влюбена в мен. Затова се смята длъжна да ми бъде вярна… Но е трудно да се спори с другата съставка на личността й — на нея й е нужен здрав, разнообразен секс.

— Алекс, а ти, между другото, да не си се специализирал и за следовател? — не се сдържа Морисън.

— Не, Ханг. Не съм се специализирал. Но по неволя се налага… — Алекс кимна доволно и изтри картинката от екрана. — Колко е хубаво, че Генералов е абсолютно хомосексуален!

— Нищо не разбирам — призна вторият пилот.

— Засега всичко е заплетено — каза Алекс. — Принуден съм да изхождам от допускането, че на кораба има само един терорист. Но това не е доказано…

Той се протегна и погледна подигравателно към Морисън.

— За разлика от теб, аз съм длъжен да пазя целия екипаж. Всички, освен убиеца… ако той е член на екипажа. Трудна работа.

— Ако не искате да сте капитан…

— Не, какви ги говориш. Това е интересно. Да отидем в каюткомпанията, Ханг. Сигурен съм, че всички са вече там.

— Шоуто продължава… — рече унило Морисън. — Имате здрави нерви, капитане. Моите, изглежда, са по-слаби.

— Една погрешна стъпка — и шоуто ще приключи с гибелта на човечеството — каза Алекс. — По неволя се налага да си хладнокръвен. Да вървим. Искам да похапна.