Сергей Лукяненко
Геном (16)

Кодон^[1]

 

Това също беше небе.

От хоризонт до хоризонт се простираха зелено-бели овални листа, дрейфуващи във въздуха на три километра височина.

Облаците, кълбящи се като лека мъгла под гигантските лилии, приличаха на ситен прахоляк, сипещ се от опаката страна на листата. Тайнствен полумрак обгръщаше града, прикрит от смъртоносното светило чрез жив щит. Във височините лудуваше флаер, като старателно избягваше да се приближава до скъпоценното зелено покривало. Острите игли на небостъргачите сякаш се бяха привели, от страх да не надраскат меката плът на растенията. Бавният дрейф на лилиите беше почти недоловим за очите.

Алекс гледаше в небето, и небето беше неправилно.

Небивало.

— Не мисля, че това е наистина красиво — каза той. — Изглежда така, сякаш над планетата е увиснал огромен дракон с обрасли с мъх люспи.

Само търговският автомат до вратата на болницата чуваше думите му. Ярката рекламна муцунка на холографския екран замислено се навъси. Дори и да се продаваха някакъв вид люспи и мъхове, електронният продавач благоразумно се въздържа да ги предложи.

Тихото фоайе на болницата беше също толкова умиротворяващо и уютно, както и всяка човешка болница. Стените бяха боядисани в меки цветове, подът бе покрит с дебел килим, светлината — приглушена. Японските или издържаните в японски стил гравюри изобразяваха сцени от живота на първите заселници.

Пилотът се приближи към информационния терминал, набра данните си и целта на посещението.

— Алекс Романов, разрешено ви е кратко посещение — учтиво съобщи терминалът. — Очаквайте придружител…

— Джени! — възкликна той, без да доизслуша робота. Жената с жълто-зелена престилка, която минаваше през фоайето, спря и го погледна учудено.

На лицето й грейна изумена усмивка.

— Йоко, ще обсъдим това по-късно — каза тя на своята спътница, съвсем млада девойка с признаците на хирург-спец.

Без да скрива любопитството си, девойката огледа пилота, изхъмка и продължи по пътя си.

— Алекс? Какво… — Джени замълча и кимна с разбиране. — Тя е наред. С нея работиха най-добрите ни лекари.

— А може да съм искал да навестя теб?

— Много смешно.

Тя поклати глава и се приближи.

— Истина е.

— Стига да знаеше, че съм се върнала в болницата. А се обзалагам, че не си знаел. — Уотсън разпери ръце. — А дори да знаеше…

Във въздуха увисна някакво неловко мълчание. Фонтанът насред фоайето искреше с разноцветните си струи, водата тихо шуртеше, преминаха две строги, спретнати, тихи като привидения медицински сестри спецове с меки пантофи. От приемното отделение безшумно се понесе носилка с простенващ болен; млад санитар, седнал върху прикрепен към носилката сгъваем стол, му говореше нещо успокоително.

Ако на света изобщо съществуваше по-неподходящо място за закачки, то едва ли можеше да се намери лесно.

— Разбира се, че не знаех. Извинявай за неудачната шега. — Алекс виновно разпери ръце. — Нима ти омръзна да работиш като помощник-следовател?

Жената докосна дланта му и внимателно го поведе след себе си.

 

 

Антисептичната обработка мина по пълната програма, въпреки че човешките болести не бяха опасни за пациентката. Пуснаха ги в болничната стая след петминутна грижлива стерилизация. Пациентката беше такава, че планетарното правителство предпочиташе да се презастрахова.

Голото тяло, лежащо в реанимационната камера, продължаваше да прилича на човешко, макар и средният чифт крайници да изглеждаше като някаква постановка, камуфлаж на неизвестен шегаджия. Ранените ръце и крака вече изглеждаха нормално, но със сигурност регенерирането на изгорените от плазмата стави тепърва предстоеше.

Цзигу отвори очи и погледна посетителите си.

На лицето й се появи едва забележимо подобие на човешка усмивка. Навярно наистина й беше приятно да ги види. Или бившата спътничка на принцесата продължаваше да имитира човешките емоции?

— Трети ден се опитвам да се добера. Излязох от следствения изолатор и веднага дойдох в болницата. — Алекс виновно разпери ръце.

— Благофаря — изфъфли представителката на чуждата раса, навярно единствената, която сега се намираше на човешка територия. Езикът й вече беше подложен на възстановителни процедури, но все пак й беше трудно да говори. — Пришълката е благофарна на шлугите…

Усмивката превърна последната дума в горчива ирония.

— Винаги сме готови да услужим, Сей.

Такава форма на името си й бе съдено да носи сега, след като беше загубила старшата си спътничка. Явно завинаги. Можеше да забрави и за завръщането си в лоното на родната цивилизация. Младите особи на „пчелите“ избираха своя път и своята спътница веднъж завинаги. Вероятно в това беше силата, а може би и слабостта на тяхната цивилизация.

Бившата помощничка на следователя-спец отстрани пилота и безмълвно се приближи към болната. Провери някакъв датчик и кимна доволно.

— Да разкажа ли за останалите от кораба? — Алекс кой знае защо се надяваше, че това ще бъде правилна тема. — Интересно ли ти е? Навигаторът, онзи човек-мъж, с плитката и нашареното лице, вече го наеха на друг кораб… и не сам, а заедно с нашата жена-лекар.

Алекс с удоволствие забеляза сянка на емоции върху измореното, измъчено лице.

— Дива шена…

Тя все пак успя да изрази чувството си, въпреки че едва движеше увредения си език.

— Ако оставим настрана, че ти спаси живота — да.

— Прав си, шовеко — леко кимна Сей. — Не изпитвам лоши чуфстфа. За нея пришълците бяха ишконен враг, но тя надшкочи шебе ши… Тофа не го може фшеки…

— Охара отпътува в неизвестна посока, след като купи тялото на престъпника.

Пришълката не се заинтересува от този факт, който значеше толкова много за него. И девойката боец-спец, и парчето месо, в което се беше превърнал убиецът, вече бяха отминал етап от нейния живот.

Винаги става така. Алекс си помисли, че в общуването между две личности, дори и да принадлежат към една и съща раса и култура, думите и имената, ключови за единия, не означават нищо за събеседника му, и обратното. Речта е толкова странно нещо — та нали, ако искаш, можеш да изразиш с нея всичко, както устно, така и на хартия… Само дето има голяма вероятност да те разберат неправилно.

Само тънката нишка на думите свързва разумните същества в едно цяло, позволява им да се разберат взаимно. И колко е обидно, когато отново и отново се опитваш да кажеш нещо наистина важно, и не срещаш разбиране. Винаги всеки си има своя истина, и глупавата шега ще предизвика внимание и заинтересованост, а твоята болка и печал ще останат без отговор. Разбира се, има изключения, но чудовищно рядко.

— Тя штана твоята първа штрашт, но твърде къшно… — рече неочаквано Сей, затваряйки очи. — Чешто штава така и при наш…

— Не знам как си успяла да разбереш това, но ти благодаря — каза пилотът. Все още не беше виждал такъв странен поглед като този, с който го възнагради бившата помощница на следователя. — Единственият, за когото не знам нищо…

— Морисън е отпътувал към морето, аз го изясних. — Уотсън още не отместваше от него своите удивени и заинтересовани очи. — Звучи странно, но пилотът-спец е решил да се занимава с акванавтика. Там търсят пастири за делфини, водачи на батискафи и лесничеи, които да се грижат за лилиите. Поредната странна постъпка за пилот… даже го съобщиха по новините.

— Сигурна ли си?

— Сто процента. Ако, разбира се, се казва Ханг. Да вървим, да не изморяваме нашата гостенка, тя вече дреме…

Двамата излязоха тихичко в коридора. Разминаха се с одевешната носилка, караща своя пациент.

— Ъъъ… — стенеше болният, а санитарят прошепна в комуникационното устройство:

— Йоко, елате в операционна номер седемнайсет, незабавно, пациентът е в тежко състояние…

— Сигурно отговорността тук е не по-малка, отколкото в космоса — каза Алекс, обръщайки се след пациента. — Необходими са железни нерви. Сигурно и за лекарите-спецове е трудно, а ти как се справяш?

— Да не мислиш да ставаш лекар? — усмихна се спътницата му.

— Много е възможно… а теб няма ли да те повикат на помощ? — поинтересува се пилотът.

— Йоко ще се справи, тя е добро момиче, при това спец… В нашата болница има стотици лекари. И моят работен ден вече приключи.

— Свободна ли си тази вечер?

— Охо! Преди десетина години щях да съм поласкана от такъв въпрос на стар космически вълк. Стига да бях забравила съвета на мама никога да не се влюбвам в пилоти, които не могат да отговорят на чувствата ми. — Джени се усмихна.

Алекс невъзмутимо отговори:

— Там е работата, че аз мога.

— Шегуваш ли се?

— И да, и не. Йоко, впрочем, също е мила девойка… обаче… — Пилотът спря рязко и я прегърна. — Тя не е мой тип. Аз харесвам теб и много се боя, че започвам да се влюбвам.

Гледаше я сериозно, без усмивка. Недоверието в очите й започна да се топи.

— Какво се е случило с теб, пилоте? Такива като теб трябва да ги показват в цирка! Ще се редят на опашки да гледат спец, пилот-спец, който умее да обича!

— Така си е. Разбира се, не се получи веднага. — Алекс се усмихна, с цялата си душа се наслаждаваше на объркването й. — Някои смятаха, че възникналото умение ще угасне от само себе си. Ако беше станало така, щеше даже да ми е по-леко. Но уви — аз продължавам да умея да обичам.

Джени объркано промърмори:

— Алекс, ти говориш твърде странни и сериозни неща…

На жените им е трудно да спорят, когато ги целува мъж, когото харесват. Ако се съди по реакцията на Джени — точно така си беше.

— Любовта е странно нещо, усещаш го веднага — каза пилотът, откъсвайки се за миг от устните й.

— Усещам го. Но това е невъзможно!

— Ако се съмняваш, дай ми изпитателен срок.

 

 

Болницата, както си беше редно, бе разположена в покрайнините на града. Те тръгнаха пеша от портата, около която имаше коли под наем. Най-забавното беше, че изобщо не се бяха уговаряли — и на двамата им се искаше да се разходят.

Алекс гледаше в небето.

Може би щеше да му се наложи да види още стотици планети, а и тези, които беше видял до момента, не бяха малко. Защо всяко небе е толкова странно и удивително? Горящите облаци на Омелия, летящите лилии на Зодиак, прашните смерчове на Нангияла…

Алекс каза замислено:

— Струва ми се, че все пак ще си остана пилот. А на теб ще ти се наложи да овладееш работата на космическия лекар.

Уотсън се засмя.

— Жалко, че не може да те чуе бившият ми шеф. Разбира се, той веднага би започнал да си изяснява причините за странното ти поведение.

Алекс поклати глава.

— Знаеш ли, имам предчувствие, че той ще си смени работата. Може би ще стане музикант. Ако вече не е станал.

— Защо реши така?

— Имам такова предчувствие.

Интригата е старо и безотказно оръжие. Едва сега пилотът осъзна какво е да ухажваш сериозно една жена, да я увличаш, да я подмамваш, да печелиш любовта й… а не да се отдаваш на бърз и безгрижен секс. Ако това беше част от любовта — харесваше му.

— Изглежда, се нуждаеш от помощ не по моята специалност. Приятелката ми Олга е великолепен психотерапевт-спец и няма да ти вземе скъпо. Да ти изпиша ли направление? Към края на годината ще бъдеш като нов. — Уотсън се усмихваше, но говореше сериозно.

— Тя няма да се справи с тази болест.

Уотсън дълго го гледа в очите, преди да осъзнае, че той говори истината.

 

 

Колко далеч е това небе, ако лежиш върху тревата…

Голо женско тяло, нейният аромат, нейните ръце, нейните объркани целувки…

Небето ги засланяше с хиляди плаващи лилии, жив и нежен покров.

Ако го издърпаш, там ще бъде не само изгарящата светлина на бялото слънце, там ще бъдат и звездите.

Цяло небе със звезди.