Сергей Лукяненко
Геном (13)

Глава 3

Разправят, че всички хора се делят на два типа. На едни от вълнение им се отваря апетит, други го губят.

Сред екипажа на „Огледало“ апетит беше изгубил само Генералов. Той и без това вяло човъркаше в чинията със салата, а при появата на Холмс и Уотсън изобщо остави вилицата.

— Добър вечер, дами и господа. — Следователят беше бодър и оживен. — Нали не ви попречихме?

Изглежда, очакваше доброжелателен прием от хората, всеки от които неотдавна беше обвинил в убийство.

— Разбира се, че не, Холмс. — Алекс с жест му посочи свободното диванче. Веднага щом Холмс и Уотсън седнаха, Генералов демонстративно се изправи и се премести при Ким и Джанет. Джанет, която току-що беше приготвила вечеря и беше сервирала масата, дори не си и помисли да предложи на Холмс и Уотсън храна.

Настана тишина.

— Веднъж — започна следователят, без изобщо да се смути — двамата с уважаемата Уотсън разследвахме кражба на природни изумруди от рудниците на Баско-4. Наложи се да живеем три денонощия с миньорите… да ядем на една маса с тях, да стоим рамо до рамо в забоя… и много други неща. Ако знаете колко омразни погледи са се впивали в гърбовете ни, колко пъти случайно са падали укрепления и са се стоварвали от местата си роботи-забойчици… И нищо. Когато, с неоценимата помощ на любезната Уотсън, успях да разкрия истината, всичко се промени. Работниците плачеха, когато ни изпращаха от планетоида.

— И това са били сълзи на искрена радост… — промърмори Генералов.

— Едва ли желаете война — продължи Холмс. — Едва ли прикривате убиеца. Едва ли сте мразели клетата принцеса Зей-Со. Изводът е прост — неприятен ви е методът ми на разследване. Разбира се, вие сте обменили информация и сте разбрали, че на всеки от вас са били повдигнати фалшиви обвинения.

— Фалшиви не е точната дума — рече дрезгаво навигаторът. — Вие преднамерено ме оскърбихте, клонинг!

— А вие сега оскърбявате мен — невъзмутимо възрази следователят. — А преди това сте оскърбявали Данийл Ка-трети Шустов. Пак Генералов, аз съм безразличен към намеците за природата ми на клонинг. Но вие нали възнамерявахте да ме оскърбите?

— Да! — рече предизвикателно Генералов.

— Подобно поведение би било нехарактерно за убиец — каза Холмс, — ако убиецът беше обикновен маниак ксенофоб. Но убиец-спец може да води играта на пет-шест логически слоя… Капитане, не бихте ли могли да поканите при нас уважаемия Ка-трети и скърбящата Сей-Со?

Това внесе прелом в общото настроение. Холмс изглеждаше така, сякаш разследването вече е приключило.

В настаналата пълна тишина Алекс излезе от каютата и се спусна в хола на пътническото отделение. Вратата на каютата на Ка-трети беше открехната. Алекс тихичко почука и влезе.

Данийл Ка-трети седеше на неоправеното си легло и безучастно гледаше екрана. На масичката преливаха една в друга светлинките на малка медитационна пирамида земна изработка. Алекс безмълвно угаси пирамидката и седна до Ка-трети.

— Защо дойдохте? — попита тихо клонингът.

— Следователят иска всички да се съберем в каюткомпанията.

— И аз ли?

— Да, и вие. И Сей-Со. Нейният… траур приключи ли?

— Вероятно. — Ка-трети бавно обърна глава и го погледна с тъга. Попита тихо: — За какво е всичко това?

— Явно следователят е разкрил убиеца. Или иска да поговори с всички накуп.

— Времето не може да се върне назад, капитане — промърмори клонингът. — Зей-Со не може да се върне.

— Пийнете си. — Алекс му подаде малко шишенце с коняк.

— Защо?

— Не задавайте глупави въпроси. Пийте! Това е заповед!

В погледа на клонинга се появи учудване. Той предпазливо опита коняка.

— До дъно.

— Какво е добавено в коняка? — попита клонингът с подозрение. — Транквилизатор?

— Откъде ви хрумна?

— Капитане, аз работя с чужди форми на разум. Налага ми се да пробвам храната им и да анализирам човешката храна за съвместимост. Имам много добре развити вкусови рецептори.

— Така и предполагах. Ка-трети, пийте до дъно. Повярвайте ми, така ще бъде най-добре.

— Значи транквилизатор?

Алекс поклати глава.

— Химията няма да победи тъгата ви. Вие нали чувствате, че сте се провалили като гид-спец?

— Да.

— Пийте.

Клонингът не се колеба дълго, сигурно бе готов да изпие и калиев цианид. Пресуши шишенцето с три големи глътки.

— Прекрасно — кимна Алекс. — А сега да отидем да поканим цзигу в каюткомпанията.

— Да опитаме — съгласи се вяло клонингът.

 

 

Въпреки многочасовата вентилация миризмата на меркаптан в каютата предизвикваше пристъпи на гадене. Слава Богу, Сей-Со беше привела тялото на приятелката си в ред — бе вкарала обратно изрязаните вътрешности, беше облякла трупа и като че ли даже бе гримирала лицето му.

Самата тя лежеше до бездиханното тяло и го галеше бавно с ръцете си. С всичките си четири ръце. Сей-Со беше свалила човешките си дрехи, а облеклото на цзигу предвиждаше прорези на гърдите. Закърнелите ръчички, които доскоро бяха скрити под дрехите и приличаха на млечни жлези, неуморно мачкаха раменете на Зей-Со.

— С-с-сей-С-с-со… — изрече със свистящ шепот Ка-трети. — Азане. Ссо шаатака.

— Кии-с гом… — отвърна Сей-Со, без да обръща глава. Изглежда, беше престанала да разговаря на езика на Империята.

Ка-трети въздъхна и на лицето му се изписа неподправена мъка. Но когато заговори, гласът му остана твърд. От устата му започна да се лее мека, напевна и в същото време изпълнена със свистящи и съскащи звуци реч.

Сей-Со скочи и разпери ръце, засланяйки мъртвото тяло на приятелката си. В очите й гореше омраза.

— Гом азис! Шарла си! Шарла! Шарла!

— Шарла — сякаш се съгласи Ка-трети. Наведе глава. — Ссо шаатака-лаз.

Цзигу се поколеба. Погледът й се прехвърли от лицето на Ка-трети към лицето на Алекс и обратно.

— Теа — рече рязко тя. — Заре.

Ка-трети хвана Алекс за лакътя и бързо го изведе от каютата. Вратата зад тях се затвори. Алекс задиша дълбоко и учестено, сякаш това можеше да му помогне да се избави от пропилата се в дрехите отвратителна воня, и попита:

— Не е ли съгласна да дойде?

— А, съгласи се. В края на краищата. Да вървим, тя ще ни настигне.

Клонингът беше блед и сякаш по инерция говореше с кратките фрази, характерни за цзигу.

— Говориш добре техния език — опита да го ободри Алекс.

— Не, ти пък. Това е примитивният език на работните особи. Не мога да знам перфектно езиците на всички раси, с които работя. Общо взето, специализацията ми на първо място са брауни… техния език говоря прилично.

Започнаха да се изкачват по стълбите.

— Какво прави тя с тялото на Зей-Со? Ритуален обред? — попита Алекс.

— Нещо такова. Танатос-секс. Прощални ласки.

— Те наистина ли са лесбийки? — учуди се Алекс. Ка-трети се намръщи.

— Не съвсем. Това е форма на взаимоотношения само между емоционални партньорки и в ритуално обосновани ситуации… Мъжките особи все пак са им нужни.

Алекс не се сдържа и попита:

— Мъжките особи на цзигу? Търтеите?

— Ако това толкова те интересува — отговори с леден глас клонингът, — отговорът е отрицателен. Стават и хора. Клонингите също напълно ги устройват.

Алекс прехапа устна.

Влязоха в каюткомпанията. Ка-трети кратко кимна на екипажа, сякаш не изпитваше ни най-малко желание да поздравява по друг начин. Не беше трудно да го разбереш — някъде тук се намираше убиецът на Зей-Со. С Холмс и Уотсън той се здрависа.

— Сядайте, Данийл Ка-трети Шустов — каза Холмс. — И приемете искрените ми съболезнования.

— Намерихте ли убиеца? — попита рязко Ка-трети.

— Сядайте. Къде е уважаемата Сей-Со?

— Сега ще дойде. — Ка-трети демонстративно се отдалечи и застана до стената.

Отново се възцари тишина. Впрочем, цзигу не ги накара да чакат дълго. Чуха се меки, сякаш прокрадващи се стъпки и Сей-Со влезе в каюткомпанията. Тя също предпочете да не сяда.

Алекс неволно сведе поглед.

Холмс се изправи и заговори:

— Уважаема госпожо Сей-Со, интелект-компаньон и емоционален партньор на божествената Зей-Со, позволете ми да споделя вашата скръб и да умножа вашия гняв…

След като се поколеба за миг, Сей-Со все пак кимна, макар да не издаде никакъв звук.

— Позволете ми да информирам всички ви за създалата се ситуация — каза Холмс. Забави се, сякаш очакваше възражения. — И така…

— Намерихте ли убиеца? — отново попита Ка-трети. Холмс му хвърли леден поглед и клонингът замълча.

— Когато бях уведомен за злодейското убийство на принцеса Зей-Со и потеглих към вашия кораб — продължи Холмс, — предполагах, че случаят е повече от обикновен. На кораба се намираше жена от Абанос, специализирана като палач-спец…

Сей-Со потрепна и погледът й се устреми към Джанет. Чернокожата жена лениво обърна глава, сякаш приемаше предизвикателството.

— На кораба — със същия спокоен, академичен глас продължи Холмс — се намираше млада девойка, боец-спец, която не е преминала през психологическа подготовка. Елементарната логика подсказваше, че именно те са най-вероятните заподозрени.

Сей-Со направи малка крачка към Джанет. В същия миг Холмс мълниеносно измъкна полицейски парализиращ пистолет.

— Назад, Сей-Со! Обвинението не е предявено! Не избързвайте!

— Тя е от Абанос! — От вълнение Цзигу отново беше преминала на човешки език.

— И какво от това? — лениво попита Джанет.

— Ти си знаела, че анасонът ни действа като серум на истината! — изпищя Сей-Со. — Упоила си ни нарочно!

— А, значи все пак е серум на истината, а не халюциноген? — поинтересува се Джанет.

Колкото и да бе странно, това подейства. Сей-Со отстъпи с каменно лице. Алекс мислено изръкопляска.

— Ще продължим ли? — Холмс прибра оръжието. — Вече по пътя към кораба се убедих, че ситуацията е значително по-лоша, отколкото предполагах. Всички имаха основание да убият цзигу. Спазвайки субординацията, ще започна от капитана.

— Доколкото си спомням, цялата ми вина е в това, че не съм имал основания да убия цзигу — усмихна се Алекс.

— Не, капитане. Имали сте. И вие прекрасно знаете това.

— Докопахте ли се? — попита сухо Алекс и вдигна поглед.

— Разбира се. Виктор Романов. Капитан на корвета „Рапира“. Кавалер на Звездата за безизходна доблест и ордена Слава на човечеството трета степен. Вашият по-голям брат, с когото сте имали дълбока емоционална връзка, е загинал в конфликт с военен кораб на цзигу. Известният на всички инцидент в системата Токио-2… печален, но в края на краищата довел до разрешаване на противоречията между двете велики раси.

Сега всички гледаха Алекс.

— Глупаво е да се отмъщава на всички представители на чужда раса — каза Алекс. — Нима си мислите, че вече почти четвърт век си мечтая да убия някоя цзигу?

— Искате да кажете, че не сте чели доклада за гибелта на „Рапира“? — попита подигравателно Холмс.

— Не съм.

Холмс се опули и го погледна с учудване.

— Че защо, капитане? Това е напълно естествена реакция.

— Знаех, че ще работя в космоса. Ще се срещам с цзигу. Не исках да знам подробности. Не исках да превръщам живота си във вендета.

— Трудно е да се очаква подобна реакция от юноша, току-що преминал през метаморфозата.

— Възможно е. Но не съм гледал доклада. Холмс, фразата за „дълбоката емоционална връзка“ е лъжа. По-големият ми брат беше държавно дете, от детската си възраст бе предаден за възпитание в пилотско училище. Да, виждали сме се… той няколко пъти е посещавал родителите ми, както си е редно за едно добре възпитано държавно дете. Обичах да говоря, че брат ми е военен пилот, че искам да приличам на него. Но емоционална връзка… извинявайте, Холмс, но не е имало такова нещо. Никога.

Никой не произнесе нито дума. Само цзигу шепнеше беззвучно нещо, гледайки Алекс.

— Инцидентът в системата Токио-2 е бил свързан с това, че на борда на военния кораб на цзигу е била принцесата-наследница Зей-Со — каза Холмс, вече не толкова уверено. — Именно тя като старша по произход е взела решението да не се подчинят на патрулния кораб… и да започнат битка.

Алекс мълчеше.

— И вие не знаехте това? — попита Холмс.

— Не. Не знаех. — Алекс поклати глава, гледайки Сей-Со. Била ли е и тя на кораба на цзигу? Със сигурност. Къде ще е, ако не със Зей-Со? — Но дори и да знаех… не бих тръгнал да убивам принцесата.

— Готов съм да ви повярвам — каза Холмс. — И… съм склонен да повярвам, че не сте чели доклада за този отдавнашен конфликт. И отношения ви с брат ви не са били толкова дълбоки, че да отмъщавате за него. Но някой не е знаел това.

— Кой? — попита Алекс.

— Как се озовахте на Живачен Донец? — отговори с въпрос Шерлок Холмс.

— Та нали знаете това. Авария на кораба. Бях разкъсан на две. Буквално. Отгледаха тялото ми наново…

— Правдоподобна версия — кимна Холмс. — Само че експертите са провели повторно изследване на останките от вашето тяло… то е било кремирано, разбира се, но във фонда на болницата са останали няколко образци.

Алекс потрепна. Самата мисъл, че някаква част от него сега лежи под обектива на микроскоп, предизвика изумление. Впрочем, не толкова силно, колкото можеше да се очаква.

— Разрязали са ви с лазерен лъч, Алекс. Явно предварително са ви парализирали, за да изключат съзнанието ви.

— Защо?

— С една-единствена цел — да останете на Живачен Донец. За да излезете от болницата в момента, в който компанията „Небе“ ще търси капитан за новия си кораб. За да станете този капитан… и да видите сред пътниците си принцесата на Сборището госпожа Зей-Со.

— Някой е смятал, че ще я убия?

Холмс се замисли.

— По-скоро се е надявал и е създавал тази същата патова ситуация, която имаме сега. Всички са под подозрение.

— Но аз вербувах екипажа самостоятелно.

— Да. Но кого сте вербували? Ханг Морисън — Холмс кимна към втория пилот, — когото под измислени предлози не са взимали на другите кораби… Бившия екстремист Ханг Морисън. Вербували, сте Джанет Руело от Абанос, която е имала същите проблеми с намирането на работа. Взели сте в екипажа Ким Охара, която не е преминала полагащата се на боец-спец психологическа подготовка. Взели сте на борда Пак Генералов, който мрази клонингите. Върнали сте в екипажа Пол Лурие, който е бил уволнен след долитането на Живачен Донец. И след това компанията изпраща на вашия кораб уважаемите цзигу и уважаемия Ка-трети!

— Кой може да нагласи нещата така? — поклати глава Алекс. — Боя се, че си оставам в списъка на заподозрените. Това е много по-реално, отколкото тайна организация, която притежава достатъчна за подобни интриги власт. Намеса в работата на всички служби на космопорта на Живачен Донец… Това е прекалено, Холмс.

— Да, оставате си сред заподозрените — кимна Холмс. — Както и всички други. Трябва да призная, че неизвестният противник съзнателно се е стремил към ситуация, възпрепятстваща разследването… поне за известен кратък период. Някой е искал война между Империята и Сборището.

— Кой? — повтори Алекс.

— Вие сте интересен човек, Алекс. Пилот сте, а се опитвате да си играете на следовател — усмихна се Холмс. — Изкажете своята версия.

Алекс въздъхна дълбоко.

— Военните. Това е първото, което ми хрумва. Чужда раса… без нас и цзигу. Може би халфлингите или брауни…

— Забележително — подкрепи го Холмс. — Още?

Алекс погледна към Джанет и извърна очи.

— Говорете, капитане!

— Бившите граждани на планетата Абанос. Тези, които са останали извън пределите на изолиращото поле, които са получили гражданство… но не са изоставили надеждите да спасят своя свят.

— Забележително, капитане. Сега нека да обмислим тази ситуация. Госпожо Сей-Со, кои раси може да желаят конфликт между цзигу и хората?

Пришълката се замисли и неохотно призна:

— На практика всички. Един локален конфликт между нас би отслабил Империята и Сборището. Това е изгодно за всички… освен за нас.

— В случай на война човечеството ще бъде принудено да свали блокадата от Абанос — каза Холмс. — Разбирате ли? Вашата прогноза?

— Вие няма да направите това! — извика Сей-Со.

— С вероятност от деветдесет и девет процента — ще го направим. Това е лошо развитие, но е по-добро от гарантираното взаимно унищожение.

— Тогава няма заинтересовани. Никъде, освен… — цзигу отново погледна към Джанет — … освен сред жителите на Абанос.

— Джанет Руело? — попита Холмс.

Алекс се напрегна, но следователят не изрече формулата за обвинение. Явно чакаше отговора на лекарката.

— Какво искате от мен? — попита спокойно Джанет. — Дали тъгувам за смъртта на цзигу? Не, разбира се… — Тя изведнъж се сепна и тръсна глава. — Ни най-малко!

— Вие ли убихте Зей-Со?

— Няма да ви отговоря — каза твърдо Джанет. — Ако кажа „да“, ще ме предадат на цзигу и Абанос ще си остане под карантинното поле. Ако кажа „не“ — нима ще ми повярвате?

— Сей-Со? — попита бързо Холмс. — Вие можете ли да спрете ескадрите на цзигу? Можете ли да предотвратите войната?

Пришълката мълча известно време и неохотно кимна.

— Да.

— При какви условия?

— При условие, че аз лично извърша правосъдие над убиеца и наказанието бъде не по-малко страшно от участта, постигнала Зей-Со.

Джанет стисна устни, но замълча.

— Уважаема Сей-Со, нали разбирате, че войната няма да донесе полза нито на вашата цивилизация, нито на Империята на хората?

— Разбирам.

— Ако някой от екипажа доброволно признае за извършването на това тежко престъпление и се предаде в ръцете ви… — Холмс погледна мимолетно към Алекс. — Тогава ще спрете ли войната, уважаема Сей-Со?

— Ако това е убиецът и признанието му е искрено. Ако доводите, доказващи вината му, са убедителни за мен.

— Животът на един човек е нищо в сравнение с живота на две цивилизации.

— Няма да екзекутирам невинен — повтори Сей-Со. — Очаквам от вас убедителни доказателства за вината на истинския престъпник, господин следовател-спец.

— Безизходна ситуация — каза тихо Джанет и се усмихна накриво. — Колко странно… никой не иска война, но тя е неизбежна.

Холмс огледа каюткомпанията.

— Сред вас — рече меко той — има човек, който е убил цзигу. Несъмнено той е част от могъща организация, заинтересувана от избухването на войната. Убиецът не е ръководен от примитивни фобии и обиди. Той е действал прецизно, хладнокръвно и самоотвержено. Защото каквото и да се случи, това убийство ще бъде разследвано и убиецът ще си понесе наказанието.

Тишина…

— Готови ли сте да посрещнете смъртта си? — попита Холмс. — Продължавате ли да смятате, че тази непонятна цел заслужава самоунищожението на две цивилизации?

— Ако Абанос бъде освободен, Империята няма да загине… — промърмори Джанет.

— Искате ли да признаете нещо? — поинтересува се Холмс.

— Как ли пък не! — усмихна се Джанет.

— Всички улики сочат към вас.

— Косвени. Впрочем, правете каквото щете. Никой не е длъжен да свидетелства против себе си.

— Но пък аз мога да свидетелствам в полза на Джанет! — внезапно възкликна Ким.

Холмс се сепна.

— Наистина ли? Колко любопитно. И какво можете да кажете, млада лейди?

— С Джанет бяхме в нейната каюта. За дълго. Тя има алиби.

— Тя и вие? — уточни Холмс. — Посочете времето.

— От нула до три часа през нощта по корабно време. — Ким погледна към Алекс, усмихна се смутено и каза: — Извинявай, Алекс…

Джанет въздъхна и промърмори:

— Напразно… напразно.

— Защо не съобщихте за това по-рано? — попита настоятелно Холмс. — Някакви лични проблеми? Занимавали сте се със сексуално взаимодействие, което не желаехте да афиширате?

— Как ли пък не — изсумтя Ким. — Извинявай, Джани…

— Тогава защо мълчахте?

— Имахме си личен разговор! Той няма никакво отношение към цзигу! Ние… ами клюкарствахме, нещо такова. По женски!

Тя отново погледна към Алекс и той кимна.

Да, все пак не е било секс. Дори и да е имало еротика, е била в някаква минимална, несериозна форма; поплакали са, прегърнали са се, помилвали са се, може и да са се поцелували малко.

Обсъждали са него! Него! Обсъждали са го и са си го делили! Умната, разбираща всичко Джанет и нещастната, страдаща от несподелена любов Ким. Девойката беше помолила по-опитната жена за съвет. Жената беше споделила с нея тайните на секса и флирта, които не могат да се втълпят с никакво програмиране…

Алекс извърна поглед.

Изглежда, той вече разбираше какво е да не обичаш.

Изглежда, не беше получил основното. Самата любов.

Или просто беше пропуснал моментът?

И Ким, и Джанет бяха станали за него бойни другари, сексуални партньорки… но не и любими жени. Любовта е стихия. От тлеещи въглени може да се разгори пламъкът на страстта, но не и пламъкът на любовта.

А колко хубаво би било да обикне Ким — красива, млада, умна, предана!

Що за глупав механизъм за продължаване на рода е избрала природата? Защо не може да бъде контролиран?

Холмс отново заговори:

— Много благодаря за информацията, Ким Охара. Макар и тя да е закъсняла. Имате ли документално потвърждение на това, че от нула до три часа сте били заедно с Джанет Руело?

— Не — поклати глава Ким. — Но нима моята дума нищо не струва?

Холмс въздъхна.

— В дадената ситуация — нищо. Може да прикривате престъпника. Може да сте съучастници. Взимам под внимание вашите думи, но не мога да разчитам на тях.

Ким махна с ръка и силно удари по масата. Приборите подскочиха, а в полираното дърво остана дълбока вдлъбнатина.

— Тихо, тихо — рече успокоително Холмс. — Един боец-спец трябва да се контролира по-добре.

— В безизходна ситуация ли сте, Холмс? — попита Алекс. Собственият му глас му се струваше чужд. Дрезгав и напрегнат.

И явно не само на него, защото всички го погледнаха.

— Твърдо съм убеден, че знам самоличността на убиеца — любезно съобщи Холмс. — Но все още нямам доказателства, а уважаемата Сей-Со очаква именно тях.

Алекс безмълвно вдигна ръкава на тениската си и попита:

— Всички ли знаят какво е това?

— Бес — каза Ким. — Твоето дяволче…

— Емоционален скенер — намеси се в разговора Уотсън и погледна към Алекс с неподправено любопитство. — Колко странно… защо сте си го сложили?

— Навярно съм спец, търсещ странното — каза Алекс с усмивка. — Винаги ми се е искало да виждам какво всъщност чувствам. А може би… може би ми се е искало да видя на лицето на Бес онова, което никога не бих могъл да изпитам аз самият.

— Той се усмихва. — Доктор Уотсън бързо се приближи към него и безцеремонно хвана ръката му. — Капитане… какво означава това?

— Това означава, че всичко ще бъде наред — каза Алекс. — Аз също знам кой е убиецът. И съм убеден, че вината му ще бъде доказана.

В погледа на Уотсън се четеше съмнение. Сякаш случващото се в момента беше небивало нарушение на законите на природата.

— Ако можете да помогнете на следствието… — започна следователят.

— Засега не мога. Но утре всичко ще се промени. Повярвайте ми, Холмс.

— Капитане!

Сей-Со тръгна към него и разпери ръце, сякаш за да подчертае, че не е настроена агресивно. Алекс стана и пристъпи към нея.

— Кой уби Зей-Со?

— Ще ви кажа утре.

Цзигу напрегнато се вглеждаше в лицето му. Какво се опитваше да прочете на лицето на същество, само външно сходно с нейната раса.

— Предайте ми убиеца. Предайте ми го, и ще спра войната. В името на всеки от нас, заклевам се! Ще спра войната!

— Убиецът ще бъде във вашата власт. — Алекс погледна към застиналите като скулптури членове на екипажа. — Какво ще направите с него?

— Не знам… — цзигу се запъна. — Трябва да реша. Кое се смята за най-страшното наказание от вашата раса?

Изглежда, този въпрос беше зададен искрено. За разлика от Джанет Руело, госпожа Сей-Со нямаше познанията на палач-спец.

— Да ни хвърлят в трънлив храст, ето кое е най-страшното — промърмори Морисън и избухна в почти истеричен смях, който никой не се реши да подкрепи.

— Традиционно се използват примитивни физически изтезания, основани на нарушаването на целостта на тялото и дразнене на рецепторите за болка — съобщи Джанет. — Изглежда, именно това сте правили с човешките заселници на Валдае-8?

— Престанете! — каза бързо Уотсън, но екипажът вече се беше увлякъл.

— Противоестествени сексуални контакти! — обади се Генералов.

— Отстраняване от любимата работа — заяви Лурие.

— Раздяла с любимия човек — каза тихо Ким.

Алекс поклати глава и погледна Холмс. Той леко се усмихна с разбиране.

Не му вярваха! Никой от екипажа не вярваше, че Алекс наистина знае името на убиеца. Дори убиецът не вярваше в това… Всички бяха сметнали думите му за блъф, за изиграна пред цзигу сцена… целяща спасяването на човечеството. Всички — или почти всички, освен убиеца — бяха готови да се принесат в жертва.

— Най-страшното е — рече Алекс, гледайки цзигу в очите — да изгубиш собствената си личност. Собственото си „аз“. Най-страшното е да загубиш съзнанието си и да се превърнеш в марионетка, управлявана от невидими конци.

Очите на Сей-Со, които току-що бяха толкова човешки, се измениха. Зеницата й потрепна, разби се на стотици дребни точки. Алекс почувства кратък, мъчителен световъртеж.

После всичко отмина.

И погледът на Сей-Со стана толкова човешки, колкото не можеше и не би трябвало да бъде.

— Навярно казваш истината — каза цзигу. — Ще помисля върху това.

На другия край на масата Ким тихо се засмя и каза не много високо:

— Не ни е страх от смъртта, от наказание посмъртно. Това, което ни плаши, ни е познато приживе: пустота, вероятно по-лоша и от ада. Не знаем на кого да кажем: „Не бива!“^[1].

Цзигу не удостои с внимание нито Ким Охара, нито думите на великия поет.

— Кой е убиецът? — попита тя.

— Ще повярваш ли на думата ми? — отговори с въпрос Алекс.

— Не.

— В такъв случай изчакай до утре. Тогава ще ти кажа всичко.

— Ще чакам, човеко.

Цзигу се извърна и излезе от каюткомпанията. Някой — като че ли Морисън — въздъхна дълбоко.

— Браво, капитане — каза Холмс. — Браво. Бяхте великолепен.

— Готов бях да повярвам — каза Генералов, — че наистина знаете кой е убиецът, капитане.

— Знам.

— Оставете това! — поклати глава Пак. — Искате да се превърнете в примамка за убиеца. Нали? Надявате се, че през нощта ще се опита да ви убие и ще падне в капана.

Уотсън радостно кимна.

— Точно! Като в „Случаят с момчето с каучуковото око“ на Мото Конан!

— Несериозно е, капитане — каза Морисън. — Ако убиецът се крие между нас, той няма да се хване на такъв евтин номер.

И само Шерлок Холмс, клонингът на великия детектив Питър Волк, гледаше Алекс без усмивка.

— Ние какво, наистина ли смятаме да чакаме до утре? — попита Ка-трети. — Холмс… ако знаете името на негодника… защо не приложите изтезания?

— Този въпрос вече беше повдиган. Мисля, че убиецът ще изтърпи всякаква болка, а при прекалено въздействие всеки ще си признае. Изтезанията не водят до доказателство. — Холмс започна да пълни лулата си. — Да. Съгласен съм с капитана. Да отложим всичко до утре.

— Ще вечеряте ли с нас, Холмс? — попита неочаквано Джанет.

Следователят я погледна с явно учудване. Впрочем, самата Джанет изглеждаше объркана от своята любезност.

— Благодаря, госпожо Джанет Руело — рече Холмс много учтиво. — За съжаление предпочитам по време на разследване да не употребявам храна. Особено такава, чийто химически състав ми е неизвестен. Но ви благодаря… за предложението.

— Ами тогава карайте на витамините изпод възглавницата ви! — процеди Джанет през зъби, сякаш идваше на себе си.

Пак Генералов се изкикоти.

— Холмс, старче, добре ви го каза!

Той се наведе към Джанет, тупна я по рамото, а тя го погледна изненадано. Надигна се и се приближи към него. Двамата седнаха, демонстративно се прегърнаха и погледнаха към Холмс.

Ким се разсмя. Наля си вино, наведе се към Морисън и прошепна нещо в ухото му. Двамата се закикотиха.

Алекс се застави да се извърне и видя, че Холмс, пафкайки с лулата, наблюдава с любопитство случващото се.

— Никой ли не иска още вино? — попита Пол Лурие.

— Давай — охотно се съгласи Генералов. — Само не тази червена водичка, мисля, че там има приличен портвайн!

Лурие стана и се приближи към бара.

— Алекс — попита тихо Холмс, — вие пушите ли лула?

— Не нося лула със себе си.

— Присъединете се. — Холмс посочи съседното кресло и извади от джоба си опакована в найлон, вече натъпкана с тютюн лула за еднократна употреба. — Това, разбира се, не е добрата стара калуна от Земята, но е достойна нейна имитация. При това е готова за употреба. А тютюнът съвсем не е лош.

Алекс запали. Беше му на езика да каже нещо язвително по повод тютюна, чийто химически състав му е неизвестен, но се сдържа.

— Интересно е да се работи с вас — каза Холмс. — Наслаждавам се на това разследване… при все трагичните обстоятелства. Самата ситуация — кораб, летящ през хиперканал, малко количество заподозрени, екзотична жертва… не ме смятайте за циник!

— И през ум не ми минава. Вие просто си обичате работата.

Доктор Джени Уотсън приседна на страничната облегалка на креслото на Холмс и каза:

— Да, това е класическо убийство… както в „Случая с жълтия звездолет“.

— Там като че ли убиецът беше капитанът? — уточни Алекс.

Холмс кимна с усмивка:

— Да. Но не държа на тази аналогия. Вие така великолепно ме насочвате!

— А вие — мен.

Те се спогледаха.

— Какво искате, Алекс? — поинтересува се Холмс. — Да ми помогнете, да помогнете на някой от приятелите си или да докажете, че пилотът-спец също може да бъде следовател?

— Да помогна на себе си.

— Това е сериозна причина — съгласи се Холмс.

Продължиха да пушат в мълчание. Впрочем, истеричното веселие, обхванало екипажа след излизането на цзигу, също беше секнало. Ким си тръгна, след като безуспешно се опита да отведе със себе си Алекс — той само поклати глава. Веднага след нея от каюткомпанията изчезна и Морисън, като взе бутилка вино и две чаши. Навъсеният Генералов унищожи в бързо темпо няколко чаши уиски със сода и също си тръгна. След като се извини, и Лурие напусна; помота се в коридора, сякаш неудържимо го теглеше към запечатаната врата на реакторния отсек, и тръгна към каютата си. Джанет, потънала в своите размисли, дълго не забелязваше, че е останала сама с Холмс, Уотсън и Алекс. Въртеше в ръцете си чашата, на чието дъно се плискаха остатъците от виното. Алекс кой знае защо си спомни, че на Абанос има Червено море, което наистина бе червено от многобройния хранителен планктон. Резервен източник на храна за цялата планета… изкуствено създадена крилова градина. Може би, докато гледаше виното, Джанет мислеше за родината си?

После чернокожата жена вдигна глава.

— Капитане, ще разрешите ли да напусна?

— Разрешавам. — Алекс леко се учуди от подобна официална молба, но реши да отговори в нейния тон.

В каюткомпанията останаха трима.

— Ние с Уотсън ще се настаним в една от свободните пътнически каюти — каза Холмс. — Ако нямате нищо против, капитане.

— Мога да ви отстъпя своята — сви рамене Алекс.

— Няма нужда. — Холмс грижливо изчисти лулата си и неодобрително поклати глава, когато видя изпълзелия от ъгъла бръмбар-чистач. Какво е за следователя чистотата в сравнение с унищожените улики?

— Нима вие двамата наистина знаете кой е убиецът? — попита внезапно Уотсън.

— Аз знам — каза Холмс.

— Аз също — съобщи Алекс.

— В „Случаят с тримата, изгубили четвъртия“ на Мото Конан Холмс и убиецът си разменяха точно такива реплики! — рече възбудено Уотсън.

Холмс поклати глава.

— Не, скъпа Уотсън. Извинявайте, но засега не съм готов да предявя обвинение.

Жената се усмихна, признавайки поредния си неуспех, и каза:

— Това, което ме изумява, е самообладанието на убиеца. Нали е всеизвестно, че следователят-спец разрешава загадката в деветдесет и девет цяло и три десети процента от случаите! Как може да остава спокоен в такава ситуация?

— Ако си имахме работа с класически убиец, с обикновен аморален натурал, вашето учудване щеше да е уместно — призна Холмс. — Но това е планирана акция. И този, който се крие под чуждо лице — той погледна изразително към Алекс, — е напълно лишен от страх. Убиецът-спец не губи хладнокръвие, по същия начин както пилотът-спец управлява кораба до последно… дори когато вижда, че гибелта е неизбежна.

— И аз си помислих същото. — Алекс си позволи да се усмихне на следователя. — До утре, Холмс. И нека ни споходи успех.

Той стана, кимна на Уотсън и с бърза крачка тръгна по коридора.

 

 

Не му се спеше.

Алекс лежеше, завит до кръста, и под светлината на нощната лампа преглеждаше томчето „Световна литературна класика“. Пуснатата в режим на търсене книга показваше произведенията с думата „любов“.

Произведенията бяха много.

Може да се каже, че бяха всичките.

Алекс премина в папката „стихотворения“. Избра поет — Дмитрий Биков, въведе същата ключова дума.

Киносалонът, в който заедно ядохте орехи

и изсипвахте черупките в джоба си.

О, детайл, на който би завидял даже лекарят,

градинарят с пенснето, таганрогецът Чехов!

 

Да ги изхвърлиш искаше. Колко ли тежат черупките!

На тролейбусната спирка имаше кошче.

Но после забрави, защото любовта е сляпа,

и безпаметна, литературно казано.

 

След време, когато търсиш петаче из джоба си,

неизвестно къде, кой знае защо озовал се,

в старото яке, изтъняло до шлифер,

ще се натъкнеш с ръка на бившите орехи.

 

И ще стоиш, неестествено ням й изправен,

ще се извръщаш от хората, ще преглъщаш сълзите си.

Какво ще кажеш тогава, надсмиващият се над всичко,

че и над ролята на детайла в структурата на прозата?^[2]

Той остави книгата. В ъгъла на страницата примигваше веселата муцунка на „човечето за справки“, готово да обясни остарелите думи, да даде информация за живота на поета, да предостави критически анализ на текста.

Алекс размишляваше, барабанейки с пръсти по твърдата пластмаса на страниците.

Какво хубаво има в едно чувство, което винаги причинява болка? Трябва ли то да има място в човешкия живот?

Та той така и не беше почувствал тази „любов“. А някъде към вечерта на следващия ден действието на блокатора щеше да приключи и той щеше да стане предишният пилот-спец.

Разбира се, можеше да продължи да гълта препарата. Да чака… само че струваше ли си?

 

 

Любовта още я нямаше. Но тъгата — вече да.

— Изпатих си от майка ми — казва Настя. Тя си пали цигара, настанява се по-удобно в дълбокото кресло. По голото й тяло пробягва слънчево зайче — вятърът е разклатил отворения прозорец.

— Заради мен? — уточнява за всеки случай Алекс. Пръстите му танцуват в сензорния компютър, набират дълги редове от цифри. Машината е съвсем старичка, няма невроинтерфейс… — Сега ще приключа, Натка. Само още минутка, става ли?

— Да, заради теб… — Девойката протяга загорелия си крак, подлага го под слънчевата светлина. — Мама казва, че се отнасям неправилно към теб. Че е глупаво да се излиза извън рамките на секса в отношенията с бъдещ пилот.

— Напразно мисли така — отговаря Алекс. — Нали ти казвам, че така или иначе ще те обичам.

— Казваш — съгласява се Настя.

От улицата долита вик:

— Алекс! Настя! Алекс!

— Това е Фам — казва Настя. — Проследил ме е. Знаеш ли, струва ми се, че ме ревнува от теб.

— Мислиш ли? — Алекс започва да въвежда последния блок от данни.

— Алекс! Настя! — дере се на улицата Фам. — Знам, че сте вкъщи! Да отидем на реката!

— Ето че ни се лепна — промърморва Алекс. — Ще отидем ли?

— Както искаш.

Алекс поглежда тънкия загорял крак, после решително изпъва пръсти и спира компютъра. Подава се до кръста през прозореца и извиква:

— Тръгвайте, ние ще ви догоним!

 

 

… Алекс се усмихва на спомените си. Не, това все пак не беше любов. Навярно. Иначе сега не би се усмихвал, а щеше да „преглъща сълзите си“, както казваше поетът.

Защото нали на поетите трябва да се вярва?

Сигнализацията на вратата изпиука, Алекс хлопна книгата и нареди:

— Отваряне.

Оказа се, че това е Уотсън.

— Извинявайте, капитане…

— Влизайте. — Алекс приседна на леглото. — Всичко е наред, още не съм заспал.

Жената кимна, седна в креслото. Алекс се усмихваше, но мълчеше, предоставяйки на нея да започне разговора.

— Холмс заспа — някак не на място каза Джени. — И аз си помислих…

— Вие любовници ли сте?

— Не… — поклати глава Уотсън. — Нали знаете, той не е особено емоционален… Сексът със следовател-спец си е чисто механичен процес. А кому е нужно това… — Тя се сепна. — Извинявайте, Алекс.

— А, нищо. Разумно мнение. Нещо тревожи ли ви, Уотсън?

— Тревожи ме. Капитане, тази вечер с екипажа нещо… не беше наред.

— Наистина ли? — учуди се Алекс.

— Капитане, вие също го забелязахте. Не се преструвайте.

— А какво ви безпокои?

— Бих казала… това е нелепо, разбира се… че спецовете започнаха да се държат… като натурали.

Алекс изразително повдигна вежди.

— Да започнем с вас, капитане — рече твърдо Уотсън. — Вие не забелязвате ли изменения у себе си?

— Забелязвам.

— Ето! А днес? Джанет Руело — та тя почти не реагира на цзигу. Не, реагира… но сякаш по инерция. Не, сериозно. Ким Охара… тя нали е влюбена във вас? Джанет съобщи, че девойката има специализации на боец и хетера едновременно. Не бих казала, че това си личи!

— И какво мислите по въпроса, Джени?

— Капитане, възможно ли е някой… думата „да отрови“ тук е неуместна… да даде на екипажа някакво силно психотропно вещество?

— Възможно е — кимна Алекс. — Всеки би могъл. Например аз. При мен днес всички идваха поотделно, а аз черпех екипажа с вино и коняк. Какво по-лесно от това да добавя препарата в напитките? Само че… какъв препарат?

Уотсън сви рамене.

— Там е работата. Не мога да си представя какво би имало подобен ефект.

Алекс кимна и се поинтересува:

— Чисто хипотетично… ако допуснем, че има средство, блокиращо всички промени в съзнанието, свойствени на спецовете…

— Всички?

— Да, всички и веднага.

— Вие говорехте нещо за това на Холмс… Аз не знам подобни средства.

— Но ако допуснем, че то съществува и екипажът е подложен на неговото въздействие. Какво следва да се очаква?

— От убиеца?

— Вие сте по-съобразителна от своя литературен прототип.

— Ако Холмс е прав, а аз съм склонна да му вярвам… — Уотсън помълча. — Убиецът-спец на първо място е лишен от чувство на страх и чувство на милост. Дори и ако той не е дело на нелегални генетици, а е обикновен агент-спец — това е задължителна съставка на неговата личност. Той не е изпитвал никакви съмнения, докато е убивал цзигу. И печели време, напълно убеден в правилността на поведението си. Когато измененията на личността изчезнат… трудно ми е да си представя какво може да стане.

— Разкаяние?

— Съмнявам се. Личността се формира не само от химичните реакции. Съществуват и опитът… навиците, спомените. По-скоро агентът ще изпадне в паника. Особено ако не е очаквал подобно въздействие.

— И аз така мисля.

Уотсън въздъхна.

— Капитане, вие знаете много повече, отколкото казвате.

— Така трябва. Повярвайте ми.

— А ако сега се върна при Холмс и му предам разговора ни?

— Шантаж? — усмихна се Алекс. Изправи се от леглото, приближи се към Джени и се наведе. Тя се напрегна, сякаш очакваше от него всякаква, най-неочаквана постъпка.

— Вие какво…

Устните й бяха толкова неумели, сякаш се целуваше за пръв път. Натуралка, какво да се прави…

— Напразно пренебрегвате тази страна на човешкото общуване, докторе — каза меко Алекс. — Вашият литературен предшественик не е странял от живота.

— Какви ги говорите…

— Зарежете вашия следовател сухар. — Алекс я погледна в очите. — Вие сте умна жена, но вече ви е дошло до гуша от интелектуални игри. Ловенето на бандити не е работа за вас. Не правете от себе си спец… слава богу, вие не сте такава. Не убивайте в себе си човешките чувства. Бъдете жива, Джени. Жива и истинска. Обичайте, ревнувайте, мразете, мечтайте, възпитавайте деца, правете кариера. Рисувайте картини, бийте инжекции, возете се на водни ски, садете цветя в лехи. Не се превръщайте в такава… в такава, каквито сме всички ние.

Джени Уотсън подскочи, хвърли се към вратата, като припряно оправяше разкопчаната си блузка, и възкликна:

— Какво ви става… та вие сте спец!

— Аха. Но знаете ли — Алекс бавно се приближи към нея, — някъде дълбоко в себе си аз си оставам просто човек. С обикновен човешки геном. Разбира се, там вътре има едно момче, способно да учи уроците си заедно с влюбено в него момиче… все опитващо се да превърне спеца в човек. Там има старателен курсант, овладяващ тайните на пилотажа. Там има неумел млад капитан, в чийто екипаж най-нормалният човек е истеричен маниерен гей, мразещ клонингите. Всички те са в мен. Но някъде там има още едно човече. Майстор-пилот, когото любимата жена чака на далечна планета. Навярно тази същата, която е обичал в младостта си. И когато този майстор-пилот пилотира кораба, той не е обвързан от генетична заповед да пази техниката, кораба и екипажа. Той ще се бори докрай просто защото това са любимият му кораб, приятелите му и доверили му се хора. И още заради това, че някъде там далече го чакат любимата жена и деца, за които не е избирал никаква специализация.

— Няма такъв човек, Алекс — каза бързо Уотсън. — Аз… аз не разбирам каква безумна игра играете. Защо измисляте всичко това… и как изобщо можете да говорите такива неща… но…

Алекс доближи пръст към устните си.

— Шт… Докторе… той е там. Вътре. Виждате ли това дяволче на моето рамо? Та така, навярно това е той. Странният, твърде странен майстор-пилот Алекс Романов…

Уотсън беше пребледняла.

— Вие сте полудял — прошепна тя, шарейки с ръка зад гърба си в търсене на бравата. — Вие сте психар. Вие сте обикновен психар.

— Аз не мога да бъда обикновен. — Алекс се поклони учтиво. — Обикновени са само натуралите, а аз нали съм спец?

Уотсън се изстреля мълниеносно от каютата му. Алекс изчака вратата да се затвори и едва след това се засмя.

Той се смееше и докато прибираше книгата в бюрото, и докато изключваше осветлението, и докато си лягаше в леглото. Смя се дотогава, докато смехът му не беше заменен от сълзи.