Сергей Лукяненко
Геном (9)

Глава 4

Нова Украйна се смяташе за удачна, перспективна и умерено лоялна към Империята планета. Общо взето — златната среда за Империята, един от онези стълбове, на които се крепеше цивилизацията. Мирно, сито и унило.

Ако хиперканалът край Нова Украйна функционираше непрекъснато, Алекс не би си и помислил да каца на планетата. Но колонията не беше галактически кръстопът, подобен на Гама Змиеносец, и не водеше активна търговия като Живачен Донец. „Огледало“ излезе от канала, върна се в дъга до входа, но пак не успя да влезе. Цял керван от хладилни кораби със сладолед и условно живо свинско месо, основната стока за износ на Нова Украйна, се вмъкваше в стесняващия се отвор на канала.

— Следващото отваряне е след девет часа и седемнайсет минути — съобщи мрачно Ханг. — Ще чакаме ли, капитане?

Алекс размишляваше. Беше влязъл в командната каюта минута преди излизането от канала, а Джанет се бе появила в мрежата буквално секунда преди връщането им в реалния космос. Емоциите още не бяха избледнели, мислено той продължаваше да бъде с тази едра, чернокожа, толкова мило порочна и същевременно консервативна жена…

— Ка-трети… — Алекс се свърза с вътрешната мрежа на кораба. Клонингът беше в каютата си, седеше пред терминала си и съставяше някакъв текст. — Ще прекараме девет часа в системата на Нова Украйна. Да чакаме ли в орбита, или да се приземим?

— Кацайте — отговори клонингът, без да се замисля. — Цзигу предпочитат да се грижат за естествените си потребности под открито небе или при течаща вода.

Алекс водеше разговора по открит за екипажа канал и Джанет тихо и ехидно се разсмя.

— Добре. Предупредете подопечните си — помоли Алекс. — А… как е самочувствието им?

— Вече всичко е наред — отговори спокойно клонингът. — Сей-Со ми обясни случилото се. В състава на коктейла е влизал анасонов екстракт от Елада-2. Това е досадно недоразумение. Изясни се, че естествените алкалоиди на анасона предизвикват в цзигу силно опиянение и склонност към мистификации с неудържим стремеж да говорят неща, неприятни на събеседника. Те много се извиняват… и молят в бъдеще да не им се предлагат напитки, съдържащи анасон.

Беше невъзможно да се установи дали Ка-трети вярва, че произшествието е случайност, или предпочита да не раздухва скандал. Явно все пак беше готов да повярва в случайността.

— Склонност към мистификации… — промърмори Джанет. — Да бе, да…

— Десен оръдеен борд, моля ви да пазите тишина — каза сухо Алекс. Джанет замълча, но не обидено, а по-скоро напълно удовлетворена от чутото.

Започнаха спускане към планетата.

Нова Украйна имаше четири космодрума. Единият, както беше редно, при столицата, град Мазепово Мисто, два — в безкрайните зелени степи, където пасяха стада от мутирали свине: огромни, слоноподобни същества с еднометров слой ароматизирана, богата на витамини сланина. На Алекс му се беше случвало да пробва различни видове местна сланина, създадени от хитрите генетици. В суров вид тя имаше вкуса и консистенцията на пушена, но се продаваше и сладка, „шоколадова“ сланина, в бурканчета. Не стана поклонник на местната кулинария, но майсторството на генетиците беше несъмнено.

Четвъртият космодрум на Нова Украйна, към който те се спускаха, се намираше при единственото на планетата море. Колонията не беше лишена от вода, но по някакъв каприз на природата не се срещаха големи езера, още по-малко пък морета и океани. Морето беше изкуствено, създадено след дълго и упорито тераформиране. Като че ли нямаше особена необходимост от него, още повече, че огромният водоем беше изменил значително климата на околните райони, и то не в добра посока. Но тук се намесваха принципни съображения. Всяка от колониите искаше да има всичко, което се полага на една нормална планета. И морета, и планини, и гори, и блата… Алекс вече беше виждал изкуствена планинска верига на Серенгети, уродлива и безобразна, така че стремежът на новоукраинците да имат море не го учудваше.

Корабът излезе над морето и се приготви за кацане. Разкъса ивица буреносни облаци, нетърпеливо носещи се към брега; понесе се над мъртвосивите петна на отровената от сероводород вода — тераформирането още не беше приключило. Близо до брега картината се измени и морето стана чисто, синьо-зелено, а небето — прозрачно и ясно. Корабът се носеше на сто метра над водата, вече намалил скоростта си до възможния минимум, и превключи на чистите, макар и енергоемки плазмени двигатели.

— Капитане, ще има ли отпуск на сушата? — осведоми се делово Генералов. Той сега нямаше какво да прави и откровено скучаеше.

— Да. Шест часа за всички желаещи. Дежурен на кораба… — Той се поколеба. — Дежурен ще остана аз.

Яростен бял вихър — съзнанието на Ким — изхвърли в негова посока игла от светлина.

— Алекс! — Девойката явно беше ядосана, но поне беше избрала за разправията частен канал. — Мислех, че ще се разходим заедно на планетата!

— Ким… — Той предаде управлението на Ханг, който изпадна във възторг от този неочакван подарък, и се съсредоточи върху разговора. — Като капитан съм длъжен да осигурявам отдих на екипажа. По традиция при първия отпуск на сушата дежурен остава капитанът.

— Мразя ги вашите традиции! Аз също няма да излизам от кораба!

— Остани тогава — Съгласи се Алекс.

Девойката млъкна, но след миг промърмори:

— Размислих.

— Не се сърди… — Алекс се опита да вложи в думите си максимум топлота. — Непременно ще отидем на разходка на Зодиак. Тя е доста по-красива планета, повярвай ми.

— Обещаваш ли? — попита бързо Ким.

— Заклевам се.

Ким млъкна, доволна. Алекс се върна към управлението, впрочем без да го отнема от Ханг, а просто подсигурявайки втория пилот. Нямаше особена нужда от това, защото корабът вече захождаше за кацане. Долу се ширнаха зелени поля със сочна люцерна, по които лениво се тътреха свине. Алекс включи увеличението, за да разгледа гигантските невъзмутими животни в цялата им красота. Те изобщо не реагираха на спускащия се кораб, бяха свикнали. Само едно немирно пастирче, което пасеше стадото от гърба на розово младо прасенце, вирна личице към небето и закачливо помаха на кораба с ръка, стиснала термален бич. Алекс се усмихна и съжали, че не може да поздрави веселото пастирче в отговор.

— Глисада за кацане… — докладва Ханг. „Огледало“ се плъзна към самата земя и се понесе над облицованата с шестоъгълни бетонни плочи писта.

— Заставаме „на стълб“…

Корабът забави скорост над определеното от диспечерите място.

— Кацане…

Измъкналите се от корпуса опори докоснаха уморените плочки на космодрума.

— Благодаря ви, Морисън — каза церемониално Алекс.

— Признателен съм ви, капитане — рече развълнувано Ханг. — Преминаване на кораба в режим спиране?

— Да. Изпълнявайте.

Алекс се измъкна от блещукащата дъга, от топлите, нежни обятия на кораба. Почувства как корабът се протяга към него, стремейки се да продължи контакта.

— Ще се върна… ще се върна… ще се върна…

 

 

Отпуск на сушата!

Какво по-хубаво от това за екипажа на един космически кораб?

И няма значение колко време е продължил полетът — няколко часа или няколко седмици. Няма значение в какъв свят ще се приземи корабът — в благоуханните долини на Едем, волните новоукраински степи или при селищата-куполи на минните планети.

При всички случаи няма нищо по-радостно и желано.

Ароматният въздух на новия свят, непознати лица, смешни и странни обичаи, екзотични ястия, весели местни хетери, интересни, макар и ненужни сувенири — всичко това очаква един екипаж, излизащ в отпуска на сушата. Корабът е дом, той е радостта от любимата работа, най-скъпото кътче във вселената. Но кой не обича да ходи на гости? Ето защо са им толкова скъпи на космонавтите дори кратките часове отпуск…

Алекс стоеше под търбуха на кораба и се усмихваше, гледайки екипажа си. Неговите подопечни, неговите колеги, неговите приятели, неговите деца… Те чакаха наземния транспорт. Този космодрум не беше толкова голям, колкото онзи на Живачен Донец, за да има развита мрежа от подземни комуникации.

Генералов се беше издокарал, оглеждаше се в огледалце и боядисваше с моливче гъстите си вежди. Явно разчиташе на някакво романтично приключение. Със същото се занимаваше застаналата до него Джанет. Може би с подобни намерения, или заради вечното женско желание да изглежда максимално прелъстително.

Ким стоеше до Морисън. Вторият пилот бе бодър, сякаш не беше водил дълга самотна вахта, и почти я прегръщаше през рамото. Нищо нямаше да се получи, Алекс беше сигурен в това, но все пак мислено пожела успех на колегата си.

— Значи в музея, така ли? — уточни Алекс за всеки случай. — Аз бих предпочел морето…

— Присъедини се и ще отидем до морето — незабавно предложи Ким. Усмихна се, ровейки с върха на обувката си в потъмнялата от сажди бетонна плоча. Ханг погледна тревожно капитана.

— Не, не мога — каза Алекс с почти искрено съжаление. — Е, весела почивка!

Самият той не намираше нищо интересно в посещаването на музея по животновъдство, една от главните забележителности на Нова Украйна. Но Ким, изглежда, се увличаше от генното инженерство във всичките му прояви.

— А ето я и колата — каза меланхолично Пол. Енергетикът единствен не придаваше особено значение на отпуската. Той дори не беше сменил униформения си гащеризон и възнамеряваше да прекара всичките отпуснати му шест часа в бара на космопорта.

Към кораба се приближи тумбест микроавтобус. Шофьорът зад огледалното стъкло не се виждаше, но от купето излезе усмихната девойка със значка на митничар на блузата, върху която беше бродиран националният символ.

— Добър ден, пътешественици! — възкликна звънко тя. — Заповядайте, скъпи гости!

Беше симпатична. Дори включеният в режим на очакване колан на силовата защита изглеждаше по-скоро като мила дрънкулка, отколкото като страховит атрибут на митничар.

Алекс помаха на качващите се в автобуса хора и намигна на митничарката, в отговор на което получи много мила, макар и задължителна според устава усмивка. Не се очакваха проблеми с митницата — Нова Украйна се славеше с добродушието на охранителите на границата й. Единственият конфликт, за който можеше да си спомни, беше свързан с опита на навигатора-спец Светослав Ло да изнесе от планетата ванилова сланина. Оказа се, че този своеобразен деликатес е строго забранен за износ и служи като проста примамка за туристите. Впрочем, Ло не беше понесъл никакво наказание, дори глоба…

Автобусът вече се беше скрил в далечината между ниските сгради на космопорта, но Алекс продължаваше да стои до кораба. Запали втора цигара. Спомни си, че на Нова Украйна расте хубав тютюн… трябваше да се свърже с някого и да го помоли да му купи местни цигари.

Корабният люк се отвори и надолу се плъзна асансьорната площадка. Алекс се обърна и с кратко кимване поздрави Ка-трети и пришълците.

— Здрасти-здрасти, добри човече капитане! — пропяха цзигу. Те като че ли напълно се бяха възстановили от анасоновото отравяне и вече не му придаваха никакво значение.

— Решихме да отскочим до морето — каза клонингът и му смигна заговорнически. — Да се изкъпем.

— Страхотно — съгласи се Алекс. — Приятна разходка!

Цзигу стояха и му се усмихваха жизнерадостно, Ка-трети направо беше примрял, сложил върху раменете на пришълките едрите си длани. Нещо средно между грижовен баща и отявлен женкар… Интересно как ли бяха втълпили на психиката му любовта към пришълците? Нима наистина чрез сексуално влечение? Общо взето най-логичният и прост път…

Приближи се още една кола — този път „Баракуда“, старичка, но внушителна. Този митничар беше симпатичен младеж.

След минута Алекс остана сам.

Честно казано, повече от всичко на света, ако не се смята пилотажът, той обичаше именно такива минути.

Духаше топъл, наситен с мириса на цветя вятър. Грееше не особено ярко оранжево слънце, в небето чуруликаха някакви птици, които бяха или достатъчно глупави, за да се мотаят из космодрума, или достатъчно умни, за да избягват корабите. По-вероятно първото, разбира се…

Алекс си дръпна дълбоко от цигарата. Тя вече беше престанала да го радва, горчеше. Всичко е хубаво, когато е с мярка. Чаша вино, дърпане от цигарата, глътка чужд въздух, хапка от екзотично ястие…

— Кораб, влизам — каза той и в краката му се спусна асансьорът.

 

 

Той се бави дълго, преди да си сложи невропреходника.

Не от страх, не. Пилотът-спец умее да се бои, това е нормална и полезна човешка реакция, но пилотът-спец не позволява на чувствата да му пречат да действа.

Алекс не беше уверен в своята правота. Това беше лошо, защото беше непривично. Сега той бе принуден да основава действията си… не, не на факти, но не и на предчувствия… по-скоро на едва доловими намеци. Така изкачващ планина човек може да върви по отъпкана камениста пътека, макар и трудна и опасна, но добре видима; може да се катери по отвесна скала, където всяко погрешно движение означава смърт; но може и да избере скрит в мъглата склон, където на вид здравият и сигурен камък изведнъж се откъсва като изгнил зъб и повлича със себе си злощастния алпинист.

Най-трудно от всичко е полузнанието, полуистината. Тя не дава свобода като неизвестността, тя не дава ориентир като истината. Но определено донася поражение.

Алекс си сложи лентата на преходника.

Светът помръкна и се роди отново.

А в следващия миг силен удар повали Алекс на колене.

 

 

— Никой няма право да стои изправен пред Повелителя!

Алекс се обърна. Бавно, защото към шията му беше притисната студена остра стомана. Държаха го двама полуголи мускулести воини, сякаш слезли от страниците на учебник по история… или на детски комикс. Третият, облечен малко по-пищно, беше насочил меч към гърлото му.

Фарс. Но щеше да е болезнено да умре, дори и във виртуален свят.

Намираше се в огромна кръгла зала с купол от червено-златисти витражи, бели мраморни колони и мозаечен под. Насред залата имаше трон — неравна гъба от черен камък с издълбана в нея широка седалка. Едгар, облечен с черно-червена коприна, изглеждаше като част от този трон, също толкова нежив и студен. Само очите му проблясваха иззад очилата, много уместни на фона на средновековната бутафория. Две млади девойки се притискаха към краката му и гледаха изплашено пилота.

— Трябва да поговорим — каза Алекс.

Едгар размишляваше.

— Разкарай фантомите си — каза раздразнено Алекс. Мечът до гърлото му трепна, сякаш се канеше да нанесе удар.

— Добави „Повелителю“! — нареди Едгар. Гласът му отекна под купола.

— Повелителю. — Алекс не възнамеряваше да спори за глупости.

Хлапето щракна с пръсти. Девойките се плъзнаха от трона и хукнаха нанякъде. Стражите с явна неохота пуснаха пилота, но не бързаха да си тръгват.

— Вън! — нареди им сухо Едгар.

Потривайки ръката си, Алекс се изправи и се приближи към трона.

— Що за маскарад?

— Това са много добри самообучаващи се програми — съобщи Едгар с нотка на обида. — А тази реалност я изграждах пет години. Нали трябва да живея някъде? Ще ми се наложи и да обяснявам на съветниците що за магьосник се е появил в замъка на Повелителя.

Алекс приседна в подножието на трона и сви рамене.

— Що за повелител си, щом трябва да обясняваш нещо на някого? Впрочем играта си е твоя. Можеш ли да слезеш?

— Мога — потвърди мрачно Едгар. Изправи се, спусна се тромаво по каменните стъпала и седна до него. — Всички ли отидоха да почиват?

— Да. Досещаш ли се защо останах на кораба?

— Искаш да поговориш с мен?

— Именно.

Хлапакът се намръщи, после миролюбиво разпери ръце.

— Ами добре. Искаш ли вино или сладолед? Или да повикам хурии?

— Казах „да поговорим“, а не „да се позабавлявам“. Едгар, ти нали си добър генен инженер?

— Най-добрият във вселената.

Алекс се усмихна.

— Добре, да допуснем. Какво можеш да ми кажеш за Ким?

— Това още ли те интересува?

— Разбира се. Момичето страда, Едгар.

— Страда — съгласи се хлапакът. — Тя е влюбена в теб. Ти си бил с нея в момента на метаморфозата, разбираш ли? Импринтингът като такъв не е свойствен на спецовете, но ситуацията с Ким е особена. Нейният психологически профил изисква любов, а ти си станал първият обект на неговото приложение.

— Това го разбирам. Част от гените й са на гейша, нали?

— Много малка част.

— Защо е направено това?

Едгар мълчеше.

— Момче, мога да ти бъда приятел. — Алекс сложи ръка на рамото му. — Искам да ти помогна да се сдобиеш с живо тяло. Искам да помогна на Ким. Но ми е нужна и твоята помощ… поне малко. Защо са дали на боец-спец способности на гейша?

— Ким изобщо не е боец-спец — рече рязко Едгар. — Боец… ха! Масова работа, щамповка, пушечното месо на империята… Ким е уникална.

— Каква е тя?

— Таен агент.

— Какво? — Алекс неволно се разсмя.

Едгар се обърна към него и яростно го погледна в очите.

— Смешно ли ти е? Мислиш си, че тайните агенти са мъжаги с двуметров ръст с вградени плазмени пушки в задниците? Агентът може да убива, той притежава навиците и реакциите на боец, но това не е най-важното! Да се използва агент-спец като боец е безумно разточителство. Ким е създадена, за да се внедри във високите кръгове на обществото, да кара хората да се влюбват в нея, да оказва влияние, да събира информация, да шантажира… а ако трябва — и да убива, но това е второстепенно. Не можеш да си представиш дори част от възможностите й! А и самата тя не си ги представя… засега. Ким може да чете информация от компютрите от разстояние, способна е да задържа дишането си за четвърт час и да снижава температурата на тялото си до температурата на околната среда. Тя притежава абсолютна памет, интуитивна способност за разбиване на шифри… и редица неочаквани физически възможности…

— Ким знае ли това? — попита рязко Алекс.

— Да ти приличам на идиот? — озъби се Едгар. — Даже не подозира. За нея това ще бъде страшен шок. Тя нали е свикнала да се смята за боец-спец… е, някаква вариация на боец, като телохранител или наемен убиец.

— Какво ще стане, когато научи?

— Не знам — сви рамене Едгар. — Най-вероятно ще бъде силно шокирана… а после ще пожелае да заеме мястото си в живота. Такива като нея работят на имперска служба, в администрациите на планетите… може би за много големи и могъщи корпорации.

— Защо не й каза истината, Едгар?

Момчето го погледна тъжно и попита подигравателно:

— А за какво ще съм й нужен тогава?

Алекс кимна.

— Разбирам. Извинявай. Но ако си прав…

— Прав съм!

— Тогава Ким трябва да знае коя е тя. Момче, разбери, животът на спеца е посветен на изпълняване на предназначението му. Докато работи като обикновен боец, Ким ще е нещастна.

Едгар мълчеше и Алекс усети остро пробождане на срам. Та нали всички надежди на хлапето бяха свързани с нея. Всички планове да придобие истинско тяло, да се измъкне от чудовищния плен…

— Разбирам те, момче…

Стига да не лъжеше, естествено!

— Но ние сме длъжни да измислим нещо за Ким, нали?

Хлапакът го погледна учудено.

— Ние?

— Разбира се, че ние. Ти си най-добрият й приятел. Ти си генен инженер. А аз съм човекът, в когото Ким е влюбена.

— А защо трябва да правим нещо? — сви рамене Едгар. — Сега тя си има работа и за момента е доволна от нея. Когато открие новите си способности, когато поиска повече… ще му мислим. Но аз се надявам дотогава да получа живо тяло.

— Всичко се случва. Само че какво да правим с проблема с влюбването й в мен?

— Не влюбване, а любов — поправи го Едгар. Помълча и добави сухо: — Нямам нищо против срещите ви. Това е естествена потребност, така че…

— На нея не й е нужен секс. По-точно — не само секс. Между другото, защо е направено това? Агентът е длъжен да кара онези около себе си да се влюбват в него, съгласен съм. Но самата тя да се влюбва?

— Любовта е странно нещо, Алекс… — Хлапакът се изправи и се заразхожда напред-назад, сложил ръце зад гърба си. — Много пъти са опитвали да създадат гейши, които да карат останалите да се влюбват в тях, докато те остават студени и безучастни и си вършат работата, без да влагат емоции. Прелъстителна външност, актьорски способности, ум, феромони… Всичко е напразно, Алекс. За да е гарантирано прелъстяването, любовта от страна на хетерата също трябва да е искрена. Щом веднъж целта е достигната, гейшата получава възможност да разлюби обекта… тежко, с терзания и тъга, но постига свободата си. Ала първо самата гейша обича. Какъвто и срок да й е отреден — петнайсет минути за френска любов или няколко години в ролята на компаньонка, любовта на гейшата е искрена.

Едгар явно се беше увлякъл. Алекс наблюдаваше като омагьосан слабото момче, което обикаляше около карикатурния трон, оправяше очилата си и правеше дисекция на „най-великото“ от човешките чувства.

— Любовта! О, Алекс, та ти дори не можеш да разбереш какво означава истинската любов! Безумие, радостно и доброволно; всеобхващащ пламък, чийто жар е сладък и мъчителен едновременно. Любовта на майката към детето, любовта на патриота към родината, любовта на учения естественик към истината — всичко това бледнее пред истинската, неподправена, всеобхватна любов! Поетите са създавали стихове, оцелели хилядолетия, завоевателите са проливали реки от кръв. Обикновени, с нищо незабележителни хора са избухвали като свръхнови, взривявайки живота си яростно и неудържимо. Любовта… любовта. Хиляди определения, търсене на нужните думи… сякаш звуците са способни да предадат тази древна магия. Любовта — това е, когато е щастлив онзи, когото обичаш… любовта е, когато целият свят е съсредоточен в един-единствен човек… Любовта е чувство, което ни прави равни на Бога… Не може да се купи! Не може да се изрази с думи — но не е и необходимо, всеки ще го разбере, всеки е изпитвал това сладко опиянение. Та дори всички раси на пришълците умеят да обичат, Алекс! Нечовешка любов — но и много, много подобна. Тайи не знаят какво е хумор. Брауни не са способни на приятелство. На фенхуан им е непозната отмъстителността. Куп човешки емоции са уникални, но и ние не можем да разберем… е, ами например свойственото на цзигу усещане на изгрева… Затова пък любовта я има при всички раси!

— Вече не у всички — рече простичко Алекс.

Едгар се сепна и въздъхна.

— Да, разбира се. Ние отидохме по-далеч от всички чужди раси, Алекс. Ние се научихме да променяме собственото си тяло, а после и собствената си душа. Да изрязваме едно, да пришиваме друго.

— Да пришиваме?

— Това е древен термин. Когато за закрепване на дрехи са използвани тънки нишки…

— Благодаря, вече го разбрах. А прави ли сме, Едгар? Знаеш ли, че Джанет се пошегува с нашите гости цзигу?

— Откъде да знам? Нали ме изключи от вътрешните камери на кораба.

— Тя пробута на цзигу анасонов коктейл. Алкалоидите на анасона действат на цзигу като серум на истината.

Едгар звънко се засмя:

— Яко! И какво?

— Едната цзигу заяви, че човешката раса е обречена, че сме отишли твърде далеч по пътя на измененията, че човешката раса ще изгуби своето единство и неизбежно ще се разпадне на куп разединени, слаби цивилизации.

— Глупости! — рече рязко Едгар. — Размечтали са се смрадливците… Хората винаги са били разнообразни, разбираш ли? И в първобитните времена, и в средните векове, и в благословения двайсети век… винаги! Някой е управник, друг — орач, някой — поет, друг — златар…

— Но тогава сме били единни генетично.

Едгар сви рамене.

— Знаеш ли кой ще се роди например от твоето семе и яйцеклетка на Ким? Ако не поръчаш специализация, естествено?

— Дете натурал с остро зрение.

Момчето кимна леко изненадано.

— Да… именно. Това е единственият ви съвпадащ признак. Е, тогава лесно ще разбереш всичко! Та така, Алекс, в случай на необходимост човечеството леко и безболезнено ще се върне към единен генотип. Половите клетки на всички спецове съдържат двоен комплект от гени. Измененият — този, който е създаден от генетиците по поръчка на твоите родители. И обичайният, който би получил, ако се родиш по естествен път. Обичайният комплект е пресиран в ес-органел^[1] и се активира само в процеса на сливане на половите клетки. Нататък процесът може да тръгне по различни пътища!

Едгар се изчерви и се въодушеви. Явно беше попаднал в свои води.

— Та това е било най-трудното, Алекс! Когато в началото на двайсет и първи век са започнали активните дейности по промяна на генотипа, сме се изправили пред неразрешим проблем. Да се измени напълно тялото е лесно, но как при това да се запази човешкият генотип? Как да се направи така, че от момиче русалка, пасяща рибни пасажи, и от момче специалист по високи строежи, което не се бои от височини и е способно да изкара пълна работна смяна, увиснало на двата си пръста, да се роди нормално, здраво дете, а не чудовище? И тогава бил предложен този път — сложен, но забавен и безопасен. Резервно копие на гените. Чисти, незасегнати от изменения. Да предположим, че нашата русалка е изплувала на брега и срещне младия строител. Нощ… луна… плисък на вълните в тишината. Срещат се двама щастливи, доволни от себе си млади хора. Нашата русалка, която седи върху сведени над водата клони на дърво, и нашият строител, носещ се по брега с песен… да речем „не сме огняри и не сме дървари, но не ще да съжалим, та ние във високото строим“.^[2] Едгар замълча и погледна Алекс подигравателно.

— Чувал ли си тази песен?

— Не.

— Стара-прастара руска песен. От епохата на натуралите. Но прекрасно въплъщава самата същност на специализацията. Та така, нашата двойка се среща…

Той бавно събра ръце.

— Изненада… объркване… смях… романтика! Нощ, луна и море, както вече казах. Нежни ласки върху морския пясък. Трябва да направим така, че тези толкова различни, но в същото време еднакво полезни за обществото граждани да не страдат от различията помежду си. И тяхното дете да може да бъде и човек-амфибия, и монтажник, и най-обикновен натурал. Каквото си пожелаят. Та така, когато великият миг на любовта е осъществен — той сплете ръце, — се намесва ес-органелът. Разгръщат се нуклеотидните вериги, ензимите сноват покрай нишките на ДНК, проверявайки за специализация. Туп! Генът е изменен! Тогава се извършва проверка дали и при двамата родители този ген е изменен. И при двамата? Оставяме го. Само при единия? Продължаваме нататък. От органела се извлича резервно копие на гена, изрязва се и се залепва необходимото късче. Нишките на ДНК бързо се ремонтират преди сливането. Да видим сега, какво се е получило? Обикновено дете натурал! А ако русалката се беше влюбила в човек-амфибия — никаква намеса. Детенцето им би се родило във водата и бодро би вдишало през хрилете… А при монтажник и монтажничка…

— Благодаря, вече разбрах всичко — прекъсна го Алекс.

Едгар се сепна и се усмихна виновно.

— Много ме възхищава майсторството… на предшествениците ни. Разбираш ли, нали е трябвало да бъдат създадени структури, едновременно самоподдържащи се — какво ли не може да се случи с група спецове, ако изведнъж се окажат изолирани от гениите инженери, — и при това способни да се върнат за едно поколение към изходната си форма. И инженерите прекрасно са се справили с тази задача.

— А ако двойка спецове поискат да дадат на детето си друга специализация?

— Е, тогава отново ще се наложи да поработят инженерите — призна Едгар. — Но можеш ли да си представиш такава ситуация? Решил си да създадеш традиционно семейно огнище, със съпруга и деца, както си се полага… а да не пожелаеш за децата си своята съдба?

— Не мога.

— Именно — усмихна се тържествуващо Едгар. — Не, измененията на тялото са дреболия. Задача за начинаещи. Най-важното е да се промени психиката. Да се манипулират емоциите. Ето това е най-сложната задача.

— Прекрасно. Помогни ми да я реша. Ким трябва да ме разлюби.

— Защо? — Едгар се взря внимателно в него. — Аз нали всичко разбирам и не протестирам. С какво ти пречи нейната любов?

— На мен не ми пречи, но с всеки изминал ден Ким ще страда все повече и повече от липсата на взаимност. Нали?

— Да — кимна Едгар.

— Аз дори не мога да имитирам взаимност — продължи Алекс. — Напрежението ще нараства. Това ще доведе… може да доведе до неприятности.

— И какво искаш от мен?

— Ако наистина си гениален генен инженер — рече ласкателно Алекс, — трябва да знаеш как да отстраниш чувството на Ким.

— Защо реши така?

— Известно е, че съществува метод. Когато изчезва необходимостта от дадена професия, успяват да преориентират спецовете към нова.

— Това е работа на психолозите. Не мога да вкарам обратно Ким в зигота и да проведа коригираща операция.

— Сигурен ли си, че нищо не може да се направи?

Едгар се поколеба.

— Момче, аз не съм генен инженер — каза Алекс. — Но не съм и глупак. Изменението на емоциите не е само… реорганизиране на синапсите. Това е изменение на жлезите с вътрешна секреция. Химията на кръвта.

— И какво мога да направя?

— Да блокираш някакви хормони. Ти нали знаеш какви?

Едгар въздъхна и поклати глава.

— Да, разбира се. Да блокирам… Хипофизата не е огнище, в което може да се плисне вода и да се загасят няколко въгленчета. Всичко или нищо. Промените в характера са предизвикани от една-единствена, макар и много сложна полизахаридна верига, действаща в хипофизата. Временното блокиране на синтеза й е възможно, но ще изключи едновременно всички личностни особености.

— И какво може да се изключи в Ким?

Хлапакът намести очилата си. Замисли се за миг.

— Нейната безмилостност… на първо място. Любовта — тази, която е предизвикана от изкуствено стимулиране: Май това е всичко. Интелектуалните промени не са свързани с хипофизните хормони.

— Нека да го направим.

— Мислиш ли, че намесата в организма на спец е толкова лесна? Нужна е пълноценна биохимична лаборатория, устройство за органичен синтез. Медицинският отсек на кораба няма да помогне.

— Ние сме на планета, Едгар. Макар и не най-развитата, но напълно цивилизована. Поръчката може да се оформи и да се получи в течение на два-три часа.

Едгар мълчеше.

— Ти наистина ли си гениален генетик, или ценността ти е преувеличена? — попита подигравателно Алекс.

— Добре — предаде се Едгар. — Смятам, че правиш от мухата слон, Алекс. Любовта е за Ким нормално работно състояние, нищо не би се объркало… Писар!

Някъде иззад колоната се подаде полуприведена в поклон фигурка. Слаб, прегърбен старец с висок шарен калпак и свитък от пергамент в ръка.

— Няма да има проблем с вкарването — каза Едгар на Алекс. — Активното вещество е устойчиво към стомашния сок, така че можеш просто да го добавиш в храната или виното.

— Дозировка?

— Пет-шест милиграма. Добави и повече, излишъкът няма да предизвика отравяне. Писар, диктувам!

Старецът закима, сядайки до трона. Вторачи се късогледо в Алекс и бързо извърна поглед. После извади отнякъде мастилница и дълго паче перо. Алекс само поклати глава.

— Инструкции за синтезиране… — започна да диктува Едгар.

 

 

Разбира се, Алекс беше надценил лабораториите на Нова Украйна. Синтезът отне пълни пет часа. Пощенският робот — летящ диск с диаметър един метър — се приземи пред кораба малко преди връщането на Ка-трети и цзигу.

Алекс изчака да бъде обработен идентификаторът и върху полираната металическа повърхност на робота да светне зелено огънче. После се приближи и отвори мъничкия товарен люк.

Епруветката, струвала му цялата месечна заплата, беше малка. Три грама студено светеща бяла течност. Алекс се намръщи, докато разглеждаше поръчания от Едгар продукт.

Излъгал ли го беше, или не?

Нима тази течност беше способна да стопира сложния биологичен механизъм, който се задейства при раждането на всеки спец, а след метаморфозата тръгва на пълна скорост? Безмилостността на бойците, студеното доброжелателство на пилотите, нимфоманията на хетерите — всичко това може да се разпадне на пух и прах? И как ще стане? Рязко, сякаш са изключили захранването на уред? Постепенно, както се забавя кола с изключен двигател? А и дори да изчезне наложеното от генетиците чувство — дали то няма вече да се е превърнало в собствено, неподправено?

Въпросите, които не се решават от теорията, могат да се проверят единствено експериментално…

Той погледна приближаващата се „Баракуда“ и скри епруветката в джоба си. Освободеният от товара си пощенски робот бавно заплува над пистата.

Ка-трети слезе от колата пръв и подаде ръка на цзигу. И двете пришълки изглеждаха крайно доволни… впрочем това като че ли беше обичайното им състояние.

— Вие така и останахте на пистата, а, капитане? — извика весело Ка-трети.

— Получавах поща. — Алекс предпочете да обясни сам появата на пощенския робот. — Реших малко да се поразвлека.

Той смигна заговорнически на клонинга, давайки му да разбере, че става въпрос или за незаконен наркотик, или за някакъв изискан сексстимулатор. Ка-трети му смигна в отговор.

— Трябваше да дойдете с нас, капитане. Много смешно море.

— Знам. Бил съм тук веднъж.

— Мило-мило, капитане! — съобщиха цзигу. Те се държаха за ръце и постоянно се поглеждаха. — Много-много жалко, че не дойдохте.

— На мен също ми е много мъчно — кимна Алекс.

Той пропусна цзигу, които тръгнаха придружавани от клонинга към вътрешността на кораба, и си запали цигара. Кой знае защо, чуждият тютюн му се струваше по-лош на територията на Нова Украйна… сякаш този въздух не искаше да го приеме.

След трийсет минути се появи и микроавтобусът с екипажа.

Веднага можеше да се разбере кой как е прекарал отпуската си, на кого му се е усмихнал късметът и кой не е осъществил плановете си. Генералов беше мрачен и влезе в кораба, без да каже нито дума. Пол излезе от автобуса с невъзмутимия вид на видял стотина планети космически вълк, козирува стегнато на Алекс и също се качи в кораба.

— Цигарите ти, капитане — каза Джанет и му подаде пакет. — Като че ли не са лоши.

Тя се усмихваше и изглеждаше доволна от живота.

— Какво му е на Пак? — поинтересува се Алекс.

— А, нищо особено — усмихна се Джанет. — Намери си приятелче в бара, въобрази си кой знае какво… и сега страда. Реши, че това е любовта на живота му.

— Нима е възможно да се влюбиш за пет часа?

— Ех, капитане, капитане… — Джанет игриво го млясна по бузата с пухкавите си устни. — Всичко е възможно, повярвай ми. Но не се тревожи за Пак, на него просто му се иска да пострада, да се помъчи… има такива хора.

— Колко неразумно… — поклати глава Алекс. — Готов съм да призная полезността на любовта, макар и да съм лишен от нея. Но влюбването трябва да става по взаимно съгласие, след като първо се изясни съгласен ли е партньорът да изпитва достатъчно дълго взаимно чувство. Иначе изпитваш отрицателни емоции, вместо положителни… Джанет!

Тъмнокожата жена притискаше устата си с ръка, но не успяваше да сдържи смеха си.

— Алекс… не, прости ми, Господи разгневени… прав си, разбира се… на теория…

Пилотът млъкна.

Леко смутена, Джанет тръгна към кораба. Търпеливо изчакала края на разговора, Ким се приближи към Алекс.

— Това е за теб.

Пакетът от плътна кафява хартия беше малък, но тежък. Алекс го отвори с усещането за неочакван празник, което изпитва всеки, получил изненадващ подарък.

Разбира се, това беше гордостта на Нова Украйна — парче прясна сланина.

— Отрязват го от свинете направо на пасището — каза Ким. Беше изпълнена с впечатления. — И свинете изобщо не ги боли, след ден кожата им зараства и продължават да трупат мазнини. Ето! Опитай го, то вече е пушено. Когато слоят сланина достигне дебелина половин метър, свинете започват да отделят специални ензими… Страхотно, нали?

Алекс извади от джоба си ножче, отряза едно парче, подъвка и кимна.

— Страхотно. Много вкусно. И ароматът е на зелени ябълки, нали?

Ким кимна. Морисън, който стоеше зад нея, изкриви лице.

— Ароматът… си е на пасище, опази Боже. Този сланинест мамут се влачи из степта, опустошава всичко и постоянно ака, извинявайте за подробностите!

— Естествен процес! — възрази Ким.

— Разбира се, но твърде зловонен. Защо не отглеждат месото и сланината в саксии, както на всяка прилична планета?

— Ти нищо не разбираш! — разпали се Ким. — Вкусът е съвсем различен! При това свинете са полезни за екологията на планетата и излизат значително по-евтино. Трима пастири-спецове се оправят с цяло стадо и няма никакви други разходи!

Подобно на Ханг, и Алекс не беше склонен да смята животновъдството на Нова Украйна за увлекателна тема на разговор.

— Ким… — Той хвана девойката за рамото. — До старта има трийсет и девет минути. Мисля, че всички искат да вземат душ, да се преоблекат…

— Ето, на теб изобщо не ти е интересно… — отговори тя с лека обида.

— Интересно ми е, но аз вече съм бил в музея по животновъдство…

— Водиха ли ви в главната генетична лаборатория?

— Водиха ни.

— А нас не, там провеждаха някакъв експеримент.

Тримата влязоха в кораба.