Сергей Лукяненко
Геном (5)

Глава 5

Нотариалният център се намираше до космопорта, и Алекс искрено се надяваше, че това ще накара сътрудниците да се въздържат от въпроси.

Общо взето, надеждите му се оправдаха.

Малката опашка в уютното фоайе се състоеше наполовина от чужденци. Дори в това пъстро сборище се открояваше едно семейство от Висока долинка — съпружеска двойка от мъж клонинг и пълничка, омотана в брокат и кожи жена, и двамата високи, с метализирани набедрени превръзки; около тях се притискаше цял рояк полуголи дечурлига, твърде малки, за да може да се определи полът им, само на плитчицата на най-голямото беше завързана панделка — то беше екземпляр за продажба.

По-надалеч стояха две цзигу — наистина напомнящи девойки тийнейджърки и само херметичните прозрачни комбинезони със затворен въздушен цикъл издаваха миризливата раса. Интересно, какво ли правеха тук? Решили са да сключат брачен съюз по имперските закони? Едва ли, при цзигу изобщо не съществуваше понятие за семейство. По-скоро щяха да сключат някаква важна сделка с хората.

Петимата наемници от Багдад-3, войнствено вирнали черепните си гребени и в пълно бойно облекло, със сигурност също се бяха явили да сключат някакъв договор, нали при тях нямаше профсъюз, който да им урежда такива договори.

Алекс кимна, оглеждайки опашката, и си помисли, че сред тази компания двамата с Ким изглеждат най-благоприлично. Имаше добър шанс изобщо да не им обърнат внимание.

— За пръв път виждам живи цзигу! — прошепна в ухото му Ким, като се повдигна на пръсти. — Алекс, те са съвсем като хора!

— Външно — да — съгласи се той. Реши да не споменава за неотдавнашните подозрения на Джанет. — А ти би ли могла да ги убиеш?

— Трябва ли? — попита делово Ким. — Веднага ли?

Алекс се сепна и здраво я хвана за ръката.

— Не, какви ги говориш? Това е само абстрактен въпрос, искам да знам готова ли си за схватка с пришълци.

— Готова съм — отговори спокойно Ким. — Ако се наложи, само кажи.

Тя го погледна и Алекс разчете в погледа й не просто готовност да убива, а радостна възбуда. Не от самата възможност за убийство, а по-скоро от надеждата да му достави удоволствие.

Джанет беше права. Той беше попаднал в крайно деликатна ситуация.

— Ще ти кажа — обеща Алекс. — Но работата на боеца не е в това да убива наляво и надясно.

— А в какво?

— В това да бъде готов да го направи. В идеалния случай — да бъде готов през целия си живот.

— Добре — усмихна се Ким. — Не се съмнявай, аз съм готова.

Без изобщо да подозират за възможната си съдба, цзигу тихо разговаряха, притиснали прозрачните си шлемове. Опашката постепенно се придвижваше напред — отиде си семейството от Висока долинка, а наемниците се изсипаха в един от кабинетите. Пред Алекс и Ким останаха само цзигу и мрачен, добре облечен мъж, водещ на верижка гърбаво джудже с голяма глава. Джуджето гледаше тъпо в пространството, от полуотворената му уста се точеха нишки слюнка, а левият му клепач потрепваше от тик. Алекс се опита да си спомни на коя планета е модно да си отглеждаш изроди, не намери отговор и се извърна. В края на краищата не беше негова работа. Галактиката е голяма.

Извикаха цзигу и те се отдалечиха, хванати за ръце и учтиво покланяйки се на останалите. После запримигва пластинката на ръкава на собственика на джуджето. Потънал в мисли, той не забеляза сигнала. Джуджето го погледна злобно, дръпна веригата и изсъска:

— Иване!

Мъжът се сепна, погледна го и каза тъжно:

— Майлс, тези твои авантюри…

Той се поколеба и тръгна към вратата, над която вече призивно проблясваше сигналът, като влачеше след себе си клетото джудже. Верижката подрънкваше, а джуджето ситнеше, размахвайки ръце при всяка крачка.

— Помниш ли своята роля? — попита тихо Алекс.

Ким кимна и веднага се навъси.

— Да. Да мълча и да се усмихвам.

— Да се усмихваш чаровно, ако ни приеме мъж. И да мълчиш смутено, ако ни приеме жена.

Неговата пластинка също замига. Алекс я отлепи и я хвърли на пода, изпъна се и оправи униформата си.

Кабинетът, в който ги повикаха, беше съвсем мъничък. Навярно именно за самотни посетители и двойки. Зад масата седеше застаряваща жена със сноп проводници, подаващи се от слепоочието й. Още един паяк, изхранващ се от безкрайните мрежи с данни.

Ким смутено сведе поглед.

— Бихме искали да регистрираме брачен договор — каза Алекс и сложи на масата сертификатите на спецове.

— Срок?

— За едно денонощие — усмихна се Алекс.

Жената придвижи удостоверенията към средата на масата — явно точно там се намираше скенерът. Погледна замислено нагоре и надясно — навярно там се намираше виртуалният екран, видим само за нея. Попита:

— Удостоверения за самоличност?

— Ти взе ли своето, Ким?

Девойката поклати глава. Алекс погледна служителката.

— Нима те са задължителни, лейди?

Жената се намръщи, без да откъсва поглед от пустотата.

— Не. Не, но… Ким, вие сте получили сертификата си за спец преди един час?

Девойката кимна.

— Нали разбирате — Алекс осъзна, че трябва да се включи в разговора, — че тя наскоро мина през метаморфозата си. Би било обидно да получи сертификат за спец и да не изпробва юридическите му възможности. Е… няма да тръгне да се омъжва с детското си удостоверение за самоличност!

Жената прехапа устни. Обяснението звучеше напълно убедително… но явно нещо не й харесваше.

— И за какво ви е брак за едно денонощие? За да изпробвате сертификата? Или вашите религиозни убеждения изискват формално разрешение, за да се прави секс?

— Нима сте длъжни да изяснявате всичко? — попита рязко Алекс. Целият план отиваше по дяволите.

— Не съм длъжна — съгласи се служителката. — Но имам право да задържа оформянето на брачен договор в срок до три денонощия. Например заради младата възраст на участниците в договора.

Алекс, който преди половин час беше видял как от същата тази врата излиза доволна двойка тийнейджъри, на вид по-млади от Ким, едва сдържа рязката си реплика. Ким спаси положението.

— Алекс, мили, покажи й трудовия договор. Раздел осем, точка седемнайсет „б“.

— Не нося договора — отговори Алекс, спомняйки си текста. Какво имаше предвид? Раздел осем беше за финансовите условия на договора… — А и нямам право да го показвам без разрешението на компанията…

Служителката явно се заинтересува. Ким се обърна към нея, все така смутено усмихната.

— Ние сме от един и същ кораб, лейди. Имаме точка в договора, според която семейните двойки получават петнайсетпроцентна надбавка. Смята се, че това сплотява екипажа… Аз още не съм подписала своя договор и значи…

Жената прехапа устни и промърмори:

— Юристите от вашата компания нямат глави на раменете си. Е, поне не лъжете, че е било любов от пръв поглед…

Алекс мълчеше, напълно отдавайки инициативата на Ким.

— Оформянето на денонощен брачен договор струва пет космоюана. От чия сметка да ги изтегля?

— От моята — бързо каза Алекс.

Служителката се изкашля, намръщи се, когато проводниците й се закачиха за ръба на масата и едва не изскочиха от контактната пластина.

— Александър Романов и Ким Охара, в името на Живачен Донец и лично на господин президента Сон Ли ви поздравявам с встъпването във временен брачен съюз. Желая ви по време на действието на договора да се опознаете по-добре… — тя не успя да сдържи усмивката си — и да се възползвате от отстъпката при продължаването на брака за по-дълъг срок. Вашият брак се признава от Неговото императорско правителство и се смята за законен на всички планети в Империята, а също така и извън пределите й в течение на целия посочен срок.

Звучалата по време на речта приятна, макар и излишно свободно преработена версия на Менделсон, утихна.

— Особени желания? — уточни любезно служителката, явно без да очаква такива. Дясната й ръка вече се плъзгаше по въздуха, запълвайки точките от брачния договор.

— Бих искала да приема фамилията Романова — каза тихо Ким.

— Защо? — учуди се жената.

— Звучи екзотично.

Жената, сви рамене.

— Както желаете. Имуществените права разделени ли са? Генетичните права запазват ли се за носителите им? Личните дългове и престъпленията не се прехвърлят на семейството?

Пръстите й шаваха във въздуха, вплитайки нови нишки в паяжината от данни.

— Моите огромни поздравления, Алекс и Ким Романови… Желаете ли да дарите малка сума на планетарния приют за деца на загинали астронавти? Или за развитие на медицинските технологии?

— На приюта — съгласи се Ким. Погледна към Алекс и той кимна.

— Пет юана? Десет?

— Десет.

— Благодаря ви от името на безутешно скърбящите деца на астронавтите… Брачният ви договор е в сила, поздравявам ви.

С лек поклон служителката им подаде двете бланки на брачния договор.

— Благодаря. — Алекс подхвана Ким под ръка и я изведе от кабинета.

— А моето удостоверение? — пошепна Ким, когато се оказаха навън.

— Ще го получим от друга служителка — обясни Алекс. — Всякакви манипулации със закона трябва да се извършват поетапно. Когато нито един чиновник не нарушава правилата, не им пука за крайния резултат. Джанет си затвори очите за кашата с времето, тази служителка регистрира брака по удостоверенията за спецове, а сега друга ще издаде ново удостоверение за самоличност.

— Всичко се гради върху това, че спецът има два документа, удостоверяващи самоличността му, така ли? — попита Ким.

— Да, разбира се.

— Значи при натурали не би се получило?

— Натуралите нямат никакви проблеми с имперските чиновници. На тях се гледа през пръсти.

 

 

Сервитьорът подаде с усмивка пура на Алекс.

Ресторантът днес беше полупразен. Работният ден беше в разгара си и обядът вече беше минал. Алекс с тъга си мислеше, че вероятно ще му се наложи да седи до късно.

— Ще разрешите ли, капитане?

Това беше майстор-пилотът от предишния път. Да идваш при работодателя повторно, след като веднъж вече си се отказал от длъжността, се смяташе за лош тон… но Алекс кимна.

Мъжът мълчаливо повъртя в ръце чашата саке. Изглежда, му беше трудно да започне разговора.

— Много ще се радвам, ако сте размислили — рискува да каже Алекс.

Пилотът изпи на екс сакето и промърмори:

— Това е дупка, а не планета, капитане… Съгласен ли сте?

— Срещат се и по-лоши.

— Наистина ли? — попита пилотът с неочаквана ирония. — Вече две седмици се опитвам да получа място на някакъв кораб! И не намирам нищо по-добро от „Хомяк“.

— Странно. Когато аз търсех място, попаднах на няколко длъжности на галактически маршрути…

— Вие какво… получихте длъжността капитан след търсене в мрежата? — Пилотът сякаш всеки момент ще получи удар.

— Да.

— Значи аз съм феноменален карък — изкриви лице пилотът. — Изумителен карък. Не попаднах на нито една прилична работа… да не говорим за капитанска длъжност. Вчера се отвори приличен вариант, пътнически лайнер… местен, от същия този смрадлив Донец… И не ме взеха! При регистрацията на договора поискаха да събера всички данни за роднините ми по майчина линия! Нова измишльотина на инсектариума…

Алекс изсумтя:

— Да, чух за тази история, когато оформях своите документи.

— Вашата регистрация поне не е местна, нали?

— Не, земна е.

— Добре… — Пилотът въртеше в ръка чашката. — Покажете ми договора, капитане. Ако все още ви устройвам, разбира се…

Той сложи пред Алекс документите си и взе бланката с договора. Алекс започна разсеяно да преглежда препоръките и характеристиките. Ханг Морисън, трийсет и девет годишен, поданик на свободните станции… Какво пък, родените в космоса са най-добрите астронавти на света. Напълно приличен списък с местоработи. Честно казано — по-добър от неговия собствен.

Живачен Донец не е Земята и не е Едем. Но това е голяма и развита планета. Да не може майстор-пилот да си намери тук работа? В течение на две седмици?

Много странно.

— Прилично — каза пилотът с отвращение и остави договора. — Собствениците не са скръндзи, както разбирам?

— Явно.

— А каква е тази компания „Небе“?

— Не знам.

— И закъде ще летим?

— Също не знам…

— Забавна история…

— Не могат да поискат от нас нищо незаконно — каза Алекс, свивайки рамене. — Това е абсолютно стандартен, одобрен от профсъюза договор.

— Виждам… Капитане, не искам да ви лъжа… двама майстор-пилоти на такъв мъник като вашето „Огледало“ няма да се спогодят. Вземете ме в екипажа временно. Докато намерите друг пилот. А после ме уволнете… ако искате, дори ще се напия на вахта или ще проявя неподчинение. Само ми помогнете да се измъкна от тази дупка!

Алекс се замисли за секунда. Морисън чакаше напрегнат и явно разстроен.

— Но докато ви намеря пълноценна замяна…

— Ще бъда старателен и послушен като курсант по време на първия си полет. Само ми намерете замяна и ме оставете на някоя горе-долу цивилизована планета. Дори Нова Африка ще ми свърши работа.

Алекс неволно се усмихна. Да вземе пилот със знанието, че той няма да се задържи в екипажа…

— Моля те, приятелю спец… — каза тихо Ханг.

— Подписвай договора — реши се Алекс. С хрущене пречупи пурата и я изгаси в пепелника.

Екипажът му беше събран.

Адски странен екипаж, честно казано.

Самият той — едва излязъл от болница, не твърде опитен майстор-пилот. Жена от Абанос, войник и палач — в ролята на лекар. Едва преминала през метаморфоза, избягала от дома си девойка — на длъжност боец-спец. Комплексиран натурал в ролята на навигатор. Втори пилот, който две седмици не може да си намери работа, при положение че се намира в голям транспортен възел. Хлапак енергетик, който е пристигнал на Живачен Донец със собствения им кораб, бил е уволнен… и отново е попаднал на борда.

Ако курсовете на „Огледало“ са поне отчасти толкова чудновати — чака го увлекателен живот.

В джоба му изпиука комуникаторът и той го извади, изпитвайки странно удоволствие, примесено със смущение. Капитанският комуникатор беше малко по-голям от стандартните, с предизвикателен оранжев цвят… един от многото символи на властта.

— Капитане…

Той позна гласа на Генералов. След миг над слушалката се разтвори и матрицата на изображението. Навигаторът беше в своята каюта. В скафандър. С навита на кравай върху темето плитка. И с бледа червено-синя шарка на лявата буза. Изглежда, борбата с това нещо щеше да е безсмислена…

— Да?

— Пряко обаждане от собствениците. Прехвърлям го на вас.

Алекс затвори холограмата, изключи звука и поднесе комуникатора към тила си, към компютърния интерфейс. Това беше единственият начин да осигури дискретност на разговора. Беше заинтригуван — не бяха благоволили да се свържат с него, когато го наеха на работа, не му бяха дали никакви разпореждания по повод екипажа и кораба… нима се бяха опомнили?

— Александър Романов?

Имитацията на звук беше пълна. Гласът се оказа стандартен, секретарски. Умерено делови, умерено учтив.

— Да.

— Частен канал ли използвате?

— Разбира се.

— С вас ще разговаря директорът на компанията „Небе“, господин Ли Цин.

Алекс знаеше, че сега не се транслира изображение, и все пак се стегна. Той не владееше умението да води официални разговори, докато си бърка в носа, почесва се по петата или просто се е отпуснал в креслото.

— Господин Романов?

Гласът на собственика на компанията се оказа старчески, но все още напълно бодър.

— Да, господин Ли Цин? Слушам ви, господин Ли Цин.

Никакви официални запознанства. Никакви въпроси, поздравления за новата длъжност… със същия глас господин Ли Цин би могъл да разговаря с кафеварка или прахосмукачка.

— Събрахте ли екипаж?

— Да, господин Ли Цин… — Алекс погледна под око Морисън, който точно в момента слагаше върху договора отпечатъка на пръста си.

— Добре. Днес ще приемете на борда трима пътници и ще останете изцяло под тяхно разпореждане. Те ще ви предоставят необходимите документи.

— Да, господин Ли Цин. — Алекс си представи директора на компанията толкова ясно, сякаш видеовръзката работеше. Тлъстото старо говедо седи в разкошно кресло, опипва приятелката си… може би същата тази секретарка, с която беше говорил…

— Господин Ли Цин приключи разговора си с вас — изчурулика секретарката, сякаш чула мислите му. — Имате ли някакви въпроси?

От тона се подразбираше, че не би трябвало да има въпроси. Затова Алекс попита:

— Господин Ли няма ли навика да разговаря с новите си сътрудници?

— Има. Вие разговаряхте. Имате ли още въпроси?

Под любопитния поглед на Морисън Алекс се насили да се усмихне. Вторият пилот чуваше думите му…

— Не, благодаря. Довиждане.

Връзката се прекъсна.

Пряк разговор със Земята… виж ти. Доста скъпо.

— Някакви разпореждания, капитане? — поинтересува се Морисън. Въпросът можеше да се тълкува двояко — и по отношение на Алекс, и по отношение на самия него. Алекс предпочете да избере втория вариант.

— Да. Бъдете на кораба след час. Възможно е да излетим днес.

Морисън с явна тъга огледа залата — особено ъгъла, където седяха две гейши-спецове и поради липсата на клиенти флиртуваха помежду си. Но, разбира се, той не отправи възражения.

— Слушам, капитане…

 

 

На кораба всичко беше наред — поне едно хубаво нещо. Ким и Джанет бяха в медицинския отсек. Изглежда, чернокожата жена беше решила да поеме опеката над девойката. Алекс включи видеовръзката и погледна в медицинския отсек буквално за секунда — Джанет и Ким, наведени над операционната маса, разглобяваха щурмов лъчемет „Перун“, най-мощното ръчно оръжие от разрешените за корабите с малък тонаж. На теория Ким трябваше да владее оръжието по-добре, но зад гърба на Джанет имаше опит… горчив, тежък, но ценен опит на жител на Абанос.

Генералов продължаваше да блаженства в навигационната каюта. Алекс го понаблюдава няколко минути през капитанския пулт. Обичайният начин, по който прекарва времето си един спец, е в тренировки… и макар да не беше спец, Пак се занимаваше точно с това и прокарваше несъществуващи маршрути в несъществуващ виртуален космос. Сега прокарваше трасе от Живачен Донец до Едем, родината на Ким. Отначало на Алекс му се стори, че трасето е далеч от съвършенството — навигаторът пренебрегваше стационарните, постоянно работещи пространствени тунели и поведе кораба през „пулсиращите“ тунели. Това беше свързано със забавяне — пулсиращите тунели се отваряха с интервал от три часа до пет денонощия. Беше финансово неизгодно — за преход през пулсиращ тунел се плащаше двойно повече. Пък и така изобщо не се скъсяваше разстоянието, защото корабът все повече се отклоняваше от посоката към Едем.

Едва когато Генералов прокара трасе от Зодиак към Мазен перчем, Алекс осъзна какво е намислил навигаторът. Тук изобщо нямаше тунели, корабът се задвижваше от собствения си хипергенератор. Затова пък после, след като измина два парсека и наближи Перчема, корабът се оказа при стационарния тунел Мазен перчем — Едем.

Решението беше красиво и доколкото Алекс можеше да прецени без помощта на компютъра — оправдано. Пестене на време, пестене на разстояние, пестене на ресурси на кораба.

— Хитър натурал… — промърмори възхитено Алекс и превключи на отсека на енергетика. Този път без да се маскира, а открито.

Младият Пол Лурие стоеше пред глуоновия реактор. Полюляваше се бавно, сякаш медитираше, пред потока енергия, струящ на половин метър пред лицето му.

Няма нищо по-безопасно и по-смъртоносно от глуоновата енергетика. Почти безплатна енергия, ако не се смята цената на реактора. Никакви радиоактивни отпадъци. Никакви странични излъчвания. Разбира се, ако реакторът работи стабилно.

Но е трудно да се постигне стабилна работа с реактор, манипулиращ самата основа на материята. Тук започват да се сблъскват законите на физиката. Тук няма еднозначни решения и готови схеми. Докато реакторът работи на минимална мощност — все още прогнозируемо, — той във всеки един момент може да бъде изгасен. Веднага щом мине на максимална мощност, процесът става „плаващ“. От нищото се появяват потоци от най-разнообразни излъчвания. Титановият корпус на радиатора може да се превърне в златен или графитен… а веднъж Алекс беше видял реактор, чиито стени са се превърнали в излят кристален цилиндър. На „Огледало“ имаше тандемен глуонен реактор „Ниагара“, който изобщо нямаше стени, само силово поле.

Външните глуонни потоци изглеждаха като струяща вода и Алекс оцени фантазията на разработчиците. Изглеждаше, че пред Пол падат две прозрачни, леко синкави струи, появяващи се от златиста плоча в тавана и изчезващи в същата на вид плоча в пода.

— Енергетик… — повика го Алекс.

Пол бавно се обърна. Очите му бяха полузатворени, а на лицето му блуждаеше усмивка. Слял се с управляващите вериги на реактора, той изпитваше удоволствие — както всеки спец по време на работа. Интересно, какво ли виждаше? Едва ли струяща вода. Неговото зрение беше още по-своеобразно, отколкото при Алекс или Ким. Той виждаше повечето от известните излъчвания, можеше на око да определи температурата на пламъка с точност до част от градуса. Пред Пол сега се разиграваше цяла феерия… прескачащите през защитата неутрони, избухванията на гама-лъчи, ветрилото на рентгеновото излъчване, бавните и тромави алфа-частици.

— Свободен ли си? — попита Алекс.

— Да, капитане.

— Ела в каютата ми.

— Добре.

Лурие тръсна глава, отмятайки от челото си тежките коси. Погледна още веднъж глуоновите потоци и излезе от обсега на камерата.

По всичко лочеше, че е прекрасен енергетик. Млад, но запознат именно с този реактор. Изгарящ от ентусиазъм. Какво още може да желае един капитан?

Алекс свали куртката си, нави ръкава на ризата и погледна Бес. Дяволчето се мръщеше. Тъжно и безнадеждно, сякаш го гризеше непонятна болка.

— Чувствам — прошепна му Алекс. — Наистина чувствам. Нещо не е наред.

В очите на Бес се мярнаха искрици любопитство.

— Засега не знам какво е… — призна Алекс. — Но ще науча. Честна дума!

Бес едва ли беше склонен да вярва на това обещание, но дребното нарисувано лице леко се разведри.

На вратата изпиука сигнализацията и Алекс побърза да свали ръкава си.

— Капитане. — Пол се поколеба на прага.

— Влизай… — Алекс махна с ръка към креслото. С целия си вид демонстрираше, че разговорът ще бъде неофициален. — Искаш ли кафе? Или вино?

Пол неловко кимна. По традиция след вахта енергетиците пиеха сухо червено вино, но той явно не смяташе вахтата си за приключена.

— Кафе.

Алекс изчака още няколко минути, като разменяше с енергетика незначителни фрази, и едва когато сметна, че младежът се е отпуснал, заговори по същество:

— Пол, думите ти много ме изненадаха.

Енергетикът го погледна въпросително.

— Разкажи ми как попадна на този кораб и защо те уволниха.

Пол помълча за секунда, явно формулираше отговора си.

— Завърших университета в Лион, получих диплома на енергетик. Веднага ни предупредиха, че ще бъде трудно да си намерим хубава работа, ако останем на Земята. Аз вече замислях да тръгна на пътешествие някъде към периферията и там да си търся работа. Но тогава се появи този курс… еднократен, еднопосочен. Да закарам яхтата „Безстрашният“ до Живачен Донец. Проверих в справочника — тук има мощен транспортен възел, висока потребност от специалисти, а академията им е много малка. Долетяхме спокойно, бяхме трима души — майстор-пилот, навигатор и аз. Тук ни уволниха, всичко беше честно. Започнах да търся работа и срещнах вас.

— Тоест, нищо необичайно? — уточни Алекс. Пол го погледна учудено.

— А какво необичайно може да има в това да закараш един кораб някъде?

— Само фактът, че сте били уволнени и са започнали да търсят нов екипаж. Защо?

Пол сви рамене.

— Карахте ли на Живачен Донец някакъв товар?

— Не.

— По време на полета имаше ли произшествия? Неизпълнение на заповеди?

— Не, какви ги говорите!

— Кой ви препоръча този курс и кой ви нае?

— Препоръча ми го приятел, състудент. Той се уреди на военен крайцер… е, сещате се, има роднински връзки… А наемането ни стана през мрежата, по обичайния начин. Изпратих запитване до компанията „Фрахт“, получих договор…

— „Фрахт“?

— Да, това е малка компания, специализирана в пренасяне на товари и прекарване на кораби от една до друга планета. Тя е със седалище на лунната корабостроителница, точно там са строили и тази яхта.

Алекс замълча. Всичко, казано от Пол, беше напълно възможно. Нямаше нищо чудно нито в изобилието от спецове-астронавти на Земята, нито в практиката на прекарване на кораби.

Само една странност… бригадите по превозване не се сформираха за един курс. Да наемеш трима души и веднага след курса да ги уволниш — защо? Защо да не ги оставят на кораба и да съберат останалия екипаж на Живачен Донец? Защо да не комплектуват пълния екипаж на Земята?

Отговор имаше, но беше твърде неочакван.

— Пол, извинявайте за тези разпити… нещо в случващото се ме смущава.

Той следеше изражението на младежа, но Пол само смутено се усмихваше.

— Нямам толкова голям опит, капитане.

Логично. Глупаво беше да търси съвет от младока новак.

Комуникаторът му изпиука. Звукът беше мек, значи повикването не беше секретно.

— Да.

— Капитане. — Гласът на обслужващата програма на кораба беше нежен и успокояващ. — Втори майстор-пилот Ханг Морисън пристигна на борда.

— Благодаря. — Алекс прекъсна връзката. — Пол, отидете в шлюза, запознайте се с втория пилот, покажете му кораба и неговата каюта. Става ли?

Пол кимна и се изправи, а след кратко колебание Алекс добави:

— И няма нужда повече да драскате името си в тоалетната. Нито пък над леглото. Разбрахме ли се?

Беше му интересно как ще реагира енергетикът на тези думи.

Пол се усмихна и излезе.

Алекс поседя още, загледан в затворилата се врата. Не може да се влезе някъде, без да се уточни къде е входът и има ли изобщо вход. И какво те чака зад вратата.

Но той вече беше влязъл. Ако прекъснеше взаимоотношенията си с компанията, щеше да бъде смятан за неблагонадежден от целия бранш.

— Обвивка, прозрачност — каза Алекс, докато се изправяше. Стената на каютата се стопяваше и разкриваше гледка към космопорта.

Безкрайна бетонна писта. Кораби, разхвърляни навсякъде, големи и малки, стари орбитални таратайки и новички междузвездни лайнери. Впрочем, последните не бяха много…

И над всичко това — сивото небе. Тъжно, мръсносиво, с многокилометров слой от смог и облаци. Как можеше да се живее тук?

Той изведнъж осъзна, че тази планета си е струвало да бъде наречена Живачен Донец не в чест на огромните залежи от живак на Южния континент, знаменитите Огледални езера, прекрасни и смъртоносни, станали основа на икономиката на планетата и погубили десетки хиляди работници. Живачен Донец беше самото небе на планетата. Красиво — по свой начин — и безмилостно. Капак на гравитационен кладенец, по чието дъно са принудени да пъплят милиони хора, натурали и спецове.

— Как искам да се махна оттук… — прошепна Алекс.

Сивите облаци се виеха в размити спирали. Огнена игла проряза небето — някъде далеч стартира малък орбитален кораб. Алекс го съпроводи с поглед, докато огънчето не потъна в облаците.

После той се обърна и тръгна към санитарния отсек на каютата. Свали си панталоните, след това седна на тоалетната чиния. Обърна глава и погледна мрачно към девственочистата пластмаса на стената.

Лазерът в универсалното швейцарско ножче беше с много малка мощност, дори в режим на форсиране. На Алекс му се наложи да се потруди.

„Длъжността капитан на кораба приета“ — издълба той на стената и сложи подписа си, чисто и ясно, както се полага на един капитан.

 

 

Вече късно през нощта Алекс проведе първата тренировка с екипажа. Разбира се, нито Джанет, нито Ким бяха задействани в пълна степен. Съгласно разписанието на полета те заеха местата си на бойните постове, но Алекс не възнамеряваше да активира бордовото оръжие. Някой нервен офицер от охраната на космопорта можеше да възприеме това погрешно.

Морисън зае пръв своя ложемент — Алекс не възрази. Нека свикне с кораба, и без това не му е лесно… Стоеше до ложемента, пред резервния пулт, и гледаше припламващите огънчета. Енергетикът беше на поста си. Навигаторът беше поел своя. Вторият пилот беше на поста си. Едва когато бойните постове доложиха, че са в готовност, Алекс също легна в ложемента си.

Коланите фиксираха тялото му с меко изщракване. Почти безполезна предпазна мярка — ако гравикомпенсаторите на кораба откажеха, претоварването щеше да разкъса живата плът. Но дори и най-безумната точка от инструкциите си имаше своите основания. Зад нея стоеше нечий живот и нечия смърт.

— Контакт…

Топла вълна, отмиваща уютния свят на пилотската кабина.

Открито пространство във всички посоки. Планета, космос, кораби.

Блещукаща дъга — душата на кораба. И чуждите съзнания, кръжащи наоколо като огнени вихрушки.

Алекс никога досега не беше виждал света по този начин — докато се намира в центъра, при самата дъга. „Чаплата“ не се броеше, тя беше едноместен кораб.

Екипажът му чакаше.

Алекс се протегна към малкия бял вихър. Сигурен беше, че това е Ким, и не сбърка. Вихърът се изви срещу него и го лъхна горещина — смесица от обожание, копнежи, кокетство… и чиста, непоколебима готовност да разрушава. Алекс докосна вихъра, сякаш пляскаше дланта на девойката, и се отдръпна. Назад, към дъгата, към кораба.

Мътночервен плътен пламък. Джанет. Тя не се хвърли към капитана, само го приветства с припламване. Студена, умираща звезда… готова всеки момент да се взриви във всепоглъщаща свръхнова.

Разсеян облак от синя светлина. Като високотемпературна плазма, скована от магнитен капан. Алекс с жадно любопитство гледаше Пак, опитвайки се да открие разлики с останалите. Навигаторът не можеше да използва биотерминал, невроните в мозъка му не бяха реорганизирани, той влизаше в корабната мрежа чрез примитивен кабел, като някоя счетоводителка от космопорта. Но това явно не създаваше проблеми. Облачето заблещука, приветствайки капитана.

Потрепващ бял зигзаг. Уловена мълния. Когато Алекс влезе във виртуалното пространство, мълнията се проточи и изпъна. Енергетикът. Кой знае защо, Алекс беше сигурен, че Пол ще изглежда точно така. Простичко и без измишльотини, както и се полага на новак астронавт, довчерашен курсант.

И най-накрая вторият майстор-пилот. Изумрудена спирала, шепа скъпоценности, свързани от невидима нишка, кръжаща около дъгата на корабното съзнание. Ханг изобщо не реагира на появата му. Лошо…

Алекс се понесе към разноцветната светлина.

— Това съм аз…

Дъгата стана по-светла, всеки цвят на спектъра стана болезнено ясен и ярък. Шестте цвята, които общо взето виждат в дъгата натуралите, се превърнаха в седемте, измислени от учените. А после се разслоиха на тюркоазни ивици и оранжеви нишки, кървавочервени жилки и светложълти пояси, сиви сенки и кафеникави влакна.

— Приеми ме…

Топла длан. Шумолене на листа. Слънчева светлина. Майчини обятия. Морска вълна. Нежен вятър. Сладост и покой. Замираща страст. Опияняваща лекота. Детски възторг. Отпуснатост и спокойствие. Сдържана гордост.

Това не може да го изпита никой обикновен човек. Всичко едновременно. Всички радости на живота, цялото събрано зрънце по зрънце щастие. Алекс, мъничък, петгодишен, отново тичаше към морето, което виждаше за пръв път в живота си. Бягаше, смеейки се от неудържима радост, към протегнатите майчини ръце, към връхлитащата вълна… Алекс, застинал от възторг, държи в ръце Лапа, кучето си, истинско, от плът и кръв, и Лапа ентусиазирано ближе лицето му… Алекс празнува тринайсетия си рожден ден, седи пред празничния пирог и горят разноцветните пламъчета на свещите, и баща му, още млад и неизмеримо горд, казва, че синът му догодина ще стане спец, пилот, човек, обречен на щастие… Алекс, вече курсант, едва научил се да владее новите си способности, се целува в градския парк с девойка натуралка, неговата първа официална любовница, неопитна и жадуваща да добие този опит с негова помощ… Алекс, за пръв път облякъл униформата на пилот, стои на плаца, а легендарният майстор-пилот Диего Алварес обхожда строя, закрепва нашивки към униформите на курсантите и намира за всеки някакви свои, специални думи… Алекс, потен и безсилен, се измъква от ложемента, едва се държи на краката си, но внезапно стеснилият се отвор на канала вече е преминат, преминат е от него, неопитния трети пилот, и никой от петстотинте пътници дори не е заподозрял колко близо е бил до смъртта… Алекс, едва излязъл от болницата, загубен сам на чужда планета, без пари и връзки, спасява девойка спец, помага й да премине през най-сложния етап в живота си…

Това беше нещо ново. Той дори не подозираше колко големи са били гордостта му и радостта му, докато е спасявал Ким. Но паметта живее по свои закони — и сега у него завинаги ще останат тази нощ и сдържаният възторг на човек, извършил добро дело…

Нещо го прободе. Почти недоловимо — мигновено отмито от вълна топла разноцветна светлина. И все пак го прободе, преди да изчезне…

Преди той да се превърне в кораба.

И екипажът да стане част от него самия.

Алекс изпрати заповед — без да се замисля, без да я оформя с думи, и бялата мълния се разгоря, подавайки енергия, а изумрудената спирала повдигна „Огледало“ от бетонните плочки, прибра опорите, за последен път тества оборудването. Синята светлина се разтвори като ветрило, откривайки пред тях стотици траектории за излитане. Бял вихър и червен огън — стиснатите му в юмруци ръце се напрегнаха, готови да започнат битка — срещу целия Живачен Донец, срещу целия свят…

Сега, когато Алекс се беше слял с кораба, всички те бяха станали едно цяло, обединени от волята му.

Както и трябваше да бъде.

 

 

Алекс стана от ложемента и се протегна. Всичко наоколо все още му се струваше неправилно, неистинско. Твърде малка каюта — след безкрайното пространство. Измъкващ се от коланите на ложемента си втори пилот — вместо изумрудена спирала. Силно биещо сърце вместо беззвучен поток от енергия.

— Седем минути и тринайсет и половина секунди — промърмори Ханг, отпускайки крака на пода. — Смятате ли, че е достатъчно за първа тренировка, капитане?

— Напълно.

Алекс усещаше как се е променил тонът му, но не можеше да направи нищо. А и защо? Беше станал истински капитан.

В това бе и смисълът на цялата тренировка — да усети всеки член на екипажа и да вложи в съзнанието му своя образ. В това, а не в съгласуваността на действията, която идваше неизбежно.

— Капитане?

Той погледна към Морисън.

— Интересно ли ви е как изглеждате отстрани?

Алекс се замисли за секунда и кимна.

— Да.

— Бяла звезда. Толкова ярка, че е трудно да се гледа… дори там. Дребна бяла звезда. Когато се сляхте с кораба, дъгата сякаш се взриви отвътре.

— Красиво ли е? — уточни Алекс.

Морисън се забави с отговора.

— Не знам. Ефектно, ярко… може би и красиво.

Но в думите му нямаше увереност.

— Благодаря ви, Ханг. Вие пилотирате прекрасно. Мисля, че ще започнем да делим времето за пилотиране поравно.

Вторият пилот се обърка.

— Капитане?

— Съгласен ли сте?

— Да, по дяволите! — Ханс се изправи. — Но защо?

— Защото сте добър пилот — каза Алекс. Той не виждаше Бес, но знаеше, че дяволчето на рамото му ехидно се усмихва.

Пилотажът е висша наслада за пилота. Да се слееш в едно с кораба, да станеш метална птица, рееща се сред звездите — какво може да бъде по-хубаво от това?

Само едно — да бъдеш капитан на кораб. И точно тази мъничка тайна Морисън не я знаеше. Той беше само пилот — както и самият Алекс до неотдавна.

— Благодаря, капитане. — Гласът на Ханг потрепери. — По дяволите… не го очаквах.

— Всичко е наред, Ханг. — Алекс излезе от кабината, спря и се вгледа в дългия коридор. Ето че енергетикът изскочи от стаичката си в дъното, поздрави го с вдигане на ръката, забави се — и се вмъкна обратно, при ненагледния си глуонен поток. Той сякаш изобщо не се нуждаеше от оценка на действията си. Ето че синхронно изскочиха от тесните проходи, водещи към бойните постове, Джанет и Ким. С кикотене се плеснаха по дланите, прегърнаха се — и едва след това се обърнаха към Алекс. Той се усмихна в отговор. Кой знае защо, космосът увеличава у жените стремежа към еднополова любов и Алекс би могъл да поревнува… ако изпитваше към Ким нещо повече от симпатия. Ревността беше само производна от онази базова функция, която му беше недостъпна.

После се отвори вратата до командната кабина и в коридора излезе Генералов. Все така в скафандър, само със свален шлем.

— Добре — каза Алекс. — Наистина добре.

Пак се усмихна. Лекото напрежение изчезна от погледа му.

— Трасето към Дориан беше забележително — рече искрено Алекс. — Никога не съм възнамерявал да минавам оттам, но маршрутът беше забележителен. Напразно се съмнявах във вашите способности.

Навигаторът примря като млада девойка, за пръв път чула комплимент. Алекс съобрази, че в някаква степен аналогията е правилна, и побърза да продължи, вече с по-официален тон:

— Но трасето към Зодиак, което прекарвахте през деня, е далеч от оптималното.

— Ако позволите, капитане — възрази Пак, — оптималното трасе би изисквало да се използва тунелът в системата Моника-3.

— Да. И какво?

— Този район не се препоръчва за малки кораби.

— Но не е забранен?

— Не. Но всеки пилот би предпочел да заобиколи ритуалната зона на брауни.

— Пак, запомнете — аз не съм кой да е пилот.

— И аз не съм кой да е — вметна появилият се зад гърба му Морисън. — На мен ми се е налагало да използвам тунелите на Моника-3.

— И какви са впечатленията ви? — полюбопитства Пак.

— Тягостни. Но това се отнася само за пилотите.

— Откъде у спецовете този стремеж към самоубийство… — промърмори Пак.

— Казахте ли нещо, навигатор? — попита Алекс.

— Не, капитане. Вземам предвид вашата забележка. Следващия път ще изхождам от максималната целесъобразност на маршрута, а не от неговата безопасност. Моите почитания.

Той се обърна и се скри в каютата си. Вратата се захлопна.

— Ето, обидихме го… — каза тихо Морисън.

Алекс мимолетно си помисли, че това, което беше обидило Генералов, бе именно намесата на втория пилот. Докато разговорът вървеше насаме, навигаторът все още се поддаваше на убеждаване. Но когато остана сам срещу двама спецове, незабавно се затвори в себе си.

— Напразно се намесих — въздъхна Морисън, сякаш прочел мислите му. — Извинявайте, капитане.

— Да идем да пийнем — каза Алекс. — Все пак проведохме първата си тренировка, и то напълно успешно.

— Да вървим. Момичетата са вече там, както разбирам… — Морисън извърна поглед от празния коридор. — Капитане… за всеки случай… имате ли връзка с Ким или Джанет?

— Засега не.

— Ще имате ли нещо против да поухажвам девойката?

— Абсолютно нищо — усмихна се Алекс. — По дяволите, та нали и ти си пилот… какви са тези въпроси?

— Всичко се случва — обясни Ханг, докато двамата вървяха по коридора. — Да, разбира се, ние не умеем да обичаме, съответно сме избавени от емоционални предразсъдъци… Но бях на един кораб, товарен, със среден тонаж, нищо особено… обаче третият пилот имаше връзка с девойка навигатор и той реагира с крайна неприязън… Разбирате ли, измяната беше оскърбителна за религиозните му чувства.

— Слава богу, аз съм атеист.

— Тогава се договорихме — кимна Морисън.

— Само едно нещо, Ханг. Девойката е влюбена в мен. Но няма да тъгувам, ако й се сторите по-подходящ обект.

Ханг се усмихна самодоволно, но премълча. Колко малко му трябваше, за да придобие добро настроение! Само седем минути в контакт с кораба.

Преминаха покрай затворените каюти и излязоха в малка кръгла зала. Каюткомпанията на малките кораби винаги беше обща за екипажа и пътниците, и обстановката й беше компромис между аскетизъм и разкош. Компромисът, както можеше да се очаква, се беше оказал неудачен. Пластмасовите стени бяха украсени с натюрморти с твърде пищни дървени рамки, овалната маса беше от обикновен пенометал, затова пък двете диванчета и креслата, макар и снабдени с фиксатори, бяха от дърво. Малкият армейски бар беше пълен с твърде изискани напитки — от земни вина до едемски коняци и амброзии. На тавана имаше изящна кристална лампа, а около нея — мъничките лампички на аварийното осветление.

Изглежда, неизвестният дизайнер просто беше смесил типовите проекти на каюткомпаниите за екипажи и каюткомпаниите за пътници.

Вратата към малкия кухненски отсек беше отворена и зад нея вече действаше Джанет. Алекс с радост приветства желанието й да се заеме с приготвянето на храната — ако беше феминистка, нямаше да му се удаде да я вкара в кухнята дори под дулото на пистолет.

Ким, с чаша в ръка, седеше в креслото до стената. И ги гледаше някак необичайно мрачно.

— При появата на капитана трябва да се стане — каза тихо Джанет, без да се обръща. Ким скочи и едва не си разля виното.

Да, изглежда, вербуването на Джанет беше най-удачната стъпка на Алекс за последните дни. Ако някой можеше да направи от Ким истински астронавт, това беше жената от Абанос.

— Обаче — без да сменя тона, продължи Джанет — жените от екипажа традиционно не се подчиняват на въпросното правило, като поздравяват капитана при появата му с кимане… или очарователна усмивка.

Тя се обърна, демонстрирайки на Алекс същата тази усмивка.

— Благодаря, Джанет — каза той. — Ким, сядай де…

— Искате ли сандвичи, момчета? — попита Джанет без никакъв намек за уставен тон, докато излизаше от кухнята с поднос в ръцете.

— Непременно. — Ханг седна до Ким. — Приятелко спец, ти изглеждаше великолепно на вахтата!

Ким изсумтя и погледна Алекс толкова пронизващо, сякаш знаеше за разговора им… По дяволите!

Алекс почувства, че се изчервява. Но разбира се! Десетина метра коридор — какво е това за Ким и нейния подсилен слух!

— А ти си онзи зелен сопол, който се мотаеше в пространството? — попита Ким невинно Морисън.

Настана тишина. Ханг се засмя насила.

— Обикновено образът ми предизвиква по-приятни асоциации, малък бял вихър.

— В началото бяха по-приятни — отсече Ким.

Сега и Морисън се усети. Той потърка основата на носа си и погледна виновно към Алекс.

Е, какво да се прави? За Ким поведението им изглеждаше повече от еднозначно. Двама мъже си я делят, при това онзи, когато тя обича, равнодушно се отказва от претенциите си.

Положението спаси, доколкото можеше да бъде спасено, Пол. Енергетикът излезе от своя отсек — Алекс чу мляскането на херметизиращия се люк — и постоя за минута в коридора. Разбира се, на всички, освен на Ким, им беше ясно с какво е зает.

Но тя не се сдържа да зададе въпроса.

— Какво прави той сега?

„Зеленият сопол“ отговори пръв. Явно Ханг притежаваше рядка настойчивост:

— Работата на енергетика, дори на чисти глуонови реактори, е свързана с постоянен риск от облъчване.

Ким сви рамене, сякаш учудена от тази толкова азбучна истина.

— Неговият организъм е много добре специализиран — продължи Ханг. — Например костите на черепа и таза съдържат голямо количество олово, изпълняващо ролята на екран. Ребрата са сраснали в единна костно-хрущялна пластина със същите функции… Но защитата на органите за размножаване винаги се е смятала за един от най-сложните проблеми. Нали разбираш, Ким, че облъчването на тестисите може да предизвика нежелателни мутации?

— В енергетиката трябва да набират жени — каза мрачно Ким.

— Между другото, при нас така и правеха — отбеляза Джанет. Меланхолично взе огромния си сандвич и отхапа.

— През последните десетилетия — продължи Морисън, без изобщо да се смути — се прилага най-рационалният подход към този проблем… Здрасти, Пол!

Енергетикът кимна на влизане в каюткомпанията.

— Решението е било намерено в практиката на борбата сумо — каза тържествено Ханг. — В случай на необходимост Лурие вкарва тестисите си в тазовата плоскост, където те са надеждно защитени от радиацията.

— Еха! — Ким погледна възхитено енергетика. — А това трудно ли е?

— Боя се, че ти изобщо няма да го разбереш. — Пол се пресегна за сандвич. — Общо взето, не. Важното е да не бързаш, иначе става малко болезнено.

— Капитане, какво ще пиете? — попита Джанет.

— Червено вино. — Алекс кимна на Лурие, който отговори със също толкова уважителен поклон. — От солидарност с професионалните традиции на нашия енергетик. Ти свърши добра работа, Пол.

— Благодаря, капитане. Корабът ни е хубав, удоволствие е да се работи на него.

Най-накрая се появи и Генералов. Постоя в коридора, вгледан в колегите си, и мрачно каза:

— Капитане, проверих варианта с използването на тунела на Моника-3. С вероятност седемдесет и два процента не печелим време.

— Защо? — попита Алекс.

— Такава е възможността за ритуална схватка на брауни в момента на нашето преминаване през системата. Дори и да ни се удаде да не се забъркаме в сражение, маневрирането и избягването от преследване ще отнеме от девет часа до три денонощия.

— Ние преминахме през Моника-3 за два часа.

— Провървяло ви е.

— Сядайте, Пак — кимна Алекс. — Вероятно сте прав. Ще пиете ли вино?

— С удоволствие. — Удовлетворен от победата си, Пак седна до Пол и каза полугласно: — Свърши добра работа, момче…

— Вие задавахте интересни задачи по електропотребление — отговори сдържано Пол.

Джанет наля вино на всички. Явно не изпитваше погнуса от непланираната си функция на стюард.

— Внимание. — Алекс се изправи. — Приятели… ще бъда неофициален.

Генералов с усмивка се облегна в креслото. Ким, все още мрачно взирайки се в Алекс, отпи от чашата. Какво ли имаше там, сок или вино?

— Това е първият ми полет в ролята на капитан — каза Алекс. — И ще бъда честен докрай… аз станах капитан на „Огледало“ случайно.

— Провървяло ви е… — каза полугласно Морисън. Впрочем, вече без предишното напрежение.

— Провървя ми — съгласи се Алекс. — Благодаря за това на Ким.

Девойката учудено повдигна вежди, но замълча.

— И всички вие сте тук също случайно…

Интересно би било сега да погледне Бес. Няма ли да се появи на муцунката му скептична усмивка?

— И всички ние сме извънредно различни хора. Джанет е от Абанос. Опитът и знания й са уникални.

Тъмнокожата жена се усмихна.

— Пол едва започва кариерата си на астронавт… която обещава да стане блестяща.

Енергетикът сведе глава.

— Пак е единственият ми известен натурал, работещ като навигатор. И работи великолепно.

Киселото лице на Генералов изразяваше само едно — слушал е такива комплименти и не му пука за тях, така или иначе в живота няма пълно щастие.

— Ким е може би най-младата… и най-прелестният боец-спец на света.

Девойката го погледна изпитателно.

— А Ханг толкова дълго се колеба преди подписването на договора, че за мен стана въпрос на чест да го уговоря.

Морисън с въздишка разпери ръце и остави дясната върху облегалката на креслото на Ким.

— За нашия екипаж, който започва да става истински отбор, дружно и сплотено семейство! — приключи Алекс.

Те вдигнаха чашите си.

— Хубаво вино — съобщи Морисън с тона на познавач. — Знаете ли, прекарах две години на малък кораб, принадлежащ на фирмата „Бартън“. Превозваха вина от Земята. Хубави вина! Е, и половин процент за транспортни разходи… а ние бяхме много изряден екипаж, господа. Не знам как издържах тези две години!

Джанет произнесе замислено:

— А аз за пръв път опитах алкохол на трийсет години. В плен. Тогава не исках да живея… бях убедена, че чаша вино ще ме убие. Разбирате ли, на Абанос употребата на алкохол, наркотици и тютюн се смята за самоунищожение на организма, престъпление против човечеството.

— Клетите… — въздъхна Генералов.

— Имахме си други радости в живота — каза Джанет. — Някои неща сме ги пропуснали, но това е неизбежно, в края на краищата. Всички се отказваме от нещо в замяна на друго.

— Трябва да се взима всичко от живота! — рече Генералов убедено.

— Наистина ли? — Джанет подигравателно присви очи. — А защо вие не правите секс с жени?

— Пробвал съм, не ми хареса! — каза бързо Генералов.

— Възможно е, но тогава губите много. И изобщо не взимате всичко от живота.

Генералов изкриви лице, но премълча.

— А аз просто съм длъжен да употребявам алкохол — каза Пол. — Той ми е вграден в метаболизма и ако не изпивам по петдесет грама чист алкохол всеки ден, започвам да се чувствам зле.

Това заприлича на някакво странно изреждане на екипажа. Ким също се накани да каже нещо, но в този момент оживяха скритите тонколони.

— Капитане! — Обслужващата програма на кораба предпочете да се обърне именно към Алекс. — Към кораба се приближават три форми на живот.

— А ето ги и нашите пътници… по дяволите! — Морисън размаха празната чаша. Другата му ръка вече лежеше върху рамото на Ким, която сякаш не забелязваше това. — Остава и да пожелаят незабавен старт!

— Ние сме екипаж и се подчиняваме на устава. — Алекс се изправи. — Джанет, да отидем да ги посрещнем. Останалите могат да почиват.

По принцип трябваше да вземе Ким със себе си, но не искаше да рискува, представяйки на пътниците си толкова необичаен боец-спец още в първия момент.

Влязоха в шлюза и Алекс бързо оправи униформата си, използвайки вместо огледало проблясващата повърхност на скафандровия цилиндър. Джанет протегна ръка, нагласи яката му и каза тихо и успокояващо:

— Всичко е наред, капитане. Не се вълнувайте.

Алекс й се усмихна в отговор. Не изпитваше ни най-малко желание да се преструва пред нея.

— Кораб, отвори шлюза, пусни новопристигналите.

Люкът в пода се отвори, надолу се спусна стълбата. Навън вече беше тъмно — само редките просветвания на стартови огньове хвърляха отблясъци върху фигурите долу.

Те стъпиха на платформата едновременно. Стълбата започна да се повдига и да ги вкарва вътре.

Отпред стояха две девойки, вероятно връстнички на Ким. Хубавки, усмихващи се, мургави, абсолютно идентични близначки. Всяка държеше малко куфарче.

Зад тях се извисяваше мъж с такива габарити, че собствените му метър и осемдесет се сториха на Алекс незначителни. Европоид, светлокос, късо подстриган, с пронизващи, студени, леденосини очи. Облеклото му уж беше цивилно, но му стоеше като униформа. Гласът му беше плътен, тежък.

— Алекс Романов. Капитан на кораба „Огледало“.

Това не беше въпрос, а твърдение.

— Да. — Нямаше нужда да повтаря казаното.

— Много добре. — Мъжът извади от джоба си грижливо сгънат лист. — Аз съм Данийл Ка-трети Шустов, вие встъпвате под мое разпореждане.

Без да гледа, Алекс взе от ръцете му документа. Виж ти! Клонинг! Погледна накриво Джанет.

С нея ставаше нещо. Лицето й беше абсолютно неподвижно, застинало. Мъртво.

— Позволете да ви представя моите спътнички и подопечни — продължи Ка-трети. — Зей-Со и Сей-Со, нашите уважаеми гости от Сборището на цзигу.

Алекс неволно сдържа дъха си. Впрочем, нямаше нужда от това. Тези цзигу не миришеха. На нищо. Те бяха съвсем като хора.

— Здрасти! — пропяха цзигу в синхрон. — Успехи и здраве, слуги!

Джанет стоеше като статуя.

— Отведете ни в каютите ни — каза Ка-трети.

Алекс се обърна към Джанет, с чудовищно усилие излизайки от вцепенението си. Сърцето му бумтеше бясно в гърдите.

Ако на жената от Абанос й избиеха чивиите, щеше да убие двете цзигу с голи ръце. Заедно с тази мутра, охранителя им. Или поне щеше да се опита.

— Лекар-спец!

Джанет бавно обърна поглед към Алекс.

— Моля ви… нареждам ви незабавно да се заемете с подготовката на медицинския отсек за старт.

— Медицинският отсек е подготвен… — рече с равен, пуст глас Джанет.

— Направете пълно тестване на всички системи.

Тя постоя като вкаменена още няколко секунди, преди да кимне и да излезе от шлюза. Алекс изпита облекчение, че автоматичната врата не може да се затръшне.

— Има ли болни на борда? — поинтересува се Ка-трети.

Алекс пое дълбоко дъх. Издиша.

— Може да се появят. Ще ви съпроводя до каютите ви.

— Благодаря, слуга — пропяха мелодично цзигу.