Сергей Лукяненко
Геном (10)

Глава 5

Хералдика.

Една от най-странните колонии на човечеството, поне според Алекс.

Устието на хиперканала се намираше на някакви си хиляда километра от планетата и се въртеше около нея подобно на най-обикновен спътник. Тук имаше само една, макар и достатъчно мощна бойна станция, а защитата на канала се осъществяваше от стационарни съоръжения на планетата. Те бяха разхвърляни по цялата повърхност — и в горещите безводни пустини, и на непристъпните планински била, и дори върху плаващи планктони в океана. Със сигурност изграждането им беше излязло по-скъпо, отколкото построяването на космически цитадели, но от гледна точка на обитателите на Хералдика нямаше друг избор. Докато каналът кръжеше над планетата, контролът над него преминаваше от едно бойно съоръжение към друго.

Хералдика беше планета на аристокрацията. Тук се бяха събрали и остатъци от древни, израждащи се земни родове, като английското кралско семейство и арабските шейхове, и по-млади аристократи — например новоруските династии, небивало забогатели в края на двайсети и началото на двайсет и първи век от продажбата на територии, ресурси и население на своята страна. Тук живееха и няколко аристократични рода от други колонни, преминали към различни форми на управление, и според слуховете, дори анклав на брауни, произхождащи от управлявало някога гнездо.

Разбира се, Алекс не възнамеряваше да се спуска на планетата.

Те чакаха реда си за влизането в канала и всички — Алекс беше убеден в това — разглеждаха въртящата се над тях планета. Оптичните системи на кораба бяха достатъчно мощни, за да осигурят на наблюдателя куп впечатления.

Самият Алекс беше избрал за наблюдение малко, уютно градче в планинска долина. Ниските пет-шест етажни къщи бяха покрити с карминени керемиди, улиците бяха потънали в зеленина, навсякъде имаше фонтани. До градчето беше разположен замък — пилотът не би се учудил, ако постройката бе пренесена на Хералдика от Земята. Тук имаше и космодрум, но толкова малък и запуснат, че по всичко личеше, че на тези аристократи вече не им е до космоса.

Затова пък обичаха лова.

Край бърз планински поток тичаше човек. Оптиката, дори подкрепена от компютрите, не даде на Алекс възможност да разгледа лицето му — пречеха му леките облаци над долината. Юноша или девойка. Зад него препускаха трима конници с ярки развяващи се дрехи, които издаваха, че са управници. Всички дребни царчета обожаваха пищността. Животните, които яздеха, бяха всичко друго, но не и коне… освен ако генетиците не се бяха позабавлявали, снабдявайки конете с разкошни рога.

Преследването продължи кратко. Преследвачите догониха жертвата, припламнаха синкави избухвания… все пак аристокрацията не пренебрегваше техниката. Тримата скочиха на земята и се приближиха до неподвижното тяло. Алекс наблюдаваше със смесица от объркване и отвращение как аристократите се заеха да изнасилват безпомощната жертва. Свитата им от двайсетина души вече ги беше догонила и сега търпеливо чакаше малко по-надалеч.

Най-накрая развлечението омръзна на ловците. Те се върнаха при свитата си, последва кратък разговор, съпроводен от властни жестове, и още една фигура хукна да бяга покрай реката. Ловците изчакаха. Поднесоха им някакви напитки, и те, изглежда, започнаха да разговарят за нещо.

С известно облекчение Алекс видя, че жертвата е жива. Девойката — сега поне беше ясен полът й — се изправи и пристъпвайки непохватно, заситни към града. Никой не тръгна да я преследва, даже й помахаха за довиждане.

— Отвратително — каза високо Джанет.

— Лова ли имаш предвид? — попита Алекс.

— Какъв лов? За онова празненство, на яхтата.

— Аристокрация — нададе глас Морисън. — Синя кръв… да я вземат дяволите. Като че ли наистина е синя, а?

— Чувал съм, че е — каза Алекс, наблюдавайки възобновилата се забава. — Разбира се, не са заменили желязото в хемоглобина си с мед, това би нарушило имперските закони. Те само са променили цвета… дори не си представям как е възможно това… и не са изгубили генетичното си единство с обикновените хора. Но кръвта им е синя.

— При старата Империя не биха допуснали такова нещо — заяви Морисън. — Един нормален император…

— Хералдика е процъфтявала и при предишните императори — възрази Алекс. — А хлапето, което сега заема трона, сигурно не е чувало за тази планета.

— Може и да е чувало — каза Джанет. — И не е сигурно дали няма да се възхити. Истински крале, графове и шейхове. Това сигурно ще го зарадва.

Алекс най-накрая изключи увеличението. Нямаше никакво желание да продължи да изучава Хералдика. Шейсет и четири малки, всесилни в своите владения династии. Шейсет и четири напълно изродени генетични линии.

Абсолютната власт развращава, дори и да е ограничена в рамките на една-единствена долина, на едно-единствено градче. Човешката история познаваше множество тирании, но тираниите никога не бяха защитени от опасността от революция. Никога, до появата на слугите-спецове.

От кого ги набираха? Нали всички бяха отишли на Хералдика доброволно. Имперските наблюдатели контролираха строго потоците от колонисти и не даваха възможност някой да бъде откаран там насила. И все пак се бяха намерили такива. Не единици, не десетки, не стотици. Стотици хиляди бяха отишли на Хералдика заедно с господарите си. Едва ли и на Земята би се намерило такова количество безумни мазохисти.

Навярно в началото всичко е изглеждало много мило. Малка страна в мирен и щедър свят, мъдри аристократи управници. Малко средновековна екзотика — тя има удивителна власт над човешките сърца. И хората с чиста съвест бяха поръчали специализацията на слуги за своите деца. Та какво лошо би могла да направи една престаряла мъдра дама с кралска кръв или поетичен и мъдър, милеещ за народа си шейх? Само че поколенията се сменяха и израстваха нови управници, свикнали с това, че всички наоколо са само слуги…

Все пак трябваше да има някакви други ограничения върху специализацията, освен генетичната съвместимост с натуралите и полезността за обществото. Не бива да се посяга на свободата на волята… в толкова голяма степен.

— Екипаж, приготвяме се за влизане в канала. Предполагаем момент на влизане след шест минути и двайсет секунди. Вектор на скока — към Зодиак. Предполагаемо време на полета осемнайсет часа, двайсет и девет минути и осем секунди. Пръв на вахта съм аз, след девет часа и петнайсет минути застъпва Морисън.

Никой не възрази, никой нямаше въпроси. Алекс също беше управник на кораба, подобно на хората със синя кръв на Хералдика. Само дето властта му имаше други корени… засега.

Къде е тази граница? Къде преминава тази линия между готовността на спеца да се подчинява на старшия по длъжност и робската покорност на слугата? В какво се състои разликата между властта и тиранията? Защо това, което е станало основа на живота в Империята, се е изродило в жестока мерзост на Хералдика?

А може би — Алекс даже се усмихна — и Империята изглежда толкова отвратително, погледната отстрани? Бойци-спецове, хетери-спецове, чистачи-спецове…

Той прехвърли нишките на управлението към Морисън. Няколко секунди наблюдаваше как Ханг води кораба към устието на канала, после отново се свърза с оптичните скенери.

Този път получилият нареждане да търси хора компютър изкара пред Алекс съвсем друг участък от планетата, вече потънал в нощната сянка. Речна делта, изпъстрена с множество островчета. Къщи — тук се простираше наистина голям град. И космодрумът до него изглеждаше достатъчно съвременен. По улиците се мяркаха коли, сновяха пешеходци, припламваха светлините на реклами.

Град като град. Никакви мръсни забавления и безумни царчета.

На пръв поглед.

И все пак този град също живееше по законите на Хералдика. Пълна и неограничена власт. Неприемане на имперските закони… Което, естествено, закриваше достъпа до планетата за туристи, освен най-непредпазливите.

Кое е по-добро? Неприкритото или замаскираното насилие?

„Огледало“ навлезе в хиперканала и светът на Хералдика изчезна.

 

 

Има нещо мистично в самотната вахта, когато корабът пълзи в опакото на мирозданието. Сив коридор, носещи се насреща стени, създадени от великото Нищо, пълна, абсолютна, немислима отчужденост от околния свят. Многомерната физика твърди, че съществува само един хиперканал и той съществува в само един квант време. Значи в същия този миг всички кораби от всички времена и на всички цивилизации са наложени един върху друг и се носят като безплътни сенки във всички посоки едновременно.

Вселената е пълна с парадокси. Повечето раси са стигнали до използването на хиперканали като най-удобно и евтино средство на междузвездни комуникации. И сега, именно сега, се носят едни срещу други неизброимите кораби на тайи и техните неизвестни, напълно унищожени противници, в решаващ за бъдещето на Галактиката сблъсък… сблъсък, който не е донесъл нищо добро на победителите. Носи се в неизвестност Сон Хай, първият звездоплавател на Земята, чиято гръмка слава беше засенчила и Магелан, и Гагарин. И — ето кое е най-странното — тук се намират и корабите от бъдещето. Последните крайцери на човечеството, което също някога ще угасне, първите несигурни корабчета на чуждите раси, които сега дори още не са излезли в космоса, но някога ще започнат да властват над света. Тук е и самото „Огледало“ с всичките му бъдещи полети, с Алекс и останалите на борда.

Разбира се, във фолклора на космонавтите имаше множество легенди за хиперканалите. И за човека, хвърлил се зад борда и доставен от хиперканала на Земята. И за корабите призраци, които изникват иззад кърмата, величаво изпреварват втрещените наблюдатели и изчезват в далечината. И за това, че понякога може да се види отпред реактивната струя на двигателите на собствения кораб…

Разбира се, във фолклора нямаше нито капка истина, но беше приятно да се правиш, че вярваш в него.

Алекс даже не знаеше иска ли да види някой път нещо в хиперканала, или не. Обтягащите нервите истории са добри само когато са лъжливи. Тишината и спокойствието на хиперканала го устройваха много повече. Тишината, спокойствието и топлата дъга на кораба…

И все пак той обичаше да гледа несъществуващото пространство на канала, сякаш наистина разчиташе да види кърмата на собствения си кораб…

Морисън влезе в системата за управление точно по разписание. Алекс размени с него кратък емоционален сигнал — в него дори нямаше думи, само пожелание за късмет и изразяване на дружелюбие. Целият останал екипаж почиваше.

Алекс чувстваше умора, но все пак отиде в каюткомпанията. Самотно си наля чаша сухо вино. Корабът сякаш дремеше мирно и безгрижно. Само климатикът, усетил присъствието на човек в помещението, мъркаше едва чуто, а в ъгъла пъплеше костенурката на робота-чистач, изблизвайки с влажния си език и без това чистия под.

На Алекс все не му излизаше от главата Хералдика. Отдалечаващата се от насилниците си девойка. Безропотно, може би дори с чувството на изпълнен дълг…

Той извади от джоба си епруветката и погледа мътната субстанция. Какво би станало, ако жертвата погълне блокатор? Нищо добро, разбира се. Би започнала да дере очите на аристократите, да се съпротивлява… за пълно недоумение на свитата, а и на самите насилници.

Алекс отвори епруветката и предпазливо я помириса. Миризмата беше остра, химическа, не особено приятна, но не и отвратителна. Достатъчна беше една капка. Е, две, за по-сигурно. Предозирането не е страшно…

Той наведе епруветката над чашата с остатъците от виното. Погледна Бес. Ръкавът на тениската се беше повдигнал и дяволчето се виждаше. Само дето беше затворило очи — сякаш ужасено.

— Страшно е — съгласи се Алекс. — Много.

Със сигурност той не беше първият спец, решил да експериментира с подобно вещество. Със сигурност от експеримента нямаше да произлезе нищо добро. Иначе рецептата на блокатора щеше да се разнесе като пожар из Империята, разбивайки установения ред.

Капка.

Втора.

Трета.

Той грижливо затвори епруветката, скри я в джоба си и разклати чашата. Течността упорито не искаше да се разтвори във виното, на повърхността се беше събрало мазно петно.

Алекс вдигна чашата към устните си и я изпи на една глътка. После си сипа още вино и изпи и него. В устата му остана лек остър привкус.

Разбира се, веществото нямаше да подейства веднага. Едгар говореше за три-четири часа, докато вече съществуващите в организма модификатори на поведението не бъдат отмити от нервните клетки. И все пак Алекс постоя известно време, вслушвайки се в собствените си усещания.

Спеше му се, това беше всичко…

— Да отидем да подремнем — каза Алекс. Бес, естествено, не възразяваше.

 

 

Сънува странен и хаотичен сън, съставен от късчета от всичко, случило се през последните дни. Сякаш той беше повелител на някаква неизвестна планета, нещо средно между Хералдика, Земята и Едем. Хубава, добра, мирна планета… Стоеше в подножието на трон; десетина стражи с мечове в ръце бяха сключили кръг около него. А пред Алекс, на колене, стоеше момчето на име Едгар и неловко стискаше в ръка счупените си, огънати очила.

— Защо го направи? — Собственият му глас се стори чужд на Алекс, той даже разбра, че спи, и вече се канеше да се събуди, както често се случва, когато заговориш в съня си. Но сънят не свърши, а Едгар вдигна глава и го погледна късогледо. Сви неловко рамене.

— Исках да се спася…

— Добави: „Повелителю“ — каза Алекс и стражите се напрегнаха, готови да се хвърлят към Едгар и да изкормят слабото му тяло.

— Исках да се спася, повелителю. — Едгар най-после изправи рамката и надяна очилата на носа си.

— Но защо именно по този начин?

Хлапето, което упорито носеше вече от столетие забравените от хората очила, присви очи:

— Това беше единственото, с което разполагах, Повелителю.

— Ти си жесток… — Алекс погледна над главите на стражите и улови погледа на Ким, която прегръщаше Джанет. Ким кимна и извика:

— Убий го, Повелителю! Аз не исках да бъда такава, Повелителю!

Джанет й затвори устата с длан, поклати глава, прошепна:

— Нашите войници не умееха да стрелят по хора… Алекс…

Алекс кимна на двете. С одобрение — на Ким, успокояващо — на Джанет. Но той беше Повелител и това го сковаваше по невидим начин, доста повече, отколкото изменените оперони на спец…

— Ти си жесток — повтори Алекс, гледайки момчето, очакващо решението му. — Стража!

И десет лъскави меча се вдигнаха във въздуха…

 

 

След като отвори очи, Алекс известно време лежа неподвижно. Мръщеше се, спомняйки си съня — ярък, цветен, сякаш запечатан в паметта му.

Опитът му в психоанализата не беше голям — стандартен курс в началните класове на училището и редки посещения при профсъюзния психотерапевт. Но тълкуването на този сън не му костваше никакви усилия.

Той се намръщи, спомняйки си вика на Ким: „Убий го!“.

Но най-страшното беше, че тя беше права… и тези думи можеха да прозвучат в реалността.

Не беше спал много, до излизането от канала оставаха още два часа и половина. Можеше да отиде в каюткомпанията и да поседи с чаша уиски. Можеше да отиде при Джанет или Ким и да се отдаде на простичката радост от секса. Известно време размишляваше накъде повече го влече. И двете жени бяха посвоему много привлекателни…

Той въздъхна и реши да не тревожи никого.

Невротерминалът продължаваше да лежи в чекмеджето на бюрото. Алекс си сложи лентата и заразглежда съдържанието на кутията с не особено богата подборка от развлекателни кристали. Няколко „Удивителни пътешествия“, позволяващи пътешествия във виртуални копия на най-красивите планети в Галактиката. Четири криминалета от поредицата за Гърбавия, агентът-спец от службата за Имперска безопасност. Ето този колега на Ким, ако можеше да се вярва на автора, имаше плазмена пушка за еднократна употреба… е, разбира се, не в онази част на тялото, която беше посочил Едгар, а в хайморовата кухина… Алекс се поколеба — той беше гледал кристалите „Гърбавия“ и „Истината на Гърбавия“ и беше завладян от смелия сюжет, който можеше да се проследи както от страната на агента-спец, така и от страната на многобройните му, но злополучни противници. Кристалът „А сега — Гърбавия“ също му беше похвален от някого, а „Гроб за Гърбавия“ обещаваше или края на приключенията на героя, или, с голяма вероятност, вече съвсем немислими приключения. Но качественото виртуално криминале, още повече изиграването му от лицето на няколко персонажа, отнемаше поне денонощие. Алекс сложи „Гроб за Гърбавия“ на видно място и продължи да преглежда дребничките кристали.

Веднага махна бонус-кристала, добавен от грижливите деятели на развлекателната индустрия. „Стоте хиляди най-добри реклами от двайсети век до наши дни“… Благодаря, не…

Оставаха още три кристала: с класическа литература, музика и драматургия. Разбира се, приятно беше да се седи на веранда на брега на океана, да се слушат крясъците на чайките и да се чете хубава книга. Не по-малко приятно беше да се отдаде човек на това занимание в студена есенна вечер, в креслото пред разпалена камина, слушайки как барабани по прозореца ситен дъждец…

Е, и разбира се, „Сексуален калейдоскоп“, одобрен от имперския комитет по здравеопазване и религия, развлекателен кристал за екипажите на космически кораби при дълги рейсове.

Алекс замислено повъртя кристала в ръка. В края на краищата той искаше да провери какво е това любов. И „калейдоскопът“ служеше най-добре за тази цел. Дори без никаква „любов“ Алекс беше получавал от този простичък справочник по формите за сексуална активност куп приятни емоции.

Той мушна кристала в тесния слот, изчака секунда и се отпусна. Светът се обгърна в мъгла и изчезна.

След резките преходи във виртуалното пространство, създадено от Едгар, „сексуалният калейдоскоп“ създаваше уютно, умиротворяващо впечатление. Сред мъглата изникнаха стени, появи се хвърлящ лека светлина полилей, под краката му легна пухкав килим.

— Добре дошли… — произнесе нежен безполов глас. — Искате ли да изберете своята сексуална роля?

Алекс се замисли.

— Значи… аз съм мъж.

— Прието — потвърди гласът.

— Не съм склонен към мазохизъм, зоо– и алиенофилията не ме интересуват… хомосексуализмът няма да го пробваме…

— Прието…

— Всичко останало по ваше усмотрение — рече Алекс с леко съмнение. — Свободен избор.

— Влезте.

В стената се отвори врата. Чу се тиха, приятна музика.

Свободният избор на сексуални приключения беше любимото забавление на космонавтите, особено когато са на дълъг полет. Наистина, след няколко конфузни ситуации Алекс предпочиташе да направи строги уговорки относно някои ключови моменти — не е особено приятно да се спасяваш с бягство от тълпа голи мускулести чернокожи, въоръжени с кожени камшици и вериги.

Но този път като че ли не се наблюдаваха подобни проблеми. Щом влезе през вратата, Алекс смени тялото си — стана по-висок, израсна му корем, ръцете му се покриха с дребни рижи косъмчета. Държеше голяма картонена кутия, не твърде тежка, но явно не празна. Пред него беше безлюдното фоайе на някакъв хотел, ако се съди по цвета на небето зад прозорците — не на Земята. В музиката се вплете спокоен, уверен глас:

— Моят сексуален живот протече отмерено и традиционно. В детството ми и в ранните юношески години отдадох дан на увлечението по груповия секс, минах през специализацията си и станах сладкар-спец, създадох нормално трибрачно семейство. Но нещо не ми достигаше да съм удовлетворен, нещо ме смущаваше и ме караше да страдам. Често нощем стоях до отворения прозорец, гледах как бързият Харон преминава през смаляващия се полумесец на Цербер и си мечтаех… за какво? Тогава все още не бях готов да призная пред себе си наклонностите си…

Алекс търпеливо чакаше. Впрочем явно коментарът щеше да е дълъг и мъгляв.

Той пристъпи напред и гласът млъкна по средата на думата, за да продължи по-бързо и енергично:

— Дойдох в офиса на „Бързи превози“, за да връча лично прекрасна шоколадова торта на вицепрезидента на компанията. Той празнуваше сто и двайсетия рожден ден на майка си, основател и пръв президент на „Бързи превози“…

Лек тласък накара Алекс да се насочи към един от асансьорите. Разбира се, можеше да се възпротиви, но нали затова беше дошъл тук?

Вратите на асансьора се отвориха с мелодичен звън. Алекс влезе и веднага почувства нещо нередно.

Първо, в асансьора имаше само една пътничка. Дребна белокоса старица, сбръчкана и прегърбена, с безформена кафява рокля и покриваща редките й коси забрадка.

Второ, подът на асансьора беше покрит с мек килим.

— Добър ден, лейди — процеди Алекс. Старицата не отговори, само кимна със сбръчканата си брадичка и се вторачи в огледалната стена.

Може би щеше да се размине?

Асансьорът бавно се понесе нагоре.

— Почувствах сладко пробождане в гърдите — рече тържествуващо коментаторът.

— Мамка ти! — произнесе Алекс, стискайки юмруци.

— Кой знае защо си спомних за майка си — потвърди замислено гласът. — Спомних си как на младини се прибирах късно вечер вкъщи, влизах във ваната, а после идваше мама и дълго и нежно ми миеше косите…

Алекс притисна гръб в ъгъла на асансьора. Не, нямаше да помръдне от мястото си. Все пак му беше останала свобода на волята!

— Асансьорът продължаваше да се изкачва — изкоментира разказвачът очевидното. — И изведнъж…

Алекс се вкопчи в стените, но във виртуалността дори рефлексите му на спец го подведоха. Асансьорът спря и той мигновено беше запратен към тавана, после се удари в стената и се стовари на пода. Кутията с тортата изхвърча от ръцете му и се разби в стената, посипаха се парченца шоколадови фигурки, плисна крем. Разнесе се противно скърцане. Асансьорът застина с поклащане, сякаш нагоре го теглеше не гравитационно поле, а банално въже.

Инстинктите му изиграха лоша шега. Той не можеше да възприеме случилото се по друг начин, освен като катастрофа.

А дългът на капитана е да се погрижи за пътниците.

— Какво ви е; мадам? — попита Алекс, навеждайки се над падналата старица.

Подпухналите червеникави устни потрепнаха. Старицата се вторачи късогледо в него.

— Ох… синко… кокалите ми…

— Не се движете, мадам. — В този миг той даже беше забравил, че се намира във виртуалност… при това много своеобразна. — Сега ще се задействат аварийните системи…

Но асансьорът не си и помисляше да отвори врата.

— Страх ме е — оплака се старицата, протегна ръка и обви шията му. — Имам клаустрофобия, синко. Една такава, болезнена. Сто и двайсет години не са шега работа…

Невидимият коментатор тържествуваше:

— Гледах милото й сбръчкано лице, на което беше оставила следа всяка изживяна година, всяко вълнение и тревога… В този миг осъзнах, че винаги съм обичал истински само тези най-прекрасни човешки създания, въплъщаващи венеца на живота и апотеоза на женствеността — стариците! И ето че най-накрая неприятният инцидент ме остави насаме…

— Май се напишках — съобщи старицата, срамежливо навеждайки очи. — Но кокалите ми са цели!

— Кретени! — закрещя Алекс, като пусна клетата болна и скочи на крака. — Некадърници! Ако задвижването на асансьора беше отказало, щяхме да сме се размазали по стените! Система — изход!

Дори аварийният изход тук беше вграден правдоподобно. Вратите се отвориха, втурна се отряд медици и отнесе на носилката старицата, все още протягаща ръце към Алекс. Някакъв чевръст младеж с облеклото на келнер изстърга от стените и нахвърля обратно в кутията остатъците от тортата.

Едва след това се спусна мъглата и Алекс отново се оказа в стартовото помещение на „Калейдоскопа“.

— Имате ли претенции към нас? — попита системата с тревога.

— Да! Милион! — Алекс замълча, съобразявайки, че се кара с най-обикновена обслужваща програма. — Така. Геронтофилията да се извади от списъка!

— Социалното значение на геронтофилията е много голямо — неочаквано възрази системата. — Нейните корени…

— Да се извади! Нещо друго. Само че отначало да се изложи кратък сюжет!

Системата няколко секунди прехвърляше наличните варианти.

— Крайно интересно и нестандартно приключение…

— Давай.

— Счетоводител-спец на средна възраст, мъжки пол, имал традиционно бинарно семейство, разпаднало се не по негова вина, работи в имперски комитет по леко въоръжение. Той е крайно срамежлив, което пречи на сексуалния му живот и издигането му в службата.

Системата за миг замълча, сякаш очакваше възражения. Алекс сви рамене. Съвсем нормално начало.

— Комитетът се ръководи от организатор-спец от женски пол, изцяло увлечена от своята работа и отделяща крайно малко време за обществено полезна сексуална дейност. На работа в комитета идва приятел на счетоводителя от мъжки пол, добил високо обществено положение. Той съветва героя да стане сексуален партньор на организатора-спец с цел да се придвижи по социалната стълбица и да задоволи половите си инстинкти. Засега устройва ли ви?

— Устройва ме — каза предпазливо Алекс.

— След редица комични и увлекателни приключения счетоводителят-спец постига взаимност от организатора-спец. Но поради редица обстоятелства приятелят на героя подло съобщава на организатора-спец причините за сексуалната активност на счетоводителя. Дори това не попречва на щастието на влюбените. Те създават здраво бинарно семейство и живеят заедно дълго и щастливо.

Алекс мълчеше, напълно сащисан.

— Устройва ли ви?

— Има ли сексуални оргии в комитета? — предпазливо попита той. — Неудачен роман между главния герой и неговия приятел, послужил като причина за предателството?

— Не.

— Садомазохистични компоненти на любовта между счетоводителя и организаторката?

Системата се поколеба.

— Крайно незначителни. Счетоводителят облива организаторката с вода от каната. Организаторката захвърля в лицето му няколко разпечатки.

Алекс не се беше сблъсквал с подобни сюжети.

— Интересно — призна той. — Добро… нестандартно, но добро.

— Продължителност на сюжета трийсет и осем часа — предупреди го системата.

— Възможно ли е да се ускори?

— Не се препоръчва. Основната интрига на сюжета е в бавното и плавно развитие на отношенията между главните герои.

Алекс поклати глава. Не разполагаше с толкова време.

— Система, запомни сюжета и ми го предложи при следващото ми влизане. А сега пълен изход.

— Пълен изход — потвърди системата. — Радваме се на посещението ви. Винаги сме готови да ви услужим. Заповядайте пак.

Наоколо се закълби тежка, гъста мъгла.

Алекс свали лентата и погледна със съмнение към кристала. Ако можеше да се вярва на Едгар, вече трябваше да е придобил способността да обича. Ако можеше да се вярва на книгите, филмите, а и просто на хората наоколо, любовта бе чувство, което се разразява мигновено и не признава никакви ограничения.

Но нали той не можа да изпита някакви подобни на тези емоции към старицата!

Единствено неприязън… неприязън?

Потрепери.

Кристалът ненапразно беше предвиден за космонавти. Непретенциозните, макар и разнообразни сюжети бяха измислени от опитни психолози.

Още при влизането си в асансьора заедно със старицата, Алекс би трябвало да я приеме в своята „сфера на отговорност“. Катастрофата, вкарала го в стресова, но програмирана в генните оперони ситуация, би трябвало да засили тази отговорност до крайност.

Да, той беше длъжен… е, не да я обикне… пилотите нали не умеят да обичат, това никой не го е предвиждал… длъжен беше да се изпълни с топли чувства към старицата.

Какво предполагаше програмата по-нататък?

Задушевен разговор?

Плаха целувка?

Бурна сексуална сцена на пода на асансьора?

Съвместно изяждане на юбилейната торта?

Алекс си представи как голата, радостно кикотеща се бабка бута в устата му парче шоколад, а той, потрепвайки от възбуда, излизва сладкия сметанов крем от увисналата гръд…

— По дяволите! — изкрещя той.

А това би могло да се случи!

Напълно!

И той не би изпитал никакви неприятни усещания при излизането си от виртуалността. Любопитно, интригуващо, препоръчано от медиците и одобрено от свещениците приключение.

Но как така?

Беше поискал да се научи да обича — а бе добил способността да не обича?

Или това са две неразделни половинки и е невъзможно да разбереш любовта, когато не умееш да отблъскваш?

Алекс се разходи из каютата, хванал се за раменете, опитвайки се да разбере поне нещичко от собствените си усещания.

Да, той вече беше нарушил една от заповедите на пилота-спец.

Може би най-важната. Безграничната отговорност за всички, оказали се наблизо. Значи средството на Едгар действаше, блокираше измененията в съзнанието му. А това беше страшно… достатъчно бе да си представи пилоти, способни да оставят на произвола на съдбата екипажа и пътниците!

Той си представи Ким, Джанет, Лурие и Генералов, Морисън, Ка-трети, цзигу.

Да речем, че стане нещо… корабът загива… как ще постъпи?

Но не! Той не би хукнал да спасява собствения си живот. Все така беше готов да се сражава докрай за кораба, екипажа и пътниците! Всичко беше наред!

Само че откъде се взе тази мрачна тревога, тази студена пустота в гърдите?

Сякаш неусетен биохимичен удар беше посякъл нещо, живеещо в душата му…

Или беше премахнал мъгливата завеса, закриваща бездънна пропаст.

— Изглежда, напразно изпих тази гадост, а? — запита се риторично Алекс и погледна бързо към Бес — най-верния му спътник и съветник.

Дяволчето стоеше с наведена глава, разперило ръце. Гледаше под око Алекс със същата мъчителна болка, който изпитваше и той самият. Нямаше нужда да поглежда към Бес — той вече не можеше да му каже нищо ново.

— Но това нали не е любов! — поклати глава Алекс. — Не може да е същото чувство!

„Да, това не е любов… — прошепна му подигравателно нещо незримо, спящо мъртвешки сън на дъното на душата му. — Това е отсъствието на любов…“

— Мамка му, какво радостно има в това? — Паметта услужливо му показа сухи, научни формулировки, сякаш се вкопчваше в нещо отдавнашно, устойчиво и спокойно. — Устойчиво чувство, съпроводено от емоции на нежност и възторг? Покорно благодаря…

Алекс замълча, успокоявайки дишането си. Стоп. Не си струваше да нервничи. Той сам беше изпил изготвения по рецептата на Едгар блокатор. Искаше да провери действието му, за да не пострада Ким. Искаше да изпита онова чувство, от което винаги е бил лишен.

Може би неприятните емоции се дължаха именно на липсата на любов? Но нали на борда имаше две жени, едната младичка, другата на средна възраст, в краен случай там бяха и Генералов и цзигу! А в най-лошия случай — кристала с виртуалните персонажи. Появеше ли се у него тази любов, нямаше къде да се дене. А после действието на блокатора щеше да отмине, чуждата емоция щеше да си отиде и всичко да се върне в обичайното си русло.

Най-важно беше да не изпада в паника.

Алекс бързо отиде под душа и пусна ледена вода. Постоя няколко минути, стиснал зъби. Като че ли изгарящото чувство на тревога и пустота си отиваше, отмиваше се.

Добре, ще издържим!

Затова пък щеше да има какво да си спомня! Кой друг пилот-спец можеше да се похвали, че е обичал или е страдал от отсъствието на любов?

Той пусна за миг горещата вода, прогонвайки треперенето. Избърса се с кърпата, бързо се облече, среса се и си изсуши косата. Погледна се в огледалото.

Нормално.

Мъжествено, силно лице. Умни очи.

И нещо неуловимо, тревожно, каращо го изплашено да извърне поглед.

Глупости. Сторило му се беше. Беше изпаднал в паника, напълно естествено. И ето че му се привиждаха всякакви глупости.

Алекс излезе от кабината и бързо влезе в командната зала. Ето какво му беше нужно сега — сливането с кораба, разноцветната топлина, истинското чувство на пилота-спец. То нямаше да го подведе, то щеше да го спаси. Макар че още течеше вахтата на Морисън, той имаше пълното право да влезе в системата по-рано. Например защото не му се спи. Или му се иска лично да осъществи влизането в системата на Зодиак. Никога не е бил там, а това е велика и красива планета…

Алекс почти нахлу в командната каюта. Бързо легна в ложемента и погледна Морисън. Лицето на втория пилот беше безметежно щастливо, такова, каквото и трябваше да бъде. Хубав кораб, далечен полет, надеждни приятели — какво повече е нужно на пилота? Каква е тази любов?

Алекс отпусна глава и влезе в системата. Зелената спирала потрепна и тревожно се протегна към него.

— Корабът е в канала, до излизането остават трийсет и четири минути, няма произшествия, всички системи работят изправно…

— Благодаря, Ханг. Не ми обръщай внимание. Просто не ми се спи. Няма да се намесвам в управлението.

Зелената спирала отговори с емоционална вълна — признателност и съчувствие.

— Капитане, имал съм проблеми със съня. Те се решават прекрасно с чаша червено вино. Препоръчват още топло мляко с липов мед. Е, или хапчета…

— Ханг, не се безпокой. Това не се случва често. При мен всичко е наред. Аз… аз само за малко.

Образът на Морисън леко помръкна, приключвайки диалога. Алекс остана насаме с кораба.

Дъга. Топла, чудесна дъга, местеща се през мъглата. Душата на кораба.

Алекс се протегна към нея — жадно, вече чувствайки как спада напрежението, как зиналата пропаст, разрязваща душата му, се свива и изчезва.

— Докосни ме!

— Стани едно цяло с мен!

— Обикни ме!

Дъгата припламна около него.

Прие го предано и безрезервно, нежно и здраво, стисна го в незримите си обятия…

Това беше като при виртуалните инструктажи в първи или втори клас на училището… Обаятелна, дори за тях, сополанковците, виртуална девойка инструктор. Радостен глас: „А сега ще се запознаем с най-простия, възпят още в Библията метод за сексуална самостимулация… момчета, ако вече сте запознати с него, не пречете, седете тихо…“.

Това беше като на ученическите купони, при играта на „шише“, когато тийнейджърите са събираха по двойки и старателно се суетяха в тайните ъгълчета, надявайки се да открият разликата между виртуалния и реалния секс.

Това беше като при оргията на абитуриентския бал — с опитни гейши-спецове, познаващи всяка ерогенна зона на човешкото тяло, умеещи да се отдават радостно и до самозабрава.

Това беше всичко — и нищо. Фалш. Илюзия. Сурогат на любов. Цинично менте. Хранителна таблетка в ръката на гладуващия, даваща му сили да живее, без да утолява глада му. Надуваема жена-кукла в музея по сексуална култура. Препоръчана за зачеване на деца партньорка, старателно играеща заучената от детските й години роля.

Това беше всичко друго, но не и любов!

Алекс изкрещя, изтръгвайки се от цветната дъга, от сладникавите докосвания на електронния мрак. Системата потрепери, пускайки го в реалния свят. Той се мяташе върху ложемента, забравил да разкопчае коланите, крещеше беззвучно нещо, гледаше безразличната светлина на екраните и безметежното лице на Морисън.

Бяха го ограбили!

Много отдавна, още преди раждането му. С благословията на родителите му, даващи на бъдещето дете надеждната и доходна специализация на пилот. Бяха го лишили… не, той даже не знаеше от какво… само разбираше, че повече не може да живее без него.

Бяха го предали.

Той беше също такъв слуга, като клетите васали на аристократите от Хералдика. Макар и да не го насилваха толкова явно…

За какво живееше?

За студените докосвания на разноцветната светлина?

За правото да пилотира десетки тонове метал?

За правото да умре за Империята?

Алекс плачеше, треперейки в коланите на ложемента. Не беше плакал отдавна… толкова отдавна. И навярно никога не беше плакал от емоции. От болка, заради физически дискомфорт, заради неуспешно изпълнена задача — колкото ще… но какво е да плачеш заради неуловимо, неосезаемо, ненужно за живота чувство?

Трийсет и четири години беше живял като щастлив просяк. Ядеше полагащите му се огризки, радваше се на подарените му обноски, честно отработваше социалния си дълг.

Но сега беше настъпила разплатата.

Майстор-пилотът, спецът, капитанът на кораба Алекс Романов плачеше като обидено дете. Плачеше, докато гледаше как щастливо се усмихва вторият му пилот, който не копнееше да намери нищо странно.

 

 

Зодиак сияеше като украшение на елха. Неговата безумна, извита в осморка орбита, сега го водеше покрай ослепителната бяла звезда, която заливаше планетата с океани светлина. Никаква земна растителност не би издържала дори час под това изгарящо светило.

Но животът е много упорито нещо.

Сега цялата обърната към бялото слънце повърхност на планетата се беше превърнала в огледален килим. „Лилиите“ — гигантски летящи растения, обитаващи горните слоеве на атмосферата, многослоен килим от прах във въздуха, жадно попиваха потоците излъчване. А някъде под тях, в прохладния полумрак, продължаваше да живее стария си живот флората и фауната на Зодиак… е, и, разбира се, хората. Гостите на този странен свят.

На нито една планета в Галактиката не се отнасяха толкова грижливо към местните видове, както на Зодиак. Разбира се, технологиите позволяваха да се построи орбитален щит, покриващ планетата през онези два месеца в годината, когато тя преминаваше покрай бялата звезда. Само че хората, заселили се в този свят, бяха поели риска да зависят от природната защита, която съществуваше от стотици хиляди години.

Алекс стоеше в каюткомпанията при включения стенен екран и разглеждаше изображенията от повърхността. Облаци, а над тях — зеленикавобялата повърхност на лилиите, дрейфуващи подир слънцето. Активният жизнен цикъл на лилиите заемаше малко повече от тези два месеца. През останалото време от годината те застилаха повърхността на океана, превръщайки го в зелена, люспеста, потрепваща по вълните равнина. Върху лилиите живееха други растения и животни, малки симбиоти, прекрасно приспособили се към този цикъл. Те прекарваха двата слънчеви месеца или в океаните, изчаквайки завръщането на лилиите, или в месестата, изпълнена с водородни ивици маса на летящите растения, или просто върху опаката страна на листата.

— Разкъсване! — тихо и без никакъв страх изкоментира дикторът. — Уважаеми гости на планетата! Сега ще ви бъдат демонстрирани действията при появата на разкъсвания…

Наистина, или заради порив на вятъра, или поради някаква друга причина, лилиите се бяха разнесли в две различни посоки. В зеленикавобялото поле избухна ослепително сияние. Сякаш огнено плътно и тежко острие беше разкъсало живия щит и бе паднало на повърхността на планетата. Камерата се спусна и се приближи към ивицата от гората, подложена на атаката. Над дърветата се носеше лека пара — изпаряваше се водата от листата. После камерата показа семейство, мъж, жена и няколко деца, направили си пикник на полянка.

— Дори да ви се струва, че зоната на поражение няма да ви засегне — каза весело дикторът, — застраховайте се. Влезте под укритие…

Мъжът и жената погледнаха накриво небето и се преместиха под палатка с огледална повърхност.

— Сложете си индивидуалните защитни средства…

Децата, които спокойно строяха замъци, извадиха от джобовете си смачкани наметала от същия блестящ материал. Наметнаха ги на раменете си и продължиха да си играят.

— Ако поради някаква причина не можете да използвате защитно средство — любезно съобщи дикторът, — заемете следната поза…

От близкото ручейче излезе момиченце само по бански. Погледна нагоре и бързо легна, като сви под себе си ръце и крака.

— Ще дойде помощ! — успокои ги дикторът. Наистина, майката на момиченцето вече тичаше към реката, размахвайки огледалното наметало.

— А дори и да не успее…

Всичко потъна в ослепително сияние.

— … не се вълнувайте — „слънчевата целувка“ трае не повече от десет-дванайсет секунди. В повечето случаи ви заплашват само леки повърхностни изгаряния.

Наистина, светлинният вал се отдалечи, а майката повдигна хленчещото момиченце и с еднаква старателност я напляска и я намаза с някакво мазило, след което бавно тръгна към палатката. Момиченцето порева малко, после пак тръгна към водата.

— Физическото наказание, приложено на момиченцето, в никакъв случай не се препоръчва от министерството на здравеопазването на Зодиак и не е задължителна процедура след попадане под въздействието на „слънчевата целувка“ — съобщи бързо дикторът. — Добре дошли на нашата гостоприемна планета!

Рекламно-информационният клип завърши. Алекс неволно се усмихна, спомняйки си официалната статистика: всеки сезон бялото слънце на Зодиак все пак погубваше между двайсет и трийсет души. Главно туристи, разбира се. Местните жители бяха по-предпазливи и всички, дори натуралите, се бяха адаптирали към „слънчевата целувка“. В ситуацията, в която момиченцето се беше отървало със зачервяване на кожата, той, здравият и силен мъж, щеше да вие от болка, покрит с мехури от главата до петите.

— Не ми се иска особено много да се спускаме долу — каза Генералов. Огледа се, сякаш в търсене на подкрепа. В каюткомпанията вече се беше събрал целият екипаж, но никой не подкрепяше песимизма на навигатора.

— Там живеят двеста милиона души — каза Морисън. — Аз съм бил там… макар и не в горещия сезон. Много красив свят.

— Аз искам да отидем — вметна бързо Ким и се усмихна на Алекс.

Колко странно… Алекс чувстваше, че наистина гледа на Ким по съвсем друг начин. Девойката не беше станала по-привлекателна, по-секси… и той продължаваше да изпитва симпатия към нея. Променило се беше нещо, за което не намираше думи, за да го опише.

Нима винаги ще е така?

— Нашите уважаеми пътнички не са се разбързали — рече подигравателно Джанет. Тя стоеше при самия екран, който сега, на фона на приятна музика, транслираше гледки от Зодиак. Наистина, много приятни гледки. Неземна, но — удивително нещо — приятна за очите природа. Езера с тъмносиня, сякаш оцветена вода; пищни корони на дърветата, всяко листо от едната страна бе зелено, а от другата бяло; забавни, чевръсти зверчета подскачаха из тревата като оранжеви кожени топки.

— Цзигу явно не се нуждаят от инструктаж — отбеляза Пол и се прозина. — Капитане, трябва ли да ги изчакаме, или да се готвим за кацане?

Алекс откъсна очи от Ким.

— Да… Пол, бъди така добър да отидеш при тях и да ги повикаш в каюткомпанията. Само че първо отиди при Зей-Со, тя е старшата в двойката…

Енергетикът кимна и вече се канеше да излезе от помещението, когато се чуха бързи стъпки.

— Усетиха се — изсумтя Ким. — Какво, да пускам ли повторението?

В каюткомпанията се появи Ка-трети.

Настана тягостно мълчание. Лицето на клонинга беше покрито с червени петна, по челото му се спускаха капки пот. Очите му бяха изцъклени.

— Какво е станало? — Алекс пристъпи срещу него. Навярно така изглеждаха пилотите, които в края на краищата бяха видели в хиперканала кърмата на собствения си кораб…

— Капитане… — Гласът на клонинга едва се чуваше. Той преглътна конвулсивно, протегна ръка и хвана Алекс за рамото. — Елате с мен. Б-бързо!

Алекс се обърна към екипажа. Изглежда, никой нищичко не разбираше.

— Всички да останат тук — каза той за всеки случай. — Ще отложим кацането за следващата обиколка.

Клонингът закима, сякаш Алекс беше изразил собствените му мисли, и го помъкна след себе си.

— Какво става? — попита полугласно Алекс веднага щом се озоваха в коридора. — Ка-трети?

— Тихо!

Сега, когато бяха вече насаме, лицето на Ка-трети изразяваше такова паническо отчаяние, че изплашилата всички гримаса изглеждаше като добродушно веселие.

— Престанете, Ка-трети!

— Всичко… всичко свърши… — процеди клонингът и дрезгаво се разсмя. — Не, лъжа. Всичко едва започва…

Изгубил надежда да получи от него свързан отговор, Алекс ускори крачка. След десет секунди двамата вече стояха пред една от каютите.

— Здрави ли са ви нервите? — Гласът на клонинга спадна до шепот.

— Достатъчно.

Ка-трети отвори вратата на каютата.

Алекс първо видя едната цзигу — неясно дали Зей-Со или Сей-Со, коленичила до леглото. Каютата изглеждаше като украсена за карнавал: ярки петна от червена боя по стените; нелепи, безформени, висящи от тавана гирлянди. Миризмата — неприятна, почти непоносима за човешкото обоняние — го накара да задържи дъха си.

А после сякаш се скъса дига, съзнанието му направи скок и той разбра всичко.

— Не!

Цзигу, застинала на колене пред нарязаното, осакатено тяло на приятелката си, дори не помръдна.

— Да вървим, Алекс. Да вървим, вече не може с нищо да се помогне. — Ка-трети го измъкна в хола на пътническия отсек и затвори вратата на каютата. Преглътна. Тръсна глава. — Чудовищно… чудовищно.

— Защо го е направила? — Алекс погледна изпитателно клонинга, който все пак беше специалист по пришълци. — Та това не са брауни, те нямат ритуални убийства!

Клонингът тихо и истерично се изкикоти.

— Алекс… какви ги говорите! Партньорките цзигу не са способни да се убиват взаимно!

— Самоубийство… — започна Алекс и се сепна. Нито едно живо същество не е способно да размаже цялата си кръв по стените, да окачи червата си на тавана, а после спокойно да си легне в леглото.

— Зей-Со е убита. — В гласа на Ка-трети се появи тревожна, треперлива нотка. — Убита е от някой от вашия екипаж, Алекс! От някой от нас, хората!

Той помълча, после добави вече по-спокойно, макар че смисълът на думите му изобщо не предполагаше невъзмутимост:

— Зей-Со е принцеса-наследница на Сборището на цзигу. Смъртта й от човешка ръка е достатъчен повод за война. Честно казано… мисля, че корабите на цзигу вече се движат по хиперканалите. Сей-Со има портативен трансивър. Преди да ме повика, тя се е свързала с родината си.