Сергей Лукяненко
Геном (3)

Глава 3

Краката му леко трепереха. Той се надигна от ложемента, който леко го побутна в гърба — така, както Алекс обичаше.

Всичко се беше променило.

Светът беше придобил смисъл. Единствен и неповторим.

Интересно, нима онези, които обичат хора, са способни да изпитват нещо подобно?

Едва ли.

— Благодаря… — прошепна той.

Сега това беше неговият кораб. Той можеше да излети с друг пилот, да се подчини на командите на диспечера на космопорта или на военен патрул.

Но само ако Алекс не заповяда обратното.

Макар че думата „заповед“ не беше подходяща тук. Не заповед и не молба. Желание, може би…

— Ще се върна утре сутринта — каза Алекс. — Приготви една каюта. И още две… не, три за всеки случай.

— Каютите са разконсервирани — съобщи сервизната служба.

— Добре. До утре.

Този път не последва отговор. Думите на Алекс бяха адресирани към този, който не умееше да говори.

 

 

— Суши, господине?

Сервитьорката спря до Алекс. До рамото й се рееше прозрачна количка-аквариум. Алекс леко се надигна, за да разгледа течността.

— Да.

— Традиционно или запечено?

— Печено. — Алекс не уточни, че това не е любов към местната кухня, а втълпеният в пилотската школа навик всяка извънземна белтъчина да се подлага на поне минимална термична обработка. — Голяма порция… от десния долен ъгъл, право от дъното.

— На дъното крилът вече умира — смути се девойката. Вдигна стъкления черпак-сито. Количката услужливо се спусна, предлагайки панел с тавичка, преса и каменна плоча. — Мога да премина няколко пъти по повърхността…

— Не, не. Точно от дъното — уточни Алекс, гледайки блещукащите разноцветни точки в аквариума. — Когато крилът е на път да умре, вкусът става по-остър. С двойна доза подправки.

— Добре. — На сервитьорката явно й хареса поръчката. Алекс гледаше как тя щедро изстъргва от дъното на аквариума полуживия крил, ловко го изсипва в тавичката, поръсва го със седемте подправки, сплесква месото с малката ръчна преса, сръчно го нарязва на ивици и го хвърля върху нагорещената каменна плоча.

— Само че не го печете докрай — побърза да уточни Алекс. — Само малко, докато започне да хруска хитинът.

След минута в чинията му вече лежеше порцията суши. Изумителна, свежа, с вдигаща се от нея ароматна пара. Колкото и да беше изненадващо, океаните на Живачен Донец си оставаха на практика незамърсени и морската храна беше натурална. Алекс не спореше, че синтетичните белтъчини са много по-евтини, полезни и безопасни в сравнение с природните, но пилотите по традиция предпочитаха подчертано натуралната храна.

Освен това Алекс наистина я харесваше. Той беше дълбоко благодарен на родителите си, че не бяха включили в параметрите на специализацията му модернизирана храносмилателна система. Разбира се, това изискваше допълнително място, допълнително време за хранене, допълнителен разход на енергия… но цял живот да ядеш белтъчно-протеиновите продукти на „Мак-Робинс“?

Не, благодаря…

Той поля сушито със светъл соев сос, опита го… Изумително. Все още не му бяха поднесли сушито магуро, но японският ресторант на космопорта се оказа толкова добър, че Алекс имаше добри предчувствия за ястието. Естествено, ако се съдеше по цената, сушито магуро беше приготвено от клонирано месо на риба тон, растящо в саксия някъде в кухнята. Но все пак не бяха чисти протеини с химически ароматизатори и вкусови добавки…

Когато сервитьорът смени блюдата, Алекс вече беше напълно сит и доволен от живота. Помоли сервитьора за телефон и предизвика изненадан поглед. Алекс вече беше сменил твърде разнообразните си дрехи със стандартната униформа на капитан с нашивки на майстор-пилот, но просто беше забравил да вземе от кораба комуникатор. Все пак сливането оставя следи след себе си — възбудата, чудновато примесена с отпуснатост, все още не го беше напуснала.

Той набра номера на хотелския терминал. Ким отговори почти веднага. Екранчето на чуждия телефон беше твърде малко, а и хотелската техника не се отличаваше със съвършенство, но все пак се виждаше, че лицето на девойката е спокойно.

— Наред ли е всичко?

— Аха. — Тя подсмръкна. — Тренирам.

— Какво?

— Упражнявам си мускулите. Нормално ли е, че не се уморявам?

— Като че ли да. Само не се престаравай.

Помълчаха няколко секунди.

— Ще дойдеш ли? — каза девойката най-накрая.

— Да. А ти ще ме дочакаш ли?

Усмивката й беше едва забележима, но може би просто му се беше привидяла.

— Ще видим. Сигурно.

— Почивай си, не се претоварвай — каза Алекс. Прекъсна връзката и подаде телефона на деликатно отстъпилия встрани сервитьор.

Жалко, че дългите ръкави на униформата не му позволяваха да види Бес. Дали да не прореже прозорче в тъмносиния плат и да го залепи с прозрачен найлон… Ама че смях ще падне сред екипажа… когато този екипаж се появи.

Честно казано, точно екипажът беше причината, поради която Алекс все още оставаше на територията на космопорта. В онези редки случаи, когато подборът на екипажа се предоставеше на капитана, имаше два варианта. Първият — официално препоръчваното търсене в компютърната мрежа. И вторият — методът на „личното събеседване“, предпочитан от всеки здравомислещ човек. И точно за тази цел се използваха питейните заведения на космопортовете.

Интересно колко ли хора вече поглеждаха към него с любопитство и нетърпение и чакаха капитанът да приключи с обяда си?

Сушито магуро беше добро, но Алекс го дояде вече насила. Поръча саке и скъпа земна пура. Той обичаше саке, но не и пури. Но това беше разбираем за всеки астронавт символ, така че за известно време се налагаше да забрави за цигарите.

Сервитьорът стоеше до него с поднос, върху който имаше кутия пури, гилотинка и масивна кристална запалка. Алекс си запали пурата, без да бърза.

— Успешен кастинг, сър — каза сервитьорът и се отдалечи.

Разбира се. Всеки, който поработи дори за седмица в някой космопорт, знае кога капитанът пали пура…

— Ще позволите ли?

Алекс погледна изпитателно първия кандидат.

Млад или наскоро подмладен мъж. Тъмнокос, с голяма част азиатска кръв. Облечен цивилно. Почти недоловими следи от спецификация — твърде свити в полумрака на ресторанта зеници, високо чело, неестествено прав гръб, като на войник, привикнал на дисциплина.

Пилот. По-точно, майстор-пилот.

— Да. — Алекс леко отмести към пилота бутилката саке, която се топлеше в съд с гореща вода. Това също беше знак.

Те мълчаливо изпиха по чашка, съвсем откровено вглеждайки се един в друг. Сега всичко можеше да приключи, пилотът да стане, да благодари за почерпката и да си тръгне. Или Алекс да остави пурата и да се извърне. Значи — не. Значи не са си паснали.

— Вие също сте пилот, нали? — наруши мълчанието мъжът.

— Да.

— Майстор-пилот — разсъждаваше на глас той, — и търсите още един майстор-пилот? Трябва да имате голям кораб.

— Това смущава ли ви?

— Не.

— Добре. Но аз имам малък многоцелеви кораб.

Пилотът се намръщи и попита с лека надежда:

— Много задължения ли има извън пилотирането?

— Не мисля.

— Тогава ви е нужен просто пилот — рече твърдо мъжът. — Двама майстори на малък кораб… не е сериозно.

— Съгласен съм, но имам нареждане от собственика на кораба. Вторият ложемент трябва да се заеме от майстор.

В очите на пилота се мярна искрица на любопитство. Той се поколеба за секунда, после поклати глава.

— Не… не си струва. Успех, капитане.

— А не ви ли интересуват условията? — попита Алекс. Непознатият му хареса, а и не изглеждаше твърде преуспял.

— Благодаря, не си струва. — Пилотът се усмихна сухо. — Не искам да се изкушавам.

Той рязко се обърна и се изправи. Ама че работа. И всички видяха, че сам се е отказал от предложението, а не капитанът е отхвърлил кандидатурата му.

Алекс дръпна от гъстия тежък дим. Не, пурите не бяха за него…

Той прекрасно разбираше реакцията на пилота. Един майстор би се съгласил да работи в чифт само ако е в пълна безизходица. По-добре самостоятелно да се скита из орбита с тромав „Хомяк“, натоварен със стоманени блокове, отколкото да се подчинява на чужди решения дори по най-интересните маршрути.

Но условията в инструкциите бяха формулирани красноречиво.

Екипаж от шестима души.

Капитан с подготовката на майстор-пилот. Още един майстор-пилот. Навигатор. Енергетик. Боец. Лекар.

Нямаше нито карго-майстор, нито специалист-търговец. По-точно тези длъжности присъстваха, но само „по възможност“, в случай че са втора специалност на някого. Значи не ги наемаха като търговци. Нямаше лингвисти и екзопсихолози — значи не се предвиждаха контакти с пришълци и щеше да се работи в пределите на Човешката империя.

Но при това…

Наличието на двама майстор-пилоти можеше да означава само дълги и сложни трасета.

Боец в екипажа — кацане на неспокойни планети.

Лекар — продължителни курсове.

Всички тези факти много трудно се съгласуваха помежду си. Още по-трудно беше да се разбере защо при толкова странен състав на екипажа, явно означаващ нестандартни курсове, му бяха поверили така лесно командването на кораба и му бяха дали картбланш за подбор на екипажа.

— Ще позволите ли?

Алекс вдигна поглед.

Много сериозно и умно лице. Светлокос европоид, рядко се срещаше толкова чист генотип. Съдейки по нашивките и признаците на специализация — енергетик. Звезда Безизходна доблест на ревера на сакото — военен в оставка. Между другото, ако някоя награда не се дава току-така, то това е точно Безизходната звезда… Подходящ по всички параметри, само че…

Само че, кой знае защо, не му харесваше.

Двамата няколко секунди се разглеждаха взаимно.

— Май сте прав, капитане — учтиво каза злополучният енергетик. — Няма да се сработим. Жалко, от доста време съм го закъсал.

— Ще пийнете ли?

— Не, благодаря. Явно сте се приготвили да седите дълго, не се отвличайте с дреболии.

Той се отдалечи. Алекс мрачно го съпроводи с поглед.

Професионалист. Добър спец, добър човек. Но нямаше да се сработят. Когато прекарваш половината си живот в херметично затворена тенекиена кутия, тези неща започваш да ги усещаш още в първия момент.

Кастингът започваше лошо. Между другото, на някои места се смяташе, че ако първите трима кандидати веднага отхвърлят капитана, то по-добре човек да си няма вземане-даване с него — носи лош късмет. Астронавтите са най-суеверните хора на света.

— Капитане?

Жената дори не направи полагащата се пауза. Облегна ръце на масата и се наведе към Алекс.

— Търсите си екипаж?

Застаряваща. Едра, почти с неговия ръст. Тъмнокожа. Красива, но с неестествена красота, работа на козметици, придаващи приятни черти на изменените тела. Лицето — с някаква особена, ромбовидна форма. Очите бяха твърде големи, почти като на Ким. Много странни китки на ръцете… много странни нокти… И значка на карго-майстор на блузата.

Явно на лицето му се беше мярнало нещо.

— Не ви ли трябва карго? — попита направо жената.

— Не, за съжаление. Корабът ми е малък. Не е товарен.

— Моля за извинение, капитане…

— Почакайте!

— Да? — жената леко изви вежди.

— Вашата спецификация не е карго-майстор.

— Прав сте, но на малък кораб лекар е още по-малко необходим.

— Нужен е.

— Колко интересно… — След кратко колебание тя седна. — Ще ми налеете ли нещо?

— Да, разбира се…

Алекс бързо напълни чашата и я подаде на жената. Двамата се чукнаха.

— Какъв е корабът ви?

— „Огледало“. Извън категория, земна изработка. По повечето параметри е модернизирана дискова яхта със среден тонаж. Екипаж от шестима души, включително аз.

Алекс се усети, че я уговаря. Едва ли не й се подмазва.

— Интересно — рече отново жената. — Има ли поне медицински отсек?

— Има, пълен профил. Явно свален от ескадрен миноносец.

— По дяволите… — Тя се засмя малко пресилено. — Явно е свален? А вие отдавна ли сте капитан?

— От няколко часа.

— Ясно. А кой е в екипажа?

— Аз.

— Всичко е ясно.

Тя въртеше в ръка чашката със сакето, не бързаше да отпива.

— Условията?

— Профсъюзният минимум за кораби извън категория плюс двайсетпроцентна надбавка. Договор за две години.

— А къде се каним да летим?

— Не знам.

— А целите на курсовете?

— Също не съм в течение.

— Великолепно, капитане…

— Разбирам. Но нали аз приех това предложение.

— Може би просто не сте имали друг изход?

Тя отгатна и Алекс сметна за благоразумно да замълчи.

— Добре… да допуснем. Аз съм Джанет Руело, на четирийсет и шест години, лекар-спец, карго-майстор… — Тя за миг се запъна, но все пак продължи: — Мерач-спец, лингвист-спец, младши пилот-спец, готова съм да разгледам вашето предложение.

Алекс остави чашата и погледна към Руело — тя беше напълно сериозна.

— Четири спецификации?

— Пет. Но петата изобщо не е свързана с работата.

— Бих искал да науча и нея.

В тъмните очи на жената се появи зла ирония.

— Палач-спец. Официалното наименование е друго, но същността е такава. Общо взето, това е основната ми специализация.

— Вие сте от Абанос! — възкликна Алекс. — По дяволите…

— Да. — Жената издържа погледа му. — Абанос, карантинната планета. Там съм родена. Служих в Корпуса по Взаимно разбиране до трийсетгодишна възраст. Бях взета в плен по време на Битката за Покривалото. Пет години психотерапия. Временно гражданство на Империята с право на работа и размножаване.

Сега Алекс разбираше защо жена, която имаше пет… е добре, дори и да са четири, специализации, носи на гърдите си значката на карго-майстор, професия, на която се е обучавала сама.

— Вашето решение? — попита сухо жената.

— Може ли един неофициален въпрос?

— Да… навярно. — Тя изведнъж се смути.

— Участвали ли сте в експертизи по специализации?

Джанет сви рамене:

— Аз не съм експерт, разбира се, но се е налагало. Обичайна процедура в нашия флот е да се определи каква специализация се е удала в максимална степен и има ли физиологични конфликти в организма. Например не е възможно да се съвместява работата на лекар и следовател по психологични причини, а на навигатор и пилот — по физиологични. Това е общоизвестно, но има куп други по-сложни ситуации.

Джанет, изглежда, имаше охота за разговори. Алекс кимна, доволен от отговора, и попита:

— А защо толкова бързо изгубихте войната? Преди десет години Абанос можеше да извади флот, почти равен на имперския! Плюс подготовката… по три специализации минимум, нали? Какво се случи?

— Вие наистина ли не разбирате? — В гласа на Джанет се прокрадна учудване. — Нас не са ни подготвяли да се сражаваме с хората! Тъкмо обратното… Ние знаехме, че човешката раса трябва да властва над вселената. Още половин или една година, и никой нямаше да може да ни спре, повярвайте. Господи разгневени… та крайцерите от клас „Литургия“ щяха да могат да откъсват фотосферите на звездите, превръщайки ги в свръхнови! Пречистващ огън, в който биха изгорели всички планети на пришълците!

— Добре, че не сте успели да ги построите — каза Алекс, наблюдавайки реакцията й.

— Защо да не сме успели? Два крайцера бяха готови. Не биха могли да се промъкнат в зоните на пришълците, но като нищо можеха да ударят Слънцето или Сириус! — Тя се засмя горчиво. — Скъпи капитане, ние не можехме да воюваме с хората! Недоглеждане на собствената ни пропаганда. Ние уговаряхме, молихме… обяснявахме… пленявахме и промивахме мозъци… но да убиваме такива като нас самите…

— Империята все пак понесе загуби…

— В по-голямата си част случайни. Понякога в резултат на нервни сривове. Офицери откриваха стрелба, а после си пускаха лъч в слепоочието. Веднага щом осъзнаят, че са убили братя по кръв… Вие нямахте подобни проблеми.

— Последен въпрос, Джанет. Извинявайте, но съм длъжен да ви го задам.

— Питайте. Разбирам.

— Как се отнасяте сега към идеологията на Абанос? Разберете, да имаш в екипажа си човек, роден да убива всякакъв нечовешки разум…

— Продължавам да се придържам към мнението, че човешката раса е най-съвършената във вселената. Избрана от Създателя.

Джанет помълча и добави много сухо:

— Нали разбирате, Алекс, че последствията от специализацията не са отстраними. По никакъв начин.

— А как градите живота си, изхождайки от тази увереност? — Алекс се огледа, опитваше се да намери в ресторанта поне един пришълец. Живачен Донец беше далеч от покрайнините, но търговските кораби на пришълците достигаха дотук.

Не, като напук — нито един. Нито едрите и тромави фенхуани, омотани в надиплени псевдокриле, нито дребните и чевръсти брауни, нито цзигу… впрочем на тези миризливи създания никой не би позволил да влязат в ресторанта.

— Сега смятам — каза много твърдо Джанет, — че методът на ксеноцид, одобрен от нашата управляваща църква, беше съдбовна грешка. Той е неприемлив по морално-етични съображения, защото, когато убиваме пришълците, без да сме принудени да го правим при самоотбрана, ние се принизяваме до тяхното ниво. Човешката раса трябва да завоюва Галактиката по мирен път, като усъвършенства техниката и биотехнологиите и като заема все по-голямо пространство, твори красота и енергично се размножава. Именно този път ще доведе до деградиране и измиране на непълноценните раси, които по този начин ще освободят вселената за хората. Дори съм склонна да смятам, че сме длъжни да запазим паметниците на културата им, да създадем музеи и мемориали и по възможност да поддържаме остатъците от биологичните видове в резервати и зоологически градини.

— И вие градите живота си, изхождайки от това мнение?

— Да, разбира се. За десетте години, изминали от освобождаването ми, родих четири здрави и умни деца и ги специализирах в полезни за обществото мирни професии.

Тя помисли малко и добави:

— Условно мирни… Можете да не се притеснявате, капитане. Като видя пришълци, няма да си спомня методите за унищожаване. Ако няма такава необходимост.

— Добре. Ами ако ви устроят договорът и корабът…

Джанет кимна и на лицето й се появи лека усмивка.

— Мисля, че ще ме устроят. Бих предпочела да работя като карго, но като лекар също не е зле. Останалите ми специализации са доста по-неприятни. Нужни ли са ви препоръки от предишните ми местоработи?

— Да. Не се съмнявам, че подготовката ви е великолепна, но такъв е редът.

Алекс й подаде една от взетите от кораба бланки с договора, изпиха още по чашка, скрепвайки предварителната договореност, и Джанет си тръгна.

Пурата му отдавна беше изгаснала. Впрочем, при всички случаи се полагаше да поръча нова, което той и направи.

Лекар от Абанос… великолепна шега на съдбата. Но какво да се прави, всички шеги на съдбата са удачни.

Той изобщо не се съмняваше в професионалните качества на Джанет. Всичките й допълнителни специалности бяха несъмнен плюс, дори и да не се наложеше да прибегне до тях. На практика тя не беше способна да проявява агресия към хора — въпросното недоглеждане на пропагандата на Абанос, което беше позволило на Империята да изолира планетата от реалния космос.

Можеше ли тя да се нахвърли върху пришълци? Да си спомни професията на палач-спец? Не, слабо вероятно. След като военните психолози бяха счели за възможно да пуснат пленените в обществото и да им разрешат да контактуват с пришълците, значи бяха уверени в своята тактика. Остроумно заобикаляне на проблема, ако се замисли човек. Те не бяха пипали основата на основите на абаноския мироглед, постулата, че човечеството е висшата раса. Само ги бяха убедили в мирния път за постигане на вселенско господство. И ето че от стотиците хиляди озлобени пленници, които вече никога няма да видят клетия си свят, бяха излезли стотици хиляди висококвалифицирани, предани на човечеството спецове. Наистина, май им беше забранено да служат в армията. Там тяхната вяра можеше да намери хиляди нови привърженици, а психологическите им блокажи — да се разпаднат, сякаш никога не ги е имало.

— Капитане?

Този беше съвсем хлапак. Двайсетинагодишен, явно току-що завършил училище.

— Да?

— Имате ли място за енергетик-спец?

Колко нетърпеливи са всички днес. На Алекс му се беше налагало да присъства на кастинг, воден от предишния му капитан, Рихард Клайн, Гърмящия Рихард, както го наричаха. По време на кастинга Рихард беше станал съвсем друг… обстоятелствен, бавен, дори сънен. И онези, които се приближаваха към масата му, се държаха по същия начин…

— Да.

— Аз устройвам ли ви?

Младежът беше типичен европоид. Разбира се, спец — в енергетиката изобщо не взимаха други. Кожата му бе твърде розова, румена, лицето — леко инфантилно, очите лъщящи, леко облещени, тъмносивите коси тежко се спускаха по раменете… като оловен параван, чиято роля, общо взето, изпълняваха. Да се направи човек практически нечувствителен към радиацията не е никак лесно. Достатъчно беше да се каже, че по време на работа тестисите му се прибираха в тазовата област.

— Вижте договора — каза Алекс, подавайки му листа. — Реакторите са глуонни — работили ли сте с такива?

— Да съм работил наистина — не — отговори разсеяно младежът, разглеждайки договора. — Но ги познавам добре. Последната година изучавахме само тях. А и дойдохме насам с кораб с такива двигатели…

— На Земята ли си се обучавал?

— Да, разбира се… — Младежът се замисли над някаква точка от договора и Алекс бегло си отбеляза, че събеседникът му съвсем не е толкова наивен, колкото изглежда.

Внезапна мисъл го накара да уточни:

— А как се казваше корабът, с който дойдохте тук?

— „Безстрашният“… Яхта, а името като на армейски крайцер… — Младежът вдигна поглед и кимна. — Харесва ми предложението. Засега не смятам да се завирам в големи кораби. Ако ви устройва енергетик с работен стаж два месеца — тичам да си събирам багажа.

— Ами… да рискуваме, синко… — каза Алекс, безуспешно опитвайки се да придаде на гласа си толкова удаващия се на Рихард покровителствен тон. — Та нали всички сме започнали отнякъде, а?

Разбира се, той не смяташе да казва на младежа, че длъжността на енергетика е единствената, на която взимат по-охотно млади, току-що завършили училище момчета. Работата беше там, че опитът, получен на един реактор, с нищо не помагаше при работата на друг. Поведението на глуонния поток не се поддаваше особено на статистическа обработка и беше значително по-добре да се вземе необременен от товара на спомените новак, отколкото опитен ветеран.

— Благодаря — каза искрено младежът. — Няма да съжалявате. Аз, Пол Лурие, деветнайсетгодишен, енергетик-спец, приемам вашия договор.

За разлика от останалите, той дори не дочака да види кораба. Просто подписа документите. Алекс мислено си обеща в първия удобен случай да измоли премия за младежа — такива жестове на доверие трябваше да се поощряват.

— Ще позволите ли?

Новият претендент беше облечен с кариран килт и свободна яркосиня риза. Здравеняк, червенокос, но с дръпнати очи и определено азиатска външност. На лявото си ухо имаше обеца, на дясното — клипс-плеър. Дългите му коси бяха събрани в здраво сплетена плитка. Бузите му бяха украсени с цветни преливащи се спирали — или татуировка, или обикновена апликация.

Няколко секунди Алекс безуспешно се опитваше да определи профила му, после се предаде и кимна. Наля му чашка саке.

Този претендент също предпочете да хване бика за рогата.

— Трябва ли ви навигатор?

— Да.

— Гледайте.

Отнякъде, едва ли не от пазвата си, той измъкна сноп препоръки и ги сложи пред Алекс.

Комплектът беше впечатляващ. Пет години служба в имперските сили на най-различни кораби, от миноносци до линкори. Корабите се сменяха подозрително често — но в същото време отзивите бяха най-положителни. „Икономия на енергия“… „разчет на скок в бойни условия“… „ръчно насочване на кораба след отказ на приборите“… „провеждане на ремонт при пълно отсъствие на навици, с осланяне изключително на интуицията“…

— Пак Генералов, вие често сте сменяли мястото на службата си… — отбеляза Алекс. В безупречните документи го смущаваше и още нещо. Но какво ли точно…

— Характер. — Навигаторът оправи килта си. — Такъв ми е характерът. Но към професионалната ми дейност няма никакви претенции.

— Да не сте конфликтен?

— Капитане, това щеше да е отразено в документите.

— Вярно. И все пак… корабът ми е малък, ще ви устрои ли длъжността навигатор на яхта?

— Напълно. Обичам малките и бързи кораби.

Генералов извади смачкан пакет цигари, извади една, драсна с клечка по масата и си запали. Поинтересува се:

— Между другото… Аз съм гей. Това нали не ви смущава?

— А трябва ли? — обърка се Алекс.

— Ами нали знаете, има най-разнообразни етически основи…

— Аз съм от Земята. Не бива да ме подозирате в предразсъдъци — отговори сухо Алекс. Нещо продължаваше да го смущава, но какво точно? — Може би трябва да огледате кораба. Уговарям си с всички новаци среща утре сутрин.

Навигаторът отново кимна и небрежно подхвърли:

— А, между другото… Освен това съм и натурал. Това нали не е проблем?

Алекс замълча, шокиран.

Разбира се, астронавтите не бяха единствено спецове. Само няколко длъжности непременно изискваха модификации на тялото и съзнанието: енергетик, тактически командир, лингвист и още някои редки професии. Всичко останало теоретично беше достъпно за натуралите. Алекс ги беше срещал сред корабните лекари, сред мерачите, познаваше даже един пилот натурал, наистина, много възрастен.

Но да станеш навигатор!

Да държиш в главата си петизмерна картина на света, около хиляда и петстотин основни канала, поне трийсет хиляди звездни маршрута, не по-малко от триста хиляди гравитационни пика… Навигаторът — това не е само усет към пространството и интуиция, както при пилота. На първо място това е съзнание, работещо като компютър, пренаредени нервни възли, подсилена логика и ампутирани емоции…

Ето какво го беше накарало да застане нащрек. Във всички препоръки, хвалебствени и бляскави, отсъстваше думата „спец“.

— Нали не бива да ви подозирам в предразсъдъци? — учтиво попита Генералов.

Алекс се застави да кимне.

— Не… не бива. Взимам ви… ако ви устройват корабът и договорът, разбира се…

Мъжът с килта го гледаше, играейки си с клипса на ухото си. Или търсеше в ефира някаква радиопрограма, или и той нервничеше.

— Ето го и отговора на вашия въпрос — неочаквано каза той.

— Какъв въпрос?

— Защо често сменям корабите. Вие попаднахте в обичайния капан… трудно е човек да признае собствената си предубеденост, но да се работи с натурал е неприятно. Ще ме вземете в екипажа си, но при първа възможност ще се постараете да се избавите от мен. Разбира се, с хубави препоръки, защото пилотите не умеят да лъжат.

— Умеем.

— Не ме разсмивайте, капитане… Докато не подпиша договора, мога да пренебрегна субординацията. Затова ще отбележа… — Генералов дръпна от цигарата и се усмихна: — Между другото, това за вас е допълнителен шанс да се откажете. На кого е нужен скандален навигатор? Та така, капитане, вие не умеете да лъжете. При всички пилоти е отстранена способността да обичат, което е доста полезно. Обичащите не са склонни да рискуват, освен заради предмета на своята любов, а пилотът трябва да е готов да загине във всеки момент. Затова като противовес при вас са засилени всички останали морални качества — честност, доброта, преданост, великодушие. Обзалагам се, че сте от онези, които скачат на пътя заради проскубано кученце, свалят котки от дървета, даряват в благотворителни фондове и дават пари на всеки просяк. Така че за вас лъжата е мъчителен, неприятен, почти невъзможен процес. Пилотите предпочитат недоизказаните неща, отклоняването от отговора… но не и лъжата. Аз съм ви неприятен, нали?

— Не — процеди Алекс.

В очите на Генералов се мярна уважение.

— Вие сте силен човек, капитане. Каква зодия сте?

— Овен.

— А аз съм Дева — усмихна се Генералов. — Знаете ли, това е добро съчетание, ще си паснем. Дайте вашия договор.

Алекс безмълвно му подаде бланката.

Пак пробяга с поглед по стандартните редове и сви рамене, когато видя цифрите.

— Никак не е зле…

Той наплюнчи пръст и го допря до точката на опознаване. Раздели листа на две половини, върна едната на Алекс, а другата прибра в джоба на килта си.

— Приет сте в екипажа на „Огледало“ — каза Алекс Генералов сякаш го сръчкаха с нагорещен ръжен — изпъна се и усмивката се изтри от лицето му.

— Чакам нарежданията ви, капитане.

Само в очите му остана подигравателната искрица.

— Облечете си стандартна навигаторска униформа. Изтрийте си шарките от лицето. Утре в девет часа бъдете пред кораба.

— Слушам, капитане.

— Това е всичко, свободен сте.

— Ще разрешите ли да прекарам вечерта в бара, капитане?

— Това си е ваша работа — отговори Алекс след кратък размисъл. — Но сутринта трябва да сте абсолютно работоспособен.

— Разбира се. — Пак сякаш чакаше следващите разпоредби.

— Отдавна ли търсите работа?

— От месец.

— Добре. В залата има ли майстор-пилоти?

Генералов дори не се огледа:

— Само един, онзи, който дойде пръв при вас.

— Добре… почивайте си.

Когато навигаторът излезе, Алекс изпи на екс сакето. Откри с поглед сервитьора си и щракна с пръсти във въздуха, за да поиска сметката.

Как го беше хванал този хитър натурал! Никога не бива да се подценяват генетически неизменените, никога! Отначало онзи нелеп въпрос за отношението към гейовете, сякаш капитана трябваше да го вълнува с кого спят подчинените му. А после, когато Алекс декларира своята непредубеденост — истинската клопка.

Навигатор натурал… невъзможно!

И как ще реагират на това другите членове на екипажа? Джанет, с нейните пет спецификации, хлапакът енергетик, едва завършил училище?

Впрочем, ако някой от тях изразеше протест, това щеше да е повод да му откаже… не, уви. Джанет още не беше подписала. Освен ако Пол Лурие не пожелаеше да довери живота си на натурал.

За миг на Алекс му хрумна шантава мисъл — да помоли енергетика или дори да му заповяда да възрази против кандидатурата на Генералов. Пол беше подписал договора по-рано и от формална гледна точка Алекс беше длъжен да има предвид мнението му.

Мисълта се появи… и веднага изчезна, оставяйки горчив вкус. В едно нещо Генералов безспорно беше прав — лъжата не се удаваше лесно на пилотите. Това е част от цената, която се плаща за звездите, заедно с неумението да обичаш хора.

Приближи се сервитьорът, Алекс плати и бързо излезе от залата. Две от свободните места оставаха незаети, но за едното от тях той имаше идея. Безумна, но си струваше да опита.

 

 

Портиерът в хотела отново беше друг. Този изобщо не обърна внимание на самия Алекс, само погледна капитанската униформа и устните му веднага се разтеглиха в усмивка. Такива важни клиенти рядко отсядаха в „Хилтън“.

Алекс се качи до стаята си, докосна сензора на звънеца. И се улови, че го изгаря любопитство — дочакала ли го е Ким, или е предпочела да изчезне, предварително изпразвайки сметката на стаята.

Постоянно му се налагаше да си плаща за вярата в човешката честност. Но той намираше в това странно, извратено удоволствие — в онези редки случаи, когато вярата се оправдаваше.

Ким отвори вратата.

Дочакала го беше!

Алекс поклати глава, макар че му беше приятно да види неподправената радост на лицето на девойката.

— Ким… нали те помолих да се заключиш? Ти дори не погледна през шпионката.

— Ти откъде знаеш?

— Когато камерата на вратата работи, обективът включва и инфрачервеното осветление. Аз съм способен да забележа това.

— А! — Ким отстъпи от вратата, за да му направи път. — Е… нямаше за какво да поглеждам, знаех, че си ти.

Сега беше ред на Алекс да се учуди.

— Откъде?

— По стъпките. Имаш характерни крачки, сякаш се стремиш да не откъсваш крака от пода.

— Така ли? Не съм забелязал. — Алекс затвори вратата. Погледна нозете си и се замисли. — И какво, влача си краката?

— Не ги влачиш, просто се стараеш по-бързо да пристъпиш. И никога не откъсваш от земята двата крака едновременно! — Ким подскочи. — Защо си такъв сериозен? Е, извинявай, че не погледнах през шпионката, няма повече да правя така!

— Ако откъснеш от земята двата крака едновременно, това вече е тичане… — Алекс прехапа устна. Да откъснеш двата крака… а ако ти се откъснат двата крака, че и тазът в допълнение — това е производствена травма. — Ким, разбрах. На „Хомяк“ и останалите системни лихтери няма изкуствена гравитация. Карах там практика около половин година. И свикнах да използвам „лепки“. А може би това е вкарано в спецификацията ми — да не губя опорна точка.

Ким, изглежда, беше успяла да се отегчи.

— Добре. Много предвидливо, приятелю спец. Виждаш ли за какво похарчих парите ти?

Тя разпери ръце и се завъртя, като при това се стремеше да задържи Алекс в полезрението си.

— Виждам, че си се преоблякла.

Протритите дънки и пуловерът бяха сменени с черен костюм с панталон. В него Ким изглеждаше като ученичка от престижен колеж. Впечатлението се допълваше от бялата блузка и малката черна вратовръзка.

— Отива ли ми? — попита Ким.

— Да. Много.

Девойката се усмихна:

— На теб също ти отива униформата.

— Така даже изглеждаш малко по-голяма — продължи Алекс. — Човек би предположил, че си претърпяла метаморфозата преди половин година и си успяла да завършиш някакви ускорени курсове.

— Защо, това важно ли е?

— Навярно. Трябва да поговорим, Ким.

Тя веднага стана сериозна. Алекс я хвана за ръката, отведе я в стаята и я настани в креслото. Седна срещу нея, извади цигара и я запали.

— Дай и на мен…

Алекс запали още една цигара и й я подаде.

„Трябва да поговорим“ — това е вълшебна фраза. Една от многото фрази, настройващи събеседника на сериозна вълна. Не я произнасят, за да обсъдят времето или плановете за почивния ден.

Много поучително е да се наблюдава реакцията на човек, който очаква сериозен разговор. Някои започват да нервничат, други се затварят в себе си, трети предварително се готвят за съпротива.

Ким просто се концентрира.

— Как ти е името? Пълното?

— Ким Охара.

— На колко години си?

— Четиринайсет. Преди месец ги навърших.

— От Живачен Донец ли си?

— Не — поклати глава Ким.

— Тогава откъде?

— Няма да ти кажа.

Алекс въздъхна. Не беше и очаквал, че разговорът ще бъде лек, но тонът на девойката му внушаваше сериозни опасения.

— Ким, трябва да знам това.

— Защо?

Тя беше преминала в контраатака.

— Ким, имаш ли роднини или приятели на Живачен Донец?

Мълчание.

— Отдавна ли си тук?

— Какво значение има?

Ето на. Защо винаги става така — опитваш се да помогнеш, а получаваш неблагодарност в отговор?

— Добре — прекъсна Алекс увисналото мълчание. — Нека да помислим за какво ми е нужно това. Вчера те измъкнах от нарушена метаморфоза. Нали?

Ким изсумтя и промърмори:

— Аз съм ти благодарна, приятелю спец…

— Няма нужда да ми благодариш. Аз не бих могъл да постъпя по друг начин, тук нямам никаква заслуга. Но по същата причина, поради която бях длъжен да ти помогна…

Ким го погледна изненадано.

— По същата тази причина не мога просто да си отида и да те оставя на произвола на съдбата. Нуждаеш ли се от помощ?

Девойката сведе поглед.

— Нуждаеш ли се, или не? — попита твърдо Алекс. — Наеха ме на кораб, разбираш ли? След два дни ще напусна Живачен Донец, може би за много дълго. Нуждаеш ли се от помощ?

— Да. Нуждая се.

— Така е по-добре. Не, не е особено добре, но поне е честно.

Ким стана, приближи се до прозореца и се вгледа в мъждивото вечерно небе. Пъхна ръце в джобовете и застина, дребна и безпомощна, веднага изгубила веселостта и закачливостта си.

Алекс прехапа устна. Това естествено ли беше, или тя играеше? Във всеки случай беше напразно. Явно девойката не разбираше напълно причините за благоразположението му към нея.

— Откъде си, Ким?

— Едем.

— Как попадна чак тук? — Алекс трескаво пресмяташе маршрута. По дяволите… противоположният сектор на човешкото пространство! Не по-малко от седем канални прехода или пряк скок на кораб-куриер. Впрочем не съществуваха преки курсове между Едем и Живачен Донец. Те не бяха нужни никому. — Далеч си от дома.

— Аз вече нямам дом. Избягах от семейството си.

— Защо? Впрочем, както и да е. Това няма значение. Как се добра до Живачен Донец?

— Способно момиче съм.

— Вярвам ти, Ким, но преди метаморфозата ти дори не си била пълнолетна. Да прекосиш двеста светлинни години без документи, пари…

— Кой ти каза, че не съм имала пари?

Алекс кимна. Тя беше права.

— Добре. А защо Живачен Донец?

— Имах си причини да дойда точно тук.

— Ким… ако не ми се довериш, както ми се довери вчера, няма да се получи нищо.

— А какво трябва да се получи?

Тя все пак плачеше. Тихичко, беззвучно. Да се приближи сега към нея, да я прегърне, да я утеши, би било най-естественото нещо. И абсолютно неправилно.

— Ти боец-спец ли си?

— Сигурно.

— Как така „сигурно“? Ким, всяко дете спец знае какво ще стане. Ако момичето гейша и момчето лекар играят на „чичо доктор“, те играят по различен начин. На момичето ще й бъде интересна еротичната съставка, тя ще изучава най-простите сексуални реакции; момчето ще се опита да се вслуша в дишането й, в пулса, да напипа костната система и да огледа сливиците й. Ако момче архитект построи пясъчен замък, този замък ще се разруши чак след седмица. Как си играеше ти като дете? Обичаше ли да се биеш?

— Да.

— И побеждаваше ли?

— Разбира се.

— А играеше ли с кукли?

— Аз и сега бих поиграла — изкикоти се Ким. — Когато избягах от вкъщи, взех със себе си Люсита. Тя е любимата ми кукла. Само че остана в сака… на един кораб.

Алекс потърка челото си. Не му се беше случвало да вижда девойка спец, заточена в специалността боец. Играят ли те с кукли? Може би, но кой знае защо му се струваше, че бъдещият спец ще разглежда куклата като манекен за трениране на различните удари…

— И на доктор съм си играла — рече неочаквано Ким. — Само че не знам кое ми беше по-интересно… пулсът или сексуалните реакции.

— Ким, на кораба ми е нужен боец-спец.

Девойката се обърна.

— Наистина ли?

— Да. Но ти нямаш документи, нито удостоверение за боец. Какво ще кажеш утре да отидем в най-близката клиника, да проведем генен анализ и да си получиш документите?

— Не!

— Защо?

— Ще ме търсят, как не можеш да разбереш!

— Ти мина през метаморфозата. Сега си пълнолетна. Дори ако според условията на спецификацията си длъжна да платиш на родителите си стойността й, това не ограничава правата ти като личност…

— Не!

Гласът й се извиси до вик. Нямаше смисъл да настоява повече.

— Но нямаш нищо против работата на кораба?

— Нямам.

— Ще измисля нещо, Ким. Ако наистина си боец-спец, тогава всичко е наред.

Девойката го гледаше навъсено. Алекс търпеливо чакаше.

— Защо се занимаваш с мен?

— Какво знаеш за пилотите-спецове? — отговори й с въпрос Алекс.

— Нищо! Е, ти каза, че имате здрави кости, добър окомер…

— Ние имаме още засилено чувство за отговорност. Пилотът никога не изоставя пътниците и екипажа.

— Но… аз нали още не съм от екипажа ти… — Девойката се приближи, седна в креслото и го погледна в очите.

— Вчера нямах никакъв екипаж, Ким. Помогнах ти в монорелса, нахраних те… нататък всичко тръгна от само себе си. Така че не си струва да ми благодариш за добротата и безкористността ми. Аз просто съм си такъв. Разбираш ли?

— Колко странно… — Всичките й сълзи бяха изчезнали безследно. Ким протегна ръка и докосна лицето му. — Значи ти… не си свободен?

— Защо?

Тя галеше лицето му — бавно, изучаващо, сякаш беше сляпа.

— Ти си принуден да бъдеш добър и грижлив…

— Ким, всички сме принудени да вършим по нещо. Войникът е длъжен да жертва живота си за човечеството, лекарят — да спасява живота на болния, пилотът — да пази екипажа. Натуралите съвсем не са по-свободни от нас. Ние се променяме в мига на метаморфозата, когато се задействат нуклеиновите бомби. Натуралите през целия си живот действат под принуда — от страна на родители, училище, общество.

— Това е друго.

— Същото е, Ким. Знам, че е засилена отговорността ми към другите. Е, и какво? Нима това е лошо? А ако бях циничен равнодушен мерзавец… като следователите-спецове, например… тогава щеше да има за какво да се притеснявам.

— Никак нямаше да се притесняваш. Щеше да смяташ, че това е правилно.

— Ким…

Алекс нежно я вдигна и я положи върху колене си.

— Донякъде си права, разбира се. Но мен изобщо не ме смущават подробностите на моята специализация. Все едно да се оплакваш от красотата си, здравето и ума си. Ако всички минаваха специализация поне по отношение на моралните качества, животът би станал по-хубав.

Ким кимна. И все пак явно не се чувстваше добре. Нима защото зад поведението на Алекс стояха материални основи?

— Ким… не се терзай. Радвам се, че успях да ти помогна. Бих направил същото и без никаква специализация. Ти си много хубаво момиче.

— Харесвам ли ти? — Тя го погледна в очите.

— Да.

— Алекс… — Пръстите й се плъзнаха в косата му. — Разбери ме правилно, става ли?

— Ще се опитам.

— Може да си помислиш, че те съжалявам. Това не е така. Или че се отплащам за добрината. Това също не е вярно…

Алекс внимателно закри устата й с ръка.

— Ким. Не бива.

Девойката тръсна глава.

— Не! Ти не разбираш! Алекс… е, това не е обичайно, знам. Ти не ми вярваш!

— Ким, вярвам ти, но…

— Не ми вярваш! Мислиш си, че съм малка развратна кучка. И че така съм се добрала дотук от Едем…

Алекс премълча. Не изключваше тази възможност, но не я смяташе за единствената.

— Или си мислиш, че искам по някакъв начин да си платя дълга… но работата не е в това. Наистина! Вярваш ли ми?

Пилотът се вгледа в очите й за секунда. Да, изкуството на лъжата се владее от мнозина, но нима може да се лъже по този начин.

— Ким, вярвам ти. А ти сигурна ли си, че това е необходимо?

Вместо отговор тя впи устни в неговите. В целувката й я нямаше вечната неумелост на гейшата-спец, заточена в образа на нимфетка, нямаше го и умопомрачителното майсторство на нормалната гейша-спец. Обикновена целувка на девойка с малък сексуален опит. И в същото време…

Алекс осъзна, че изобщо не му се иска да разубеждава Ким.

Няколко минути двамата се целуваха жадно и настървено. Алекс свали тясното й сако и разкопча блузата й. Без да се откъсва от устните му, девойката сви рамене и се измъкна от дрехата. Тя през цялото време се притискаше към него — сякаш стеснявайки се от голотата си, и това отдалечаваше натрапливите спомени за предишната нощ, когато в голото й тяло нямаше никаква еротика, само болка и страх…

По дяволите…

По дяволите!

— Ким — каза Алекс, отдръпвайки се. — Ким, Ким, спри…

Девойката застина и го погледна малко изплашено. Тя вече беше успяла да разкопчае и наполовина да свали панталоните си… абсолютна сцена от еротична комедия…

— Ким… ти току-що мина метаморфоза…

— Е, и какво?

Гласът й потрепваше, тя се беше възбудила доста по-силно от него.

— Ким… поне седмица без сексуални контакти. Когато аз приключих метаморфозата си… при мен дойде една приятелка и лекарят веднага ни предупреди, че трябва да изчакаме седмица… Това е общо правило.

— Защо?

— Ким… — Пилотът я притисна към себе си. — Не си струва. При теб и без това имаше нарушено развитие. Нека не избързваме.

Тя го изгледа слисана, сякаш не знаеше дали й говори истината, или се шегува неумело. После устните й потрепнаха.

Алекс я удържа, когато тя се опита да се освободи. Прегърна я и зашепна в ухото й:

— Ким, всичко ще бъде наред. Не бързай. Ще те взема в екипажа си. Почакай малко.

— Ти не ме харесваш! — прошепна Ким, ридаейки.

— Харесвам те… Ким, момичето ми, успокой се. Не искам да ти се случи беда.

— Всичко е заради глупавото ти чувство за отговорност! — извика Ким, повдигайки за миг насълзеното си лице. — Всичко е заради специализацията ти! Нищо нямаше да ми се случи! Чувствам се прекрасно!

Не си струваше да отговаря и той просто премълча.

Поседяха няколко минути в креслото. Девойката тихо хлипаше, притискаше се към него и вече не се опитваше да се измъкне. После, въртейки се неловко върху коленете му, си вдигна панталоните и леко се отдръпна. Попита изпитателно:

— Нали не лъжеш, че съм привлекателна?

— А ти самата не си ли го забелязала?

Ким избърса очите си с длан.

— Приятелю спец, не ме лъжи, става ли? Била съм само с двама мъже, откъде да знам, може и да съм изрод.

— Недей да кокетничиш — усмихна се Алекс. — Ти си много красива девойка. На бойците не им програмират външността, така че това си е чисто твоя заслуга.

— Владимир казваше същото.

— Владимир?

— Това е първият ми мъж. Добър приятел на родителите ми, на мен също ми харесваше. Родителите ми се договориха с него да ме обучава на секс. Само че не се срещахме дълго време, Владимир е много зает човек. Живописец-спец, излагат картините му дори на Земята. Той ми нарисува и портрет, между другото.

— Интересни обичаи имате — каза Алекс.

— Защо?

— При нас на Земята не е прието да има практическо обучение по секс. Има тренинги в училище, но изключително във виртуалната реалност.

Ким сви рамене.

— Земята е богата планета. И вманиачена на тема техника. Аз… имах виртуален любовник. Но това общо взето не е прието. Всичко трябва да е естествено, така казваше училищният ни сексинструктор…

Алекс мимолетно си помисли за кристала, който девойката криеше в моделираното си тяло. Неговата мощност напълно би стигнала за обучаването на всички ученички на Едем…

Защо чуждите тайни винаги са толкова притегателни?

— Ким, искаш ли да отидем на ресторант?

— В „Мак-Робинс“?

— Пфу… — Алекс направи физиономия. — Днес встъпвам в длъжността капитан, това си струва да се полее. Сега ще изясним кой ресторант в града е специализиран по земната кухня и ще отидем там.

— Ще ми вземеш ли сладолед?

— Непременно.

— Ура! — Ким се усмихна и се плъзна от коленете му. — Тогава почакай, ще се приведа в ред!

Тя се скри в банята, зашуртя вода. Алекс се изправи и се приближи до прозореца.

Беше ли останала поне следа от вчерашното небе?

Не. Нито капчица. Мръсносива облачна покривка, нито зима, нито пролет, нито дъжд, нито сняг — във въздуха се сипеше студен оловен ръмеж, осветяван от лъчите на фенерите в мътни унили дъги.

— Алекс, а яко ли е да си капитан на кораб? — извика Ким от банята.

— Много! — отговори Алекс.

И се усмихна.

Топлината на ложемента.

Тъмнината и разноцветната паяжина.

Диханието на чуждата душа.

„Обичам те.“

„Обикни ме.“

„Бъди едно цяло с мен.“

Колко е трудно да живееш, без да си способен да го изпиташ…