Сергей Лукяненко
Геном (15)

Глава 5

На куп планети — каза Питър Ка-четирийсет и четвърти Волк, познат и като най-великия следовател на всички времена и народи Шерлок Холмс — този вид смъртно наказание е забранен като нехуманен.

Приборът в ръката му изобщо не създаваше впечатление за нещо опасно. Овален калъф от яркожълта пластмаса, прозорче на индикатор и три бутона, не сензорни, а примитивно механични, навярно за да се избегне случайно натискане.

— Но като се има предвид цялата тежест на извършеното престъпление, неговите последствия за съдбата на Галактиката, както и неизвестните ни, но несъмнено извършени и други престъпления…

Агентът лежеше на операционната маса. Ръцете му още бяха приковани с белезници, а краката и главата бяха обездвижени със стационарните фиксатори на масата — Алекс можеше само да гадае за какви цели са предназначени. Агентът мълчеше и даже погледът му сега не изразяваше абсолютно нищо.

Професионалистите умеят да умират достойно — дори и да нямат възможност за тренировки.

— В името на Негово Императорско Величество, в името на Имперското правосъдие, в името на Свободна република Зодиак, в името на човечеството, аз, следователят-спец, ви обвинявам…

Сей-Со лежеше в реанимационна камера. В гел-кристала на медицинския отсек се бяха намерили програми за лечение на цзигу. Разбира се, тя не можеше да говори, но долният й чифт ръце беше запазил подвижност и сега лежаха върху пулта на устройството й за комуникация. Тя слушаше внимателно Холмс, който продължаваше да чете присъдата:

— Убийство при особено утежняващи вината обстоятелства. Несанкционирана проява на садизъм. Държавна измяна, тъй като на територията на Империята Зей-Со се смяташе за личен гост на императора. Това е непълният списък на вашите злодеяния! Като се имат предвид особените обстоятелства на престъплението, присъдата не подлежи на обжалване и ще бъде приведена в изпълнение незабавно.

Шерлок Холмс кимна на Уотсън. Тя се приближи към агента и щракна около главата му плосък-металически обръч.

— Последните ви думи, обвиняеми? — каза студено Ка-четирийсет и четвърти.

Агентът облиза устни. Той разбираше какво ще стане сега, но може би беше доста по-притеснен от провала на цялата операция.

— Ще отмъстят за мен — каза той. — Не се съмнявайте.

Холмс сви рамене. Погледна към Алекс и той пристъпи напред — сега трябваше да каже нещо…

— Вие нарушихте всички устави на космическия флот — обади се той. — Вие тръгнахте против своя капитан и своя екипаж. Извършихте най-страшното престъпление за един космонавт-спец — навредихте на свой пътник. Вие ще умрете.

Той отстъпи назад. И веднага, без да пита никого, напред излезе Ким Охара и звънко възкликна:

— Вие убихте една моя добра приятелка. Осакатихте друга. Опитахте се да извършите най-гнусното, което е възможно да си представи човек — сексуално насилие над по-слаба жена… Вие ще умрете.

Джанет Руело отмести Ким и се приближи към агента.

— Вие богохулствахте против Разгневения Христос и Неговата Света църква. Вие нарекохте своите сънародници и другари пушечно месо. Вие опозорихте самата идея за превъзходството на човешката раса! Вие ще умрете.

Ханг Морисън застана до Джанет.

— Вие се опитахте да провокирате други хора да извършат изгодно за вас злодеяние. Когато не се получи, го извършихте сам, но се опитахте да обвините невинни. Вие ще умрете.

Ка-трети дори не се приближи. Просто каза:

— Вие ме лишихте от смисъла на съществуването ми. Вие унищожихте мирна и процъфтяваща туристическа компания. Вие възпрепятствахте самия процес на сближаването между расите. Вие ще умрете.

Последен към агента се приближи Пак Генералов. Лицето му сега беше неузнаваемо под плътния слой козметика в траурни черно-червени тонове. Косата му беше разпусната и в нея беше вплетена малка черна панделка.

— Вие сте обсебен от идеята за интелектуално, физиологично и расово превъзходство — изрече тихо той. — Вие се надсмивате над най-чистите и свети човешки чувства. Вие сте въплъщение на всички пороци на човешката раса. Вие ще умрете.

Цзигу слабо се помръдна в своята капсула. Във въздуха се отвори монитор и по него пробягаха букви, подреждащи се в безмилостни думи: „Вие унищожихте генната линия на Зей-Со, като по този начин убихте неизброимо количество майки, търтеи и работни особи. Вие ще умрете“.

Следователят се приближи към капсулата, отпусна ръка в реанимиращата течност и грижливо връчи на Сей-Со пулта.

— Помните ли как се работи с него? — попита той.

Цзигу кимна. Менталният деструктор беше създаден въз основа на технология на цзигу.

Следователят се обърна отново към престъпника и изрече гръмко и тържествено:

— Вашите злодеяния препълниха чашата на търпението на хората в Галактиката и на императора на Земята. Ако знаете някакви молитви, молете се, защото вашето съзнание ще бъде изкормено и сведено до нула. Вие ще умрете като личност, а тялото ви ще бъде предадено на цзигу за колективно поругаване.

Агентът потрепери, когато лежащата в капсулата цзигу натисна последователно трите бутона.

От гърлото му се изтръгна страшен вик, щом излъчвателят в обръча на менталния деструктор се задейства и започна да изтрива паметта му. Час след час, ден след ден, месец след месец… За минута се унищожаваха две години от живота му… но най-страшното беше, че краткосрочната памет се изтриваше последна и престъпникът оставаше в съзнание до самия край.

Всички неволно отстъпиха от операционната маса. Уотсън прикри лицето си с ръце и дори Ким Охара се извърна.

— За пръв и последен път проведох ментална деструкция преди шест години — каза почти шепнешком Шерлок Холмс. — Случаят с Разсейващия се облак… осем човешки жертви за по-малко от месец. Но тогава установихме причината за психичния срив и запазихме съзнанието на маниака на равнището на деветгодишно дете. С него проведоха хубава психотерапевтична работа… сега вече е завършил университета и изкупва вината си с честен труд.

Никой не подкрепи Холмс и той млъкна. Всички гледаха невиждащите очи на агента и слушаха безумните му проклятия. След десет минути той замълча — менталните деструктори бяха станали известни само преди двайсет години и сега осъденият дори не знаеше какво се случва с него.

Когато изминаха двайсет минути, агентът започна да плаче. Да ридае, по детски, безпомощно озъртайки се и опитвайки да се изтръгне. Джанет въздъхна тежко — у нея наистина имаше силни майчински инстинкти, а под лъча на менталния деструктор сега умираше едно дете… макар и вече отдавна пораснало като безмилостен убиец. Тя погледна цзигу.

Но Сей-Со беше неумолима.

Тя продължи процеса точно двайсет и пет минути, като унищожи паметта на агента напълно, включително несъзнателните спомени на ембриона. Едва тогава изключи пулта.

Убиецът на нейната спътничка пускаше слюнки върху операционната маса. Очните му ябълки се въртяха. Ръцете и краката се мятаха несъгласувано. Явно се бяха отпуснали и сфинктерите.

— Госпожо Сей-Со, удовлетворена ли сте от наказанието, застигнало престъпника? — попита официално Холмс.

Екранът просветна: „Да“.

— Какво ще пожелаете да се направи с тялото?

„Използвайте го за общественополезни цели. Нека всички знаят, че въздадох правосъдие, а не отмъщение“.

— Съгласна ли сте да се свържете с вашата раса и да им съобщите за тържеството на правосъдието?

„Донесете ми трансивер“.

Ка-трети отиде за прибора. Не беше твърде разумно да се намират в близост до портативен, зле екраниран глуонов предавател, но все пак останаха докрай в медицинския отсек. Гледаха как върху холографския екран се появяват и изчезват редовете от чуждия език — на Сей-Со вече не й беше до невротерминала, — как се мяркат лицата на цзигу, които не са се подложили на антропоморфоза и приличат на хората само отчасти.

И едва когато сеансът за връзка приключи и на екрана на устройството за комуникация се появи надписът: „Флотилиите са отзовани. Спрете вашите кораби“, те излязоха от медицинския отсек. Със Сей-Со останаха Ка-трети и Джанет — пришълката все още беше много зле.

 

 

В каюткомпанията вече беше подредено. Само счупената маса напомняше за неотдавнашната схватка.

Първото, което направи Алекс, беше да си налее пълна чаша деветдесетградусов бърбън и да я пресуши на екс. Влезлият след него Морисън кимна в знак на съгласие и също се зае с огнената напитка. Двамата си напълниха чашите отново и мълчаливо седнаха един до друг.

Дори модифицираният метаболизъм на спецовете си има своите граници — сега двамата имаха шанс известно време да изпитват съвсем истинско, достъпно само за предците им и натуралите опиянение.

— Той изглеждаше съвсем обикновен човек… хлапе, току-що напуснало училище… — Ханг сви рамене. — Не бих му дал повече от двайсет години…

— Аз също. В началото.

— Какво те накара да се усъмниш, Алекс? — Морисън го погледна настоятелно.

— Не е ли все едно?

— Не. Ти… ти си странен човек, капитан Алекс Романов. Иска ми се да знам как го разкри.

— Аз вече не съм капитан, Ханг. И едва ли случилото се ще украси списъка с препоръките ми. Боя се, че вече няма да ме наемат за нещо по-сериозно от пилот на „Хомяк“.

— Остави тези приказки, Алекс. За мен… за всички нас ти винаги ще си останеш капитан. Кажи как разкри убиеца?

Алекс се поколеба, но не много дълго. Това вече нямаше никакво значение.

— Редица странности в поведението. Например на Нова Украйна Пол остана в бара, а не отиде на екскурзия из планетата. Странно за зелен новак, който още не познава Галактиката, нали? Разбира се, срещал съм и младежи, които са получавали удоволствие от компанията на космонавти и са можели по цели денонощия да седят в бара и да пийват бира. Но Пол Лурие явно не спадаше към този тип. Например, когато го наех на кораба, веднага си тръгна от ресторанта.

Морисън кимна неуверено и Алекс продължи:

— Странното поведение на Генералов, който прокарваше трасе Живачен Донец — Нова Украйна — Хералдика — Зодиак — Едем, още преди да сме узнали маршрута си. Агентът най-вероятно е знаел маршрута предварително. Логично беше да предположа, че убиецът е Пак. Но… Генералов е натурал. За него да стане навигатор означава да надскочи себе си. И отгоре на това да е убиец, агент професионалист? Немислимо. Значи имаше някакви други причини. Нещо го беше навело на мисълта за такова трасе. Спомни си с кого Генералов общуваше най-много?

— С Пол, разбира се.

— Та в хода на този разговор Генералов, без сам да разбира това, е получил от Пол указание за този маршрут.

— Но защо?

— Спомни си танкера, който се опитваше да се блъсне в нас. Подобна маневра е много сложна за изчисление. Трябвало е нашият кораб да премине през хиперканала по точно определен маршрут. За да не прокара Генералов трасе към Зодиак през Моника-3, да речем. За да мине през Нова Украйна.

— Пак твърдеше, че е избрал маршрута самостоятелно… — рече замислено Морисън.

— Разбира се. А трябват ли преки подсказвания? Било е достатъчно Пол да спомене притесненията си от брауни, опасенията си, че няма да се справи в бойна обстановка… и Генералов е решил да заобиколи района на ритуалните боеве на брауни. Фраза за предци, живели в местността Украйна на Земята — и ето ти я Нова Украйна. Да се поинтересува коя зодия е Генералов — и ето ти го Зодиак.

— Точно по този начин ли е станало?

— Не знам, Ханг. Бихме могли да помолим Пак да си спомни всичко, но защо да го травмираме излишно отново? Всичко е станало горе-долу така, сигурен съм.

Алекс извади цигара и я запали. Ханг замислено отпи от бърбъна.

— И това е всичко? — попита той.

— Не, разбира се. Имаше куп подобни детайли. Ето, например, когато клетата Зей-Со беше вече убита, аз, без да подозирам нищо, помолих фалшивия Пол Лурие да повика цзигу, при това да се обърне именно към Зей-Со като към старша. Кажи, Ханг, ти различаваше ли пчелите?

— Не.

— Знаеше ли в коя каюта е Зей-Со и в коя — Сей-Со?

— Не, разбира се! Защо?

— А агентът, разбира се, знаеше. И допусна една малка грешка — тръгна към пътническите каюти, без да уточни как да намери именно Зей-Со.

— Това вече е по-сериозно — призна Ханг.

— Да… но така или иначе не беше доказателство. Затова бях принуден… да създам тази трудна ситуация.

Върху рамото му легна силна жилеста ръка.

— Браво — каза Шерлок Холмс. — Браво, капитане. Ако някога решите да създадете свои клонинги и да ги специализирате като следователи, ще бъда твърдо „за“. А моята дума значи много в нашия профсъюз, повярвайте!

Алекс се обърна.

В каюткомпанията беше не само Холмс. Тук бяха и доктор Уотсън, която го гледаше възторжено, и Ким, и самият Генералов.

Алекс смутено се усмихна.

— Аз окончателно разбрах кой е убиецът, когато изслушах разказите на всички членове на екипажа — каза Холмс. — Основание бяха и нещата, които изброихте вие… но и още куп странности в поведението на Пол Лурие. Но той наистина беше убиец, близък до идеала. Всички тези малки дребни пропуски… те биха могли да послужат за основа на съдебен процес и задълбочени изследвания, но ние бяхме притиснати твърде силно от времето. Сей-Со не би повярвала на косвени улики, тя прекрасно разбираше, че космонавтите-спецове са способни да координират своите действия и да обвинят някого, дори да вземат от него фалшиво признание. Нужно беше пълно признание. Нужно беше красиво, демонстративно саморазобличаване на престъпника. Следователно… беше нужна провокация.

Следователят извади лулата си и натъпка вече вкарания в нея ароматен тютюн. Поднесе запалката и промърмори, докато разпалваше тютюна:

— Имах… имах два плана… всеки от които… би трябвало… да донесе успех…

Холмс си дръпна и изпусна струя ароматен дим.

— Но тъй като вашите действия, капитане, преследваха същата цел, реших да ви дам шанс.

— Благодаря, Холмс — каза Алекс.

— Можете да благодарите на доктор Уотсън — каза Холмс с усмивка. — Именно тя настояваше, че имате методичния ум и мисленето на следовател по рождение. Например предположението ви, че убиецът може да е използвал гел-скафандър, беше наистина великолепно. За мой срам, длъжен съм да си призная, че не обърнах внимание на това забележително постижение на научната мисъл.

Алекс благодари с кимване на Уотсън. Тя се усмихна в отговор, а той попита:

— Холмс, нали не водех твърде рискована игра?

— Рискована, да. Номерът със силовото поле ме изплаши, но реших да ви се доверя. Между другото, как отменихте собствената си безусловна заповед?

Морисън тихо се засмя.

— Това успях да го разбера, макар и не веднага. Капитанът има две равнища за издаване на команди — обикновен и капитански достъп… позволяващ абсолютно всичко. Първата заповед наистина се изпълни, но тя беше дадена с обикновения приоритет на важност. И когато Алекс реши да отмени предишната заповед, той просто използва магическата фраза „капитански достъп“. Корабът незабавно свали силовите колани.

Холмс кимна.

— Любопитно. Аз предположих, че уважаемият ни капитан е дал предварителна заповед на кораба — да се съгласи за пред другите, но да продължава да изпълнява командите му.

— По дяволите… — каза Алекс. — Това щеше да е също толкова ефективно, но дори по-надеждно… защото агентът можеше да забележи, че използвам обикновената форма на команда!

— Всяко разследване е противопоставяне на два вида грешки — каза замислено Уотсън. — Престъпникът извършва своите грешки, следователят — своите. Те са неизбежни, дори ако следователят е спец. Важното е да не позволиш на твоите грешки да станат по-лоши от грешките на противника.

Холмс кимна и попита:

— А с какво беше свързана вашата вяра в способностите на Ким? Та нали девойката — той нежно прегърна Ким през рамото — на практика няма боен опит?!

— Ние с Ким имаме един общ познат — започна много предпазливо Алекс. — Той ми спомена, че девойката е много добре защитена срещу сексуална агресия, че има нестандартни и недокументирани способности на боец-спец. Главният риск се състоеше в това дали ще се реши агентът на изнасилване? Но аз заложих на онези способности на Ким, които лежат по-скоро в диапазона й на хетера. Възбудата от схватката неминуемо доведе до изхвърляне на феромони и агентът не можа да се сдържи. Ролята на тих, примерен студент му омръзна и той… — Алекс се изкикоти. — … се натъкна на зъба на Ким.

Холмс поклати глава.

— Чудовищна фантазия на генетиците! Спомням си, че в древните митове често се срещат коварни жени с подобно устройство в организма, но да се пресъздаде тази страшна приказка е било…

Ким изсумтя.

— Не виждам нищо ужасно. Аз контролирам прекрасно организма си… и единствено насилниците трябва да се боят. Малко зъбче, отделящо крайно болезнен токсин… мисля, че нито една жена не би се отказала от тази способност.

Генералов я погледна мрачно, но не каза нищо.

— Е, какво пък — рече Холмс, сякаш обобщавайки. — Радвам се, че повечето от вас не се оказаха замесени в престъпления. Нещо повече — успяха да превъзмогнат своите комплекси, обиди и амбиции и да станат прекрасни помощници за мен. Мисля, че този трагичен случай ще влезе в аналите като „Случаят с деветимата заподозрени“.

— Девет? — попита Алекс. — А дали не бъркате нещо, Холмс?

— Не съм премахвал от сметките нито Ка-трети, нито Сей-Со, нито самата жертва. Едва след като огледах местопрестъплението, се уверих, че трябва да изоставя версията за изтънчено самоубийство.

— Да се изкормиш и да легнеш да умираш? — уточни Алекс.

— Цзигу са много жизнени. Но вие сте прав, това не е по силите дори на тях.

Холмс въздъхна и лицето му се озари от лека, непривична — защото явно идваше от дъното на душата му — усмивка:

— Ето че разследването е приключено. Уотсън, всичко ли разбрахте?

— Всичко — кимна жената. Холмс явно се обърка — изглежда, в задълженията на Джени винаги влизаше да зададе няколко глуповати въпроса накрая. А неговата вярна спътница, гледайки Алекс, добави: — Възхитена съм от вас, пилот. И малко съжалявам… че сте пилот-спец.

За миг настъпи неловка тишина.

— Какво ще стане с нас? — попита най-накрая Генералов.

— Сега ще напишете подробни отчети за събитията, на които станахте очевидци. Ако ги сметна за удовлетворителни, ще извършим кацане на Зодиак и всички вие ще бъдете свободни. Вашият кораб, както вече казах, е арестуван, ще се наложи да си търсите друга работа. — Но… — Холмс разпери ръце — тук с нищо не мога да ви помогна. Такава е волята на императора.

— По-точно, на Имперския съвет, в който със сигурност има сподвижници на агента — добави мрачно Морисън.

— Нямам право да участвам в тази дискусия и ви съветвам да се въздържате от двусмислени изказвания по адрес на правителството на Империята! — каза твърдо Холмс.

— Холмс, а какво ще стане с тялото на Пол Лурие? — попита Ким.

— Истинският Пол Лурие вероятно почива в почвата на Живачен Донец — отвърна Холмс. — Или лежи натъпкан с наркотици в някой долнопробен вертеп. Имаш предвид тялото на агента?

— Да.

— То ще бъде продадено на някоя клиника на Зодиак. Възможно е да му намерят приложение… за изпробване на нови лекарства или обучаване на студентите на нови операции.

— А аз мога ли да купя това тяло?

Холмс погледна учудено Ким.

— Имам пари! — побърза да каже девойката. — Нали в договора са предвидени солидни компенсации? Или няма да стигнат за него?

— Едва ли тялото на тясно специализирана бойна особа, напълно лишена от памет, ще струва сериозни пари — каза замислено Холмс. — Но кажи ми, дете, в името на всичко свято, за какво ти е то?

— Може би съм сантиментална — каза Ким. Усмихна се. — Искам да се грижа за безпомощната човешка обвивка, чиято личност беше унищожена с моя помощ. А може би съм гнусна садистка, желаеща да се погаври с бездушен къс месо? Или не, по-скоро нека бъда побъркана нимфоманка, решила да се сдобие с безропотен любовник?

— Боя се, че не назовахте истинската причина — отговори Холмс. — Но във всеки случай не виждам никакви пречки за това.

Алекс улови тържествуващия поглед на Ким и леко кимна. Едуард Гарлицки получи тяло, сложно организирано… Господи… но да…

Той извърна поглед.

Случайно ли беше това зловещо усещане за единство, за общност на тези двама агенти-спецове, мимолетно жегнало го в момента на схватката? Гарлицки беше създал за себе си телохранителка, помощница, любовница… но кой е казал, че отдавна-отдавна не е започнал да отглежда и собствени тела? Когато Абанос още е влизал в Империята, той е бил длъжен да консултира генетиците им. И Едем, готов да внася безкрайни спецификации в човешките тела, е могъл му послужи по най-добрия начин, като най-безотказния полигон!

— А сега, господа — почти весело каза Холмс, — моля всички да се приберете по каютите си и да се заемете със съставяне на отчетите си.

Алекс безмълвно се изправи.

— А вас, Романов — каза твърдо Холмс, — ще ви помоля да останете!

 

 

Най-учудена изглеждаше доктор Уотсън. Когато Холмс за втори път я помоли да излезе, тя се предаде, но все пак обидено поклати глава.

Алекс не се изненада от искането да остане. Много по-странно беше това, че следователят предпочиташе да говори с него насаме.

Преди да започне, Холмс извади от джоба си малък черен диск. Докосна управляващите сензори и ги положи на пода. Ушите на Алекс леко заглъхнаха, а наоколо сякаш притъмня.

— Сега сме изолирани от устройствата за вътрешен контрол на вашия кораб — съобщи Холмс. Алекс го гледаше с все по-голямо учудване.

— Бих искал да получа от вас няколко неофициални… засега неофициални — подчерта Холмс — отговора.

— Само идиотите лъжат следователите-спецове — уморено каза Алекс.

— Да, разбира се. Умният премълчава. Алекс Романов, какво се случи с вас и вашия екипаж?

— Какво имате предвид, Холмс?

— За странното поведение на спецовете, от които поискахте да се жертват за човечеството. Вие, струва ми се, сам заявихте, че нормалният спец е длъжен с готовност да загине за благото на Империята?

— Може би стрес? — предположи Алекс. — Ние се оказахме в толкова сложна и нееднозначна ситуация… при това общата ни гибел така или иначе не устройваше Сей-Со…

— Тази версия ще изложа в официалния си доклад — каза Холмс. — Възможно е да я изложа. А сега бих искал да чуя истината.

Под изпитателния поглед на следователя Алекс бръкна в джоба си и извади малка епруветка.

— Преди известно време — каза той, слагайки епруветката до диска — в ръцете ми попадна един рядък препарат.

— Така? — окуражи го Холмс.

— Неговото действие върху организма на спеца… всеки спец… води до блокиране на всичките му емоционални изменения.

— Само емоционалните?

— Да. Препаратът не засяга паметта, професионалните качества и модификациите на тялото.

Холмс внимателно взе епруветката и я разтърси. После каза замислено:

— И вие нахранихте екипажа си с този препарат…

— Да. Вие видяхте резултата.

— Аз съм в затруднение — призна Холмс. — По честен път ли получихте този препарат?

— Разбира се. Създателят му ми каза формулата. Както разбирам, той е работил върху средството дълги години. Синтезът се осъществи в обикновена автоматична лаборатория, а си платих честно… нищо криминално.

— С изключение на това, че спецовете започнаха да се държат като натурали.

— Това средство не натрапва никакви странични емоции, Холмс. То не е наркотик. Пресилено е да се каже дори, че е психотропен препарат… То само временно блокира изкривените от спецификацията емоции.

— Говорите така, Алекс, сякаш спецификацията е нещо лошо.

— Не, разбира се. Но… нима законите забраняват на спецовете да отстраняват измененията в своя морал?

— Защо да се забранява нещо, което е невъзможно? — отговори с въпрос Холмс. — Все още не съществува прецедент.

— Може би ще им послужи това, че законите на Империята разрешават на спеца при желание да премахне физиологическите последствия от спецификацията си?

Холмс кимна. Облегна се назад в креслото, все още държеше в ръка епруветката.

— Вие можете да проверите този препарат, Холмс — предложи Алекс. — Достатъчни са няколко капки. Предозирането не е страшно. Действа… хм. Няколко денонощия.

— Това случайно да не е предложение за подкуп? — живо се заинтересува Холмс.

— Не, това е съгласие за следствен експеримент. Можете да оцените последствията от въздействието на препарата и ако ги сметнете за опасни, да ме подложите на каквото прецените наказание.

— Вие обичате да рискувате, Алекс Романов… — Холмс се намръщи. — Толкова ли сте уверен в решението ми?

— Не съм — честно призна Алекс. — Но се надявам, че ще се съгласите с моето мнение.

— Алекс, скъпи мой приятелю — усмихна се Холмс, — кажете ми какво ще струва следовател-спец, който е способен да се влюби? Който се обърква при насочен към него лъчемет? Който проявява сантименталност?

— Не знам какво ще струвате вие, Холмс. — Алекс леко се наведе към него. — Честна дума, не знам. Но ако само спецификацията ви удържа от това да взимате подаръци от бандити и да се криете от убийци — не струвате пукната пара. И вие, и вашата матрица Питър Волк!

— Само не подлагайте на натиск любопитството ми, Алекс! — рязко отговори Холмс. — Не бива! Това е единственото човешко нещо, което ми е останало!

— Не, Ка-четирийсет и четвърти! Не е единственото! Има го стремежа към истината. А истината не е това, което ви набиват там в мозъка пептидните вериги! Съвсем не е това! Истината е това, което сте в действителност!

За някакъв миг на Алекс му се струваше, че Холмс ей сега ще извади белезниците и ще произнесе стандартната формула за арест.

Но Холмс сведе поглед.

Поседя няколко секунди така, забил очи в пода и въртейки епруветката в пръстите си. После с рязко движение я скри в джоба си.

— Ще взема всички предпазни мерки, Алекс Романов — тихо каза той. — Имайте го предвид. И ако сте излъгали… дори и да не е преднамерено… Ако този препарат ми натрапи чуждо поведение…

Той не довърши заплахата си. Просто стана и излезе от каюткомпанията.

 

 

Писането на отчети е обичайно занимание за всеки пилот. Алекс понякога даже се учудваше, че не е включено в спецификацията. А може и да е включено, но се смята за толкова дребно, че не си струва да се съобщава за него?

Той реши да не използва невротерминал. Да се пише текст „с мисъл“ изискваше твърде голям контрол над съзнанието. Алекс разгъна виртуалната клавиатура и почти един час барабани с пръсти по въздуха, подреждайки думите в най-правилната, красива… и безопасна последователност.

Дори му се удаде да не спомене за машинацията, чрез която Ким Охара беше попаднала на кораба. При това никой не би могъл да каже, че е излъгал в нещо.

Разбира се, нямаше никакви споменавания на гел-кристала на Едуард Гарлицки и блокатора на емоции.

Пръстите танцуваха във въздуха по холограмните букви. При всяко леко докосване на невидимите клавиши изскачаха сини искри. Илюзорният хартиен лист бавно пълзеше нагоре, навивайки се на тръба и вмествайки в себе си цялата история на първия и последен туристически полет на кораба „Огледало“ и странния му екипаж.

После Алекс прочете написаното. Помисли, сви рамене.

Трудно беше да се каже какъв ще е резултатът. Не беше изключено все пак профсъюзът да го сметне за виновен за случилото се и да го застигне най-страшната беда за пилотите — забраната за полети.

Впрочем, кой знае защо, сега не го беше страх дори от това.

Той даде на компютъра нареждане за създаване на твърдо копие на отчета, стана от мястото си и отвори панела на процесора. Внимателно измъкна гел-кристала, съхраняващ разума на Едуард Гарлицки и целия му странен свят.

Колко странно. Колко нелепо. Гениален учен, човек, разкрил докрай всички тайни на генетичния код, вече много години обитава буца кристализирана течност. Ядосва се, скучае, тъгува… отново и отново преподрежда чуждите гени… строи виртуални светове и води виртуални войни… И през цялото това време — гради, гради, гради безкрайни планове за освобождение.

Дори и ако при това потъпква, потъпква, потъпква чуждата свобода.

Алекс погледна към люка на малката, вградена в стената каютка на микровълновата печка. Илюзия за пълноценно жилище. Да си стоплиш сандвичи, да изпечеш на инфрачервената скара парче месо.

Или да изгориш цял един свят с единствения му обитател…

Алекс извади невропреходника, вкара кристала в слота и сложи лентата на главата си.

 

 

Нямаше нито реки и гори, нито замъци и дракони.

Нямаше стражи с мечове и прелъстителни девици с прозрачни одеяния.

Имаше сиво песъчливо поле и ниско сиво небе.

До затънала в пясъка обикновена дървена маса седеше човек на средна възраст, облечен в старомоден костюм, със завързана на врата вратовръзка — тази стара ритуална гарота, ако се вярва на филмите за древния живот.

Алекс се приближи към генетика Едуард Гарлицки, спря и се вгледа в лицето му.

Странно.

Той не беше копие на спеца, маскирал се като Пол Лурие. Но сходството изглеждаше несъмнено. Не в чертите на лицето, не в мимиките и не във възрастта… Неуловимо сходство — сякаш съдираш всичко външно, незначително, и се оформя общата същност.

— Обезвредихте ли агента? — попита мъжът.

Алекс кимна.

— Ким? — уточни Гарлицки.

— Да. Как ви хрумна да направите такова нещо?

Генетикът не разбра тона.

— Излишък от свободно време, Алекс. Четеш митове и неволно изпробваш възможностите на приказните персонажи в реалния живот. Какво може да се осъществи и какво — не. Какво ще свърши работа и какво е безполезно…

Гарлицки се сепна.

— Нека Бог да ви съди. — Алекс седна до него, право върху пясъка. Едуард не се беше погрижил да създаде втори стол. — Значи вие знаехте всичко за заговора?

— Невъзможно е да се знае всичко, млади човече. Само в приказките героят придобива всесилие и всезнание. — Генетикът се усмихна. — А и в това няма нищо хубаво. В многото знание има много печал.

— Аз искам да бъда печален.

Гарлицки въздъхна.

— Алекс Романов, повярвайте, не съм участвал в тази сложно замислена провокация. Но имах известна информация за нея. Незначителна…

— Ким случайно ли се срещна с мен?

— Разбира се.

— Вие знаехте ли предварително, че на кораба има агент?

— Имах такова предположение. А след убийството вече нямах никакви съмнения.

Алекс поклати глава.

— Все пак ми се струва, че лъжете.

— И защо? — попита с жив интерес генетикът.

— Реагирахте твърде спокойно на случилото се. Вие… сякаш знаехте всичко предварително. Всяка наша крачка.

— Млади човече, проживейте поне десетина години като безплътна мислеща сянка — каза с ирония Гарлицки. — Ще видите как се променя представата ви за опасността и реакцията ви на нея. Свикнал съм с мисълта, че мога да умра във всеки един момент — и не мога да направя нищо. През последните седмици бях най-спокоен за съществуването си.

— Толкова ли вярвате в способностите на Ким? — зададе Алекс въпроса на Шерлок Холмс.

— Разбира се — разпери ръце Едгар. — Вярва ли архитектът в построената от него къща? Вярва ли хирургът-спец в прецизността на разреза? Вярва ли боецът-спец в точността на прицела?

— Ким не е тухла в стената, а вие не сте спец. Вие сте творец на спецове.

— И какво от това? — Гарлицки го погледна с неразбиране. — Винаги, във всички времена, е имало хора, които са ставали спецове. Пречупвайки тялото си, пречупвайки душата си. Добавяйки едно, премахвайки друго. Жалост? Премахване. Интелект? Добавяне. Добавяме семейство — премахваме семейство, добавяме приятели — премахваме приятели, добавяме родина — премахваме родина. Целият човешки живот е борба за тези добавяния и премахвания. Хората са пропилявали десетки години от краткия си живот, лутали са се, тровели са живота на околните — само за да намерят своята комбинация от добавяния и премахвания. Аз елиминирах тези мъки. Спецовете са щастливи от раждането до смъртта си.

— Затова пък сте им забранили умножаването и делението.

Едуард се разсмя.

— Алекс… Алекс. Вие получихте от мен възможността да решавате всичко отново. И какво? Станахте ли щастлив?

Алекс мълчеше.

— Вие се лишихте от любовта, тази удивителна любов към своя кораб, която е дадена на спецовете. Какво получихте в замяна?

Той не отговори.

— Та нима мислите, че гнусно скривам от човечеството средството, възвръщащо емоциите към старозаветните норми? Оставете това! Всичко, от което има потребност, човечеството си го създава. Ако се налагаше, би създало и блокатор на изменените емоции. Само че единствено в наложените нравствени фактори ли е цялата работа? Ето вие… използвахте препарата. Вашата изкуствено създадена доброта и отговорност си заминаха. Какво ви попречи преди няколко минути да изхвърлите гел-кристала във вакуума или да го изпечете в микровълновата печка?

Алекс го погледна в очите.

— Не съм наблюдавал случващото се във вътрешността на кораба — уточни Едуард. — Вие ме лишихте от тази възможност. Но аз умея да разбирам хората. Вие искахте да ме унищожите, нали?

— Да. Заради това, което сте направили с Ким. Заради това, че сте участвали… сигурен съм… така ли иначе сте участвали в заговора.

Гарлицки кимна.

— Разбира се, разбира се. Което съм направил с Ким. Ай, ай, ай! Подарих й съдбата на велика разузнавачка, диверсантка, дама на здрача… по която ще си губят ума и мъже, и жени, която ще работи за десетки разузнавания, за която ще пишат книги и ще снимат филми! Най-могъщите хора на света ще започнат да поръчват за децата си тази толкова интересна специализация. Малките момиченца ще си играят на Ким Охара. Алекс, та вие дори не можете да си представите колко увлекателна съдба очаква тази девойка! Сега тя ще ми помогне да се сдобия с тяло, после аз ще помогна на нея. Нас двамата ни очаква най-интересният живот в този голям й интересен свят! Макар че… — Той разпери ръце. — Вие лесно можете да промените всичко това. Лесно. Съветвам ви да се възползвате от вакуума, изпеченият гел-кристал страшно ще вони, нали все пак е органика. Миризмата ще прилича твърде много на изпечена човешка плът. А относно моето участие в заговора… също грешите.

Той стана и се протегна, изпъвайки несъществуващото си тяло. После промърмори:

— Така ми се иска да чуя хрущене в ставите… да си ударя лакътя и да усетя болка… да се одраскам… Е, какво, Алекс? Как ще постъпите с мен? Забраните ви да убивате са премахнати. Вече изцяло владеете психиката си. Това е тя, свободата!

Алекс се изправи от пясъка. Усмихна се с горчивина и кимна на Гарлицки, преди да излезе от гел-кристала.

Завинаги.

 

 

Ким седеше в креслото и прелистваше забравена на масата книга. Когато Алекс свали невропреходника, тя му се усмихна и каза:

— Вратата не беше заключена, извинявай. Разказа ли на Едгар, че всичко при нас вече е наред?

— Оставих това на теб.

— Дай тогава…

Той безмълвно й подаде кристала и невропреходника. Ким му намигна, преди да пъхне ръка под блузката си и да скрие света на Едуард Гарлицки в собственото си тяло.

— Аз вече предадох отчета си — рече тя. — Холмс каза, че след два часа, когато Джанет приключи първия си реанимационен курс със Сей-Со, ще заходим за кацане. А Ханг питаше ще може ли да пилотира кораба.

— Всичко може — отвърна Алекс.

— Ето, чуй… — Ким мимолетно погледна страницата и остави книгата. Тя наистина имаше абсолютна памет.

— Недей стихове — каза Алекс.

— Защо?

— Не и стихове. Дори и добри.

— Сърдиш ли ми се за нещо? — попита Ким след кратко мълчание.

— Не, малката. Всичко е наред.

— Наистина ли?

— Кажи, още ли ме обичаш?

Тя се замисли.

— Не се бой, че ще ме обидиш — каза Алекс. — Нали вече знаеш, че пилотите-спецове не умеят да обичат.

— Алекс… — Ким все пак скочи от креслото, приседна до него и го прегърна през раменете. — Алекс, мили. Толкова те…

Тя млъкна, усмихна се виновно и довърши:

— Толкова съм ти благодарна. Ти ми помогна, когато ми беше много зле и много трудно. Когато бях сама срещу целия свят. Навярно нашата среща е съдба.

Алекс я прегърна. Целуна я по ухаещите на нещо топло, лятно и цветно коси. Нежно, без никаква страст, на която вече нямаше право.

— Иска ми са вярвам, че това е именно съдба — съгласи се той.

— Така ми се искаше да ме обикнеш. Такава, каквато съм. Неопитна, глупава… Положих големи усилия…

— Прости ми.

Ким прекара длан по лицето му. Със спокойното, уверено движение на поумняла с опита жена.

— Всичко е наред. Вече разбирам всичко. Но ни беше весело, нали?

Алекс се усмихна.

— И още как. „Драскащото коте“ беше прекрасно!

Ким го млясна по бузата.

— Аха. Алекс, аз ще тръгвам. Трябва да поговоря… да обсъдя всички подробности.

— Върви, малката.

Той даже я отведе до вратата на коридора. Седем крачки, но все пак — знак за уважение. И я плесна по задничето, карайки я радостно да възкликне.

— Да го… — каза Алекс, когато вратата се затвори. Но не довърши фразата. Нави ръкава на тениската си и погледна Бес.

Дяволчето седеше, забило глава в коленете си. Муцунката му не се виждаше.

Алекс сега не се нуждаеше от емоционален скенер, но все пак му беше приятно да вижда Бес. Стария, верен приятел.

— Ще се оправим, Бес — каза той. — Малко ли хубавки момичета има в Галактиката?

Дяволчето не помръдна.

Алекс се приближи до терминала.

— Връзка. Каютата на Джанет Руело.

— Блокирано… — отвърна със съжаление обслужващата програма.

— Капитански достъп — каза Алекс след кратко колебание. — Едностранно наблюдение.

Появи се екран.

Джанет Руело и Пак Генералов седяха на леглото. Джанет беше гола, Пак — полуразсъблечен.

— Все така неприятно ли е? — попита Джанет. Тя държеше ръката му върху едната си гърда.

— Не знам… странно е… — Пак дълбоко въздъхна. — Но защо е такава голяма?

— Така е редно — каза нежно Джанет. — Отпусни се.

— Разбери, че за мен това е извращение! — каза жално Генералов. — А и Ким… това, което тя направи… та това…

— Моят организъм е устроен по-тривиално — каза Джанет, галеше го успокояващо по косата. — Повярвай ми. Нали искаше да разшириш жизнения си опит? Ако спешно не премахнеш негативните впечатления, всичко пропада. Мисля да започнем с нещо по-привично за теб…

Алекс изключи екрана. Постоя секунда, после се закикоти. След това каза, дали на Бес, или на самия себе си:

— Значи се блокират генетично нарушените емоции? Оригинално…

Той легна в леглото и се прозина. Много му се искаше отново да погледне към дяволчето — може би и то щеше да оцени иронията на случващото се? А може би продължаваше да седи и да крие разплаканото си лице?

Но в края на краищата това нищо не променяше.