Ан Леки
„Милостта на Калр“ (7)

7.

След запитване до станцията бях настояла да отседна в един празен апартамент на четвърто ниво. Въздухът в апартамента беше спарен, а няколкото светлинни панела, опрени на стените, вероятно бяха отмъкнати от коридорите по пътя насам, предвид че днес магазините едва ли работеха, а служителите в складовете на станцията едва ли бяха на работните си места. Дори на тази оскъдна светлина стените и подовете изглеждаха прашни и мръсни. Освен нашия багаж апартаментът беше празен, ако не броим парчетата дървения и счупени стъкла, които подсказваха, че първоначалните обитатели на квартирата — преди Долната градина да пострада — не са изнесли цялата си мебелировка, но впоследствие всичко полезно е било отмъкнато.

— Няма вода, капитана — каза лейтенанта Тизаруат. — Което означава, че най-близките бани са… не ви трябва да ходите в най-близките бани, капитана. Макар че няма вода, хората са ги използвали за… така де. Пратих Девет за кофи и почистващи материали, стига да намери такива.

— Много добре, лейтенанта. Има ли помещение, където с капитана Хетнис да поговорим? За предпочитане и да седнем на нещо.

Тревога припламна в люляковите очи на лейтенанта Тизаруат.

— Капитана. Няма на какво да се седне, освен на пода. Или върху багажа.

Което би забавило разопаковането.

— Ще седнем на пода тогава. — „Милостта на Калр“ ми показа възмущението на всички присъстващи воини Калр, ала никоя от тях не проговори, дори израженията им не се промениха, с изключение на лейтенанта Тизаруат, която направи всичко възможно да скрие объркването си, но не се справи много добре. — Има ли хора наблизо?

— Според станцията няма, капитана — отговори лейтенанта Тизаруат. Махна към една отворена врата. — Може би там ще ви е най-удобно.

Капитана Хетнис ме последва в стаята, посочена от Тизаруат. Седнах с кръстосани крака на мръсния под и я поканих с жест да направи същото. Тя се настани срещу мен след кратко колебание; второстепенният остана прав зад нея.

— Капитана, вие или корабът ви изпращате ли в момента някакви данни към станцията?

Очите й се разшириха от изненада.

— Не, капитана.

Бърза проверка показа, че собственият ми кораб не го прави.

— Така. Ако съм разбрала правилно, вие вярвате, че е възможно пресгер да атакуват Атоек. И че не е изключено вече да имат свои шпиони на тази станция. — Радч бе имал контакти с три чужди раси — гек, рррррр и пресгер. Геките рядко напускаха родния си свят. Отношенията с рррррр бяха обтегнати, защото първата ни среща с тях беше катастрофална. А поради естеството на договора ни с пресгер една евентуална война с рррррр имаше потенциала да се сметне за нарушение на този договор.

А преди договора отношенията с пресгер бяха невъзможни. Без изключение фатални тоест. Преди договора пресгер бяха безмилостни врагове на човечеството. Или не толкова врагове, колкото хищници.

— Права ли съм, че вашата Амаат лейтенанта е взела „Милостта на Калр“ за възможен пресгерски кораб, който се опитва да влезе маскиран в системата?

— Да, капитана. — Стори ми се почти облекчена.

— Имате ли някакво основание да вярвате, че пресгер са нарушили договора? Имате ли някакво основание да вярвате, колкото и минимално да е то, че проявяват интерес към Атоек?

Нещо. Някакво изражение прекоси лицето й за част от секундата.

— Капитана, вече близо месец комуникациите с централната власт не работят. Изгубихме контакт с Омоу преди двайсет и шест дни. Не само ние, а цялата провинция. Изпратих „Милостта на Фей“ на Омоу да разбере какво е станало, но дори да е поел обратно по най-бързия начин, ще минат още няколко дни, преди да се върне. — Явно „Милостта на Фей“ беше пристигнал на Омоу малко след като аз бях потеглила оттам. — Официалните канали, до които има достъп системната губернатора, съобщават за „неочаквани затруднения“, и толкоз. Хората започват да се изнервят.

— Нищо чудно.

— А после, преди десет дни, изгубихме и комуникацията си с Палата Цур. — Горе-долу времето, необходимо информацията да стигне от Омоу до Цур, плюс разстоянието от Цур дотук. — Колкото до пресгер, те никога не са ни били приятели, капитана, и… чувам разни неща.

— От капитана Вел — предположих аз. — Чували сте, че пресгер се опитват да превземат Радч отвътре.

— Да, капитана. Но вие твърдите, че капитана Вел е обвинена в предателство.

— Пресгер нямат нищо общо с това. Лордата на Радч страда от вътрешни разногласия. Разделила се е на поне две фракции, които имат диаметрално различни цели. Диаметрално различни идеи за бъдещето на Радч. И двете вербуват кораби за своята кауза — Вдигнах поглед към второстепенния, който стоеше с безизразно лице зад Хетнис. Ще речеш, че дори не ни чува. Знаех, че това впечатление е измамно. — „Мечът на Атагарис“. Ти си в тази система от приблизително двеста години.

— Да, флотска капитана. — Гласът му беше равен, безразличен. Сегментът не би дал израз и на миниатюрна част от изненадата си, че за втори път се обръщам директно към него.

— В този интервал лордата на Радч те е посетила. Проведе ли с теб частен разговор? Може би тук, в Долната градина?

— Боя се, че не разбирам какво пита флотската капитана — отговори „Мечът на Атагарис“ с устата на второстепенния.

— Питам — казах аз, пренебрегвайки опита му да се измъкне, — дали си имал частен разговор с Анаандер Мианаай, който никоя друга не е могла да чуе. Но да приемем, че вече си ми отговорил. Коя беше? Онази, която твърди, че пресгер подронват устоите на Радч, или другата? — Другата беше онази, която ми бе поверила командването на „Милостта на Калр“. И ми беше изпратила Тизаруат.

Или, боговете да не дават, възможно ли бе да има и трета част от Мианаай, със свой дневен ред и своя версия за събитията, която оправдава действията и?

— Ако флотската капитана разреши — вметна капитана Хетнис в кратката пауза след въпроса ми, — бих искала да говоря откровено.

— Разбира се, капитана, говорете.

— Ако флотската капитана ми прости — започна тя и преглътна, — аз познавам всички флотски капитани в тази провинция. И вашето име не е сред тях. — Извън всяко съмнение „Мечът на Атагарис“ вече й бе показал служебното ми досие — или поне тази част от него, до която самият той имаше достъп — и тя знаеше, че съм произведена във флотска капитана едва преди няколко седмици. Броени часове след като се бях присъединила към бойния флот. От тази информация човек можеше да стигне до няколко заключения и Хетнис, изглежда, се бе спряла на едно от тях — че при очевидната ми липса на военен опит назначението ми е било уредено по спешност и с определена причина. Но да го каже на глас, в очите ми, беше проява на неочаквана храброст от нейна страна.

— Назначиха ме неотдавна. — Което само по себе си повдигаше няколко въпроса. Подозирах, че от гледна точка на офицера като Хетнис, един от тях би бил защо самата тя не е била повишена във флотска капитана. Всъщност това вероятно бе първият въпрос, изникнал в съзнанието й във връзка с мен.

— Капитана, има ли съмнения в моята лоялност? — попита тя и аз си дадох сметка, че не кариерните въпроси я занимават в момента. — Казахте, че милордата е… раздвоена. Че всичко това е резултат от вътрешно разногласие. Не разбирам как е възможно това.

— Станала е толкова голяма, че вече не е в състояние да запази единността си, капитана. Ако изобщо е била единна и единична някога.

— О, била е, капитана. И още е. Ако флотската капитана ми прости, може би нямате голям опит с кораби, чийто екипаж е съставен от второстепенни. Не е съвсем същото, капитана, но много прилича.

— Ако капитаната позволи да я информирам — казах аз, като се постарах гласът ми да прозвучи студено и иронично, — не цялото ми служебно досие е било на нейно разположение. Всъщност отлично съм запозната с второстепенните.

— Дори да е така, капитана. Ако казаното от вас е вярно и милордата наистина е раздвоена и в конфликт със себе си, ако наистина има две лорди на Радч, а не… не е някаква измама… тогава как ние да разберем коя е правилната?

Напомних си, че за капитана Хетнис всичко това е нещо ново. Че досега никоя радчаи не е поставяла под съмнение идентичността на Анаандер Мианаай, нито правото й да господства на Радч. Тези факти радчаите приемаха за безспорна даденост.

— И двете са такива, капитана. — Не пролича да проумява думите ми. — Ако „правилната“ Анаандер нехае за живота на своите граждани и е готова да ги жертва с лека ръка, за да спечели битката със себе си, бихте ли следвали, въпреки това, заповедите й?

Тя мълча цели три секунди.

— Мисля, че бих настояла за повече информация. — Добър отговор. — Но, моля флотската капитана да ми прости, наистина съм чувала разни неща за пресгерски заговор.

— От капитана Вел.

— Да, капитана.

— Тя грешеше. — Всъщност по-скоро беше жертва на манипулация. Било е по-лесно за едната Анаандер да спечели симпатиите й, като обвини външен враг, при това такъв, от който повечето радчаи се страхуват и който мразят.

Ала не можех искрено да твърдя, че пресгер нямат нищо общо с това. Именно пресгер бяха създали пистолета, който носех под куртката си, невидим за всички скенери, куршумите му способни да пронижат всеки материал във вселената. Пак пресгер бяха продали двайсет и пет такива пистолета на гарседдаите, за да отблъснат с тяхна помощ радчайското анексиране.

А последвалото унищожение на Гарседд, пълното и окончателно заличаване на всичко живо в онази система, бе отключило кризата на Анаандер, вътрешен конфликт толкова силен, че тя не бе могла да го разреши по друг начин, освен да обяви война на самата себе си.

Ала тази криза е била неизбежна. Хиляди тела, пръснати из целия радчайски космос, дванайсет различни централи, всичките в постоянна комуникация, но с неизбежното забавяне на сигнала. Радчайският космос — и самата Анаандер — се разширяваше вече три хиляди години и бе станал толкова голям, че минаваха седмици, докато тяло в единия му край сподели мисъл с тяло в другия. От самото начало разпадът е бил предизвестен.

В ретроспекция изглеждаше очевидно. Би трябвало да е било очевидно и преди, нали? Ала е толкова лесно да не видиш очевидното, дори отвъд границата на разумната предвидливост.

— Капитана — казах аз, — моите заповеди са тази система да остане безопасна и стабилна. Ако това означава да я защитавам от самата лорда на Радч, то точно това ще направя. Ако вие сте получили заповеди да поддържате едната или другата страна, или ако имате силни политически убеждения, то тогава си вземете кораба и си вървете. Идете някъде далече от Атоек, много далече, ако питате мен.

Тя се замисли над думите ми малко по-дълго, отколкото ми харесваше.

— Капитана, политическите убеждения не са част от служебната ми характеристика. — Не бях сигурна доколко искрен е този отговор. — В служебната ми характеристика пише, че трябва да се подчинявам на заповеди.

— Които досега са били да подпомагате системната губернатора в опазването на реда. Отсега ще са да съдействате на мен в осигуряването и поддържането на безопасността в тази система.

— Да, капитана. Разбира се, капитана. Но…

— Да?

— Без да подлагам на съмнение интелигентността и способностите на флотската капитана… — Не довърши, вероятно осъзнала, че е избрала начало на изречението, което няма да доведе до нищо добро.

— Тревожите се заради недостатъчния ми, по ваша информация, военен опит. — Поемаше гигантски риск, повдигайки този въпрос. Удостоих я с лека приятна усмивчица. — Така е, администрацията е склонна да прави странни назначения. — Хетнис изгрухтя някакво подобие на смях. Всички воини, от първата до последната, имаха забележки към работата на военната администрация. — Но мен не ме назначи администрацията. А лично Анаандер Мианаай. — Напълно вярно, но слабо като аргумент в подкрепа на тезата ми, а и не беше нещо, с което обичах да се хваля. — Сигурно ще си кажете: „Тя е Мианаай, братовчеда на лордата“. — Леко трепване на лицевите мускули ми подсказа, че тази мисъл вече й е минавала през ума. — А вие имате богат опит с хора, повишавани само защото са нечии братовчеди. Не ви виня, и аз имам горчив опит с такива. Но независимо от данните, които сте прочели в достъпната версия на служебното ми досие, аз не съм нов кадър.

Тя се замисли над думите ми. Още секунда-две и щеше да стигне до извода, че преди последното си назначение съм работила в специални операции и съм правила неща, които са толкова секретни, че за тях не бива да се намеква дори.

— Флотска капитана. Моля да ме извините. — Махнах в знак, че няма нужда от извинения. — Но, капитана, специални операции са свикнали да действат с известно… незачитане на правилата и…

Да не повярваш — само преди няма и час същата тази персона беше гледала без да й мигне окото как второстепенен на нейно подчинение тормози цивилни граждани.

— В интерес на истината, имам известен опит със ситуации, които приеха крайно неприятен обрат само защото една или друга действаше в разрез с правилата. Или защото твърде стриктно се придържаше към тях. А дори на Атоек да нямаше никакви проблеми, понастоящем целият радчайски космос се намира в ситуация, която правилата не покриват.

Тя си пое дъх за пореден въпрос, но явно премисли.

— Да, капитана.

Вдигнах поглед към второстепенния от „Мечът на Атагарис“, който стоеше неподвижен и мълчалив зад нея.

— А ти, „Мечът на Атагарис“?

— Правя каквото ми заповяда моята капитана, флотска капитана. — Равен, безизразен тон. Напълно безучастен. Но вътрешно въпросът ми със сигурност го беше стреснал.

— Добре. — Нямаше смисъл да прекалявам с натиска. Изправих се. — Денят беше труден за всички ни. Да спрем засега, става ли? А и ако не греша, вие имате покана за вечеря, капитана.

— Както и вие, флотска капитана — напомни ми Хетнис. — Храната със сигурност ще е отлична. А и там ще са част от хората, с които искате да се срещнете. — Опита се да не поглежда към мрачното, тъмно, мръсно помещение. Без мебели. Без вода дори. — Губернатората със сигурност ще е там, капитана.

— Е, тогава май ще трябва да дойда и аз — казах на капитана Хетнис.