Ан Леки
„Милостта на Калр“ (10)

10.

Капитана Хетнис беше изпратила „Милостта на Илвес“ да огледа външните станции. Довела бе на станция Атоек няколко свои второстепенни от Атагарис, както и своята лейтенанта Вар с все декадата й да се грижат за реда в Долната градина.

Опита се да ми обясни защо е пратила „Мечът на Атагарис“ да наблюдава портал, който води към система от малки скали без атмосфера, газови гиганти и ледени луни, без жители и без други портали.

— Пресгер могат да пътуват и без портали, капитана, и биха могли да…

— Капитана. Ако пресгер решат да ни нападнат, ние не бихме могли да направим нищо по въпроса. — Времето, когато Радч разполагаше с достатъчно големи бойни флотилии, за да превземе цяла система, беше останало в миналото. Но дори и тогава съпротивата срещу пресгер щеше да е безнадеждна. Това беше основната причина Анаандер Мианаай да се съгласи на договора. Това беше причината хората още да се страхуват от пресгер. — Нека си говорим честно, капитана. Най-голямата опасност, поне засега, са радчайски кораби от едната или другата фракция, които се опитват да контролират или унищожат ресурси преди противниковата фракция да се е добрала до тях. Онази планета долу например. — Толкова много храна. И база, ако успеят да я превземат. Ако аз успея. — Възможно е, разбира се, Атоек да остане встрани от събитията. Едва ли някоя би могла да събере истинска флота, поне на първо време. — Не смятах, че са способни да ни изненадат. Боен кораб би могъл да се приближи на броени километри до станция или планета, но не мислех, че някоя ще си пробва късмета с това. А ако все пак го стореше, щяхме да засечем кораба навреме. — Трябва да съсредоточим отбраната си около станцията и планетата.

Това не й хареса, опита се да измисли контрааргумент, но така и не каза нищо. Въпросът откъде идват моите правомощия или на чия страна е капитана Хетнис в този конфликт остана незасегнат. Нямаше смисъл да избързваме, защото от изясняването на тези неща не печелех нито аз, нито Хетнис. Ако извадех късмет, Атоек щеше да остане встрани от вниманието и тези въпроси никога нямаше да излязат на дневен ред. Но не бих заложила на това.

 

 

След като капитана Хетнис си тръгна, се замислих за следващата си стъпка. Да се срещна с губернатора Жиарод например и да разбера какво друго, освен медицинските доставки, може да се окаже в недостиг и какво можем ние да направим по въпроса. Да намеря някаква работа на „Мечът на Атагарис“ и „Милостта на Фей“ — такава работа, че хем да ги държа далеч от неприятности, хем достатъчно близо, за да реагират навреме, ако ми потрябват. Изпратих запитване до „Милостта на Калр“. Лейтенанта Тизаруат беше горе, на второ ниво в Долната градина, в голяма тъмна стая, неравномерно осветена от светлинни панели, опрени на стените. Тизаруат, Рогд Денче и още половин дузина други се бяха излегнали на дълги меки възглавници — щерки, обясни „Милостта на Калр“, на плантатори и служители в станционната администрация. Пиеха нещо силно и парливо — Тизаруат още не беше решила дали й харесва, но като цяло, изглежда, се забавляваше. Пиат, дъщерята на станционната администратора, доста по-енергична, отколкото я помнех, току-що беше казала нещо цинично и всички се смееха. Рогд каза, с толкова тих глас, че думите й едва ли се чуха по-далече от Тизаруат, която седеше близо до нея и Пиат:

— На Аатр циците, Пиат, понякога си толкова тъпа, да ти го начукам.

Вътрешно, там, където само аз и корабът можехме да видим, Тизаруат реагира с инстинктивно отвращение.

— Пиат — каза тя, — боя се, че граждана Рогд не те оценява по достойнство. Ела и седни по-близо до мен, имам нужда някоя да ме развесели.

Цялата тази размяна на реплики, плюс колебанието на Пиат и фалшивия смях, с който Рогд отвърна: „Само се шегувах, лейтенанта, не се връзвай толкова!“ — ми казаха неприятни неща за отношенията им. Ако бяха от моя екипаж, когато още бях кораб, щях да се намеся по някакъв начин или поне да разговарям със старшата им офицера. За миг се запитах защо станцията не е направила нищо, но после се сетих, че Рогд сигурно внимава къде какво казва. Станцията не виждаше в Долната градина и макар че всички присъстващи несъмнено имаха вградена комуникационна връзка с нея, в момента най-вероятно бяха изключили имплантите си. Това най-вероятно бе и основната причина да се събират тук, а не другаде.

Долу, в собствената ми квартира, Калр Пет каза:

— Капитана. — Зад каменната й външност потрепваше уплаха.

— Няма проблем бе — извика непознат глас някъде иззад нея, в съседната стая. — Голяма съм вече, никого няма да изям! — Акцентът беше странен, наполовина на високо образован радчаи, наполовина нещо друго, нещо, което не можех да определя и което не приличаше на нито един от множеството акценти, които бях чувала през дългия си живот.

— Капитана — повтори Калр Пет. — Преводача Длик. — Запъна се едва доловимо на странното име.

— Преводача? — Никоя не ми беше споменала, че в системата има служитела от преводаческата служба, а и нямаше причина да го споменават, като се замислиш. Излъчих запитване до кораба и той ми показа спомена си отпреди броени секунди как Калр Пет отваря вратата на човек с широки яркоцветни дрехи, каквито носеха хората в Долната градина. Ръкавиците обаче бяха най-обикновени, сиви. Бижута нямаше. Нищо, което да ме насочи към фамилно име или към отдела на преводаческата служба, в който работеше непознатата, нито намек за семейни връзки или служебна позиция. Примигнах да прогоня образа. Станах.

— Нека влезе.

Пет отстъпи встрани и преводача Длик цъфна на прага, ухилена до ушите.

— Флотска капитана! Колко се радвам да ви видя! Резиденцията на губернатората е ужасно скучна. Де да бях останала на кораба си, но казаха, че имал пробойна в корпуса и ако съм останела там, нямало да мога да дишам. Знам ли, не ми звучи като голяма работа, нали? Дишането. — Пое си дълбоко дъх и размаха ръце, сякаш не може да стигне до категоричен извод и това я дразни. — Въздух! Глупаво нещо. Да бях минала без него, но онези настояха.

— Преводача. — Не се беше поклонила на влизане, затова и аз не го направих. И изведнъж ми хрумна ужасно подозрение. — Изглежда, имате предимство пред мен. — Имах предвид предимството на информацията.

Тя изправи рязко рамене, очите й се разшириха от изумление.

— Аз? Предимство? Вие сте онази с многото воини.

Подозрението се превръщаше в увереност. Тази персона определено не беше радчаи. Значи превеждаше за някоя от чуждите раси, с които Радч поддържаше отношения. Но не за тек или за рррррр — срещала бях преводачи при тек, знаех малко и за хората, които превеждаха за рррррр, и новодошлата не приличаше нито на едните, нито на другите. А и този странен акцент…

— Исках да кажа, че вие явно знаете коя съм аз, но аз не знам вие коя сте.

Тя буквално се разсмя.

— Е, естествено, че ще знам вие коя сте. Всички само за вас говорят. Е, не пред мен. Аз изобщо не би трябвало да знам, че сте тук. Нито да напускам резиденцията на губернатората. Обаче скуката ме убива.

— Мисля, че трябва да ми кажете коя точно сте вие. — Но вече знаех. Или поне знаех толкова, колкото ми бе необходимо да знам. Беше от хората, които пресгер си бяха отгледали, за да си говорят чрез тях с Радч. Преводача на пресгер. Анаандер Мианаай беше казала, че от тях я побивали тръпки. А губернатората е знаела, че тази персона е на станцията. Можех да се хвана на бас, че капитана Хетнис също го знае. И именно това пораждаше така необяснимия й страх, че пресгер могат да се появят изневиделица. Запитах се защо е премълчала пред мен за присъствието на преводачата и какво се крие зад този факт.

— Коя съм аз? Точно? — Преводача Длик се намръщи. — Не съм… тоест, току-що казах, че съм Длик, но може и да не съм. Може да съм Цеиат. Или чакайте, не. Не, почти сигурно съм Длик. Почти съм сигурна, че така ми казаха. Че съм Длик. О! Редно е да се представя, нали така? — Поклони се. — Флотска капитана, аз съм Длик, преводача на пресгер. За мен е чест да се запознаем. Така, сега май е ваш ред да кажете нещо любезно — например, че честта е изцяло ваша, — и след това да ми предложите чай. Но на мен ми писна от чай, да ви се намира арак?

Пратих бързо мълчаливо съобщение до Пет, после поканих с жест преводача Длик да седне — на нещо като пейка, сглобена от кутии и възглавнички и покрита с бродирана кувертюра в розово и жълто, и доста удобна, между другото.

— Е — казах аз, след като седнах срещу нея на друга купчина багаж, заметната с одеяло. — Вие сте дипломата, нали?

До този момент изражението й — с всичките си бързи промени — изглеждаше по-скоро детинско и напълно извън контрол. Сега тя ми показа искрено смущение.

— Всичко обърках, нали? А трябваше да е съвсем простичко уж. Бях на път към дома от Палата Цур, след като присъствах на Новогодишното хвърляне. Ходих по приеми, усмихвах се и казвах: „Поличбите са много благоприятни, новата година ще донесе Правда и Полза на всички“. След известно време благодарих на Хората за гостоприемството им и си тръгнах. Точно както беше по план. Адска досада, от онези, на които големите клечки никога не ходят.

— А после се е сринал портал и се е наложило да промените маршрута си. И сега не можете да се приберете у дома. — Както стояха нещата понастоящем, тя никога нямаше да се добере до пресгерския космос. Освен ако няма кораб, който е способен сам да си генерира портали, нещо, което договорът между хората и пресгер забраняваше изрично — пресгер нямаха право да идват с такива кораби на радчайска територия.

Преводача Длик размаха ръцете си със странните сиви ръкавици. Жестът й, реших аз, изразяваше объркване и нетърпение.

— „Кажи точно каквото ти казахме и нищо няма да се обърка“, така рекоха. Да, ама се обърка, и още как. А за това не казаха нищо. А можеха да го споменат, щото казаха куп други неща. „Ще седиш с изправен гръб, Длик. Не разчленявай сестра си, Длик, не е учтиво. Мястото на вътрешните органи е вътре в тялото, Длик“. — Навъси се за миг, сякаш последното й звучеше особено неизпълнимо.

— Изглежда, има общо съгласие, че вие наистина сте Длик — казах аз.

— Нали? Но не става така, когато си никоя. — Вдигна поглед, когато Калр Пет влезе с две чаши и бутилка арак. — Е, това вече е хубаво! — Взе чашата, която й подаде Пет. После се вгледа напрегнато в лицето на войната. — Вие защо се преструвате, че не сте Човек?

Пет, обзета от ужас и обида толкова интензивни, че дори тя не би могла да проговори, без да издаде чувствата си, замълча и се обърна да ми подаде другата чаша. Взех я и казах спокойно:

— Не бъдете груба към моите воини, Длик.

Преводача Длик се засмя, сякаш съм казала нещо много смешно.

— Харесвате ми, флотска капитана. Когато си говоря с губернатора Жиарод и капитана Хетнис, те само едно знаят — „с каква цел дойдохте тук, преводача“ и „какви са намеренията ви, преводача“ и „наистина ли очаквате да повярваме на това, преводача“. А после — „ще видите, че този апартамент е много удобен, преводача“; „вратите са затворени за ваша собствена безопасност, преводача“; „пийнете още малко чай, преводача“. Не Длик, забележете! — Надигна чашата си и гаврътна възголяма глътка от арака. Позадави се малко от острия вкус.

Питах се колко време ще мине, преди персоналът на губернатората да осъзнае, че преводача Длик я няма. За миг се зачудих и защо станцията не ги е уведомила. Но после си спомних онзи пистолет, невидим за кораби и станции, пистолет, произведен от пресгер. Преводача Длик може и да изглеждаше вдетинена и полумалоумна, но несъмнено бе точно толкова опасна, колкото я виждаха губернатора Жиарод и капитана Хетнис. А вероятно и доста повече. Те, изглежда, я бяха подценили. Тя, изглежда, точно към това се бе стремила.

— А другите от вашия кораб?

— Другите?

— Екипаж? Обслужващ персонал? Пътници?

— Корабът е много малък, флотска капитана.

— Значи ви е било доста тясно, с Цеиат и останалите.

Преводача Длик се ухили.

— Знаех си, че с вас ще се разберем. Ще ми дадете ли вечеря? Ям обикновена храна, между другото.

Спомних си какво беше казала по-рано, в самото начало.

— Много хора ли сте изяли, преди да пораснете?

— Нито една, дето не е трябвало да бъде изядена! Макар че — добави тя, смръщила вежди, — понякога ми се иска, един вид, да бях изяла и някоя, дето не е трябвало. Но вече е късно. Какво имате за вечеря? Радчаите на станциите ядат адски много риба. Започна да ми писва от риба, честно. О, къде ви е банята? Трябва да…

Прекъснах я.

— Нямам баня. Канализацията не работи. Но пък имаме кофа.

— Е, това вече е нещо друго! Още не ми е писнало от кофи!

 

 

Лейтенанта Тизаруат се появи със залитане в стаята точно когато Пет разчистваше масата след вечеря, а преводача Длик казваше съвсем сериозно:

— Яйцата са толкова глупаво нещо, не мислите ли? Така де, редно би било да се превръщат във всякакви неща, а те винаги се излюпват в кокоши пилета. Или някое пате най-много. Или в каквото там са предварително програмирани. Никога не се излюпва нещо интересно, като съжаление, да речем, или средата на някоя нощ от миналата седмица. — Целият разговор по време на вечерята беше от този сорт.

— Повдигате интересен въпрос, преводача — казах аз, после насочих вниманието си към лейтенанта Тизаруат. За последно се бях сетила за нея преди три часа и оттогава тя явно бе изпила значителни количества арак. Залитна и ме фиксира с пиянски поглед.

— Рогд Денче — каза ми Тизаруат, вдигна ръка и посочи някъде настрани, явно с намерение така да подчертае думите си. Не личеше да е забелязала присъствието на преводача Длик, която, от своя страна, я зяпаше с любопитство и леко смръщени вежди. — Рогд. Денче. Е ужасна.

Ако се съдеше по малкото, което бях видяла тази вечер, с граждана Рогд в главната роля, подозирах, че преценката на Тизаруат е точна.

— Капитана — добави Тизаруат. С голямо закъснение.

— Бо — казах остро на войната, която бе влязла след Тизаруат и пристъпяше от крак на крак. — Изведи лейтенантата си оттук, преди да е станала беля. — Бо я прихвана за лакътя и я поведе към вратата. Боях се, че сме закъснели.

— Не мисля, че ще стигне до кофата — обяви тържествено преводача Длик.

— И аз — отговорих. — Но си струваше да опитам.

 

 

Фактът, че преводача на пресгер се намира тук, на станция Атоек, беше проблем сам по себе си. Колко време щеше да мине, преди господарите й да се запитат защо не се връща? И как щяха да реагират на това, че Атоек, реално погледнато, я е взел в плен, макар и не твърде успешно? И какво щяха да направят, когато си дадат сметка за хаоса в Радч? Вероятно нищо — договорът не правеше разлика между хората, радчаи и нерадчаи, отнасяше се за всички и забраняваше на пресгер да ги наранява. Това оставяше отворен въпроса какво съдържание влагат пресгер в думата „наранявам“, но би трябвало тези езикови проблеми да са избистрени с общите усилия на радчайските и пресгерските преводачи.

От друга страна, присъствието на преводачата и евентуалното внимание на пресгер към системата можеха да се окажат предимство. През последните стотина години пресгер бе започнал да продава висококачествени медицински корективи, значително по-евтини от онези, които се произвеждаха на територията на Радч. Губернатора Жиарод бе казала, че Атоек не произвежда медицински консумативи. А за пресгер щеше да е без значение дали Атоек е част от Радч, или не. За тях щеше да е важно дали Атоек може да плати, и макар че пресгерските идеи за „заплащане“ често биваха доста ексцентрични, не се съмнявах, че ще се спогодим.

И така, защо системната губернатора беше заключила преводача Длик в резиденцията си? И бе пропуснала да ми спомене за това? Можех да се досетя защо го е направила капитана Хетнис — тя се бе познавала с капитана Вел и вероятно се бе повлияла от нейното твърдо убеждение, че вътрешният конфликт на Анаандер Мианаай е резултат от пресгерска намеса. Бях почти сто процента сигурна, че появата на преводача Длик е съвпадение, но за радчаите съвпаденията не бяха плод на случайност. Амаат беше вселената и всичко, което се случваше, се случваше по волята на Амаат. Божествените намерения можеха да се съзрат чрез грижлив анализ дори на най-дребните, наглед най-незначителни събития. А събитията от последните седмици не бяха нито дребни, нито незначителни. Капитана Хетнис несъмнено е била нащрек за всякакви странни неща и появата на пресгерската преводача я е изправила на нокти. Фактът, че е скрила от мен присъствието на Длик, само потвърждаваше подозренията ми относно позицията на капитаната.

Но губернатора Жиарод? Вечерята в дома на граждана Фосиф и последвалата среща в кабинета на губернатората ми бяха създали впечатлението, че губернатора Жиарод е не просто интелигентна и способна, но и че разбира естеството на конфликта, разединил Анаандер Мианаай — разбира, че този конфликт е резултат от непримирими вътрешни противоречия, а не от външна намеса. Не ми се вярваше да съм сбъркала до такава степен в преценката си. Ала очевидно бях пропуснала нещо, очевидно не разбирах докрай позицията й.

— Станция — излъчих мълчаливо.

— Да, флотска капитана — отговори станцията в ухото ми.

— Моля те, уведоми губернатора Жиарод, че ще я посетя утре сутрин. — И толкоз. Ако станцията не знаеше, че съм научила за съществуването на преводача Длик, и не просто съм научила, а съм разговаряла с нея надълго и нашироко по време на вечеря, излишното споменаване на тези факти само щеше да хвърли в паника губернатора Жиарод и капитана Хетнис. Междувременно аз трябваше да измисля подход към тази внезапно усложнила се ситуация.

Сейварден седеше в командната зала на „Милостта на Калр“ и разговаряше с Амаат лейтенантата от „Мечът на Атагарис“, която, изглежда, също бе на вахта в командната зала на своя кораб.

— Е — тъкмо казваше Амаат лейтенантата и корабът изпращаше думите й право в ухото на Сейварден. — Откъде сте?

— От място, където не си губим времето в празни приказки, когато сме дежурни — отговори Сейварден, но мълчаливо, само към кораба. На глас каза: — Инейс.

— Сериозно! — Видно бе, че лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ никога не е чувала за Инейс. И нищо чудно, предвид размерите на радчайския космос, но неведението й с нищо не подобри ниската оценка, която Сейварден вече й бе дала. — Всичките ви офицери ли се смениха? Офицерата преди вас беше приятна. — Екалу (която спеше дълбоко в момента) беше описала бившата Амаат лейтенанта от „Милостта на Калр“ като непоносима снобка. — Но медиката ви изобщо не се държеше дружелюбно. Има доста високо мнение за себе си, ако питате мен. — Медиката седеше в декадната стая на „Милостта на Калр“, мръщеше се на обяда си от скел и чай и беше в сравнително добро настроение.

В много отношения на младини Сейварден беше точно толкова непоносима, колкото бившата Амаат лейтенанта от „Милостта на Калр“. Но Сейварден беше служила на войскови кораб, а това означаваше, че е участвала в истински битки и знае кое е важно, когато става въпрос за лекари.

— Вие не трябва ли да се оглеждате за вражески кораби?

— О, корабът ще ми каже, ако засече нещо — отвърна с усмивка лейтенантата от „Мечът на Атагарис“. — Онази ваша флотска капитана е много страшна. Е, сигурно такава и трябва да бъде. Нареди да се приближим към станцията. Така че ще сме си комшии, поне за известно време. Трябва да се съберем да пийнем чай.

— Флотската капитана не е чак толкова страшна, когато не заплашват да й унищожат кораба.

— О, това ли? Беше недоразумение. Веднага след като се идентифицирахте, всичко се изясни. Нали не мислите, че ми има зъб заради това?

На станция Атоек, в Долната градина, Калр Пет прибираше чинии и чаши в съседната стая и се оплакваше на Осем от внезапната поява на преводача Длик. В друга от стаите Бо събуваше ботушите на припадналата Тизаруат. Казах на кораба:

— Екалу не е преувеличила за Амаат лейтенантата на „Мечът на Атагарис“.

— Така е — отвърна „Милостта на Калр“. — Не е преувеличила.

 

 

На следващата сутрин, докато се обличах — вече си бях обула панталона и закопчавах ризата си, но още бях по чорапи, — чух викове откъм коридора и един глас, който ме викаше спешно:

— Флотска капитана! Флотска капитана!

Корабът ми показа — през очите на войната Калр, която стоеше на пост в коридора — някакво дете на седем-осем години с провиснали ризка и панталони, без обувки и без ръкавици.

— Флотска капитана! — крещеше настоятелно детето, без да обръща внимание на постовата.

Грабнах ръкавиците си, излязох бързо в антрето и през вратата, която Пет ми отвори по мой знак.

— Флотска капитана, госпожо! — каза детето, все още високо, макар да стоях пред него. — Елате веднага! Някоя отново е рисувала по стената! Ако онези трупни войници го видят, ще стане лошо!

— Граждана… — започна Пет.

Прекъснах я:

— Идвам.

Детето хукна по тъмния коридор, а аз тръгнах след него. „Някоя отново е рисувала по стената“. Дребна работа. Съвсем дребно провинение, достатъчно дребно да си затвориш очите, но капитана Хетнис беше реагирала остро при предишния подобен инцидент и по всичко личеше, че местните очакват същото да се случи и сега. Виждаше се по тревогата на детето, което или беше стигнало само до заключението какво може да стане, когато пристигнат воините Вар от „Мечът на Атагарис“, или се бе заразило от тревогата на някоя възрастна, която го е пратила да ме повика. Което ми подсказваше, че се касае за нещо сериозно. А ако случайно се окажеше дреболия, какво пък, рискувах единствено да закъснея с няколко минути за закуската си.

— Какво са нарисували? — попитах, докато се катерех по стълба в една сервизна шахта, единственият начин да се придвижиш между нивата тук.

— Някакви думи — отвърна детето, което се катереше над мен. — Думи са!

Значи или не ги беше видяло лично, или не бе могло да ги прочете. Предположих, че е второто. Значи не бяха на радчайски, нито на расуар, езика, който използваха повечето местни ичана, както бях научила през последните два дни. Още в първата си нощ тук бях изпратила запитване до станцията с молба да ми предостави информация и така разбрах, че повечето обитатели на Долната градина са ичана.

Надписът беше на ксай, макар и изписан фонетично с радчайски букви. Използвана беше същата розова боя, с която се бяха опитали да разкрасят вратата на чайната — кофата с боята беше останала безпризорна в едно кьоше на импровизирания булевард. Разпознах думите не защото знаех ксай — успяла бях да науча само няколко фрази, — а защото ги бях чула от станцията преди две нощи. Изразът датираше от времето на анексирането и беше емблематичен за конкретно съпротивително движение. „Не чай, а кръв!“ Беше игра на думи. Радчайската дума за „чай“ звучеше почти идентично с думата за „кръв“ на ксай, а посланието бе, че революционерите, вместо да се подчинят на Радч и да се наливат с чай, предпочитат да окажат съпротива и да проливат радчайска кръв. Въпросните революционери бяха мъртви от няколкостотин години, а хитроумният лозунг беше оцелял като интересен детайл в учебниците по история.

Като видя, че съм спряла пред надписа недалеч от входа на чайната, детето си плю на петите, вероятно да се скрие на безопасно място. Останалите обитатели на Долната градина бяха направили същото — малкият булевард пустееше, макар че по това време на деня тук би трябвало да има доста хора, ако не друго, поне клиентите на чайната би трябвало да се стичат насам. Всяка, минала оттук и зърнала надписа, несъмнено си бе намерила работа другаде, някъде възможно най-далече от Вар лейтенантата на „Мечът на Атагарис“ и нейните второстепенни. Бях само аз, Калр Пет още се катереше по стълбата в сервизната шахта.

Познат глас се обади зад мен:

— Онова повръщащо дете с лилавите очи беше право. — Обърнах се. Преводача Длик, облечена със същите дрехи като вчера, когато ми беше дошла на гости.

— Права за какво, преводача? — попитах аз.

— Рогд Денче наистина е ужасна.

В същия миг двама второстепенни от „Мечът на Атагарис“ се появиха на бегом.

— Вие там, спрете! — каза единият, силно и заповедно. Внезапно си дадох сметка, че може и да не познаят преводача Длик. Тя изобщо не би трябвало да е тук, а заключена в резиденцията на губернатората, облечена беше като ичана, а както навсякъде в Долните градини, и тук осветлението беше слабо. Самата аз не бях в пълна униформа, бях само с панталони, ръкавици и частично закопчана риза. Щяха да минат миг-два, а може и повече, преди „Мечът на Атагарис“ да се сети кои сме.

— О, спори и гъбички! — Преводача Длик се обърна, явно с намерение да се изнесе преди „Мечът на Атагарис“ да я е познал и задържал.

Не се беше обърнала докрай, а аз тъкмо бях започнала да се чудя защо използва „спори и гъбички“ като ругатня, когато се чу единичен изстрел, оглушителен в затвореното пространство, преводача Длик ахна и се просна по очи на пода. Без да се замислям, включих бронята си и креснах:

— „Мечът на Атагарис“, свали оръжието! — Едновременно с това излъчих спешно към станцията: — Прати бърза помощ на първо ниво в Долната градина! — После се смъкнах на едно коляно до преводача Длик. — Станция, преводача Длик е простреляна в гърба. Лекарите ми трябват веднага.

— Флотска капитана — каза в ухото ми спокойният глас на станцията. — Медиците не ходят във…

— Веднага, станция. — Изключих бронята си и вдигнах поглед към двамата второстепенни от „Мечът на Атагарис“, които стояха до мен. — Аптечката ти, кораб, бързо. — Идеше ми да го попитам: „Къде ти е акълът, да стреляш така по хора?“ Но в момента по-важно бе да спра кръвта на Длик, преди да ми е умряла в ръцете. А и вината не беше изцяло на кораба, той най-вероятно изпълняваше заповеди на капитана Хетнис.

— Не нося аптечка, флотска капитана — каза един от второстепенните на „Мечът на Атагарис“. — Това не е бойна ситуация, а тази станция има медицински центрове. — Аз също нямах медицински консумативи у себе си, разбира се. Бяхме си донесли корективи, такъв беше редът, но те още бяха прибрани в багажа ни три нива по-долу. Ако куршумът беше засегнал бъбречната артерия на преводачата — което изглеждаше напълно възможно предвид местоположението на раната, — тя щеше да изкърви до смърт за броени минути и дори да излъчех заповед до някоя от моите Калр, тя нямаше да пристигне навреме с коректива.

Въпреки това излъчих заповедта и притиснах с ръце раната на преводача Длик. Това едва ли щеше да помогне, но какво друго можех да направя?

— Станция, прати медиците, за бога! — Вдигнах поглед към „Мечът на Атагарис“. — Донеси ми пашкул. Бързо!

— Няма пашкули наблизо.

Собственицата на чайната — тя май беше единственият човек, задържал се в околността, след като бе видяла нацапания с боя лозунг на стената, — извика от прага на заведението си:

— Тук бърза помощ не идва.

— Молете се този път да дойде.

Натискът, който оказвах с ръцете си, беше намалил кръвоизлива, но не можех да направя нищо за вътрешното кървене, а дишането на преводачата ставаше все по-плитко и неравномерно. Значи губеше кръв по-бързо, отколкото се виждаше с просто око. Долу, на трето ниво, Калр Осем отваряше куфарчето, в което държахме медицинските корективи. Беше се втурнала да изпълни заповедта моментално, действаше бързо, но не мислех, че ще дойде навреме.

Все още притисках напразно гърба на преводачата, тя лежеше по очи на земята и дишаше трудно.

— Мястото на кръвта е в артериите ти, Длик — казах аз.

Тя издаде едно слабовато „ха“.

— Казах ти… — Замълча да си поеме накъсано дъх. — Дишане. Глупаво.

— Да, дишането е глупаво и досадно, но ти продължавай да дишаш, Длик. Направи ми тази услуга.

Не ми отговори.

Когато Калр Осем пристигна с аптечка, а капитана Хетнис се появи на бегом в коридора, следвана от две медики и второстепенните от „Мечът на Атагарис“, които мъкнеха пашкул, вече беше късно. Преводача Длик беше мъртва.