Ан Леки
„Милостта на Калр“ (3)

3.

Наредих Тизаруат да бъде събудена три часа преди обичайното време и да се яви незабавно при мен. Тя се стресна в леглото си, сърцето й препусна бясно през остатъците от сънотворното, което й беше дала медиката. Минаха няколко секунди, докато проумее какво й казва корабът. Още двайсет секунди седя неподвижно в леглото си, като дишаше бавно и внимателно. Гадеше й се леко.

Когато се появи в каютата ми, не се чувстваше много по-добре. Яката й беше закопчана накриво — никоя от воините Бо не беше будна да се погрижи за нея и тя се бе облякла сама, нервно, бързаше, изпускаше разни неща и се мъчеше с катарами, които не би трябвало да я затруднят. Посрещнах я права и не освободих Калр Пет, която се мотаеше уж заета из каютата ми несъмнено с надеждата да види или чуе нещо интересно.

— Лейтенанта Тизаруат — казах строго и гневно. — Работата на декадата ви през последните два дни е незадоволителна.

Негодувание, гняв, тревога. Успяла бе да застане в стойка мирно, но видях как гърбът и раменете й се вдървиха още малко, а главата й се повдигна с няколко милиметра. Но поне прояви здравия разум да не отговори.

Аз продължих:

— Вероятно знаете, че има части от кораба, които той не може да види сам. Преди е разчитал на второстепенните за това. Корабът вече няма второстепенни. Почистването и поддръжката на тези части сега са ваша отговорност. А воините от декада Бо системно ги пренебрегват. Например пантите на въздушните шлюзове на совалките не са почиствани от доста време. — Това го знаех от личен опит, покрай една случка от миналата седмица, когато моят живот, а и животът на всички на Палата Омоу, зависеха — покрай други неща — и от това колко бързо ще успея да откача част от въздушния шлюз на една от совалките на „Милостта на Калр“. — Има също така едно място под решетката в банята, което не се вижда, освен ако не си пъхнеш главата там. — Това си беше гадна задача дори при отлична поддръжка. И значително по-гадна, когато въпросното място не е било редовно почиствано. — „Милостта на Калр“ ще ви даде списък. Очаквам всичко да е свършено, когато мина на инспекция утре по това време.

— У-утре, капитана? — Гласът на лейтенанта Тизаруат изведнъж беше прегракнал.

— Утре по това време, лейтенанта. И очаквам както лично вие, така и воините от декадата ви, да спазвате с максимална точност времето, предписано за упражнения в салона и на стрелбището. Свободна сте.

Тя се поклони и си тръгна, гневна и нещастна. По същия начин щяха да се почувстват и воините от декадата й, когато откриеха точно колко работа съм им възложила.

Вярно беше, че имах почти неограничена власт над целия екипаж, особено тук, в изолацията на порталното пространство. Но беше също толкова вярно, че би било голяма глупост да обтегна отношенията си със своите офицери. Също толкова глупаво би било да подклаждам недоволство у воините без основателна причина. Воините от декада Бо със сигурност щяха да възнегодуват срещу видимата неприязън, с която се отнасях към лейтенанта Тизаруат, ако не заради друго, то защото отношението ми към нея причиняваше неудобства и на самите тях. Но също и защото лейтенанта Тизаруат беше тяхната лейтенанта.

Точно към това се стремях. Нарочно натисках нещата. Но всичко зависеше от правилно подбрания момент. Ако натиснех твърде силно или твърде бързо, резултатите нямаше да оправдаят очакванията ми, а току-виж се оказали и катастрофални. Натиснех ли твърде леко, проточеха ли се нещата, времето нямаше да ми стигне и резултатите отново щяха да са незадоволителни. А аз се нуждаех точно от тези специфични резултати. Амаат, Етрепа, собствените ми Калр — те разбираха позицията на Бо. И ако щях да стъжнявам живота на Бо — защото да стъжня живота на тяхната лейтенанта означаваше да стъжня и техния живот, — трябваше да е с основателна причина, която другите декади да могат да разберат и приемат. Не исках никоя на борда да си мисли, че раздавам наказания без обяснение, заради прищевки, или че без значение колко се стараеш, капитаната винаги може да превърне живота ти в ад. Виждала бях капитани, които управляваха екипажите си по този начин. Екипажите им не бяха от най-добрите.

Ала не бих могла да обясня причините си на никого, не сега. Надявах се, че никога няма да мога. Че никога няма да се наложи. Надявала се бях, от самото начало, изобщо да не се стига до тази ситуация.

 

 

На следващата сутрин поканих Сейварден на закуска. За мен закуска, за нея вечеря. Сигурно трябваше да поканя и медиката, която закусваше по същото време, но прецених, че за момента ще й е по-добре сама, отколкото в моята компания.

Сейварден беше на тръни. Виждах, че иска да ми каже нещо, но не е сигурна дали е добра идея да ми го каже. Или може би не знае как да го каже така, че да не се окаже лоша идея. Отхапа от рибата и се пошегува:

— Не знаех, че се класирам за най-хубавия ти сервиз. — Имаше предвид чиниите, деликатен порцелан с украса във виолетово и синьо. И розовите стъклени чаши за чай — Калр Пет знаеше, че закуската ми със Сейварден не изисква никакви официалности, ала пак не бе събрала сили да прибере новия сервиз и да извади емайлираните ми чаши.

— Вторият по хубост — казах аз. — Извинявай. Най-хубавия още не съм го виждала. — Само при мисълта за най-хубавия сервиз Пет — която стоеше в ъгъла и се правеше, че лъска една излъскана до блясък лъжица — излъчи прилив на гордост. — Разбрах, че имам нужда от хубава посуда, затова поисках лордата на Радч да ми прати нещо подходящо.

Сейварден вдигна вежда: знаеше, че Анаандер Мианаай не е неутрална тема за мен.

— Изненадана съм, че лордата на Радч не дойде с нас. Макар че… — Хвърли бърз поглед към Пет.

Не казах нищо, но корабът долови желанието ми и каза на Калр Пет да излезе. Когато останахме сами, Сейварден продължи:

— Тя има кодове за достъп. Може да принуди кораба да направи каквото тя поиска. Теб може да принуди. Нали?

Опасна територия. Но Сейварден не го знаеше, не би могла. Зърнах за миг лейтенанта Тизаруат, все още тревожна и измъчвана от пристъпи на гадене, че и изтощена освен това — не беше спала, откакто я бях събудила преди двайсет часа, — да лежи на пода в банята, пъхнала глава в отвора под извадената решетка да провери мястото, което корабът не можеше да види. Зад нея — също толкова притеснени и уморени — воините от декадата й чакаха присъдата й.

— Не е толкова просто — казах, като пак насочих вниманието си към Сейварден. Отхапах от рибата, макар да ми горчеше в устата, отпих и от чая. — Със сигурност има един останал код за достъп, отпреди. — От времето, когато бях кораб. Когато бях част от декада Еск на „Правдата на Торен“. — Но този достъп се отключва единствено от гласа на тираната. И преди да си попитала — да, тя можеше да го използва, преди да съм напуснала палатата. Каза ми го право в очите, ако си спомняш, но добави, че не иска да го прави.

— Може да го е използвала и да ти е наредила да забравиш.

Вече бях обмислила тази възможност и я бях отхвърлила. Махнах в знак на отрицание.

— Има точка, отвъд която кодовете за достъп не действат.

Сейварден кимна. Когато я видях за пръв път, новоизлюпена лейтенанта на седемнайсет години, истинско бебе, тя не вярваше, че ИИ-то на един кораб може да има чувства, или поне не чувства, които имат значение. И като повечето радчаи приемаше, че мислите и чувствата са различни неща, отделни. Че изкуствените интелекти, които управляват гигантски станции и бойни кораби, са по природа и във висша степен безразлични. Механични. Старите приказки и историческите мелодрами за събития отпреди епохата на Анаандер Мианаай и нейната империя, които разказваха за кораби, съсипани от скръб и отчаяние заради смъртта на своята капитана — това бе останало в миналото. Лордата на Радч беше внесла подобрения в дизайна на изкуствените интелекти, отстранила беше този дефект.

Наскоро бе имала повод да промени мнението си.

— Когато стигнем на Атоек — предположи тя, — при сестрата на лейтенанта Оун, ти ще се озовеш твърде близо до тази точка на пречупване.

Не беше толкова просто. Но…

— В общи линии.

— Брек — каза тя. Вероятно в знак, че държи да говори с мен като с Брек, а не с мен като с флотската капитана. — Има нещо, което не разбирам. Онзи ден лордата на Радч каза, че не можела да направи така, че ИИ-тата винаги и безпрекословно да й се подчиняват, защото умовете им били твърде сложни.

— Да. — Беше го казала. В момент, когато ги притискаха други, по-неотложни проблеми, и нямаше време да задълбаят в този въпрос.

— Но корабите наистина обичат хората. Тоест определени хора. — По някаква причина изреченото я притесни, изправи я на нокти и тя посегна да отпие от чая си с надежда да прикрие тази своя реакция. После внимателно остави красивата чаша на масата. — И точно това е точката на пречупване, нали? Тоест би могла да бъде. Защо просто не направи така, че всички кораби да обичат нея?

— Защото и това би било потенциална точка на пречупване — казах аз и тя ме погледна неразбиращо, свъсила вежди. — Ти как избираш кого да обичаш? Случайно?

Сейварден примигна озадачено.

— Какво?

— На случаен принцип ли обичаш? Все едно вадиш късмети от кутия? Който извадиш, него обичаш? Или определени хора притежават нещо, което ги прави възможни обекти на любовта ти?

— Ами… мисля, че разбирам накъде биеш. — Остави вилицата си заедно с недокоснатото парченце риба. — Да, така мисля. Но не виждам какво общо има това със…

— Ако даден човек притежава нещо, което го прави възможен обект на любовта ти, какво ще стане, ако това нещо се промени? И вече не е същият човек, не докрай?

— Предполагам — каза тя бавно и замислено, — предполагам, че истинската любов не се пречупва пред нищо. — За радчаите „истинската любов“ не беше само романтичната любов между партньори, нито обичта между дете и родитела. „Истинска любов“ можеше да съществува между патрон и клиент. Всъщност очакваше се да съществува, на теория. — Така де — продължи Сейварден, необяснимо смутена, — представи си родителите ти да спрат да те обичат. — Свъси отново вежди. Заля я нова вълна от тревога. — Ти би ли могла да спреш да обичаш лейтенанта Оун?

— Ако — отвърнах, след като сдъвках и глътнах хапка от закуската, — се беше превърнала в нещо различно от себе си. — Сейварден продължи да излъчва неразбиране. — Коя е Анаандер Мианаай?

И тогава Сейварден разбра, досетих се по силното смущение, което долових в нея.

— Дори самата тя не е сигурна, нали — продължих аз. — Раздвоена е. Или разтроена и така нататък. А дори да не беше това раздвоение, за три хиляди години Мианаай неизбежно се е променила. Всички се променяме, освен мъртвите. Доколко може да се промени един човек и пак да е същият? И как би могла да предскаже колко ще се е променила след хиляда години и какво може да предизвика разрив в резултат на промяната? Много по-лесно е да използваш нещо друго. Дълг, да речем. Лоялност към една идея.

— Правда — каза Сейварден с пълно съзнание за иронията. Правдата бе част от предишното ми име. — Приличие. Полза.

Последното, ползата, беше най-хлъзгавото понятие.

— Всяко от тях би свършило работа — казах. — Остава да следиш кои офицери се превръщат във фаворити на корабите, така че да не предизвикаш излишен конфликт. Или за да използваш тази симпатия в своя полза.

— Разбирам — каза Сейварден и се зае мълчаливо с остатъка от вечерята си.

Когато се нахранихме, а Калр Пет се върна да отсервира и да ни налее още чай, преди да излезе отново, Сейварден каза:

— Флотска капитана. — Значи щяхме да говорим по работа. Знаех за каква работа ще говорим. Воините от Амаат и Етрепа вече бяха видели Бо да търкат и лъскат отчаяно много след като смяната им беше свършила, да разглобяват кранове, да вдигат решетки, да оглеждат всеки милиметър, всяка цепнатина и дупчица в поверената им част от кораба. Когато дойде да поеме дежурството от Сейварден, лейтенанта Екалу я бе задържала за миг, събрала смелост да каже няколко думи. „Не искам да засегна никого… Но дали не бихте споменали на госпожата…“ Сейварден се беше объркала, отчасти от акцента на Екалу, отчасти задето лейтенантата беше използвала „госпожа“ вместо „флотска капитана“, отломка от дните на Екалу като Амаат Едно, от навика на този екипаж да се изразява по начин, който да не привлича вниманието на капитаната. Ала най-вече, оказа се, смутена от намека, че може да се засегне. Екалу така се беше притеснила, че не намери думи да изрази мислите си.

— Не мислиш ли — каза ми Сейварден, наясно, без съмнение, че е твърде вероятно да знам за разговора й с Екалу в командната зала, — че си твърде сурова с Тизаруат? — Мълчах и тя очевидно усети, че съм в лошо настроение, че по някаква причина тази тема не е безопасна. Пое си дъх и продължи упорито: — Напоследък все си ядосана за нещо.

Вдигнах вежда.

— Напоследък? — Чашата ми с чай стоеше недокосната пред мен.

Сейварден посегна към своята.

— Не беше толкова гневна за няколко дни. Може би защото беше ранена, не знам. Но сега пак си гневна. Мисля, че знам защо, и едва ли мога да те виня, но…

— Мислиш, че си го изкарвам на лейтенанта Тизаруат. — Която не исках да виждам в момента. Нямаше да погледна. Две от нейните Бо лъскаха вътрешността на совалката, за която отговаряха — една от единствените две совалки на „Милостта на Калр“, защото третата я бях съсипала миналата седмица. От време на време коментираха, с недомлъвки и многоточия, колко несправедливо се отнасям към тях и как съм вдигнала мерника на тяхната лейтенанта.

— Ти познаваш отлично всички места и кьошета, които една во̀ина може да си спести при поддръжката, но откъде би могла да ги знае Тизаруат?

— Тя така или иначе носи отговорност за декадата си.

— Със същото основание би могла да порицаеш и мен — изтъкна Сейварден и отпи отново от чая си. — Би трябвало да знам за тези пропуски, но не знаех. Моите второстепенни винаги се грижеха за тези неща, без да им го казвам изрично. Защото знаеха, че това влиза в задълженията им. На Аатр циците, Екалу би трябвало да знае най-добре от всички ни за кои дреболии екипажът си затваря очите. С което не искам да я критикувам, разбери. Но и тя, и аз, носим някаква вина за пропуските в поддръжката, за което с пълно основание би могла да ни порицаеш. Защо реши да смъмриш Тизаруат, а не някоя от нас? — Не исках да се впускам в обяснения, затова не казах нищо, само посегнах да взема чашата си и отпих. — Признавам — продължи Сейварден, — че момичето не се представя в най-добра светлина. Не знае къде да си дене ръцете и краката, само рови в чинията си. И постоянно изпуска разни неща — вече счупи две чаши от сервиза на декадната стая. И е толкова… толкова мрачна. Очаквам всеки момент да заяви, че не я разбираме. Къде й е бил умът на лордата? — Имаше предвид Анаандер Мианаай, лордата на Радч. — Толкова ли не можеше да ни прати някоя друга? Само Тизаруат ли е била на разположение?

— Вероятно. — От тази мисъл само се ядосах още повече. — Помниш ли когато самата ти беше новоизлюпена лейтенанта, бебе?

Тя остави бързо чашата си на масата, изглеждаше искрено ужасена.

— Моля те, не ми казвай, че съм била такава.

— Не, не такава. Ти беше тромава и ужасна по свой начин.

Сейварден изсумтя, развеселена и притеснена едновременно.

— И все пак. — Отново стана сериозна. И внезапно се вбеси, сетила се за онова, което бе искала да ми каже от самото начало. Нещо, което я плашеше дори повече от перспективата да ме обвини, че се отнасям несправедливо към лейтенанта Тизаруат. — Брек, целият екипаж си мисли, че ти коленича.

— Да. — Вече знаех това, разбира се. — Макар да не разбирам докрай защо. Калр Пет отлично знае, че никога не си идвала в леглото ми.

— Е… Като цяло, екипажът смята, че не се справям добре със… с този си дълг. Оставила съм те да се възстановиш на спокойствие от раните си и това е съвсем нормално, повече е трябвало да ти помогна да… ами, да ти помогна да се освободиш от онова, което те тормози. Така смятат и са прави. — Отпи отново от чая. Преглътна. — О, боже, гледаш ме. Това винаги е лош знак.

— Съжалявам, че те притесних.

— О, не си ме притеснила — излъга тя. А после добави, вече по-близо до истината: — Е, притеснена съм, но не защото другите си мислят така за мен. Този разговор е… Брек, ти ме намери преди колко… преди година? И за цялото това време не съм те виждала да… тоест, когато ти беше… — Замълча. Реших, че се бои да не сбърка с избора на думи. Кожата й беше твърде тъмна и не й личеше кога се изчервява, но долових лека промяна в телесната й температура. — Тоест, знам, че си била второстепенен. Че си второстепенен. А корабите не… тоест, знам, че второстепенните могат да…

— Могат — казах. — И ти го знаеш от личен опит.

— Да — побърза да каже тя, вече сериозно смутена. — Но никога не ми е хрумвало, че един второстепенен може да го иска.

Помълчах секунда-две, дадох й време да помисли над думите си. После казах:

— Второстепенните са човешки тела, но също са част от кораба. Корабът усеща всичко, което усещат второстепенните. Защото са едно. Е, различните тела са различни. Усещат по различен начин вкуса на храната, да речем, и невинаги искат едно и също, но като цяло, средностатистически, да, и с това съм се занимавала, за онези тела, които имаха нужда от него. И аз, като всички други, мразя неудобствата. Правех каквото мога за комфорта на своите второстепенни.

— Май така и не съм го забелязала.

— Не се е очаквало да го забележиш. — Добре беше да приключим с това. — Така или иначе, в общия случай корабите не си търсят партньори. Те сами са си партньори. Поне корабите с второстепенни. — Махнах, в знак, че заключението от аргумента ми е очевидно и не е нужно да го обличам в думи. Не добавих, че корабите не копнеят за романтични партньори. За капитани — да. За лейтенанти. Но не и за любовници.

— Е — каза след миг Сейварден, — но вече нямаш други тела, с които да го правиш. — Млъкна. Явно я бе споходила неочаквана мисъл. — Чудя се какво ли е било… Да си с повече от едно тяло?

На този въпрос нямаше да й отговоря.

— Малко съм изненадана, че чак сега се сещаш за това. — Но само малко. Познавах Сейварден добре и не очаквах да си е задавала сериозни въпроси за мислите и чувствата на своя кораб. А и не беше от онези офицери, които развиваха неприятната мания, гравитираща около второстепенните и секса.

— И когато ти отнемат второстепенните — каза тя след кратко ужасено мълчание, — сигурно е като да ти отрежат части от тялото. Без да ги заменят с нови.

Бих могла да кажа: „Попитай кораба“. Но „Милостта на Калр“ вероятно не би искал да отговори на този въпрос.

— Казвали са ми, че чувството е подобно — отвърнах. С равен глас.

— Брек — продължи Сейварден, — когато бях лейтенанта, преди. — Имаше предвид преди хиляда години, когато беше лейтенанта в екипажа на „Правдата на Торен“, моя лейтенанта. — Обръщала ли съм изобщо внимание на някого? Или съм била втренчена единствено в собствения си пъп?

Замислих се над гамата от правдиви отговори, които бих могла да дам, някои по-малко дипломатични от други, и накрая казах:

— Случвало се е.

Без да съм го поискала, „Милостта на Калр“ ми показа войнишката столова, където Амаат на Сейварден разчистваха след себе си. Амаат Едно каза:

— Това са заповеди, граждани. Лейтенантата го каза.

Чуха се няколко шумни въздишки.

— Сега цяла нощ няма да ми излезе от главата — оплака се една от воините.

В собствената ми каюта Сейварден каза умърлушено:

— Дано поне сега съм по-поносима.

В столовата Амаат Едно отвори уста и запя, предпазливо и с половин тон по-ниско:

— Всичко се върти… — Останалите се присъединиха, без желание и ентусиазъм. Смутени. — … всичко се върти. Планетата обикаля около слънцето, всичко се върти.

— Да — казах аз на Сейварден. — Малко по-поносима.

 

 

Бо се бяха справили отлично с всички поставени им задачи. Цялата декада се беше строила като по конец в столовата, нито мускул не трепваше по лицата им, яките и маншетите им бяха като подравнени с линийка, дори лейтенанта Тизаруат съумяваше да излъчи сурова безучастност. Отвътре беше друго нещо — все още го имаше старото напрежение и лекото гадене, а и не бе спала, откакто я събудих вчера. Воините от декадата й излъчваха вълна на колективно негодувание, комбинирано с предизвикателство и гордост — в крайна сметка бяха свършили много работа през последния ден, при това я бяха свършили добре, предвид обстоятелствата. Редно бе да изразя задоволството си и те чакаха да го направя, надяваха се да го чуят от мен и бяха готови да се почувстват низвергнати, ако не го направех.

Заслужаваха да се гордеят със себе си. Лейтенанта Тизаруат обаче, предвид настоящите обстоятелства, не заслужаваше тях.

— Добра работа, Бо — казах аз и бях възнаградена с изблик на изтощена гордост и облекчение от воините пред себе си. — Продължавайте в същия дух. — После добавих остро: — Лейтенанта, последвайте ме. — Обърнах се, излязох от столовата и тръгнах към каютата си. Казах мълчаливо на кораба: — Кажи на Калр, че не искам да ме безпокоят. — Постарах се да не мисля пряко за причината, иначе пак щях да се ядосам. Е, вече бях ядосана, но щях да се ядосам още повече. Дори желанието ми за движение изпращаше сигнали до мускулите, миниатюрни импулси, които корабът можеше да разчете. Които аз можех да разчета, когато корабът ми ги показваше у други. На теория само аз на борда на „Милостта на Калр“ можех да разчитам тези данни по този начин. На теория. Но нямаше да мисля за това сега. Влязох в каютата си, вратата се отвори пред мен, без да съм го поискала изрично. Войната Калр, която дежуреше в покоите ми, се поклони и си тръгна, заобикаляйки лейтенанта Тизаруат, която бе спряла на прага.

— Влезте, лейтенанта — казах със спокоен глас. Наистина спокоен. Бях ядосана, да, но пък аз винаги съм ядосана, значи да съм ядосана е нормално. В поведението ми нямаше нищо, което да притесни онези, които ме виждат. Лейтенанта Тизаруат направи още няколко крачки навътре в стаята. — Успяхте ли да поспите? — попитах я.

— Малко, капитана. — Изненадала я бях. Беше много уморена и не мислеше ясно. Освен това още й се гадеше и се чувстваше унила. Нивата на адреналина й все така бяха по-високи от нормалното. Добре.

И зле. Много зле. Направо ужасно.

— Хранихте ли се?

— Аз не… — Примигна. Опитваше се да обмисли въпроса ми. — Нямах много време, флотска капитана. — Дишането й сякаш се поуспокои. Мускулите на гърлото й се отпуснаха едва доловимо.

Без да мисля какво правя, се задвижих с максималната си скорост — а при мен това означава наистина бързо. Стиснах я за яката, блъснах я силно назад и я опрях в зелено-лилавата стена. Притиснах я там, с извит над пейката гръбнак.

И видях каквото търсех. Само за миг. За част от секундата общото униние на лейтенанта Тизаруат прерасна в див ужас. Нивата на адреналин и кортизол удариха тавана. И там, в главата й, нещо проблесна почти недоловимо, като призрак почти — импланти, които не би трябвало да са там и които след частица от мига изчезнаха.

Импланти на второстепенен сегмент.

Пак. Ударих силно главата й в стената. Тя изписка и аз отново го видях, дълбокия й ужас и онези импланти, които нямаха място в човешки мозък, но се намираха в нейния… после нишките им изчезнаха както преди.

— Пусни „Милостта на Калр“ или ще те удуша с голи ръце.

— Не бихте го направили — простена тя.

Което ми показа, че не мисли ясно. Ако беше с ума си, Анаандер Мианаай не би се усъмнила и за секунда какво бих могла да направя. Стегнах хватката си. Лейтенантата започна да се плъзга надолу по стената към пейката, но аз я държах за гърлото, притисках трахеята й. Тя сграбчи отчаяно китките ми. Не можеше да диша. Десет секунди, плюс-минус, да направи каквото й бях казала, или да умре.

— Пусни кораба ми — повторих със спокоен глас. Съвсем спокоен.

Данните, които получавах от нея, просветнаха отново, имплантите се очертаха ясно, мъчителното гадене и дивият ужас бяха толкова силни, че едва не се сгънах на две от съпричастие към страха й. Пуснах я, изправих се, а тя се срина на твърдата пейка, кашляше, давеше се и се опитваше да повърне несъществуващото съдържание на стомаха си.

— Кораб — казах аз.

— Тя отмени всички заповеди — каза „Милостта на Калр“ в ухото ми. — Съжалявам, капитана.

— Нищо не си можел да направиш. — Всички радчайски бойни кораби имаха вградени кодове за достъп, които позволяваха на Анаандер Мианаай да ги контролира. „Милостта на Калр“ не правеше изключение. Имах късмет, че корабът не проявяваше ентусиазъм да следва заповедите й с все точките и запетаите, не бе направил никакво усилие да коригира малките пропуски и грешки в тях. Ако корабът наистина бе искал да съдейства на Анаандер Мианаай в измамата, със сигурност щеше да успее и да ме заблуди.

— Анаандер Мианаай, лорда на Радч — казах на разтрепераната лейтенанта, на бебето, което седеше пред мен. — Наистина ли мислеше, че няма да се усетя?

— Риск винаги има — прошепна тя и изтри устата си с ръкав.

— Ти поемаш само рискове, за които си се готвила в продължение на десетилетия, на векове дори — казах аз. Зарязала бях всякакви преструвки, говорех с равния си глас на второстепенен. — Всички твои части са части от теб още от раждането ти. Или от по-рано дори. Никога не си била един човек, а после изведнъж са натикали импланти на второстепенен в мозъка ти. Не е приятно, нали?

— Знаех, че не е. — Вече контролираше по-добре дишането си, спряла бе да се дави. Но гласът й звучеше като хриплив шепот.

— Знаела си. И си смятала, че ще имаш достъп до лекарства, които да ти помогнат, докато свикнеш с имплантите. Можела си лично да ги вземеш от лазарета и после да използваш кодовете си за достъп, така че корабът да прикрие следите ти.

— Но ти ме надхитри — каза тя, все така нещастна, забила поглед в омърляната пейка. — Признавам.

— Ти сама се надхитри. Не си разполагала със стандартен комплект импланти за второстепенен. — Вече близо сто години производството на второстепенни беше забранено със закон. Ако не броим телата, които вече бяха оборудвани и чакаха в пашкули, а те почти без изключение бяха складирани в трюмовете на войскови кораби клас „Правда“. А нито един такъв кораб не се намираше близо до Палата Омоу. — Наложило се е да моделираш оборудването, което използваш за самата себе си. А човешкият мозък е сложно нещо. Не би имало проблем, ако е трябвало да бърникаш в собствения си мозък, него ти познаваш отлично. Но работата е там, че не си можела да използваш някое от собствените си тела, първо, защото не разполагаш с излишни напоследък, и второ, защото аз бих те изритала през въздушния шлюз веднага щом минем през портала. Значи е трябвало да използваш чуждо тяло. Само че оборудването, с което си разполагала, е направено специално за твоя мозък, по негови „размери“. А не си имала време да направиш тестове. С колко си разполагала, една седмица? Или по-малко дори. Какво стана, отвлече детето, натика жици в мозъка му и го изхвърли на доковете? — Тизаруат беше пропуснала чая с братовчедата на майка си в онзи ден, не бе отговаряла и на съобщенията. — Дори хардуерът да е отличен и медиката да е опитна, пак невинаги се получава. Както ти, без съмнение, знаеш.

Знаеше го.

— Какво ще правиш сега?

Пренебрегнах въпроса.

— Смятала си, че просто ще заповядаш на кораба да захранва с грешни данни мен и медиката, че лесно ще прикриеш всичко, което трябва да се скрие. Имала си нужда от поддържаща медикаментозна терапия, това е станало ясно веднага щом хардуерът е заработил, но не си могла да сложиш лекарствата в багажа си, защото Бо щяха да ги намерят веднага и аз щях да се запитам защо са ти нужни точно тези лекарства. — А после, след като не бе успяла да се снабди с нужните медикаменти, депресията й е станала толкова силна, че вече не е можела да я прикрива, можела е само да нареди на кораба да смекчи данните за физическото й състояние. — Но аз вече знаех докъде си готова да стигнеш, за да получиш своето, а и имах предостатъчно време да мисля, докато лежах тук и се възстановявах от раните си. — Да мисля какво би опитала тя и как аз бих могла да й попреча, без да се издам. — И за миг не повярвах, че ще ми дадеш кораб и ще ме оставиш да отлетя с него, без да следиш отблизо действията ми.

— Ти си го направила без лекарства. Никога не си вземала лекарства.

Отидох при пейката, която ми служеше за легло, издърпах чаршафите и отворих раклата отдолу. Вътре се намираше кутията, която можеше да се види с човешко око, но не и със сензорите на кораб или станция, освен ако те нямат очи на второстепенен, с които да погледнат. Отворих я, извадих пакетчето с лекарства, които бях взела от лазарета дни преди последния си разговор с Анаандер Мианаай на Палата Омоу. Преди да срещна лейтенанта Тизаруат в офиса на старша инспектора Скааиат, преди да знам, че съществува.

— Отиваме в лазарета. — После добавих мълчаливо към „Милостта на Калр“: — Прати две воини Калр.

Долових изблик на надежда откъм Анаандер Мианаай веднага щом лейтенанта Тизаруат, развълнувана от думите ми и от вида на пакетчето таблетки в ръката ми, бе залята от непреодолимото желание да сложи край на нещастието си. Сълзи потекоха от нелепо люляковите й очи, тих хлип, като скимтенето на сритано пале, се изтръгна от гърлото й.

— Как сте издържали? — попита тя. — Как сте оцелели?

Нямаше смисъл да отговарям. Не беше истински въпрос, а възклицание по-скоро, и отговорът не беше от значение за никого.

— Стани.

Вратата се отвори и две от моите Калр влязоха в каютата. Не успяха да скрият изумлението и тревогата си, като видяха лейтенанта Тизаруат дълбоко разстроена и отпусната на пейката, ръкавът на униформената й куртка изцапан със стомашен сок.

Отидохме в лазарета. Бяхме тъжна гледка — Тизаруат (която не беше Тизаруат) се облягаше на една от моите воини, другата вървеше отзад. Медиката ни посрещна сащисана. Сащисана и ужасена, защото със собствените си специализирани импланти беше видяла какво има в главата на лейтенантата веднага щом корабът бе спрял да манипулира данните й. Обърна се към мен с очевидното намерение да каже нещо.

— Момент — спрях я рязко аз, изчаках двете воини да настанят Тизаруат (която не беше Тизаруат) на една маса и ги отпратих.

Преди медиката да е казала нещо, преди Анаандер Мианаай да се е усетила какво става, аз задействах каишите на масата и те се стегнаха около тялото й, Тизаруат се стресна, но беше така дълбоко нещастна, че не осъзна какво й готвя.

— Медика — казах аз. — Както сама виждате, лейтенанта Тизаруат има незаконни импланти. — Медиката мълчеше ужасена. — Отстранете ги.

— Не, не! — опита се да извика Анаандер Мианаай, но не й се получи, гласът й беше гъгнив и без сила.

— Коя е направила това? — попита медиката. Явно все още се опитваше да открие някакъв смисъл в ситуацията.

— Наистина ли смятате, че това е най-важният въпрос в момента? — А и лесно можеше да се досети за отговора, ако се замислеше. Само една би могла да направи това. Само една би го направила.

— Медика — каза Тизаруат, зарязала опитите си да махне каишите. Гласът й все още звучеше хрипливо и безсилно. — Аз съм Анаандер Мианаай, лордата на Радч. Арестувай флотската капитана, освободи ме и ми дай лекарствата, от които имам нужда.

— Прекалявате, лейтенанта — казах аз и се обърнах към медиката. — Дадох ви заповед, медика. — Сега, когато бяхме в изолацията на порталното пространство, моята дума беше закон. Нямаше значение какви са заповедите ми, нямаше значение дали са незаконни или несправедливи. Една капитана може и да бъде изправена на съд за една или друга спорна заповед, но екипажът й със сигурност би бил екзекутиран, ако дръзне да не се подчини на същата тази заповед. Това беше централен факт в живота на радчайската воина, макар че рядко се стигаше до реални демонстрации. И никоя на борда на „Милостта на Калр“ не би могла да го забрави. Нисем Птем, чието име се споменаваше всеки ден на кораба по моя изрична заповед, е била воина като тях, екзекутирана, задето отказала да убие невинни по висшестояща заповед. Никоя на борда на моя кораб не би могла да забрави за нея, нито да забрави защо е умряла. Или че съм избрала точно нейното име да бъде споменавано ежедневно, като да е покойница от собственото ми семейство или от екипажа на този кораб. Всичко това не би могло да убегне на медиката в момента.

Ясно виждах колебанието й, силната й тревога. Тизаруат изпитваше болка, силно страдание, а ако нещо можеше искрено да разстрои и разгневи медиката, това бе страдание, което тя не може да облекчи. Заповедта ми можеше да се интерпретира като брутална принуда под заплахата от екзекуция, но също така й даваше отлично извинение да направи необходимото и тя много скоро щеше да стигне до този извод.

— Медика — изграчи Тизаруат, подновила опитите си да разхлаби каишите.

Поставих едната си ръка в черна ръкавица на гърлото й. Без натиск, само като напомняне.

— Медика — казах спокойно. — Без значение коя е тя и без значение за коя се представя, поставянето на имплантите е било незаконно и напълно несправедливо от самото начало. И неуспешно освен това. Виждала съм го преди, минала съм през него лично. Състоянието й няма да се подобри, късмет ще е, ако не се влоши всъщност. Лекарствата ще я облекчат за известно време, но няма да решат проблема. Само едно нещо може да го реши. — Две неща. Но в някои отношения двете бяха едно, поне що се отнасяше до този фрагмент на Анаандер Мианаай.

Медиката бе изправена пред два еднакво неприемливи варианта и само миниатюрният шанс да помогне на пациентата си можеше да наклони везните в едната посока. И аз видях как ги накланя.

— Аз никога… Флотска капитана, нямам никакъв опит с тази процедура. — Полагаше неимоверни усилия да контролира гласа си. Никога не беше работила с второстепенни, аз бях първият, появил се в лазарета и. И докато ме лекуваше, медиката бе следвала указанията на кораба.

А аз съвсем не бях типичният второстепенен.

— Малцина имат нужния опит. Слагането на имплантите е рутинна процедура, но лично аз не познавам нито една, която да ги е вадила. И със сигурност не знам за такава, която се е опитала да опази живота и здравето на пациентата си след като ги е извадила. Сигурна съм обаче, че ще се справите. Корабът знае какво трябва да се направи. — „Милостта на Калр“ уверяваше медиката в същото, едновременно с мен. — Аз също ще помогна.

Медиката погледна към Тизаруат — не, към Анаандер Мианаай, — вързана за кушетката, затворила очи, зарязала опитите си да се освободи от каишите. После погледна към мен и каза:

— Упойка.

— О, не. Трябва да е будна по време на процедурата. Но не се тревожете, преди малко едва не я удуших. Няма да крещи твърде много.

 

 

Когато най-сетне приключихме и Тизаруат се отпусна в безсъзнание, дрогирана с максималната безопасна доза седативи, медиката трепереше, и не само от изтощение. И двете бяхме пропуснали обяда и вечерята, а воините от декада Бо, уморени и все по-разтревожени, току минаваха покрай лазарета, кога поединично, кога по две и по три в група и с все по-измислени претексти. Корабът отказваше да отговаря на въпроси какво става.

— Тя ще се върне ли? — попита медиката, права и разтреперана, докато аз почиствах и прибирах инструментите. — Тизаруат тоест? Ще се върне ли като Тизаруат, или?…

— Не. — Затворих кутията и я прибрах в чекмеджето й. — Тизаруат е умряла още щом са сложили тези неща в главата й, — „Те“. Всъщност Анаандер Мианаай най-вероятно бе извършила процедурата сама.

— Та тя е дете. На седемнайсет години! Как е възможно някоя да… — Не довърши. Поклати глава, сякаш още не й се вярваше, макар че го беше видяла със собствените си очи и часове наред бе бърникала в главата на младата лейтенанта.

— Бях на същата възраст, когато ми сложиха имплантите — изтъкнах аз. Е, не точно аз, а това тяло, последното, което ми беше останало. — Малко по-млада дори. — Премълчах, че медиката не бе реагирала толкова бурно, когато докараха мен в лазарета й. Че очевидно имаше разлика дали се касае за граждана, или за някакъв нецивилизован победен враг.

Самата тя очевидно не долавяше разликата или пък бе толкова дълбоко смутена, че трудно контролираше реакциите си.

— И коя е тя сега?

— Добър въпрос. — Прибрах и последните инструменти. — Ще трябва сама да реши това.

— Ами ако решението й не ви хареса? — Умна беше медиката. Добре би било да е на моя страна.

— Това — отвърнах аз и придружих думите си с жест, все едно хвърлям ежедневните личби, — ще стане по волята на Амаат. Починете си. Калр ще ви донесат вечерята в каютата ви. След като се нахраните и поспите, нещата ще изглеждат по-добре.

— Наистина? — попита тя. С горчивина и предизвикателство.

— Е, не непременно — признах аз. — Но винаги е по-лесно да се справиш с трудна ситуация на пълен стомах и с бистра глава.