Ан Леки
„Милостта на Калр“ (15)

15.

Слугите на Фосиф клюкарстваха съвсем спокойно пред моите мълчаливи и безучастни Калр. Оказа се, че Рогд не е отишла право при майка си, както беше заплашила да направи, а вместо това е наредила на една слуга да й събере багажа и да я откара с летящата машина до асансьора, с който се стигаше до совалката в орбита около планетата и оттам до станция Атоек.

Повечето слуги не ме харесваха и подхвърляха по нещо в този смисъл извън къщата за гости, както и в кухнята в главната сграда, където Пет и Шест честичко ходеха по работа. Била съм арогантна и студена. Постоянното ми тананикане било влудяващо и добре, че личната ми прислуга била от второстепенни (последното се харесваше особено много на Пет и Осем), които не се впечатлявали от подобни неща. А това, дето съм довела със себе си Сирикс Одела, било чиста проба нарочна обида — те знаеха коя е тя и каква е историята й. И колко жестоко съм била постъпила с щерката на дома. Никоя от тях не знаеше подробности за случилото се, но можеха да се досетят.

Сред слугите имаше и такива, които млъкваха, щом чуеха да се споменава последното, лицата им застиваха като маски, ако не броим леките повдигания на вежди или стисвания на устни, които издаваха какво биха казали по въпроса. Имаше и по-смели, които изтъкваха (много тихо и предпазливо), че и Рогд не е от най-милите хора, припомняха гневните й избухвания по най-дребни поводи. „Метнала се е на майка си“ — измърморила бе под нос една от най-смелите и Калр Пет я бе чула.

— Дойката си тръгнала, когато Рогд била само на три — каза Пет на Осем, докато аз бях на разходка, а Сирикс още спеше. — Не можела да търпи повече майката.

— А другите родители къде са били? — попита Осем.

— О, майката не искала други родители. Или пък те не са искали пея. Дъщерята на дома е клонинг. Планирана да бъде същата като майка си. И доколкото разбирам, здраво й дърпат ушите, когато се отклони от „правия“ път. Предполагам, че затова част от слугите я съжаляват.

— Майката май не обича много деца, нали? — отбеляза Осем, която бе забелязала, че държат децата в домакинството настрана от Фосиф и нейните гости.

— Откровено казано, и аз не обичам много децата — отговори Пет. — Е, не е точно така. В смисъл, децата са различни и ако познавах повече, сигурно щях да установя, че някои ми харесват, а други — не, точно както е с възрастните. Въпреки това се радвам, че никоя не очаква от мен да имам деца. Не знам какво да правя с тях, ако ме разбираш. И все пак знам, че това не бива да се прави.

 

 

Рогд се върна след два дни. Не й позволили да се качи на асансьора. Тя настоявала, че винаги е имала разрешение да пътува до станцията, но напразно. Не била в списъка, нямала разрешително, а съобщенията й до станционната администратора останали без отговор. Граждана Пиат също мълчала. Появили се служители от сигурността и много учтиво и почтително подканили Рогд да се върне в къщата край езерото.

Донякъде изненадващо, но тя направи точно това. Очаквала бях, че ще остане в града, където лесно би си намерила компания за игричките, които предпочиташе, но вместо това тя се върна в планината.

Пристигна посред нощ. Малко преди зазоряване, когато клюката за напразните й опити да напусне планетата тъкмо плъзваше сред слугите извън кухнята, Рогд пратила личната си камериера да иде при Фосиф веднага щом тя се събуди и да поиска среща. Повечето кухненски слуги не харесваха особено камериерата на Рогд — по тяхно мнение тя твърде много се гордеела с позицията при дъщерята на дома. Въпреки това, както една кухненска помощница казала на друга в присъствието на Калр Пет, лично тя не би пожелала и на най-върлия си враг да се изправи пред Фосиф Денче с подобно съобщение.

Последвалият разговор се провел насаме. Тоест — според стандартите на това домакинство — в дискретното присъствие само на три-четири слуги. И стигнал до ушите на половин дузина, когато Фосиф крещяла. А тя крещяла наистина силно. Рогд сама си била виновна. И в желанието си да оправи нещата само ги била влошила. Опитала се да ме спечели на своя страна, но подходила толкова глупаво, че ме превърнала в свой враг. Нищо чудно, че съм я отблъснала, каквато била нескопосана и тъпа. Фосиф я било срам, че имат роднинска връзка. Явно Рогд била обидила и станционна администратора Целар. Самата Фосиф никога не би направила такива грешки и явно било имало някакъв дефект в клониращия процес, защото никоя с ДНК-то на Фосиф не би могла да е такова безполезно същество, което само хаби въздуха, дето го диша. И хич да не смеела да възразява! Една думичка и щяла да изхвърчи от къщата. Още не било късно Фосиф да си отгледа нова, по-добра наследница. Като чула това, Рогд се прибрала мълчаливо в стаята си.

Малко преди обяд, когато аз излизах от стаята си в къщата за гости, личната камериера на Рогд влезе в кухнята на централната сграда и спря в средата й, мълчалива и разтреперана, вперила поглед в стената. Осем беше там да изпълни някаква заръка на Сирикс и аз наблюдавах сцената през нейните очи. В първия момент никоя не забеляза камериерата, всички бързаха да довършат обяда, но след минутка една от помощниците вдигна поглед и я видя да стои в средата на кухнята и да се тресе. Ахна и извика:

— Медът! Къде е медът?

Всички вдигнаха глави. Камериерата трепереше все по-силно и току отваряше уста, сякаш да каже нещо или да повърне.

— Късно е! — каза друга, а заместник-готвачата викна паникьосано: — Сложих всичкия мед в кексчетата за следобедната закуска!

— Ох, мамка му! — каза една слуга, която тъкмо бе влязла в кухнята с табла мръсни чаши. Никоя не се обърна да я смъмри и от това разбрах, че каквото и да става, е сериозно.

Довлякоха стол, три слуги прихванаха камериерата и я сложиха да седне. Тя още се тресеше, отваряше и затваряше уста като риба. Една помощница се притече, стиснала напоено с мед кексче, отчупи парче и го набута в зейналата уста на камериерата. Сладкото парченце падна на пода и всички се развикаха уплашено. Вместо да повърне, което изглеждаше неизбежно, камериерата издаде провлечен нисък стон.

— О, направете нещо! Направете нещо! — проплака слугата с мръсните чаши. Обядът беше напълно забравен.

Започнала бях да се досещам какъв е проблемът. И преди бях виждала нещо подобно, макар че точно този вид реакция беше нов за мен.

— Добре ли сте, флотска капитана? — попита Сирикс, в къщата за гости, в коридора пред стаите ни. Явно бе излязла от своята, докато аз наблюдавах съсредоточено събитията в кухнята на централната сграда.

Отклоних вниманието си от образа, колкото да погледна към Сирикс и да отговоря:

— Не знаех, че самирите практикуват обладаване от духове.

Сирикс не направи опит да скрие отвращението си. Но после извърна глава, сякаш я е срам да срещне погледа ми, и изсумтя:

— Какво ли си мислите за нас, флотска капитана.

За нас. Разбира се. Сирикс беше самири.

— Правиш такова нещо — продължи тя, — когато се чувстваш пренебрегната или дълбоко обидена. Тогава всички се втурват да ти дават сладки неща и да те утешават с мили думи.

Не ми изглеждаше като нещо, което камериерата „прави“, а повече като нещо, което й се случва. А и не бях забелязала да я утешават с мили думи. Насочих отново вниманието си към кухнята и видях, че една от полските надзиратели — онази, която ни беше посрещнала в деня на пристигането ни и която говореше на работниците все едно са малоумни и не знаят ни дума радчайски, — е коленичила до стола на камериерата, която все така трепереше и стенеше тихо.

— Трябваше да ме повикате по-рано! — сопна се надзирателата.

— Ами ние я видяхме преди минутка! — възрази една от помощниците.

— Целта е да се попречи на духа да говори — каза Сирикс, която още стоеше до мен в коридора, все така отвратена и засрамена. — Защото проговори ли, най-вероятно ще прокълне някоя. Хората са готови на всичко, за да му попречат. Понякога нещата се проточват с дни и цялото домакинство се превръща в заложник на обладаната.

Не вярвах, че духове или богове обладават хора, но и не ми се вярваше камериерата да го е направила нарочно или без крайно основателна нужда от вниманието, което колегите й щяха да й окажат. А и в крайна сметка тя трябваше постоянно да търпи Рогд Денче, денонощно почти.

— Сладки неща? — попитах Сирикс. — А не непременно мед?

Сирикс примигна — веднъж, два пъти. Застина. И преди я бях виждала да замръзва така, когато беше ядосана или се чувстваше засегната. По някаква причина беше приела въпроса ми като лична обида.

— Май няма да обядвам — каза тя студено, обърна се и си влезе в стаята.

В кухнята главната готвача, видимо успокоена от присъствието на надзирателата, взе нещата в свои ръце, развика се на подплашените си помощници и къде с добро, къде с лошо ги накара да се върнат на работа. Междувременно надзирателата слагаше малки парченца от меденото кексче в устата на камериерата. Парченцата до едно падаха в скута й, но надзирателата упорито продължаваше да се опитва. Тикаше парченца кекс в устата й и напяваше нещо, на лиост, както ми се стори. Предвид ситуацията вероятно напяваше молитва.

Накрая стоновете и треморът на камериерата утихнаха, а проклятието си остана неизречено. Бедната си взе почивка до края на деня с извинението, че е изтощена — извинение, което никоя, нито от прислугата, нито от семейството, не подложи на съмнение, поне доколкото Осем успя да дочуе.

На следващата сутрин камериерата се върна на работа, а домашната прислуга се държеше с нея много по-мило.

Рогд ме избягваше. Виждах я рядко, късно следобед или рано сутрин, когато отиваше в банята. Ако пътищата ни случайно се пресечаха, тя поглеждаше на другата страна и не обелваше дума. Повечето време беше или в съседното градче, или — за съжаление — в работническото общежитие отвъд възвишението.

Мислех да си тръгна, но все още ни оставаше цяла седмица строг траур. Ако го прекъснех, щяха да тръгнат приказки, че това е на лош късмет и че погребалният ритуал е бил компрометиран. Подозирах, че пресгер или техните преводачи нито ще разберат, нито биха се възмутили особено, ако разберат. И все пак предпочетох да не рискувам. На два пъти бях виждала как подценяват пресгер и до какви катастрофални резултати води това подценяване — веднъж от губернатора Жиарод и капитана Хетнис, и веднъж от самата Анаандер Мианаай, когато тя бе сметнала, че разполага с ресурсите и силата да ги унищожи, а в отговор те бяха дали онези невидими и всепронизващи пистолети на гарседцаите, които лордата на Радч бе сметнала за лесна плячка. Пресгер не го бяха направили с цел да спасят гарседдаите — в резултат на бунта си гарседдаите бяха избити до крак, до последния човек, всички планети и станции в родната им система бяха изгорени, а пресгер не предприеха нищо в отговор на геноцида. Не, според мен го бяха направили, за да пратят на Анаандер Мианаай послание. Послание, което гласеше: „Дори не си и помисляй“. Нямах намерение на свой ред да ги подценявам.

 

 

Фосиф все така ни идваше на гости всеки ден и ме ухажваше с обичайното си фалшиво лекомислие. Приемах това й поведение като знак за две неща: първо, че твърдо е решила да постигне своето, и второ, че поведението й е инструмент, чрез който обикновено успява да постигне целите си — упорито повтаря онова, което й се иска да е вярно, с твърдата увереност, че рано или късно ще се окаже така. От опит знам, че този метод работи най-добре за онези, които и без него са в позиция да получат желаното. Фосиф очевидно бе установила, че при нея методът дава резултат.

 

 

Горе, на станция Атоек, въпреки давлението, оказано от лейтенанта Тизаруат, и намесата на станционна администратора Целар, подробната инспекция на подпорите на Градината щеше да започне след повече от седмица.

— Ако трябва да съм напълно откровена — обясни Тизаруат на Баснааид един следобед в квартирата ни на станцията, — толкова много неща се нуждаят от спешен ремонт, че инспекцията на подпорите постоянно бива изместена назад в списъка. — Ясно долавях решимостта й, несекващото вълнение, че е в състояние да помогне на Баснааид. Но също и неудовлетвореност. — Сигурна съм, че ако флотската капитана беше тук, все щеше да намери някакъв начин да… да го уреди.

— Самият факт, че инспекцията е планирана, е впечатляващ — каза Баснааид и придружи думите си с усмивка, която моментално подобри настроението на Тизаруат.

Овладяла реакцията си, лейтенантата продължи:

— Не е нещо спешно, но се чудех дали земеделската служба не би могла да осигури някакви растения за обществените зони в Долната градина.

— Това със сигурност би подобрило качеството на въздуха! — засмя се Баснааид. — Но не знам дали светлината ще е достатъчно силна. — Позамисли се и добави, все така с усмивка: — Може пък да изкарат някоя и друга гъба.

— Гъбите! — възкликна Тизаруат, без да крие объркването си. — Никоя не иска да каже къде ги отглеждат. Не знам от какво толкова ги е страх. Понякога си мисля, че всички тук отглеждат гъби в кутии под леглата си или нещо такова, и точно затова приемат на нож ремонтите в сектора.

— Изкарват пари от гъбите. И ако земеделската служба сложи ръка на тях, ще започнем да ги отглеждаме в Градините и ще ги продаваме на безбожни цени.

— Това няма да им попречи и занапред да си ги отглеждат тук — възрази Тизаруат, — и да ги продават. Така че не виждам какъв е проблемът. — Махна с ръка, ядосана на собственото си раздразнение. — Като говорим за гъби, да пратя ли Девет да ни купи нещо за ядене?

В декадната стая на „Милостта на Калр“ Сейварден седеше с Амаат лейтенантата от „Мечът на Атагарис“. Амаат лейтенантата беше донесла бутилка арак.

— Много мило — каза Сейварден с едва доловимо пренебрежение, което другата лейтенанта не забеляза.

— Ще ми простите, но аз няма да пия. Дала съм обет.

— Подобни обети хората дават в знак на покаяние или просто като начин да изпитат волята си.

Подаде бутилката на Амаат Три, която я взе, остави я на барплота и отиде да застане до второстепенния от „Мечът на Атагарис“, който бе дошъл със своята офицера.

— Достойно за възхищение! — отвърна Амаат лейтенантата от „Мечът на Атагарис“. — Но на мен не ми е по силите. — Взе чашата си с чай. Три беше помолила Калр Пет за разрешение да използва най-хубавия порцелан — който все още беше прибран в моята каюта, защото Пет се боеше безценният й сервиз да не пострада, — и така да унижи лейтенантата от „Мечът на Атагарис“, като демонстрира далеч по-високия ми статут. Пет беше отказала и вместо това предложи на Амаат Три да подходи от обратната посока, като сервира на лейтенантата в стария ми емайлиран сервиз. Три се бе изкушила за кратко, спомнила си — както и всички други от нашия екипаж — заплахата, която „Мечът на Атагарис“ ни беше отправил, когато влязохме в системата. Но накрая благоприличието все пак надделя, така че лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ пиеше чая си в неведение за готвената й обида. — Сейварден е много старомодно име — каза тя с ентусиазъм, който ми се стори твърде фалшив. — Родителите ви явно са обичали историята. — Една от съюзниците на Анаандер Мианаай още от времето преди Мианаай да разпространи сферата си на влияние извън самия Радч, се е казвала Сейварден.

— Това име се срещаше често в моето семейство — отвърна хладно Сейварден. Правеше се на възмутена, но вътрешно се наслаждаваше на объркването, което предизвиква — още не се беше представила с фамилното си име, а и не носеше никакви бижута, които да подсказват семейни връзки, защото къщата й вече не съществуваше, а самата тя бе откъсната от роднините си преди хиляда години. А дори да носеше някакви бижута и игли, лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ едва ли би разпознала символното им значение, защото междувременно модата се беше променила до неузнаваемост.

Лейтенантата от „Мечът на Атагарис“, изглежда, не забеляза миналото време, използвано от Сейварден.

— От Иней, казахте. В коя провинция е това?

— Външен Радч — отвърна Сейварден с любезна усмивка. Външен Радч беше най-старата провинция и най-близо разположената до самия Радч. — Питате се за семейните ми връзки — продължи Сейварден, водена не от желание да извади гостуващата лейтенанта от потенциално неловка социална ситуация, а по-скоро от нетърпение. — Аз съм Сейварден Вендаай.

Другата лейтенанта се намръщи, явно не можеше да се сети откъде й е познато името. После изведнъж й просветна.

— Вие сте капитана Сейварден!

— Да.

Лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ се засмя.

— Амаат да не дава, какво падение! Сякаш не стига, че сте били в пашкул хиляда години, ами са ви понижили в лейтенанта и са ви изпратили на кораб от клас „Милост“! Май ще трябва да работите здраво, за да ви направят отново капитана. — Отпи от чая си. — В нашата декадна стая се разрази нещо като дискусия. Необичайно е флотска капитана да командва „Милост“. Чудехме се дали флотска капитана Брек няма да прати капитана Хетнис тук, а самата тя да вземе „Мечът на Атагарис“ за себе си. От двата кораба той все пак е по-бързият и по-добре въоръженият.

Сейварден примигна. После каза с опасно любезен тон:

— Не подценявайте „Милостта на Калр“.

— О, стига, лейтенанта, не исках да ви засегна. „Милостта на Калр“ е чудесен кораб, като за „Милост“. Но неоспорима истина е, че ако се стигне до това, „Мечът на Атагарис“ може лесно да победи „Милостта на Калр“. Самата вие сте командвали „Меч“ и знаете, че е вярно.

— А и „Мечът на Атагарис“ все още има екипаж от второстепенни. Никоя човешка воина не може да се сравнява с второстепенен нито по сила, нито по бързина.

Амаат Три, която стоеше настрани, в случай че лейтенантите се нуждаят от услугите й, с нищо не показа какво мисли по въпроса, но аз за миг се побоях, че може да нападне с юмруци лейтенантата от „Мечът на Атагарис“. Не бих имала нищо против (макар че Сейварден би се почувствала длъжна да й наложи някакво наказание), но Три стоеше рамо до рамо с второстепенния от „Мечът на Атагарис“, който със сигурност не би позволил лейтенантата му да пострада. И никакво обучение и тренировки не можеха да направят от Амаат Три достойна съперница на един второстепенен.

Сейварден, която за разлика от Амаат Три се чувстваше свободна да даде израз на гнева си, остави чашата си, изправи рамене и каза:

— Лейтенанта, това заплаха ли беше?

— Амаат да не дава, не, лейтенанта! — Лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ изглеждаше искрено шокирана, че думите й са били приети по този начин. — Просто изложих един факт. Тук всички сме на една и съща страна.

— Така ли? — Сейварден стисна устни в израз на аристократичен гняв и презрение, които не бях виждала вече повече от година. — Затова ни нападнахте, когато влязохме в системата, защото сме на една и съща страна?

— Амаат да не дава! — Другата лейтенанта направи опит да скрие силното си смущение от реакцията на Сейварден. — Беше недоразумение! Без съмнение разбирате, че всички тук бяхме под голямо напрежение след срива на порталите. Колкото до това, че съм ви заплашила сега, няма такова нещо, уверявам ви. Просто изтъкнах един неоспорим факт. А и наистина е необичайно една флотска капитана да командва „Милост“. Може да не е било необичайно по ваше време, но сега е така. Съвсем нормално е да се питаме дали няма да изгубим капитана Хетнис и да се озовем под прякото командване на флотска капитана Брек.

Презрението на Сейварден се сгъсти още повече.

— Флотска капитана Брек ще постъпи както прецени за най-добре. Но за да предотвратим бъдещи недоразумения — ударението, което Сейварден сложи върху думата, беше премерено много прецизно, така, че да въздейства в максимална степен, — искам още сега едно нещо да стане ясно и еднозначно. Следващия път, когато отправите заплаха към този кораб, най-добре бъдете готови да я изпълните.

Лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ повтори, че изобщо нямала предвид такова нещо, ни най-малко. Сейварден се усмихна и смени темата.

 

 

На станцията Баснааид казваше на лейтенанта Тизаруат:

— Никога не съм се виждала истински със сестра си. Родила съм се след като тя е заминала. Всъщност съм се родила, защото тя е заминала. Защото изпращала у дома пари, а щом тя е станала офицера, значи и от мен можело да излезе нещо. Нещо повече от това да чистя риба и да режа зеленчуци. — Родителите на лейтенанта Оун бяха готвачи. — Винаги е трябвало да се равнявам по нея. Да съм й благодарна. Родителите ми не го казваха в прав текст, разбира се, но аз винаги съм знаела, че нищо не се случва заради мен, че всичко е свързано с нея. Съобщенията й винаги бяха много мили, а аз се опитвах да й подражавам. Тя беше героята на семейството, първата, постигнала нещо… — Изсмя се тъжно. — Чуйте ме само. Ако ме слуша човек, ще реши, че хората от семейството ми са били нищожества, от първата до последната. — Лейтенанта Тизаруат запази нетипично за крехката си възраст мълчание, чакаше Баснааид да продължи. — А когато тя умря, стана още по-лошо. И за миг не ми позволиха да забравя, че не мога да се меря с нея, в нищо. Дори приятелите й! Оуер стои толкова по-високо от Елминг, че все едно сме от различни вселени. А сега и една Мианаай.

— И тези приятели — вметна лейтенанта Тизаруат, са ви предлагали неща заради сестра ви, а не заради нещо, с което вие сте заслужили вниманието им. — Чудех се дали Тизаруат си е дала сметка защо се е увлякла така по Баснааид. Едва ли — в момента определено се стараеше да слуша Баснааид, а не да я разбере. Радваш есе, че може да помогне. Че земеделата й се доверява.

— Оун никога не е коленичила. — Баснааид, изглежда, не забелязваше странностите в поведението и думите на Тизаруат, толкова нетипични за седемнайсетгодишна. Или пък вече бе свикнала с тях. — Не би го направила. Ако е станала интимна с някоя, било е от искрени чувства, а не за изгода.

— Да — каза простичко Тизаруат. — Същото каза и флотската капитана.

Баснааид не реагира на последната реплика и разговорът се насочи към други неща.

 

 

Три дни преди да си тръгнем капитана Хетнис най-после зачекна темата за щерката на дома. Седяхме под асмата, вратите на къщата бяха широко отворени зад нас. Фосиф беше отишла по работа в манифактурата, а Рогд, както обикновено, беше в работническото общежитие. Сирикс беше слязла при езерото, уж да провери дали има риба, но според мен просто искаше да остане сама, без Осем да се навъртя постоянно наоколо й. Бяхме само аз и капитана Хетнис, второстепенният от „Мечът на Атагарис“ и Калр Пет стояха наблизо. Седяхме и гледахме към обраслата с мъх каменна настилка на двора, към възвишението и черните планински върхове отвъд, увенчани с ледени шапки. Централната сграда се падаше отляво, банята беше отпред, така че хем да е близо до господарската къща, хем да не закрива гледката, само единият край на стъклената й стена навлизаше в полезрението ни. Въпреки че следобедното слънце напичаше, под дърветата и асмата беше хладно и влажно.

— Флотска капитана — каза Хетнис. — Разрешавате ли да говоря откровено?

Дадох й знак да говори. За десетината дни на престоя ни тук капитана Хетнис нито веднъж не бе споменала причината да пристигнем, макар че всяка сутрин рисуваше траурната ивица през лицето си и казваше съответните молитви.

— Флотска капитана, мислех си за случилото се в Долната градина. Все още вярвам, че бях права да издам онези заповеди. Нещата се объркаха и аз приемам отговорността си за това. — Думите й сами по себе си бяха дръзки, но тонът, с който ги изрече, беше почтителен.

— Така ли, капитана? — Една от наземните коли на комплекса се появи на шосето, което прехвърляше възвишението. Или Фосиф се връщаше от манифактурата, или Рогд — от работническото общежитие. На ежедневните й посещения там трябваше да се сложи край, но още не бях решила как да стане това. Може би нищо не можеше да се направи.

— Да, флотска капитана. Но сгреших, като наредих да арестуват граждана Сирикс. Единствената друга заподозряна беше Рогд и аз автоматично реших, че го е направила Сирикс. Което беше грешка от моя страна.

Винаги съм харесвала тази черта у офицерите. Способността да признаеш, че си сгрешила, щом стигнеш до този извод. Решимостта да настояваш, че си била права, когато си сигурна в това, дори ако противното ти изглежда по-безопасно. Тя ме наблюдаваше със сериозно изражение, чакаше реакцията ми. С известен страх, реших аз. И със смътно предизвикателство. Смътно. Никоя радчайска офицера не дръзва открито да се противопостави на висшестояща, противното се смята за самоубийствено поведение. Сетих се за онзи безценен античен сервиз. Продажбата му несъмнено е имала за цел да прикрие незаконни печалби. Замислих се за необяснимо високата смъртност при транспортираните в тази система работници. Зачудих се за кратко как е възможно тези две неща да съществуват едновременно у капитана Хетнис — кураж и почтеност от една страна и от друга готовността й да печели от търговия с хора. Зачудих се в каква ли офицера щеше да се превърне, ако бе дошла при мен прясна-прясна от академията и се беше развила под моето крило. Може би същата, каквато беше сега. Или не. Сигурно вече щеше да е мъртва, загинала заедно с другите от екипажа ми, когато Анаандер Мианаай проби топлинния ми щит преди двайсет години.

Или пък не. Ако лейтенанта Хетнис, а не лейтенанта Оун, ме беше командвала в Оре, на Шис’урна, може би още щях да съм себе си, все още щях да съм „Правдата на Торен“, а екипажът ми още щеше да е жив.

— Давам си сметка, флотска капитана — продължи Хетнис, окуражена от мълчанието ми, — че колкото и влиятелна да е тази къща на Атоек, за вас това е без особено значение. Че от висотата на собствената си позиция вие не съзирате особена разлика между Рогд Денче и Сирикс Одела.

— Напротив — отвърнах. — Виждам голяма разлика между Рогд Денче и Сирикс Одела. — В същия миг Рогд излезе от централната сграда и тръгна с високо вдигната глава и спокойна крачка към банята.

— Исках да кажа, флотска капитана, че от висотата на Мианаай Денче едва ли ви изглеждат по-различни от обикновената прислуга. Знам, че на теория всяка от нас има своята роля, своята задача, и това ни предназначение не е нито по-добро, нито по-лошо от предназначението на другите, а само различно. — Да, и аз често бях чувала тази теория. Странно как този лозунг за „различните, но еднакво значими“ на практика често означава нещо друго — как някои „еднакво значими“ роли и задачи заслужават повече уважение и по-голямо възнаграждение от други. — Но — продължи капитана Хетнис — не всички можем да погледнем на нещата от вашата гледна точка. Предполагам… — Кратко колебание. — Предполагам, че ако ваша братовчеда извърши някоя глупост, подведена от младостта и горещата си кръв, едва ли ще се отнесат с нея много по-различно, отколкото се отнесохме ние към Рогд Денче. Просто така стоят нещата, флотска капитана. — Вдигна ръцете си в зелени ръкавици в подобие на молитвен жест. Всичко, което е, е Амаат. Вселената е Амаат и нищо не се случва извън волята на Амаат. — Но сигурно можете да разберете защо всички тук се отнасят към щерката на тази къща със снизхождение и защо самата тя демонстрира излишно самочувствие. Високомерие, което я вкарва в заблудата, че е едва ли не равна на флотска капитана и братовчеда на самата лорда.

Аз може и да разбирах, но май тя не разбираше за какво иде реч.

— Във вашите очи — казах — Рогд е добре възпитана приятна млада персона, която по неведоми причини е допуснала някоя и друга грешка. Смятате, че съм излишно строга към цивилна граждана, която не познава военната дисциплина, с която сме свикнали ние. Рогд вероятно ви е споделила за свои врагове, които са ме настроили несправедливо срещу нея, оклеветили са я. — Изражението на Хетнис се промени едва доловимо, което ми подсказа, че съм права. — Но помислете за тези нейни уж непонятни грешки. От самото си начало постъпките й са имали за цел да навредят. Да навредят на обитатели на Долната градина. Да навредят и на вас, капитана. Да навредят на цялата станция. Рогд не би могла да предвиди смъртта на преводача Длик, но със сигурност е знаела, че вашите второстепенни са въоръжени, знаела е и какво мислите вие за Долната градина. — Хетнис мълчеше, свела поглед към скута си. Чаят изстиваше на пейката до нея. — Добре възпитаните приятни хора не правят такива неща ей така, просто защото изведнъж им е хрумнало да се пошегуват.

Да, Хетнис очевидно не разбираше. А и аз имах други, по-важни въпроси към нея. Например как е възможно да изведеш транспортирани работници от системата, без никоя да разбере. Така че казах:

— Призрачният портал.

— Флотска капитана? — Стори ми се облекчена от смяната на темата, но не толкова, колкото можеше да се очаква.

— Порталът, който не води никъде. Не сте срещали други кораби там, никога?

Това колебание ли беше? Промяна в изражението, която изчезна, преди да съм я разчела? Изненада? Страх?

— Да, флотска капитана, никога.

Лъжа. Не погледнах към „Мечът на Атагарис“, който стоеше мълчаливо до Калр Пет. Първо, защото второстепенните никога не издават чувствата си, дори когато чуят лъжа от устата на своята капитана. Второ, защото така само бих издала собственото си заключение, че Хетнис лъже. Вместо това погледнах към банята. Рогд Денче излезе от остъклената постройка и тръгна обратно към голямата къща, навъсена, което не вещаеше нищо добро за всяка слуга, озовала се на пътя й. Чак сега с изненада си дадох сметка, че личната й камериера не я е последвала в банята.

Капитана Хетнис също видя Рогд. Примигна, намръщи се, после поклати леко глава, сякаш вече й е писнало. Дали от нескрития гняв на Рогд, или от мен, не можах да преценя.

— Флотска капитана — каза тя и погледна към банята, — ако разрешите. Днес е много топло.

— Разбира се, капитана — отвърнах аз и останах на мястото си. Тя стана, поклони се и тръгна по обраслите с мъх каменни плочи към банята. „Мечът на Атагарис“ я последва на крачка разстояние.

Изминала бе половината разстояние до банята, стигнала бе извитата част на остъклената стена, когато бомбата избухна.

 

 

От двайсет и пет години не бях участвала в сражение. Или поне в сражение, което включва експлозии. Но все пак бях отломка от кораб, пълен с обучени войници. Затова, по силата на навик, граден две хиляди години, и без никакво усилие веднага щом регистрирах проблясъка в прозореца на банята и видях стъклото да се пръска на хиляди парчета, които се устремяват шеметно навън, скочих и активирах бронята си.

„Мечът на Атагарис“ едва ли беше участвал в наземно сражение, но въпреки това реагира светкавично, почти колкото мен, включи бронята си и с нечовешка скорост се изстреля между летящите стъклени парчета и своята незащитена капитана. Вълната стъклени отломки връхлетя към нас, помете листа и клонки от дърветата, които хвърляха сянка над плочника, стигна до второстепенния и го събори на земята, капитана Хетнис — под него. Частица от секундата по-късно ударната вълна, понесла малки парчета стъкло, листа и вейки, стигна до мен и се отби от бронята ми. Макар да бе активирала бронята си чак сега, Калр Пет беше в безопасност.

— Дай ми аптечката си — казах й, после й наредих да се обади на бърза помощ и на планетарната служба за сигурност. Чак след това отидох да проверя дали капитана Хетнис е оцеляла.

Пламъци облизваха разбития прозорец на банята. Плочникът беше засипан с отломки и парчета стъкло, които хрущяха под краката ми. Капитана Хетнис лежеше по гръб под тялото на второстепенния. Странна перка стърчеше между плешките му — голямо парче стъкло всъщност, забило се там, осъзнах аз, преди „Мечът на Атагарис“ да е вдигнал изцяло бронята си. Реагирал бе бързо, но не колкото мен, а и двамата с капитана Хетнис бяха с двайсетина метра по-близо до прозореца.

Клекнах до тях.

— „Мечът на Атагарис“, какви са нараняванията на твоята капитана?

— Добре съм — изпревари го Хетнис. Опита се да отмести второстепенния от себе си.

— Не се движете, капитана — спрях я рязко, докато отварях аптечката на Калр Пет. — „Мечът на Атагарис“, докладвай.

— Капитана Хетнис получи слабо сътресение, охлузвания и натъртвания, флотска капитана. — Бронята изкривяваше гласа му, а и „Мечът на Атагарис“ говореше с характерната за второстепенните равна интонация, ала въпреки това ми стори, че долавям някакво напрежение. — Извън това е добре, както сподели самата тя.

— Махни се от мен, кораб — каза с раздразнение Хетнис.

— Мисля, че не може — казах аз. — Голямо парче стъкло се е забило в гръбначния му стълб. Деактивирай бронята си, „Мечът на Атагарис“. — В аптечката имаше специално изработен коректив за обща употреба, предназначен да намали кървенето, да спре по-нататъшните тъканни увреди и като цяло да опази нечий живот, докато ранената стигне до квалифицирана медицинска помощ.

— Флотска капитана — каза „Мечът на Атагарис“, — с цялото ми уважение, моята капитана е без броня, а може да има и друга бомба.

— Не виждам какво можем да направим по въпроса, без да убием този сегмент — изтъкнах аз. Макар да бях сигурна, че бомбата е била само една и че взривът е трябвало да убие конкретен човек, а не да нанесе масови поражения. — А и колкото по-скоро се погрижа за сегмента, толкова по-скоро ще го преместим и ще отведем капитаната ти на сигурно място. — Затисната под второстепенния и видимо ядосана от нелепата ситуация, капитана Хетнис се намръщи още повече и ме зяпна сякаш съм проговорила на неразбираем за нея език.

„Мечът на Атагарис“ изключи бронята си. Униформената куртка отдолу беше напоена с кръв около назъбеното стъклено парче, забило се между плешките на второстепенния.

— Колко е дълбоко? — попитах аз.

— Много, флотска капитана — отвърна той. — Лечението ще отнеме известно време.

— Очевидно. — В аптечката имаше и малък нож за отстраняване на дрехите около раната. Извадих го и срязах плата, за да не ми пречи. Поставих коректива върху гърба на второстепенния, възможно най-близо до стъклото, но без да го размествам, което можеше да предизвика допълнителни наранявания. Корективът започна да съска и бързо се разтопи. Щяха да минат няколко секунди (или няколко минути, в зависимост от естеството и тежестта на нараняванията, които корективът срещне по пътя си), преди пациентът да бъде стабилизиран и корективът да се втвърди. След това можехме да преместим „Мечът на Атагарис“ без риск за здравето му.

Огънят в банята се бе разгорял, захранван от красивата дърворезба. Три слуги стояха до централната сграда и зяпаха невярващо. Други излизаха на бегом от къщата да видят какво става. Калр Пет и една от слугите бързаха към нас, помъкнали нещо плоско и широко — „Милостта на Калр“ беше казал на Пет за гръбначното нараняване. Рогд не се виждаше никъде.

Капитана Хетнис ме гледаше все така намръщена изпод „Мечът на Атагарис“.

— Флотска капитана — каза второстепенният, — с цялото ми уважение, нараняването е много тежко и не си струва да бъде лекувано. Моля ви, отведете капитана Хетнис на безопасно място. — Гласът и лицето му бяха безизразни, разбира се, но очите му се пълнеха със сълзи, дали от болка, или от нещо друго, нямаше как да знам. Но можех да се досетя.

— Капитаната ти е в безопасност, „Мечът на Атагарис“ — казах аз. — Не се тревожи за това. — Корективът изглеждаше втвърден. Бръснах го леко с пръст. Следа не остана. Калр Пет коленичи до мен и остави дъската — приличаше на плот от маса. Слугата, която държеше другия край на импровизираната носилка, не знаеше как се местят хора с гръбначно нараняване, затова двете с Калр Пет преместихме „Мечът на Атагарис“ върху плота. Капитана Хетнис се изправи и погледна „Мечът на Атагарис“, който лежеше мълчалив и неподвижен върху носилката, парчето стъкло стърчеше между плешките му. После, все така намръщена, погледна мен.

— Капитана — казах й, след като Калр Пет и слугата се отдалечиха, понесли внимателно носилката с „Мечът на Атагарис“, — трябва да си поговорим с нашата домакина.