Лена Манда
Валс с дванайсет богове (6)

Юни
Месецът на Хефест

Хефест — син на Хера и на Зевс, първородният от брака им. Несъразмерен, грозен и куц. Покровител на огъня. Работи непрестанно в ковачницата си, където огънят гори денем и нощем. Забавлява се с враговете си, а отмъщението за него е игра.

… и да завиждам на лудостта,

от зли божества причинена —

израслият с нея не страда.

Най-злата съдба е промяната:

тежък живот е за смъртните да си

нещастен, след като бил си щастлив.

Еврипид, „Ифигения в Таврида“^[1]

Колата се движеше по крайбрежната улица и единственото, което се чуваше вътре, беше звукът от климатика. Марина се беше свила върху предната седалка до шофьора и гледаше с безразличие наоколо. Никитас беше съсредоточен в шофирането и в някакво предаване по радиото. Тя опита да намери тема за разговор, но това се оказа невъзможно. Нещо се въртеше натрапчиво в мислите й, но не знаеше как да започне да говори. Може би беше по-добре да го обсъдят, когато се приберат у дома. За да може да го гледа в очите, да наблюдава реакцията му. Започна да измисля план за действие. Щяха да изпият по едно питие на терасата, да се поотпуснат. Не че вече не бяха пили достатъчно тази вечер. Пак прием, в крайбрежно заведение. Случваше се много често!

Тези покани за приеми, партита, неофициални вечери по незначителни поводи нямаха край. Сега, като се замисляше, бяха присъствали на почти всички събития и тя самата трябваше да организира нещо, но нямаше никакво желание за това. Защо тези хора търсеха толкова отчаяно начин на забавление и защо избираха конкретно този вариант, след като всички се отегчаваха?! Защо излизаха от вкъщи само за да отидат на клуб, а оттам на прием?! Далеч от реалния живот, далеч от истински хора! Дори не искаха да знаят, че наоколо съществуват болести, болка, нещастие, проблеми. Не допускаха никого в своето обкръжение от страх да не би по принуда да научат какво се случва извън стената, която бяха издигнали, за да опазят своя свят.

Погледна скришом мъжа си. Той изглеждаше доволен. Последните три часа се бяха засекли много за малко. В един момент се видяха случайно сред тълпата, която „се забавляваше“. Той, погълнат от разговори с разни хора, тя, принудена да разговаря със съпругите, дори не помнеше за какво… да не би да имаше някакъв смисъл?! Стигнаха у дома малко преди два часа. Тя събу сандалите, които носеше и които се бяха оказали изключително неудобни.

— Спи ли ти се? — попита го.

— Не особено.

— Искаш ли да изпием по едно питие на верандата? Нощта е много приятна!

Той повдигна с безразличие рамене и отиде до бара.

— Остави на мен — каза му, — ще налея аз.

Седнаха с чашите в ръце. Нощта беше спокойна, а градът наоколо, потънал в мълчание, събираше сили за идващия ден.

— Как прекара тази вечер? — обърна се той към нея.

— Скучно, както обикновено. Чудя се защо приехме поканата и изобщо защо отидохме!

— Защо говориш така? Аз мисля, че беше един от най-добрите приеми, на които сме присъствали напоследък! Разбира се, не е без значение и изборът на клуба. Невероятен! И много скъп! Забеляза ли?

— Какво значение има това? Компанията е тази, която играе роля! Ако имаш добра компания, прекарваш добре и в най-евтината рибна таверна!

— Е, не е чак така! „Рибна таверна“, моля ти се! Как ти хрумна? Освен това какво й беше на компанията? Аз, да ти кажа, направих много интересни запознанства! На такива места не се ходи за забавление! Ако си умен, разбира се! Има глупави хора, които си хабят силите в празни приказки с ненужни хора! Ако даден човек не може да ми бъде от полза, защо да си губя времето с него?!

— Може би си прав.

Тя не продължи разговора. Не искаше да спорят и затова не му каза, че не одобрява неговите виждания. Беше много дребнаво от негова страна да класифицира хората според единствения критерий, колко биха му били необходими в бъдеще. Дразнеше я фактът, че той няма приятели, а само обкръжение от познати. Но при все това сега не беше моментът да му каже тези неща.

— Много си тиха тази вечер! — отбеляза той.

Най-после това му беше направило впечатление!

— Да, измъчва ме един въпрос.

— Финансов?

Тя остави чашата и се изправи. Облегна се на парапета, скръсти ръце и го погледна.

— Съществуват и други проблеми, които нямат връзка с парите, Никитас! — отговори тя, опитвайки се да запази спокойствие.

— Като например?

— Например… Никитас, вече сме женени от четири години!

— Знам, но не виждам проблем в това!

— Нямаме деца!

Погледна я объркан.

— Как ти хрумна точно сега?

— Мисля много за това напоследък!

— Защо?

— Ти никога ли не си се замислял по този въпрос?

— За да съм честен, никога не ми е минавало през ума!

— Странно…

— Защо да е странно? Преди да ми го кажеш толкова ненадейно сега, ти беше ли мислила за това?

— Казах ти, че мисля много за това напоследък! Пък и мъжете обикновено искат деца, когато се оженят.

— Аз пък знам, че това се случва с жените!

— Така да е! Няма да спорим сега за нещо толкова незначително! Какво ще кажеш по този въпрос?

— За да съм честен отново, сварваш ме неподготвен. Не знам какво да ти отговоря. Истината е, че все някога трябва да имаме деца, но…

— Никитас, не създаваш деца по задължение! Аз съм вече на трийсет години!

— Много си млада още!

— Знам и затова искам сега, когато съм млада! После и да искам, няма да мога!

— Има много години пред теб, докато престанеш да можеш! Не е там въпросът!

— Тогава къде е? Аз си мислех, че веднага ще се съгласиш с мен, че е време да попълним семейството си!

— Ама, любов моя, трябва да разбереш, че детето е огромна отговорност!

— И кого от нас двамата смяташ за безотговорен? Теб или мен?

Той се изправи ядосан. Започна да обикаля наоколо с ръце в джобовете.

— Не мога да разбера как стигнахме до този разговор от едно питие, което искахме да изпием!

— Но аз затова ти го и предложих! Исках да разговаряме!

— А, значи си ми заложила капан! Била си си го наумила предварително!

— Никитас, бъди по-сериозен! Не говорим за престъпление, а за дете! Да разбирам ли, че изключваш това да се случи, след като реагираш по този начин?

— Разбира се, че не го изключвам, но…

— А според теб кога ще дойде подходящият момент? Колко години трябва да минат, за да имаме дете?

— Значи, когато говориш за дете, имаш предвид близкото бъдеще ли?

— Възможно най-скоро!

— И очакваш да ти отговоря сега?!

— Ако можеш!

— Не мога… Искам да помисля. Детето иска разходи…

Подигравателно повдигнатата вежда на жена му го спря. Щеше да засегне тема, която и двамата по негласна уговорка никога не обсъждаха: Лукас и Фотини, неговите сватове — пожизнените спонсори на луксозния им живот — и неговата пълна безучастност към разходите на семейството.

Разхлаби вратовръзката си и се втренчи в Марина, която вече не го гледаше. С гръб към него, облегната на парапета, тя галеше с погледа си една Атина, осветена, но самотна… като нея самата.

Той се приближи до нея и я прегърна, пренебрегвайки спонтанното потръпване на тялото й при този допир. Целуна я по косата.

— Мила моя, не искам да ме разбираш погрешно. Беше малко неочаквано за мен, но сега, когато знам, че го искаш, ти обещавам, че ще помисля сериозно и ще ти отговоря скоро. Съгласна ли си?

Тя дори не се обърна да го погледне, защото се страхуваше от това, което биха издали очите й. Поклати одобрително глава, а той се отдалечи. Безшумно, плахо, сякаш напускаше потъващ кораб. Разочарованието щеше да остане скрито под затворените й клепачи. Там, откъдето малко по-късно започнаха да се стичат сълзите.

Нещо не вървеше добре, нещо й убягваше или може би и самата тя умишлено искаше да й убегне? А детето? Беше ли сигурна, че това, което липсва в живота й, бе именно дете? Опитваше се да си представи Никитас като мил баща, но това се оказа невъзможно. Никога не го беше виждала да се отнася с нежност към някое същество, дори към нея самата. Беше учтив, да, любезен — със сигурност, но нежен — никога. Понякога се питаше какво можеше да почувства мъжът, за когото се беше омъжила.

Пропъди мислите възможно по-далеч. Събра чашите и ги занесе в кухнята. Изми ги, понеже беше разсеяна, после се усмихна. Най-вероятно на следващия ден Ангела щеше да се прекръсти, виждайки ги измити, но това не беше единствената промяна напоследък.

 

 

Атмосферата беше влажна и гореща, точно това, от което се нуждаеше. Марина затвори зад себе си вратата на сауната. Беше сама. Още по-добре. Днес нямаше настроение за празни приказки, нито пък искаше да научи какво ще е на мода през зимата. Седна и затвори очи. Може би трябваше да отиде и на масаж. Чувстваше всички нерви по тялото си на възел. Не беше спала добре предната нощ след разговора с Никитас.

Когато се качи при него в стаята, той спеше дълбоко. Тя не можеше да заспи въпреки многото алкохол, който циркулираше в организма й и горещата баня преди сън. Часове наред остана будна, размишлявайки, като наблюдаваше мъжа си. Наистина, как успяваше да изглежда толкова… елегантен дори в съня си? Никога ли не се отпускаше този човек?!

Вратата на сауната се отвори. Познат силует.

— Мамо!

— Марина, и ти ли си тук? Не ми каза, че и ти си запазила час!

Фотини седна срещу нея.

— Недей да правиш никакви предположения, защото ще сгрешиш! Просто по това време всички са на работа! Иначе щях да предпочета да съм с тях и съм сигурна, че щяха да ме разберат.

— Какво да разберат?

— Проблемите ми!

— Имаш проблеми ли? От какъв род?

— Мамо, татко искаше ли деца, когато се оженихте?

— Какво значи това? Не сме сядали да го обсъждаме, разбира се, но когато се жениш, е нормално да имаш деца! При всички положения, когато забременях с тебе, страшно много се зарадва!

— А защо нямате други деца?

— Жена бях, скъпа моя, не заек! А и в края на краищата, не исках да си развалям тялото, за което плащах и продължавам да плащам цяло състояние, за да го поддържам!

— А, да… разбирам.

— Сега можеш ли да ми разясниш причината за всички тези въпроси?

— Искам дете… Може би.

— Какво означава това „може би“? Искаш или не искаш?

— Не знам. Но, мамо, аз съм вече на трийсет години!

— Това не е аргумент, скъпа моя!

— Да, но не е ли логично да искам дете?

— И къде е проблемът?

— Никитас…

— Не ми казвай! Не може ли?

— Не съм казала такова нещо! Може би не е много готов. Обсъдихме го вчера вечерта.

— Пак не виждам проблем! Ако той не иска…

— Сама ли ще забременея, мамо? Или може би имаш предвид да намеря някого другиго и да забременея от него?

— Но какви ги приказваш?! Никога не бих ти предложила подобно нещо, освен ако мъжът ти няма проблем! Тогава другият би бил решение, но само за тази цел и, разбира се, без никой да научи за това!

— А мъжът ми?

— Би бил горд от своята плодовитост!

Марина погледна термометъра. Сигурно температурата се беше повишила. Каква друга би била причината да не й достига въздух?

— Мамо, осъзнаваш ли какво говориш?

— Разбира се! Знаеш ли колко много жени от обкръжението ни са го правили? Да не ти споменавам имена, че ще настръхнеш!

— Не ми казвай, моля те! Не искам да знам! При всички положения проблемът не е физиологичен! Никитас не иска!

— Е, и? Ти искаш ли?

— Казах ти, че мисля по въпроса!

— Когато се решиш, не ти остава друго, освен да престанеш да пиеш хапчетата!

— Без да му казвам ли?

— Не бъди наивна! Естествено, че без да му казваш!

— А после?

— Ще се престориш, че искрено съжаляваш за пропуснатото една вечер хапче! Той или ще повярва, или няма да повярва! Но ще е късно за каквото и да било, а ти ще си постигнала целта си!

— Но това е измама!

— Не бих се изразила толкова грубо! Бих казала, че… се грижиш за доброто на брака, което мъжът ти се затруднява да види и да приеме!

— Много е удобно по този начин!

— Мила моя, ако мъжете искат да се възприемат като умни, а само един господ знае колко грешки допускат, тогава ние избираме да сме хитрите!

— Ти, мамо, мислиш ли, че трябва да имам дете?

— Това е друг въпрос! Разбира се, не съжалявам, че те имам, но не искам и да си спомням деформацията от бременността, мъките при раждането и битката, която водих, за да си върна предишната линия!

— Аз измъчила ли съм те, мамо? Бях ли трудно бебе?

— Откъде да знам?! Мисля, че бавачката ти доста се поумори!

— Разбирам!

— При всички положения трябва добре да помислиш, преди да вземеш решение да имаш дете! Откъдето и да го погледнеш, се измъчваш да…

— … да намериш бавачка! Добре, мамо! Разбрах! По-добре да сменим темата! Татко как е?

— Това е въпросът! Голям проблем!

— Защо? Какво му е на татко?

— Не знам, но нещо става!

— Да не би да е болен?

— Не, разбира се! Но се държи странно — постоянно е умислен, с часове стои в кабинета си и разговаря непрекъснато с финансиста по телефона.

— Сега, като ми споменаваш това… този финансист…

— Христу ли?

— Да. Знаем ли какъв тип е той?!

— Изключителен е! Баща ти му се доверява напълно! Дал му е генерално пълномощно да управлява всичките ни акции!

— Всичките ли? При това с генерално пълномощно? Татко да не е полудял?! Чувам, че на борсата нещата вървят зле, а татко винаги е бил много предпазлив в инвестициите си. Затова и е успявал във времена, когато много хора са губили милиони! Веднъж дори, преди да започне сривът, бях чула, че е изтеглил голяма част от капитала си!

— Е, и?

— Пак ли е заложил на борсата?

— Как искаш аз да знам?! Баща ти, скъпа моя, е толкова умен! Освен това не смятам, че пропуска да следи какво се случва на борсата!

— Но току-що ми каза, че сега друг управлява парите му, някой, когото до вчера никой не е познавал, а става дума за много милиони!

— Ох, златна моя, не ми замайвай главата с тези неща! Аз все още се опитвам да се приспособя към новата валута^[2] и все не успявам! Как да разбирам от борси и инвестиции, а и защо да го правя в крайна сметка?!

— Трябва да говоря с татко!

— Не се намесвай изобщо! Какво общо имаш ти с тези неща?! Господин Христу и баща ти са компетентните!

— Мамо, знаеш ли колко лесно може всичко да се изгуби, когато всички пари са на борсата и нямаш нищо настрана?

— Какви са тези приказки?! Защо се опитваш да ме плашиш?

— Опитвам се да ти отворя очите и да говориш с татко! Кажи му да поеме всичко в свои ръце, да изтегли по-голямата част от средствата оттам и да ги вложи другаде, преди да е станало твърде късно!

— Аз ли да му кажа всичко това?! Ще сметне, че съм полудяла! Никога не съм се намесвала в работите му и никога не ми е липсвало каквото и да било!

— Нито на мене и това е въпрос, който също искам да обсъдя с татко! Защо той плаща и нашите разходи? Какво прави Никитас с парите, които изкарва? Защо не поддържа той нашия дом?

— Марина, този разговор прекрачи всякакви граници! Колко пъти съм ти казвала, че една дама никога не говори за пари?!

— В кой век живееш, мамо? Жената днес работи и има своя принос в семейството!

— Ето до това водят лошите компании! Видяла ли си някоя дама от обкръжението ни да… работи? Господи боже! Чула ли си някога да се обсъждат подобни теми в нашите среди?

— В нашето обкръжение не съм чувала никога съществен разговор! Друг беше въпросът! Четири години сме женени, а Никитас не е донесъл вкъщи дори… килограм картофи!

— Боже мой! Какъв е Никитас? Да не е зарзаватчия?!

— Предполага се, че е глава на семейството! Не би ли следвало да плаща и той за всичко, от което се ползва?

— Не, естествено! Освен това такава беше договорката с баща ти преди сватбата!

— Тоест един вид зестра, но на… доживотни вноски! И защо аз не съм била информирана за това?

— Защото това са мъжки разговори!

Дали сауната или разговорът я бяха изтощили толкова много? Излезе от спа центъра в по-лошо състояние, отколкото беше, когато отиде там.

Сега даже й се виеше свят. Лошото беше, че не знаеше къде да отиде. Не искаше да се прибира, започваше да се задушава само при мисълта за това. Състоянието й беше такова, че предпочиташе да не шофира, чувстваше се уморена, за да върви пеша, затова застана на тротоара, неподвижна като статуя. Една девойка неволно я бутна и когато вдигна очи, за да види непознатата, която й се извиняваше, разбра, че всъщност е позната.

— Извинявайте… Марина?!

Наталия погледна смаяно Марина заради празния й поглед.

— Какво става? Защо изглеждаш така?

— Да, не съм много добре.

— Ела. Ела да седнем някъде.

Наблизо имаше малко заведение, което предлагаше бърза храна и кафе. Наталия помогна на Марина да седне и й донесе сандвич и портокалов сок. Състоянието й се подобри. Погледът на Марина се избистри, мозъкът й отново заработи. Тя погледна към Наталия и й се усмихна.

— Горкичката, изплаших те… Сега съм добре.

— Слава богу! Естествено, че ме изплаши! Къде си била, та си се докарала до това състояние?

— В спа центъра, на сауна.

— Ти полудяла ли си, моето момиче?! На тази жега?! Защо ти е трябвало да ходиш в центъра? Същия ефект щеше да постигнеш, ако беше вървяла половин час пеша по булевард „Патисион“^[3]!

— И пак до същото състояние щях да се докарам!

— Остави смеха настрана, защото всичко това беше много опасно! За малко да припаднеш, ако не те бях намерила! Беше напълно пребледняла и не знаеше къде се намираш!

— Сигурно ми беше паднала захарта!

— Случвало ли ти се е и друг път?

— Не, не си спомням подобно нещо!

— Тогава трябва да отидеш на лекар!

— Да, сигурно. Между другото, ти накъде се беше запътила, когато попадна на мен? В този час не трябваше ли да си в офиса?

— По работа бях тръгнала. Издателят ми ще изнася лекция след час за образователната система в Древна Гърция и ме беше помолил да му помогна с една писмена разработка, която обаче забравил да вземе със себе си, и трябваше да му я занеса. Връщах се в офиса. Ти накъде отиваш?

— Най-вероятно у дома.

— Искаш ли утре да отидем на плаж? Костис и Елпида казват, че сме единствените, които още не са ходили на плаж!

— Както винаги, преувеличават! Но защо не! Никитас утре има турнир по тенис, а на мене ми е досадно да ходя с него! Къде мислите да отидем?

— Не знам. Костис ще ни води някъде с колата. А пък и какво значение има къде ще ходим?

 

 

Можеше да бъде сцена от игрален филм, но не беше. Беше миг от реалния живот… Синьо море, ослепително синьо и неподвижно, подчинено на волята на всички, които бяха там, за да му се насладят. Ярко слънце, което сгряваше пясъка, морето и хората. Лек ветрец, който галеше и освежаваше. Съвършена картина.

Костис беше организирал безупречно деня. Когато отвори багажника на колата, всички го поздравиха — чадър, плажни шезлонги, масичка, термос със студена вода и, естествено, хладилна чанта с малки сандвичи, плодове и безалкохолни напитки. Намериха удобно място — близо до морето, но далеч от хората, които с напредването на времето ставаха все повече. Костис разпъна чадъра, шезлонгите и масичката. Марина седна на сянка, а Елпида и Наталия седнаха на слънце.

— Там ли ще останете? — попита Марина, докато нанасяше върху лицето си гъст крем.

— Защо? Какъв е проблемът?

— На слънце сте, Елпида! На силно слънце! Знаеш ли колко е вредно в наши дни?

— Не знам, защото не искам да научавам, но предполагам, че няма да ме оставиш непросветена!

— Разбира се, че няма да те оставя! При това си медицинска сестра! Няма да споменавам най-страшното — рака на кожата, защото, предполагам, знаеш много добре за това поради мястото, където работиш! Но не се ли замисляш за стареенето? Ами бръчките?

Марина говореше с тон на учен, докато полагаше втори слой крем на лицето си.

— Ей… — прекъсна я Наталия. — Вече си сложи крем на лицето! Пак ли го мажеш?

— Единият, скъпа моя, е за едно, а другият — за друго! Кожата ни е чувствителна, иска ежедневна грижа и се нуждае при всеки един случай от подходящия продукт! Започнах с обикновена хидратираща грижа, защото слънцето изсушава кожата, вследствие на което се напуква след време. Познатите бръчки. Сега продължавам с един добър слънцезащитен крем с висок фактор, а по-късно ще се намажа с…

Марина прекъсна изречението наполовина. Пред нея стоеше Елпида и я гледаше подигравателно.

— Преди да продължиш — каза й тя, — ти препоръчвам да оставиш поведението на светска глупачка и да си припомниш, че говориш с нас, а ние не сме тъпата ти компания, която плаща по сто, сто и петдесет евро за тубичка крем, колкото и чудотворен да е той! И да не се налага да ти припомням, че някога си била обикновен човек, който е обикалял Алонисос без кремове и други гадости, невчесана и боса! Така че остави лекцията и бъди пак Марина, която познаваме и която можем да приемем в тази компания!

Марина погледна Елпида, която говореше с усмивка, но очите й издаваха истината, с която току-що я беше пробола като с нож. Обърна се към Костис, който й се усмихваше и й намигаше, сякаш искаше да й припомни, че тази, която говореше, беше познатата Елпида. Наталия, изглежда, беше съгласна с него. Затова тя остави крема настрана и поклати утвърдително глава.

— Имате право — каза. — Извинявайте, говоря глупости. Вместо да се радвам на слънцето и морето като нормален човек, седя и повтарям като папагал думите на майка ми и козметичката!

— Недей така — прекъсна я Наталия в желанието си, както обикновено, да не я остави да се самообвинява. — Не бъди толкова строга! В края на краищата всички казват, че слънцето вреди, ако не се предпазваш както трябва!

— Елпида има право обаче! Надувам ви главите с приказки за кремове, за които би отишла цялата ви заплата, а може и да не стигне! Изказах се като… как го каза, Елпида?

— Като „светска глупачка“ казах! — Елпида продължаваше да й се усмихва, но този път присмехът беше стигнал до очите й.

— Щом като свършихте с вечните ви спорове, можем ли най-после да се потопим във водата? — подхвърли Костис, който вече се беше изправил.

И трите момичета го последваха. Прекараха почти час във водата, наслаждавайки се на водната стихия — плуваха, гмуркаха се, състезаваха се по плуване, спречкваха се и се пръскаха.

Играеха си като деца сигурно защото знаеха, че вече не са на тази възраст, но жадуваха да се върнат, макар и за малко там, където невинността е даденост, а безгрижието — тяхно право. Легнаха задъхани на горещия пясък. Костис предложи на всички сок.

— Отдавна не съм се забавлявала толкова в морето! — заяви Наталия и веднага след това констатира сама: — Но защо ли ми прави впечатление това? Как би могъл да се забавляваш сам?

— От устата ми го взе! — провикна се Елпида. — Не си ли чувала простата народна мъдрост „Сам не прекарваш добре дори в Рая“!

— Безкраен е репертоарът ти от мъдри сентенции! — пошегува се Костис, за да получи в отговор един свиреп поглед от нея.

След това отпи от сока и лицето й се намръщи от отвращение.

— Опитваш се да ме унищожиш ли? — го попита тя. — Какво е това, което ми даде да пия?

— Спокойно, скъпа! Сок от различни екзотични плодове е!

— И защо имат толкова лош вкус?

— Аз ли съм виновен, че съм ви донесъл такъв сок!

— Изчезнали ли са нашите плодове, които ни познават и които ние познаваме? Каква съм аз? Хавайка ли съм, че да пия сок от екзотични плодове?!

— Освен че си скучна, си и мърмореща жена в крайна сметка!

— Ако не престанете, ще взема Марина и ще си тръгнем! — заплаши ги Наталия и двамата противници се сдобриха.

— Защо не взехме детето с нас днес? — опита се да смени темата Марина.

— Защото щеше да пътува за два дни с Антигони. И бездруго училищата започват да излизат във ваканция, така че ще мога да я виждам повече! — отговори Костис.

— Костис… — Марина се поколеба да отвори дума за това, но Костис я окуражи с поглед да продължи мисълта си. — Исках да те попитам… Как се почувства ти, когато разбра, че Антигони е бременна?

— Ами, както знаеш, когато се случи това, не бяхме женени и за момент ми се стори прибързано, но се зарадвах страшно много. Толкова много, че веднага се ожених за нея! И въпреки че нещата се развиха по този начин, не съжалявам! Защо питаш?

— А… нищо! Попитах от любопитство.

Разбира се, никой не повярва и затова всички се скупчиха около нея.

— Казвай, какво се е случило? — заповеднически я подкани Елпида.

— Нищо сериозно не е станало.

— Да не би да си бременна? — поиска да разбере Наталия, но Марина поклати отрицателно глава.

— Не — отговори тя, — само споменах на Никитас за дете. Тоест за вероятността да си имаме дете.

— И? — попита Елпида и запали цигара, без да отделя поглед от нея.

— Май не се въодушеви особено от идеята. Не знам, объркана съм.

— Виж, не че го оправдавам, но един мъж не сяда да мисли за деца. Разбира се, обикновено не реагира… Въпросът е, че вече от четири години сте женени! От друга страна…

— Да й помогнеш ли се опитваш, или да я объркаш още повече? — Елпида прекъсна Костис и се обърна към Марина. — Тоест отказа ти категорично ли? — попита тя. — Не иска ли да имате деца?

Марина им разказа всичко отначало до край. Дори и разговора с майка си. Те онемяха, като чуха за съветите й.

— Ако друг ми беше разказал всичко това, нямаше да повярвам! — Елпида проговори първа. — Нали не смяташ да се вслушаш в съветите на майка си!

— Разбира се, че не! Още повече че се е случвало да забравям хапчето и сега внимавам двойно повече! Не, няма да забременея чрез измама!

— Гледай, моля ти се, колко хитра е жената!

— Добре че го разбра най-накрая — каза подигравателно Елпида на Костис, който недоумяваше. — А после казваш, че са виновни моите мъдри сентенции! Волтер, господине, е казал: „Господ е сътворил жената само за да опитоми мъжа“!

— Нека да го опитоми, сладка моя, приемам това! Защо е необходимо обаче и да се подиграва с него?

— Защото имате нужда от това! Често само с приказки ви караме да се чувствате добре!

— Това, което й е казала майка й, не е приказка! Измама е!

— Трябва да призная, макар и да не харесвам това, че съм съгласна с тебе! Измама е, а едно дете не трябва да бъде резултат от измама!

Наталия хвана ръката на приятелката си и я погледна.

— Маринче, мисля, че тази история все още не е приключила. Мъжът ти не ти е отказал, но и ти трябва да признаеш, че не си му го казала по много… ясен начин. Провели сте, да кажем, един вид подготвителен разговор!

— Може би имаш право!

— Намери удобен случай да поговорите отново! Накарай го да разбере колко много желаеш това.

— Проблемът е, че аз самата не знам дали искам. Тази идея се е превърнала в натрапчива мисъл, без обаче да жадувам за дете. Не знам дали въобще съм готова да стана майка, дали съм способна. Струва ми се толкова трудно!

— Така е! Но… не чак толкова! — Костис се усмихваше отново. — Сега говоря от позицията на родител!

— Ти да не говориш нито като родител, нито като нищо друго! Всичко си оставил на жена си! И не бързай да се ядосваш, защото ти казвам, че не правиш изключение от обичайния случай! Всички това правят! И баща ти, и баща ми, и всички мъже, които познавам! — сряза го Елпида с обичайния си рязък тон.

— Включи и майка ми в този списък! — допълни Марина. — От думите й разбирам, че не се е уморила особено! Имала е бавачка от първия ден!

— Сега говорим за общия случай, не за изключения! — отговори Елпида и отново се обърна към Костис: — Наистина, като си говорим за родители, от много отдавна искам да те питам нещо. Как приеха твоите родители новината за раздялата ви?

— Въпреки че няма връзка с темата, не се зарадваха! Дори мога да кажа, че ме смаяха! Навремето не искаха да чуят за Антигони, сега ме обвиняват, че съм я изоставил! Когато им казах, че ще се оженя, и се запознаха с нея, от първия момент се породи взаимна антипатия! Подозираха я, съвсем необосновано, признавам, че е забременяла, за да ме… задържи!

— Как така не сме се запознали с тях толкова време? — подхвърли Наталия, докато изсмукваше последната капка от сока.

— Те не живеят в Атина! Три години след раждането на Измини заминаха за Крит. Дядовците ми починаха и оставиха къщата на майка ми. Естествено, поканих ги да ме посетят в новия ми дом, но ми отговориха да оставя настрана глупостите и да се върна при жена си и детето, сякаш съм си тръгнал оттам по мое желание! Не искат да разберат! Нарекоха ме дори посредствен за това, че разрушавам семейното си щастие! Започнаха да ми изреждат качествата на Антигони!

— А, това не ме учудва! — коментира Елпида, която, изглежда, се забавляваше. — Моите родители обожаваха и все още обожават бившия ми мъж и знам, че поддържат семейни отношения с него, откакто се ожени отново! Всеки път, когато разговарям с майка ми, вече толкова години, ме обвинява, че съм изпуснала такава изгодна партия, и ми дава подробен отчет за неговия живот и за децата, с които често го дарява новата му съпруга! А после мен ме наричат своенравна! Да не би всичко това да е нормално, после аз съм им пречела!

Всички се разсмяха от нейното излияние, но Марина изглеждаше разсеяна. Наталия се обърна към нея.

— Защо си такава? Има ли и нещо друго?

— Нищо, което може да се каже. Нищо конкретно. Само едно предчувствие… Сякаш нещо кръжи наоколо. Нещо, което ще избухне всеки момент и ще ме разтърси.

 

 

Кожата беше силно зачервена, леко щипеше. Временно облекчение от свежестта на крема. Наталия погледна Елпида и се разсмя.

— Защо се смееш — попита я тя, готова да се разгневи.

— Защото си като клоун с киселото мляко на носа!

— Тогава иди да се погледнеш и ти! Ако аз съм смешна, ти си за оплакване!

— Как се докарахме дотук?

— Това ни е за наказание, защото се подигравахме на Марина и нейните кремове!

И двете бяха в къщата на Наталия. Безгрижният ден на плажа беше привършил. Марина щеше да излиза с мъжа си, а Костис имаше бизнес вечеря. Елпида остана с Наталия, защото бяха решили да завършат заедно почивния й ден. На следващия ден беше дежурна в болницата. От един час насам се опитваха да намалят поразията, която им беше причинило слънцето. Пред тях, на миниатюрна масичка, на малката тераса стояха два ледени чая с лимон. В началото Елпида отказа да излезе на балкона.

— Момиче, ти луда ли си?! — беше извикала тя. — Да излизаме в това състояние?! Ще ни гледат враговете ни и ще тържествуват!

— Нямам врагове, Елпида, само съседи, а от тях не ми пука от години насам, предпочитам така, отколкото да крия каквото и да било! Такива, каквито са апартаментите в Атина, всички живеем заедно живота на всички! Често си мисля, че ако протегна ръка, ще докосна прането на госпожата отсреща! Когато онази отгоре се кара с мъжа си, се разплаквам и аз!

— Не се поздравяваме, като се видим, а иначе… съжителстваме!

В крайна сметка седнаха навън — с киселото мляко по лицето. Отсреща възрастен господин седеше на терасата и четеше вестник. Усмихна им се с разбиране, като ги видя. В горния апартамент детенце, което играеше на балкона, сигурно се уплаши и се прибра. От време на време го виждаха да ги наблюдава скришом. Непосредствено до тях излезе момиче, което простря банския си костюм, намазано и то. Размениха си солидарни погледи за общата им мъка.

Когато обаче завързаха разговор, забравиха за всички наоколо.

— Притеснява ме Марина — започна Елпида.

— И теб ли? — Наталия гонеше и разбъркваше ледчетата в голямата чаша. — Нямам навик да обсъждам хората и особено когато изобщо не ги познавам.

— За мъжа й ли говориш?

— Да, тоест не знам какво да мисля за него.

— Каквото и да си помислиш, гледай да е нещо лошо, защото иначе ще останеш излъгана!

— Ясно, и на теб той не ти допада.

— Точно така! — измърмори Елпида. — И понеже нямам проблем да обсъждам хората, ти казвам, че той не е човек! Студен, сноб, егоист, безчувствен и, разбира се, зестрогонец! Особено последното!

— Виждам, че ти се удават определенията за хората!

— Кажи ми едно от тези определения, за което съм се излъгала!

— Хм…

— Остави! Признай, че имам право!

— Ама ние почти не го познаваме! — възрази Наталия. — Как може да бъдеш толкова сигурна?

— От това, което чуваш за него толкова време от самата Марина, и от краткото ни запознанство, да не би да имаш различно впечатление?

— Единственото, което мога да кажа, е, че не ми допада. Нещо може би в погледа му.

— Свиреп поглед се казва това, момиче! Лошото е, че в случая не става въпрос за обикновена връзка! Той е неин съпруг и не може дума да кажем по негов адрес! Поне не това, което казах преди малко! Такива неща не се говорят!

— Мислиш ли, че Марина… искам да кажа… чудя се дали го обича — измърмори Наталия.

— Ако го обича, тогава и тя не е такава, за каквато я мислим! Смятам обаче, че би било непонятно, ако същество като нея, нежно и чувствително, каквато е доказала, че е, обича това… бездушно тяло!

— Именно! Точно поради това, че е нежна и чувствителна, се страхувам, че не вижда истинския Никитас!

— Тогава спи права, въпреки че за последното съм сигурна! Тя, скъпа моя, на моменти изглежда с раздвоена самоличност! Както говори нормално, изведнъж започва да се проявява като друг човек! Разглезена мадам Сусу^[4]! Бих била любопитна да науча дали всички богати са такива.

— Не мисля. Познавам и други, които не са такива! Например моят издател. Не си знае парите, обаче е прекрасен човек и децата му са съвсем приземени, работят за семейния бизнес повече, отколкото и последният служител там!

— Представи си колко добра работа са свършили родителите на Марина, за да я превърнат в такова растение, и то заспало! — въздъхна Елпида.

— Какво ще се случи, ако се пробуди обаче? Виждаш, че полага усилия и напоследък се е променила!

— Недей да се самозалъгваш! Никога няма да се събуди напълно, за да се освободи от зестрогонеца! Той няма да я пусне! Докато Марина има пари, ще прави всичко, за да я приспива непрекъснато! Дори и дете ще се съгласи да имат, и то в най-скоро време!

— А ние, които виждаме и разбираме за какво става въпрос, така ли ще я оставим? Просто ще наблюдаваме безучастно ли?

— Момиче, приятелите не се намесват в живота на другия! Разбира се, винаги са в готовност, но за съжаление се намесват едва когато бурята се е развихрила! Не я предизвикват те!

— Имаш право, какви ги приказвам?! Ще се намесим просто ей така в техните отношения на двойка само защото подозираме, че Никитас не е човек ли?! Беше голяма глупост от моя страна!

— Беше добросърдечна глупост обаче!

Спогледаха се и се разсмяха. И двете мислеха за Марина.

 

 

Макароните бяха приготвени. Карбонарата щеше да бъде готова веднага щом сложи сметаната и сирената. Марина погледна бекона, който започваше да се запържва. Напоследък покрай Костис се беше научила да готви и тя. Утре сутринта Ангела пак щеше да се усмихне с разбиране, но тя вече беше свикнала с идеята, че кухнята не й принадлежеше изцяло, както едно време. Намали котлона, сложи останалите продукти и разбърка сиренето, което се разтапяше в соса.

Никитас влезе в кухнята и облещи очи, когато жена му си сервираше щедра порция.

— Марина, какво правиш?

— Не спиш ли? Искаш ли малко карбонара? Май се получи добре!

— Ти си приготвила карбонара?

— Защо реагираш така? Спагети съм приготвила, не неутронна бомба!

— Да, но часът е един!

— И какво от това? Има ли закон, който забранява готвенето след полунощ? Не си наблюдателен, любов моя! Защото ако беше, щеше да забележиш, че не хапнах абсолютно нищо в този… въображаем френски ресторант с ястия, чиито имена дори не можеш да произнесеш, камо ли да ги ядеш! Да не си припомням сега вида им, че ще ми се догади! За какво са им толкова много сосове със странен цвят?! Сигурно за да прикриват отвратителната храна, която се крие отдолу! Три декара чиния, а вътре една хапка с неизвестен произход. Бих искала да знам кой глупак беше избрал това място и беше завлякъл и нас там!

— Хронопулос, директорът на банката ни!

— И защо го казваш с такъв апломб? Понеже е директор на банка, е по-малко глупав ли? Каква е тази мания с френските ресторанти? След като никой никога не яде там като мен тази вечер! Да не ти казвам, че всички тези хора са минали през някоя бира-скара да похапнат!

— Трудно ми е да следя мисълта ти!

— Поне компания ще ми правиш ли, докато си изям карбонарата?

— Не, благодаря!

— Ти губиш!

Марина седна и започна да яде с апетит. Никитас за момент се поколеба какво да направи, но в крайна сметка седна срещу нея.

— Откога се занимаваш с готвене? — попита. — Когато се оженихме, не знаеше дори къде се намира кухнята, а и не показваше интерес да научиш!

— Оттогава са изминали четири години, а човек се променя с времето, Никитас!

— Аз не съм се променил!

— Това не го споменавай като предимство! Хората имат способността да се променят и да се приспособяват!

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— Чувстваш ли се виновен за нещо?

— Защо вече не можем да разговаряме нормално?

— Защото може би никога не се научихме на това! На всичко отгоре не си спомням някога да сме обсъждали нещо сериозно!

— Както и да е, искам да се разберем за нещо ние двамата… и то е важно! — Никитас бе смекчил тона.

— Тоест става дума за нещо сериозно ли?

— Не, но може да се окаже такова!

— Тогава те слушам внимателно — отговори Марина.

Чинията й беше вече празна. Можеше да проследи мисълта…

— Чуй сега, Марина. Днес Хронопулос ми направи важно предложение. Покани ме да го придружим, него и жена му, на круиз с неговата яхта в началото на юли. И други ще присъстват, естествено, и това е най-важното! Сред тях ще е Геруланос, корабният магнат, и онзи, страшно богатият, Симарданис! Чувала си, естествено, за него! Напоследък се говори, че се е замесил в петролни афери. Както разбираш, това е прекрасен шанс.

— Един момент, защото се пообърках! За ваканция ли говорим или за работа?

— Стига, любов моя, недей да се държиш като дете! Какво означава ваканция? Аз ти говоря за една изключителна среща! Важни икономически фактори, и то на международно ниво, и ние заедно с тях! Цели десет дни на наше разположение, за да се опознаем взаимно! Да завържем връзки! Разбираш ли какво означава това?

— Естествено, че разбирам! Десет дена на един кораб със скучни старци и докато ти създаваш великите си контакти, аз ще бъда принудена да общувам с техните снобски съпруги, които си мислят, че светът е създаден само за да се върти около тях! Моля ти се, Никитас!

— Но какви ги говориш сега? Кого наричаш старец? Всички те едва ли са навършили и шейсет и пет, а и…

— Всички заедно обаче надхвърлят десет века!

— Но ти какво очакваш? Това са хора на определена възраст, ти да не би да познаваш някой млад богаташ, освен ако не произлиза от такова семейство, но пък тогава няма влиянието, от което се нуждая аз! Освен това съпругите им са прекрасни дами, които развиват мащабна благотворителна дейност!

— Престани, Никитас! Много добре познавам този тип… Благотворителни дами! Разбира се, че има чудесни и блестящи примери в обкръжението ни, но те уверявам, че тези, които споменаваш, не са сред тях! Отдавна ги познавам! Бях чула, много преди ние с теб да се оженим, че веднъж всички се били задействали да спасяват мадам Герулану, тъй като името й било замесено в сериозна измама за сметка на някаква фондация, която, подобно на други, се радвала на… благотворителността й!

— Това няма отношение към нашия разговор! Мен ме интересува самият Геруланос и, естествено, Симарданис! От тях имам нужда и с тях искам да се сближа!

— Тогава защо не отидеш сам? Аз за какво съм ти?

— Не мога да отида без съпругата си! Представяш ли си какви коментари ще направят?

— Може да се окажат по-малко в сравнение с онези, които ще направят, ако в крайна сметка те придружа!

— Тоест ме заплашваш с… непристойно поведение ли? — Никитас изведнъж стана сериозен.

— Нищо подобно! Аз ще бъда такава, каквато съм, но не мисля, че ще им допадна!

— Ако си такава, каквато си, имаш право, няма да им допаднеш! Ако обаче станеш отново Марина, каквато беше преди, тогава няма да се притеснявам!

— Сега май ти ме обвиняваш в нещо?

— Трябва да признаеш, че си се променила! Не знам какво или кой е виновен за това, но не си вече жената, за която се ожених!

— Съжалявам, че се чувстваш по този начин. Може и да си прав, но ако наистина съм се променила, не мога да се върна назад и да стана такава, каквато съм била преди! А и не смятам, че искам! Затова ти казвам, че ако трябва непременно да отидеш на този круиз, е по-добре да отидеш сам! Така ще имаш и по-добро поле за действие!

— Какво имаш предвид?

— Виждала съм те как ласкаеш всички тези наконтени руини с диамантените пръстени и признавам, че си много убедителен в комплиментите си! Това личи от престорените им глупави усмивки!

— Не ми казвай, че ревнуваш!

— Не, любими, недей сега сам да се ласкаеш! Освен това знам, че в такива моменти работиш, а ти никога не смесваш работата със забавлението! Просто знаеш, че като се сближаваш с тях, стигаш по-лесно до портфейлите на мъжете им!

— Думите ти ме засягат! Не съм някакъв мошеник! Върша си работата!

— Която в последните години е забулена в мистерия, бих могла да добавя!

— Какво искаш да кажеш в края на краищата?

— Нищо! Не е времето сега да обсъждаме и този въпрос!

— Добре тогава! Ще ми кажеш ли защо реагираш така за това пътуване? Ти каква програма си намислила?

— Не знам дали има смисъл да ти приказвам за това вече.

— Настоявам!

— Е добре, тогава — кимна Марина. — Мислех си да отидем някъде двамата — на някое спокойно и романтично островче, далече от хората и светския живот… да се разхождаме по залез, да събираме мидички призори, да плуваме през нощта… да…

Без да си дава сметка, мисълта й отново се беше отправила към Алонисос. Описваше на Никитас онова лято и спомените й се връщаха с лицето на Филипос. Тя млъкна внезапно. Видът на съпруга й я увери, че опитите й бяха напразни. Никитас я гледаше подигравателно.

— И искаш от мене да се откажа от важно светско пътешествие, за да… събирам мидички по плажа като някакъв глупав беден студент?! — отвърна той със саркастичен тон.

Невидима тръпка премина през нея. Не, за щастие, Никитас не знаеше за него. За щастие, неговата иронична забележка беше съвсем случайна. Тя го погледна. Пренебрежителното му отношение беше изписано дори на лицето му.

— Само студентите ли са романтични, Никитас? — го попита тя.

— И онези, които нямат пукната пара! Освен това какво друго искаш да ти кажа? Толкова време ти обяснявам колко е важен този шанс, който ни се предоставя, а ти ми говориш за мидички, плажове и залези! Какво могат да ми предложат тези неща, а?!

— Възможността да сме повече заедно, да се сближим, да помислим за бъдещето си, да решим да си имаме деца!

— А, значи пак стигнахме дотам! Затова било всичко!

— Толкова ли е чудно, че искам бракът ни да се развие с дете — мое и твое? Мислех си, че ме обичаш!

— Това няма никаква връзка с детето!

— Напротив! Двама души, които са заедно, женени, които се предполага, че нямат проблеми в брака, имат поне едно дете!

— Чуй, Марина! Казах ти, че ще си помисля по този въпрос, а ти продължаваш да ме притискаш! Не ми харесва тази тактика! Моля те да ми помогнеш в кариерата ми, а ти отказваш, изтъквайки куп несериозни оправдания! Не сме вече деца!

— Специално за тебе се чудя дали някога си бил!

— Мисля, че доста неща изрекохме тази вечер! Очаквам от теб да реагираш разумно! Лека нощ!

Той я остави сама. Тя усещаше главата си натежала. Беше я подпряла с ръце. Лошото предчувствие отново я обземаше. Леден дъх докосна гърба й. Грабна чинията пред себе си и я строши в отсрещната стена. Засрами се. Събра парчетата от земята, но не успя да възпре ненормалното усещане, че много скоро ще трябва да събира парчетата от собствения си живот. Изхвърли счупената чиния, избърса следите по плочките и излезе от кухнята.

Не се чувстваше добре. Стомахът й се бунтуваше. Влезе в малкия салон и легна на канапето. Сви се на кълбо, искаше й се да може да се превърне в зародиш. Да се върне в онзи етап, да се потопи в сигурността и топлината на утробата, която щеше да я предпазва и нямаше да позволи да й се случи нищо лошо.

 

 

Всички мълчаха. Марина току-що им беше разказала в подробности всичко, което бяха говорили предната вечер в кухнята. Около нея стояха безмълвни Костис, Елпида и Наталия. На терасата на Костис беше сенчесто и прохладно. Наоколо имаше огромни кашпи с цели дървета, а сред тях по-малки саксии с цветя, но, както изглеждаше, никой от компанията не им обръщаше внимание, нито се наслаждаваше на обстановката наоколо, която можеше да ги накара да забравят, че този следобед се намират в горещата Атина.

Марина ги огледа един по един.

— Нищо ли няма да ми кажете?

— Какво би искала да чуеш? — попита я Елпида.

— Нещо, каквото и да е! Вие сте ми приятели, няма ли да ме посъветвате какво да направя?

— За кое?

— Елпида, подиграваш ли ми се? Мъжът ми иска да ме завлече на круиз, където със сигурност ще умра от скука!

— И ни питаш дали трябва да отидеш?

— Точно така!

— Извинявай — намеси се Костис, — но това не е отговор, който можеш да търсиш от приятели! Тоест какво трябва да ти кажем?! „Недей да ходиш“ ли дори ако това може да породи проблем в брака ти?

— Тогава, значи, ми казваш: „Отиди“!

— Проблемът в круиза ли е? — Елпида запали цигара и погледна в очи Марина.

— Но какво ви разправям толкова време?!

— Аз разбрах, че проблемът е друг, но нека засега да се съсредоточим върху този круиз! Позволи ми обаче първо да ти задам няколко въпроса и сама ще разбереш къде е проблемът!

— Въпреки че засега нищичко не разбирам, заповядай! Питай, каквото пожелаеш!

— Къде бяхте с мъжа ти миналото лято?

— Хм… мисля, че пак някой ни беше поканил на яхта и отидохме, но…

— Остави настрана недоволството и отговаряй на въпросите ми! На Коледа какво правихте? Къде бяхте?

— На ски в хижата на един приятел!

— А по-миналото лято?

— На Миконос и на Родос, а през септември отидохме за една седмица на Френската ривиера заедно с родителите ми. Но защо задаваш тези въпроси?

— За да ти докажа, че мъжът ти не е поискал нищо по-различно от теб тази година! Ти си поискала нещо, което за него е странно, да не казвам… недопустимо и нелогично!

— Нелогично ли е да искам да отида на ваканция със съпруга си, двамата, а не заобиколени от всевъзможни хора?

— Би било добре, ако си искрена със себе си! Поискала си да преживееш с Никитас онова, което си изживяла с Филипос!

— И така да е, не виждам какво лошо има в това!

— Тогава да се беше омъжила за Филипос, вместо да го оставиш да си тръгне и да изчезне от живота ти, избирайки да живееш така, както сега!

— Това беше злобно!

— Проста логика, момичето ми! И ако искаш да знаеш, аз съм съгласна с гнева на мъжа ти!

— Съгласна?

— Да! Оженил се е за една хубава, наивна, светска кукла, която внезапно решава да се промени и да се превърне в истинска жена с изисквания за реална връзка! Кой е виновен, а?! Разтревожила си го и си го объркала! Можем ли да разберем защо се връщаш към човек от миналото, който в този момент може да живее в Ксанти, да е женен за нормална жена и най-вероятно да има деца?

В следващия момент Марина скочи права, нервирана и готова да нападне Елпида. Беше време да се намеси Костис и той действа решително.

— Дами — започна той, — стигнахме много далеч, а и терасата ми не е място да се дърпате за косите, да не говорим какво приказват сега съседите след вашите крясъци! Марина, седни си на мястото! Елпида, мери си приказките!

Елпида му се усмихна подигравателно, а след това захапа парче праскова. Марина се подчини намръщена, а Наталия, която беше пребледняла от напрежение, благодари на Костис с поглед.

Никой не очакваше Марина да проговори. Тя започна обаче с тих и спокоен глас. Опитаха се да я изслушат.

— Предполагам, че Елпида има право, затова и се ядосах. Аз съм се променила. Преди може и да съм се наслаждавала на подобен круиз, където по цял ден бих сменяла дрешки и бански, а всяка вечер, когато спрем за нощувка някъде, бих се веселила по барове. Обаче разбирам, че повече не искам такова нещо! Лошо ли е, питам теб, Елпида, че искам да привлека и мъжа си към подобна промяна? Лошо ли е, че искам да направя връзката ни по-реална?

— Не е лошо, но може би е напразно. Помисляла ли си за това? Разбрала ли си дали мъжът ти има желание за промяна, или поне… за подобряване на връзката ви?

— Не.

— И още нещо. Разсърди се, че споменах Филипос. Той и Никитас са коренно различни! И да убедиш Никитас да те последва, не си мисли, че ще изживееш отново Алонисос. Приключило е, Марина. Най-вероятно ще се приберете, преди да са минали и два дни!

— За толкова ли лош смяташ мъжа ми?

— Не казах „лош“. А „различен“.

— Мога ли и аз да попитам нещо? — Наталия, чието напрежение беше спаднало, можеше отново да диша спокойно. — Защо сте стигнали до конфликт с мъжа ти, вместо да намерите средно решение? Най-лесното би било да отидете там, където е необходимо по работа и заради контакти, но и да запазите три дни само за вас! Не сте чиновници, та да имате броени дни отпуск!

— Никой от нас не се сети за това.

— Тогава предложи му го ти, още тази вечер!

— Какъв смисъл има вече? И бездруго разбрах, че греша. Елпида е права, не мога да изживея отново Алонисос, ако до мен не е същият човек, а това е невъзможно.

Марина погледна Елпида, която й намигна одобрително. До нея Наталия се отпусна на стола, оправи блузката си, придърпа косата си назад — беше явно от неудобството, което изпитваше всеки път, когато се готвеше да пристъпи към въпрос, който смяташе за недискретен.

— Извинявай — каза тя, — но от много време се каня да те попитам нещо. Ако не искаш да отговориш, ще те разбера.

— Нямам тайни от вас!

— Обичаш ли Никитас?

 

 

Безизходица. Въпросът на Наталия беше предизвикал редица реакции у нея. Най-лошото беше, че не можеше да отговори. Пред очите й изникваше мигът, в който погледна приятелката си, която сякаш я беше ударила през лицето. Като в сън различаваше Елпида и Костис, които я гледаха в очакване да отговори. Не каза нищо. Под предлог, че е забравила някаква уговорка, си тръгна, изоставяйки приятелите си обезпокоени. Осъзнаваше това, но не можеше да остане, не можеше да обясни, не можеше изобщо дори да говори. Единственото, което можеше да понесе, беше самотата си.

Тя не знаеше къде отива, докато колата навърташе безшумно километрите, но не се и учуди, когато установи, че подсъзнанието й е управлявало волана и я беше откарало до морето. Единственото й убежище, още от дете. Летата… тя и гледачката прекарваха безкрайни часове на плажа. Всяка година родителите й избираха различен курорт, наемаха луксозна мебелирана къща и настаняваха там единствената си дъщеря заедно с жената, която я беше поела от първия ден след раждането й. А те я посещаваха в промеждутъците на светската си ваканция.

С времето, докато растеше, Марина все повече се привързваше към новата си приятелка, която беше безкрайно предана и имаше време да я изслушва. На нея тя споделяше всичките си детски тайни и когато й беше мъчно, гледайки другите деца да играят с родителите си на плажа, а тя стоеше сама с една обична, но чужда жена, тогава нейната приятелка я галеше нежно по крачката, за да я успокои. Когато плуваше, имаше чувството, че се намира в огромна и гостоприемна прегръдка. Никой не се притесняваше, когато малкото момиченце изчезваше от къщи. Всички знаеха, че ще го открият седнало на пясъка да наблюдава лазурната необятност, сякаш очакваше да излязат оттам русалките от детските й книжки.

Когато Марина навърши петнайсет години, раздялата беше много тежка. Вече не беше дете. Време беше да навлезе в светския живот на мама и татко. Те започнаха да я вземат със себе си, гледачката напусна срещу щедро обезщетение, а за отглеждането на младата светска госпожица се погрижи нейната собствена майка. За щастие, където и да ходеха, наоколо имаше море. Марина винаги намираше малко време, за да остане насаме с него. Тогава оставяше пясъка да гъделичка ходилата й, докато вървеше по него, а на водата — да милва нежно краката й.

Точно както в този момент, но въпросът на Наталия дълбаеше мозъка й: „Обичаш ли Никитас?“ Какво да отговори?! Никога не се беше запитвала, дори когато й предложи да се оженят. През всички тези години, докато бяха женени, никога не й беше минало през ума. Просто беше с него. Никога не й беше хрумвало да го напусне, нито да му изневери, както правеха толкова много жени около нея. Той беше нейният съпруг и приемането на тази действителност държеше чувствата й под контрол и не й позволяваше да навлиза по-навътре — синдромът на спящата красавица!

Искаше да бъде искрена. Нито Наталия, нито пък някой друг от новата й компания беше виновен за пропукванията в стъкления й замък. Те започнаха да се появяват от онази нощ на терасата, докато капките дъжд се стичаха бавно по тялото й. А сега? Къде по-точно се намираше? Знаеше ли тя самата? Единственото, което можеше да каже, беше, че Никитас е нейният съпруг, част от нейния живот и това не можеше да се промени. Трябваше да го приема така, както е, и да не се опитва да го променя. В крайна сметка Елпида беше права: не той беше виновен за това, че тя поемаше в друга посока. Единственото, което постигаше с това си поведение, беше да го обърква, а тя знаеше едно нещо за мъжа си — никак не му харесваше да се чувства объркан.

 

 

— Никога няма да си простя тази глупост! Как можах да я попитам такова нещо?! Защо, по дяволите, не си държах устата затворена барабар със съмненията си?!

Наталия беше наистина разтревожена, обикаляше напред-назад по терасата, а Костис и Елпида я наблюдаваха.

— Не е чак толкова страшно да попиташ дали го обича! — опита се Костис да я успокои.

— Страшно беше! Не видя ли как се притесни?! Как хукна, сякаш я гонят! Къде ли е отишла, Господи?

— По моя преценка сигурно до морето! — отговори Елпида, която беше спокойна.

— Какво ще прави там нощем?

— При всички положения няма да се удави! — продължи Елпида. — А и ти я познаваш нашата приятелка! Има… хармонична връзка с морето! Освен това ще й се отрази добре да остане сама и да помисли. Не й се случва всеки ден!

Костис се обърна към Елпида:

— Днес си много злобна или само ми се струва така?

— Струва ти се! Истината, приятелю, не е в злобата! Що се отнася до съсредоточаването и самопознанието, те са тези, които водят човека винаги до мир в душата и това не е… мъдра сентенция! Марина трябва сама да открие това, което иска. Колкото до теб, приятелко, седни си на мястото, че иначе ще пробиеш дупка в земята! Не беше грешен въпросът ти. Да се питаш обаче какво се крие вътре в нея и защо не ти отговори направо!

— Какво искаш да кажеш?

— Много просто, моето момиче! След четири години брак, ако не знаеш дали обичаш, или не обичаш мъжа си, значи сигурно имаш проблем! Ако искаш да имаш и дете от него, тогава, значи си затънала много и има опасност да се удавиш!

— Думите ти не ме карат да се чувствам по-добре!

— Тогава си остани с угризенията! При все това обаче според мен много добре направи, че попита! И така, какво ще правим? Ще се разходим ли?

 

 

В крайна сметка не отидоха никъде. Костис беше поставил въпроса за ваканцията. Отдавна не беше ходил на почивка и беше твърдо решен да посвети на Посейдон десет дни от това лято. Искаше обаче с компания — тяхната.

— Знам, разбира се — допълни той, — че имате родители и сигурно искате да ги видите, но бих бил наистина щастлив, ако прекарам първата ваканция след толкова години заедно с вас. Какво ще кажете?

Елпида се беше усмихнала, без да прикрива горчивината, която се беше смесила с иронията, а същевременно Наталия, която стоеше срещу нея, изглеждаше по абсолютно същия начин.

— Какво има, момичета? Защо имате такъв вид? — учуди се Костис. — Да не би да казах нещо, което не трябваше?

— Голяма глупост каза, както обикновено, приятелю!

— Защо, Елпида? Не е ли нормално да искате да видите родителите си?

Наталия поклати с разбиране глава, преди да вземе думата:

— Въпросът не е дали искаме ние да ги видим, а че те нямат желание за това. Разбира се, говоря за себе си, но от доста време насам контактът ми с родителите ми се ограничава до три разговора годишно! Коледа, Нова година и Великден! И ако не бяха пожеланията, нямаше да има какво да си кажем дори!

— Колкото до мен — побърза да каже Елпида, — какво да правя, ако отида в Солун? Да слушам отново за децата на бившия ми и една благородна проповед за това, че оставям живота си да минава, без да направя нищо ценно? Не, благодаря!

— Извинявайте, не исках да ви притеснявам.

— Да! Ти ни притесняваш, как пък не! Стига, Костис, вече сме се примирили със семейния хал!

— Добре! Да продължим тогава!

Разгърнаха карти, календари, поръчаха пица, пиха бира, обсъдиха въпроса за парите на терасата, мненията се разделиха, островите бяха отхвърлени, тъй като подозираха, че ще са пренаселени и ще е скъпо, Навплион влезе в преговорите и победи, може би защото Бурдзи^[5] не умееше да губи. Интернет помогна с намирането на хотел и те усетиха сред тях повей на ентусиазъм и очакване.

Единствено въпросът на Костис помрачи усмивките им:

— А Марина?

Питането витаеше във въздуха, докато Елпида не отговори категорично:

— Марина има съпруг, следователно и задължения, не може да ги зареже и да изчезне с нас за десет дни в Навплион!

— Представяш ли си обаче как ще се почувства тя, когато научи? Със сигурност ще се притесни, а може и да ни се обиди! Не сме се разделяли от деня, в който се запознахме! А сега ще й кажем, че я изоставяме и ще отидем тримата на ваканция ли? После няма да ни поздравява дори! — коментира Наталия и прехапа притеснена устните си.

— Чакай малко, Елпида е права! Да не правим голяма история от това! Какво можем да сторим?! Да не ходим на ваканция, за да е спокойна Марина ли?! Нито тя може да ни покани да отидем с нея по светските й задължения, нито пък ние можем да я поканим да дойде с нас заедно със съпруга си! Доколкото разбирам, Никитас получава обрив, като ни види! — Костис се задъха и замълча.

Елпида го потупа приятелски по гърба.

— Браво, младежо! Дори аз нямаше да мога да го кажа по-добре!

— Ако това означава, че започвам да приличам на тебе, трябва да се притеснявам!

 

 

Наближаваше полунощ, когато Марина се прибра у дома. Включи мобилния си телефон, който беше изключен от доста време. Беше пропуснала десетки обаждания и две съобщения, все от баща й с една и съща молба — да се свърже незабавно с него.

Тя ги изтри ядосана. Значи Никитас се беше оплакал на тъста и тъщата си и те като добри родители искаха да я вкарат отново в правия път. Нямаше да им даде тази възможност обаче! Нямаше настроение да слуша проповед за задълженията на добрата съпруга. Трябваше да я оставят на мира да живее така, както самата тя смяташе, че може да живее. Знаеше, че няма да се измъкне лесно, особено от баща си. Но щеше да го отлага, колкото може, както и неприятния разговор. Може би, ако кажеше на Никитас, че ще го последва като вярна съпруга на глупавия круиз, всички щяха да се успокоят.

Въпреки всичко не успя да се измъкне. След два дни гонитба стоеше пред баща си, но ситуацията беше различна от това, което си беше представяла, и странно… оказа се напълно погрешно. Нещо не беше наред. За пръв път майка й нямаше обичайния укорителен вид и сякаш беше плакала. Можеше даже да си помисли, че през последните дни бе пропуснала да мине през фризьорския салон. Баща й беше небръснат и изглеждаше внезапно остарял, с увиснали рамене и поглед. Този поглед тя никога нямаше да забрави.

След няколко минути разбра, че това, за което я търсеха, нямаше никаква връзка с брака й, нито, разбира се, с безпорядъка около нея. Сърцето й я накара да подскочи, но желязната хватка на страха я стисна с твърдите си пръсти и я прикова на земята. Щом баща й заговори, земята под нея се разлюля и накрая тя съвсем изгуби почва под краката си, покривът над главата й изчезна, а последното, което успя да види, беше бяла светлина, която се разливаше пред очите й във всички цветове на дъгата.

 

 

Това не беше нормално. Марина никога не беше пропускала среща с тях. Сутринта се беше чула по телефона с Наталия и Костис и беше приела предложението за нощен пикник в Порто Рафти^[6] без никакво възражение. Те я чакаха два часа в дома на Наталия, откъдето щяха да тръгнат заедно, но напразно. Мобилният й телефон беше изключен и никой не отговаряше у тях. Дори домашният персонал, който обикновено приемаше обажданията. Изнервени, те започнаха да изразяват безпокойството си.

— Не е възможно да е потънала вдън земя! — каза с недоволство Наталия, която, съвсем непривично, беше повишила тон. — Нито пък има право да ни кара да се притесняваме!

Елпида загаси цигарата си и се изправи.

— Отиваме у тях! — заяви рязко тя, а Костис не се поколеба да я последва.

След пътуване, през което никой от тях и дума не продума, се озоваха пред вратата й. Не очакваха да им отвори самият Никитас. Но и той не по-малко се учуди. Покани ги в дневната, въпреки че всички забелязаха неговото моментно нежелание.

— Къде е Марина? — Елпида смяташе за излишна всякакъв вид учтивост в тази особена ситуация.

— Не знам. Прибрах се преди малко и открих празна къща! Дори и персоналът отсъства! Марина не е ли с вас?

— Имахме среща с нея, но тя не дойде! Мобилният й е изключен — заговори Костис, докато хвърляше красноречив поглед на куфарите, които стояха до вратата.

— Мои са — отговори Никитас, сякаш го бяха попитали. — Бях два дни в Закинтос по личен въпрос!

— Извинявай, но ти разговарял ли си изобщо с нея днес? — попита Наталия.

— Да, сутринта, каза ми, че ще ходи у родителите си. Странното е, че преди малко им се обаждах — никой не отговаря и там! Сякаш всички са изчезнали!

— Нещо сериозно се случва… — констатира пребледнялата Наталия, която се подпираше на Елпида, за да не падне.

Костис се доближи до Никитас.

— Имаш ли нещо наум? — го попита.

Никитас го погледна безизразно.

— Какво да имам тоест? Много е ясно, че жена ми е отишла някъде с родителите си и се е отплеснала!

— Толкова ли е просто?! — коментира Костис, който беше заел враждебна позиция.

— Не разбирам! Дошъл си в дома ми, за да ме обвиняваш за нещо ли? Или може би жена ми трябва да иска разрешение от теб, за да отиде някъде? — избухна Никитас, който също не се владееше.

— Или си глупав, или си безчувствен! Марина е наша приятелка и се притесняваме, както впрочем би трябвало и ти да се чувстваш сега! Не се случва да изчезва така, поне не с нас! — допълни Костис с напрегнат тон.

— Може да й е писнало от вас! Как по друг начин да ви го покаже? Може най-накрая да е разбрала къде се е забъркала и да иска да се освободи от вас!

Елпида се намеси в точния момент. Двамата мъже за малко да се хванат за гушата. Тя заби поглед в очите на Костис.

— Костис, време е да тръгваме. Веднага! — заповеднически каза тя, пресичайки каквато и да било друга негова реакция.

Излязоха на улицата, без дори да се сбогуват. Там обаче избухна Костис.

— Този е голям тъпак! Точка по въпроса! — повтаряше многократно той. — Просеше си два-три шамара и се чудя защо не ме остави да го ударя!

— Защото нашият проблем е Марина, а не онзи арогантен тип там вътре! — отговори му спокойно Елпида.

— Какво ще правим сега? — Наталия гледаше ту единия, ту другия. — Къде да я търсим? Да отидем до морето? На някой плаж?

— Къде по-точно от всички наоколо? Около Атика са все плажове! — отбеляза Елпида.

Тих звук предупреди Костис, че е получил съобщение на мобилния. Лицето му засия, като видя подателя.

— Съобщение от Марина! — извика той и двете жени се скупчиха около него, за да го прочетат: Порто Рафти. Еротоспиля. Три думи, които дадоха ясни координати.

Колата бръмчеше в ръцете на Костис. Поне знаеха къде да я намерят. Това, което ги тревожеше, беше състоянието, в което щяха да я открият. Всички си спомняха за нейното лошо предчувствие. Това, което я обземаше напоследък.

Намериха я, седнала на пясъка, напълно неподвижна, обгърнала коленете си, с поглед, вперен в тъмния хоризонт. Съвсем сама. Костис я наметна с жилетка. Нощта беше влажна. С помощта на фенерче той събра клонки и запали огън. Марина не беше продумала и дума, нито беше отместила погледа си. Те не знаеха какво да направят пред една толкова голяма и неописуема болка. Тя цялата приличаше на отворена рана и те не знаеха къде да я докоснат. Осмели се Костис. Той седна до нея и я прегърна през раменете, без да осъзнава, че по този начин пали фитила. Почти се изплаши от силните ридания, които я разтърсиха. Нечленоразделни хлипания се смесваха със сълзите, пробождаха я в гърдите, но поне вече можеше да ги изтръгне от себе си.

Сълзите изсъхнаха, погледът й се проясни и тя се втренчи в аления огън, преди да започне да разнищва, малко неразбираемо в началото, кълбото на тайната.

— Вече нямам нищо… всичко е загубено… за един миг. Всичко е пепел… Днес ми го съобщи баща ми.

Времето се върна назад. Сега се превърна в преди.

— Марина, най-после! Търся те цели два дни! Не получи ли съобщенията ми?

Току-що беше влязла в къщата, а баща й изглеждаше повече от нетърпелив.

— Получих ги — отговори му тя, — но предпочетох да ги игнорирам! Нямах никакво желание за проповеди! Мисля, че…

— Марина, за пръв път те моля да си затвориш устата и да ме чуеш! Не знам за какво говориш, но в този момент това не ме интересува! Случват се много по-сериозни неща от безсмисленото ти бърборене!

Никога досега баща й не й беше говорил по този начин. Не си спомняше да е виждала някога майка си да плаче. Тя замълча уплашена, а баща й продължи:

— Много ми е неприятно да ти съобщя за нашата катастрофа. Тя е същинска, пълна… Христу е погубил всичко онова, което не е откраднал! Сега, в момента, в който разговаряме, той вече е изчезнал… Вече нямаме нищо.

Припадъкът, изгубеният контакт със света, паниката, докато се съвземе… въпросите… Всичко оживя отново пред огъня на един пуст плаж. Юни свършваше, обратът беше дошъл неочаквано.

Огнената стихия се беше изплъзнала от Хефест, за да намери нова цел — живота на Марина. Един живот, сътворен от злато и украсен със сребро, се разтапяше. Като аморфна маса се разпростираше той върху наковалнята на безсмъртния ковач и очакваше довършителния удар с чука, който щеше да го разтроши на хиляди парченца. Кой от боговете и богините можеше да вземе късчетата на този живот и да ги събере наново?