Лена Манда
Валс с дванайсет богове (5)

Май
Месецът на Хестия

Хестия — най-почитаната от всички олимпийски богини седи в средата на храмовете и в средината на всеки дом. Тя е научила хората как трябва да строят жилищата си. Никога не пожелала да се омъжи и единствената й грижа била да съхранява неугасващ пламъка, който трябвало да гори във всяко семейно огнище…

Кой бог е толкова жесток,

че да злорадствува над теб?

И кой не би се възмутил

пред твоето тегло?^[1]

Усещаше нервност. Наоколо му в заведението за бързо хранене имаше и други като него. Бащи, които упражняваха правото на свиждане, предоставено им от закона, разговаряха с децата си, споделяха мислите си и кетчупа за картофките, слушаха за училищните им подвизи. За него не беше същото. Дъщеря му седеше срещу него безмълвна. Ядеше огромен сладолед, съсредоточена върху него, избягвайки да го погледне дори случайно. Приказките, които бяха разменили вече цял час заедно, бяха оскъдни. Отговорите й бяха едносрични.

Единственото, което окриляваше надеждите му, бе, че се бе съгласила да го види, въпреки че Антигони, дори пред него, й беше обяснила, че не е длъжна да отива. Най-неочаквано обаче Измини отговори положително.

Срещата беше за три следобед в неделя. Взе я от вкъщи.

На вратата се появи жена му.

— Детето е обядвало. Да я доведеш обратно точно в пет и половина! — каза му рязко тя, щом го видя, и той само кимна утвърдително с глава.

Появи се и дъщеря му. С джинси и коси, сплетени на стегната плитка, с една-две непокорни къдрици, щръкнали както винаги наляво и надясно. Якето — червено, любимият й цвят.

— Здравей, Измини — каза просто той.

Нито прегръдки, нито целувки. Детето изглеждаше стегнато, трябваше да бъде внимателен.

— Готова ли си?

Малката кимна утвърдително. След това погледна майка си. Костис й подаде ръка и се почувства оптимистично, когато усети миниатюрната ръчичка на дъщеря си в своята. Отидоха да ядат сладолед.

— Е? Как беше сладоледът? — попита я, когато Измини изличи и последната следа от шоколадовия сироп в купичката пред себе си.

— Добър…

— А сега, като свърши, ще ми кажеш ли как я караш в училище?

— Добре.

Беше съвсем очевидно, че дъщеря му нямаше за цел да улесни нещата. Може би и не можеше. Погледна я. Седеше стегната, с ръце, скръстени в скута, а погледът й беше забоден в празната купичка. За пръв път си помисли, че може би тя беше голямата жертва в цялата тази история, тъй като събитията се бяха разиграли без нея и без самата тя да има право на мнение, както се случва с всички деца, чийто дом се разпада. Изведнъж се засрами от себе си. През цялото това време той беше толкова погълнат от собствените си чувства, че не се беше замислял нито за миг за последствията от тази раздяла върху най-невинното създание. Върху едно деветгодишно дете, което не може да разбере какво се е случило изведнъж и как тъй вятърът е отвял дома му.

Пое дълбоко дъх, преди да заговори.

— Измини, защо отбягваш да ме погледнеш?

Детето вдигна очи, за да срещне погледа на баща си.

— Най-после! Толкова време си задавам въпроса, дали не ми е излязла някаква огромна отблъскваща пъпка на носа и не можеш да ме гледаш!

Едва забележима усмивка се прокрадна и му даде кураж да продължи.

— Сърдита ли си ми? — попита я.

— Не знам.

— Намирам за логично да си объркана. Но, Измини, аз съм ти баща… И те обичам.

— Наистина ли?

Не го подразни, че го прекъсна, колкото съмнението в гласа й, примесено с мъчително очакване.

— Естествено, че казвам истината! Обичам те и ти ми липсваше през цялото това време!

— Тогава защо не дойде да ме видиш?

За секунди реши, че няма да изкара Антигони лъжкиня. Нямаше да казва на детето за всичките онези пъти, когато го бяха пропъждали на бърза ръка. Не. Нямаше да постави дъщеря си във възела на този спор. Доста рани бяха отворени, нямаше самият той да отваря други, макар Антигони да не беше негов съюзник в това отношение.

— Миличка — поде той, — когато една двойка се развежда и има дете, което и двамата родители обичат твърде много, когато и двамата го искат толкова много, тогава, тъй като не могат да намерят някакво решение, с това се заемат адвокатите. Докато бъде уредено всичко, минават известен брой дни…

— Така ли стана с теб и мама? — попита тя мнително.

— Някак така. Важното е, че сега сме заедно и ако го искаш, можем да бъдем всяка седмица! Искаш ли?

Затаи дъх, докато дойде отговорът, който бе едно просто кимване с глава. Слава богу, дъщеря му беше отговорила утвърдително.

— Къде живееш? — попита го тя ненадейно.

— В един хотел, засега. Обаче си търся квартира.

— Защо? Мама казва, че ти нямаш нужда! Стигало ти едно легло в офиса ти!

С удоволствие би удушил Антигони, ако беше наоколо в онзи момент, но на детето просто се усмихна.

— Тази мама винаги преувеличава! Не, миличката ми! Не е така! Просто преживях един твърде дълъг период, през който трябваше да работя много усърдно, за да успея!

— Спомням си това! Работеше там и нямаше време за мен! Никога не сме си играли заедно! Никога не си ме водил на люлките! Нито си ме учил да се гмуркам в морето!

Обвиненията на дъщеря му предизвикаха у него разломи. Скалите заплашваха отново да се превърнат в свлачище. Пътят щеше да бъде преграден. Само истината можеше да предотврати катастрофата.

— Права си, пиленце. Беше грешка от моя страна да работя толкова много тогава и да пропускам толкова хубави мигове с теб. Разбирам го сега, но не мога да променя случилото се. Мога обаче да го коригирам, ако ми дадеш шанс.

— Какво ще рече това „да коригирам“, татко?

— Ще рече, че ако ми позволиш, ти и аз ще прекараме много хубави и забавни часове и ще изличим всичко грозно от ума си!

— Ами мама?

— Майка ти е твоя майка, както аз съм ти баща! С мама ще живееш, а ние ще се виждаме всяка неделя… засега… и ще се забавляваме! По-късно обаче, когато си намеря квартира, ще можеш да идваш и да оставаш и с мен по някоя събота и неделя или през ваканцията!

— В дома ти ли?

— Естествено! Ще ти подредя най-прекрасната стая, която е имало някога някое момиче!

— Мама ще ме пусне ли?

— Мисля, че мама няма да има нищо против, ако го искаш и ти. Това, което искаме ние и двамата, е да бъдеш щастлива!

— Тогава защо не се върнеш у дома?

Много би искал да й каже, че не бе имал намерение да напусне дома си, ако майка й не го беше изхвърлила, и би се замислил дали да не се върне, ако не беше установил съществуването на „другия“. Но не каза нищо.

— Това, което искаш, не може да стане, кукличката ми! Мама и татко не могат да живеят повече заедно. Това обаче няма връзка с теб! Ти винаги ще бъдеш нашето любимо момиченце. Когато пораснеш, ще разбереш и останалото, което сега ти се вижда странно.

Времето, което му се полагаше, бе свършило. Трябваше да се връщат, както трябваше и да разговаря с Антигони. Това не търпеше отлагане. Трябваше да постигнат съгласие по определени въпроси, преди да са навредили на собственото си дете.

Когато остави Измини у дома, малката изчезна на мига, както я беше помолил баща й. Костис издърпа жена си навън и затвори вратата. Тя го погледна свирепо.

— Решил си да станеш брутален ли? — извика тя. — Що за маниер е това? С какво право…

— Антигони, затвори си за малко устата най-после! Искам да говорим и понеже знам, че не съм желан там вътре, те издърпах навън! Нито насилник съм решил да ставам, нито да се държа зле с теб! За бога! Познаваш ме от толкова години!

В онзи момент вратата се отвори и се появи познатият „друг“ със заплашителни намерения, но го спря сухият тон на Костис, който говореше на Антигони, игнорирайки присъствието му.

— Кажи на господина да се прибере обратно вътре и да ни остави да поговорим, тъй като ти давам думата си, че ще направя живота ти невъзможен за развода, ще те улича в прелюбодейство, ще поискам настойничеството над детето, ще те влача по съдилищата по всяка възможна причина, която успея да измисля — аз или моят адвокат, — и въобще ще направя каквото зависи от мен, за да направя живота ти безкрайна въртележка! Все още сме женени, имаме и дете, можем и се налага да имаме някакво общуване — не защото го желаем, а защото е за доброто на самото дете, което с нищо не е виновно, за да плаща за нашите глупости!

За кратко се измериха един друг с поглед. Костис се беше задъхал. Антигони кимна в съгласие и другият изчезна.

— Слушам те! — каза му тя и скръсти ръце на гърдите си.

— Време беше! Най-напред искам да разбера какво става с този господин! Заедно ли живеете?

— Не, разбира се! Как ти мина през ум подобна идея?

— Не е съвсем абсурдна, като се има предвид, че колкото пъти съм идвал, той неизменно е тук! Какво точно си казала на детето?

— Че той е много добър приятел! Тоест истината!

— Антигони, не говориш с Измини, с мен разговаряш! Може, докато траеше бракът ни, да съм бил наивен и глупав, но все пак не съм идиот!

— Не те разбирам!

— За много от нещата, в които ме обвиняваш, може би имаш право…

— Аха, значи признаваш, че се отнасяше с безразличие към нас!

— Не! Каквото съм правил, за вас съм го правил!

— Евтино оправдание, за да прикриеш личните си амбиции!

— Както и твоето за… „добрия приятел“!

— Но аз…

— Антигони, сега нищо от това вече няма значение! Ти си с някой друг и не искам да знам от колко време ме мамиш! Аз, от своя страна, полека-лека намирам твърдата почва, която ти издърпа изпод краката ми.

— Тогава за какво искаше да говорим?

— За Измини. Ще те помоля да не й внушаваш идеи за мен, които нямат почва в главичката й! Недей да й влияеш!

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре! Детето не трябва по никакъв начин, каквото и да изпитваш ти към мен и аз към теб, да се озове между кръстосан огън! Нека поне ме опознае, преди да ме отхвърли!

— Какво те кара да мислиш, че вече не те е отхвърлило?

— Ако се беше случило нещо подобно, нямаше да се съгласи да излезе днес с мен! Накарала си я да мисли, че не я искам и затова не съм идвал толкова време да я видя, а всъщност и двамата знаем начина, по който ме отпъждахте ти и твоето приятелче!

— Не ми е приятелче!

— Стига, Антигони! Няма да продължавам повече този разговор, нито пък съм дошъл тук, за да съдя личния ти живот! Това, което изисквам, е да бъдеш дискретна и най-важното да не настройваш отново детето против мен! Ще разговаряме пак следващата неделя… О, и ако нямаш нищо против, ще взема малката в дванайсет и ще отидем да обядваме.

Остави я и си тръгна, без да се обърне назад, но беше сигурен, че я е стреснал. Влезе в колата, подсвирквайки си. Компанията го очакваше в дома на Наталия. Вече го обгръщаше уханието на ванилия.

— Мислиш ли, че е успял? — Марина дъвчеше бисквита и беше примряла в очакване.

Всички знаеха, че Костис щеше да се срещне за пръв път с дъщеря си след толкова време.

— Ще го разберем, щом влезе! — отвърна й Елпида. — Ако влезе, олюлявайки се. Значи не е успял!

— Това не искам дори да си го помислям! — каза Наталия и отпи глътка от чая си. — За Костис връзката с дъщеря му означава много.

— Да не мислиш, че малката не го иска? — рече Марина, насочвайки се лакомо към кейка.

— Престани да ядеш като невидяла, защото ще станеш кръгла като бъчва и после мъжът ти няма да те иска! — подметна й Елпида строго и Марина остави засрамена сладкиша.

— Права си — отвърна тя, — ям от нерви. Ама защо се забави толкова?

В този момент се чу звънецът. Костис влезе и ги завари прави.

— Какво става, момичета? Защо сте на крак? Да не си тръгвате?

Елпида се приближи към него; погледът й бе изпитателен.

— На пръв поглед не се олюляваш. Това означава, че не си пил! Да предположим ли, че всичко е минало добре?

Костис се усмихна. Продължи навътре, седна на халището, наля си чай в една купа и започна да яде с апетит. Трите жени се спогледаха, преди да седнат до него.

Марина се възмути.

— Ще ни кажеш ли най-после? Чакахме те толкова часове, закъсня, не знаехме какво да предположим, а сега ядеш като темерут, без да говориш!

— Извинете, момичета, но от притеснение съм седял гладен цял ден и сега, като видях всичко това… — Преглътна набързо последния залък и след това запали цигара. Обясни им какво се беше случило от първата до последната минута и после млъкна.

— Ето на! Казах ви всичко! И така, какво е мнението ви?

— От значение е как ти виждаш ситуацията!

— Аз съм оптимистично настроен, Елпида, и не мисля, че това е абсурдно!

— Смяташ ли, че жена ти ще започне да се съобразява?

Костис погледна Наталия, която го бе попитала.

— Не знам. Имам впечатлението, че никога не съм познавал тази жена, нищо че съм бил с нея толкова години! Дори се съмнявам дали някой някога би могъл да каже, че познава една жена! Странни и чудати същества!

— Гьоте е казал някога, че никой мъж не е в състояние да оцени стойността на жената, така че да я уважава!

— Обвиняваш ли ме в нещо, Елпида? Смяташ, че не съм се отнесъл с уважение към жена си, че не съм я ценил ли?

— Не знам… Ти какво мислиш, че си направил или НЕ си направил, за да стигнете дотук? Казват, че жените никога не са отговорни за грешките си, понеже са предизвикани от мъжете! — продължи Елпида.

— Тоест аз съм принудил жена ми да намери друг, да ме изхвърли от вкъщи и да ме злепоставя пред детето ми?

Наталия се намеси със спокоен тон.

— Ти обаче призна, че не си бил идеалният съпруг и баща… Нали така?

— Да, но тя можеше да говори с мен, преди да стигне до крайности! Никога не се оплака, никога и дума не каза! И изведнъж… тряс! Вън от този дом, господине!

— А ти, напълно откровено, можеш ли да ни кажеш дали щеше да смениш тактиката си, ако ти беше казала нещо тогава?

— Какво искаш да кажеш, Марина?

— Че ако искаш да си честен пред себе си, трябва да признаеш, че нищо нямаше да се промени! Щеше да й кажеш, че мърмори и е неблагодарна! Бил си изпълнен с амбиция, Костис, и решен да успееш не само заради семейството си, а най-напред заради себе си!

— И не си единствен, ако това те утешава — допълни Наталия. — За да успеят, повечето мъже, да не кажа всички, пренебрегват семействата си!

— Както и много жени! Но какво ви става? Защо ме нападате така, и то несправедливо? Три срещу един? Срамота!

— Остави тези приказки и не се опитвай да се измъкнеш! В края на краищата, момко, този разговор може да ти е за добро!

— Я виж ти. Че защо, Елпида?

— Ако имаха приятелства с жени и говореха с тях искрено, всички мъже щяха да станат по-добри съпрузи и бащи! Обаче се страхувате! Шекспир е казал, че един мъж се образова по-добре чрез размишленията и духовните събеседвания с целомъдрена жена, отколкото от цялата схоластична философия на книгите!

— Не е имал предвид вас поетът! Вие, целомъдрени жени? Милост! А като сме захванали да цитираме думите на велики мъже, и аз знам някои! Шекспир, значи, дето ми го спомена, е казал и друго: Някои жени са усмивката на Твореца, а някои са неговата гримаса. И не мисля, че е имал предвид единствено външността! Казал е също така, че жената е храна, достойна за боговете, когато не е приготвена от Дявола! А Волтер е казал: Единственото създание, което не може никой да оклевети, е жената, тъй като притежава всички злини! Искаш ли още?

— Господи, боже мой! Престанете най-после!

Марина не знаеше дали трябва да се смее, или да се разсърди.

— Не можете ли да разговаряте, без да се изпокарате?

— Мен ли питаш? Попитай госпожата до мен! Тя започна атаката, а аз просто се отбранявам! И не е само тя! Всички се нахвърлихте да ме изядете!

— Не се страхувай! Ти не ставаш за ядене! Нито суров, нито печен!

— Елпида! — намеси се и Наталия. — Костис, май ти започна всичко, когато обобщи проблема ти с Антигони и подведе под един знаменател всички жени! Не сме еднакви всички, нито пък твърдя, че нямаме недостатъци! Не съществува човек без недостатъци!

— Тук съм съгласен!

Костис приличаше на дете, хванато да прави пакост.

— Искам обаче да те попитам нещо: нека допуснем, че намериш жена, която няма и най-малкия недостатък. Какво би направил?

— Макар че няма такава жена, понеже разсъждаваме хипотетично, ще ти отговоря: щях да се оженя за нея и не бих се отделял от нея нито за миг!

— Да, но една съвършена жена би изисквала равностойно съвършенство и от теб! Ще бъдеш ли в състояние да й го предложиш? — продължи Наталия.

— Моля?

— Ти съвършен ли си, Костис, че съдиш толкова строго жените и особено собствената си?

— Предполагам…

— Това, което се опитваме да ти кажем и трите, е съвсем просто. Допуснал си сериозни грешки във връзката си. Внимавай да не ги повториш в следващата! Поучи се от грешките си, както се опитва да направи всеки човек. Не се хаби в безкрайни обвинения, а поправи себе си! Разбра ли най-после?

— Мисля, че да…

— И тъй като беше денят на мъдрите сентенции, чуй една и от мен. Колкото повече една жена обича един мъж, толкова повече тя коригира недостатъците му. Колкото повече обаче един мъж обича една жена, толкова повече раздува недостатъците й!

— Да му се не знае и съдбата!

— Защо?

— Защото, ако допуснем, че ме обичате, искате да ме… поправите, но аз, който съм мъж, ще ви угаждам!

— В общи линии!

Засмяха се и четиримата. Хармонията се завърна в компанията им. Насладиха се на питието си с Алкистис Протопсалти^[2], която пееше:

„В какво се превръща човек

след преминаването му.

В звезда сърцето се превръща,

тялото му в огън.

В какво обаче човекът се превръща

след като угасне любовта.

Там, свидна моя, се крият тление

и болка смъртна…“

 

 

Наталия не вярваше на очите си. Нещо подобно беше прекалено хубаво, за да бъде вярно. И все пак листчето с обявата в съседната кооперация се четеше съвсем ясно. Даваше се под наем таванският етаж. Апартамент с две спални. При такъв късмет трябваше да си купи и лотариен билет! Апартамент в сърцето на „Амбелокипи“, и то точно до нейния! Трябваше обаче и да побърза. Прокле се, че нямаше мобилен телефон. Качи се като обезумяла у дома си и се обади на Костис.

— Идвай веднага! — каза, след като му обясни.

Истината е, че той наистина дотърча презглава. Остави като гръмната удивената Евгения, без да й казва нито къде отива, нито дали и кога ще се върне, и излетя. Завари Наталия да оглежда един наистина превъзходен апартамент: удобни помещения, светли стаи и огромна веранда, откъдето цяла Атина се простираше в краката им. Предплатата бе дадена веднага. Договорите бяха подписани още на момента и Костис се озова с ключовете в ръка да го разглежда замаян, щом собственичката си тръгна.

— Какво го гледаш така? Твой е! — подкачи го Наталия.

— Струва ми се като сън!

— То е, защото всичко стана толкова набързо!

— Не искам да мисля и колко други неща трябва да бъдат свършени! Наел съм четири стени, които трябва да превърна в дом!

— Като за начало, стените са много повече от четири!

— Това го казваш, за да се почувствам по-добре ли?

— Не, за да се уплашиш!

— Ужасен съм, ако искаш да знаеш!

— Лошо! Имаш до себе си три много умни, отзивчиви, превъзходни…

— Ще последват ли още суперлативи?

— Би могло, но съм умерен човек! Хайде! Не се дръж като невръстно дете! Не си сам! Още следобед ще бъде свикан извънреден военен съвет на тема „Как да направим този дом обитаем, а теб човек!“.

— Ох! Защо ли не ми харесва всичко това?

— Вече е късно да започнеш да се страхуваш! Вече си в дълбокото и трябва да се научиш да плуваш, ако не искаш да се удавиш! Ясна ли съм?

— И плашеща също така!

— В края на месеца, и това е обещание, няма да познаеш нито апартамента, нито себе си!

 

 

Хестия. Първото дете на Кронос и Рея. Щом излязла от стомаха на баща си, се притекла на помощ на Зевс. Застанала редом с него ден и нощ, докато траело противоборството му с титаните и гигантите.

Сега Хестиите бяха станали три. Не беше въпрос на клониране, а на приятелство… Денем и нощем бяха до Костис, докато траеха борбите с неговите титани и гиганти, които понякога приемаха формата на мебелите, които трябваше да бъдат избрани, друг път на електрическите уреди, при трети случай на пердета или картини… Обзаведен беше цял един дом!

Онова, с което се занимаваха цели дни и нощи, беше стаята на Измини. Имаше омирически кавги, хиляди мнения бяха обсъдени на масата за преговори, докато накрая се получи стая, сякаш излязла направо от приказките. Дори Елпида, изглежда, се наслаждаваше на сътворяването на тази стая, нищо, че беше заявила още отначало, че не разбира от деца, нито пък има желание да научи. Действията й опровергаваха думите й. С часове спореше с Костис за цвета на стаята, дори се обади на педиатър да попита кой би бил най-подходящият цвят и триумфираше, когато лекарят подкрепи нейното мнение, че това е мекият цвят на ванилия, за който поради наименованието му, се бяха обявили и Наталия и Марина. Леглото беше изработено по поръчка, тъй като нито едно от тези, които видяха, не отговаряше на подходящите условия. Освен всичко останало, имаше и балдахин със звездички, които светеха в тъмното. Беше малък шедьовър. Толкова красиво, че никоя принцеса, колкото и взискателна да беше, не би могла да не му се възхити. До него имаше нощно шкафче с лампа, която напомняше на въртележка с кончета, извадена от приказките.

Завесите бяха избродирани с цветчета и пропускаха слънчевата светлина да се процежда през тях, така че цветята изглеждаха готови да заухаят. Когато бяха закачени, всички се съгласиха, че доста се доближават до съвършенството. Под прозореца бе поставено малко елегантно бюро с фотьойл от бамбук към него, в случай че собственичката на стаята пожелаеше да напише нещо. Мебелировката се допълваше от тоалетка за принцеси със седалка, потънала в дантели. Малък палат, който очакваше малката царица. Само че тя нямаше и представа от всичко това, което щеше да се случи в онзи неделен ден, когато излезе с баща си да обядват.

Бяха само двамата в една таверна. Отново същата неловкост го уверяваше, че напразно беше говорил с Антигони. Детето отново беше объркано и в отбранителна позиция. Погледна я, докато ядеше бифтека си безмълвно.

— Да не би да не ти харесва храната? Искаш ли да вземем нещо друго?

— Не. Нямам проблем с яденето…

— Тогава какъв проблем имаш?

Видя, че тя се поколеба.

— Измини, искам да разговаряш с мен. Каквото искаш да разбереш, можеш направо да ме питаш и аз ще се постарая да ти обясня, каквото не разбираш.

— Какво правиш през цялата седмица, когато не ме виждаш?

— Каквото правят всички хора! Работя!

— А след работа?

— Излизам с приятели… приятелки… ходя на кино или на кафе, а след това се връщам в хотела и заспивам. Защо питаш?

— Опитвам се да си те представя.

— Това ли било всичко?

— Не е… тоест искам да те попитам и още нещо.

— Слушам те.

— Няма да се ядосаш, нали?

— Не мисля…

— Татко, ще се ожениш ли отново?

— Това, което ме питаш, не е толкова просто. Рано е още за подобно нещо. Може би по-късно. Тоест, ако намеря някоя.

— А не си ли я намерил?

— Не, разбира се!

— Ама ако не си обикнал друга, тогава защо ни остави?

Изкуши се да попита кой й бе казал подобно нещо, но се въздържа. Тъй като можеше да предположи, нямаше смисъл да поставя в трудно положение детето.

— Миличка, не съм ви оставил! Просто се договорихме с мама, че не можем повече да живеем заедно, и пред това да се лъжем един друг беше по-добре да се разведем.

— Ами чичо Василис?

— Кой е той?

— Този, когото видя у нас миналата неделя! Непрекъснато е с мама! Мислиш ли, че тя го обича?

— Защо не попиташ мама да ти каже?

— Попитах я и тя ми каза, че е неин много добър приятел!

— Тогава повярвай на това, което ти е казала! Всички имаме приятели! И аз имам три приятелки, с които искам да се запознаеш!

— Три? Не са ли много?

— Какво да се прави? Вървят всички заедно в пакет!

— И как се казват?

— Елпида, Наталия и Марина!

— Красиви ли са?

— Ммм… Мисля, че да…

— А добри ли са?

— Много! Но ще изчакам и твоето мнение!

— Кога ще се запозная с тях?

— Ще видим! Засега трябва да се опознаем ние двамата.

— Мама каза, че някоя събота и неделя бихме могли да прекараме заедно, но не може, защото нямаш къща!

— Мама е права. Ти би ли искала да прекараш с мен един уикенд?

— Мммм… Мисля, че няма да ми хареса да остана в хотела.

— И на мен не би ми харесало нещо подобно, затова съм взел под наем един апартамент!

— Наистина ли? И защо не ме заведе днес да го видя?

— Защото още не е готов! Искам най-напред да го подредя и след това ти ще бъдеш първата ми официално поканена гостенка! Какво ще кажеш?

— Татко, няма да успееш! Мама казва, че си неспособен да се погрижиш за себе си! Как ще успееш да подредиш цяла една къща? Кой ще ти готви? Мама казва…

Прекъсна твърдо подгласничката на Антигони.

— Сериозно се опасявам, че мама допуска грешка, миличка! Спомня си някогашния Костис, но оттогава много неща са се променили! Най-напред, както ти казах, имам три чудесни приятелки, които ми помагат от цялото си сърце! Те ще ме научат да живея сам и да се грижа за себе си, а и за теб, когато идваш!

— Ще те научат ли и да готвиш?

— Естествено! Не можем да ядем непрекъснато навън!

— Татко?

— Да, моето момиче.

— Знае ли някоя от приятелките ти как се прави шоколадов кейк?

— Не знам. Защо питаш?

— Защото бих искала да се научиш да го правиш и ти! Как иначе ще се получи дом без шоколадов кейк?

— Странни възгледи имаш ти за дома! Сигурна ли си, че говорим за шоколадов кейк?

— Ако отгоре има и шоколадова глазура, още по-добре!

Усмихна й се и я погали по бузата. Би могъл да запее от радост, ако не го озадачаваше онзи шоколадов кейк, който трябваше да има и глазура отгоре!

 

 

— На всяка цена трябва да се науча да правя шоколадов кейк! — съобщи съкрушен той на компанията още същата вечер.

— Моля? — Елпида погледна останалите, недоумявайки да не би приятелят им да е мръднал.

Всички бяха там и чистеха новата му къща, а Марина непрекъснато протестираше, че маникюрът й се повреждал, докато накрая на Елпида не й дойде до гуша. Щеше да избухне кавга, ако Наталия не беше донесла от дома си чифт ръкавици. А сега и този шоколадов кейк!

— Какво каза току-що? — продължи Елпида.

Разказа им с няколко думи за какво бяха говорили с детето и заключи:

— Мисля, че нещата вървят много добре!

— Само добре ли? — попита Наталия и се приближи към него. — Личи си, че детето те обича много въпреки всички пречки, които поставя жена ти, и въпреки цялото твое безразличие толкова години!

— Казвах ли ти аз, че децата имат интуиция! — триумфираше Марина, покачена на стълбата, за да дооправи високите шкафове. — Малката знае, че я обичаш!

— Смятате ли?

— Иска ли питане?

— Да, но какво ще стане с шоколадовия кейк?

Елпида се плесна отчаяно по челото.

— Гледай го за какво зацикли сега! Моето момче, преди кейка трябва да се научиш да си сваряваш някое и друго яйце! Да переш някоя и друга риза! А преди всичко това запретни ръкави и измий прозорците! — избухна тя и му метна един парцал.

Той се подчини.

 

 

Резултатът надминаваше всякакви очаквания. Можеше да се гордее с дома си. Докато живееше с Антигони, обръщаше минимално внимание на подробностите, а сега се радваше на всяко нещо. Единственият проблем, тоест поддържането му, беше решен с помощта на собственичката, която познаваше госпожа Нели. Жена, която щеше да идва два пъти в седмицата и щеше да се погрижи за това. Но и самият той се научи да пуска пералнята, без да разбърква дрехите. Благодарение на интензивния курс с Наталия преодоля бързо объркването на програмите с различна температура и така се отърва от задължителната подмяна на гардероба си. Онова, което намираше за изключително лесно, беше метенето и бърсането на прах. Понякога му помагаше и Марина, но тя беше по-невнимателна от него и доста пъти се наложи да подмени разни вещи, които беше счупила. Гладенето беше голям проблем, но Елпида не го остави на мира, докато най-накрая никой не можеше да се похвали, че глади ризи по-добре от самия него. Госпожа Нели му се караше, че не й оставял работа, но той искаше да се научи да прави всичко. Оставаше, разбира се, проблемът с кейка, но предимство имаха уроците по готварство.

 

 

В кухнята цареше абсолютен ред. Върху кухненския плот седеше в очакване да бъде сготвено апетитно парче месо, но имаше време. Готвачката от дома на Марина се наслаждаваше на първото си за деня кафе, придружено с кравайчета. Това бе любимият й час. Започваше работа в седем и половина и си тръгваше в три всеки ден, с изключение на неделя.

Първото й занимание бе да приготви подносите със закуска за господарите си. Непосредствено след това идваше време за нейното кафе. В задълженията й се включваха да сготви за обяд и да направи някаква салата, тъй като никой от двойката не ядеше вечер. Впрочем повечето пъти те дори не си бяха у дома. Освен общоприетото, месеше гевречета, правеше кейк и тарталети, които се харесваха на Никитас. Нейно задължение бе и пазаруването на хранителните продукти. Хладилникът и шкафът трябваше да бъдат винаги пълни, в случай че и Марина пожелаеше да сготви нещо. Четири години обаче, откак Ангела работеше в дома й, сутрин намираше кухнята, както я беше оставила. Никой не я беше посещавал, никой не беше варил дори кафе.

Разбира се, когато Марина имаше гости вечер, Ангела работеше през целия ден и си тръгваше едва когато си тръгнеше и последният поканен и кухнята отново блеснеше от чистота. Но не се оплакваше. Плащаха й добре, правеха й подаръци, а и Марина беше много добър човек, без странности. Никога не я притесняваше, никога не й се бъркаше в работата и винаги имаше добра дума за нея. Мъжът й не й беше симпатичен, но него тя почти не виждаше.

Кравайчето, което държеше, цопна в кафето и остана там, а Ангела скочи на крака от удивление, като видя пред себе си Марина.

— Госпожо Марина?! Вие тук? — попита тя и очите й бяха опулени по много комичен начин.

— Защо реагирате така, госпожо Ангела? Толкова ли е странно да вляза в кухнята на собствения си дом?

— Не, но понеже нямате навик…

— Значи, време е да променя навиците си! Освен ако не ти преча.

— Но какво говорите?

Марина седна и готвачката направи същото. После обаче осъзна какво беше направила и отривисто се изправи.

— Да ви приготвя ли нещо? Едно кафе? Може би чай или предпочитате сок?

— Не искам нищо! Искам да поговорим!

— Да не би да има някакъв проблем? Да не би закуската да не е била наред? Да не би вчерашното ядене да не ви е харесало? Баницата е била пресолена! Знаех си аз! Сиренето, което ми донесоха, не беше същото като друг път!

— Спокойно, госпожо Ангела! — прекъсна я засмяна Марина. — Всичко е безупречно, както винаги! Нямам никакви оплаквания от теб!

— Слава тебе, господи! Изплашихте ме! Но тогава… защо сте в кухнята рано-рано? А, разбрах! Ще имате гости! Кога? Какво да ви приготвя? Риба? Или може би предпочитате…

— Аман, госпожо Ангела! Оставете ме да говоря! Нито гости ще имам, нито нещо друго се случва!

— Ами тогава…

— Знаеш ли да правиш шоколадов кейк с шоколадова глазура?

— Моля?

— Трябва ли да повторя?

— Не, не! Разбрах!

— И така, знаеш ли?

— Естествено, че знам, но не го правя, понеже не харесва на господин Никитас, а вие винаги внимавате за линията си. Искате ли да ви направя?

— Не! Искам да ме научиш да го правя аз!

Очите на готвачката отново се опулиха от изненада, но този път се прибави и недоумението в погледа й.

Във всеки случай беше по-добър от изражението на майка й по-късно. Тя беше влязла в кухнята в момента, когато под будното око на Ангела Марина слагаше глазурата на кейка. Беше се справила прекрасно за жена, която до този момент не умееше да различи брашното от пудрата захар. Във всеки случай майка й, изглежда, не се радваше на напредъка й.

— Когато камериерката ти ми каза къде си била, не исках да го повярвам! Дори сега, когато съм изправена лице в лице с това… зрелище, мисля, че не виждам добре! — каза й тя строго.

— Защо, мамо? Толкова странно място ли е кухнята за една жена?

— За дъщеря ми не е странно! То е недопустимо! Какво правиш там?

— Слагам глазура върху кейка, който госпожа Ангела ме научи да правя! Какъв ти е проблемът?

— Ще ти кажа, ако ме последваш в гостната, след като свалиш престилката, с която си препасана! Господи! Какво още има да видят очите ми.

Фотини се обърна кръгом и излезе. Марина смигна хитро на Ангела, която преживяваше последователни изненади и довършваше работата си, без да се притеснява. Знаеше какво я очакваше от страна на майка й и въобще не бързаше да чуе поредното конско… относно неподобаващо поведение.

Излезе от кухнята, след като даде инструкции на Ангела:

— Остави го да изстине, след това намери някаква подходяща кутия и го сложи вътре! Ще го взема следобед!

В гостната Фотини беше нетърпелива. Седнала в един фотьойл, почукваше нервно с нокът по масичката. Скочи и се изправи, щом дъщеря й влезе.

— Най-после! Очаквам те от толкова време!

— Трябваше да довърша глазурата! Нали знаеш, ако изстине, след това не се размазва толкова лесно и не можеш да я притоплиш отново, понеже ще стане на бучки!

— Моля те, направи ми тази услуга! Престани с новопридобитите си кухненски познания! Въобще не ме интересуват!

— Добре, няма да те занимавам! Кажи ми какво искаш! На твое разположение съм!

— Защо не дойде днес във фризьорския салон?

— Ох! Час ли съм имала? Съвсем забравих!

— Забрави да дойдеш във фризьорския, но помниш да идеш в кухнята, така ли?

— Исках да се науча да правя шоколадов кейк!

— Злато мое, добре ли си? Какво ти става напоследък? Изчезнала си от твоите компании! Не се появяваш на никоя от сбирките, съмнявам се дали си спомняш, че играят карти, а за тенис клуба по-добре да не се сещам, че ще изпадна в криза! В салона за красота правиш само абсолютно необходимото и след това си тръгваш, сякаш някой те гони! Днес не дойде във фризьорския салон, а разбрах, че си отговорила отрицателно и на поканата за приема у Кирицис! Марина, какво става с теб?

— Обвиняваш ли ме в нещо конкретно, мамо? Каза ми доста неща и се обърках!

— Ще те попитам открито и искам откровен отговор — любовник ли имаш?

В отговор Фотини получи звънкия смях на дъщеря си.

— Моля?! Смееш се! И то силно! И това не е естествено!

Смехът секна внезапно. Марина прикова майка си с един поглед.

— Значи, намираш за неестествен смеха, мамо? Предпочиташ замръзналата усмивка на восъчната кукла, която сте ме обучили, че е по-шик ли?

— Какви ги говориш? И защо не отговаряш на въпроса, който ти зададох?

— Дали имам любовник ли? Не, мамо! Няма такова нещо!

— Тогава какво има? Мъжът ти има ужасни оплаквания от теб!

— Защо? Дошъл е да се изплаче пред вас ли?

— Що за израз! Чуй се само, „да се изплаче“! Никитас да не е някоя женичка! Просто ни спомена за проблемите, които среща с теб, заради някакви… случайни хора, които напоследък си позволила да влязат в обкръжението ти! И те питам още веднъж. Да не би да има нещо друго? Да не би онзи, как се казваше…?

— Костис се казва!

— Е, значи, да не би с този…

 

 

Кейкът беше поставен върху седалката до шофьорската по такъв начин, че да стигне непокътнат до дома на Костис, където беше и неговото предназначение. Не искаше да си спомня онова, което бяха обсъждали с майка й сутринта, и бе надула радиото, за да заглуши мислите си, но напразно. Това бе от редките случаи, когато се беше спречквала с майка си, и сега, като се замислеше отново, нещо не й харесваше. Изглеждаше много нервна, тя, която бе образец на невъзмутимостта.

Или Никитас я беше подкокоросал, или се случваше нещо друго… Ами… по-скоро мъжът й бе използвал чудодейните си способности.

Във всеки случай тя искрено се беше опитала да даде на майка си да разбере какво означават тези хора за нея. Естествено, не беше сигурна дали е успяла. Имаше думи и понятия, които не съществуваха в нейния речник.

— Какво ще рече пълнота, задружност и топлота — беше я попитала тя в някакъв момент. — Я се чуй само, топлота! Тоест, преди да се запознаеш с тях, да не си студувала?

— Това ли разбра ти?

— Ама какво да разбера от несвързаните приказки, които ми говориш от толкова време? И не разбирам защо седя и те слушам, вместо да ти дам телефона на психоаналитика!

Вече беше по-ясно от бял ден, че не можеха да се разберат. Как да й обясни, че се чувстваше жива? Как да й даде да разбере, че обичаше тези три същества, че сега животът й беше станал интересен? Че изведнъж сивотата, която усещаше да я заобикаля, беше осветена от лъча на приятелството? Хапливите забележки на Елпида, милият маниер на Наталия, хуморът на Костис, всичко това, което накара душата й да се впусне наново в истинския живот, очите й да се отворят за действителността…

Никой от тези аргументи не можеше да бъде проумян от Фотини. Поне тя се убеди, че в тази история нямаше нищо за порицаване, нищо скришно. Тръгна си с увереността, че дъщеря й нямаше любовник, а преживява период на ексцентричност, която водеше до омешването й с народните слоеве. Тази диагноза я поуспокои.

Марина натисна меко спирачки и потърси място, за да паркира. След петнайсет минути трескаво и безплодно търсене се закле, че следващия път ще вземе такси. Качи предната гума на един тротоар и излезе, без да хвърли и поглед назад. Най-много да я вдигнеше паякът…

 

 

Костис погледна с отвращение суровините пред себе си. Елпида беше поставила каймата в една купичка, Наталия беше прибавила лука, натрошения сухар, яйцето и всичко останало.

— А сега, момичета? Какво се прави с това?

— Сега, пиленце, запряташ ръкави, измиваш си ръцете и го замесваш.

— Най-малкото е отблъскващо! — запротестира по-късно той с ръце, натопени в каймата.

— Да, но кюфтенцата, които ще хапнем по-късно, ще бъдат превкусни и освен това направени от собствените ти две ръчички! — иронизира го Елпида, но вътре в себе си признаваше, че Костис се справяше много добре. Бързо научаваше и проявяваше воля. Беше оценила факта, че той никога не се бе възползвал от готовността им да му помогнат, а се бе ограничил до уроците… по домакинство. Предишната вечер например отново ги беше поканил на съвсем достойни спагети с вкусен сос, а сега кюфтетата бяха готови за фурната. — В крайна сметка, добро момче си ти! — подхвърли му неочаквано тя и Костис знаеше колко много означава тази простичка забележка, когато идваше от Елпида.

След това дойдоха Марина и… кейкът. Всеобщо одобрение.

— Аз съм го правила! — заяви гордо тя.

— Тогава трябва хубаво да си помислим, преди да го опитаме! — подразни я Костис и Марина се хвана на въдицата.

— А, значи така! Никой не ми е виновен! Аз съм си виновна, че накарах готвачката да ме научи, за да ти покажа! Жалък и неблагодарен тип! Защото, ако искаш да знаеш, аз никога досега не съм…

— Милост, моето момиче! — прекъсна я Елпида. — Да не би да работиш с навита пружинка? Пошегува се момчето и малко остава да му вземеш главата!

Наталия донесе нож.

— Позволяваш ли ми да опитам? — попита тя.

— Шегуваш ли се? Целия да го изядеш и до трохичка да не се дореди да хапне ей този тук! — отвърна й засегната тя, като погледна свирепо Костис.

Изражението на Наталия показваше задоволството й след първата хапка.

— Не съм яла по-добър шоколадов кейк! — осведоми ги тя, а Костис побърза да опита и да се съгласи, както и Елпида, която имаше подобна реакция.

— Дължа ти извинение… — поде уж разкаял се Костис.

— Да, но ще си помисля дали да го приема!

— Дори ако го съпроводя с целувка ли?

Играеха си като деца… Сега вече не беше нужно да чакат друго. Беше дошло време малката принцеса Измини да инспектира усилията им и всички се надяваха на нейната благосклонност.

Във всеки случай Костис беше в готовност. Изправен и гордо изпъчен заради всичко, което беше постигнал. От доста време беше разбрал, че не само животът му, а и самият той беше станал по-добър. Беше станал по-добър човек, каквото и да означаваше това. Работата му беше спечелила откъм качество и предизвика похвали от страна на президента. Онова обаче, което имаше по-голямо значение, беше друго. Най-после беше прогледнал! Не с безразличния и формален негов поглед отпреди, а с изпълнения с човещина и същностен поглед от настоящето.

Евгения се шашна, когато един ден той й каза:

— Какво ти е? Да не те боли нещо? Видях те преди малко да гримасничиш.

— Еее… не… малко нещо главата ми — отвърна тя.

— Да не би да си болна? Искаш ли да си тръгнеш? Искаш ли да те откарам у вас да си полегнеш?

— Ама няма нужда! Взех болкоуспокояващо и вече съм по-добре!

— Видът ти във всеки случай не е много сносен. Защо ме гледаш така?

— Защото, шефе, не знам какво става с теб, но напоследък не мога да те позная!

— Защо, Евгения? Какво съм направил?

— Не… не е въпросът, какво си направил. Ами…

— Трябва ли да се разтревожа?

— Напротив! Станал си по-човечен, шефе. Когато ме гледаш, вече знам, че ме виждаш. Когато ти нося папките, се сещаш да кажеш „благодаря“ или нещо също толкова учтиво. Днес забеляза, че не се чувствам добре. Завчера ми донесе баничка, понеже щяхме да работим извънредно заради новия филиал и беше предположил, че може би ще огладнея…

— Тоест толкова ли безчувствен съм бил преди това?

— По-скоро погълнат от собствения си свят, бих казала. А този свят беше изпълнен само с леки коли. Понеже си дойдохме на думата, какво добро можеш да чакаш от някого, чиято единствена компания са автомобили?

— Винаги си любезна и добронамерена, но в конкретния случай искам истината!

— А истината е, че гледаше на всички нас като на машини и единственото, което те интересуваше, беше да си вършим точно работата.

— И не си ми казала нищо?

— Не е обичайна практика да правиш забележка на началника си! А след това, как да протестира човек, когато ти първо наложи тези темпове на самия себе си? Пръв идваше и последен си тръгваше. Аз ли трябваше да си поглеждам часовника?

— Съжалявам, не бях разбрал, че съм стигнал чак дотам.

— От значение е, че си го разбрал навреме и си се променил.

— По-скоро… са ме променили и много голямо добро са ми сторили!

 

 

Разказа всичко на Наталия. Беше отишъл у тях да й помогне да сгънат най-после козяците и одеялата й и да ги приберат в килерчето над вратата. Покрай неговите сътресения тя не беше успяла да свърши собствената си работа. Лазейки на четири крака, забит в тясното, посипано с нафталин пространство, той продължаваше ту да говори, ту да си говори сам.

Изправена на стълбичката, Наталия се облакъти на перваза на килерчето над вратата и го наблюдаваше, усмихвайки се.

В някакъв момент Костис я забеляза. Постави навитото на руло одеяло на мястото му и след това приседна по турски.

— Можеш ли да ми кажеш защо се усмихваш? Смешно ли ти изглежда моето дередже?

— Дали не преувеличаваш малко?

— Наталия, собствената ми секретарка ми каза, че съм се бил превърнал в безчувствен темерут и не е смеела и дума да ми каже завалийката! Не съм се бил интересувал от хората, а само от това, дали добре си вършат работата!

— Не е ли това работата на един началник? Да не би да си мислиш, че издателят, за когото работя, когато ме гледа, ме и вижда? Пукната пара не дава дали имам главоболие, дали съм болна, дали страдам! Единственото, което го интересува, е да върша добре работата, за която ми плащат!

— Бях убеден, че съм различен! С Евгения имах различни отношения… приятелски!

— Ти си романтик, ако мислиш, че може да съществува приятелство между началник и подчинен! Я ела на себе си! Навсякъде е едно и също! Освен това не си представям нещата да са били толкова трагични, колкото казваш! Добре, може да си бил малко по-погълнат от работата си, но…

— Наталия, и ти си твърде любезна, за да ми кажеш истината право в очите! Освен това не забравяй, че се запозна с мен, когато шамарите вече бяха попаднали в целта! В крайна сметка, права беше Антигони! Не вярвам, че го признавам, но тя беше абсолютно права! Бях егоист, работохолик, сляп, безчувствен…

Силна кихавица прекъсна обвинителната му реч. Наталия се разсмя. Костис я погледна, недоумявайки, и тя побърза да му обясни:

— Седнал си в моя килер, а аз — изправена на стълбата, и разговаряме, сякаш сме в гостната на Марина, а отгоре на всичко те хвана кихавица от нафталина! За смях сме и двамата!

Онази вечер в последна сметка останаха само двамата. Елпида беше нощна смяна, а Марина имаше гости. Отидоха на кино, но филмът ги хвърли в меланхолично настроение и за да се съвземат, отидоха да пийнат по нещо. В барчето ги свари лаконичното обаждане на Марина.

— Обадих се съвсем случайно на Елпида и не е добре. Нещо се е случило тази вечер там. Аз приключих с гостите и сега тръгвам към болницата — каза им тя.

Пристигнаха и тримата едновременно и се срещнаха на входа. Завариха Елпида в кабинета й със стиснати устни и поглед, втренчен в стената отсреща. Не им проговори, не ги попита защо са се озовали там, а и те не казаха нещо. Влязоха, седнаха и изчакваха момента, когато щеше да бъде готова да им каже какво я беше докарало до това. Почти се уплашиха от тембъра на гласа й двайсет минути по-късно. Сякаш някоя от гласните и струни се бе скъсала и издаваше различен звук.

— Счупихме рекорд тази вечер. Никога не бяхме губили трима за една нощ — заговори тя. — Беше ужасяващо… не знаех накъде да тичам по-напред. Докато склопим очите на единия, чувах викове и стенания от другия край… Ненаситно беше чудовището тази вечер. Не знам защо продължавам все още да върша тази работа. Във всяка друга болница болните се връщат у дома си. Тук, в най-добрият случаи, излизат, спечелили незначителна отсрочка.

— Елпида — осмели се да я прекъсне единствено Костис, — не бъди несправедлива в скръбта си, и в другите болници умират хора!

— Да, но не с честотата, с която се случва тук! Никой не се е отървал!

— Самата ти си ни казвала колко сте спасили. Колко са си тръгвали с втори шанс за живот.

Наталия се поокуражи. Приближи се и коленичи пред нея. Взе ръцете на Елпида в своите.

— Ние хората се радваме на успеха много по-малко, отколкото съжаляваме — опита се да я успокои. — Спомни си колко радостна беше, когато беше подписан болничният лист за изписване на онази жена с тумора в гръдната кост. Спомни си колко пъти си се радвала на подобни случаи! И ще се радваш отново! Просто тази вечер…

— Тази вечер изгубихме трима! Единият нямаше навършени и четирийсет, другата беше на моя възраст, а третата… Не ми се мисли! Само на деветнайсет години! И не е смъртта, която ме кара да настръхвам, нито се страхувам от нея! Смразява ме пътят, който изминават всички те, докато я срещнат! Не можете да си представите какво виждат очите ми всеки ден! Човешкото достойнство се превръща в тъжна шега! Тялото стига до крайния предел на изнемога! Стигам дотам да мисля, че за жалост, някои преминават и този праг! По-добре да умираха с достойнство!

— Елпида, говориш абсурдни неща! — прекъсна я Костис, който зае мястото на Наталия пред нея. — Тези хора идват, защото освен лечението, което доста от тях и намират, търсят и надеждата!

— Която, противно на това, което се говори тук вътре, не умира последна, а най-напред, за да се отърве от поругаването си! — отвърна тя и се изправи.

— Мисля, че не си компетентна да кажеш това!

— Аз ли? Аз ли не съм компетентна? Че кой тогава е? Не съм ли аз до тях във всеки един момент, не съм ли аз, която ги виждам да отпадат ден след ден? Да се мъчат и от симптомите на болестта, и от лечението? Ако аз не знам, то кой знае тогава?

— Самите болни! Питала ли си ги някога? Питала ли си ги как се чувстват? И така, какво мислиш? Че някой от тях иска да умре? Всички се надяват, че онова, през което преминават, е временно, и за някои то наистина е така! Всички се надяват, че ще си тръгнат оттук живи и здрави, и някои успяват! Така че никога да не си посмяла да подхвърлиш на съмнение работата, която се върши тук и навсякъде другаде, където се борят с болестта; с всяка една болест!

Елпида замълча по-спокойно този път. Беше овладяла себе си, независимо че изглеждаше изнемогваща от шока.

Марина се приближи към нея плахо.

— Елпида, не губи кураж. Не си виновна ти за станалото и е логично да се чувстваш така, както се чувстваш. И ти си човек… Тази болница е най-доброто, което съществува в тази война. Разбира се, има изгубени битки, но самата война продължава, нали така?

— Предполагам, че да. Изглежда, съм остаряла и съм се уморила. Не понасям обречените битки.

Останаха с нея до сутринта. Всеки път щом се чуеше звънец от някоя от болничните стаи, замръзваха. Молеха се да свърши тази нощ, без да се случи нещо друго трагично, защото после нямаше да знаят какво да правят с Елпида. Въпреки че външно показваше да си е възвърнала самообладанието, знаеха, че е на предела си.

Костис и Наталия отидоха на работа направо от болницата, а Марина твърдо и решително пренебрегна всички нейни възражения и взе Елпида у дома си, за да се погрижи да не остане сама след това, което беше преживяла. Когато пристигнаха, я заведе право в кухнята. Отново смаяна, Ангела видя своята госпожа да обгрижва онази жена, очевидно преживяла някакъв шок, почти да я храни в устата с мляко и кейк, а след това да я придружава до стаята за гости. Може би щеше да изумее още повече, ако беше видяла с каква нежност, безотговорното до онзи момент същество, за което работеше, бе помогнало на приятелката си да се съблече и да си легне. С колко любов я беше завила и колко търпеливо беше изчакала да заспи, за да излезе от стаята, затваряйки безшумно вратата след себе си.

На стълбите срещна Никитас.

— Най-после! — възкликна той. — Къде беше цяла нощ?

— В болницата за борба с рака, с Елпида. Вътре е и спи. Много трудна нощ беше вчерашната, понеже…

— Била си цяла нощ в една такава… болница!

Ужасяването беше променило чертите му.

— Защо реагираш така, Никитас? Ракът не е заразно заболяване.

— Знам това! Не съм някой безхаберник!

— Обаче си безчувствен!

— Какво съм направил пак? Тоест толкова ли е абсурдна реакцията ми след случилото се вчера. Щом си тръгнаха гостите ни, ти ме заряза, за да отидеш… в някаква си болница?

— Ти си беше съвсем добре, но Елпида беше за окайване! Наистина, знаеш ли какво е да си съсипан и съвършено сам, или блаженството, в което живееш, не допуска подобни човешки чувства?

— Отново ли ме обиждаш?

— Опитвам се, но се съмнявам дали ще успея някога да те събудя!

— Но аз не спя!

— Елпида обаче спи и има нужда от сън, затова те моля, отивай да си гледаш работата, преди да си я събудил!

 

 

Елпида се събуди малко преди обяд. Макар да не беше спала дълго, се чувстваше спокойна и отморена. Погледна стаята около себе си и се усмихна. Не беше за чудене, че се чувстваше толкова добре. Когато човек спи в палат, върху копринени чаршафи и облечен в също толкова фина копринена пижама… Длъжен е да се събуди най-малкото в добро разположение. Знаеше, разбира се, че причината за доброто й настроение нямаше нищо общо с материалното, тъкмо напротив. Предната вечер имаше до себе си близките си хора; почувства го с всяка своя клетка. Едно случайно обаждане на Марина, долавянето само по гласа й, че нещо се беше случило, това, че би тревога в компанията, непосредственото им и същинско присъствие, всичко това, взето заедно, й беше казало онова, което беше нужно да знае за това толкова внезапно и силно приятелство.

Стана от леглото и разучи стаята: финес във всеки детайл; истинска къща за гости. Телевизор, радио, няколко книги, дори малък хладилник с вода, разхладителни напитки и сокове, в случай че гостът ожаднееше, комфортни мебели, задушевна атмосфера и дискретен лукс. Отвори вратата, водеща към малка баня. Възхити се от интериорния дизайн и щом видя сгъната бяла пухкава хавлия върху бамбуков фотьойл, реши да я използва.

Излезе от стаята половин час по-късно, все още облечена в хавлията. Едно момиче, което чистеше стълбите, й каза, че Марина я очаква в малката дневна. Намери я да разлиства с безразличие някакво списание.

Щом видя Елпида да влиза, Марина се изправи начаса.

— Добре ли спа? Искаш ли кафе? Не си ли гладна? Как се чувстваш?

— Що за извращение е това винаги да изстрелваш въпросите като картечница?

— Вземам си обратно последния въпрос! Напълно си във форма!

Елпида седна, а същото направи и Марина. Запали цигара.

— Да поръчам ли да ти направят кафе?

— Остави, малко съм своенравна по отношение на гръцкото кафе и невинаги се получава по вкуса ми. Ще пийна от негърската пот в каната.

Марина й наля чаша от пълната кана и й го подаде, усмихвайки се.

— Това е шварц кафе — поправи я меко тя.

— Тоест филтрирана водниста течност! Сядай тук, Марина! Искам да ти кажа нещо!

Марина се подчини кротко.

— Какво има? Не се ли чувстваш добре?

— Не ми е лесно, може би защото никога досега никой не е правил нищо за мен, никой не се е интересувал… това, което искам да кажа, е… благодаря!

— Но не…

— Казах, че ми е трудно, не го прави още по-трудно, като ме прекъсваш! Снощи беше лоша нощ за мен и всички се притекохте. И това не е за пръв път! Костис и Наталия го направиха и през нощта на Възкресение и знам, че ако можеше, и ти щеше да бъдеш там. Ти, която стигна дотам да ме вземеш при теб в дома си и да се погрижиш за мен, сякаш съм твоя сестра. Не знам дали щях да се справя сама в състоянието, в което бях…

Тя млъкна неловко.

— Е, добре? Свърши ли? Мога ли да говоря?

— Мисля, че да.

— Нямаше нужда от тази благодарност! За пръв път в живота си имам трима приятели и не биха могли да бъдат по-истински, дори да ги бях познавала през целия си живот, а не само от няколко месеца! Мога дори да ти изброя десетки други, които познавам от дете, и те са всичко друго, но не и приятели! Достави ми радост, че можах да се почувствам полезна, защото признавам — това ми се случва рядко! А сега, като приключихме с вълнуващите изявления, да продължим по-нататък!

Елпида я погледна многозначително.

— Бързо се учиш, малката! Този маниер… Напомня моя!

— Е! С какъвто даскал се хванеш…

— Вярно, мъжът ти къде е?

— Отиде в офиса.

— Каза ли му, че съм била твоя гостенка?

— Е… да… тоест.

— Разбрах! Понесъл го е тежко!

— Не знам какво му става напоследък! Освен… Елпида, как ти се струва мъжът ми?

— Ама аз ти казах още първия път. Чаровен, хубав мъж…

— Като характер имам предвид!

— Само веднъж съм го виждала!

— Елпида, не се опитвай да се измъкнеш! Ти правиш… магнитна томография само за миг! Казвай, значи!

— Никога не изказвам мнение за съпрузи!

— Елпида, аз поисках мнението ти! Моля те!

— Хубаво, но помни, че ти настояваше! Мъжът ти, мило мое момиче, ми напомня на красива ваза!

— На ваза ли? Само това не съм очаквала да чуя!

— Не бързай! Значи, на красива, добре изработена ваза, украсена с вкус, но… празна!

— Празна ли?

— Точно така! Без цветя, без зеленина, без дори малко вода в нея! А една празна ваза, колкото и красива да е, е тъжно нещо! Да оставим настрана, че ако се счупи, парчетата й ще се разхвърчат и ще наранят този, който се случи наблизо!

— Какво имаш предвид с това „ако се строши“?

— Говоря по принцип, Марина. Не знам какво общо имате вие двамата. Човек би могъл да те обвини в различни неща, но не е и в празноглавие. Ти имаш душа! Потърси и открий защо се преструваш на нещо, което не си! И след като свърших с поставянето на диагнозата, която ти така ме притисна да дам, си тръгвам!

— Къде отиваш?

— У дома, естествено! Тук ли ще изкарам лятото?

— Сигурна ли си? Искам да кажа… окей ли си?

— Не се тревожи! Преодолях и това. Животът продължава, войната също, както много правилно спомена вчера! Колкото до онова, което казах за Никитас, това е личното ми мнение, което няма особена тежест! Той е твой мъж и за да сте заедно, сигурно виждаш в него нещо различно от това, което виждаме всички ние!

— Може би не…

— Какво каза?

— Нищо. Отиваме да се преоблечеш. А, да не забравиш! В неделя е голямото събитие!

 

 

Великият ден. Костис щеше да готви обяд за дъщеря си. Малката щеше да дойде от сутринта и щеше да остане до следобед. Безкрайни часове бяха посветени отново на подготовката на този велик ден. Детето трябваше да остане доволно. Знаеха, че като се върне, Антигони щеше да използва всички нравствени и безнравствени средства, за да научи с подробности. Почти всичко.

Беше взето общо решение, че ще присъстват и трите жени. Измини беше поискала да се запознае с тях, след като баща й й бе разказвал толкова много. Естествено, Костис щеше да сготви, за да покаже напредъка си. Менюто щеше да бъде семпло, за да няма непредвидени изненади. Един от най-големите му успехи беше месото с червен сос и спагети. Това щеше да бъде основното блюдо. Естествено, салата, но и баница, която малката особено обичаше. Колкото до сладкиша, въобще не стана въпрос. Шоколадов кейк с шоколадова глазура! Докато се научи да го прави Костис, два кейка бяха изхвърлени в кофата за боклук, следващите два — първите успешни, ги бяха изяли всички заедно, а другите два, когато всички възмутено го заплашиха с обезглавяване, той даде на Евгения, която още не беше преодоляла шока от изненадата. Във всеки случай сега вече се беше научил да го прави, и то по-добре от самата Ангела.

Обратът настъпи от страна на Антигони. Костис усети кръвта му да се качва в главата, когато в петък самата тя му се обади по телефона в офиса.

— Добър ден! — каза му сухо, но този начин на говорене от доста време беше престанал да му влияе.

— Щом звъниш толкова отрано, твърде много се съмнявам дали ще бъде добър денят! Казвай! — отвърна той.

— Става дума за посещението на малката у вас!

— Какъв е проблемът? Нали се разбрахме: ще дойда да я взема в дванайсет!

— Там е проблемът! Няма да дойдеш да я вземеш!

— Защо?

— Защото ще ми дадеш адреса и ще я доведа аз!

— Ти? И как можа да си помислиш, че си добре дошла в моя дом?

— Не се безпокой! Естествено, не става въпрос за светско посещение! Искам просто да се уверя, че е подходяща среда за детето!

— Антигони, прекаляваш! Тоест, ти какво си представяш? Че живея в публичен дом ли?

— Не слагай в устата ми думи, които не съм казала! Питам се обаче какъв дом поддържаш ти, който…

— Преди да изречеш нещо чудовищно и да се наругаем взаимно, ти казвам, че домът ми е съвсем нормален, и…

— Затова искам да се уверя!

— … и ми помогнаха да го подредя три добри приятелки! — допълни Костис.

— Три… приятелки ли?

— Да не мислиш, че съм отворил харем? Приятелки, Антигони! Добри приятелки!

— И къде ги намери? Ти беше в добри отношения само с компютъра си!

— Случват се и чудеса, Антигони! Хората се променят!

— И теб те промениха трите приятелки ли?

— Това, че ти не прояви интерес да ме накараш да осъзная грешките си, понеже ти беше безразлично и се обърна към друг, не означава, че…

— Това не трябваше да го казваш!

— Много неща не трябваше да сме си казвали ние двамата, но изглежда, че никой от нас не може да разговаря цивилизовано с другия! Какво искаш сега?

— Казах ти: да дойда и да видя къщата! Ако всичко е наред и не държиш под наем някоя кочина, ще си тръгна и ти ще доведеш детето следобед, както се бяхме договорили. В противен случай ще я отведа със себе си още в същия момент! Е?

— Бих могъл да откажа, но няма да го направя, тъй като нямам нищо за криене! Да знаеш обаче, че там ще бъдат и трите ми приятелки, защото Измини иска да се запознае с тях!

— Детето знае за тях?

— Естествено!

— Но тя не ми е казала нищо!

— Чест й прави! Не е нужно да ти предава всичко, за което си говорим, както аз не я питам никога какво става във вашия дом! И тъй като там ще бъдат и трите дами, те предупреждавам: бъди любезна!

— Ще имам грижата!

Затвори телефона, след като й даде адреса, и прибягна до никотина, за да се успокои. Беше забравил за дарбата на Антигони да го изважда от кожата му. Докато гледаше кълбенцата от дима, се опитваше да си спомни как е било отначало с нея. Как се е чувствал, когато я беше целунал за първи път, когато я беше прегърнал за първи път… Странно, не си спомняше нищо! Никакво сладостно усещане за уют не го обгръщаше, никакво вълнение; празнота. Изплуваха спомени за множество събития, но не и чувства. Тази жена беше преминала през живота му, без да остави нищо в него. Само детето беше доказателство, че някога се бяха обичали и живели заедно. Ако обаче се бяха обичали, как беше възможно да не беше останало нищо от тази любов? Как беше възможно да се чувстват като чужди и да се държат като врагове?

Повдигна безразлично рамене. Изглежда, че става така.

 

 

Разсъмна се паметният ден. Поради ненадейното посещение на Антигони напрежението и стресът се бяха увеличили. Напразно трите жени се опитваха да го убедят, че няма причина за безпокойство. Всичко беше безупречно, дори за Антигони, която не беше обективна. Къщата светеше, кейкът стоеше изпъчен върху кухненския плот, а месото с червен сос ухаеше, правейки по-осезаема семейната атмосфера, която вече изпълваше пространството. Костис обаче беше възврял повече, отколкото месото в тенджерата.

Когато се чу звънецът, всички спонтанно се изправиха, сякаш вътре в тях беше иззвъняла една и съща аларма. В рамката на входната врата Антигони държеше за ръка Измини. Поздравиха се хладно и запознанствата станаха в същата атмосфера. Само малката разглеждаше с интерес наоколо, хвърляйки погледи крадешком към трите жени.

— Това ли е къщата ти, татко? — попита тя.

— Това е само холът — отвърна той и й се усмихна. — Как ти се струва?

— Харесва ми! Има светлина. И телевизорът е много голям!

— Радвам се, че ти харесва. Какво ще кажеш да ти покажа и останалото?

Посочи й пътя. Зад тях ги следваха трите жени. Беше настъпил часът да бъдат възнаградени всички. Последна идваше Антигони.

Влязоха в неговата стая и малката разглеждаше всичко с доволно изражение. Същото и в банята. Не й убягна, че имаше и детска козметика.

— Тези неща за кого са? — попита тя.

— За теб, естествено! Не знаех какво предпочиташ, но когато дойдеш да останеш тук, може би ще искаш да се изкъпеш!

Игнорирайки перманентно киселата физиономия на Антигони, тя продължи напред. Беше дошъл моментът за стаята на приказките. Щом влезе вътре, Измини се огледа наоколо, сякаш не вярваше на очите си. Обърна се към баща си, който беше затаил дъх.

— За мен ли е? — успя да промълви само.

— За теб…

Дъщеря му направи първите колебливи стъпки. Докосна благоговейно бюрото, тоалетката, малката библиотека с книгите и играчките, поспря загледана в леглото и след това се обърна към баща си. Втурна се в обятията му, които я очакваха разтворени. Душевното състояние на Костис беше изписано в очите му, когато погледна жените, които го бяха подкрепили в трудни за него времена. И те прочетоха неговата благодарност.

— Татенце! — каза му Измини. Той я погледна. — Прилича на палат от приказките! — допълни тя.

— И аз за една принцеса съм го приготвил — отвърна й той и детето отново се гушна в прегръдките му.

Този път срещна очите на Антигони, но не прочете нищо в погледа й. Единствено устните й изглеждаха, сякаш се бяха превърнали в тънка бяла линия. Имаше същия вид и когато се върнаха в дневната. Там Измини забеляза кейка.

— Шоколадов кейк! — възкликна тя и плесна с ръце въодушевено.

— Ти ми беше казала, че дом без този кейк не се получава! — каза й мило Костис. — И аз се погрижих да се науча да го правя!

— Тоест искаш да ми кажеш, че си го приготвил ти? — попита го Антигони и това бе първият път, когато отваряше уста от мига, в който бе прекрачила прага.

Костис я изгледа студено.

— Аз съм го направил! Питай и дамите, които бяха първите… жертви на моите експерименти! Ако искаш, мога да ти дам рецептата! — отвърна й той. — Много неща научих, откакто останах сам!

— Предполагам, най-после си се научил да бъдеш и човек!

Костис не очакваше такова захапване и побърза да се огледа къде беше дъщеря му, но малката беше изчезнала в стаята си, за да я огледа отново на спокойствие. Едновременно чу изненадано Елпида да отговаря на Антигони:

— Извинете ме, но това последното не се научава! Или си човек, или не си и това е… по рождение! А Костис няма какво да научава! Бил е човек, и то добър!

— Аха, така значи! Имаме и адвокати, както виждам!

— Само виновните имат нужда от адвокати, а доколкото знаем, Костис не е бил виновен за нищо! Нито е изгонил жена си, нито й е намерил заместничка!

Всички се обърнаха и погледнаха Наталия, която беше проговорила, пламнала в червенина от срам, но и от гняв. Антигони прикова поглед в Костис, който беше скръстил ръце и я наблюдаваше, усмихвайки се.

— Нали ти казах, че са ми добри приятелки? — попита я, преди Антигони да е успяла да каже нещо, а Марина стана и хващайки я за ръката, я издърпа от канапето, усмихвайки се ледено.

— И така — поде тя, — мисля, че е настъпил моментът да се сбогуваме. Нали виждате, че е време за обяд и не искаме да изстине яденето, което Костис е сготвил специално за дъщеря си. Драга ми госпожо, сигурна съм, че всички сме останали очаровани от запознанството с вас. Не ви казвам кога да дойдете отново, мисля, че разбирате и сама!

Беше я придружила до входната врата. Антигони заедно с говора беше изгубила и цвета на лицето си. В този момент се появи Измини с кукла в ръце.

— Тръгваш ли си, мамо?

— Ннн… д-да. Тоест време е.

— Мамо, сега, когато татко има толкова хубав дом и ми е подредил и прекрасна стая, мога ли да идвам и да оставам тук, колкото искам?

— Еее… да… но, имаш и уроци…

— Ама аз ще си уча и тук! Не видя ли какво хубаво бюро имам? Моля те, мамичко! Толкова ми харесва домът на татко!

Антигони погледна Костис с вид на хванато в капан животно. Беше на ръба да се разплаче. Той се приближи към дъщеря си и коленичи до нея.

— Миличка, недей да притискаш мама и не я притеснявай. Естествено, че си винаги добре дошла в този дом. Ще прекарваме всяка неделя заедно и веднъж в месеца ще оставаш с мен през уикенда!

— Само веднъж ли? Но защо?

— Защото през седмицата имаш уроци и занимания, а и мама трябва също да има време да ти се порадва. Тя също иска да прекарва известно време с теб!

— Но това не е справедливо! Само един уикенд заедно и всички останали с мама!

— Да, ами неделите? Щом ще идваш тук и в неделя, значи, какво остава за мама?

Измини погледна майка си и после се обърна към баща си.

— Имаш право.

— Ти си много добро и разумно момиче. Впрочем не е нужно да се притесняваш! Ако някой уикенд искаш да дойдеш просто така, извънредно… не мисля, че мама ще възрази! Нали така, Антигони?

Това беше първият спокоен поглед, който си размениха.

— Естествено…

— Значи, следващия уикенд ще дойда и ще остана?

Антигони се усмихна.

— Това въобще не подлежи на обсъждане! Дори ако татко ти може, нека да дойде да те вземе от петък! Така ще спиш две нощи в прекрасното си легло!

Костис замръзна от изненада. Детето изтича и прегърна майка си.

— Благодаря ти, мамо! Съвършена си!

— Измини, какво ще кажеш да ми помогнеш да подредим масата?

Предложението дойде от Наталия и малката се втурна въодушевена. Последваха я Марина и Елпида.

Антигони отвори вратата, но преди да излезе, се обърна към Костис.

— Е, знаеш ли нещо? Жалко е…

— Кое?

— Че си се променил, когато вече беше късно за нас.

— Ако бъдем откровени, трябва да признаем, че за нас открай време е било късно! — прошепна Костис.

— В крайна сметка е било грешка, че сме се оженили. Нали това искаш да кажеш?

— Не, от нашия брак съществува Измини, а тя не е грешка!

— Благодаря ти, че преди…

— Антигони, не претендирам за детето! Единствено искам малко от времето й! Да бъда и аз част от живота й, а не някакъв чужденец! Колкото и да не ти се вярва… обичам много детето ни!

— Да, не го вярвах, но май ми доказа обратното. Направил си толкова много и невероятни неща! И не говоря за онова, което си купил! Имам предвид онзи Костис, в който си успял да се превърнеш!

— Какви ми ги говориш сега?

— Продължавай! Няма да ти попреча! Нито пък ще застана отново между теб и Измини! За да бъда откровена, направих го малко от лошотия, но и за да не бъде наранено детето, ако ти не си това, което изглеждаше! Нали разбираш, малката беше започнала да се надява. Сега обаче… Продължавай!

— Благодаря много!

— При едно условие!

— Антигони, моля те… Не…

— Искам рецептата за шоколадовия кейк!

Погледна я смаян, а тя му намигна и си тръгна. Остана за малко неподвижен. След това затвори вратата и се върна при Елпида, която междувременно се беше приближила.

— Значи, знаеш ли нещо? Това се казва „укротяване на опърничавата“ — бе нейният коментар.

Костис се разсмя. Грабна Елпида в обятията си и я завъртя. Когато я остави, тя го порази като с гръм.

— Никога няма да станеш сериозен! — сгълча го, но усмивката беше там, в очите й.

Щеше винаги да се усмихва, когато си припомнеше този ден, който беше последван от други, още по-хубави. Яденето имаше голям успех, а сладкишът още по-голям. Часовете се изтърколиха, без те да ги усетят, и когато Костис излезе с Измини, в дома му останаха трите жени.

Елпида направи кафе и запали цигара.

— И това отмина! — каза сама на себе си тя и се отпусна на канапето.

В онзи момент Наталия събираше настолната игра, която бяха играли с малката.

— Мило дете — каза тя. — Прилича на Костис.

— И възпитано! — добави Марина, бодвайки си по малко от кейка. — Във всеки случай денят мина много по-добре, отколкото очаквахме!

— Като се замислиш, дори жена му закопа томахавката — допълни Елпида и хвърли поглед на Наталия, която събираше разсеяно пуловете от играта. — Какво ти е на теб, малката? — попита я.

— Нищо. Мисля си, че все някога бих искала да имам дете!

— И какво ти пречи да го направиш?

— А, не, Елпида! Детето има нужда от истинско семейство.

— Да, видяхме се и ние, които имахме семейство в консервативния смисъл на това понятие! — отвърна тя.

— Няма значение! Впрочем не съм толкова… напредничава! За мен едно дете предполага брак.

— И къде е проблемът?

— В това, че никой досега не само не е искал да се жени за мен, но и да живее с мен! Предполагам, че не ми е било писано. Ти, Елпида, докато си била омъжена, не си ли искала да имаш дете?

— Опазил ме Господ! И през ум не ми е минавало. Не мисля, че съм майчински тип жена. Знаеш ли какво казва Бърнард Шоу за децата? Детето е нещо, което сутрин вика, по обед плаче, а в полунощ пищи кански. Не съм аз за такива работи! Не си падам по децата!

— Да, но с дъщерята на Костис…

— Измини не е бебе! Тя е истинско девойче и освен това има любезни обноски, познания и добро възпитание, говори умно. Не е същото!

Наталия се обърна към Марина.

— Ами ти? Омъжена си от четири години! Не сте ли се замисляли с мъжа ти да си родите дете?

— Да ви кажа право… никога не сме го обсъждали. И Никитас не дава вид да го иска, в противен случай, предполагам, би ми казал. Не знам. — Марина изглеждаше объркана. — По принцип обаче би трябвало да имам поне едно! Нали така? Какво ли е впрочем да си майка?

— По-лошо от това да си баща! Я си помисли само — започна да изброява Елпида, отмятайки пръст след пръст. — Първо, докато го родиш, тялото ти става напълно безформено! Превръщаш се в балон! Второ, изтърпяваш всички болки сама, докато истинският виновник се размотава в чакалнята пред родилното! Трето, събуждаш се, за да го кърмиш, когато и две не виждаш пред себе си, толкова ти се спи; четвърто, радостта от нацапаните пелени е изцяло твоя; пето, превръщаш се в ходещ труп да тичаш подире му, когато проходи; шесто, притесняваш се, докато проговори; седмо, не те оставя на мира, когато най-после проговори; осмо…

— Какви ги приказваш от толкова време? — прекъсна я Наталия със смях.

— Изброявам десет причини, поради които една жена не би трябвало да има деца. Защо ме прекъсваш…

— Защото преувеличаваш! Няма радост, по-голяма от тази на майчинството. Едно същество, което е излязло от теб, което е твое!

Наталия говореше със затворени очи, опитвайки се да си представи, което казваше.

Елпида плесна с ръце и Наталия подскочи стреснато.

— Изкара ми ангелите! — запротестира тя.

— Исках да прекъсна унеса ти! За да се завърнем към реалността лека-полека! И кой ти е казал, че едно дете принадлежи на майка си? Дете е! Не е строителен парцел!

— И все пак, представи си…

— Не! Не искам да си представям! Горко ни, ако всеки път, когато виждаме Измини, ще минаваме през всичко това!

 

 

А този контакт беше много редовен. Самата Измини се стремеше към него. Не криеше предпочитанието си към Наталия, но търсеше също така и Марина, а разбира се, и Елпида. Последната дори бе загадка за малката. Никога не й обръщаше особено внимание, но и никога не отказваше да говори с нея, когато Измини търсеше близостта й.

— Защо никога не се смееш? — беше я попитала съвсем сериозно, а Елпида я изгледа безизразно.

— Какво искаш да кажеш? — върна й тя въпроса с напрегнато изражение, но малката не отклони поглед.

— Ето, забелязала съм, че когато всички се смеем на нещо, ти стискаш устни, сякаш не искаш да се засмееш с нас!

— Замисляла ли си се върху факта, че може да не намирам за толкова смешна… вашата смешка?

— Но ти се опитваш да не се разсмееш! Не е същото! — запротестира Измини, докато всички следяха с интерес пререканието.

Елпида поспря за миг, без да знае какво да отговори.

Измини докосна Елпида по рамото с разбиране.

— Ако не искаш да ми кажеш, няма значение — каза й мило тя. — Можеш да ми кажеш онова, което ми казват всички.

— И какво ти казват всички?

— Когато не знаят или не искат да ми отговорят, ми казват, че още съм малка, но като порасна, съм щяла да разбера!

Този път Елпида се усмихна.

— Е, няма да ти кажа като другите! Истината е, че не се смея, защото съм забравила как се прави! Може би и се страхувам малко.

— От мен ли?

— Изобщо…

— Разбрах! — извика победоносно Измини.

— Какво си разбрала?

— Че се правиш на строга, а всъщност не си, за да не го разберат другите и след това да си правят с теб каквото искат! С други думи, преструваш се „на трудна“!

Този път Елпида се разсмя, а Измини й намигна заговорнически.

Костис реши да се намеси.

— Я ми кажи, госпожице, откъде си научила ти такива приказки? — попита той строго, но Измини го гледаше хитро.

— Ами, татенце, всички деца в училище говорят така! Ти на коя планета живееш?

— Може би детето трябва да смени училището! — обърна се към Елпида Костис, за да получи от нея ироничен поглед.

Във всеки случай през първата събота и неделя, когато остана при баща си, всички се оттеглиха дискретно, за да оставят баща и дъщеря да наваксат изгубеното време. Костис я беше взел от петък и следобед отидоха на кино. В събота сутринта отидоха на пазар, а след това Измини седна да чете. Докато обядваха, малката поиска да научи къде бяха те трите.

— Няма ли да дойдат да ни видят — попита тя.

И така, следобед компанията се събра. Щом Измини видя конската опашка на Наталия, тя се намести в скута й, като крадешком я наблюдаваше.

— Какво има? — промърмори Наталия.

— Харесва ми косата ти! — отвърна й тя. — Сама ли си я вързала?

— Естествено! Искаш ли да вържа и твоята така?

— Можеш ли? — лицето на малката светна.

— Донеси ми гребена си и едно ластиче!

Измини стана, а когато се върна, държеше в прегръдките си любимата си кукла, огромно бебе, което й беше купил Костис. Положи я в скута на Елпида, която загуби ума и дума.

— Бебето плачеше самичко! Можеш ли да го бавиш за малко, докато ме среши Наталия? Ако се наложи да й смениш пеленката, Марина ще ти помогне.

Елпида погледна ужасено куклата, сякаш беше истинско бебе, и не знаеше какво да прави с нея. Всички се разсмяха, с изключение на Измини, която напълно сериозно посъветва временната бавачка:

— Недей да гледаш така свирепо бебето, защото ще се разплаче и след това няма да можеш да го успокоиш!

 

 

Май отиваше към своя край. Всичко се бе нагласило добре. Ненадейно добре. Хестия беше успяла. Още един дом работеше до съвършенство, приютявайки в себе си щастливи хора. Какво ли криеше бъдещето? Кой ли бог щеше да остави своя отпечатък върху юни?