Лена Манда
Валс с дванайсет богове (14)

Февруари
Месецът на Хадес

Хадес — брат на Зевс, син на Кронос и Рея. Мрачен и страховит образ е този бог, повелител на царството на Ереб^[1], властващ в непрогледния мрак на Подземния свят, там където обитавали хората, след като склопят очи, за да заспят безметежния си вечен сън. Хадес бил бог могъщ, силен, грозен, страховит и омразен, необуздан, жесток и неподвластен на чувства. Не го обичали хората и предпочитали да не го споменават в приказките си, понеже искали и той да ги забрави.

Но богата с похвали, прославена ти

ще отидеш в оная мъртвешка земя —

несломена от болест, която топи,

неполучила удар от вражески меч,

а свободна и жива — единствена ти

между смъртните — в Ада ще слезеш.^[2]

Облаците се скупчиха тежки, причернели и траурни и застанаха точно над главите им. Смехът отлетя надалеч, радостта се скри, неспособна да помогне. Нищо повече нямаше да бъде същото и го знаеха всички, въпреки че видимо нищо не се беше променило. Отиваха всеки ден на работа, връщаха се, събираха се редовно в дома на Марина заради бебето, смееха се, разговаряха, но тези часове бяха мъчителни.

Наталия виждаше Костис, престорено радостен, как си придава неописуемо благоразположен вид и й беше болно, защото тя знаеше. Когато останеха сами, тогава маската щеше да падне, болката щеше да заеме мястото й, отчаянието щеше да го завладее, неизменно същото всеки път. Отказваше да приеме злото, не искаше и не можеше да разбере всички тези „как“ и най-вече голямото „защо“, което идва и мъчи всеки човек заедно със злото. В такива моменти не знаеше какво да му отговори. Можеше единствено да крие собствената си горест и да го подкрепя, както може.

Самата тя се обърна към единствения човек, с когото знаеше, че може да говори откровено. Наса я подкрепи по толкова човешки начин, толкова силен, че Наталия си зададе въпроса, какво ли щеше да стане през седмиците, които последваха, ако тази жена не се бе озовала на пътя й. Затрудняваше се и самата тя да си припомни времето, когато Наса беше за нея, както за всички, ексцентричната авторка. Сега вече беше добра приятелка, всички гардове бяха паднали.

Когато още на следващия ден след разкритията на Елпида тя почука на вратата й, Наса веднага разбра, че някаква голяма беда беше сполетяла девойката, която стоеше пред нея, с очи, пълни със сълзи и страх.

— Какво е станало? — попита я тя без предисловие и остави Наталия да отприщи потока на злото, който я задавяше. Изслуша я много внимателно, без да я прекъсне нито веднъж. Само в погледа й момичето можеше да различи разбирането. Остана напълно безмълвна след като Наталия спря да говори и заплака тихо.

Погледна я.

— Наталия, трябва да се успокоиш! — заповяда й тя. — Разбирам, че е било неочаквано и изключително неприятно, но с плач нищо няма да се оправи!

Наталия избърса очи и изправи глава.

— Права си… — каза едва чуто тя. — Нищо няма да се промени, колкото и да плача. Имах нужда обаче от това изплакване. Пред Костис трябва да бъда силна. Нямам никакво място за отстъпление. Той е рухнал, Наса. Не мога да го позная.

— Разбирам… Било е съвсем неочаквано.

— Ужасяващо беше най-вече! Ти си единствената, с която мога да говоря!

— Тогава, говори ми! Кажи ми какво чувстваш! Ти обаче! Не Костис! Ще стигнем и до него!

— Това, което чувствам аз, о, срамувам се дори да го изрека…

— Не съм тук, за да те порицавам, а за да те изслушам.

— Онези, които съм обичала, винаги са си отивали. Когато се запознах с тези хора, когато се привързах толкова силно към тях, започнах да се страхувам, че съм „прекалено незначителна“ за тях и че твърде скоро щяха да ми го кажат и щяха да си отидат от мен, както толкова други преди тях. Това не стана никога и повярвах, че съдбата ми се е променила. Когато се почувствах влюбена в Костис, тревогата ми беше, че и той ще си тръгне, както другите. Казвах си, че нямам никаква надежда с него, и все пак…

— А сега си задаваш въпроса, каква зла орисия ти отнема приятелката, която обичаш!

— Не мога да го приема! Разбираш ли? Несправедливо е!

— Никой не знае какво е справедливо и какво несправедливо. Никой никога не е разбрал по какви критерии Подземното царство избира обитателите си…

— Какво да правя, Наса? Как да помогна?

— Най-напред — като ти самата приемеш загубата, която приближава, а след това — като бъдеш силна. Нещата ще се влошат, преди да се подобрят, това е всеизвестен закон! Когато си отиде тази жена, корабът ще се окаже заседнал на дъното, помни това! Ще бъде разбит, а вие ще бъдете корабокрушенци и единствената надежда ще бъде именно това, което изпитвате един към друг!

— Не искам да мисля за смъртта!

— Тя обаче няма да закъснее и ще бъде рязка като удар с нож! Доколкото съм опознала тази жена от твоите думи, Елпида сама ще напише края!

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид онова, от което и ти самата се страхуваш, но не смееш дори да си го помислиш! Елпида и… нейното чудовище се борят в смъртна схватка — като Дигенис Акритас^[3] на мраморния харман. Нима храниш илюзията, че тази жена ще му позволи да победи?

— Боже мой! Съзнаваш ли какво говориш?

— Абсолютно!

— Но ако това, което казваш, ако това, което намекваш, има наистина наум Елпида… трябва да й попреча… трябва да направя нещо!

— Нищо няма да направиш, защото ръцете ти са вързани от самата Елпида! Не ви дава правото! Не си ли го разбрала? Уведомила ви е, не ви е питала! Та значи, съсредоточи се върху Костис, тъй като от него трябва да се интересуваш сега! Вашата приятелка вече е взела своето решение!

— И това също! Виждала ли си друг път човек да се предава пред болестта? Да не прави нищо, за да се бори с нея?

— Погрешно го тълкуваш! Това, което ти наричаш предаване, е нещо по-доблестно! Решила е да не приема играта на тази болест и между нас казано, мисля, че има право! Така както я е връхлетяла, е обречена. Защо да удължава по болезнен начин смъртната присъда? Не мисля, че лекарите са й дали, макар и малка надежда, за която да се залови!

— Ами Костис? Какво да правя с него? Много тежко го приема!

— Не е неочаквано като първа реакция, като се има предвид слабостта му към нея, но ще се съвземе с твоя помощ и недей да преувеличаваш проблема, нито да подценяваш инстинкта за самосъхранение! Май не сте много образовани по въпроса за смъртта! Липсва ви опит! Виждала съм родител да погребва единствената си свидна рожба, но не познавам никого, който да се е самоубил непосредствено след това! Така че не си представям Костис да се самоубие заради смъртта на една приятелка, независимо колко обичана е тя! Така че ела на себе си! Току-що и ти, и той сте открили любовта, пред вас се ширва красиво бъдеще! Буря е това, ще отмине! Извини ме, ако звуча цинично, но…

— Звучиш ми като Елпида! Същото би ми казала и тя, сигурна съм! — отвърна Наталия и прегърна Наса.

— Ще ти кажа и още нещо и ме слушай внимателно! — Наса се отдръпна от прегръдката й. — Грешно постъпвате вие с другата… с Марина. Държите я в затъмнение и истината, която рано или късно ще излезе наяве, ще й дойде като гръм от ясно небе!

— Но как да й кажем такова нещо? Само преди месец е родила.

— Е, и? Ще поплаче, ще й стане мъчно, но поне ще е подготвена за загубата! Ще сте й дали достатъчно време да се подготви! Спомняш ли си какво ти бях казала веднъж? Колкото по-пълни са батериите с щастие… Е, тези на Марина имат заряд и в излишък!

 

 

Костис почти нахлу в кабинета на Елпида. Дори не се сети да почука на вратата. Намери я седнала на бюрото си да пише. Тя вдигна глава и го изгледа без следа от изненада.

— Очаквах те — каза му тя невъзмутимо. — Знаех, че след разговора у вас не би могъл да оставиш нещата така! Нито пък мен на спокойствие!

— Разговор ли наричаш онова осведомяване? Ти дойде, тресна ни по главите с една предстояща смърт и не позволи дори да те попитаме нещо за това! — отвърна той гневно.

— Искаш да научиш нещо, моето момче? Търсиш подробности? Много добре! Дошъл си на подходящото място! Ела с мен!

Тя го сграбчи за ръката и го повлече на скръбно пътешествие, изпълнено с болка и смърт. Преведе го при пълна дискретност през всички болнични стаи, където може би преживяваха последните си дни хора, които вече нямаха какво да очакват, които бяха в терминален стадий. Костис застана ужасен срещу изтерзани тела, в които обитаваха измъчени души, сърца, които копнееха за живот, но очакваха търпеливо смъртта. Накрая Елпида го върна обратно в кабинета си.

— Е? — обърна се тя към него с нападателен тон. — Видя ли? Научи ли? Поне разбра ли?

Костис я погледна и гневът се завърна.

— Ти си вероломна! — обвини я той. — Заведе ме само там, където искаше! Защо не ми показа и другите болнични стаи? Там, където бившите пациенти очакват да бъдат изписани?

— Заведох те, където трябваше! Онези, които видя, са хора, които като мен са разбрали късно за болестта! Защо не искаш да го разбереш? За мен няма надежда! Разсейките са били бързи, това означава агресивен рак! В момента, докато говорим, и аз не знам кой друг мой жизненоважен орган е на път да бъде атакуван!

Костис усети, че краката му не го държат, и се строполи на един стол. Елпида седна отново зад бюрото си.

— Какво ще правим? — попита я той спокойно.

— Мен ли питаш? — иронизира го тя. — Е, разочарова ме!

Той я погледна въпросително.

— Ще ти обясня — продължи тя. — Обърнах се към теб, убедена, че ще се окажеш силен вместо всички нас, а ти си първият, който се пречупи! Обратното, Наталия е всичко, на което мога да се надявам, и дори още повече!

— А, какво си очаквала? Да ти кажа „браво“ или да затанцувам от радост?

— Очаквах и очаквам да приемеш решението ми да си отида с достойнство и с изправена глава! За мен това е по-важно! Не това, че ще си отида, а как ще си отида! И ако искаш да си спомня доброто мое старо „аз“ — ти си малодушен, моето момче! Моят живот се оказа с кратък срок на годност, а ти си този, който рухна! Очаквах мъж, който да посрещне куражлийски една критична ситуация, а открих едно слабо и страхливо човече!

— Обвиняваш ме в страхливост? Но как другояче бих могъл да реагирам? И недей да подценяваш ситуацията! Тя не е просто ей така критична!

— Има и по-лоши неща! А за да се изразя още по-грубо… и какво от това? Няма светът да загуби нещо я, ако аз отсъствам от него! Ялово туловище съм била и ще продължа да бъда! Не оставям нито деца, нито задължения! Попита ме преди малко „какво ще правим“! Аз знам какво ще правя! Ти знаеш ли? Имал си редкия късмет на пътя ти да застане една Наталия! Дръж я, значи, здраво и продължавай напред!

— Каква връзка има Наталия? Ако искаш да знаеш, ако тази жена не беше до мен и аз не знам какво щях да съм направил!

— Сега най-после говориш правилно!

— Но въпросът продължаваш да бъдеш ти!

— Аз не възнамерявам и пръста си да помръдна, трябва да го преглътнеш! Ти можеш ли да ми помогнеш?

— Как?

— Като направиш, каквото ти казвам!

— Това е опасно! Такова обещание не давам и особено на теб!

— И все пак, като му дойде времето, ще направиш, каквото поискам от теб… Сигурна съм.

 

 

Марина погледна спокойното личице на дъщеря си, която спеше, и се усмихна. Беше прекарала последния час и половина, занимавайки се само с малкото си създание. Беше го изкъпала и това всеки път беше умилително преживяване. Щом влезеше в досег с водата, малкото телце се отпускаше. Цялата излъчваше блажено щастие и когато майка й я вдигаше от ваничката й, тя издуваше ноздри недоволно. За щастие, бързо преодоляваше негодуванието си, защото подсушаването, съчетано с ласките, беше също толкова приятно. Във всеки случай, най-доброто бе онова, което следваше: прегръдката на мама и млякото. Марина се отдалечи от креватчето на дъщеря си щастлива. След малко влезе Филипос. Беше денят, в който винаги закъсняваше, защото имаше часове. Огледа се разочарован.

— Не сварих, а? — попита той и, естествено, имаше предвид къпането на бебето.

— Току-що заспа! — отвърна Марина, усмихвайки се.

Знаеше колко му харесва да участва в обгрижването на малката Деспина, но тя беше много строга, що се отнасяше до дневния й режим, и често пъти го сгълчаваше, когато той разваляше или поне се опитваше да измести някой етап в тази програма. Приготви му нещо да хапне, както имаше навика, и седна срещу него.

— Трябва да поговорим! — каза му и той я погледна обезпокоен.

— Какво е станало?

— Нищо не е станало, но ще стане. За кръщенето на малката говоря!

— Не е ли рано още?

— Не сега, глупчо! През лятото ще бъде, макар още да не съм говорила с Елпида за точната дата.

Филипос затаи дъх, а Марина продължи:

— Знаеш ли, тревожа се малко за нея. Не ми изглежда в много добро здраве.

— Защо? Какво има?

— Хайде сега! Не може да не си забелязал колко е отслабнала!

— Мислех, че колкото и да отслабнат, жените никога не смятат, че е достатъчно!

Той се съсредоточи обратно върху чинията си някак особено прибързано. Очите на Марина се присвиха мнително.

— Филипе, случило ли се е нещо? — попита го тя.

— Не, не! Че какво да се случи?

— Нещо не ми харесва!

— Но какво съм направил?

— Не само ти! Нещо странно витае около мен напоследък! Дали не го забелязах и у Костис? Криете ли нещо от мен?

— Но какво можем да крием от теб? Въобразяваш си!

— А, сега си въобразявам? Понеже през цялото време, докато бях бременна, се дължеше на хормоните ми! Филипе, нещо криеш от мен! Отбягваш някакъв разговор!

— Напразно се заяждаш с мен! Аз не съм направил нищо!

— Добре. Няма да те притискам повече. Засега! Във всеки случай, да знаеш, че не си ме убедил! Ни най-малко!

За момента се бе отървал, но беше само временно и той разбираше това. Винаги се бе страхувал от женската интуиция. Марина бе приела в сърцето си тази компания, не беше трудно да почувства промяната й. Как си бяха представяли, че ще могат да скрият от нея? Освен това и интуицията й работеше. Онова, което му казваше, бе, че толкова сериозни проблеми нито могат да се скрият, нито да се покрият, защото часът на откровението щеше да бъде по-жесток, ако човек не бъде подготвен за него.

 

 

Събуди се с усещането, че нещо не е наред. Ръката й бе потърсила топлината му и когато не я откри, тя скочи уплашена. Наталия се огледа наоколо. Стаята беше празна. Часовникът показваше три призори. Къде ли беше Костис?

В абсолютната тишина слухът й долови звука от запалката му. Стана, отиде в дневната и го намери да пуши в мрака.

— Костис?

Гласът й, макар и приглушен, я уплаши и тя се стъписа.

— Стресна ме — каза й той.

Тя седна до него и улови ръката му.

— Какво става? — попита го.

— Не мога да спя.

— Мислиш за Елпида? — и това не беше въпрос.

— Ходих днес да я видя в работата. Исках да се опитам да я убедя да не се отказва, да се бори.

— Аз днес ходих при Аграфиоту…

— Защо?

— Понеже имах нужда да поговоря с някого, който притежава същата безпощадна логика като тази на самата Елпида, и тя е единствената…

— Май не ти помагам много, а?

— Въпросът е аз да ти помогна!

— Затова ли си ходила при тази жена?

— Вече ми е приятелка, и то много добра. Разказах й всичко, Костис, и когато окачествих позицията на Елпида като предаване, тя ми каза, че греша! Каза, че тя не се е предала, а просто е избрала да не влиза в играта, диктувана от болестта!

— Наталия, живеем в двайсет и първи век, не през хиляда и осемстотната! Хиляди хора страдат от рак, но се борят!

— Не съм лекар, не разбирам нищо от тези неща, но доколкото ми каза тя, нещата са сериозни, а го е разбрала късно.

— Това е, което ме яде. Угризенията…

— Угризения ли? Но защо?

— Вече единайсет месеца, откак сме заедно, и единствената, която нямаше проблеми, беше тя! Обратното, всички ние, малко или повече, я натоварихме с нашите! Не й оставихме време да се занимае със себе си! Тя, която имаше такъв опит, която беше сред лекари всекидневно… Ако бяхме оставили време и място за нея, може би щеше да разбере… Може би щеше да се поинтересува по-отрано какво става… Може би щеше да има надежда…

— Отвеждаш се до абсурдни асоциации! Болно ти е и го разбирам, но е грешка да смяташ компанията за отговорна! Освен това и самият ти я чу, като ни каза… Докато даде симптоми ракът, който тръгва от стомаха, вече е твърде късно. Напразно се измъчваш и не си помагаш да се примириш с идеята.

— С коя идея? Какво искаш да кажеш? — Вълнението го накара да повиши глас.

— Любов моя, трябва да го приемеш. Елпида много скоро ще ни напусне.

Картините от сутринта, от видяното в болничните стаи, се завърнаха агресивни и го накараха да млъкне. Скри лице в ръцете си и отново проговори иззад тях.

— Днес тя ме разведе и видях. Наталия, няма да забравя никога… Хора болни, омотани в жички и тръбички, а смъртта пърха покрай тях. Повечето дори не бяха в контакт с околния свят… дори диханието им излизаше с болка.

— Именно това е, което иска да избегне тя. Костис, Елпида не е нито глупава, нито неразсъдлива. Знае, че тази болест може в крайна сметка да бъде победена! И тя е била един от войниците, сражаващи се в тази битка. Ти днес си видял грозната страна, която със сигурност съществува. Тя обаче е виждала и добрата. Виждала е хора да излизат победители!

— Тогава защо отказва всякаква помощ?

Костис я гледаше разгневен.

— Защото тя, която познава нещата, знае и обречеността на собствения си случай! В тази война, за да победиш, е необходима навременна диагностика, но Елпида е загубила тази битка, а заедно с нея и войната! Тя не иска отсрочка, любов моя! Не иска да завърши в някое от онези болнични легла! Макар че…

— Защо прекъсна изведнъж потока на мисълта си? Какво искаше да кажеш?

— Че не виждам как ще го избегне! Какво ще стане, когато сривът настъпи? Защото нещата са толкова скоротечни, че…

— Мисля, че ми се присънва някакъв кошмар!

— Всички това си мислим…

Прегърна я и Наталия почувства с всяка фибра на тялото си пулсиращото му притеснение.

— Какво щях да правя без теб до себе си? — попита я той.

— Няма да стане нужда да го разбираш! — отвърна му нежно тя и го притисна в обятията си, докато той заспа успокоен.

 

 

„Нещата ще се влошат, преди да се подобрят.“ Колко ли пъти бе минавала на Наталия тази мисъл през февруари, който забързано се изтърколваше. Всички живееха механично, почти като роботи. Елпида започна да ги отбягва, тъй като състоянието й се влошаваше с всеки изминал ден. Дори в работата й започна да става осезаемо, че завеждащата отделението се е променила. Напусна болницата.

Моментът, в който се сбогува с Каливокас, беше труден. Лекарят, невероятно смутен, объркан и сломен, я прие в кабинета си.

— Елпида, не знам какво да кажа — промърмори той. — Ти беше за пример тук сред нас и не мисля, че ще намеря някога отново друга такава сестра, старша на отделение: толкова отговорна, така откликваща, така човечна и толкова способна.

— Благодаря ви, докторе, но нали знаете какво казват: няма незаменими хора!

— Ти обаче не избърза ли с оттеглянето си?

— Докторе, и вие знаете, и аз знам, че вече не съм в състояние да работя, а на моя пост грешките са недопустими. А органичното ми състояние се влошава с всеки изминал ден. Когато болките започнат, краката ми треперят, ръцете ми също, а това вече е през целия ден. Не мога да свърша нищо както трябва.

— Да, но как ще живееш… Искам да кажа…

— Разбрах какво искате да кажете и ви благодаря. Имам някакви спестявания. Пазех ги за по-късно, но сега вече няма да има по-късно!

— Елпида, има още нещо, което искам да ти кажа…

— Слушам ви.

— В някакъв момент ще имаш нужда от болнични грижи… когато нещата се влошат. Нали разбираш…

— Познавам развитието на болестта, докторе.

— Ела тук. Ще те поема аз и ще направя, каквото е по силите ми, за да не страдаш…

— Благодаря! Преди да си тръгна, искам да ви попитам нещо. Просто така, в името на историята. Като лекар и като човек. Вярвате ли, че при моето състояние, каквото се оказа то, е било грешка, че отказах всякаква помощ, че не опитах никакво лечение? Вярвате ли, че сама съм отхвърлила някаква вероятност да живея?

Той я погледна втренчено.

— Не, Елпида. Не си направила грешка… — отговори й тихо той.

— Благодаря.

Тя опразни бюрото си и си тръгна, без дори да хвърли поглед подире си.

 

 

Марина погледна през прозореца. Дори времето бе на нейна страна. Слънчево. Облече топло бебето и с едно такси се озова пред апартамента на последния етаж в „Амбелокипи“. Знаеше, че Наталия щеше да бъде сама у дома, и бе решена да разбере какво точно се случваше. Защото нещо ставаше, вече беше абсолютно сигурна!

Наталия се стъписа, като я видя на вратата с бебето на ръце.

— Ах, боже мой! — възкликна тя. — Какво търсиш ти тук с бебока?

— Като добра майка и абсолютна традиционалистка изчаках четирийсет дни, преди да изляза! Няма обаче да седя като затворник от тук нататък!

Влезе със замах в апартамента. Остави бебето, което спеше спокойно, върху двойното легло и след това двете приятелки се озоваха в кухнята.

— Искаш ли кафе? — предложи Наталия.

— Не мисля, че млякото ми след това ще се хареса на бебока! Остави, не искам нищо! Това, което искам, е да поговорим! — заяви Марина отривисто.

— По какъв въпрос?

— Какво става с всички вас? Нещо не е наред и съм сигурна, че става въпрос за нещо много сериозно! Филипос знае, но не казва! Костис непрекъснато се прави на клоун, но от очите му капят кървави сълзи!

Елпида е заприличала на плашило, изглежда внезапно състарена с двайсет години! Ще ми дадеш ли отговор, или и този път ще ми кажеш, че хормоните ми са виновни? Затова те осведомявам, че вече съм родила! Нямате повече оправдания!

Наталия я погледна. Тя също се бе променила. Далечно изглеждаше миналото, когато приятелката им се интересуваше само от прическата, маникюра и дрешките си! Усмихна й се тъжно и Марина се обезпокои.

— Нещо става! Сигурна съм вече! Виждала съм и преди тази усмивка и не е на добро! Какво има, Наталия? Кой има проблем?

— Елпида.

Марина подскочи от шока. Погледна Наталия в очите. Болката, която видя там, даде отговор на въпроса й, но й беше трудно да повярва.

— Не ми казвай. Не това, от което се страхувам.

Стана и отиде до прозореца.

— За съжаление…

— Тоест… искам да кажа, има ли надежда?

— Никаква…

Реши да й каже всичко. Права, загледана през прозореца с блуждаещ поглед, Марина слушаше ли слушаше, докато Наталия най-после замълча.

— Сега знаеш всичко — допълни тя.

Марина се отдалечи от мястото си до прозореца и седна срещу приятелката си. Закри лице с ръце, но не заплака. Очите й бяха сухи, когато погледна Наталия.

— Защо не ми казахте досега? — попита.

— И ние узнахме преди петнайсетина дни… Елпида не искаше ти да научиш… Току-що беше родила…

— Все същата… да ни предпази. Недоумявам и как въобще е казала, дори на вас.

— Беше единственият неин момент на слабост. Призна, че иска да замине, да изчезне, но не издържала да остане сама накрая.

— Струва ми се невероятно. Направо са смразих. Искам да заплача, а не мога!

— Имаме време за сълзи. Всички ние… Марина, моля те… тя да не разбере, че знаеш! Дори на нас не позволява да говорим за това.

— И всички разигравате театър!

— Щом като тя иска това…

— Разбрах. Ами Костис?

— Разбит е. Не спи добре, яде насила.

— Ще се разболее!

— Той много я обича.

— Всички я обичаме, Наталия! Всички ни боли и ще ни боли още повече, но трябва да имаме кураж за самите себе си и за обичните ни същества!

Наталия погледна приятелката си и още веднъж си спомни за Наса. Колко беше права! Марина имаше щастие в излишък. Издържаше.

В това време бебето се събуди и ги извести с тихо проплакване, че е огладняло. Марина скочи като пружина и се озова при дъщеря си. С бързи движения смени пелените й и я насочи към гърдата си. Добре обучена, малката я пое, засмуквайки ненаситно. Права, Наталия я наблюдаваше. Тази сцена беше толкова умилителна, че пропъди всякакъв горчив вкус от устата й. Никаква лоша мисъл нямаше място там, където животът динамично присъстваше. Едно дете криеше огромна сила в малките си ръчички.

Отговорът дойде от само себе си: Измини. Тя можеше!

 

 

Антигони не бе очаквала посещението на Наталия. Още по-малко неприятните новини, които чу. Горещата молба на Наталия я накара да се замисли.

— Това, което искаш от мен, е трудно — каза й тя. — Съжалявам много за жената и искам да помогна на Костис, но се страхувам за детето! Много е малка, за да…

— Антигони, заклевам ти се, че Измини няма да разбере нищо! Именно защото ще бъде наоколо, Костис ще прояви кураж! Детето ще му напомни, че има задължение да не се пречупва въпреки цялата си болка. Ще му припомни радостта от живота!

— Ами училището й?

— Ще я водим и ще я вземаме ние! Ще накарам Костис да й помогне и по математика, която не й харесва! Антигони, моля те! С всеки изминал ден затъва все повече.

— Обичаш го — спокойно констатира Антигони.

— Обичам го и се страхувам. Не мога да разбера защо го приема толкова тежко. Всички сме шокирани, но той е по-зле от всички…

— Костис се страхува от смъртта, както от нищо друго… Не от идеята, а от мига…

— Не разбирам.

— В един от редките ни разговори майка му ми беше казала веднъж, че Костис бил осемгодишен. Когато братът на баща му и негов любим чичо починал. Бил млад човек, гуляйджия и обичал хубавото хапване. Никой не знаел, че страда от сърце. Един ден, като бил на гости у тях, получил сърдечен разрив. Отишъл си пред очите им и там бил и Костис. Паниката, която се възцарила, опитите на всички да го свестят, докато дойде лекарят и накрая мъчителната смърт на този човек вероятно са причината… Нали разбираш, преди трийсет години никой не е знаел за психичните травми. А оттогава Костис се страхува от смъртта, не издържа…

— Това трябва да е обяснението!

— Ако прибавиш и обичта, която изглежда, изпитва към тази жена…

— В представите си отново преживява тогавашната случка. Затова ти го казвам, Измини няма как да не пропъди всичко това! Заради нея ще се съвземе!

Антигони отново се умисли. Наталия дори беше затаила дъх в очакване на отговора.

— Значи. Ще се обадя на Костис по телефона и ще му кажа, че ще боядисвам у дома и затова искам да вземе за известно време малката.

— Антигони, не знам как да ти благодаря!

— Не бързай! Ще идвам, когато поискам, и без предупреждение! Ако установя депресираща атмосфера, ще я прибера веднага!

— Няма да свариш! Ако видя, че нещата не вървят както се надявам, тогава аз самата ще ти я доведа! Целта ми е да помогна на Костис, а не да причиним нещо лошо на детето! Но всичко ще се оправи! Сигурна съм!

— То се подразбира, ако през това време се случи най-лошото…

— Отново ще ти я доведа лично аз! Просто ми е нужна, за да заредя малко батериите на Костис!

— Какво да направиш?

— Ще издържи по-лесно, ако е заредил батериите на душата си с щастие.

— Странна теория!

 

 

Наталия беше права. Идването на Измини внесе свежа струя. Беше като топло и живодайно слънце. Смехът й, трополенето, докато тичаше наоколо, потребностите й изместиха тревогите. Пометоха всякаква меланхолия. С всеки ден Костис се завръщаше към своето предишно „аз“. Антигони идваше отново и отново, но всеки път си тръгваше доволна, а погледът на Наталия говореше колко й е благодарна.

Марина, Филипос и бебето започнаха да идват по-редовно. Присъствието на две деца омекотяваше отсъствието на Елпида, която все повече странеше от тях под различни предлози. И изведнъж задуха леден вятър…

Наталия се събуди онази утрин с душа, захапана от нещо силно и зло. Времето отново бе много лошо. Отново природата изглеждаше силно разярена… Не може да беше случайно! Седна срещу Костис в кухнята и го погледна. И той усещаше същото.

— Знаеш, че нещо ще се случи, нали така? — попита я.

— Да…

— Какво обаче? Какво ни чака сега, Наталия?

— Не знам…

— Обади се на Антигони да дойде да вземе детето.

— Но…

— Наталия, знам!

— Какво?

— Че изобщо не е боядисвала жилището!

— Как? Кой ти каза?

— Никой. Сам разбрах. В деня, когато беше отишла при Антигони, очевидно да й поискаш помощ, бях отишъл и аз, за да видя детето. Имах нужда от това. Видях те, като излизаше. Учудих се, но не ти казах нищо. Когато на следващия ден ми се обади Антигони и поиска да вземем детето, понеже щяла да боядисва вкъщи… разбрах. Не можех да ти кажа досега колко съм ти благодарен. Благодаря ти, Наталия!

— Исках да се съвземеш. Да осъзнаеш, че животът продължава.

— Знам това… Ти постигна целта си. Сега вече съм готов. Но Измини трябва да се върне у дома. Нещо се задава… Сигурен съм.

— И аз…

— Затова и детето не бива да е тук.

 

 

Измини си отиде. Щом вратата се затвори след нея, телефонът иззвъня. Наталия настръхна, когато чу гласа на Елпида. Този синхрон също беше показателен.

Елпида й каза, че искала да се съберат вечерта при нея, и я помоли да предаде на Марина.

— Има ли нещо? — попита Наталия.

— От доста време не съм ви виждала. Трябва ли да има нещо, за да искам да видя приятелите си? — сопна й се тя и затвори телефона.

Дори това беше странно. Студено й беше. Въпреки че радиаторите работеха с пълна сила. Тук духаше много силно, небето беше оловно, но пак не валеше. Наталия се ядоса.

— Какво чакаш още? — викна тя. — Защо не се разбушуваш, та да свършваме?

Една гръмотевица й отговори и тя подскочи уплашено. Костис се върна, беше излязъл на покупки, и погледна с безпокойство изопнатите й черти.

— Довечера ще се съберем всички тук — каза му тя с безцветен глас. — Елпида пожела така.

Не си казаха нищо друго. Тази събота, последната от февруари, ставаше все по-странна. Вечерта дори стигна дотам да се превърне в странно необичайна.

Събраха се. Както някога… Сякаш болестта беше лош сън, който им се беше присънил на всички заедно, и се бяха събудили едновременно. Елпида беше в настроение. Почти не забелязваха лицето й. Не бяха изминали много дни от последната им среща, но по нея те бяха изписали следи като години. Внимателно гримирана, колкото и да се бе погрижила за външния си вид, болестта проявяваше белезите си, „чудовището“ показваше ноктите си. Поръчаха си пица. Видяха с учудване, че тя ядеше както някога и пиеше много. Марина размени погледи с Наталия, като внимаваше да не я забележи самата Елпида. Навън бурята се разрази… Силна… вдигаше невероятен грохот…

Елпида се изправи.

— Трябва да си тръгвам — каза тя.

— Сега ли? — рече, недоумявайки, Филипос. — Навън небето сякаш се е продънило! Почакай да утихне малко и после ще си вървиш!

— Една буря не може да преобърне света наопаки — отвърна тя с нежна усмивка и всички разбраха, че не говореше само за времето. — Запомнете това! Бурите отминават и след това настъпва безметежност… След дъжда идва ред на дъгата. Сбогом! Никой да не става! Зная пътя!

Всички я погледнаха, замръзнали като статуи. Тя изглеждаше така, сякаш ги фотографираше с поглед и отпечатваше образите им в душата си…

 

 

След като тя затвори вратата подире си, настъпи тежко мълчание. Никой не забеляза малкия плик, който бе подпъхнала на прага. Малък бял плик, върху който бяха написани няколко думи: Да го прочете Костис. Пред всички.

Природата настървено изливаше гнева си. Улиците бързо се превърнаха в стремително течащи реки. Небето бе разцепвано от светкавици толкова често, че нощта се превръщаше в ден. Малката кола се засили неудържимо. Гълтайки километрите, тя летеше към Сунион^[4]. Ръцете й не трепереха въобще, но имаше непоносими болки, а се беше уморила да я боли. Кракът й натисна педала на газта, точно там, където нормално не би трябвало. Там, където асфалтът свършваше, докосвайки безкрая. Не зави… Задържа със сила и неотклонно кормилото изправено. Като птица, която отлетя при Твореца си… Хадес дебнеше… Протегна ръце и грабна в недрата си малката кола с дребната жена вътре в нея…

 

 

Никой не бе помръднал от мястото си. Дори не и за да съберат празните кутии от пицата пред себе си. Ледено мълчание, което трая дълго.

Костис го разчупи пръв с гнева си.

— Да ме вземат дяволите! — извика той. — Не издържам повече!

— Какво ти стана? — попита го Филипос.

— Можеш ли да ми кажеш какъв беше смисълът на това… кратко парти? Можеш ли да ми обясниш защо толкова приличаше на сбогуване?

Никой нямаше отговор на въпросите му, които бяха и техни.

Часовникът показваше полунощ, но никой от тях нямаше желание да си върви. Сега, когато и Марина знаеше, беше по-лесно. Поне нямаше нужда да разиграват театър пред нея. Филипос поиска кафе. Наталия свари за всички. Кой щеше да заспи в такава нощ? С подноса в ръце, тя забеляза белия плик при входната врата и подносът се олюля, чашите издрънчаха.

Тя остави таблата и вдигна белия плик. Затрудни се да прочете думите. Буквите играеха непокорно. Дъхът й спря.

Приближи се към другите, притиснала плика към гърдите си. Всички я погледнаха с недоумение. Изглеждаше готова да припадне. Костис скочи прав и й помогна да седне на канапето.

— Какво става, мила моя? Какво ти е? — Гледаше я обезпокоен, а тя протягаше плика към него. — Какво е това?

— Свърши се — изрече само тя.

Костис прочете написаното от Елпида върху плика и пребледня.

— Костис… Наталия… Какво е станало? — Марина и Филипос бяха загубили ума и дума.

С бавни движения Костис отвори плика и извади две страници, изписани със стегнатия почерк на Елпида.

В краката му изпадна един ключ. Вдигна го и взе да оглежда писмото и ключа като захласнат. Накрая остави ключа и започна да чете…

„Здравей, стари приятелю… Спомняш ли си, че последния път в кабинета ми ти казах, че ще направиш, каквото поискам от теб? Ето на, значи. Сега четеш писмото ми…

Сякаш ви виждам пред очите си… Седнали сте, както ви оставих, във всекидневната на Костис, която Наталия се е погрижила да напълни със сухи цветя и свещи! Костис чете писмото и сигурно плачете! Не съм виждала хора да се разплакват толкова лесно!

За мен, във всеки случай, не бих искала да плачете!

Знаете защо си тръгнах. Знаете колко съзнателно избрах да не влизам в единоборство с този негодяй, нямаше да го оставя да получи и реванш, я!

Че щях да свърша, това е сигурно. Мястото и времето обаче исках да бъдат по мой избор!

Времето е: днес.

Мястото: някъде към Сунион.

Изтръгнах победата от ръцете му и искам да разберете, че не съм била страхлива, а реалистка.

Все още не знам дали съществува живот след смъртта, нито къде ще се озове душата ми, но ако всичко, което религията ни учи съществува, то тогава ще се срещнем отново.

Независимо от това обаче искам да знаете нещо, което вероятно не съм изказала достатъчно ясно, докато бяхме заедно: радвам се, че влязохте в живота ми. Изпълнихте го, както никой никога не бе успявал дотогава.

Единственото, за което съжалявам, е, че успяхме да споделим живота си само година. Дванайсет месеца… Най-хубавите в живота ми! Дванайсет месеца. Толкова трая нашето пътешествие. Сега ще продължите вие…

Обикнах ви всичките, нищо че никога не го казах.

Елпида

П. П. Ключът е от вкъщи. Ще намерите там всичките ми пари за… разходите. С останалите направете, каквото сметнете за добре…“

Листът изпадна от ръцете му. Приземи се на пода в същия миг, когато в Сунион се бе случила катастрофа. Хадес бе довършил онова, което другите богове бяха започнали преди дванайсет месеца. Орисаха… Повелиха… Изпълниха…

Бяха показали пътя към предопределението…

О, Небесни Създателю,

стори така, че да не живея толкова,

за да ме утешават, колкото аз да утешавам.

Да не искам толкова много да ме разбират,

колкото аз да разбирам.

Да не искам толкова да ме обичат,

колкото аз да обичам.

Защото в отдаването се крие въздаянието!

Свети Франциск от Асизи