Лена Манда
Валс с дванайсет богове (2)

Въведение

Той седна бавно в големия бял плетен фотьойл, който се намираше на хотелската веранда. Седна бавно като човек, от когото годините бяха изцедили всякаква сила, всякакво желание. Остави погледа му да се докосне до морето, сякаш дори него нямаше сили да вдигне; толкова му тежеше. Срещу него — вулканът на Санторини, самотен в неговата величавост… Съдбата на всеки силен, който всява страх около себе си. Как да обикнеш нещо, от което се страхуваш? Как да се приближиш към нещо, което може да те унищожи? Под нозете му се простираше морето. Беше нарязало сушата, високомерно изпречила се на пътя му, оставяйки подире си отвесни скали; скални зъбери; опасни… Сякаш и самото то не искаше такава катастрофа, всеки път, когато слънцето залязваше, всеки път, когато се гмуркаше в течния си гроб, за да се възмогне оттам отново като победител призори, за кратко, за няколко драгоценни мигновения на красота, морето поаленяваше в кървави оттенъци.

Благодари мислено на пътническия си агент, който беше резервирал стая в конкретния хотел. Тъкмо каквото му беше необходимо. Там и само там би могъл да приключи окончателно с миналото. Беше изминала почти година оттогава. Тази вечер беше настъпил моментът… Сега.

Като пробуждащо се море спомените връхлитаха крайбрежието на ума му. Отнасяха възпоминанията, които се криеха, приковани зад скалите на разума; увлякоха ги и с вълните ги вдигнаха нависоко. Светлината на залязващото слънце ги освети. Твърде късно, за да отстъпи. Но и това той не искаше. Вече цяла година се опитваше да се измъкне. Всеки път щом понечеше да докосне спомените си, те се впиваха с бодлите си; малки морски таралежи — всяка дума, всеки миг, всеки образ. Не… Единствено нейният образ… Защо ли впрочем изпитваше потребността да се върне назад сега? Сега, когато беше готов да върви напред в живота си. Дали не беше грешка да се опита да достигне и да докосне сам болката? Както винаги спомените обаче заприиждаха неканени, но този път той не ги отпъди, напротив, потопи се в техния вир. Водите бяха мътни, застояли, толкова време хванати в капан от самия него.

Заплува редом с тях, преследваше ги. А когато някои от тях понечиха да се скрият зад булото на забравата, той го отмахна. Други стана нужда да разкъса на парчета. Стига да успееше да преживее отново стъпка по стъпка, ден по ден онова прекрасно време.

Дванайсет месеца. Изпълнени с поврати, сълзи, смях, отчаяние. С надежда. Елпида^[1].

„Надежда…“

Не беше ли това неговият глас? Щеше най-после да изрече името й, без от очите му да потече гореща лава, без познатата, нежелана, стоманена ръка да го сграбчи за гърлото. Вече виждаше образа й да размътва залеза, който в цялата си прелест и величие се раздипляше пред погледа му. Прочутият залез на Санторини; морето изглеждаше неподвижно; природата беше смълчана в очакване да се случи чудото; слънцето се гмуркаше в сините води и ги изпълваше с кръв; брулените морни скали сега си отмъщаваха, за стотни от секундата всеки ден пред ерозиращото терзание, на което то ги подлагаше от векове. Когато беше дете, седеше с часове и сграбчваше водата в малките си шепи, опитвайки се да разбере защо не е синя, щом като очите му я виждаха такава. Навсякъде около него беше синьо, а щом я загребеше, тя ставаше прозрачна… Ядосваше се и я изхвърляше, а после вземаше още и още. Седеше така с часове, докато майка му не го измъкнеше от морето, посинял и разкиснат.

Сега слънцето вече се беше оттеглило. Според митологията, която учеха в училище — любимият му урок — беше отпътувало с колесницата си от чисто злато, за да се отморят в безкрая на океанската шир снежнобелите му коне. След малко сестра му Селена с косите й от чисто злато щеше да се възцари там, където през деня властелин беше то. Мракът започна да се спуска, но той не помръдна да запали някаква светлина. Така или иначе, околните заведения осветяваха достатъчно изолираната му веранда. Така или иначе, спомените винаги намират пътя да дойдат, дори в мрака.

Образът на Елпида изплува пред него. Сериозен както винаги. Рядко се усмихваше тя. По-скоро си я спомняше навъсена. Дори когато всички се развеселяваха от резкия й маниер на говорене, дори тогава тя ги гледаше строго и казваше:

— Кога най-после ще вземете нещата на сериозно?

Улови се, че се усмихва при този спомен. Болката беше отстъпила. Дори безпричинните първоначални угризения.

Ако…

Ако не й се бяха стоварили всички с техните лични проблеми. Ако й бяха оставили време за самата нея, тогава може би щеше да прозре. Щеше да признае. Щеше да избере друг път. Ако онази нощ я беше убедил. Ако… Само една думичка от три букви, а имаше силата да прекърши и най-силния, да подлуди и най-уравновесения, да разбие и най-организирания. Стига да позволеше човек да нахлуе в системата му. Едно ако пораждаше десетки други. А всяко от тях забиваше и трън в мозъка, а този трън пораждаше нова вина. А тогава вече и той се озоваваше предаден на присъдата на най-непреклонния съдник; собственото му „аз“… Дори той не беше успял да се изплъзне. Цяла година се люшкаше между лудостта и разсъдъка. И ако тази година не беше предшествана от онези дванайсет месеца, които промениха живота му, бездната на параноята щеше да го погълне в мрачните си води.

Но тези дванайсет месеца… Както дванайсетте олимпийски богове, които някога предопределяли живота на обикновените простосмъртни, така и те бяха начертали пътя на неговото предопределение.

Дванайсет месеца. Дванайсет богове. Орисваха. Повеляваха. Изпълняваха. Всеки един от тях наложи своя отпечатък върху живота и характера им. Всеки от тях сякаш представляваше някой от месеците на тази година.

Арес, богът на войната. Той ги запозна. Чрез една кавга. Сложи отпечатъка си през март.

Хестия, богинята на домашното огнище. Тя помогна на самия него отново да стъпи на крака. Сложи отпечатъка си през май.

Хефест, богът на огъня. Той май разбърка нещата с неговия огън. Сложи печата си през юни.

Атина, Посейдон, Зевс, Хермес, Афродита, Деметра, Аполон, Хера и накрая Хадес, богът на Подземното царство.

Той стана от отморяващия плетен фотьойл и се облегна върху каменния парапет. Оттам виждаше околните заведения. Бяха пълни с хора, които се смееха, разговаряха, забавляваха се. Насреща тъмният масив на вулкана наблюдаваше безучастно, безразличен към онова, което като свредел дълбаеше у хората, към онова, което беше в сърцата им. Онова нещо в сърцето му беше от гореща лава. Пред нея всичко изглеждаше хладно. Не го беше грижа, че имаше толкова хора отсреща. Онова нещо вътре в него беше сякаш Хефест работеше ден и нощ върху огромната си наковалня.

Отново се отплесваше. Не. Трябваше да се придържа към фактите… Четирима души: три жени и той. Как се бяха запознали? Първата им среща не беше в крехка възраст. Нито юношески вълнения ги бяха разтърсили, за да ги свържат. Всички бяха зрели хора, с уреден или… малко поразбъркан живот. Как така се привързаха? Как започнаха да милеят толкова много един за друг? Седна отново и почувства спомените да го поглъщат в гореща, подобно приливна вълна. Остави се тя да го носи.

Днес вечерта щеше да се случи, най-после. Щеше да приключи с миналото. Но за да стане това, трябваше най-напред да го изтръгне от себе си. Да го изправи пред себе си, да го погледне право в очите, а след това да го остави на мира.

И така, днес вечерта беше настъпил часът. Да си спомни. Да подхване всичко отначало…