Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (30)

30.

Да се залостват вратите и прозорците в нощите, когато има буря.

Когато Андрес Леал се качи с Бичо на тридесет и два футовата си платноходка с две каюти и една мачта, не си представяше, че приключението му ще продължи повече от месец, най-много два. Беше направил обаче изчисленията приблизително, без да съобрази, че понякога трябва здраво да се бориш с природните стихии, за да стигнеш жив и здрав до пристанище.

Нито вятърът бе благоприятен, нито теченията го носеха в желаната посока, нито дъждовете го оставиха на мира. Преживя глад, студ, морска болест в морето, морска болест на сушата, а влагата се пропи в костите му и проникна в настръхналата му кожа.

Да предприеме подобно пътуване при такива условия бе лудост — това повтаряха всички моряци, които срещаше по пътя. Съветваха го да се скрие в някое пристанище и да изчака бурята да утихне, но той не слушаше нищо и никого и продължаваше напред като на автопилот, с една-единствена мисъл в главата си — да върне Джъстис у дома.

Не можеше да обясни мотива за подобно поведение, което, погледнато от всички страни, бе ирационално и безразсъдно. Нито разбираше защо споменът за Сесилия, по-ясен с всеки изминал ден, отприщваше толкова трудна за осмисляне смесица от чувства. Тя му липсваше толкова отчаяно, че подсъзнанието му, свикнало с подобна силна болка в продължение на години, не я отчиташе като нещо ново, а я възприемаше като обичайно състояние на разбитото му сърце. Все още не бе сигурен какво изпитва към Сесилия. Ако беше любов, то той не си спомняше, че това чувство е толкова мъчително.

Понякога вечер му се струваше, че между пенливите вълни вижда силуета на Дулсе да играе с делфините и да му маха със сребристи перки за сбогом, а после да се гмурва, за да изскочи след това малко по-нататък. И му се струваше, че без да си дава сметка, я следва по водната пътека, която тя оставяше. Това също болеше.

Когато стигнаха пристанището на Алхесирас, видът на Бичо и Андрес бе плачевен. Кучето приличаше на кльощаво и проскубано чудовище, а той — на брадясал, вонящ и мръсен корабокрушенец със съдрани дрехи. В малък местен супермаркет се запасиха с най-необходимото за най-опасната част от дългото им пътуване. Уредиха документите, закърпиха платната, подсигуриха въжетата и макарите, напълниха съдовете с вода и гориво и в началото на май, в едно слънчево утре, поеха към Африка.

В квартал „Букалеф“ в околностите на Танжер Джъстис делеше една постеля с няколко сомалийски младежи. Беше се присъединил към тях в Адис Абеба, а те го приеха, защото поради сомалийския си произход знаеше езика и обичаите на спътниците си. Бабата и дядото на Джъстис бяха емигранти също като него и също бяха рискували живота си в търсене на по-добро бъдеще.

Бяха направили междинна спирка в Агадез, но се бяха задържали там много по-дълго, отколкото Джъстис би желал. Обясниха му, че да се прекоси до Таманрасет е опасно, че трябва да се наеме добър водач и добро превозно средство, ако искат да се измъкнат живи от подобна авантюра.

През февруари най-после намериха места в конвой с четири джипа, воден от здрав алжирец, на когото трябваше да дадат всичките пари, които успяха да съберат. Преминаването на пустинята бе истинска агония: във всяка кола пътуваха по десет, наблъскани един върху друг и почти задушени от високите температури момчета. Трябваше да разделят на дажби водата и провизиите, да спят навън, треперейки от студ край огъня, да отблъскват буквално с изстрели нападенията на различни групи въоръжени бандити, да успокояват духовете си и да избягват вътрешните дрязги.

Джъстис не се доверяваше на никого. Знаеше, че на практика е сам. Че приятелствата, които се завързват, водени от нуждата, се разпадат и че ако се случи нещо, никой нищо няма да рискува заради него.

Но в тъмните нощи му се струваше, че в танца на огнените езици съзира червените и русите къдрици на Ноелия, коприненото й бельо, бялата й кожа, първата й любов, страха й да го обича и също — незнанието как да го прави. Първия път, когато Джъстис прекоси Африка, го направи от глад за храна и приключения. Сега, втория път, го движеше любовта. А никой огън не сгрява по-силно от нейния.

От Таманрасет, където спряха за известно време, все още оставаха хиляда и петстотин километра до Ужда.

Ужда бе родният град на водача на експедицията. Семейството му живееше в голяма къща с двор, заобиколени с тухлена ограда, където осигуряваше последен подслон на пътниците. Това бе част от сделката.

Тук се пресичаха и се разделяха завинаги много пътища. Джъстис не искаше да губи повече от седмица, живеейки на хляб и супа. Щом възстанови силите си, тръгна към Танжер.

Като го видяха да поема с поглед като на тигър, трима младежи го последваха, но той им заповяда да се върнат обратно в двора, защото не искаше да носи отговорност за други. Не го послушаха.

След като вървяха няколко дни, накрая стигнаха целта на пътешествието. Не намериха къде да се подслонят в центъра на града и отидоха в крайния квартал „Букалеф“, където наеха стая за четиримата. Крайбрежната охрана беше много по-засилена в сравнение с предишното лято, а градът започваше да прелива от бежанци като тях, търсещи начин да оцелеят. Тъй като пространството бе ограничено, трябваше да дели постеля и храна, а да изкара някакви пари, работейки за шефовете на мафията в нечовешки условия, бе мисия невъзможна.

Най-накрая, в средата на юни, едно от сомалийските момчета, с които живееше, събра всички и шепнешком, въпреки усилието да не се разскача от радост, им разказа, че мароканската полиция е намекнала, че в рамките на четиридесет и осем часа ще си затваря очите за смелчаците, които рискуват да потеглят към Испания. Очевидно бе необходимо да се изпусне малко парата, преди целият град да излети във въздуха.

— Отварят шлюзовете, момчета, всичко живо изтича — каза младежът. — Тръгват с надуваеми лодки, с лодки с гребла, дори и с корабчета играчки. Наемодателите на стаи вече изгарят постелките и мръсните дрехи. Никой не взима нищо. Хората тръгват бързо, с това, което имат на гърба. Жени, деца… Няма брегова охрана в разстояние на седемдесет километра по крайбрежието.

Моментът бе дошъл.

— Значи е време да се разделим — каза Джъстис. — Предупредих ви, че пътувам сам.