Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (23)

23.

Забранено е да се провалят животът и мечтите.

В последната нощ, която Джъстис прекара в бунгалото „Лереле“, бе неспособен да заспи отчасти защото искаше да се наслади на всяка секунда до топлото и нежно тяло на лежащата до него Ноелия, но също така и заради плана, който бе започнал да се оформя в главата му: „Ще бъда това, което ти искаш да бъда“, й бе обещал. И щеше да бъде. Щеше да успее да си изгради бъдеще, да натрупа състояние и ако тя поиска, да стане бял като Майкъл Джексън. Щеше да се ожени за нея, да я короняса за кралица, да й подари четиристотин слона на брега на морето и щяха да живеят заедно завинаги в дворец от слонова кост, обградени от слуги и богатства.

Онази сутрин съмна много бавно. В началото се виждаше само някакъв проблясък на светлината през щорите, но после слънцето изгря и прозорецът се превърна в екран от нямото кино, черно-бял, пред който на седалките в салона, скрити в сумрака, двама влюбени продължаваха да се целуват, без да осъзнават, че филмът вече е свършил и светлините в залата са запалени.

— Трябва да тръгвам, Джъстис, че ще дойде Асусена и ще ни хване — каза Ноелия шепнешком, когато разбра, че минава осем.

— Не бързай — отвърна той, прегръщайки я още по-силно. — Все още е много рано. Много е студено. Нека да ти донеса закуска в леглото.

— О, да! — Ноелия помисли, че се шегува. — Ако искаш, може да излезем от бунгалото на обяд и да разкажем на всички, че сме спали заедно.

— Ами… ако ти искаш…

Тя се повдигна на лакти и го погледна втрещена.

— Говориш сериозно, нали? — осъзна тя.

Джъстис сви вежди. Разбира се, че говореше сериозно. По скромното му мнение, обясни той на Ноелия, влюбването бе нещо много здравословно, много естествено и той не виждаше нищо лошо в това да го признаят пред останалите. Бе уверен, че Сесилия много ще се развълнува, когато узнае, че двамата са открили удоволствието от любовта в нейния пансион. Е, за да бъде честен, той вече няколко пъти го бе правил преди, но Ноелия бе изгубила девствеността си онази нощ в бунгалото „Лереле“. А първият път, казват, особено когато си влюбен, никога не се забравя. И щеше да се зарадва, когато й разкажат как са се наслаждавали на телата си, как са проникнали един в друг, как са синхронизирали движенията си и колко силно и дълбоко е било. Как са го направили три последователни пъти, защото апетитът, младостта и енергията им бяха големи. И че биха могли да продължат да го правят още дълги часове и биха искали нощта да е вечна, а утрото никога да не настъпи. Да няма никакво друго човешко същество по лицето на земята, освен тях двамата, виещи се един около друг както бръшлян по стена.

— За бога, Джъстис! — прекъсна го Ноелия. — Не знам как се прави в Кения, но тук, в Испания, хората не разказват какво са правили в леглото.

— И защо не?

— Свян, възпитание… Откъде да знам.

Подобно на библейската Ева, Ноелия осъзна, че е гола в райската градина. Поради липса на листа от смоковница се покри с бельото си и се раздели с Джъстис със същото опечалено лице, с което Адам е гледал Господ в деня на неразумната постъпка: нямаше значение колко сладка е била ябълката, колко убедителна е била змията или колко съблазнителна е станала внезапно Ева — вината беше само негова, от глупост, от малодушие и недомислие.

След като Ноелия си тръгна, младежът остана дълго време загледан в тавана на бунгалото, потънал в мисли за нежното и безпомощно момиче, което го подлудяваше.

До появата на Ноелия в живота му Джъстис се бе смятал за късметлия: като отговорник за поддръжката на пансиона и заради грижите за зеленчуковата градина печелеше достойно правото си да живее в бунгалото. Хранеше се с топла храна всеки ден, а спестовната му тенекиена касичка бе по-пълна от всякога, благодарение на щедрото възнаграждение, което му бе дал Андрес Леал за помощта при ремонта на къщата. Не му идваше наум какво друго би могъл да иска от живота. За пръв път от много време излизаше на улицата с вдигната глава, гледаше хората в очите и не се налагаше да проси милостиня на входа на супермаркета, а влизаше вътре и пазаруваше като всеки местен човек от квартала. Разхождаше се свободно в района, а някои хора дори го поздравяваха, когато минаваше. Беше чист и добре облечен, а мизерният му живот се превръщаше в нереален и мъглив спомен.

Тогава обаче се запозна с Ноелия и това, което смяташе за успех, се оказа провал. Даде си сметка, че стълбата е много по-висока, отколкото си бе представял — бе изкачил само първото стъпало и му оставаха още много.

Онази сутрин, след любенето, с поглед, впит в тавана на бунгалото, Джъстис си каза, че от всички мъже, които бе срещнал през краткия си живот, единственият, който наистина бе постигнал победа, при това с главни букви, в джунглата на цивилизацията, е Андрес Леал. Спомни си историята, която бе разказал на него и на Сесилия през една гореща и жадна вечер на верандата на пансиона. Как бе изградил фирма със собствените си ръце, бе спечелил много пари и си бе купил елегантен дом и платноходка. Беше достатъчно само да се види колата, която кара, дрехите, които носи, увереността, с която говори, и армията работници, които се хранят от ръката му. И Сесилия, с целия си чар и образование, бе паднала в обятията му като тийнейджърка, която се влюбва за пръв път.

Андерс Леал бе ключът, помисли си, а идеята му, вероятно откачена, бе да отиде в дома му и да падне в краката му. На колене да го помоли да го вземе във фирмата си, да уреди въпроса с документите му, да легализира пребиваването му, да му даде начална скорост, а в замяна той щеше да бъде негов роб. Щеше да му продаде душата си, младостта си, енергията си и щеше да подпише документ, с който да ипотекира бъдещето си. „Когато аз стана милионер — щеше да му каже, — ти също ще бъдеш. Ще имаш половината от богатството ми. Ще можеш да се оттеглиш да живееш на кораба си, ще обиколиш света хиляда пъти и ще си най-богатият старец в историята.“

Стана от леглото, облече се небрежно, забрави ключовете на бунгалото в едно чекмедже, излезе с отнесен поглед и приказката за млекарката в главата, с походката на Форест Гъмп, решимостта на Едмънд Хилари, преди да покори Еверест, и тревогата на Амундсен, когато наистина започнал да усеща студ.

Слезе в метрото със смелостта на миньорите, които знаят, че ще затворят зад тях мината, но продължават да копаят, защото не познават друг начин на живот. И там, на централния перон, докато чакаше със свито сърце приближаващия се към гарата влак, бе задържан от цивилен полицай.

— Може ли да видя документите ви?

— Кои документи?

— Паспорт и разрешение за пребиваване, като за начало.

— Изгубих ги.

— Тогава ще трябва да ме придружите до участъка, младежо, за да проверим досието ви.

 

 

Сесилия слушаше Андрес е широко отворени очи. Удържайки обещанието си, бе пристигнал в пансиона след малко повече от четиридесет и пет минути и сега пиеха топъл бульон, прегърнати на дивана в хола, докато й разказваше какво бе узнал за местонахождението на Джъстис.

— Досието му показва, че два месеца преди ние да го намерим, е бил задържан на входа на супермаркета и са го предупредили, че ако не успее да легализира пребиваването си в Испания и пак го хванат без документи, ще го върнат незабавно в родината му, без съд и присъда. Както изглежда, първия път назначават служебен защитник, но втория път вече се смята за престъпление и те депортират автоматично.

Сесилия бе ужасена.

— Казали му, че е късметлия и че ще се върне у дома за Коледа. Трябвало да напълнят един „Боинг 737“ с нелегални имигранти и все още оставали сто незаети места. Затова полицията тръгнала да обикаля и да арестува безразборно всеки чернокож, когото срещне на улицата, опитвайки се да се разбере с тях на суахили и банту, ако измъченият испано-английски на органите на реда не давал добър резултат. Самолетът излетял от Торехон де Ардос^[1] същия този следобед с двеста нелегални имигранти на борда. Всички със забрана да влизат в Испания, докато минат най-малко три години от експулсирането.

— Три години! — възкликна Сесилия. — Това е цяла вечност, Андрес! Не вярвам, че Ноелия ще издържи толкова време, без да вижда Джъстис.

За миг настъпи тишина.

— Ще се изненадаш от способността на човек да издържа при най-лоши обстоятелства — каза замислено Андрес, изведнъж станал меланхоличен. — Човек вярва, че животът изгубва смисъл, когато бъде разделен с любимите същества, защото вече няма нищо, за което да се бори или да обича на този свят. Но въпреки всичко същият този човек се вкопчва в същия този свят, Сесилия, поради шибания инстинкт за самосъхранение. Защото в крайна сметка сме животни и естественото ни предназначение е да съхраним нашия вид.

Изявлението бе толкова пораженческо, колкото и неочаквано.

Сесилия се отдели от прегръдката му и го погледна в очите.

— Затова ли си с мен? Защото трябва да съхраняваме нашия вид?

— Не сме нещо по-различно от животни, Сесилия.

— Разбира се, че сме животни — съгласи се тя, — но имаме душа. Затова сме способни на обич, както и на още много други подвизи. Способни сме да се смеем, да плачем, да прощаваме, да си спомняме. И, да, способни сме също да преживеем загубата на нашите любими същества, защото любовта ни ги прави вечни. Аз например понякога срещам баба и дядо в коридора.

Сега Андрес Леал се отдръпна смаян.

— Да не вярваш в съществуването на рая и тям подобни щуротии?

— Не вярвам, а го знам със сигурност.

След едно такова изложение на принципи Сесилия и Андрес се върнаха към прегръдката на дивана и разговора, който ги бе отвел в тази посока.

— Случаят на Джъстис е класически — изрази съжаление Андрес. — Влязъл е нелегално, бил е задържан и предупреден преди месеци, няма разрешение за пребиваване и за работа, няма роднински връзки… И няма с какво да се защити, бедният.

— Под роднински връзки имаш предвид дете например? — попита Сесилия, за която лампичката на надеждата бе светнала изведнъж.

— Да, дете или съпруга испанка. Това би узаконило положението, защото се предполага, че има семейство, което му осигурява място на пребиваване. Но трябва да докаже, че е бил в Испания минимум три години и че има работа.

— Това може да се документира! — Сесилия подскочи на дивана. — Това за трите години ще го подпиша аз, дори и да се наложи да лъжесвидетелствам, а въпроса с работата ще го разрешиш ти — назначаваш го в „Микеланджело Буонароти“ и готово!

Андрес Леал се покашля.

— Нещата не са толкова лесни, душицо — каза той. — Като начало е незаконно да наемеш имигрант без документи. Положението е като омагьосан кръг: без документи няма работа и без работа няма документи. А освен това всъщност няма семейство, към което да се причисли, освен ако не искаш да го осиновиш. Но се боя, че няма да е възможно на неговите години.

— Това също може да се уреди — усмихна се загадъчно тя.

 

 

Джъстис прекара десет часа в тъмница и осем — в самолет, проклинайки, както останалите си сънародници, лошия си късмет. Някои плачеха от безсилие, други гледаха с празен поглед към сивия хоризонт, който ставаше все по-тъмен с всяка следваща минута.

Засега той успяваше да се държи с достойнството на воин, защото все още можеше да усети парфюма на Ноелия върху кожата си.

Слезе от самолета в Найроби и още в мига, в който краката му докоснаха земята, след като бе пуснат на свобода, започна да планира как да се завърне при нея.

„Който може да изплете една кошница, може да изплете стотици“, казва една поговорка, а Джъстис бе научил в движение някои неща за плетенето на кошници. Като например това, че най-добрият начин да се влезе в Испания е по море. Така че той се насочи към Мароко, където възнамеряваше да потърси лодка, за да прекоси протока. Щеше да се завърне като изоставено куче, което е прекосило света, за да застане пред вратата на дома си, махайки с опашка и подскачайки от радост. Без да подозира, че стопанинът му, същият този, когото то никога не би предало, е затворил вратата на колата и е потеглил без него, след като предварително е напълнил резервоара догоре, за да може да избяга по-далеч, наблюдавайки в огледалото за обратно виждане дали то не го е последвало към къщи. Кучето, което цапа, което иска да яде, което никой не извежда на разходка и никой не обича. Което ни идва в повече и притеснява съседите.

 

 

— А за кражбата казаха ли ти нещо?

— Не.

— Не е ли носил бижутата и парите със себе си, когато са го задържали?

— Не.

— А ако не е бил той?

— Той е, Сесилия. — Андрес нямаше никакви съмнения. — Трябва да намерим мястото, където е скрил откраднатото. Трябва да огледаме внимателно колибата и да разровим градината… Вероятно е смятал да продаде бижутата, но не е имал време.

Сесилия изведнъж се изправи.

— Или може би някой ги е намерил, прибрал ги е и не ни е казал нищо — отбеляза. Внезапно в съзнанието й изплуваха думите на Каталина: „Да притиснем Асусена и да я накараме да признае за какво става въпрос“. — С Каталина имаме кандидат за престъпник — каза тя загадъчно.

— С Каталина?

— Направи някои проучвания по този повод — поясни Сесилия.

— Срещнах я в съда — спомни си Андрес. — Попитах моя приятел, адвокат, какво прави тя там.

— Сигурно е проучвала. Много обича да се прави на детектив.

— Не беше това — отвърна Андрес. — Плащаше гаранция за баща си. Знаеше ли, че баща й е замесен в сериозни проблеми?