Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (27)

27.

Наемателките на пансиона трябва да са млади, неомъжени и без деца.

Мнимият доктор Леал диагностицира силно заразна вирусна инфекция и препоръча всички да напуснат стаята, ако не искат да се разболеят. Каза, че Ноелия трябва да остане на легло минимум една седмица и че изобщо не е препоръчително майка й, такава изключителна красавица, да стои край нея, защото и без това за пациентката не може да се направи кой знае какво, освен да я наливат с течности и да чакат треската да отмине.

Тези съвети произведоха неочакван ефект върху духа на Наталия Помар де Валдивия. Освободена от майчинска отговорност, истинската й същност се прояви в целия си блясък: свали маската на страдащ и притеснен човек, напъха се в еластичен панталон с тигрова щампа, обу черни ботуши с шпори, в комплект с чанта, която нарече „пазарска“, сложи огромни слънчеви очила, една камара скъпи бижута и обяви, че отива по магазините и не е сигурна дали ще се върне за обяд, или ще хапне в някой японски ресторант. От стълбищната площадка изпрати въздушна целувка на болната си дъщеря, предложи да затворят вратата, за да не се разпространява заразата из къщата, извика такси и изчезна яко дим по улица „Лансада“.

За разлика от нея, Роса Кинтана остана с Ноелия цялата сутрин. Слагаше мокри кърпи на челото й, за да свали предполагаемата температура, проветряваше стаята от време на време, развличаше я с разговори и мереше температурата й на всеки петнадесет минути. След интензивното дежурство сподели с дъщеря си, че домашната й помощница Асусена е много странна жена. Десет минути я била наблюдавала съсредоточено от вратата на стаята, без да каже каквото и да било. Само се усмихвала, но усмивката й била плашеща, като на луд човек. „Да не е лесбийка?“, дори си помислила, след като жената в един момент се приближила до нея и уж случайно погалила косата й. Каза, че тази странна птица я изнервя, и предположи, че вероятно е шизофреничка, забравила да изпие хапчето си, и че може да ги изколи всичките, както се било случило някога в някаква мадридска болница.

— Ти проучила ли си я добре? — попита. — Знаеш ли нещо за миналото й? За семейството?

— Знам нещо — отвърна Сесилия и едва успя да се сдържи да не проговори.

Може би моментът беше подходящ, за да подскаже нещо за общото им минало, но сега нямаше сили да се справи с още една криза. Беше й дошло в повече разкритието за Каталина и последиците, които то бе донесло със себе си.

Единодушно бе решено да я изгонят от пансиона. Бяха й разрешили да остане до неделя вечерта, за да може да си намери друго място и да не се налага да спи на улицата, но никой нямаше желание да продължава да живее под един покрив с такава крадла, лъжкиня и манипулаторка.

Това, че „информацията е сила“, бе показано по най-грозен начин в най-красивия пансион на света — Каталина се отърва от колективно обвинение само заради сведенията, с които разполагаше. Те струваха повече от парите, от смелостта и от правосъдието.

Андрес Леал трябваше да отстъпи, виждайки ужаса, изписан по лицата на Ноелия, Ивана, Асусена и Сесилия. Никоя от тях не бе готова да предяви обвинение към Каталина, ако това означаваше тайните й да бъдат разкрити. Но виновницата прекара последните си два дни в пансиона в пълна изолация, което също бе форма на присъда. Не й бе сервирана храна, нито й бе позволено да участва в разговорите на другите, да седи на дивана с тях или да се качва в библиотеката. Беше домашен арест по всички правила. Раздяла без думи. Четиридесет и осем часа презрение.

— Ще търсиш ли друга наемателка? — попита Асусена.

— Мисля, че не — отвърна Сесилия. — Поне докато се роди бебето на Ноелия, предпочитам да не идва нов човек. Предстоят трудни месеци — прогнозира тя.

В дванадесет през нощта Наталия Помар де Валдивия слезе от едно такси и се приближи до вратата, залитайки, натоварена с торби, рошава, потна и най-вече — по-пияна от каруцар или поне така я определи Андрес, използвайки народния израз, събрал в себе си проверен опит. Не й се разбираше нищо, а дъхът й вонеше на бъчва и повръщано. Без изобщо да се поинтересува от дъщеря си или от каквото и да било друго, различно от пазенето на равновесие, се тръшна на леглото облечена и спа петнадесет часа. Събуди се в три следобед в неделя, напълно объркана и отново започна да повръща, за щастие този път в тоалетната чиния.

— Колко е забавно в Мадрид — коментира с огромна усмивка пред учудените погледи на всички присъстващи, които довършваха обяда си на масата. — В Агила човек се погребва за цял живот — добави. — Понякога имам чувството, че съм пропуснала живота си и младостта си. Знаете ли, омъжих се много млада, а можеше да постигна големи неща: можех да бъда актриса, да опозная света, да се влюбя в някой плейбой — изсмя се тя и запали цигара. Вдиша дълбоко, изпусна дима през носа си и въздъхна. — В същата година, когато се омъжих, се роди Ноелия — оплака се тя. — И сложи край на свободата ми, защото да имаш деца е като да си в затвор — увери ги тя. — Вие нямате деца, нали? — попита Ивана, Сесилия и Асусена. — Какви късметлийки! Децата създават само проблеми и притеснения — достатъчно е да видите Ноелия в леглото, за да разберете за какъв кошмар става въпрос!

— Тя е много по-добре — прекъсна я Андрес, който започваше да се нервира. — Вече може да се приберете у дома спокойна — момичето ще се оправи до два дни.

— Купила съм й тесни дънки, в които ще се влюби — каза майката сред облаци от дим.

— Много подходящо — промърмори тихо Асусена.

— Когато решиш, можем да тръгнем обратно за Агила — предложи майката на Сесилия.

— Ще се кача да й пратя една целувка от вратата и потегляме, става ли? Тъкмо ще успея да отида на пилатес — погледна часовника си и изясни: — От седем часа е.

Когато колата с майката на Ноелия се изгуби от поглед, всички присъстващи се спогледаха, без да произнесат нищо, но наясно с всичко. Тази жена, на която майчинското чувство толкова липсваше, беше отговорна за безпомощността на дъщеря си. Ноелия бе израснала с чувството, че е в тежест в един дом, обитаван от самотата и тишината. Валентин Вилянуева де Кампос и Наталия Помар де Валдивия бяха свързали фамилните си имена в пищна и показна церемония, в унисон с елегантната им къща, суетен живот и наследено богатство. Бе им се родило обаче интелигентно момиченце, способно да открива красотата на хората отвътре, да ги обича заради това, което са, а не заради онова, което притежават, и смело до такава степен, че бе способно да жертва всичко заради любовта си към Джъстис и заради детето им, което носеше в себе си.

Ивана първа стана от масата. Мълчаливо се изкачи по стълбите и почука на вратата на стаята на Ноелия, която намери, както можеше да се очаква, удавена в сълзи. Седна до нея, подаде й хартиените кърпички и за изненада на Ноелия, която по някаква странна причина беше сигурна, че рускинята я презира, взе ръката й в дланите си.

— Много съжалявам, че бях толкова несправедлива към теб — каза й тя. — Искам да те помоля за прошка!

— Прошка? — учуди се Ноелия. — Не те разбирам, Ивана, никога не си ми направила нищо лошо. Аз странях от теб. До теб се чувствам толкова невзрачна…

— Всеки път, когато те поглеждах, Ноелия, изпитвах силен гняв. Животът ти е уреден още с раждането, а аз, за разлика от теб, трябваше да оцелявам по най-унизителния начин, който можеш да си представиш. Желаех да те сполетят всички злини на света.

— Но вече не?

— Сега те разбирам. Твоята беззащитност е и моята, а самотата ти е като споделена съдба. Може ли да се опитаме да бъдем приятелки? Позволи ми да се грижа за теб, докато си на легло. А когато се роди детето ти, моля те, кажи, че ще разчиташ на мен за каквото и да било!

Сълзите отново се затъркаляха по бузите на Ноелия.

— Това, от което това дете ще има нужда, е семейство, дом и сигурност — каза й тя. — И не мисля, че някоя от нас може да му предложи това. Най-малкото не в този момент от живота и на двете ни.

— Колко жалко, че бременността е само девет месеца, а не девет години — въздъхна Ивана и преди да се изправи и да остави Ноелия, потънала в съмнения, добави, галейки сватбената си халка: — Но ще видиш, че ще се намери решение. Ако мислиш със сърцето си, ще откриеш отговора. Понякога животът прави неочаквани подаръци.

Малко по-късно, когато Сесилия почука на вратата, много се изненада да види в стаята рускинята, която вече си тръгваше, както изясни с известно неудобство, а Ноелия — разплакана.

Прехапа долната си устна и за момент замълча, изчаквайки момичето да се успокои. Неочаквано обаче Ноелия наруши тишината, а думите, които изскочиха от устата й, разтърсиха Сесилия до дъното на душата й:

— Моля те, Сесилия, бъди ти майка на детето ми! Не се сещам за някой по-добър от теб, който да може да го направи. Аз съм на деветнадесет години и имам семейство, което никога няма да приеме случващото се. Не мога да предложа на това бебе абсолютно нищо.

Сесилия седна в долния край на леглото. Пред очите й като на кинолента мина животът й: дванадесетте години безуспешни опити да забременее, абсурдното посещение в клиниката за инвитро оплождане и най-вече фразата, която Асусена често повтаряше: „Децата идват в живота, когато най-малко ги очакваш и невинаги пристигат по един и същи канал“.

Току-що Ноелия й подари дете. Най-желаното от нея. Ни повече, ни по-малко. „Ти ще го осиновиш, ще му дадеш фамилията си, ще му избереш име и ще го научиш да те нарича «мамо». Кажи, че си съгласна, Сесилия, моля те от цялото си сърце! Ти си единствената ми надежда!“

— Ще я нарека Тереса, на баба ми, или Мигел, на дядо — каза Сесилия след миг мълчание. — Ще я глезя, ще я обичам, сякаш е излязла от моето тяло, и ще порасне тук, в тази къща, или в къщата, в която Бог реши, че трябва да живеем. Ще учи в университет, ще бъде свободна, смела и щастлива. Обещавам ти, Ноелия, че ще бъде щастлива! Повече, отколкото ти и аз някога сме мечтали да бъдем. Но ще знае, защото това ще бъде нейно право, кои са истинските й родители. Независимо дали ще иска да нарича „мамо“ мен, а вас с Джъстис — по име, никога няма да престане да бъде ваша дъщеря.

Прегърнаха се треперещи. Току-що бяха поели обещание за цял живот, бяха сключили съюз, по-силен от кръвна връзка, по-рискован и по-истински. За съдбата на бебето, което в този момент нямаше още десет сантиметра и тежеше сто и петдесет грама, имаше очи, големи като фарове, обещаващи вежди и навика да смуче палеца си всеки път щом усетеше, че майка му плаче.

„Виж, мамо, вече имам пръстчета и мога да ритам, чувам те, когато плачеш и когато се смееш, и когато молиш Сесилия да се грижи за мен.“

С тази нова нагласа за света Сесилия придружи Ноелия до гинекологичния кабинет веднага щом изтекоха седемте дни на задължителен режим на легло. Каталина вече бе напуснала пансиона, оставяйки след себе си такава дълбока диря от разочарование, която успя да заличи единствено идеята да види лицето на бебето, което идваше в живота й като по чудо. Бе заминала рано сутринта, преди да е дошла Асусена, преди да са се събудили останалите момичета и преди Сесилия да е слязла за закуска, облечена като адвокат. Просто когато съмна, Каталина вече я нямаше.

Ехографията разкри, че създанието е момиче, в крайна сметка ще се казва Тереса и че ще трябва да се бори с нокти и зъби, ако иска да победи риска плацентата му да се отдели преждевременно.

— Състоянието ти се нарича риск от аборт или от преждевременно раждане, което означава, че имайки предвид картината, не мога да ти гарантирам, че ще изкараш двадесет и шестте седмици — обясни й докторката. — Ще трябва да лежиш до края на бременността. Няма да ставаш дори до тоалетна. Някой ще трябва да се грижи за личната ти хигиена и да ти слага подлога — добави, гледайки Сесилия.

— Но бебето е добре, нали?

— Проблемът не е в бебето, а в плацентата — успокои ги гинеколожката. — Докато не се опъва плодният сак, няма страшно. Но трябва да избягваш да стоиш права и, разбира се, да правиш каквото и да било усилие и резки движения. Ще идвам да те преглеждам вкъщи на всеки две седмици. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — отвърна Сесилия.

— Но недейте да храните големи надежди — лекарката остави разочарованието за накрая. — Тези рискови бременности, въпреки грижите, невинаги имат добър изход.

След женската консултация и имайки предвид, че Ноелия няма да види улицата през следващите пет месеца, Сесилия спря колата пред специализиран бебешки магазин. Купи сгъваемо бебешко креватче, комплект малки розови чаршафи, корито с плот за повиване, една камара дрешки, няколко пакета памперси, разглобяема количка, биберони, шишета и бурканчета, гел за къпане и хидратиращ крем, бяла и червена боя, валяци, четки, корниз с мечета и дори лампа с регулираща се яркост.

— Вече знам какво ще направя със стаята на Каталина — заяви Сесилия.

— А това да не храним големи надежди? — попита плахо Ноелия, която продължаваше да е ужасена от последните думи на лекарката.

— Няма начин — бе категорична другата. Запали мотора на колата, натоварена до тавана, докато си представяше подигравателното изражение на Андрес Леал, когато му съобщи, че неговото любимо бяло ще трябва да стане бледорозово.