Мамен Санчес
Забранява се неверието в съдбата (3)

3.

Забранява се настаняването на безпомощни същества в бараката зад пансиона.

По време на обилния обяд в един ресторант, недалеч от къщата на баба й и дядо й, пред смаяния поглед на Сесилия Джъстис погълна голяма порция паеля, последвана от огромна пържола и крем карамел. Самата тя не успя да изяде своята пържола, толкова беше голяма.

— Ако си още гладен, можеш да изядеш и моята пържола — предложи тя на Джъстис.

Чак когато напълни достатъчно стомаха си, момчето започна да разказва историята си на тази позапусната жена, която току-що му бе станала хазяйка. Джъстис бе роден в Кения, но беше внук на сомалийци. Имаше майка и баща, четирима по-малки братя и сестри, мизерна колиба на брега на воняща река и телевизор, на който през цялото време показвали хора, живеещи в завидно изобилие. „Интересно, колко различно се възприема реалността според това кой е от другата страна на екрана“, помисли си Сесилия, която имаше навика да сменя канала, ако даваха нещо неприятно. Не понасяше предаванията за повишаване на социалното съзнание, които постоянно показваха недохранени деца или бежански лагери. Нито новините, в които съобщаваха за пристигането на лодки с нелегални имигранти до бреговете на Кадис. Никога не й бе минавало през ума, че телевизията разпространява имиджа на разкоша, както й бе описал Джъстис — тя смяташе, че популяризира само мизерията.

— Не си някое от онези момчета от лодките, нали?

— А, не — отвърна Джъстис. — Аз плува.

Без билет се бе промъкнал на луксозен кораб. Според онова, което разказа на Сесилия, се бе качил на яхта в Рабат, възползвайки се от невниманието на охраната, и бе чакал скрит в някакъв шкаф да стигнат достатъчно близо до пристанището на Алхесирас^[1], за да се хвърли във водата и да доплува до брега. Тъй като било нощ, никой не забелязал тъмното петно, което изпълзяло от морето и се скрило в храсталаците край някакъв безлюден плаж. После оцелял, първо, благодарение на брането на ягоди, а след това — на грозде. А когато станало студено, решил да пробва късмета си в Мадрид.

— Аз помага в супермаркет — обясни на разваления си език. — Помага жени с покупки. Събира колички.

Сесилия си представи горе-долу ситуацията. Джъстис беше в Мадрид от шест месеца, прехранвайки се от милосърдието на клиентите на един супермаркет, които понякога му давали храна в замяна на помощта му с носенето на торбите с покупки. Понякога ядял пържени картофи, друг път — хляб и сирене, а от време на време — плодове. През повечето дни получавал и по няколко монети, които събирал в консервена кутия в бараката.

— За мое семейство, когато аз се прибира у дома.

Поръчаха кафе с мляко и захар. Ако съдеше по усмивката на Джъстис, всичко бе идеално, но докато отпиваха мълчаливо, мозъкът на Сесилия започна да търси по-добри варианти за ситуацията на момчето. Също като в баснята за млекарката^[2] й хрумна, че Андрес Леал може да има нужда от охрана на обекта или от момче за всичко. Така, поне през следващите няколко месеца, Джъстис щеше да има достойна работа, с която да се издържа. И ако го оставеше да живее в бараката, трябваше да се направят някои подобрения, разбира се. Може би да се превърне в пристройка със собствена тоалетна и баня, тухлени стени и истински покрив. И понеже така или иначе щяха да слагат котел за отопление, можеше да монтират радиатор и в тази стая. Нямаше да позволи момчето да пали огън на земята, за да се топли. Щеше да поръча да сложат теракота или някакъв водоустойчив паркет на пода. Щеше да е необходимо и да се направи прозорец, за да се проветрява помещението. А когато ремонтът на къщата приключеше, Джъстис вероятно щеше вече да си е осигурил постоянно работно място в „Микеланджело Буонароти“. Или ако това не станеше, може би щеше да се съгласи да се грижи за градината и за поддръжката на къщата в замяна на храна и подслон.

Не можеше да е чак толкова трудно да се осигури някакво нормално бъдеще за такъв сървайвър като Джъстис, помисли си Сесилия.

— Андрес Леал?

— На телефона.

— Сесилия Дуеняс е, собственичката на къщата, която посетихте днес.

— Още сте жива?

— Разбира се. Вие какво си мислехте? Наистина ли смятахте, че момчето иска да ме убие? Тогава сте в голяма грешка и проявявате голямо недоверие към хората.

— Не го познавате добре.

— Джъстис е прекрасно момче и е готов да работи за вас срещу много ниска надница. Би се задоволил с триста евро месечно. Той е силен, работлив и много мотивиран.

— Няма начин! — възрази Андрес Леал. — Как изобщо ви хрумна, че бих наел момчето?

— Защо? Идеята е много добра! Дойде ми този следобед. В крайна сметка аз съм тази, която плаща ремонта, нали? И смятам, че имаме нужда от някого, който да охранява къщата, докато трае работата. Или искате да ви откраднат онази машина, с която смятате да свалите пръсканата мазилка?

— Така… Нека ви обясня. — В другия край на линията Андрес Леал полагаше огромни усилия да овладее раздразнението си. Бичо, който лежеше в краката му, вдигна тревожно глава, понеже умееше да усеща емоционалните състояния на господаря си и в този случай разбра, че кръвта му кипва. — Всичко, което ви е хрумнало, е незаконно. Не може да се наеме човек, който няма разрешение за работа и никакви документи. Не може човек да бъде настанен в барака, която не покрива дори минималните санитарни изисквания за обитаване.

— Това с бараката вече е уредено.

— О, така ли?

— Да. — Сесилия говореше припряно: — Реших да започнем ремонта оттам. Ще я съборим и ще направим пристройка, прилепена към задната част на къщата. С баня и всичко необходимо, с тухлени стени и теракота на пода.

— Чуйте ме! — От слушалката излизаше пушек. — Нямаме разрешение за строителство, а само за ремонт. Това, за което говорите, включва основи, електрическа инсталация, течаща вода, отопление…

— И едно прозорче, за да се проветрява помещението, да.

— И от колко време познавате това момче?

— Ами от два следобед, също като вас.

— И вече искате да уредите живота му? Вече му намерихте жилище и работа?

— И бъдеще, да, господине. Бъдеще… — Гласът на Сесилия заглъхна, а сълзите отново напълниха очите й.

Андрес Леал го усети.

— Хайде, пак ще ревете — заяде се той. — Знаете ли какво? Вземете някакво успокоително и си легнете. Не разчитайте на мен за тази лудост е незаконната постройка и незаконен договор. С какво се занимавате? Да не ръководите неправителствена организация?

— Не, господине — отвърна тя, възвърнала самообладанието си. — Ако искате да знаете, аз съм адвокат.

— Кой би могъл да предположи — не й остана длъжен Андрес Леал, това истинско коравосърдечно чудовище.

Сесилия изкара нощта, превъртайки в главата си отново и отново разговора с най-безчувственото създание в света. Ту плачеше, ту изпитваше страшен гняв с желание да издере очите му и да изтръгне куция му крак. Но след това си спомняше за Джъстис — представяше си го до огъня в онази барака, сам и безпомощен.

Преди да настъпи утрото, бе взела второто най-безумно решение в живота си: да построи онази стая със собствените си ръце — и тези на Джъстис, — без никога повече да зависи от някой безчовечен и жесток мъж. Щеше да си пусне отпуск до края на седмицата и за четири дни усилена работа онази барака щеше да бъде превърната в годно за обитаване помещение.

В четвъртък нае микробус, взе Джъстис, влезе в „Льороа Мерлен“ и се смая. Това място беше раят на незаконните ремонти. Човек можеше да купи сглобяем покрив, прозорци с лесен монтаж, стени и подове по размер, току-що нарязани дървени летви, врати с панти и всякакви инструменти. Трескаво, пренебрегвайки вцепенението на Джъстис, напълниха камионетката с всичко необходимо за изпълнението на плана й.

— Можеш да останеш да спиш в къщата, докато работим — предложи Сесилия. — Ако ти е студено, ще включа тока и ще ти донеса радиатор. Я вземи един, така и така си тук. Видях ги в третия коридор от дясната страна — новички и много евтини.

Много внимаваха да не започнат, както се казва, къщата от покрива, затова първо се заеха с пода. Прекараха цял ден в коване на борови дъски върху издигната над земята платформа, която взеха демонтирана в огромен сандък.

Отне им два часа да сглобят частите и още два да изравнят терена с помощта на лопата и гребло. Джъстис работеше под заповедите на Сесилия, без да протестира.

Завършиха пода в петък следобед — и двамата изтощени, с изранени ръце и болки в краката.

— Доста се клати — призна Сесилия. — Може би липсва някой болт.

В събота се посветиха на задачата да приготвят циментовата замазка. Забъркаха съставките във ваната на първия етаж, а получената амалгама пренасяха с пластмасови кофи до градината. С тази смес измазаха стените. За прозореца изрязаха дупка с електрически трион, който бяха взели под наем на добра цена, но нямаха идея как да предотвратят стичането на цимента на мястото, където смятаха да вградят рамката, купена отделно.

В неделя Сесилия преживя нервна криза пред Джъстис. Гледката на омазаната с цимент мръсна бърлога, в която се превръщаше бараката, предизвика у нея продължителни ридания. С толкова сълзи можеше да напои градината. Безпомощният Джъстис се опитваше да я успокои, говорейки й на суахили.

Изведнъж, в разгара на бедствието, се появи едно куцо куче, което махаше радостно с опашка.

— Бичо!

За да влоши още повече ситуацията, на Андрес Леал му бе хрумнала гениалната идея да използва неделния следобед за разходка до къщата на Сесилия, за да провери как се справя.

— Нали не плачете отново? — извика той от портата толкова насмешливо, че дори Джъстис, с неговия половинчат език, схвана иронията.

Майсторът се приближи към бараката със сакатата си походка, а дръзката му усмивка надничаше измежду космите на брадата му.

— Нали не ми се подигравате? — отвърна Сесилия заядливо.

— Какво прекрасно архитектурно произведение! Поздравления!

— Вървете по дяволите!

Андрес запази мълчание за момент, предоставяйки на Сесилия време да овладее гнева си.

— Така… — каза накрая. — Хрумна ми временно решение на проблема ви.

— Я да чуем.

— Нося ви каталог на дървени сглобяеми къщи, с течаща вода и електричество, които могат да се прилепят към задната стена на къщата без нужда от разрешение за строителство. Спомняте ли си Антонио Флорес, сина на Лола Флорес^[3], който живееше в едно бунгало в градината на „Лереле“? За това става въпрос.

Сесилия вдигна поглед към карираната риза на майстора.

— Има ли прозорец?

— Два, по един от всяка страна. И малка веранда, парапет, повдигнат под и дървен покрив, покрит с плочи.

Джъстис изкара тази нощ и следващите петнадесет, които отне доставката на поръчката от Галисия, удобно настанен в една от трите спални на втория етаж в къщата на бабата и дядото на Сесилия. С електрически радиатор и матрак, сложен върху специална рамка. С нови чаршафи, вълнени одеяла и пухена възглавница, „за да не би на момчето да му се схване вратът, като спи в неудобна поза“.

— А ако искаше да наемете младежа на работа, направете го вие. На мен може да ми отнемат разрешителното, а не съм готов да поема подобен риск заради никого. Още по-малко заради един непознат като Джъстис.

— Добре — прие Сесилия, а в главата й вече се заформяше странна идея, която щеше да промени живота й завинаги. — Оставете това на мен.