Джош Малерман
Кутия за птици (6)

6.

— Какво има, Момче?

— Чу ли това?

— Какво? Какво чу? Говори!

— Слушай.

Малори слуша. Оставя веслата и слуша. Чува вятъра. Реката. Чува пронизителните крясъци на птици някъде далеч, сегиз-тогиз притичване на дребно животно между дърветата. Чува и собственото си дишане, и блъскането на сърцето си. И на фона на всичките тези звуци, някъде насред тях, изплува шумът, от който тя тутакси изпитва страх.

Има нещо във водата, недалеч от тях.

— Не говори! — изсъсква Малори.

Децата притихват. Тя отпуска веслата напряко през свитите си крака и не помръдва.

Пред тях във водата има нещо голямо. Нещо, което се надига и шляпа.

Малори, въпреки всички усилия да не позволи на децата си да откачат, не е сигурна дали ги е подготвила достатъчно за света около тях.

Например за дивите животни, които навярно са завзели изоставената от хората река. Лодката се накланя наляво. Малори усеща топлината на нещо, което докосва стоманения ръб, където поляга веслото.

Птичките в короните на дърветата стихват.

Малори притаява дъх, мисли си за децата. Какво е това, което си играе с носа на лодката им?

Същество ли е?, мисли си тя, изпаднала в истерия. Моля те, не, Господи, нека е животно. Моля те!

Наясно е, че дори децата и да си свалят превръзките, дори да изпищят, преди да изгубят разсъдъка си, тя пак няма да отвори очи.

Без участието на Малори, лодката потегля. Тя грабва веслото и се подготвя да замахне с него.

Но после чува звук от разцепване на вода. Незнайното нещо помръдва. Звукът се отдалечава. Малори диша толкова тежко, че чак се задъхва.

Чува шумолене сред клоните покрай брега вляво и си представя как нещото е изпълзяло на сушата.

Или може би е прекрачило.

Това, което стои там, същество ли е? Същото, което изучава клоните на дърветата и се взира в калта в краката си?

Подобни мисли я подсещат за Том. Милият Том, който бе посветил всеки свой ден, всеки свой час на усилията да се намери начин за оцеляване в този ужасен нов свят. Де да беше тук Том сега. Непременно би разпознал източника на звука.

Черна мечка е, казва си тя.

Птичите песни се завръщат. Животът сред дърветата продължава.

— Добре се справи — задъхано казва Малори. Гласът й глъхне от преживяния стрес. Започва да гребе и скоро звукът от ровичкащото в торбичката си Момиче се смесва с плясъка на веслата във водата.

Тя си представя децата, лишени от зрение заради черните превръзки, слънцето ги обърква с блясъка си, носят се по течението. Собствената й превръзка е стегната на главата, влажна. Разранява кожата й около ушите. На моменти успява да не обръща внимание на това. Друг път мисли единствено как да се почеше. Въпреки студа, не забравя да потапя пръстите си в реката и да навлажнява превръзката там, където я протърква. Точно над ушите. При кокалчето на носа. На тила, където е възелът. Навлажняването помага, но Малори така и няма да свикне с допира на плата до лицето си. Дори очите й, мисли си, докато гребе, дори миглите й са станали придирчиви към материята.

Черна мечка, повтаря си. Но не е съвсем сигурна.

Подобни спорове са ръководили всяко действие на Малори през последните четири години и половина. От момента, когато реши да се отзове на обявата във вестника и пристигна в къщата в Ривърбридж. Всеки шум, който е чула от тогава насам, е извиквал в съзнанието й картини — далеч по-страховити от кое да е земно животно.

— Добре се справихте — казва треперещата Малори на децата. Иска да ги успокои, но гласът й издава страх.