Джош Малерман
Кутия за птици (9)

9.

Същества, мисли си Малори. Що за долнопробна дума. Децата са кротки, а бреговете — спокойни. Тя чува как веслата цепят водата. Ритъмът на гребане следва ритъма на сърцето й, докато в един момент внезапно се разминават. Тогава има чувството, че ще умре.

Същества.

Тази дума никога не е била по вкуса на Малори. Някак й стои не на място. Нещата, които я преследват вече четири години, за нея не са същества. Същество е градинският охлюв, бодливото свинче. Но нещата, които дебнат оттатък скритите зад одеяла прозорци и я принуждават да носи превръзка на очите, не са нещо, което унищожител би могъл да изтреби.

„Варварин“ също не става. Варваринът е безразсъден. Скотът също.

В далечината се чува птича песен високо в небето. Веслата режат водата, поклащат се при всяко загребване.

„Бегемот“ е недоказано. Всъщност може да са големи колкото нокът.

Макар да са в началото на пътешествието си по реката, мускулите на Малори вече са изтощени от гребането. Ризата й е подгизнала от пот. Стъпалата й са ледени. Превръзката продължава да я дразни.

„Демон“. „Дявол“. „Мутант“. Може би са всичко това.

Сестра й умря, защото видя едно от тях. Родителите й вероятно са били сполетени от същата съдба.

„Пакостник“ е твърде мило. „Дивак“ — твърде човешко.

Малори хем се страхува от съществата, които евентуално обитават реката, хем в някакъв смисъл е и очарована от тях.

Знаят ли те какво правят? Искат ли да причиняват това, което причиняват?

Точно сега има чувството, че целият свят е мъртъв. Сякаш лодката е последното оазисче живот. Всичко останало се разпръсква ветрилообразно пред стоманения нос, с всяко следващо загребване веслата подритват празно кълбо, отвратително и ненаселено.

Ако не съзнават какво вършат, значи не може да са „злодеи“.

Децата са притихнали вече доста време. От небето долита друга птича песен. Изплясква риба. Малори никога не е виждала тази река. Как изглежда? Дърветата наредени ли са покрай брега? Има ли къщи наблизо?

Това са чудовища, мисли си Малори. Но всъщност знае, че не са просто чудовища. Те са безкрайността.

— Мамо! — внезапно се обажда Момчето.

Грачи хищна птица; гласът й отеква над водата.

— Какво има, Момче?

— Звучи като двигател.

— Моля?

Малори тутакси престава да гребе. Наостря уши.

В далечината, отвъд течението на реката, долита пърпорене на двигател. Малори веднага го разпознава. Шум от приближаваща лодка.

Вместо да изпитва вълнение от предстоящата среща с друго човешко същество по реката, Малори се страхува.

— Лягайте долу и двамата!

Отпуска веслата напряко през краката си. Лодката се носи свободно по водата.

Момчето чу нещо, казва си. Чу нещо, защото си го възпитала добре и сега той чува по-добре, отколкото някога ще вижда.

Малори си поема дълбоко дъх и чака. Моторът се чува по-ясно. Лодката се движи срещу течението.

— Ох! — вика Момчето.

— Какво има, Момче?

— Ухото ми! Удари ме дърво.

Според Малори това е добре. След като дърво е докоснало Момчето, значи вероятно са близо до брега. Може би провидението ще е на тяхна страна и ще се скрият зад листака.

Другата лодка вече е съвсем близо. Малори е сигурна, че ако можеше да отвори очи, би я видяла.

— Не си махайте превръзките — предупреждава тя децата.

В следващия момент моторът на другата лодка се изравнява с тяхната. Не отминава.

Там има човек, мисли си Малори, който ни вижда.

Моторът на другата лодка замлъква внезапно. Въздухът мирише на нафта. Чуват се стъпки, вероятно ходи по палубата.

— Хей, здравейте! — казва глас. Малори не отговаря. — Всичко е наред. Може да си махнете превръзките от очите! Аз съм най-обикновен човек.

— Не ги махайте — бързо казва Малори на децата.

— Тук няма нищо, госпожице. Давам ви дума. Сами сме.

Малори не помръдва. Накрая, когато вече няма накъде, му отговаря:

— Откъде знаете?

— Госпожице, в момента гледам. През цялото пътуване днес бях без превръзка на очите.

И вчера също.

— Не е безопасно да гледате — опонира му тя. — Знаете.

Непознатият прихва.

— Сериозно ви говоря, няма от какво да се страхувате. Вярвайте ми. Тук в реката сме само вие и аз. Две най-обикновени човешки същества, които се разминават.

— Не! — крещи към децата Малори.

Пуска Момичето и сграбчва здраво веслото. Онзи въздиша.

— Няма смисъл да живеем така, госпожице. Помислете за децата си. Нима ще ги лишите от възможността да се полюбуват на един прекрасен слънчев ден?

— Стойте далеч от лодката ни — сопва му се Малори.

Тишина. Онзи не казва нищо. Малори се приготвя за атака. Чувства се в капан. Уязвима. В лодката, опряла в брега. В реката. В света.

Нещо изплясква в реката. Малори ахва.

— Госпожице — продължава онзи, — гледката е невероятна, стига да не ви пречи малко мъглица. Кога за последен път погледнахте навън? Преди няколко години? Тази река позната ли ви е? Времето? Обзалагам се, че дори не си спомняте усещането времето да е хубаво.

Тя си спомня прекрасно външния свят. Спомня си как като дете ходеше на училище през тунел от есенни листа. Спомня си съседни дворове, градини и домове. Спомня си как двете с Шанън лежаха на тревата в двора зад къщата и оприличаваха облаците на момчета и момичета от техния клас.

— Ще си останем с превръзките на очите — обявява Малори.

— Аз хвърлих моята, госпожице. Продължих напред. Защо не последвате примера ми?

— Оставете ни — парира го тя. Онзи въздиша за пореден път.

— Не може вечно да ви преследват. Не може да ви принудят цял живот да живеете така. Нали го знаете, госпожице?

Малори слага дясното весло на позиция, така че да може да се отблъсне от брега.

— Ще трябва лично да ви махна превръзките от очите — внезапно казва онзи. Малори не помръдва.

Мъжът звучи сърдит. Някак ядосан.

— Ние сме просто две човешки същества — повтаря, — които се срещат в една река. Четири, ако броим и малките. Тях не можем да ги виним за това как ги отглеждате. Аз съм единственият тук, който има смелостта да се огледа около себе си. Тревогите ви само създават усещането, че сте в безопасност достатъчно дълго, за да се тревожите още малко.

Гласът му сега идва от друго място. Малори предполага, че е минал на носа на лодката си. Единственото й желание е да мине покрай него. Да се отдалечи още повече от къщата, която напуснаха тази сутрин.

— И друго ще ти кажа — внезапно изтърсва онзи, този път е ужасно близо. — Видях едно.

Малори се пресяга за Момчето и го дърпа за яката отзад. Той пада върху стоманеното дъно на лодката и изскимтява.

Мъжът прихва.

— Не са толкова грозни, колкото си мислите, госпожице.

Тя забива веслото в брега. Дървото потъва. Не успява да намери твърда почва. Отдолу има клечки и корени. Тиня.

Този ще откачи, мисли си Малори. И ще те нарани.

— Къде ще се скриете? — крещи той. — Ще се стряскате при всяко изпукване на вейка, така ли?

Малори не успява да освободи лодката.

— Не пипайте превръзките! — вика тя на децата. Мъжът спомена, че е видял същество. Кога? Кога?

— Мислиш ме за луд, нали?

Най-накрая веслото опира в твърда почва. Малори бута, задъхана. Лодката помръдва. Надява се да я е освободила. В следващия миг се блъска в лодката на мъжа, Малори изкрещява.

Пипна те.

Дали ще ги принуди да отворят очи?

— Кой е лудият от двама ни? Я се погледни. Двама души се срещат на реката…

Малори се залюлява напред-назад. Усеща пролука някъде зад лодката, някакво празно пространство.

— … единият гледа небето…

Малори усеща как веслото потъва в земята.

— … другият се опитва да управлява лодка с вързани очи.

Лодката е почти освободена.

— Та е време да се запитам…

— Махай се! — крещи тя.

— … кой тук е откачилият?

Мъжът се кикоти. Смехът му сякаш се извисява в небето, за което той говори. Хрумва й да го попита, на колко разстояние беше, като го видя? Но не го прави.

— Остави ни на мира! — крещи Малори.

Вследствие на боричкането, в лодката се посипват студени пръски речна вода. Момичето изпищява. Малори си казва, попитай мъжа на какво разстояние е бил, когато го е видял. Може би лудостта все още не го е обзела. Може при него процесът да е по-бавен. Може пък да извърши един последен акт на великодушие, преди да изгуби изцяло чувството си за реалност.

Лодката е освободена.

Веднъж Том каза, че навярно за всеки е различно. Каза, че ако човек си е луд поначало, няма накъде повече да откачи. А хората с най-здрав разум откачат най-дълго.

— Отворете си очите, за бога! — крещи онзи. Гласът му е променен. Звучи пиянски, различен. — Престанете да бягате, госпожице. Отворете си очите! — моли се той.

— Не го слушайте! — вика тя. Момчето се притиска до нея, Момичето скимти откъм гърба й. Малори трепери.

— Майка ви е лудата, деца. Махнете превръзките.

Мъжът внезапно започва да вие, да гъргори. Звучи сякаш нещо в гърлото му е умряло. Колко ли остава, докато се обеси с корабното въже или си пъхне главата във въртящата се перка на лодката?

Малори гребе яростно. Превръзката на очите й не е достатъчно стегната.

Това, което е видял, е близо. Това, което е видял, е тук, в реката.

— Не си махайте превръзките! — крещи пак Малори. Гребе покрай лодката му. — Разбрахте ли? Отговорете ми.

— Да! — казва Момчето.

— Да! — казва Момичето.

Мъжът вие пак, но сега гласът му се чува по-отдалеч. Звучи сякаш се опитва да изкрещи, но е забравил как.

Щом лодката изминава още петдесетина метра и звукът от двигателя зад тях почти не се чува, Малори посяга към рамото на Момчето.

— Не се тревожи, мамо — казва Момчето.

После Малори се пресяга назад и напипва ръката на Момичето. Стиска я. После ги пуска и двамата и грабва веслата.

— Суха ли си? — обръща се към Момичето.

— Не — отговаря Момичето.

— Вземи одеялото и се подсуши. Незабавно.

Въздухът пак ухае на чисто. Дърветата. Водата. Бензиновите изпарения остават далече зад тях.

Помниш ли как миришеше къщата?, пита се Малори.

Въпреки ужаса от срещата с мъжа на лодката, тя си спомня. Баятият, задушлив въздух на къщата. Така миришеше още от деня, в който прекрачи прага й. И до края не се проветри.

Малори не мрази мъжа на лодката. Изпитва единствено тъга.

— Справихте се чудесно — казва на децата, цялата разтреперана, докато продължава да гребе по реката.