Джош Малерман
Кутия за птици (41)

41.

Птиците по дърветата са подивели. Все едно хиляда клони се тресат наведнъж. Сякаш е излязъл ураганен вятър. Но Малори не го усеща тук, на реката. Не. Тук няма вятър.

Но нещо тревожи птиците.

Болката в рамото е достигнала ниво, каквото Малори не помни да е изпитвала в живота си. Укорява се, че през последните четири години не обръщаше повече внимание на физиката си. Посвети цялото си време на обучението на децата. Докато способностите им започнаха да надхвърлят капацитета й да им измисля задачи.

Мамо, в кладенеца падна лист!

Мамо, по-нататък по улицата заръмя, идва към нас!

Мамо, на клона пред прозореца кацна птиче!

Децата дали ще чуят записания глас преди нея? Дано. И когато това се случи, ще е време тя да отвори очи. За да види къде реката се разклонява на четири ръкава. Трябва да избере втория отдясно. Такива указания получи.

И скоро ще трябва да го направи.

Птиците по дърветата чуруликат. Има раздвижване по бреговете. Човек, животно, чудовище. Тя няма представа.

Страхът, който изпитва, притиска тежко душата й.

Птиците в короните на дърветата също започват да гукат.

Тя си миели за къщата. Последната нощ, която прекара със съквартирантите, с всички съквартиранти заедно. Вятърът се блъскаше шумно в прозорците. Наближаваше буря. Голяма буря. Птиците на дърветата го усещат. Или може би знаят нещо друго.

— Не мога да чувам — внезапно казва Момичето. — Птиците, мамо! Много са шумни!

Малори спира да гребе. Мисли си за Виктор.

— Как ви звучат? — пита тя и двете деца.

— Уплашени! — казва Момичето.

— Полудели! — добавя Момчето.

Колкото повече се вслушва към дърветата Малори, толкова по-ужасно звучи.

Колко птици са се събрали? Сякаш цял легион.

Децата дали ще успеят да чуят записа сред цялата тази какофония? Виктор полудя. Животните полудяват.

Тези птици не звучат нормално.

Бавно, слепешката, се извръща в посока на онова, което ги следва.

Очите ти са затворени, мисли си. Точно както бяха затворени всеки път, когато отиваше за вода до кладенеца. Всеки път, когато се опитваше да отидеш с колата, за да набавиш усилватели. Твоите очи бяха затворени, за разлика от очите на Виктор. Какво те притеснява? Нима не си била в непосредствена близост и преди? Нима не си била толкова близо до някого, че да имаш чувството, че го подушваш?

Така е.

Въобразяваш си подробности, мисли си. Създала си си представа как изглеждат съществата и им приписваш различни особености на тялото и форма, каквато не ти е известна. Черти на лице, което може би изобщо няма лице.

В съзнанието й съществата се придвижват из безпределни, открити полета. Стоят пред прозорците на някогашни домове и гледат с любопитство към стъклата. Изучават. Вглеждат се. Наблюдават. Правят единственото нещо, което на Малори не й е позволено.

Гледат.

Дали виждат, че цветята в градината са красиви? Дали разбират накъде тече реката? Дали?

— Мамо — казва Момчето.

— Какво?

— Този шум, мамо. Звучи сякаш някой говори.

Тя си мисли за човека на лодката. Мисли си за Гари. Дори сега, далеч от дома, си мисли за Гари.

Опитва се да попита Момчето какво има предвид, но гласовете на птиците се извисяват в гротескна вълна, едва ли не симфонични, пищящи.

Сякаш са толкова много, че дърветата няма да успеят да ги удържат. Сякаш покриват цялото небе.

Звучат като полудели. Звучат като полудели. О, боже, звучат като полудели.

Малори пак извръща глава през рамо, въпреки че не може да види. Момчето е чуло глас. Птиците са полудели. Кой ги преследва?

Но вече няма усещането, че нещо ги преследва. По-скоро като че ли ги е хванало.

— Глас е! — крещи Момчето, сякаш събудено от сън, надвиква невъзможния шум навън.

Малори е сигурна. Птиците са видели нещо долу.

Хоровата птича песен набъбва и набира мощ, преди да улегне, усуквайки се, за да последва мощна експлозия от звуци. Малори го чува, сякаш с вътре в самия облак птици. Сякаш е заключена в птичарник с хиляда пощурели птички. Сякаш всички са вкарани в една огромна клетка. Картонена кутия. Кутия за птици. Която завинаги блокира слънцето от погледа им.

Какво е това? Какво е това? Какво е това?

Легион.

Откъде се появи? Откъде се появи? Откъде се появи?

Легион.

Птиците пищят. И шумът, който вдигат, не е песен.

Момичето изпищява.

— Нещо ме удари, мамо! Нещо падна!

Малори също е ударена. Има чувството, че внезапно заваля.

Струва им се невъзможно, но глъчката на птиците се усилва. Крясъците им са оглушителни, стържещи. Малори си е покрила ушите. Подвиква на децата да направят същото. Нещо се стоварва тежко върху раненото й рамо и тя изскимтява, потръпва от болка.

Стиска превръзката на очите си като обезумяла, започва да опипва лодката, за да намери какво я е ударило.

Момичето пищи пак.

— Мамо!

Но Малори го напипва. Между палеца и показалеца й има не капка кръв, а прекършеното телце на птиче. Тя обхожда с пръсти крехкото крилце.

Сега вече е наясно.

В небето над главите им, където е забранено да се гледа, се води птича война. Птиците се избиват една друга.

— Покрийте си главите! Дръжте здраво превръзките на очите си!

После те прииждат като вълна, с помитаща сила. От небето се изсипват перести тела. Реката се разплисква под тежестта на хиляди птици, които падат в нея. Удрят лодката. Стрелкат се стремително надолу. Малори е ударена. Удрят я в главата, в ръката. Пак я удрят. И пак.

От бузите й се стича птича кръв, тя усеща вкуса й.

Усещаш и мириса. Смърт. Умиране. Разпад. Небето се срива, небето умира, небето е мъртво.

Малори вика към децата, но Момчето вече говори, опитва се да й каже нещо.

— Ривърбридж — казва той. — „Шилингам“ 273… казвам се…

— Какво?

Малори се навежда напред. Притиска устните на Момчето силно до ухото си.

— Ривърбридж — казва той. — „Шилингам“ 273. Казвам се Том.

Малори сяда изправена, ранена, стиснала превръзката на очите си.

Казвам се Том.

Птиците я удрят. Блъскат се в лодката. Но тя не мисли за тях.

Мисли за Том.

Здравейте! Обаждам се от Ривърбридж. „Шилингам“ 273. Казвам се Том. Сигурно си представяте какво облекчение изпитвам да се свържа с телефонния ви секретар. Това означава, че все още имате ток. Така че…

Малори започва да клати глава.

не не не не не не не не не не не

НЕ!

Момчето го чу преди нея. Гласът на Том. Записан и пуснат да се върти. Задействане при движение. За нея. За Малори. Ако някога реши да тръгне по реката. Когато и да настъпи този ден. Том, скъпият Том, е говорил тук през всичките тези четири години. В опит да установи контакт. В опит да достигне до някого. В опит да изгради мост между техния живот в къщата и един по-добър живот, някъде другаде.

Използвали са гласа му, защото са знаели, че ще го разпознаеш. Това е, Малори.

Това е моментът, в който трябва да отвориш очи.

Колко е зелена тревата? Какви са багрите на листата? Колко е червена кръвта на птиците, която тече в реката под нея?

— Мамо! — вика Момчето.

Мама трябва да отвори очи, иска й се да му каже тя. Мама трябва да погледне.

Но птиците са полудели.

— Мамо! — повтаря Момчето.

Тя отговаря. Едва разпознава собствения си глас.

— Какво има, Момче?

— Има нещо тук при нас, мамо. Съвсем близо.

Лодката спира.

Нещо я е спряло.

Тя чува как нещо се движи в реката край тях.

Не е животно, мисли си. Не е Гари. А е съществото, от което се криеше в продължение на четири години. Онова, което не ти позволява да погледнеш навън.

Малори се подготвя.

Има нещо във водата, вляво. На сантиметри от ръката й.

Птиците горе сякаш се отдалечават. Надигат се във френетична вълна към небесните висини.

Тя усеща присъствието на нещо до себе си.

Птиците утихват. Утихват. Изчезват. Издигат се. Няма ги. Гласът на Том повтаря записаните думи отново и отново. Реката тече около лодката.

Малори изкрещява, когато усеща нещо да дръпва превръзката от очите й.

Застива неподвижна.

Превръзката се озовава на два сантиметра от затворените й очи.

Чува ли? Дишане? Това ли чува тя? Това ли чува?

Том, мисли си, Том оставя съобщение.

Гласът му отеква над реката. Изпълнен с надежда. Жизнен.

Том. Ще трябва да отворя очи. Говори ми. Моля те. Кажи ми какво да правя. Том, ще трябва да отворя очи.

Гласът му идва някъде отпред. Като слънцето е — единствената светлина в непрогледния мрак.

Превръзката е издърпана на още два сантиметра пред лицето й. Възелът се впива в тила й.

Том, ще трябва да отворя очи.

И така…