Сюзън Елизабет Филипс
Бляскаво момиче (8)

7

Днес ще се срещна с баща ми. Думите отекваха в главата на Фльор, докато следваше прислужницата надолу по тихия мрачен коридор в сивата каменна сграда на „Рю дьо Биенфезанс“. Стигнаха до малък салон с издадени четириъгълни колони от двете страни на вратата, прислужницата завъртя дръжката и безшумно се оттегли.

— Бебчето ми!

Питието плисна над ръба на чашата на Белинда, когато скочи от тапицирания с копринена дамаска диван. Заряза чашата и протегна ръце.

Фльор се втурна към нея, но се спъна в персийския килим и едва не падна. Двете се прегърнаха и щом Фльор вдъхна познатото ухание на любимия „Шалимар“ на Белинда, се почувства малко по-добре.

Майка й изглеждаше бледа и елегантна в черен костюм на „Диор“, обувки с ниски токчета, елегантно изрязани отпред. Фльор не искаше той да си помисли, че тя се опитва да го впечатли, затова се бе облякла в черен вълнен панталон, пуловер с качулка и старо сако от туид с черна кадифена яка. Приятелките й Джен и Хелене настояваха да си вдигне косата, за да изглежда по-изискана, но тя не се съгласи. Шнолите, които прибираха косата й от двете страни, не подхождаха много на дрехите, но вършеха работа. Накрая, за по-голяма увереност, закачи на ревера една сребърна конска подкова, ала май нямаше много полза.

Белинда обхвана лицето й в шепи.

— Толкова се радвам, че си тук.

Фльор видя сенките под очите на майка си, питието на масата и я прегърна по-силно.

— Толкова ми липсваше.

Белинда я сграбчи за раменете.

— Няма да бъде лесно, бебче. Стой по-далеч от Алексей и да се надяваме на най-доброто.

— Не се страхувам от него.

Белинда махна с трепереща ръка, разбивайки на пух и прах смелостта на Фльор.

— Откакто Соланж се разболя, той е непоносим. Радвам се, че старата кучка е мъртва. Тя се бе превърнала в изпитание дори за него. Мишел е единственият, който искрено я оплаква и съжалява за смъртта й.

Мишел. Брат й сега бе на петнайсет, с една година по-малък от нея. Тя знаеше, че ще е тук, но не си позволяваше да мисли за това.

Вратата зад тях тихо щракна.

— Белинда, позвъни ли на барон Дьо Шамбре? Той бе много привързан към майка.

Гласът му беше нисък, дълбок и много властен. Глас, на който се подчиняваха, без да се налага да се повишава.

Той не може да ми стори нищо повече — помисли си Фльор. — Нищо. Бавно се извърна, за да се озове за пръв път лице в лице с баща си.

Приличаше на полиран — безупречно поддържани ръце и нокти, редеещата стоманеносива коса бе идеално вчесана. Носеше вратовръзка с цвета на отлежало шери и тъмен костюм с жилетка. Говореха, че след Помпиду той е най-влиятелният мъж във Франция. Когато я видя, издаде кратък презрителен звук.

— И така, Белинда, това е дъщеря ти. Облечена е като селянка.

Фльор едва се сдържа да не се разплаче, но намери сили да вирне брадичка и да го погледне предизвикателно от висотата на своя ръст. Нарочно заговори на английски. Американски английски. Ясен и чист.

— Монахините са ме научили, че добрите маниери са много по-важни от дрехите. Предполагам, че в Париж нещата са по-различни.

Фльор чу как Белинда пое рязко дъх, но Алексей не трепна. Единствено очите му реагираха на безочливостта на момичето. Те я огледаха бавно от глава до пети, търсейки недостатъци, които Фльор не се съмняваше, че ще открие в изобилие. Никога не се бе чувствала по-грамадна, по-грозна, по-непохватна, ала отвърна на погледа му, без да мигне.

Застанала отстрани, Белинда наблюдаваше дуела между Алексей и Фльор. В гърдите й се надигна прилив на гордост. Това беше нейната дъщеря — със силен и непокорен дух, изумително красива. Нека Алексей я сравни със слабия си син. Белинда улови точния момент, когато съпругът й откри приликата, и за пръв път от много време, толкова дълго, че бе забравила откога, се почувства спокойна и уверена в негово присъствие. Когато той най-сетне се извърна към нея, тя му отвърна с кратка триумфална усмивка.

Алексей бе видял насреща си Флин, младия, чист и непорочен Флин, но чертите му бяха смекчени и преобразени, дарявайки Фльор с особена красота. Девойката имаше същия широк и изсечен нос, красиво очертана уста и високо чело. Дори очите й носеха неговия отпечатък, със същата форма и раздалечени, само златистозелените ириси бяха на Фльор.

Алексей се обърна на пети и излезе от салона.

 

 

Фльор стоеше до прозореца в спалнята на майка си. Белинда спеше, а тя наблюдаваше как Алексей напуска къщата със своя ролс-ройс, каран от шофьор. Сребристият автомобил се плъзна елегантно надолу по алеята за коли, през високите железни порти и излезе на „Рю дьо Биенфезанс“. Улица „Благотворителност“. Какво глупаво име! В тази къща нямаше никаква благотворителност, само един ужасен мъж, който ненавиждаше собствената си плът и кръв. Може би ако беше дребна и красива… Но нали бащите трябваше да обичат дъщерите си, независимо как изглеждат?

Фльор отдавна не беше малко дете, за да плаче, затова обу мокасините и излезе навън да проучи имението. Откри една задна стълба, водеща в градината, където имаше идеално прави лехи, очертани по краищата с грозни храсти. Каза си, че е била истинска късметлийка, задето са я отпратили по-надалеч от това противно място. От лехите в манастира надничаха петунии, сред които котките, сгушени уютно, се припичаха на слънце и подремваха.

Момичето изтри очите си с ръкава на пуловера. Една малка, глупава част от нея искаше да вярва, че сърцето на баща й ще се смекчи, когато я види. Че ще осъзнае каква грешка е направил, когато я е изоставил. Глупачка. Глупачка.

Фльор тръсна глава и се огледа. Погледът й попадна върху едноетажна Т-образна постройка, разположена в дъното на градината. Също като къщата бе изградена от сив камък, но нямаше прозорци. Запъти се към нея и се натъкна на странична врата, която не бе заключена. Завъртя дръжката, пристъпи вътре и се озова в… кутия за бижута.

Стените бяха драпирани с черно моаре, а пред нея блестеше под от черен мрамор. Малките прожектори, вградени в тавана, сияеха като рояк звезди, превръщайки го в нощното небе от картините на Ван Гог. Всяко съзвездие осветяваше по един ретро автомобил. Полираните им повърхности й напомняха на скъпоценни камъни — рубини, изумруди, аметисти и сапфири. Някои от колите стояха директно върху мраморния под, но болшинството бяха издигнати върху платформи. Като че ли някой бе подхвърлил във въздуха шепа блестящи камъни, които, преди да паднат на земята, бяха застинали в нощта.

До всяка кола се виждаха тесни колони с гравирани сребърни табели. Токовете на обувките й отекваха върху мраморния под, докато Фльор ги оглеждаше. „Изота-Фраскини“, модел 8, 1932. „Щуц Беркат“, 1917. „Ролс-Ройс Фантом I“, 1925. „Бугати Бреша“, 1921. „Бугати“, модел 13, 1912. „Бугати“, модел 59, 1935. „Бугати“, модел 35.

Всички автомобили, подредени в по-късата част на Г-образното помещение, имаха отличителния червен овал на „Бугати“.

Точно в средата Фльор видя ярко осветена празна платформа, по-голяма от останалите. Върху табелката в ъгъла на платформата с големи удебелени букви бе изписано:

БУГАТИ 41 РОЯЛ

— Той знае ли, че си тук?

Фльор рязко се извъртя и се озова срещу най-красивото момче, което някога бе виждала. Косата му блестеше като фина жълта коприна, а чертите на лицето му бяха дребни и деликатни. Носеше избелял зелен пуловер и омачкан памучен панталон, пристегнат в кръста с широк каубойски колан. Момчето беше много по-ниско от нея, с дребни и нежни кости като на момиче. Ноктите на дългите му тънки пръсти бяха изгризани до живеца. Имаше остра брадичка, а бледорусите вежди се извиваха над очи със същия наситен син оттенък като първите пролетни зюмбюли.

Лицето на Белинда я гледаше, трансформирано в чертите на този юноша. Старата горчилка се надигна като жлъч в гърлото й.

Той изглеждаше по-млад от своите петнайсет години, докато гризеше остатъците от нокътя на палеца си.

— Аз съм Мишел. Нямах намерение да те шпионирам. — Усмихна й се със стеснителна и печална усмивка и внезапно й се стори по-стар. — Ядосана си ми, нали?

— Не обичам да ме дебнат.

— Не съм го правил, но предполагам, че това няма значение. Нито един от двама ни не бива да е тук. Той ще се вбеси, ако узнае.

Английският му беше американски като нейния и това я накара да го намрази още повече.

— Не ме е страх от него — заяви Фльор войнствено.

— Защото не го познаваш.

— Мисля, че на някои от нас им е провървяло повече.

Изрече думите с най-злостен тон.

— И аз така мисля. — Той отиде до вратата и започна да изключва светлините, проблясващи на тавана, от таблото с ключовете. — По-добре сега си върви. Трябва да заключа, преди той да е разбрал, че сме били тук.

Фльор го мразеше, задето беше толкова дребен и красив. Един повей на вятъра можеше да го отвее.

— Хващам се на бас, че ти правиш всичко, което ти каже. Като изплашен заек.

Той сви рамене.

Повече не можеше да го издържа. Тя изхвърча през вратата и хукна към градината. През всички тези години толкова се бе старала да спечели любовта на баща си, стремейки се да бъде най-смелата, най-бързата и най-силната. Каква жестока шега й бе изиграла съдбата!

 

 

Мишел остана да се взира във вратата, през която бе изчезнала сестра му. Не биваше да си позволява да се надява, че ще станат приятели, но толкова силно го искаше. Нуждаеше се от нещо, от някого, който да му помогне да запълни болезнената празнота, останала след смъртта на баба му, която го бе отгледала и възпитала. Соланж казваше, че той бил нейният шанс, даден й от живота, за да поправи миналите грешки.

Един ден баба му бе чула виковете на Белинда, съобщаваща на баща му за бременността си. Белинда крещяла на Алексей, че ще даде на детето, което носи под сърцето си, точно толкова любов, колкото давал Алексей на бебето, захвърлено в манастира „Благовещение“. Баба му беше казала, че баща й се изсмял на заплахите й. Заявил, че Белинда не би могла да не обича собствената си плът и кръв. Че това бебе ще я накара да забрави другото.

Но баща му сгрешил. Соланж бе тази, която го гушкаше, играеше си с него и го успокояваше, когато бе наранен. Мишел би трябвало да се радва, че тя най-сетне се е отървала от мъките, но толкова много му се искаше баба му да се върне. Да пуши вечните си „Голоаз“, изцапани с червило, да го гали нежно по косата му, когато той коленичеше пред нея, дарявайки го с цялата обич и топлина, от които останалите обитатели на огромната къща на „Рю дьо Биенфезанс“ го лишаваха.

Тя бе тази, която бе извоювала нелекото примирие между родителите му. Белинда се бе съгласила да се показва в обществото с Мишел, ако в замяна се вижда два пъти годишно с дъщеря си. Ала примирието не бе променило факта, че майка му не го обичаше. Беше му заявила, че той е детето на баща си. Но Алексей също не го искаше, особено сега, когато бе разбрал, че Мишел никога няма да бъде като него.

Всички беди в семейството бяха свързани със сестра му — мистериозната Фльор. Дори баба му не знаеше защо я бяха отпратили от дома.

Мишел излезе от гаража и се отправи към стаите си на тавана. Постепенно бе пренесъл вещите си там и вече никой не си спомняше защо и как наследникът на огромното богатство на Савагар живее в някогашните стаи за прислугата.

Излегна се на леглото и скръсти ръце под главата си. Бял парашут висеше като балдахин над малкото желязно легло. Беше го купил от магазин за стоки от армейските излишъци, който се намираше недалеч от подготвителното училище в Бостън, което посещаваше. Обичаше да гледа как по тънкия плат пробягват вълни от въздушното течение в стаята, чувстваше се защитен и закътан, сякаш се намираше в копринена утроба.

Върху белосаните стени висеше безценната му колекция от фотографии. Лорън Бакол в класическа червена прилепнала рокля на Хелън Роуз в „Дизайнерката“. Каръл Бейкър, висяща от полилея в „Торбарите“ в прозрачно творение на Едит Хед, обсипано с мъниста, украсено с щраусови пера.

Над бюрото му Рита Хейуърт като Джилда блестеше в прочутата рокля на Жан Луи, а до нея погледа привличаше Шърли Джоунс в предизвикателна поза и във възхитително крещящия розов комбинезон, който носеше в „Елмър Гантри“. Прочутите жени и техните костюми го очароваха.

Той взе скицника си и с няколко смели щриха на молива нахвърля високо, слабо момиче с дебели вежди и широка уста. Телефонът му иззвъня. Беше Андре. Мишел усети как пръстите му, стиснали слушалката, затрепериха.

— Току-що чух ужасната новина за баба ти — рече Андре. — Много съжалявам. Сигурно ти е много тежко.

Гърлото на Мишел се сви от топлите нотки на искрено съчувствие, прозвучали в познатия глас.

— Можеш ли да се измъкнеш тази вечер? Аз… искам да те видя. Искам да те утеша, chérie.

— С удоволствие — промълви Мишел. — Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. В Англия беше ужасно, но Даниел настоя да останем през целия уикенд.

Мишел не обичаше да му се напомня за съпругата на Андре, но Андре много скоро щеше да я напусне и двамата щяха да отидат да живеят в южна Испания, в рибарска хижа. Сутрините Мишел ще премита теракотените подове, ще разбухва възглавниците на диваните, ще подрежда свежи цветя в глинените вази и зрели плодове в плетените кошнички. Следобедите Андре ще му чете поезия, а Мишел ще създава красиви дрехи на шевната машина, на която сам се бе научил да шие. Нощем ще се любят под съпровода на плискащите се морски вълни край брега на залива в Кадис. Така Мишел си представяше блаженството.

— Можем да се срещнем след час — пророни той тихо.

— Добре, след час. — Гласът на Андре се снижи. — Je t’adore^[1], Мишел.

Мишел преглътна с усилие напиращите сълзи.

— Je t’adore, Андре.

 

 

Фльор никога не бе обличала толкова елегантна дреха — черна рокля с дълги ръкави, плътно обгръщаща фигурата й; малки припокриващи се листа, избродирани от черни мъниста, украсяваха едното рамо. Белинда вдигна косата й в хлабав кок и закрепи на ушите й изящни обеци — полирани капки оникс.

— Ето — рече майка й и отстъпи назад, за да огледа творението си. — Да видим дали сега ще те нарече селянка.

Фльор трябваше да признае, че изглежда по-изискана и по-голяма за своите шестнайсет години, но се чувстваше странно, сякаш се бе облякла в дрехите на Белинда.

Девойката зае мястото си в средата на дългата маса, Белинда се настани в единия край, а Алексей в другия. Цареше потискащо мълчание. Всичко беше бяло. Бяла ленена покривка и салфетки, бели свещи, тежки алабастрови вази с по десет бели разцъфнали рози. Дори храната беше бяла — крем супа, бели аспержи и бели миди, чиято миризма се смесваше с тежкото сладникаво ухание на белите рози. Тримата, облечени в черно, приличаха на гарвани, накацали край погребална катафалка. Кървавочервените нокти на Белинда бяха единственото цветно петно върху този мрачен фон. Дори отсъствието на Мишел не можеше да направи ужасната вечеря по-поносима.

Фльор искаше майка й да спре да пие, но Белинда пресушаваше чашите с вино една след друга и само ровичкаше храната си. Когато майка й угаси цигарата в чинията си, прислужникът побърза да я отнесе.

— Сега бих искал да те заведа да видиш баба си.

Гласът на Алексей наруши тишината.

Ръката на Белинда трепна и виното се разплиска над ръба на чашата.

— За бога, Алексей. Фльор дори не я познаваше. Няма нужда от това.

Фльор не можеше да гледа сгърченото и изплашено лице на майка си.

— Всичко е наред. Не се страхувам.

Прислужникът отмести стола й, докато Белинда остана да седи, застинала и бледа като белите рози пред нея.

Девойката последва Алексей в коридора. Ехото на стъпките им отекваше от сводестия таван, изрисуван с бруталните фрески на митични жени с брони на гърдите и мъже, промушващи се с дълги мечове. Стигнаха до позлатените врати, водещи към главния салон. Той ги разтвори и с жест й заповяда да влезе.

Всички мебели бяха изнесени и в средата бе поставен блестящ черен ковчег, отрупан с бели рози. Редом стоеше малък стол от абанос. Фльор се опита да се държи, сякаш гледката на мъртъвци е ежедневие за нея, но единственият труп, който бе виждала, бе на сестра Мадлин, при това само бегло го бе зърнала. Сбръчканото лице на Соланж Савагар приличаше на моделирано от стара восъчна свещ.

— Целуни баба си по устните в знак на уважение.

— Сигурно се шегуваш.

Тя едва не прихна, но когато го погледна и видя изражението на лицето му, се смрази. Разбра, че на него не му пукаше дали тя ще засвидетелства уважение. Алексей изпитваше смелостта й. Това бе предизвикателство, un défi. По изражението му Фльор разбра, че той нито за миг не допускаше, че тя ще го приеме.

— О, не, аз съм съвсем сериозен — увери я той.

Тя кръстоса крака, за да не треперят.

— През целия си живот съм се сблъсквала с арогантни грубияни.

Устните му грозно се изкривиха.

— За такъв ли ме смяташ? Арогантен грубиян?

— Не. — С усилие на волята Фльор успя да изсумти презрително: — Мисля, че си чудовище.

— Ти си такова дете.

Никога не си бе представяла, че може да ненавижда някого толкова силно. Бавно направи една крачка, сетне още една. Движеше се по лъснатия до блясък под към ковчега и колкото повече приближаваше, толкова по-трудно й беше да устои на желанието да побегне от тази мъртвешки тиха къща, да избяга от „Улицата на благотворителността“, от Алексей Савагар, обратно при безопасния задушаващ уют на монахините. Ала не можеше да побегне. Не и докато не му покаже какво бе захвърлил.

Стигна до ковчега и пое дълбоко дъх. После се наведе и докосна уста до ледените неподвижни устни на баба си.

Внезапно чу остро свистене. За един ужасяващ момент си помисли, че идва от трупа, но в следващия миг Алексей я сграбчи за раменете и я дръпна назад от ковчега.

— Sale grace!^[2] — изруга злостно и я разтърси. — Същата си като него. Готова си на всичко, за да спасиш гордостта си! — Косата й се разпиля по гърба. Той я бутна да седне на малкия черен стол до ковчега. — Нищо не е прекалено гнусно, ако на карта е заложена гордостта ти.

Със свободната си ръка изтри устните й, размазвайки червилото по бузата й.

Тя се опита да избута ръката му.

— Не ме докосвай! Мразя те! Да не си посмял някога да ме докоснеш!

Хватката му се охлаби. Той пророни нещо толкова тихо, че тя за малко да го пропусне.

— Pur sang.

Фльор спря да се бори.

Той помилва устата й с пръсти. Докосванията му бяха невероятно нежни. Показалецът му обходи линията, където устните се съединяваха. И сетне неочаквано се плъзна в устата й и се придвижи гальовно по зъбите.

— Enfant. Pauvre enfant.^[3]

Фльор седеше зашеметена, омагьосана, хипнотизирана. Той мърмореше нещо напевно, сякаш бе приспивна песен.

— Уловено в капана на нещо непонятно. Pauvre enfant.

Докосването му беше толкова нежно. Така ли приласкаваха бащите дъщерите, които обичаха?

— Ти си изумителна — промърмори Алексей. — Снимката във вестника не ме подготви за невероятната ти красота. — Усука внимателно около пръстите си кичура, паднал на бузата й. — Винаги съм обичал красивите неща. Дрехи. Жени. Автомобили. — Бръсна палец по извивката на челюстта й. Тя вдъхна уханието на одеколона му, леко остро и пикантно. — Отначало обичах безразборно, но вече се научих да бъда по-придирчив.

Докосна брадичката й.

— Сега имам само една страст. „Бугати“. Виждала ли си „Бугати“?

Защо й говореше за коли? Тя си спомни автомобилите в гаража, ала поклати глава.

— Еторе Бугати наричал колите си „pur sang“, „чиста кръв“, като чистокръвните коне. — Върховете на пръстите му подръпнаха леко полираните капки оникс в ушите й. — Аз притежавам най-великолепната колекция от чистокръвни „Бугати“ в света, с изключение на перлата в короната — „Бугати Роял“. — Гласът му беше тих, любящ… хипнотизиращ. Тя имаше чувството, че я омагьосва. — Създал е само шест броя от тях. През войната един автомобил „Бугати Роял“ е останал в Париж. Аз бях един от тримата, които го скриха от германците в катакомбите на Париж. Този автомобил се е превърнал в легенда и аз съм твърдо решен да се сдобия с него. Трябва да го притежавам, защото той е най-прекрасният. Чистокръвен, разбираш ли ме, enfant? Немислимо е да не притежаваш най-доброто.

Той помилва страната й.

Тя кимна, при все че нищо не разбираше. Защо сега й говореше за това? Но гласът му беше толкова любящ, че старите фантазии отново се събудиха в нея. Клепачите й бавно се притвориха. Баща й я бе видял и след всички тези години най-сетне я искаше.

— Ти ми напомняш за онзи автомобил — прошепна той. — Само дето ти не си чистокръвна, нали?

Отначало Фльор помисли, че усеща пръста му в устата си. После осъзна, че са устните му. Баща й я целуваше.

— Алексей!

Пронизителният вик приличаше на крясъка на ранено животно. Фльор рязко отвори очи.

На вратата стоеше Белинда с изкривено от ужас лице.

— Махни си ръцете от нея! Ще те убия, ако отново я докоснеш! Махни се от него, Фльор. Никога не бива да му позволяваш да те докосва!

Фльор се изправи непохватно от стола.

— Но… Той… Той е мой баща — възрази неволно с пресекващ глас.

Белинда имаше такъв вид, като че ли я бяха зашлевили. На Фльор й призля и се спусна към майка си.

— Прости ми. Съжалявам!

— Как можа? — задавено прошепна Белинда. — Нима само една среща с него бе достатъчна, за да забравиш всичко?

Фльор поклати нещастно глава.

— Не. Не, не съм забравила нищо.

— Ела с мен горе — нареди Белинда с ледено изражение. — Веднага.

— Върви с майка си, chérie. — Гласът на Алексей бе като коприна. — Ще имаме време да поговорим утре, след погребението. Ще направим планове за бъдещето ти.

Фльор се почувства виновна, задето думите му я изпълниха със сладко трепетно усещане.

 

 

Белинда стоеше до прозореца в спалнята си, зареяла поглед през дърветата в проблясващите фарове на автомобилите, преминаващи по „Рю дьо Биенфезанс“. Сълзите се стичаха по бузите й на черни вадички от размазаната спирала и капеха върху реверите на бледосиния й пеньоар.

Фльор спеше в съседната стая. Флин бе умрял, без да узнае за нея.

Белинда беше на трийсет и пет, но се чувстваше като старица. Нямаше да позволи на Алексей да открадне красивото й бебче. Без значение какво трябваше да направи. Препъна се в килима и политна към стереоуредбата. Преди час бе провела един телефонен разговор. Това бе единственото, което можа да измисли. Докато се озърташе за питието си, осъзна, че след тази вечер няма да има повече.

Остави чашата на пода до купчината с грамофонни плочи. Клекна до тях и взе албума, който лежеше най-отгоре. Музиката към филма „Дяволска касапница“. Втренчи се в снимката върху обложката.

Джейк Коранда. Актьор и драматург. „Дяволска касапница“ беше вторият му филм от поредицата за Птичаря Калибър. За разлика от кинокритиците, Белинда харесваше и двата филма.

Те твърдяха, че Джейк търгува евтино таланта си, като участва в подобен боклук, но тя не смяташе така.

Снимката върху обложката го изобразяваше в първата сцена от филма „Дяволска касапница“. Джейк, като Птичаря Калибър, се взираше в камерата с уморено и прашно лице; меките му пухкави устни бяха провиснали в грозна гримаса, а отстрани на бедрата му висяха револвери със седефени дръжки. Тя отметна глава назад, затвори очи и призова фантазиите, които щяха да й помогнат да се почувства по-добре. Постепенно звуците от преминаващите в далечината коли заглъхнаха и Белинда чуваше само тежкото му дишане, усещаше единствено топлите му длани, обхванали гърдите й.

Да, Джейк. О, да. О, да, мой скъпи Джими.

Албумът се изплъзна от пръстите й и я изтръгна от света на фантазиите. Белинда протегна ръка към смачкания пакет цигари, но той бе празен. Смяташе след вечеря да изпрати някой от прислугата да й купи цигари, но бе забравила. Всичко й се изплъзваше. Всичко, с изключение на дъщерята, която никой и никога нямаше да й отнеме.

Чу звука, който очакваше — стъпките на Алексей по стълбите. Плисна още малко уиски в чашата и я взе със себе си, когато излезе в коридора. Лицето на Алексей изглеждаше уморено и изпито. Навярно последната му невръстна любовница го бе изтощила. Тя пристъпи към него, пеньоарът се свлече и оголи едното й рамо.

— Ти си пияна — изгледа я той презрително.

— Само малко. — Кубчетата лед иззвънтяха в чашата. — Колкото да разговарям с теб.

— Върви да спиш, Белинда. Твърде съм уморен, за да задоволявам желанията ти тази вечер.

— Искам само една цигара.

Той я погледна внимателно, извади сребърната си табакера и я отвори. Тя бавно избра една цигара, сетне мина покрай него и влезе в спалнята му. Алексей я последва.

— Не си спомням да съм те канил.

— Извинявай, че нахлувам в детското царство — тросна се тя саркастично.

— Върви си, Белинда. За разлика от любовниците ми, ти си стара и грозна. Превърнала си се в отчаяна жена, която знае, че няма с какво да привлече един мъж.

Тя тръсна глава. Нямаше да допусне думите му да я наранят. Трябваше да се съсредоточи върху онази гнусна сцена — устата на Алексей, покрила устните на Фльор.

— Няма да ти позволя да сложиш мръсните си ръце върху дъщеря ми.

— Твоята дъщеря? — Той свали сакото си и го захвърли върху един стол. — Нима тя не е нашата дъщеря?

— Ще те убия, ако я докоснеш.

— Боже мой, chérie. Алкохолът съвсем е помътил разсъдъка ти. — Копчетата му за ръкавели издрънчаха върху бюрото, където ги захвърли. — От години ме молиш да я направя член на семейството ни.

Въпреки че нямаше начин той да знае за телефонния разговор, който бе провела, Белинда трябваше да положи голямо усилие, за да звучи спокойно.

— На твое място не бих била толкова самоуверена. Сега, когато Фльор е голяма, вече нямаш такава власт над мен.

Пръстите му застинаха върху копчетата на ризата.

Белинда се насили да продължи.

— Имам планове за нея и вече не ми пука кой ще узнае, че си отглеждал дъщерята на друг мъж.

Не беше вярно. Пукаше й и още как. Не можеше да понесе мисълта, че обичта на дъщеря й ще се превърне в омраза. Ако Фльор откриеше, че Алексей не е неин баща, никога нямаше да разбере защо майка й я бе излъгала. Още по-лошо — никога нямаше да разбере защо Белинда бе останала с него.

Алексей я погледна развеселено.

— Да не би да ме изнудваш, chérie? Нима си забравила колко много обичаш разкоша? Ако някой научи истината за Фльор, няма да имаш достъп до парите ми, а ти отлично знаеш, че не можеш да оцелееш без тях. Не би могла да заработиш за къшей хляб, да не говорим за уиски.

Белинда бавно пристъпи към него.

— Може би не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— О, познавам те, chérie. — Пръстите му се плъзнаха надолу по ръката й. — Дори ти не се познаваш така добре.

Белинда се вгледа в лицето му, търсейки следа от някаква нежност и човещина. Ала виждаше единствено устата, притисната към устните на дъщеря й.

 

 

Сутринта след погребението на Соланж, Фльор се събуди преди разсъмване от нечии стъпки. Отвори очи и видя Белинда да хвърля дрехи в куфара й.

— Ставай, бебче — прошепна тя. — Вече опаковах багажа ти. Не вдигай шум.

Белинда отказа да й обясни защо заминават, докато не стигнаха до предградията на Париж.

— За известно време ще отседнем в имението на Бъни Дюверже във Фонтенбло. — Очите й постоянно се стрелкаха нервно към огледалото за обратно виждане, а от напрежение край устата й се бяха образували дълбоки линии. — Запозна се с нея това лято, когато бяхме в Миконос, помниш ли? Жената, която все те снимаше.

— Помолих я да не го прави. Мразя да ме снимат.

Фльор не усещаше миризма на алкохол, но се чудеше дали Белинда не е пила. Нямаше дори седем сутринта. Мисълта я разстрои също толкова, колкото да я събудят на разсъмване и измъкнат от къщата без никакво обяснение.

— За щастие, Бъни не ти е обърнала внимание. — Белинда отново погледна в огледалото за обратно виждане. — След като се върнах в Париж, ми се обади няколко пъти. Тя те мислеше за моя племенница, помниш ли? Говореше само колко си прекрасна и как трябва да станеш модел. Поиска ми телефонния ти номер.

— Модел! — Фльор се наведе напред и зяпна смаяно Белинда. — Това е откачено.

— Бъни твърди, че имаш точно този тип и лице, и фигура, за които дизайнерите дават мило и драго.

— Но аз съм висока метър и осемдесет и два!

— Бъни е била модел, така че знае най-добре. — Белинда зарови в чантата си с една ръка и извади табакерата си. — Когато след пожара видяла снимката ти в „Монд“, разбрала, че не си моя племенница. Отначало ми била бясна, но след два дни ми се обади и призна, че е изпратила снимките, които ти направила в Миконос, на Гретхен Казимир. Тя е собственичка на една от най-престижните модни агенции в Ню Йорк.

— Модна агенция! Защо?

— Гретхен се влюбила в снимките и иска Бъни да ти направи няколко пробни снимки.

— Не мога да повярвам! Тя сигурно те поднася.

— Казах й истината — че Алексей никога няма да ти позволи да бъдеш модел. — Белинда извади запалка от жабката. — Но след случилото се… — Всмукна дълбоко от цигарата. — Ще можем да се издържаме. Налага се да се махнем колкото е възможно по-далеч от него и Ню Йорк е идеалното място. Това ще бъде нашият билет към свободата, бебче. Зная го.

— Но аз не мога да бъда модел! Не приличам на нито един известен модел! — Фльор подпря мокасините на предното табло и притисна колене към гърдите си, надявайки се, че натискът ще разхлаби стегнатите възли в стомаха й. — Аз… не разбирам защо трябва да заминаваме точно сега. Първо трябва да завърша училище. — Обхвана по-плътно коленете си. — И… Алексей не… Изглежда, вече не ме мрази толкова много.

Кокалчетата на Белинда побеляха, когато стисна волана, и Фльор разбра, че е сгрешила.

— Имам предвид само че…

— Той е змия. От години ме молиш да го напусна. Сега най-после го направих и повече не желая да чувам нито дума. Ако пробните снимки са добри, ще печелиш повече от достатъчно, за да ни издържаш.

Фльор винаги бе смятала да ги издържа, но не по този начин. Искаше да използва знанията си по математика и езиковите умения, за да започне някакъв бизнес или може би като преводач към НАТО. Плановете на Белинда бяха безпочвени фантазии. Моделите бяха красиви жени, а не тромави, прекалено високи шестнайсетгодишни грозни момичета.

Подпря брадичка на коленете си. Защо трябваше да заминават точно сега? Защо заминаваха точно когато баща й започваше да я харесва?

 

 

Бъни Дюверже й изнасяше дълги лекции как да се гримира, как да върви, осведоми я кои са влиятелните хора в нюйоркските модни кръгове, като че ли Фльор я бе грижа. Цъкаше неодобрително с език, докато гледаше изпочупените нокти на Фльор, мръщеше се на липсата й на интерес към дрехите и навика й постоянно да се блъска в мебелите.

— Не съм виновна — оправда се Фльор след първата нещастна седмица в имението на семейство Дюверже във Фонтенбло. — Много по-грациозна съм на кон.

Бъни завъртя очи и се оплака на Белинда от американския акцент на Фльор.

— Френският акцент е много по-привлекателен.

Ала въпреки всичко Бъни се закле на Белинда, че Фльор „го има“. Когато момичето я попита какво „има“, Бъни махна с ръка и заяви, че „то“ не може да се определи точно.

— Просто се усеща.

Независимо от всичките си недостатъци, Бъни умееше да пази тайна и бе твърдо решена да не позволи на Алексей да ги открие. Вместо да избере парижки коафьор, Бъни изписа от Лондон най-известния моден стилист фризьор, който скъси тук-там с няколко сантиметра косата на Фльор. Когато свърши, Фльор реши, че косата й изглежда съвсем същата, но Бъни със сълзи на очи го нарече „маестро“.

От цялата тази история имаше само едно хубаво нещо. Белинда спря да пие. Фльор се радваше, въпреки че липсата на алкохол правеше майка й по-нервна.

— Ако Алексей узнае за Казимир, ще сложи край на всичко. Ти не го познаваш като мен, бебче. Трябва да се установим в Ню Йорк, преди да ни е открил. Ако нещата се объркат, той ще прекоси океана, за да ни раздели завинаги.

На Фльор й призляваше при мисълта, че Белинда възлага всичките си надежди на тази авантюра. Опитваше се да запомни всичко, което й казваше Бъни. Упражняваше походката си. По коридорите. Нагоре и надолу по стълбите. През моравите. Понякога Бъни я караше да върви с издадени бедра. Друг път да се движи с походка, която наставницата й наричаше „нюйоркска улична превъзходна“. Фльор тренираше да се гримира и да позира, упражняваше различни изражения.

Накрая Бъни се обади на любимия си моден фотограф.

 

 

Когато Гретхен Казимир извади от плика последните снимки, които Бъни й бе изпратила, пръстите на краката й със съвършен педикюр се свиха в обувките с висока платформа и тънки токчета. Да, определено беше длъжница на Бъни за това момиче. Боже, този път за цял живот. Девойката беше изумителна. Този тип лица се появяваха веднъж на десет години, като това на Сузи Паркър^[4], Джийн Шримптън^[5] или Туиги^[6]. Напомняше на Гретхен едновременно на Шримптън и на Верушка^[7]. Лицето на момичето щеше да стане модният символ на десетилетието.

Тя гледаше право в обектива. Дръзки, почти мъжки черти на лицето, сред облак великолепна руса коса с преливащи нюанси. Всяка жена на света би искала да изглежда така. Гретхен вдигна любимата си снимка. На нея Фльор беше боса, косата й бе сплетена на плитка като на момичетата от планините, големите й ръце висяха отпуснати встрани. Носеше просмукана от вода семпла памучна рокля. Подгъвът висеше, натежал и неравен около коленете. Зърната на гърдите й бяха щръкнали, а влажният плат очертаваше безкрайно дългите бедра много по-ясно, отколкото ако момичето беше голо. Във „Вог“ щяха да припаднат от възторг.

Гретхен Казимир бе изградила агенцията си от един офис, превръщайки я в организация почти толкова престижна и могъща като агенцията на Айлийн Форд. Но „почти“ не беше достатъчно добро. Беше време Айлийн Форд да й диша праха.

И Фльор Савагар щеше да й помогне да го постигне.

 

 

Фльор бе зареяла поглед през прозореца, докато таксито лавираше в натоварения манхатънски трафик. Беше студен и свеж ранен декемврийски следобед. Всичко беше мръсно, красиво и прекрасно. Ако не беше толкова изплашена, Ню Йорк щеше да бъде идеалният град за нея.

— Не мога да повярвам, бебче — заговори Белинда развълнувано и угаси третата си цигара, откакто се бяха качили в таксито. — Не мога да повярвам, че се измъкнахме. Алексей ще побеснее. Неговата дъщеря — модел! Но след като няма да имаме нужда от парите му, той не може да направи нищо, с което да ни спре. Ох! Внимавай, бебче.

— Извинявай.

Фльор прибра лакътя си. Мисълта, че Белинда гради бъдещето им върху кариерата й на модел, караше стомахът й да се присвива болезнено.

Гретхен трябваше да им наеме скромен апартамент, но таксито спря пред луксозна сграда, чийто адрес бе изгравиран върху стъклото над вратата. Портиерът внесе куфарите им в асансьора, чийто последен пътник е бил напарфюмиран с „Джой“.

Стомахът на Фльор се сви, когато асансьорът пое нагоре. Не можеше да го направи. Беше видяла пробните снимки, бяха грозни. Когато излязоха, краката й потънаха в дебелия зелен килим с цвят на свежа целина. Тя последва Белинда и портиерът ги поведе надолу по коридора към двойната врата, облицована с ламперия. Отключи я и внесе куфарите вътре. Белинда влезе първа в апартамента. Докато я следваше, Фльор забеляза странния аромат. Познат, но не можеше точно да го определи. Нещо като…

Девойката мина покрай Белинда и го видя. Пое пресекливо дъх. Белинда издаде тих, приглушен вик. Алексей Савагар излезе от сенките.

— Добре дошли в Ню Йорк, скъпи мои.