Сюзън Елизабет Филипс
Бляскаво момиче (5)

4

Алексей ги придружаваше на разходките на борда на „Зака“ и ги водеше на обяд в най-добрите ресторанти на Южна Калифорния. Понякога подаряваше на Белинда бижута, изящни и скъпи. Тя ги държеше в кутии и носеше само малкия златен въртящ се амулет на Флин на верижка около врата.

— Що за просташка дрънкулка — смъмри Алексей Флин за евтиния талисман. — Белинда определено заслужава нещо по-добро.

— О, да, много по-добро — съгласи се Флин. — Но не мога да си го позволя, старче. Не всички сме родени със сребърна лъжичка в уста.

Двамата се бяха запознали на частната яхта на шаха на Иран преди близо десетилетие, ала през изминалите години приятелството им било с горчив привкус. Присъствието на Алексей напомняше на актьора за миналите грешки и изгубените възможности. Въпреки това той не бе спрял да се надява да убеди руснака да инвестира част от богатството си в бъдещата му кариера, но напоследък съперничеството между двамата се бе изострило.

Под външното обаяние и безгрижното поведение на Алексей Савагар се криеше мъж, който се отнасяше сериозно към живота. Аристократ по рождение, той гледаше отвисоко на ниския и скромен произход на Флин и недостатъчното му образование. Като бизнесмен се отнасяше презрително към живота му на плейбой и отсъствието на всякаква дисциплина. Но на трийсет и осем — с богатство и власт, неподлежащи на съмнение — Алексей бе открил, че радостта от живота е безценна стока, която най-трудно се купува. А и Флин не представляваше сериозна заплаха за него. Поне не до момента, когато не видя русалката в басейна на „Градините на Аллах“.

Двамата имаха сходни вкусове — харесваха млади момичета в разцвета на невинността, с порозовели от свян страни. Славата на Флин и сексуалният магнетизъм като че ли му даваха предимство, но богатството на Алексей и безупречните маниери често бяха неустоим афродизиак. За Флин Белинда беше новата пешка в играта, която двамата играеха от години. Той не подозираше, че Алексей гледа на нея по друг начин.

Собствената му реакция и чувствата, които Белинда Бритън събуждаше у него, удивяваха руския аристократ. Тя беше глупаво дете, абсурдно обсебено от кинозвездите. С изключение на младостта, нямаше с какво толкова да се похвали. Макар че беше умна, бе слабо образована и не притежаваше почти никаква обща култура. Несъмнено беше красива, но той познаваше много красиви жени. При все това, редом до покварената невинност, която Белинда излъчваше, много по-светските му и изискани приятелки изглеждаха стари и похабени. Белинда беше съвършената комбинация между дете и блудница, с чист и невинен ум и чувствено тяло на опитна изкусителна.

Ала привличането, което изпитваше към Белинда, беше много по-дълбоко и сериозно от обикновено сексуално желание. Тя приличаше на възторжено дете с пламтящи очи, нетърпеливо и жадно за истинския живот, който тепърва започва, пълно с вяра и надежди за бъдещето. Алексей искаше да бъде мъжът, който ще я въведе в огромния вълнуващ свят. Този, който ще я закриля и подкрепя и ще я превърне в идеалната жена. Дните се нижеха и на него му се струваше, че цинизмът, натрупан с годините, изчезва без следа. Отново се чувстваше като юноша, пред когото се простираше цял живот, пълен с обещания.

Към края на ноември Флин обяви, че заминава за Мексико за една седмица, и помоли Алексей да се грижи за нея. Руснакът се усмихна бавно на Белинда, сетне се извърна към Флин.

— Ако бях на твое място, щях добре да си помисля, преди да изчезна от сцената.

Флин се засмя.

— Белинда дори не носи дрънкулките, които си й подарил, нали, скъпа моя? Не мисля, че има за какво да се тревожа.

Белинда също се засмя, сякаш това бе остроумна шега, но Алексей Савагар я смущаваше. Досега никой не се бе отнасял към нея с такава почтителност и внимание. Собствените й чувства я объркваха. Той беше влиятелен и богат мъж, но не беше филмова звезда — не беше Ерол Флин — тогава защо присъствието му толкова я вълнуваше?

През следващата седмица Алексей бе неин постоянен спътник. Двамата се носеха наоколо с главозамайваща скорост в яркочервеното му ферари, което сякаш бе продължение на отлично поддържаното му тяло.

Белинда се улавяше, че гледа ръцете му, управляващи автомобила, наблюдава увереността на движенията му, силата на пръстите му. Питаше се какво е усещането да си толкова уверен в себе си? Докато летяха по улиците на Бевърли Хилс, тя чувстваше как устремният трепет на двигателя се просмуква в бедрата й. Представяше си любопитните погледи и шушукането на околните. Коя бе тази блондинка, успяла да възбуди интереса на двама толкова значими мъже?

Вечер посещаваха „Чирос“ или „Чейзънс“, изисканите свърталища на знаменитостите. Понякога разговаряха на френски, като Алексей се стараеше да говори простичко, за да може Белинда да го разбира. Той й разказа за колекцията си от ретро автомобили, описа й забележителностите на Париж, а една вечер, когато бяха спрели ферарито високо на хълма и светлините на града блещукаха в краката й, той заговори за семейството си.

— Баща ми е бил руски аристократ, достатъчно умен, за да замине за Париж преди избухването на Първата световна война. Там се запознал с майка ми. Тя го убедила да промени името си, като го съкрати от Савагарин на Савагар, за да се впише по-лесно в парижкото общество. Аз съм роден една година преди края на войната и една седмица преди баща ми да умре. Наследил съм любовта към изящните предмети от моята майка, французойка. Но не се заблуждавай. Под външното изискано лустро си оставам необуздан руснак.

Жестокостта на Алексей едновременно очароваше и плашеше Белинда. На свой ред тя му разказа за себе си, описа му родителите си и самотното си детство. Той слушаше със съпричастност и внимание, които я ласкаеха, докато му споделяше мечтите си да стане звезда, както и лични тайни, за които никой друг не знаеше.

Алексей заговори за Флин.

— Той ще те изостави, ma chère^[1]. Сигурно го разбираш.

— Зная. Той навярно ще ме отпрати, за да бъде с други жени. Може би дори ще се върне при съпругата си. — Белинда го погледна умолително. — Моля те, не ми разказвай, ако знаеш. Той си е такъв, не може да се промени и аз го разбирам.

— Какво обожание. — Алексей изкриви леко устни. — Както винаги, моят приятел е късметлия. Жалко, че не те оценява. Може би със следващия компаньон ще ти провърви повече.

— Говориш така, сякаш съм лека жена — тросна се Белинда. — Това не ми харесва.

Странните скосени очи на Алексей сякаш пронизваха дрехите й, проникваха през кожата, достигаха до най-тайното кътче в душата й, известно само нему.

— Жена като теб, ma chère, винаги ще се нуждае от мъж. — Той улови ръката й и си поигра с върховете на пръстите, изпращайки леки тръпки по тялото й. — Ти не си от онези енергични модерни жени. Ти си от тези, които трябва да бъдат закриляни и пазени, моделирани, за да бъдат превърнати в нещо скъпоценно и прекрасно. — За миг й се стори, че зърва болка в очите му, но тя бързо изчезна. Когато заговори, гласът му прозвуча грубо: — Продаваш се твърде евтино.

Тя отскубна ръката си от неговата. Той не разбираше. Нямаше нищо евтино в това, да се отдаде на Флин.

Скоро след Коледа всичко приключи катастрофално, когато Флин се умори от играта с Алексей. Тримата седяха на един диван в „Романов“. Флин пъхна нова цигара в кехлибареното си цигаре и заяви, че заминава и ще прекара няколко месеца в Европа. Избягваше погледа й и Белинда разбра, че не е поканена да го придружи.

Сякаш огромна задушаваща буца изпълни гърдите й. Очите й се наляха със сълзи. Тъкмо когато и последната капка самоконтрол се отцеди от нея, усети остра болка в бедрото си. Ръката на Алексей я стисна силно под масата, забранявайки й да се самоунижава. Като че ли силата му се преля в нея и тя успя да издържи остатъка от вечерта.

Когато на първия ден от новата година Флин отлетя, Алексей я взе в прегръдките си и й позволи да се наплаче. По-късно тя прочете във вестника, че новата спътница на Флин е петнайсетгодишна.

Макар че отдавна бе приключил с деловите си ангажименти в Калифорния, Алексей като че ли нямаше намерение да се връща в Париж. Наемът на бунгалото бе платен до края на януари — не от Флин, както Белинда подозираше — и следващите няколко седмици двамата прекарваха заедно почти всяка вечер. Една нощ той неочаквано се наведе и я целуна леко по устните.

— Недей!

Белинда скочи на крака, изпълнена с негодувание и гняв от проявата на интимност. Алексей не беше Флин и тя не беше проститутка. Втурна се през вратите от двора в гостната и грабна една цигара от порцелановата поставка върху малката масичка.

Останал сам на верандата, Алексей Савагар прати по дяволите всички години на железен контрол и самодисциплина. Изстреля се от мястото си и влетя в дневната.

— Тъпа малка кучка!

Белинда рязко се извъртя, потресена от злобата в гласа му, а когато видя лицето на Алексей, отстъпи назад. Добре шлифованата френска маска се бе свлякла, разголвайки истинската физиономия на атавистичния продукт на безброй поколения руски дворяни.

— Как смееш да ми отказваш? — озъби се той. — Ти си просто една уличница. Но вместо да се чукаш за парите на един мъж, се продаваш заради славата му.

Белинда издаде приглушен вик, когато той се насочи към нея. Алексей я сграбчи за раменете и я притисна грубо към стената. Пръстите му се впиха в брадичката й и преди тя да успее отново да извика, устата му завладя нейната. Той ухапа устните й, насилвайки я да ги разтвори. Белинда се опита да избута езика му, който нахлу в устата й, но пръстите му се сключиха здраво около гърлото й, отправяйки красноречиво послание. Той беше граф Алексей Николай Василий Савагарин, всемогъщ господар на крепостните, имащ право по рождение да притежава всичко, което пожелае, и тя бе длъжна безропотно да му се подчинява.

След като покори устата й, той се отдръпна.

— Аз заслужавам уважение. Флин е глупак, придворен шут. Той живее безотговорно, пилеейки чара си, и умее единствено да хленчи, когато нещата се влошат. Но ти си прекалено глупава, за да го разбереш, затова трябва аз да те науча.

Белинда простена задавено, когато ръката му се пъхна под полата й. Той смъкна гащичките й и раздалечи с коляно бедрата й. Без да обръща внимание на хлипанията й, я облада с аристократичните си пръсти, нахлувайки във всички места, на които си представяше, че е бил Флин. През пелената на ужаса нещастницата усещаше възбудения му член, притиснат върху бедрото й. Нападението му беше акт на притежание, свято право на царете, неопровержимо потвърждение на социалния порядък в класовото общество, в което аристокрацията стои много по-високо от всяка кинозвезда.

Тя плачеше, когато Алексей разтвори блузата й, и не забеляза нежното му докосване. Сълзите й капеха върху ръцете му, докато той разкопчаваше сутиена и галеше гърдите й, целувайки ги с нежност, каквато Флин никога не бе проявявал, мърморейки думи на френски или може би на руски, които тя не разбираше.

Бавно и постепенно Алексей я успокои.

— Прости ми, малка моя. Съжалявам, че те изплаших. — Той угаси лампата, вдигна я и я сложи на коленете си. — Постъпих ужасно с теб — прошепна, — но ти трябва да ми простиш — заради себе си и заради мен. — Устните му докоснаха косата й. — Аз съм единствената ти надежда, chérie^[2]. Без мен ти никога няма да се превърнеш в жената, която би могла да бъдеш. Без мен ти ще се носиш по течението и ще водиш жалко съществуване ден за ден, опитвайки се да откриеш отражението си в очите на мъжете, които не те заслужават.

Алексей милва косата й, докато тялото й се отпусна.

Когато Белинда най-сетне заспа в прегръдките му, Алексей дълго се взира в притихналия мрак. Как можа толкова глупаво да се влюби? Тази жена, чиито наситеносини очи с цвят на зюмбюл изпълваха прочутите киноактьори с такова покорно обожание, бе събудила в него неподозирани чувства. Той бе възпитан да живее живота си единствено от позицията на сила и за пръв път от години не знаеше как да постъпи. Не се съмняваше, че може да завоюва любовта на Белинда — това бе проста работа, а и тя изпитваше към него много по-силни и дълбоки чувства, отколкото й се искаше да признае. Не, завоюването на любовта й не го плашеше. Това, което го ужасяваше, бе властта, която тя бе придобила над него.

Алексей бе приучен на самодисциплина от най-ранна възраст. Припомни си един случай от детството, когато се бе разболял от някаква детска болест. Лежеше, пламнал от треската, в спалнята си, когато майка му влезе. Обсипаните й с пръстени пръсти стискаха тетрадката му с граматични упражнения, а погледът й бе твърд и обвинителен. Нима наистина не бе довършил превода си по латински? Той й обясни, че е болен и се чувства зле.

Само селяните намират оправдания, за да се измъкнат от задълженията си. Майка му го извлече от леглото и го настани зад бюрото. Очите му горяха, ръцете му трепереха, но той писа, докато не довърши превода. Майка му стоеше до прозореца, рубините върху гривните й проблясваха на слънчевите лъчи, докато тя пушеше цигара след цигара.

Суровите спартански училища оформяха характера на богатите френски наследници, превръщайки ги в мъже, достойни да носят гордите фамилни имена. Там изчезнаха и последните навици от детството. На осемнайсет години Алексей се впусна в борба за изземването на контрола върху огромното състояние на семейство Савагар — първо се справи със застаряващите попечители, затлъстели и затънали в мързел, а след това окончателно отстрани майка си. Превърна се в един от най-могъщите мъже на Франция, имаше къщи на два континента, безценна колекция от европейски шедьоври, цяла върволица млади момичета, готови да изпълнят всеки негов каприз. Докато не срещна Белинда Бритън, с неопетнения си оптимизъм и по детски възторжена представа за света, Алексей Савагар не съзнаваше какво липсва в живота му.

 

 

На следващата сутрин Белинда се събуди в леглото си, все още с дрехите, завита с тънко одеяло. Погледът й попадна върху листа хартия с логото на хотела, подпрян върху възглавницата. Бързо прегледа редовете, изписани със ситен, елегантен почерк.

Ma chère,

Днес отлитам за Ню Йорк. Твърде дълго време занемарявах делата си. Може би ще се върна, а може би — не.

Алексей

Тя смачка листа на топка и го хвърли ядно на пода. Да върви по дяволите! След това, което й причини миналата вечер, тя се радваше, че е заминал. Той беше чудовище. Белинда спусна крака от леглото и стомахът изведнъж я присви болезнено. Тя се отпусна отново върху възглавницата, затвори очи и си призна, че е изплашена до смърт. Алексей се бе грижил за нея и без него тя не знаеше как ще се справи.

Закри очите си с ръка и се опита да пропъди страховете, като си представи лицето на Джеймс Дийн — непокорните коси, намръщения поглед и бунтарски нацупените устни. Постепенно започна да се успокоява. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си. Докато беше с Флин, беше загърбила амбициите си. Време беше отново да поеме в свои ръце юздите на живота си.

Остатъкът от януари Белинда прекара в опити да възстанови контактите си. Обаждаше се по телефона, пишеше бележки до директорите на филмови студиа, с които се бе запознала чрез Флин, обикаляше местата, където се навъртаха влиятелните хора във филмовите среди, но не постигна нищо. Срокът, за който наемът за бунгалото в „Градините на Аллах“ бе платен, изтече и тя бе принудена да се върне в стария си апартамент. Там постоянно влизаше в разправии със съквартирантките си, докато накрая те й заявиха, че трябва да се изнесе. Белинда не им обърна внимание. Тъпи крави, задоволяваха се с толкова малко.

Истинската катастрофа се разрази с пристигането на светлосин плик. Писмото от майка й информираше Белинда, че родителите й повече нямат намерение да финансират глупостите й. В плика бе приложен последният им чек.

Белинда опита да си намери работа, макар и не твърде усърдно, тъй като постоянно се чувстваше зле — измъчваха я странни главоболия, стомахът й се бунтуваше, повръщаше, като при не много тежък грип. Започна да икономисва малкото пари, които й бяха останали, пропускаше хранения, което не беше особено трудно, тъй като и без това нямаше апетит, престана да ходи в дрогерията на Шуоб и не спираше да се пита как е възможно толкова ужасни неща да се случват на жената, която някога Ерол Флин е обичал.

Една сутрин Белинда нямаше дори сили да стане и да се облече и изведнъж я осени прозрението, че е бременна с детето на Флин. Два дни лежа в паянтовото легло, втренчена в тавана, опитвайки се да осмисли станалото. Припомни си разказите, нашепвани ужасено за момичетата от Индианаполис, прекрачили границата на приличието, слухове за прибързани сватби или, още по-лошо, за безбрачни деца. Ала онези момичета бяха от бедните квартали, а не от уважавани семейства като дъщерята на доктор Бритън, Една Корнилия. Момичета като нея първо се омъжваха, а след това раждаха бебета. Обратното бе немислимо.

Замисли се да се свърже с Флин, но не знаеше къде да го търси. Освен това, честно казано, не си представяше, че той ще й помогне. И тогава се сети за Алексей Савагар.

Отне й два дни, за да го открие. Беше отседнал в хотел „Бевърли Хилс“. Белинда му остави съобщение.

Госпожица Бритън ще очаква господин Савагар в пет часа тази вечер в „Поло Лоундж“^[3].

Късният февруарски ден беше студен и тя отдели доста време на избора на тоалета си. Облече светло карамелен кадифен костюм и бяла найлонова блузка, през която прозираше дантелата на комбинезона й. Сложи си комплекта от перления наниз и изящните обеци, който родителите й бяха подарили вместо празненство, за шестнайсетия й рожден ден. Шапката, украсена със светло карамелена панделка в тон с костюма, бе килната под жизнерадостен ъгъл върху главата й. Чифт благоприлични бели памучни ръкавици и недотам благопристойни обувки на тънки високи токчета довършваха тоалета й. Белинда отиде с раздрънкания си студебейкър до дрогерията на Шуоб, откъдето извика такси, което да я закара до елегантния покрит параден вход на хотела.

Флин я бе водил няколко пъти в „Поло Лоундж“, ала когато пристъпи във фоайето, тя отново се изпълни с вълнение. Съобщи на метрдотела името на Алексей и го последва до един от извитите дивани с лице към вратата — едно от най-предпочитаните места за сядане в най-прочутия лоби бар в страната. Въпреки че Белинда не обичаше мартини, си поръча едно, защото се смяташе за изискана напитка, а тя искаше да демонстрира светските си маниери пред Алексей.

Докато го чакаше, се опита да се успокои и разсее, като наблюдаваше останалите посетители. Ван Хефлин седеше наблизо в компанията на слаба блондинка. Край две от масите зърна Гриър Гарсън и Етъл Мерман, а в другия край на залата видя един от директорите на студия, с когото се бе запознала, докато беше с Флин. Във фоайето се появи прислужник на хотела, облечен в сако с месингови копчета.

— Обаждане за гус’ин Хелфин. Обаждане за гус’ин Хелфин.

Ван Хелфин вдигна ръка и на масата му се появи розов телефон.

Белинда въртеше между ръцете си дългото хладно столче на чашата, опитвайки се да не забелязва, че пръстите й треперят. Стана пет часът, но Алексей все още го нямаше. Последния път когато бяха заедно, тя бе засегнала гордостта му. Дали изобщо щеше да дойде? Не знаеше какво щеше да прави, ако той не се появи.

Влязоха Грегъри Пек и новата му жена, французойката Вероник. Вероник беше бивша журналистка, тъмнокоса и красива, и Белинда усети как я жегва жилото на завистта. Световноизвестният съпруг на Вероник й се усмихна нежно и й каза нещо, предназначено единствено за нейните уши. Вероник се засмя и покри ръката му със своята, с ласкав и привичен собственически жест. В този миг Белинда възненавидя Вероник Пек, както никого не бе ненавиждала досега.

В шест часа Алексей влезе във фоайето на „Поло Лоундж“. Спря се за миг до вратата и размени няколко думи с метрдотела, преди да се насочи към нея. Беше облечен в перленосив копринен костюм, както винаги безупречен, и неколцина посетители го поздравиха, когато мина покрай масите им. Тя бе забравила какво голямо внимание привличаше Алексей към себе си. Флин й бе казал, че се дължи на невероятното му умение да умножава парите.

Той се настани грациозно на дивана, донасяйки със себе си полъх на скъп одеколон. Имаше неразгадаемо изражение и Белинда усети леки тръпки да пробягват по гърба й.

— „Шато О’Брион“, реколта 1952-ра — поръча на приближилия се сервитьор и посочи към недопитото й мартини. — Отнесете това. Мадмоазел ще пие вино с мен.

Докато сервитьорът се отдалечаваше, Алексей поднесе ръката й към устните си и нежно я целуна. Белинда се опита да не мисли за последната им среща, когато целувките му далеч не бяха толкова нежни.

— Струваш ми се нервна, ma chère.

Нямаше място за съмнения и размисъл, тъй като съединилите се малки клетки в нея неспирно се множаха, затова Белинда повдигна небрежно рамене.

— Мина доста време. Аз… липсваше ми. — Чувство за несправедливост внезапно избуя в гърдите й. — Как можа да изчезнеш просто така? Дори не се обади, нито ми писа.

Той я погледна развеселено.

— Ти се нуждаеше от време да помислиш, chérie. Да видиш дали ще ти хареса да бъдеш сама.

— Никак не ми хареса — отвърна Белинда рязко.

— Така си и мислех, бях сигурен, че няма да ти хареса. — Погледна я толкова съсредоточено, че тя се почувства като притисната под стъкълцето, поставено под обектива на микроскопа. — Кажи ми какво разбра, докато беше насаме със себе си.

— Разбрах, че съм свикнала да завися от теб — отвърна тя предпазливо. — След като си замина, всичко се разпадна, а ти не беше до мен, за да ми помогнеш да събера парчетата. Струва ми се, че не съм толкова самостоятелна, както мислех.

Сервитьорът донесе бутилката вино, отвори я и наля малко в чашата на Алексей за проба. Той отпи глътка, кимна разсеяно и го изчака да се отдалечи, преди отново да насочи вниманието си към Белинда. Тя му разказа за живота си през последния месец: за неуспеха с продуцентите и неспособността й да привлече интереса на нито един от тях, за това, че родителите й са решили да й спрат издръжката. Разказа му за всичките си нещастия, освен за най-главното.

— Разбирам — промърмори той. — Толкова много се е случило за толкова кратко време. Има ли още неволи, които искаш да изплачеш на рамото ми?

Момичето преглътна с усилие.

— Не, няма нищо друго. Но не ми останаха никакви пари и имам нужда от теб да ми помогнеш да взема някои решения.

— Защо не се обърна към бившия си любовник? Той със сигурност ще ти помогне. Не се съмнявам, че ще се втурне към теб като рицар на бял кон, в блестящи доспехи, размахващ страховития си меч и громейки безмилостно всички злодеи, причина за нещастията ти. Защо не отидеш при Флин, Белинда?

Тя прехапа вътрешната страна на бузата си, за да не изтърве нещо излишно. Алексей не разбираше Флин — никога не го бе разбирал — ала тя не можеше да го каже. Налагаше се някак си да притъпи злъчта му, дори ако това означаваше да излъже.

— Онези дни, в „Градините на Аллах“… Никога не ми се бе случвало нещо подобно. Незнайно как, но вие двамата се преплитахте в съзнанието ми. Бях се заставила да повярвам, че всичките ми чувства са породени от Флин, но след като ти замина, осъзнах, че ти си бил източникът им. — Беше репетирала старателно какво да каже. — Нуждая се от помощ и не зная към кого другиго да се обърна.

— Разбирам.

Но Алексей не разбираше, ни най-малко. Белинда започна да сгъва салфетката, избягвайки погледа му.

— Аз… аз нямам никакви пари, а не мога да се върна в Индианаполис. Аз… аз бих искала да ми дадеш назаем — само за една година, докато накарам студията да ме забележат.

Отпи глътка от виното, което не искаше. С парите на Алексей можеше да замине на някое място, където никой не я познаваше, и да роди детето си.

Той не каза нищо и нервността й се усили.

— Не зная към кого другиго да се обърна. Ще умра, ако се върна в Индианаполис. Сигурна съм, че ще умра.

— По-добре смърт, отколкото Индианаполис — подхвърли той с развеселени нотки в гласа. — Колко по детски поетично и колко типично за теб, моя сладка Белинда. Но ако ти заема тези пари, какво ще получа в замяна?

Прислужникът мина покрай масата им, а месинговите копчета върху сакото му проблеснаха.

— Обаждане за гус’ин Пек. Обаждане за гус’ин Пек.

— Каквото пожелаеш — промълви Белинда.

В мига, в който го изрече, разбра, че е допуснала ужасна грешка.

— Разбирам — изсъска той. — Ти отново се продаваш. Я ми кажи, Белинда, какво те отличава от онези крещящо облечени млади жени, които метрдотелът разгонва от вратата? Какво те отличава от проститутките?

Очите й се замъглиха от несправедливите му думи. Той нямаше да й помогне. Защо си бе въобразила, че ще го стори? Тя се изправи и грабна чантата си, преди да се е унижила окончателно, извършвайки непростимия грях да се разплаче на публично място, толкова блестящо като фоайето на „Поло Лоундж“. Ала преди да успее да направи и крачка, Алексей улови ръката й и нежно я дръпна към дивана.

— Прости ми, chérie. Отново те нараних. Но щом продължаваш да хвърляш ножове по мен, рано или късно би трябвало да очакваш да прокървя.

Тя сведе ниско глава, за да скрие сълзите, търкалящи се по страните й. Една от тях остави тъмно петно върху полата на светло карамеления й костюм.

— Може би ти можеш да вземаш от хората, без да им даваш нищо в замяна, но аз не мога. — Пръстите й се опитваха непохватно да разкопчаят закопчалката на чантата, за да извади носна кърпичка. — Ако това ме прави проститутка в твоите очи, мога само горчиво да съжалявам, задето се обърнах за помощ към теб.

— Не плачи, chérie. Караш ме да се чувствам като чудовище.

Кърпичка, сгъната в безупречен триъгълник, падна на коленете й.

Белинда я стисна, сведе още по-ниско глава и попи очите си. Постара се движенията й да са колкото е възможно по-незабележими за околните, ужасена, че Ван Хелфин може да я наблюдава или слабата блондинка с него, или Вероник Пек. Ала когато вдигна глава, установи, че никой не гледа към тях.

Алексей се облегна назад и се взря внимателно в нея.

— Всичко е много просто за теб, нали? — Гласът му изведнъж стана дрезгав. — Ще се откажеш ли от фантазиите си, chérie? Ще ме обожаваш ли?

Изрече го, сякаш ставаше дума за нещо обикновено, но то далеч не беше такова. Алексей я очароваше. Дори я вълнуваше, харесваше й начинът, по който хората я гледаха, когато беше с него. Но лицето му никога не е било увеличавано от сребристия екран до такива размери, че да го види целият свят.

Алексей извади цигара от сребърна табакера. Стори й се, че пръстите му треперят, но когато щракна запалката, пламъкът беше равномерен.

— Ще ти помогна, chérie, макар вътрешно да съм убеден, че не бива да го правя. Когато завърша делата си тук, ще заминем за Вашингтон и ще се оженим във френското посолство.

— Ще се оженим? — Белинда не повярва на ушите си, сигурно не бе чула правилно. — Ти няма да се ожениш за мен.

Твърдите линии около устата му омекнаха, а очите му заискриха с истинска любов.

— Няма ли, chérie? Аз те искам, но не за любовница, а за съпруга. Глупаво от моя страна, нали?

— Но аз вече ти казах…

— Ça suffit!^[4] Не повтаряй отново предложението си.

Изплашена от настойчивостта му, Белинда се отдръпна от него.

— Като бизнесмен, аз никога не рискувам глупаво, а с теб няма никакви гаранции, нали, chérie? — Той прокара пръст по ръба на чашата си. — Hélas^[5], но в същото време аз съм и руснак. Ти не искаш филмова кариера, при все че още не го разбираш. В Париж ще заемеш мястото си като моя съпруга. Това ще бъде нов живот за теб. Непознат, но аз ще те напътствам и много скоро за теб ще заговори целият град — младата жена на Алексей Савагар, още почти дете. — Усмихна се. — Вниманието ще ти хареса.

Мислите й бясно препускаха. Не можеше да си се представи като съпруга на Алексей, винаги под изпитателния поглед на тези странни, скосени очи. Алексей беше богат и влиятелен, известен в своя свят. Той бе казал, че в Париж ще говорят за нея. Ала тя не можеше да се откаже от мечтите си да стане звезда.

— Не зная, Алексей. Не съм мислила…

Лицето му отново взе да добива твърдо, затворено изражение. Тя усети как той се отдалечава. Ако сега му откаже — ако се поколебае дори за миг — гордостта му никога нямаше да му позволи отново да й прости. Имаше само един-единствен шанс.

— Да! — Смехът й прозвуча писклив и напрегнат. Бебето! Трябваше да му каже за бебето. — Да. Да, разбира се, Алексей. Ще се омъжа за теб. Искам да се омъжа за теб.

Известно време той остана неподвижно, сетне поднесе ръката й към устата си. Усмихна се, завъртя китката й и докосна с устни пулсиращата веничка. Белинда се опита да не обръща внимание на бумтящото си сърце, на страха, бушуващ в кръвта й, на отчаяния въпрос: какво направих?

Той поръча „Дом Периньон“.

— За края на фантазията.

Алексей вдигна чашата си.

Тя облиза пресъхналите си устни.

— За нас.

От съседния диван долетя нежният смях на Вероник Пек, мелодичен и милващ като звън на сребърни звънчета.