Сюзън Елизабет Филипс
Бляскаво момиче (7)

6

Мъжът изплющя с отвратителния черен камшик над главата си и по-малките момичета изпищяха. Дори по-големите ученички, които едва снощи се убеждаваха една друга, че вече са твърде пораснали, за да се плашат от противния старец, почувстваха как гърлата им пресъхват. Той беше ужасяващо грозен, с мръсна, сплъстена брада и дълго расо, осеяно с мазни петна. На всеки 4 декември fouettard^[1] избираше най-провинилото се момиче в манастира „Благовещение“, което да получи от ръцете му снопа брезови клонки.

Като никога, трапезарията не се огласяше от обичайната сутрешна момичешка глъчка, разнасяща се на поне пет различни езика. Момичетата се притиснаха по-плътно една до друга и потръпнаха, пронизани от болезнено сладки тръпки на страх.

Моля те, Пресвета Дево, нека не съм аз. Молитвите им бяха повече по навик, отколкото от истински страх, тъй като те вече знаеха кого ще избере страшният старец.

Тя стоеше малко настрани от всички, недалеч от пластмасовия коледен венец, висящ на стената до книжните снежинки и афиша на Мик Джагър, който сестрите още не бяха забелязали. Макар че бе облечена също като съученичките си — в бяла блуза, синя шотландска пола и тъмни чорапи до коленете — тя изглеждаше различна от останалите. Беше само на четиринайсет, но вече се извисяваше над всички. Имаше големи ръце, крака като гребла на лодка и лице, твърде едро за тялото й. Русата й коса с преливащи светли кичури стигаше под раменете и бе прихваната в раздърпана опашка. Тя контрастираше с гъстите тъмни вежди, които почти се сключваха над носа и изглеждаха като нарисувани с тъп черен молив. Устата й бе твърде широка и ведно със сребристите шини заемаше почти цялата долна част на лицето й. Ръцете и краката й бяха дълги и тромави, с остри лакти и изпъкнали колене, а върху едното се виждаше мръсен лейкопласт. Докато останалите момичета носеха изящни швейцарски часовници, тя бе надянала на китката си мъжки хронометър с черна кожена каишка, която й бе широка и часовникът висеше отстрани на костеливата юношеска китка.

Но не само фигурата я отличаваше от останалите, а и начинът, по който стоеше с вирната брадичка. Изумителните й зелени очи заблестяваха дръзко, щом нещо не й се понравеше — в настоящия случай fouettard. Непокорното й изражение го предизвикваше да я докосне с камшика. Никой, освен Фльор Савагар, не се осмеляваше да се държи така.

До зимата на 1970-а в повечето прогресивни райони на Франция страховитият fouettard, „злият старец с камшика“, който заплашваше да даде на провинилите се френски ученици брезови клонки вместо коледни подаръци, бе обявен за извън закона. Но до манастира „Благовещение“ промените стигаха бавно и сестрите се надяваха, че позорната слава да бъдеш заклеймена като „възпитаничката с най-лошо поведение“ ще има възпитателен ефект. За съжаление, надеждите им не се оправдаваха.

Страховитият старик изплющя за втори път с камшика и за втори път Фльор Савагар не само не помръдна, но дори не мигна, макар че имаше основателна причина да се тревожи. През януари бе откраднала ключовете от стария ситроен на майката игуменка. Въпреки че се хвалеше наляво и надясно, че може да кара, вряза колата право в бараката с инструменти. През март си счупи ръката, докато изпълняваше акробатични номера върху неоседлания гръб на мърлявото манастирско пони, а след това упорито отказа да признае пред когото и да било, че се е ударила. Никой нямаше да узнае, ако една от монахините не бе забелязала подутата й ръка. Последва нещастният инцидент с фойерверките, довел до изгарянето на покрива на гаража, но това беше невинна детска лудория в сравнение с онзи незабравим ден, когато от манастира изчезнаха няколко от шестгодишните му възпитанички.

Старецът извади от старата си размъкната торба от зебло сноп брезови клонки и измери поред с очи притихналите ученички, докато погледът му не се спря на Фльор. Впи злобен взор в лицето й и остави брезовите клонки до върховете на протритите й ниски кафяви обувки. Сестра Маргьорит, която смяташе обичая за варварски, извърна поглед, но останалите монахини зацъкаха с езика и заклатиха неодобрително глава. Те се опитваха да бъдат строги с Фльор, но тя беше като живак и постоянно се изплъзваше от дисциплинарните им правила — предизвикателна, импулсивна, жадна да започне истинския си живот. Тя беше тяхната тайна любимка, защото беше прекарала най-дълго време с тях, а и защото бе невъзможно да не я обичаш. Но монахините се тревожеха какво ще стане с нея, когато се измъкне от суровия им контрол.

Сестрите я наблюдаваха, очаквайки да видят поне някакви признаци на разкаяние, когато питомката им вдигна снопа. Уви, напразно! Тя вирна глава и ги дари с дяволита усмивка, преди да обвие ръка около клонките и да ги стисне с лакът, сякаш бяха букет красиви рози с дълги изящни дръжки, поднесен на най-красивата избраница. Всички момичета се закискаха, когато Фльор им изпрати въздушна целувка и скърши снага в няколко подигравателни поклона.

 

 

Щом се убеди, че всички са разбрали колко малко й пука за глупавия старец с тъпите му брезови клонки, Фльор се измъкна през страничната врата, грабна старото си вълнено палто от закачалката в коридора и изтича навън. Утрото бе студено и от устата й излизаха бели облачета пара, докато тичаше по плътно утъпканата земя, по-далеч от старите сиви каменни постройки. Измъкна от джоба на палтото любимата си бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Шапката закачи гумения ластик на конската й опашка, но Фльор не обърна внимание. Белинда й бе купила шапката миналото лято.

Фльор имаше право да вижда майка си два пъти в годината — по време на коледната ваканция и един месец през август. Точно след четиринайсет дни двете щяха да бъдат заедно в Антиб, където прекарваха всяка Коледа. Момичето отмяташе дните в календара си от миналия август. Най-много от всичко на света обичаше да бъде с майка си.

Фльор не бе виждала баща си. Той я довел в манастира, когато е била само на една седмица, и оттогава никога повече не се бе появявал. Тя нито веднъж не бе ходила в дома на „Рю дьо Биенфезанс“, където те живееха без нея — майка й, баща й, баба й… и брат й Мишел. Вината не била нейна, така я бе уверила майка й.

Фльор подсвирна пронизително с уста, когато приближи оградата, до която стигаха земите на манастира. Преди да й сложат шините, можеше да свирка много по-добре. Преди да й сложат шините, Фльор не вярваше, че може да изглежда по-грозна. Сега знаеше, че е сгрешила.

Дорестият червеникавокафяв жребец изцвили, подаде глава над стълба на оградата и потърка муцуна в рамото й. Беше спортна порода, Сел Франс, собственост на съседа, винар, и според Фльор беше най-красивото създание на земята. Би дала всичко, за да го поязди, но монахините не позволяваха, при все че съседът й бе дал разрешение. Тя искаше да пренебрегне забраната и да го яхне, но се боеше, че ще я накажат, като се обадят на Белинда да не идва.

Един ден Фльор щеше да стане велика ездачка, въпреки че в момента се славеше като най-непохватното момиче в манастира. По няколко пъти на ден се спъваше в големите си ходила, изтърваваше чиниите на пода, събаряше вазите с цветя, а монахините тичаха презглава към детската, за да пазят бебето, което й хрумнеше да погушка. Единствено когато ставаше дума за спорт, Фльор забравяше притесненията заради големите си крака, извисяващата се фигура и огромните ръце. Тя бягаше по-бързо, плуваше по-надалеч и вкарваше шайбата във вратата на хокейното игрище по-добре от всеки друг в манастирското училище. Беше силна и ловка като момче, а да бъде като момче, беше много важно за нея. Бащите обичаха синовете и може би ако беше най-смелата, най-бързата и най-силната, също като момче, баща й ще й позволи да си отиде у дома.

 

 

Дните преди Коледа се влачеха безкрайно бавно до дългоочаквания следобед, когато пристигаше майка й, за да я вземе. Фльор бе опаковала багажа си няколко часа преди това и докато чакаше, една по една монахините се изреждаха в студеното преддверие, за да й дадат последни напътствия.

— Фльор, не забравяй да си вземеш пуловер. Дори на юг може да е студено през декември.

— Да, сестро Доминик.

— Помни, че не си в Шатийон сюр Сен, където познаваш всички. Не бива да говориш с непознати.

— Да, сестро Маргьорит.

— Обещай ми, че всеки ден ще ходиш на литургия.

Тя кръстоса пръсти в гънките на полата си.

— Обещавам, сестро Терез.

Сърцето на Фльор щеше да се пръсне от гордост, когато красивата й майка най-сетне се появи в преддверието, все едно райска птица кацна сред ято черни лястовици. Под снежнобялото си палто от норки Белинда носеше жълта копринена блуза и тъмносин панталон, пристегнат в кръста с плетен оранжев колан. Гривни от платина и лусит подрънкваха върху китките й, а от ушите й висяха големи халки в тон с тях. Всичко по нея беше ярко, модерно, стилно и скъпо.

На трийсет и три, Белинда се бе превърнала в скъп диамант, шлифован до съвършенство от Алексей Савагар и скъпите магазини на „Фобур Сен-Оноре“^[2]. Тя беше по-слаба, по-нервна, с по-отривисти и суетни жестове, но очите, изпиващи с обич лицето на дъщеря й, не се бяха променили. Те бяха със същия невинен наситеносин оттенък като цвета на зюмбюл, каквито бяха в онзи ден, когато срещна Ерол Флин.

Фльор се втурна през преддверието като голямо кутре санбернар и се хвърли в прегръдките на майка си. Белинда отстъпи леко назад, за да запази равновесие.

— Да побързаме — прошепна в ухото на Фльор.

Фльор махна забързано на монахините за довиждане, сграбчи ръката на майка си и я повлече към вратата, преди сестрите да засипят Белинда с оплаквания за последните щуротии на дъщеря й. Не че Белинда им обръщаше внимание.

— Онези стари прилепи — бе казала последния път на Фльор. — Ти си дива, със свободен и независим дух и аз не желая да променят нищо в теб.

Фльор обичаше, когато майка й говореше така. Белинда бе заявила, че необуздаността е в кръвта й.

В подножието на стъпалата пред входа ги очакваше сребристо ламборгини. Фльор се плъзна на предната седалка и вдъхна познатия аромат на „Шалимар“, любимия парфюм на майка й.

— Привет, бебчето ми.

С тихо ридание момичето се сгуши в обятията на Белинда, потъна в пухкавата кожа, уханния облак и всичко, което беше майка й. Беше твърде голяма, за да плаче, ала не можеше да се сдържи. Толкова хубаво беше отново да се почувства бебето на Белинда.

 

 

Белинда и Фльор обичаха Лазурния бряг. На следващия ден след като пристигнаха, те потеглиха от хотела с розова хоросанова замазка, близо до Антиб в Монако, към прочутия Корниш дьо Литорал, или Корниза — виещото се планинско шосе, дръзко впиващо се в скалите край морския бряг.

— Няма да ти прилошее, ако гледаш право пред себе си, вместо да се озърташ настрани — посъветва я Белинда, както и миналата година.

— Но тогава ще пропусна прекалено много интересни гледки.

Първо спряха на пазара в подножието на хълма, където се намираше дворецът на принца на Монако. Стомахът на Фльор бързо се успокои и тя подскачаше от една сергия с храни на друга, сочейки всички лакомства, които й се харесваха. Денят беше топъл и тя беше с шорти в цвят каки, любимата си тениска с надпис: „Истинска наливна бира, забранена за мамини синчета“ и новите си сандали с кожени каишки, които Белинда й бе купила предишния ден. Белинда не се отнасяше към дрехите като монахините.

— Носи това, което ти харесва, бебче — казваше й тя. — Създай собствен стил. По-късно ще имаш много време за висшата мода.

Самата Белинда беше облечена в модели на Емилио Пучи^[3].

След като Фльор си избра обяда, задърпа майка си нагоре по стръмната пътека, водеща от пазара на Монте Карло към двореца. Момичето крачеше забързано и бъбреше оживено, докато дъвчеше сандвича с шунка и домашно изпечено кръгло хлебче с маково семе. Фльор говореше четири езика, но най-много се гордееше с английския си с безупречно американско произношение. Беше го научила от съученичките си в манастира — дъщери на дипломати, банкери и шефове на отдели в американски вестници. Усвоявайки техния жаргон и поведение, тя постепенно престана да се възприема като французойка.

Един ден двете с Белинда щяха да заминат да живеят в Калифорния. Искаше й се да отидат още сега, но Белинда нямаше да има пари, ако се раздели с Алексей. Освен това Алексей нямаше да й даде развод. Най-много от всичко на света Фльор искаше да живее в Америка.

— Толкова ми се иска да имам американско име. — Фльор почеса ухапаното от комар място върху бедрото си и отхапа голям залък от сандвича. — Ненавиждам името си. Наистина го мразя. Фльор е глупаво име за някой толкова грамаден като мен. Жалко, че не си ме кръстила Франки.

— Франки е отвратително име — отсече Белинда и се стовари върху пейката, опитвайки се да си поеме дъх. — Фльор е най-близо до женската версия на името на един мъж, който означаваше много за мен. Фльор Диана. Красиво име за красиво момиче.

Белинда винаги твърдеше, че Фльор е красива, макар че не беше истина. Мислите й се отклониха в друга посока.

— Мразя да съм неразположена. Противно е.

Белинда зарови в чантата си за цигара.

— Съзряваш и се превръщаш в жена, бебче.

Фльор изкриви лице в гримаса, за да покаже на Белинда точно какво мисли по въпроса, а майка й се засмя. Момичето посочи към пътеката, извиваща се към двореца.

— Чудя се дали тя е щастлива?

— Разбира се, че е щастлива. Тя е принцеса. Една от най-известните жени в света. — Белинда запали цигара и бутна очилата на темето си. — Трябваше да я видиш в „Лебедът“ с Алек Гинес и Луи Журдан. Господи, колко беше красива.

Фльор протегна крака. Бяха покрити с фини светли косъмчета и порозовели от слънчевите лъчи.

— Той е стар, не мислиш ли?

— Мъже като Рение нямат възраст. Знаеш ли, принцът наистина е изключителен. Много чаровен.

— Срещала си се с него?

— Миналата есен. Дойде на вечеря.

Белинда надяна отново очилата.

Фльор заби петата на сандала в прахта.

— Той беше ли там?

— Подай ми от онези маслини, скъпа.

Белинда посочи към една от картонените кутии с показалеца си със съвършено оформен нокът във формата на бадем, покрит с лак с цвета на зрели малини.

Фльор й подаде кутията.

— Беше ли?

— Алексей притежава имение в Монако. Разбира се, че беше там.

— Не питам за него. — Изведнъж сандвичът се стори безвкусен на Фльор и тя започна да къса хапки и да ги хвърля на патиците от другата страна на пътеката. — Нямах предвид Алексей, а Мишел.

Произнесе на френски името на тринайсетгодишния си брат, което в Америка беше име за момиче.

— Мишел беше там. Беше във ваканция.

— Мразя го. Наистина го мразя.

Белинда остави настрани картонената кутия, без да я отвори, и всмукна дълбоко от цигарата.

— Не ме е грижа, че е грях — продължи Фльор. — Мразя го дори повече от Алексей. Мишел има всичко. Не е честно.

— Той няма мен, скъпа. Не го забравяй.

— А аз нямам баща. Но пак не сме наравно. Мишел поне може да се прибира у дома, когато не е в училище. Може да бъде с теб.

— Дошли сме тук, за да си прекараме добре, бебче. Нека не говорим за сериозни неща.

— Не мога да разбера Алексей — не се отказваше момичето. — Как е възможно някой толкова да ненавижда едно бебе? Навярно сега би могло, когато съм голяма… Но не и когато съм била само на една седмица.

— Обсъждали сме го толкова много пъти — въздъхна Белинда. — Причината не е в теб. Той така е устроен. Боже, как ми се иска да пийна нещо.

При все че Белинда й го бе обяснявала десетки пъти, Фльор все още не разбираше. Как бе възможно един баща толкова силно да копнее да има синове, че да отпрати надалеч единствената си дъщеря и никога повече дори да не я погледне? Белинда й бе казала, че Фльор му напомняла за провала му, а Алексей не понасял провалите. Но дори и след раждането на Мишел една година по-късно, той не се бе променил. Белинда бе заявила, че причината била невъзможността й да има повече деца.

Фльор изрязваше от вестниците снимки на баща си и ги пазеше в кафяв плик на дъното на шкафа си. Понякога си фантазираше как майката игуменка я вика в кабинета си и там я чака Алексей. Признава й, че е направил ужасна грешка, и й съобщава, че е дошъл да я прибере у дома. След това я прегръща и я нарича „бебчето ми“, както й казваше майка й.

Тя хвърли още едно късче хляб на патиците.

— Мразя го. Мразя и двамата. Мразя и тези ужасни шини! — додаде Фльор за по-голяма тежест. — Джоузи и Селин Сикар ме ненавиждат и не могат да ме понасят, защото съм грозна.

— Просто в момента се самосъжаляваш, скъпа. Спомни си какво ти повтарям постоянно. След няколко години всяко момиче в манастира ще иска да прилича на теб. Само трябва още малко да пораснеш, това е всичко.

Лошото настроение на Фльор тутакси се изпари.

 

 

Дворецът на фамилията Грималди представляваше каменна постройка с хоросанова замазка, разпростираща се на голяма площ, с грозни квадратни кули и караулки за гвардейците отпред. Белинда наблюдаваше дъщеря си, която се стрелна през тълпата туристи и се изкачи на върха на старото оръдие, за да разгледа по-добре яхтите в залива на Монако. В гърлото й заседна буца. Фльор беше истинско дете на Флин — същата необузданост и неутолима жажда за живот.

Толкова пъти й се бе искало да разкрие истината. Да каже на Фльор, че мъж като Алексей Савагар никога не би могъл да бъде неин баща. Че Фльор е дъщеря на Ерол Флин. Но страхът я принуждаваше да мълчи. Много отдавна се бе научила да не противоречи на Алексей. Само веднъж бе успяла да го победи. Само веднъж той се беше почувствал безпомощен. Когато се роди Мишел.

След вечерята Белинда и Фльор отидоха на кино, за да гледат американски уестърн със субтитри на френски. Филмът беше стигнал до средата, когато Белинда го видя за пръв път. Сигурно е издала някакъв звук, защото Фльор я погледна.

— Нещо не е наред ли?

— Не, няма нищо — с усилие смотолеви Белинда. — Просто… онзи мъж…

Белинда изучаваше каубоя, който току-що бе влязъл в салона, където Пол Нюман играеше покер. Мъжът беше много млад и далеч не бе красавец като кинозвезда. Камерата го показа в близък план и Белинда затаи дъх. Невъзможно. И все пак…

Изминалите години сякаш се стопиха за миг. Джеймс Дийн се бе върнал.

Актьорът беше висок и слаб, с крака, които постоянно се движеха, сякаш не можеше да си намери място. Дългото му тясно лице приличаше на изсечено с бунтовен замах от кремък, а неправилните му черти излъчваха самоувереност, която достигаше до арогантност. Имаше права кестенява коса; дълъг и тесен нос, с лека гърбица; пухкави и нацупени устни. Единият му преден зъб бе леко крив и нащърбен в края. А очите му… Непокорни и печално сини.

Всъщност не приличаше на Джими — вече го бе осъзнала. Беше по-висок и не толкова красив. Но той беше още един бунтовник — Белинда го усещаше в костите си — още един мъж, който живееше по свои собствени правила.

Филмът свърши, но тя не помръдваше от стола, стиснала нетърпеливата ръка на Фльор, докато чакаше да изтекат надписите. Името му проблесна върху екрана. В гърдите и се надигна неудържимо вълнение.

Джейк Коранда.

След толкова години Джими й бе изпратил знак. Казваше й, че не бива да губи надежда. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си. Джейк Коранда, мъжът зад онова необикновено лице, й бе вдъхнал надежда. Не знаеше как, но все още можеше да сбъдне мечтите си.

 

 

През лятото, малко преди шестнайсетия й рожден ден, момчетата от Шатийон сюр Сен сякаш преоткриха Фльор.

— Здрасти, кукло! — извикаха те в хор, когато Фльор излезе от пекарната с шоколадово петно върху брадичката.

Тя вдигна глава и видя три момчета да се подпират на вратата на съседната аптека. Пушеха и слушаха „Крокодилски рок“ на Елтън Джон от портативен транзистор. Едното момче стъпка фаса си.

— Хей, кукло, погледни насам! — подвикна то на френски и направи подканващ жест с глава.

Фльор се озърна през рамо, за да види на коя от съученичките й говори.

Момчето се засмя. Смушка приятеля си и посочи краката й.

— Погледни тези крака! — продължи на френски.

Фльор сведе поглед, за да види какво не е наред с краката й и още една шоколадова капка от еклера украси сините кожени каишки на сандалите й „Д-р Шол“. Най-високото момче й смигна и чак тогава тя осъзна, че те се възхищават на краката й. На нейните крака!

— Какво ще кажеш за една среща? — продължи да упорства на френски дългучът.

Среща. Той я канеше на среща! Фльор изтърва еклера и се затича през улицата към моста, където всички момичета трябваше да се срещнат. Светлорусата й коса се развя като лъскава конска грива. Младежите се смееха и подсвиркваха подире й.

Когато се върна в манастира, тя хукна към стаята си и се залепи за огледалото. Същите тези момчета обикновено й подвикваха, че е бостанско плашило. Какво се бе случило? Лицето й изглеждаше все същото: гъсти вежди, като че ли очертани с тъп черен молив, зелени очи, разположени твърде раздалечено, и широка уста, стигаща от едното до другото ухо. Най-после бе спряла да расте, но не преди да достигне метър и осемдесет и два. Наистина шините вече ги нямаше. Може би беше заради това.

 

 

С приближаването на август Фльор едва не се разболя от вълнение и очакване. Щеше да бъде цял месец с майка си! При това на Миконос, любимия им гръцки остров. Първата сутрин двете се разхождаха край брега под заслепяващо белите слънчеви лъчи и Фльор не можеше да спре да бъбри, нетърпелива да сподели всичко с майка си.

— Толкова е странно как всички онези момчета ми викат и подсвиркват. Защо го правят? Мисля, че е, задето най-сетне се отървах от шините.

Фльор подръпваше разсеяно прекалено голямата тениска, която бе нахлузила върху бикини с цвят на зелена ябълка, с който Белинда я бе изненадала. Цветът й харесваше, но двете части на костюма бяха смешно малки и тя се притесняваше. Белинда беше облечена в туника на бледожълти ивици, а върху китката й проблясваше широка стоманена гривна на Галанос^[4]. И двете бяха боси, но ноктите на краката на Белинда бяха лакирани с тъмнокафяв лак.

Майка й отпиваше от чашата си с „Блъди Мери“, която бе взела със себе си. Белинда пиеше повече, отколкото би трябвало, но Фльор не знаеше как да я накара да спре.

— Горкото ми бебче — въздъхна Белинда, — колко е трудно вече да не си грозното патенце. Особено след като толкова бе обсебена от тази идея. — Тя обви свободната си ръка около талията на дъщеря си и изпъкналата кост на таза й се докосна до бедрото на Фльор. — От години ти повтарям, че единственият ти проблем е възрастта, просто трябваше да пораснеш, но ти беше толкова упорита.

Тонът, с който Белинда го каза, накара Фльор да почувства, че упоритостта е нещо, с което трябва да се гордее. Тя прегърна майка си, после се пльосна на пясъка.

— Никога няма да правя секс. Говоря сериозно, Белинда. И никога няма да се омъжа. Дори не харесвам мъжете.

— Ти не познаваш мъжете, скъпа — отбеляза Белинда сухо. — Щом веднъж напуснеш онзи затънтен манастир, ще се почувстваш съвсем различно.

— Няма. Може ли една цигара?

— Не. А и мъжете са прекрасни, бебче. Разбира се, точните мъже. Силните и властни мъже. Когато влезеш в ресторант, хванала под ръка такъв важен и влиятелен мъж, всички ще те гледат и ще виждаш възхищението в очите им. Те ще знаят, че си специална.

Фльор се намръщи и подръпна лепенката на палеца си.

— Затова ли не искаш да се разведеш с Алексей? Защото е важен и влиятелен?

Белинда въздъхна и отметна глава назад, за да изложи лице на слънцето.

— Вече съм ти го казвала, бебче. Заради парите е. Не притежавам никакви умения, за да издържам двете ни.

Но Фльор щеше да притежава умения. Имаше отличен по математика. Говореше свободно френски, италиански, немски и малко испански. Имаше задълбочени познания по история и литература, можеше да пише на машина, а когато отидеше в университета, щеше да научи още повече. И не след дълго щеше да може да издържа и двете. Тогава с Белинда щяха да живеят завинаги заедно и никога повече нямаше да се разделят.

Два дни по-късно една от парижките познати на Белинда пристигна на Миконос. Белинда й представи Фльор като своя племенница, както винаги правеше в редките случаи, когато се натъкнеха на неин познат. Сърцето на Фльор винаги се свиваше от болка, но Белинда казваше, че е длъжна да постъпва така, иначе Алексей ще забрани пътуванията им.

Жената беше мадам Филип Жак Дюверже, но Белинда каза, че някога била Бъни Грубен от Уайт Плейнс, щата Ню Йорк. Освен това през шейсетте била известен модел и не спря да насочва фотоапарата си към Фльор.

— Просто за забавление — обясни тя.

Фльор мразеше да я снимат и бързаше да се скрие във водата.

Мадам Дюверже я следваше с щракащия фотоапарат.

Горещите дни на Миконос се нижеха един след друг и много скоро Фльор откри, че младите мъже, които се мотаеха из топлите пясъци на гръцките плажове, не се различават особено от момчетата в Шатийон сюр Сен. Тя сподели с Белинда, че те толкова я изнервят, че дори не може да се наслади на новия си шнорхел.

Белинда отпи от джина с тоник.

— Не им обръщай внимание. Те не са важни.

 

 

Когато Фльор се върна в манастира за последната си година, не подозираше, че много скоро животът й завинаги ще се промени. През октомври, малко след шестнайсетия й рожден ден, в спалнята избухна пожар и всички момичета трябваше да бъдат евакуирани. Фотограф от местния вестник се бе озовал на място и бе успял да заснеме дъщерите на най-прочутите и богати френски семейства, застанали по пижами край горящата сграда. Въпреки че спалнята бе почти в развалини, никой не бе пострадал сериозно, но заради известността на замесените семейства няколко от снимките се появиха по страниците на „Монд“, включително и заснета отблизо фотография на дъщерята на Алексей Савагар.

Алексей беше твърде умен, за да пази съществуването на Фльор в тайна. Вместо това, когато споменаваха името й, върху лицето му се появяваше тъжно и замислено изражение и повечето хора предполагаха, че момичето е с някакъв физически или умствен недъг. Но ослепително красивата девойка с широка уста и тревожни очи не би могла да бъде позорна тайна.

Алексей беше бесен, че журналистите са разкрили самоличността й, но вече бе твърде късно. Хората започнаха да разпитват. А сякаш за да влоши още повече ситуацията, Соланж Савагар избра точно този момент, за да си отиде от този свят. Алексей не би могъл да понесе вулгарните спекулации, които щяха да станат още по-злостни, ако очевидно здравата внучка, чиято снимка наскоро се бе появила във вестника, отсъства от погребението на баба си.

Той заповяда на Белинда да изпрати някого да доведе копелето й у дома.