Кристина Дод
Близо до теб (5)

Четвърта глава

— Ето какво ще направим. — В офиса си в понеделник сутринта Брад бързо натрака имейл с двата си дебели показалеца. — Ще възложим да се грижи за теб главната охрана в града. „Рамос Секюрити“ осигурява безопасността в правителствената сграда. Техните бодигардове работят с всички посетители и ескортират дамите от местното висше общество, когато те носят големите си диаманти.

Кейт стоеше пред бюрото му, слушаше и кимаше. Беше превързала ръцете и коленете си, и шевовете на раната върху брадичката си. Носеше кремав пуловер с поло яка, тъмнокафява, дълга до коленете пола от туид със строга кройка, и подходящо кафяво сако. Официалното облекло я въоръжаваше с увереност, увереност, каквато тя обикновено имаше в изобилие. Но сега бе силно разклатена.

Освен това дългите ръкави и тъмните чорапогащи прикриваха натъртванията й. Тя забеляза едно особено голяма синина на хълбока си, където явно е била ударена от колата.

— Иска ми се да знам защо аз бях късметлийката — каза тя горчиво.

— Виж, не се притеснявай, че този преследвач е избрал точно теб измежду цялата тълпа репортери. Виждал съм да се случва и преди. Тези мъже — защото те са винаги мъже — са особняци, фиксират се върху някоя репортерка — винаги нова млада репортерка — и започват да досаждат.

— Да досаждат? — Тя погледна към бинтованите си ръце.

— Да, този е направо опасен. Но те никога не са прекалено умни, така че ги залавяме бързо. — Той й хвърли остър поглед. — Особено когато репортерката е достатъчно умна да разпознае проблема и да информира за него.

— Едва ли не съм чакала за автомобилен инцидент прекалено дълго.

— И това е истина. — Той натисна бутона „изпрати“ и се облегна назад в стола си. — Ако беше казала нещо няколко дни по-рано, нямаше да бъдеш блъсната и щеше да изглеждаш достатъчно добре, за да продължиш репортажите си. Ще трябва да почакаме поне седмица, преди да те върнем отново пред камера.

— Знам. Съжалявам.

Той изсумтя, явно не беше щастлив от обрата на събитията.

Кейт погледна към нюзрума, където всички работеха върху реална история, извънредна новина.

— Всички бяха мили, обаче. — Доста интересно. Явно краткото омаловажаване на проблемите на Кейт е бил начинът на Линда да изрази загриженост, защото тя бе останала с Кейт през цялото време в спешното и разпита й в полицията, и бе казала правилните неща на хората в телевизията, защото всички изглеждаха шокирани, а някои от тях дори показаха на Кейт спонтанно съчувствие.

— Да, те са добри хора. — Брад запали цигара. — Ще те накарам да вървиш по петите на собственика на агенцията за телохранители, Тийг Рамос. Не се отделяй от него по време на седмичните му занимания, и по-дълго, ако се наложи, за да хване този преследвач — очевидно Брад предполагаше, че една седмица е предостатъчно време — и събери достатъчно информация, за да направиш репортаж за него и за това как оперира.

— Кога ще се излъчи? — попита Кейт, репортерката в нея продължаваше да е на бойна нога.

Брад й хвърли пореден остър поглед.

— По две минути всеки ден в пет часа, и ще ти дам шест минути в сутрешната неделна програма „Тук Остин“.

— Хубаво. — Две минути в пет часа беше добре, не можеше да се сравнят с най-гледаното време в шест и десет, но все пак в пет пускаха човешки истории, към които хората проявяваха интерес, а една агенция за телохранители определено предизвикваше интерес. Неделното сутрешно шоу беше гробище, никой не гледаше „Тук Остин“, весело шоу, което рекламираше щатския панаир и дискутираше правенето на кувертюри в детайли. Но ако Кейт щеше да инвестира толкова много време в един репортаж, каналът трябваше да направи нещо, за да оправдае разноските.

— По този начин — продължи Брад, — когато Тийг отива в правителствената сграда да работи, можеш да го придружаваш и да се държиш така, сякаш искаш да довършиш репортажа си за него. Всички полезни моменти — той премлясна доволно с устни — можеш да подаваш към Линда за пред камерата.

Кейт си пое въздух с усилие. Да подава към Линда полезните материали?

— Имаш ли нещо да кажеш? — Брад фиксира присвитите си очи върху нея.

— Ще го направя — каза Кейт. Сякаш имаше избор. — Но не смятате ли, че хората в сената ще забележат, че се влача подир някакъв мъж по цял ден?

— Тийг ще се постарае никой да не забележи. — Брад се засмя. — Ще видиш. Не се притеснявай, момчето си знае добре работата. Всъщност, той е най-добрият охранител, когото познавам, а съм виждал не малко. От години се опитвам да го накарам да ми позволи да направя репортаж за него. Изненадан съм, че този път се съгласи. Ще свършите, преди още да си разбрала. — Брад насочи вниманието си към седемте телевизионни екрана. — А ти ще се върнеш, правейки това, за което ти плащам.

След този горчив малък коментар Кейт излезе от офиса колкото е възможно по-тихо. Знаеше, че не си е изкарала безбожно високата заплата и не искаше Брад да започва да натяква за това. Не й бе направил впечатление на човек, който хвърля пари, без да очаква нещо в замяна на инвестицията си.

В нюзрума настъпи тишина, когато тя влезе и тръгна към бюрото си. Не враждебната тишина, която я бе посрещала преди, а една по-загрижена тишина на хора, които не знаеха какво да кажат в неловка ситуация. Кейт познаваше тази тишина; беше се сблъсквала с нея много пъти, след като баща й умря. Като се стараеше да не поглежда никого конкретно, тя се усмихна, седна пред компютъра си и се зае да търси в интернет данни за „Рамос Секюрити“.

Адресът изскочи веднага; записа си го, после го намери на картата. Но търсенето не даде кой знае колко информация нито за фирмата, нито за Тийг Рамос. Тя откри няколко малки негови снимки в секцията за висшето общество, облечен в смокинг, и съпровождащ високи, слаби модели на различни събития за набиране на средства. Не правеше впечатление на бодигард — тя очакваше бодибилдър с бръсната глава и невъзмутимо изражение. Вместо това той изглеждаше дългокрак и поддържан, с широки рамене и права, дълга до раменете тъмна коса, вързана отзад с черна панделка. Никой вече не носеше косата си по този начин, но й стана ясно защо Рамос го прави. Строгият стил създаваше силна рамка за жизненото му лице. Тъмната му загоряла кожа беше опъната над силни кости, очертаващи страните, брадичката и носа му. Той се усмихваше на жената, която бе хванал под ръка, и тя му отвръщаше с усмивка, изражението й беше алчно и гордо.

Кейт не беше изненадана. Той бе от мъжете, които дори на снимка излъчваха сексуалност. И тя да го имаше, и тя щеше да бъде горда. Взря се в снимката, опитвайки се да открие още подробности. Стори й се… познат, опита се да я увеличи, но единственото, което получи, бе зърнесто изображение.

Докато се взираше в снимката, репортерът до нея изсъска:

— Брад е тук!

Репортерите около нея станаха изведнъж силно заети или скочиха на крака и се отдалечиха. Брат влетя в нюзрума, крещейки с цяло гърло:

— Кой, по дяволите, трябваше да отрази дерайлирането на онзи влак? Защото вагоните съдържат опасни материали, а аз не съм видял и кадър от евакуацията!

Като грабна адреса, Кейт излезе бързо от нюзрума.

* * *

„Рамос Секюрити“ се намираше в двуетажна сграда на реконструиран квартал недалеч от резиденцията на губернатора. Помпозната украса на верандата беше прясно боядисана, стъпалата бяха подновени с нови дъски, а входната врата грееше в наситен червен цвят. На малка месингова табелка се четеше: Рамос Секюрити, Приемна, така че Кейт натисна звънеца.

Вратата изскърца при отварянето и служителката, която седеше зад едно бюро във фоайето, вдигна глава и се усмихна.

— Мис Монтгомъри? Заповядайте, влезте. О, скъпа. — Тя се намръщи при вида на нараняванията на Кейт. — Този негодник хубаво ви е подредил, а? Добре, не се притеснявайте, господин Рамос ще го залови.

— Благодаря ви — погледът на Кейт се плъзна по табелката с името върху бюрото, — Бренда.

Беше малко плашещо да те познават, но репортерите бяха свикнали с това.

Бренда направи знак към елегантна стъклена врата на колелца:

— Господин Рамос ви очаква.

Кейт влезе и се намери в помещение, използвано преди като всекидневна. Светлината се процеждаше през високите дъбове в двора и прозорците, и Кейт се спря, изчаквайки очите й да се адаптират към неясната светлина.

След малко можеше да прецени стаята. Елегантна, с богати цветове, тя бе перфектно осъвременена към класическия стил на ранния двайсети век. Долната част на стените беше боядисана в тъмнозелено, а нагоре в златисто. На високите прозорци бяха закачени щори от черешово дърво, а лъскавият дървен под беше покрит с персийски килим във вишневочервено. Бюрото беше масивно, с дърворезба, и зад него стоеше мъж — висок, строен, с широки рамене, които изпълваха идеално колосаната бяла риза и черния костюм на Армани. Гърбът му беше на слънце, оставяйки лицето в сянка… докато той се наведе и включи лампата на бюрото си.

Светлината придаде реалност и вещественост на мъж, който бе само дим и сянка. Лицето му притежаваше великолепие и безсърдечност на ацтекски воин. Фамилията Рамос подсказваше за испански произход. А телосложението му — висок, дългокрак, с дълги ръце — я караше да мисли, че трябва също така да е отчасти англосаксонец. Той имаше мощните рамене на олимпийски състезател по гребане и тя предположи, че под дрехите бицепсите му са издути. Бял белег пресичаше бузата му, а очите му бяха в най-красивия дълбок, златистокафяв цвят…

Ченето й увисна като на викторианска девица.

— Вие!

Това беше мъжът, който я беше гледал как снима първия си репортаж за телевизията, мъжът в черна тениска без ръкави, мъжът, когото тя подозираше, че е нацепил гумата й.

— Аз? — изимитира я подигравателно той. Беше очевидно, че знаеше много добре какво има предвид тя. Той заобиколи бавно бюрото и тръгна към нея. — Срещали ли сме се, мис Монтгомъри? Познаваме ли се? Видели сте ме някъде и сте си въобразили, че мърлявият мексиканец може да е вашият преследвач?

Гърбът й се скова, когато той умишлено застана прекалено близко до нея, нахлувайки в пространството й, карайки я да иска да се отдръпне.

— Въобразих си, че мърлявият мексиканец е наркодилър или член на банда. — Тя го погледна право в красивите кафяви очи и попита отривисто: — Не е ли това, което искахте да си помисля, господин Рамос?

Той се засмя, кратък, весел лай.

— Успокоявате ме, че изглеждам подходящо… но не че си върша работата.

— Какво имате предвид? — Беше по-висок, отколкото тя предполагаше. Метър и деветдесет и няколко спрямо нейните метър и седемдесет, и застанал толкова близо, наелектризираше атмосферата, което караше косъмчетата от тила до пръстите на краката й да настръхват.

— Когато се шляя около правителствения комплекс, искам хората да ме погледнат, а след това да се извърнат от страх да не срещнат очите ми. Никой не иска човек, който изглежда като мен, да го заговори, защото е бил доброжелателен. Така че на пръв поглед съм анонимен. — Той се фокусира върху нея, тонът му беше питащ: — Но вие ме познахте.

— Аз съм репортерка. Гледам лицата на хората. — Тя си пое дъх предпазливо, уверявайки се, че блузата й — гърдите й — не се допират до сакото му.

— Повечето репортери не дават пукната пара за лицата на другите, освен за своето — на телевизионния екран пред хиляди хора.

Тя нямаше нищо против да каже истината:

— На мен също ми харесва.

Той се усмихна отново, бавно разтягане на устните.

— Честна и наблюдателна. Което улеснява работата ми. — Той се отдалечи.

Тя си пое дълга глътка въздух, с надеждата настръхналата й кожа да се успокои.

— Моля ви, седнете, мис Монтгомъри. — Той измъкна стол за нея, онзи, който беше пред бюрото му.

— Благодаря, господин Рамос. — Тя седна.

Той се подпря на бюрото си, преднамерено поставяйки я на по-ниско ниво.

— Не изглеждате от жените, които биха се съгласили на бодигард.

Но пък бе от жените, които разпознаваха тактиките за сплашване — неговите тактики за сплашване — когато ги видеше, и знаеше как да им се противопостави. Тя седеше напълно неподвижно — без да се върти — гледаше го в лицето и му каза истината за това:

— Страхливка съм.

— Добре. Това е точно отговорът, който исках. Хората, които се страхуват, са предпазливи. — Той продължаваше да се усмихва, подканяйки я да се довери по-нататък.

Тя подбра думите си внимателно.

— Достатъчно разумна съм, за да знам, че когато съм заплашена, трябва да потърся помощ.

— И…?

Откъде знаеше, че има „и“?

— Майка ми не бива да чува за това.

— Защото…?

— Господин Рамос, наистина имате изключително противния навик да разпитвате хората. — Виж ти колко много му харесала тази честност.

— Мис Монтгомъри, аз не ви интервюирам. Аз ви разпитвам.

Честността право в лицето й.

— И ако ми кажете всичко веднага, ще ми спестите неприятностите.

Гласът му беше все така ленив, устата леко усмихната, но беше напрегнат и сериозен, и тя долови истината в твърдението му. Тя наклони глава.

— Майка ми се страхува… баща ми беше убит в чужбина от влиятелна антиамериканска група.

— Къде? Преди колко време?

— В Средния Изток, преди около пет години. — Почти точно преди пет години. Кейт никога не забрави.

— Точно баща ви? — попита Тийг. — Защо той?

— Имаше навика да си вре носа в опасни ситуации, когато мислеше, че това е правилното. — Кейт се усмихна, неуверена усмивка, когато си спомни мъжа, когото бе обичала толкова силно. — Видял няколко сирачета и вдовици, които се нуждаели от помощ. Помогнал им. Някои хора не желаят американци да правят добро, защото това разваля образа на Сатаната.

— Баща ви трябва да е бил страхотен мъж. — Гласът на Тийг беше напълно безстрастен и той оправи ръба на панталона си сякаш това беше най-интересното нещо на света.

— Такъв беше. — Кейт прозвуча оправдателно и това не й хареса. Нито пък го разбра. Защо Тийг не вярваше, че баща й е бил страхотен мъж? Защо би си помислил, че тя лъже? — Майка ми се страхува, че същата групировка терористи е решила да очисти цялото му семейство.

Тийг подсвирна, дълго и ниско.

— Ау, това е интересно. Вие какво мислите?

— Мисля, че е неправдоподобно.

— Но не невъзможно?

— Няма нищо невъзможно. Мисля, че е по-вероятно да съм раздразнила някой зрител, който не харесва политическите ми убеждения или цвета на кожата ми.

— Някаква идея кой може да е? — Тийг се наведе напред, сложи ръце на страничните облегалки на стола си и се приближи толкова до лицето й, че дъхът му мина по кожата й. — Отворен съм за всякакви предположения, независимо колко абсурдни може да ви се струват.

Тя се наклони напред още малко, така че носовете им почти се докосваха.

— Сега, след като сте вън от подозрение — не.

Той не се отдръпна. Не помръдна напред. Гледаше я в очите и косъмчетата на тила й отново настръхнаха. Предполагаше, че това е обичайната му рутина. Предполагаше, че така измъква информация от всяка жена, която дойде в офиса му за помощ. Но този тип Тийг Рамос имаше такова присъствие, каквото никога не бе чувствала. Дъхът й се накъса, а очите й натежаха. Помисли си, че ще я целуне… и искаше той да я целуне.

Мислите й кръжаха объркано в съзнанието й.

Устните му изглеждаха меки.

Беше яла пушена сьомга за обяд.

Ръцете му изглеждаха опитни.

Трябваше да лапне ментов бонбон, преди да влезе.

Но откъде можеше да знае, че ще я целуне мъж днес?

Тя прехапа долната си устна, а той гледаше сякаш в транс.

След това се изправи.

— Добре. В информацията, която Брад изпрати, се казва, че колата била „Инфинити“.

— Какво? — Освободена от магията му, тя се почувства странно дезориентирана. — О, значи си мислите, че преследвачът е сравнително състоятелен.

— Или е наел „Инфинити“. Или го е взел назаем, или го е откраднал… въпреки че няма рапорти за откраднати „Инфинити“ тази седмица. За съжаление, това, че знаем марката на колата, не ни помага.

— Не можах да видя регистрационния номер. — Тя докосна брадичката си. — Бях прекалено заета да кървя.

— Много лошо — каза той; не изглеждаше впечатлен. — Но ще ме информирате, ако забележите нещо странно около някого, или си спомните за инцидент, където някой е изглеждал необичайно. Понякога това е всичко, което се изисква от жертвата — да си спомни име или епизод, който е създал враг.

Тя избухна:

— Аз не съм жертва!

— Уверете се, че ще продължите по този начин. — Той отиде до малкия си хладилник и извади две бутилки вода. Развъртя капачките и на двете. — Имате ли врагове?

Искаше й се да каже „не“, но не можеше да не си спомни откровената неприязън в КейТи Ти Ви.

— Цял телевизионен канал. — Пое бутилката, която той й подаде. — Но не мисля, че другите репортери биха се опитали да ме пречукат.

— Да ги наричате врагове ми се вижда малко драматично. Защо не ви обичат?

— Обичайната причина. Защото съм по-красива.

Той спря, бутилката беше почти до устата му, и я изгледа с дълъг, бавен поглед, който тръгна от пръстите на краката й и продължи до главата, като той се постара да отдели достатъчно внимание на приятните части между тях.

Ако бе имала някакви съмнения, че този мъж може да се пъхне под чаршафите с всяка жена, която пожелае, приливът на топлина в гърдите й и между краката й ги изцери.

— Вие сте по-красива от всички останали? — попита той. — Трудно ще го повярвам. Виждал съм Линда Нгуен.

Преди да успее да се възпре, тя се разсмя.

Той я гледаше доволно.

Тя едва сега осъзна, че той беше манипулатор. Беше поискал да я накара да се засмее и го беше постигнал. Беше поискал да я накара да го възприеме като мъж, и го бе направил.

Като вдигна бутилката, той отпи и силното му гърло се раздвижи, когато преглътна. Докато пресуши половината бутилка, тя наблюдаваше всеки детайл, и си каза, че той е човекът, от когото трябва да се пази. Стана, отиде до камината и се взря в красивия стар мрамор. Не искаше да среща погледа му.

— А сега нека повторим ситуацията. — Когато се върна към бизнеса, промяната в него беше смайваща. Гласът му стана рязък, толкова рязък, че тя го погледна сепнато. Подигравателната му усмивка беше изчезнала, очарованието се бе изгубило под толкова твърда повърхност, че куршум би отскочил от нея. — Може да си имаме работа с евентуални терористи, но е малко вероятно. Колегите ви репортери са възможност. Това може да е приятел, познат или непознат, който ви е гледал по телевизията. — Той ги отбелязваше на пръсти. — Мис Монтгомъри, помислете много внимателно кой би могъл да бъде, защото заподозрените са много.

— Ще помисля — съгласи се тя и потърка с пръст месинговия Буда на полицата върху камината.

— Значи ето как ще действаме. Вие ще правите репортаж за мен, така че ще бъдем заедно през цялото време.

Това не беше уловка, а необходимост. Тя го знаеше.

— Ако преследвачът ме познава, ще го възпрете.

— Ще прекарваме всеки ден в правителствената сграда. Аз ще осигуря наблюдението, вие можете да работите с политиците, а моите хора и камери ще ви следят.

— Ще стане. Това ще зарадва Брад. — Тя за миг си помисли за историите, които щеше да чуе, и как трябваше да ги предава на Линда, и примига.

— Това, че няма да се появявате в ефир, докато раните ви не заздравеят, ще помогне. — Без грам видимо съчувствие Тийг разгледа шевовете й. — Ако преследвачът ви е зрител, нападенията са почти със сигурност свързани с появата ви по телевизията. Ако атаките спрат, вероятно си имаме работа с някого, който ви познава само от местните новини, и вярва, че е спечелил, държейки ви извън екран.

— И това е предимство? — Остин имаше население от 650 000 души.

— Това стеснява периметъра от заподозрени. — Тийг търкулна бутилката между ръцете си и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което тя не знае. — Има ли къде да спя в апартамента ви, или да си донеса надуваем матрак?

— Да спите? — Умът й се стрелна към правилното заключение, но не беше отчела…

— Опитвам се да ви пазя там, където преследвачът може да ви намери — отвърна Тийг логично. — Това е единственият начин да го накараме да се разкрие.

— Значи съм примамка? — Кейт си помисли, че това й харесва все по-малко и по-малко.

— А аз съм вашият бодигард. Ще ви пазя. — Очарованието му се върна с пълна сила. — Повярвайте ми.

Не и след милион години.

— Имам стая за гости. Можете да се настаните там. На вратата на спалнята ми има ключ.

— Ще го запомня. — Той се усмихна слабо.

После й се прииска да не бе казвала това. Беше се опитала да даде ясно да се разбере, че не е част от хонорара му. Незнайно защо си помисли, че е приел това като предизвикателство. Но тя не бе имала това предвид. Наистина. Дори в най-дълбоките, най-тъмните, най-скритите си мисли.

— Да отидем в Сената. — Той стана, прекоси стаята и й отвори вратата. — Качете се в колата си; аз ще ви следвам. Искам да проверя дали някой не се спотайва и не гледа. Ще се срещнем вътре, ще ви представя на хората си и сме готови.

— Хубаво.

Във фоайето Тийг спря до бюрото на Бренда.

— Обадете ми се, когато имате нужда от мен. В противен случай няма да съм тук.

— Да, сър. Дали бихте подписали тези чекове, преди да тръгнете…

Кейт се насочи към външната врата.

— Кейт, трябва да се разберем за едно последно нещо! — каза Тийг остро. — Оставяте ме първо аз да изляза. — Той хвана ръката й.

Прониза я болка. Тя се дръпна и остана с отворена уста.

Той я пусна и внимателно погледна изражението на лицето й.

— Натъртване?

— Да.

— Кола?

— Да.

— Боли ли?

— Да.

— Не се тревожете. — Очите на Тийг изстинаха и се превърнаха в тъмни, бездънни езера. — И не се съмнявайте… ще хвана кучия син.