Кристина Дод
Близо до теб (22)

Двадесет и първа глава

— Мадам, може ли да видя застраховката ви и шофьорската ви книжка?

— Да, офицер. — Кейт намръщено започна да рови из чантата си и жабката, докато откри двата документа, които й искаха. Подаде ги през отворения прозорец.

Колите профучаваха по магистралата, която отиваше на юг през окръг Хил. Шофьорите гледаха с любопитство черно-бялата тексаска патрулка с нейните червени и сини светлини, паркирана от едната страна на пътя зад черното спортно беемве.

Кейт не обичаше да има неприятности. Имаше чувството, че всички я разпознават. Искаше да потъне в земята.

Не, онова, което наистина искаше, беше да изрита Тийг заради неговите празни обещания.

— Нека проверя това, ако обичате. Връщам се след минута. — Офицерът, висока жена на средна възраст с навъсена физиономия, не проявяваше интерес към смущението, накарало Кейт да се изчерви, както и към това, че колата й беше чиста, че тя бе хубаво облечена и косата й изглеждаше добре.

Всъщност, когато се върна, служителката на реда се държеше още по-строго от преди. Подаде й шофьорската книжка и картата за застраховка, и каза:

— Мадам, знаете ли с колко шофирахте?

Кейт знаеше точно с колко беше шофирала. Знаеше също така защо. Защото онзи негодник, когото обичаше, я беше излъгал. Не й вярваше. Така че в гнева си тя беше натиснала педала на газта до дупка и се беше понесла колкото се може по-бързо към Хобарт.

— Със сто четирийсет и пет — каза Кейт. — Шофирах със сто четирийсет и пет километра в час.

— Всъщност със сто и петдесет. — Полицайката извади бележника си и започна да пише. — Знаете ли колко е разрешената скорост?

— Сто и пет.

— Точно така. Мадам, това е сериозно нарушение. — Тя й подаде фиша за глоба. — За щастие, това е първото ви провинение.

Мобилният телефон на Кейт звънна. Тя го погледна и видя номера и името на дисплея. Обхвана я ярост. Тийг.

Точно сега нямаше никакво време за него. Той беше виновен да й напишат фиш. Той беше виновен, че тя нямаше да стигне в Хобарт по пладне. А отгоре на всичко беше и гладна.

Тя изключи телефона си, хвърли го в поставката за чаша и се обърна към полицайката.

— Никога не съм правила нещо подобно преди.

— Радвам се да го чуя. Не превишавайте скоростта. Не искам да ви спирам отново.

Кейт изчака жената да тръгне към колата си, преди да я изимитира:

— Не искам да ви спирам отново.

Тийг беше виновен, че са я глобили, той беше виновен и за това, че се подиграваше на полицайката. Този човек я беше превърнал в злостен нарушител на реда.

Тя запали колата си, после внимателно се върна на пътя.

Патрулката потегли зад нея.

Кейт увеличи скоростта си до сто и пет километра.

Полицайката увеличи също до сто и пет.

Кейт включи на круиз контрол и мрачно продължи към Хобарт. Не се освободи от полицейската опашка чак докато не отмина Ню Браунсфилд. Ако успееше да се върне преди да затворят училището, щеше да има интервю с учителката късно днес.

Тази сутрин бе провела среща с учителка от основното училище в Остин за петнайсет минути. Колко време отнема на един беден, нископлатен учител да каже, че чувства, че децата от щата са били ощетени?

Това не беше история. Това беше фарс. Фарс, изфабрикуван от Тийг Рамос, голям лъжец, който трябваше добре да си научи урока.

Кейт погледна мобилния си телефон. Тийг можеше да се потревожи още малко, но… Тя сложи слушалките си и набра домашния телефон в къщата на майка си.

Телефонът звънеше, но никой не се обади. Кейт разсеяно се запита дали да не звънне на леля Керъл — мама сигурно беше отишла да каже на декораторката как да закачи завесите — но ако леля Керъл й вдигнеше, Кейт не можеше да се откачи.

А й оставаха само петнайсет минути до Хобарт.

Щеше да звънне на майка си отново след обяд.

И макар да й беше неприятно, предположи, че ще трябва да се обади и на Тийг. Не се съмняваше, че се тревожи за нея. Но я беше грижа толкова, колкото него го бе грижа да спазва обещанията си.

В дванайсет и половина тя мина покрай табелата на градчето — „Хобарт, дом на борбените фермери, население 4802“.

Зачуди се колко точно пасва Хобарт на представата й за малък фермерски град в Тексас. Точно покрай магистралата „Уол Март“ всмукваше постоянен поток клиенти. От другата страна на улицата се виждаше логото на „Събуей“ и това на „Дайъри Куин“. Един от четирите светофара в Хобарт беше разположен на това кръстовище. Центърът беше дълъг четири и широк две пресечки. Имаше мебелен магазин, пет бара, три ресторанта, плувна зала и студио по карате. Сградите в центъра изглеждаха запуснати: архитектура от трийсетте, четирийсетте и петдесетте, плачеща за почистване с пясъчна струя. В единия край на главната улица имаше нов градски съд и кметство; този комплекс изглеждаше добре. Отсреща се намираше градският парк с червени и жълти пластмасови съоръжения за игра и стар, плесенясал басейн, преграден и празен.

Кейт мина два пъти нагоре и надолу по главната улица, проучвайки терена, преди да избере ресторантчето „РоуАн“. То изглеждаше чисто, беше претъпкано, големите прозорци гледаха към улицата, а рекламите на витрината показваха гигантски млечен шейк.

Обикновено не си позволяваше млечни шейкове, гигантски или други, но просто шофирането в Хобарт подобряваше настроението й. Когато си помисли за Тийг и за начина, по който я беше манипулирал, отново се разяри. Но под яростта й се промъкна чувство на задоволство; беше поела контрол над ситуацията.

Когато си спомни подутото лице на Тийг и спуканите му ребра, й стана лошо. Някой трябваше да разбере какво стои зад поведението на Обърлин. Някой трябваше да установи защо досега не е бил заловен. И някой трябваше да го спре, преди да е убил нея или Тийг, или и двамата.

Тийг можеше да го спре, но първо Кейт щеше да му даде цялата информация, която му беше необходима.

Тя привлече известно внимание, докато маневрираше, за да се паркира. Явно беемветата бяха рядкост в Хобарт.

Привлече още внимание, когато излезе, и беше доволна, че е облечена в скромни черни панталони, черен пуловер и сако в зелен цвят. Всъщност, беше облечена за евентуална битка — вчера бе разбрала недостатъците да се бие в пола. И беше обула ниски обувки — стъпалата на краката още я боляха, и докато Обърлин не беше арестуван, тя искаше да може да бяга.

Вътре ресторантчето имаше вид на заведение от петдесетте, със столове от червен винил и хром, и съответни маси, и дълъг бар. Джубоксът проблясваше с флуоресцентни розови и зелени светлини, докато от него се носеха потпури от песни на Елвис. Но най-хубавото беше, че мястото беше чисто и миришеше страхотно, на хамбургери и на домашен пай. Почти всички маси бяха заети и всички глави се обърнаха да я огледат.

Тя се усмихна; имаше нужда да говори с хората тук, а хората, естествено, ставаха по-сърдечни към някой, който им се усмихва.

Някои от по-младите й се усмихна в отговор. Някои от по-възрастните погледнаха шокирано и се извърнаха. Една келнерка я зяпна с ококорени очи, и когато Кейт каза:

— Може ли да седна някъде? — тя се сепна и изтича назад.

Кейт си помисли, че ресторантът сигурно назначава ментално увредени, в което нямаше нищо лошо, стига да не си непознат и да не искаш да обядваш.

Но другата сервитьорка направи знак с химикалката си към едно сепаре.

Кейт кимна и влезе.

Седна и се замисли за ситуацията с Тийг. За това как беше казал, че няма да й се меси в репортажите. За това колко му беше ядосана, че я лъже… За това, че беше обещала да му се обади.

Бяха минали повече от четири часа, откакто го беше оставила. Той се бе опитал да й звънне веднъж, но тя изключи телефона си. Помисли си натъжено, че й се иска да се тревожи за нея. Искаше да му даде урок. Но знаеше, че проявява жестокост; все пак я преследваше убиец.

Джордж Обърлин се спотайваше в Остин, чакайки да я спипа, да каже ужасни думи, намекващи, че иска от нея да продаде душата си за парите и влиянието му. Плашеше я не само заради склонността му към убийство. Плашеше я, защото явно се мислеше за типичен мъж.

Тийг имаше защо да се тревожи, че не му се обажда. Така че тя с неохота извади мобилния си телефон и му звънна.

Той не отговори и тя погледна дисплея. Сигналът беше слаб; този град беше дупка, където покритието чезнеше без следа. Но тя все пак му остави съобщение: така не можеше да я обвинява, че не държи на думата си.

Тийг, Кейт е. В Хобарт съм. Правя проучване. Добре съм. Ще се върна в Остин тази вечер. — Като си пое дъх, добави: — Знам какво си казал на Брад. Никога повече не се опитвай да ме контролираш, иначе — кълна се в Бог — ще те напусна и няма да се обърна.

След това затвори, загледа се в телефона и осъзна, че положението се е променило. Беше се надявала, че Тийг ще се тревожи за нея. Но сега тя се тревожеше за Тийг.

Позвъня му отново. Продължаваше да не вдига; когато чу сигнала на гласовата му поща, произнесе:

— Обади ми се и ми кажи, че си добре. Аз… ъ-ъ-ъ… се тревожа.

Най-мършавата стара дама на света седеше и я гледаше от масата в другия край на ресторанта. Приведените й рамене и бяла коса показваха бремето на годините, слабото й абаносово лице беше отпуснато, но тя се усмихваше сърдечно на Кейт.

Кейт отвърна на усмивката й.

Жената, която я придружаваше, се обърна, видя Кейт и поклати глава.

Кейт разгледа менюто и предположи, че е по-добре да се подкрепи с нещо по-солидно, преди да вземе млечния си шейк.

Келнерката, която й бе посочила сепарето, и носеше табелка с името си — Кейти — спря и я попита какво ще си поръча.

— Сандвич с френски сос и пържени картофки, а също и шоколадов шейк.

— Този шейк на витрината привлича всички. — Кейти се усмихна, докато записваше поръчката. — Да знаете, че се прави със сладолед Синчец.

— Който веднага ще се лепне на бедрата ми — каза й Кейт. — Там се трупа всичко.

— По-забавно щеше да е отгоре. — Кейти й намигна.

Старата дама продължаваше да се усмихва и когато Кейт срещна поглед с нея, тя й помаха.

Кейт й отвърна.

Старицата се усмихна още по-широко.

Келнерката отбеляза:

— Госпожа Паркър. Симпатична жена, но не е много наред, ако разбирате какво искам да кажа. Дъщеря й живееше в Калифорния. Върна се тук, за да се грижи за госпожа Паркър вкъщи, но и самата Морийн не е първа младост. Не знам какво ще правят. — Кейти поклати глава. — Тъжно е, когато умът първо те предаде.

— Тя изглежда щастлива — отбеляза Кейт.

— Беше ми учителка във втори клас. А сега не ме познава. — Кейти наклони глава на една страна и загледа Кейт. — Струвате ми се позната.

В този момент госпожа Паркър стана и се пресегна за бастуна си.

— Стига ли КейТи Ти Ви от Остин дотук? — попита Кейт. — Аз съм репортерка там.

— Не, повечето от нашите канали са от Сан Антоан, но може би е това. Миналата година ходихме в Остин за годишнината ни. — Преди Кейт да обясни, че не е била там миналата година, Кейти отиде да вземе друга поръчка и да извика другата келнерка.

С безпомощен, извинителен поглед към Кейт Морийн помогна на майка си да се придвижи. Стигнаха до масата на Кейт и дъщерята каза:

— Мама днес е малко объркана. Мисли си, че ви познава.

— Познавам я. — Старата дама се пресегна през масата. Взе ръката на Кейт в несигурните си изкривени пръсти и попита: — Къде се беше дянала? Липсваше ми.

— И аз се радвам да те видя. — Госпожа Паркър беше направила безобидна грешка и Кейт не се опита да я поправи.

— Как са децата? Последния път, когато видях Хоуп, беше пораснала толкова много! Знаеш ли, спомням си я като малка — беше най-сладкото същество, което съм виждала. И амбициозна! Не като онази калпазанка Пепър.

Кейт продължи играта:

— Не, изобщо не прилича на Пепър.

— Предупредих те да не я кръщаваш Пепър, нали? Това малко момиче е адски умно, но предпочита да тича и да дрънка с приятелки, вместо да учи по математика. Истинско наказание, това е тя. — Госпожа Паркър са засмя с дълъг, ясен смях. — Не мога да си спомня добре. На колко години станаха момичетата?

Кейт не знаеше как да отговори. Докато се бавеше, веселието на госпожа Паркър се изпари. Очите й се напълниха със сълзи.

— Кой би помислил, че тези деца ще изчезнат така? В едната минута бяха тук, в следващата ги нямаше и всичко в Хобарт се промени.

— О, мамо. — Морийн подаде на майка си кърпичка.

С изключение на бръмченето на машината за млечен шейк, ресторантът беше необичайно тих.

Кейт се огледа. Всички в заведението ги гледаха.

— Дори момчето, което бяхте взели като приемен син, изчезна, а ти наистина го беше научила на обноски. — По сбръчканата буза на старицата се търкулна сълза.

— Но момичетата са добре. — Кейт леко стисна пръстите на госпожа Паркър.

— Така ли? Е, хубаво. Добре. Тревожех се за тях, да ти кажа. — Госпожа Паркър попи очите си.

Другата келнерка — възрастната, уплашената — се осмели да се покаже от кухнята; сега стоеше зад тезгяха, пълнеше чаши с кафе и гледаше Кейт, сякаш й беше пораснала втора глава. Кейт имаше чувството, че е попаднала в Зоната на здрача.

— Ти нали имаше и бебе. Как му беше името? Кейтлин. Кейтлин Прескът. Такова хубаво дете. Винаги съм казвала, че като порасне, ще прилича на теб. — Госпожа Паркър изгледа Кейт с присвити очи. — Боже мой, не знам как го правиш, но изглеждаш по-млада с всеки ден. Нали не си ходила да ти правят пластични операции? Глупаво е да се месиш в работата на Господ. Но не, ти си съпруга на пастор. Не би го направила.

— Мамо, Кейти идва с поръчката на тази дама. — Морийн докосна майка си по рамото. — По-добре ще е да се върнем на нашата маса и да я оставим да се нахрани.

— Разбира се. — С помощта на проходилката си госпожа Паркър се надигна на крака. — Не се дръж като непозната! Чувствам се самотна, откакто не работя. Ела ми на гости някой ден. Ще ти направя крушов пай. Нали знаеш, Лана, винаги си обичала моя крушов пай.

Лана.

— Благодаря. — Кейт се поколеба. — Беше чудесно, че се видяхме отново.

Лана. Евелин Обърлин се бе върнала в миналото, беше я нарекла Лана, беше казала, че съжалява…

Когато майката и дъщерята се отдалечиха, Кейт избърса дланите си, които внезапно се бяха изпотили, в салфетката.

Госпожа Паркър беше изредила подробности, имена… Беше настоявала, че Кейт е Лана, съпруга на пастор… и се беше натъжила.

Какво точно беше казала? Кой би си помислил, че децата ще изчезнат…

Кейти плъзна на масата една голяма чиния с бургер с френски сос и пържени картофки, след това се върна с чаша, пълна с млечен шейк, и остатъка от него в метален контейнер.

— Точно толкова е вкусно, колкото изглежда — усмихна се тя и отиде да налее кафе на съседната маса.

Кой би си помислил, че тези деца ще изчезнат…

Кейт впери очи в храната. След това се огледа. Хората се бяха навели над чиниите си и я изучаваха с крайчеца на очите си.

Кой би си помислил, че тези деца ще изчезнат…

Мили боже. Целият живот на Кейт се беше променил днес. В тази минута. Сега.

Тя взе телефона си и набра номера на Тийг.

— По дяволите! — прошепна гневно, когато той не отговори. Сигналът изчезна, така че тя остави съобщението три пъти. — Намерих семейството си. Намерих семейството си. Намерих семейството си. Ела в Хобарт, Тийг. Мисля, че той ги е убил всичките.

Някой се приближи до масата.

— Не ги уби всичките.

Кейт вдигна очи.

Една жена, може би четирийсетгодишна, стоеше до нея. Имаше фигура на пясъчен часовник, с много малко пясък в долната част, с боядисана в огненочервено коса, и беше облечена в хавайска риза, розови панталони и маратонки без чорапи.

— Не е ли? — Дали не трябваше да се метне в колата си и да избяга колкото се може по-бързо, или да остане и да разбере коя е тя и какво се бе случило?

Как можеше да избяга от миналото си, когато току-що го бе намерила?

— Казвам се Мелиса Кънингам. — Жената се усмихна и подаде ръка. — Питах се кога ли някой от вас ще се върне.

Кейт се ръкува с нея.

— Значи ме познахте?

— Разбира се, че ви познах. — Мелиса се наведе над масата и погледна в очите на Кейт. — Вие сте едно от децата на пастора. Бебето на Лана Прескът.